Тери Пратчет
Последният континент (14)

Пондър с голямо желание върна бръмчилото на малкия Библиотекар.

— Ето, вземи си го. А в замяна ти си махни зъбите от крака ми.

От другата страна на скалата прозвуча гласът на разума:

— Господа, тази свада е напълно безсмислена. Хайде да гласуваме. Който е уверен, че патицата има ципести крака, да си вдигне ръката…

Орангутанчето завъртя дървения овал още няколко пъти.

— Не е изпипано както трябва — отсъди Пондър. — Звукът не е силен… Ох, докога ли ще се мотаят там?

… уум…

— Ииик!

— Да, да, чудесно се справяш!…

… уум… уум… УУУММММММ…

Пондър зяпна, когато жълтеникавата светлина грейна над равнината.

Над него се отваряше кръг от синьо небе. Дъждът спираше.

— Ииик?

И чак тогава на младия магьосник му хрумна да се запита що за старец рисуваше в тази гола пустош на наскоро сътворения континент…

После се спусна мрак.

Старецът се усмихна с някакво подобие на удоволствие и обърна гръб на току-що завършената рисунка. В нея имаше няколко островърхи шапки и тя бързо потъна в скалата.

Беше много щастлив, че е пресъздал всички паяци и няколко опосуми, преди да открие какво липсва.

Дори не узна за извънредно чудатото и крайно нещастно създание с патешка човка, което безмълвно се гмурна в реката.

 

 

— Кат гледам, поне сме някакви брат’чеди — предположи Архиканцлерът. — Именцето не се среща под път и над път. Я си вземи още една бира.

— Веднъж прегледах архива на Невидимия университет — малко сковано го увери Ринсуинд. — Никога преди мен не са приемали студент със същата фамилия. — Той надигна кутийката и изсипа пяната в гърлото си. — И доколкото знам, досега не съм имал роднини. — Откъсна капачката на поредната кутийка. — Нямаше кой да ми прави дреболиите, присъщи на роднините, например… например да ми прати някаква гнусна жилетка за Прасоколеда.

— А малкото ти име как е? Мойто си е Бил.

— Хубаво звучи — Бил Ринсуинд. Де да знам дали са ме наричали на малко име…

— Добре де, пич, как ти викат хората?

— Как ми викат ли? „Дръжте го тоя!“ — Ринсуинд отпи голяма глътка. — Е, това е нещо като прякор. Когато подкарат по-официално, казват: „Не го оставяйте да се измъкне!“ Та докъде бях стигнал?

— Островърхи шапки. Водата изчезнала. Дърдорещо кенгуру. Оживели рисунки.

— Тъй си е — потвърди Деканът. — Щом ги плямпаш таквиз трезвен, требе да чуем какво ще изръсиш, кат се налееш с бира.

— Глей с’а — добави Архиканцлерът, — утре заран кат висне слънцето в небето, от мен се иска да отида на свиждане на премиер-министъра в пандиза и да му кажа к’во става с тая вода. Не е зле да помогнеш малко. Декане, дай му още едно тенекенце. Хората вече тропат по портата. Свърши ли бирата, вапцахме я.

Ринсуинд сякаш се рееше в топла кехлибарена мъглица. Намираше се сред магьосници. Познаваше се по вечните им препирни. А и бирата му помагаше да мисли.

Някой се пресегна над рамото му и остави отворена книга пред него.

— Тука е прекопирана пещерната рисунка от Кангули. Отдавна се питаме к’ви са тия подутини над фигурите…

— Дъжд — позна Ринсуинд от пръв поглед.

— Пак тая дума — вдигна рамене Бил. — Значи малки капчици вода си хвъркат из въздуха?

— Падат — поправи го Ринсуинд.

— И не боли, а?

— Никак.

— Ама водата е тежка. Хич няма да ми допадне над нас да се носят грамадни бели торби с вода.

Ринсуинд никога не бе изучавал метеорология, макар да беше неин редовен потребител. Размаха ръце безпомощно.

— Ами те са като… изпарения. — Хлъцна. — Тъй ами. Хубавички клъбца пара.

— Да не кипят случайно?

— Не, бе. Не. Много е студено в пустите облаци. Понякога се спускат нисичко, дори докосват земята.

Магьосниците се споглеждаха.

