Джеймс Патерсън
Мери, Мери (95)

95

— Мери, помниш ли ме от вчера? — попитах я аз веднага щом пазачът излезе в коридора. Взех стола и седнах срещу нея. Голата маса, само двадесет на тридесет сантиметра, намираща се между нас, беше завинтена за пода. Вътре в стаята беше студено и неуютно, понеже ставаше някакво течение.

— Вие сте господин Крос, нали — едва чуто изрече тя. — Крос, агент от ФБР. Извинете, съжалявам.

— Имаш добра памет. А знаеш ли защо си тук?

Тя видимо се напрегна, макар че това трудно се забелязваше на фона на общата й отпуснатост.

— Те мислят, че аз съм жената. Те ме обвиняват за убийствата. — Сведе поглед към пода. — Убийства. Повече от едно. На всичките тези хора от Холивуд. Те мислят, че са мое дело.

Наистина се зарадвах, когато я чух да казва „те“. Това означаваше, че аз все още бях потенциален съюзник според нейното разбиране на ситуацията. Може би въпреки цялата бъркотия щеше да сподели с мен някаква тайна. Но можеше и нищо да не ми признае.

— Ако не желаеш, няма да говорим за това сега — предложих й аз.

Тя примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи върху това, което й казвам. Присви очи към мен, но сетне отново ги впери в пода.

— Искаш ли нещо? Да не си жадна? — попитах аз. Искаше ми се с мен да се чувства колкото е възможно по-удобно, но освен това изпитвах желание да помогна на тази жена. Изглеждаше ужасно. Вероятно бе много силно наранена.

Сега тя вдигна глава и очите й затърсиха моите.

— Мога ли да получа чаша кафе? Или ще бъде затрудняващо?

Кафето пристигна и Мери пое картонената чашка с пръстите си, отпивайки с наслада, която не очаквах да забележа у нея. Кафето като че ли малко я тонизира.

Продължи да ме гледа неспокойно, докато разсеяно оправяше разчорлената си коса.

— Благодаря.

Очите й малко просветнаха и аз си спомних колко приветливо ми се стори лицето й при срещата ни вчера.

— Мери, имаш ли някакви въпроси за всичко, което се случва около теб? Сигурен съм, че имаш какво да ме питаш.

Тя се присви. Явно емоционално бе много лесно наранима. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Само кимна, без да отрони нито дума.

— Какво има, Мери?

Тя отклони поглед към ъгъла на стаята, откъдето ни наблюдаваше камерата. Знаех, че поне половин дузина полицейски служители и специалисти по съдебна психиатрия са заели седалките в съседното помещение, намиращо се само на три-четири метра от тази стая.

Мери като че ли отгатна мислите ми. Затова, когато заговори, тя почти шепнеше.

— Те не искат да ми кажат нищо за децата ми. — Лицето й се сгърчи, докато се бореше с напиращите сълзи.