— Ей, в тая страна взехме да правим страхотна бира — промърмори Бил.

— Облаците требе да са опасни — реши Деканът. — Не щем да ни повалят къщите и дърветата.

— А… Но… Но те са меки, ясно? Като дим.

— Нали уж разправяше, че не били горещи!

Ринсуинд изведнъж налучка идеалното обяснение.

— Някога дъхали ли сте на студено огледало? — попита ги засиял.

— Не че го правя често, ама се сещам к’во става.

— Ето ви ги облаците! Е, горе-долу… Може ли още една бира? Ама че работа, хич не се напи-пи-пивам от нея, колкото ще да хъркам… да бе, къркам. И мисля ясно като… като… като не знам си що.

Архиканцлерът потропа с пръсти по масата.

— Ти и тая история с дъжда… Напипвам някаква връзка. Тъкмо ни свърши водата и ти изскочи отнейде…

Ринсуинд се оригна.

— Ей, вярно бе, трябваше да оправя нещо. Островърхи шапки във въздуха…

— Къде ги мярна за последно?

— В оная пивоварна, дето няма бира. Уж витаели духове, ха-ха. С шапки, ха-ха-ха…

Бил се вторачи в него.

— А тъй! — Огледа окаяната фигура на далечния си братовчед. — Я да слезем там. — Пак премери с поглед Ринсуинд и взе някакво решение. — Ще си носим бира.

 

 

Пондър Стибънс се опитваше да използва интелекта си, но мислите му шаваха съвсем мудно. Всичко бе потънало в тъмата и той не можеше да помръдне, но незнайно защо не се чувстваше зле. Беше почти като скъпоценните мигове в леглото, когато си буден само колкото да знаеш, че все още си унесен приятно.

Изумително е как може да минава времето.

 

 

Веригата от хора, подаващи си кофи, се бе проточила чак до пристанището. Хиксианците не бяха народ, който ще позволи да изгори пивоварна, ако ще и в нея да не се произвежда бира. Важен беше принципът.

Магьосниците предизвикаха с появата си хорово мърморене, случваше се някой и да подвикне присмехулно, но само ако е добре скрит зад гърбовете на останалите.

От главния ход, разбит с обсаден таран, изскачаха кълба дим и изпарения.

Архиканцлерът влезе вътре, влачейки за ръка своя щастливо ухилен сродник.

Рекламата на бирата „Ру“, превърнала се в опушен метален скелет, още лежеше на пода.

— Като падна, той взе да размахва ръце и да дърдори за островърхи шапки — сподели Нилет.

— Декане, провери за магия — нареди Бил.

Деканът протегна ръка и се разлетяха искри.

— Нищо особено — вдигна рамене той. — Нали ви казах, че…

За миг няколко заострени нагоре силуета се мярнаха във въздуха и изчезнаха.

— Ама туй не е магия — обади се един от местните магьосници. — Призраци.

— Всички знаят, че тука витаят зли духове.

— Зли са, я! — сопна се Архиканцлерът. — Щом се бъзикат с бирата…

Нилет услужливо посочи един капак на пода.

— Само че наникъде не води. Има люк към улицата и разни складове, нищо друго.

Щом го отвориха, магьосниците надникнаха надолу.

Видяха непрогледен мрак. Дребна твар с доста повече от четири крачета се шмугна встрани. От дупката лъхаше на много стара и много вкиснала бира.

— Няма проблеми — великодушно махна Ринсуинд с ръка, стиснала пълна кутийка. — Да сляза пръв, а?

Ама че забавно…

В стената беше завинтена ръждясала стълба. Заскрибуца, щом той стъпи на първия напречник, а няколко стъпки над дъното поддаде и го пусна неучтиво долу. Магьосниците го чуха да се кикоти.

— Няма проблеми. Случайно някой да носи факел? Тъмничко е.

През отвора обаче се просмукваше достатъчно мъждива светлинка, за да различи Ринсуинд огромни тръби. Беше очевидно и че след затварянето на пивоварната, но преди всеки вход да бъде грижливо залостен, подземията са били използвани от млади хора, които са били принудени да живеят с родителите си в твърде тесни къщи, а пък цивилизацията не се е сетила да изобрети удобните за някои цели автомобили.

И бяха писали по стените. Ринсуинд разчете послания към бъдните епохи, съобщаващи например, че Б. Смот е льохман. Нямаше си идея що за чудо е льохманът, но пък изобщо не се усъмни, че на Б. Смот едва ли му е харесвало да го наричат така. Често се чудеше как жаргонът излъчва значението си право в мозъка, колкото и да ти е непознат езикът.

Зад него нещо тупна — Багажът се приземи върху каменните плочи.

— А, готиният пич Сандъчко — приветства го Ринсуинд. — Няма проблеми!

Отгоре спуснаха подвижна стълба и магьосниците слязоха предпазливо. Архиканцлерът държеше жезъл, чийто топчест край сияеше.

— Намери ли нещо?

— Ами да. Разбрах, че не бих искал да се здрависам с един тип на име Б. Смот.

— Що, бе? Деканът е свястно човече, стига да имаш търпението да го опознаеш. К’во друго има тука?

Ринсуинд посочи отсрещната стена. Някой бе нарисувал с червено островърхи силуети на вратата. Лъщяха в светлината на жезъла.

— Леле… Кръв! — промълви Ринсуинд.

Неговият братовчед плъзна пръст по рисунката.

— Ами! Охра. Глина, де…

През тази врата се влизаше в друго подземие. Видяха малко празни бъчви, потрошени сандъци и задушна тъма.

Нахлулите с тях въздушни течения завъртяха прахоляка в дребни обърнати надолу вихрушки. Пак островърхи шапки…

— Хм, кат гледам, тия стени са ячки — изсумтя Архиканцлерът. — Пич, а сега накъде?

Ринсуинд надигна кутийката, затвори очи и мушна наслуки въздуха с показалец.

— Натам!

Багажът изскочи пред него и зарита тухлите. Зейна дупка към тъмна кухина.

Ринсуинд промуши глава. Май строителите на пивоварната бяха преградили със зид част от пещера. И то голяма, както му подсказваха незнайни сетива.

— Ей, туй място го нямаше, като почнаха строежа! — обади се Нилет.

— А пък е голямшко — поклати глава Деканът. — Как тъй се е пръкнало?

— Водата го е изровила — заяви Ринсуинд.

— Айде, бе! Значи водата дълбае грамадни дупки в скалите?

— Да. Само не ме питай как става… Това какво беше?

— Кое?

— Нищо ли не чухте?

— Чух. Ти попита: „Това какво беше?“

Ринсуинд въздъхна. От хладния въздух изтрезняваше бързо.

— Истински магьосници сте, а? Първо качество. Шапките ви са по-широки, отколкото високи, университетът ви е направен от ламарина, кулата ви е дребничка, макар че отгоре е великанска… Въпреки всичко сте си магьосници. Затова бихте ли млъкнали?!

В тишината се чу съвсем тихичко „пльок“.

Ринсуинд се блещеше към дълбините на пещерата. Светлината от жезлите само му пречеше. Хвърляше сенки. Мракът си е мрак, но в сенките би могло да дебне какво ли не…

— Някой сигурно вече е изследвал тези пещери — промърмори с хилава надежда.

Тук историята беше разтегливо понятие.

— Дори не съм чувал, че ги има — промърмори Деканът.

— Я, пак разни остри неща — отбеляза Бил, когато навлязоха навътре.

— Обикновени сталактити и сталагмити — обясни Ринсуинд. — Не знам как става, но водата капе и ги трупа. Образуват се за хиляди години. Нищо особено.

— За същата вода ли говориш, дето си летяла в небето и дълбаела дупки в скалите? — осведоми се Деканът.

— Ами… да… Очевидно е.

— Май сме големи късметлии, че имаме само от оная, дето е годна за пиене и за миене.

— Имахте — сдържано подчерта Ринсуинд.

Бил отметна глава назад и се втренчи в сенките, играещи сред сталактитите… или бяха сталагмити?

— Точно под града сме. Как не сме разбрали, че го има и туй чудо?

— Уместен въпрос — съгласи се Деканът. — Поне хората, дето са строили пивоварната, требе да са го видели.

Ринсуинд се помъчи да мисли.

— Ами тогава не е било тук.

— Нали уж ставало за хиляди години?

— Вижте какво, миналия месец го е нямало, но вече си е тук от хиляди години, ясно? — Ринсуинд хлъцна. — Също като вашата кула. Отгоре е по-висока.

— Ъ?

— Май важи само по вашите земи. Колкото повече география, толкова по-малко история. Не сте ли забелязали? Много пространство, пък не остава място за времето. Хайде на бас, че пещерите само за секунда-две са остарели с хилядолетия. Абсолютно логично.

— Да бях пийнал още бира, щях да чатна — посърна Деканът.

Магьосниците се смълчаха, когато Ринсуинд ги поведе напред. Не беше сигурен кой води него.

Противно на установените правила ставаше по-светло. Изобилието на луминесцентни мъхове и лишеи или кристали в дълбоките пещери, където неизменно лишеният от факел герой трябва да види нещо, е една от най-безцеремонните намеси на повествователната каузалност във физическата Вселена. Този път скалите светеха не с някакво тайнствено вътрешно сияние, а сякаш слънцето ги огряваше малко след зазоряване.

Има и други неумолими закони, дърпащи поводите на човешкия мозък. Един от тях гласи: колкото по-обширно пространство, толкова по-тих гласец. Когато Архиканцлерът пристъпи в истинската голяма пещера, той прошепна смирено:

— Глей ти, ама туй е адски грамадно!

Деканът обаче се провикна:

— Ехо-о-о!

Винаги се намира и по един като него.

Тук сталактитите бяха по-нагъсто, а по средата имаше цял великан, почти докоснал острия връх на своя огледален сталагмитен образ.

— А бе, нещо не е наред… — започна Ринсуинд.

Пльок.

След малко откриха източника на звука. Тъничка струйка се плъзгаше по сталактита и се стичаше на редки капки върху сталагмита.

Когато погледнаха натам, увисна поредната капка.

Един от магьосниците се покатери по сухия склон и се взря отблизо.

— Не мърда, ами изсъхва. И май… се изпарява бързичко.

Бил се обърна към Ринсуинд.

— Добре, пич, доведе ни тука. Сега к’во ще става?

— Ще мисля по-ясно, ако пийна още б…

— Свърши.

Ринсуинд се озърна отчаяно, после се вторачи в огромната, някак полупрозрачна маса варовик.

Нямаше съмнение, че е островърха. И се бе разположила насред пещерата. Долавяше се смътна неизбежност.

Струваше му се смахнато подобна измишльотина да възникне в дълбините и да си блещука като бисер. Земята потрепери отново. А горе хората ожадняваха и псуваха вятърните помпи за вода, както само хиксианец е способен да псува. Водата бе свършила и ставаше зле, но когато изпиеха и бирата, щеше да настане сериозното бедствие…

А магьосниците го чакаха да направи нещо.

Добре тогава, да започне с камънаците. Какво знаеше за пещерите и скалите в тази страна?

В такива моменти човек се чувства чудато разкрепостен. Каквото и да стореше, щеше да загази. Е, щом е така, защо да не опита?…

— Имам нужда от малко боя — изтърси Ринсуинд.

— От бой ли?

— Не, от боя — търпеливо повтори той.

— А младият Сейлид — спомни си Деканът — си пада по цапаниците. Я да му изтърбушим вратата и да вземем к’вото намерим.

— И донесете още бира! — кресна бодро Ринсуинд след забързаната групичка.

Нилет го побутна по рамото.

— Магии ли ще правиш?

— Не знам дали при вас се смята за магия. Ако нищо не постигна, отдръпни се навреме.

— Опасно ли ще стане?

— Не, обаче сигурно ще побягна, без да гледам кой е на пътя ми. Но… Тази скала е топла. Усети ли?

Тя протегна ръка.

— Да, бе…

— Нещо се сетих… Да речем, че някой е попаднал в страна, където не трябва да бъде. Е, какво ще направи страната?

— Ами стражите ще го спипат.

— Не говоря за хората. Какво би сторила земята? Ох, трябва да пийна, ще ми просветне…

— Готово! Не намерихме кой знае колко, ама ето ти вар, малко червена боя и някакво бурканче. Може да е черна боя, а може да е катран. Ама с четките сме зле.

Ринсуинд взе единствената, която му донесоха. С нея като че бяха варосвали много грапава стена, а после я бяха използвали за почистване на зъбите на възголемичък звяр, вероятно крокодил.

Изобщо не навлезе в тайните на изобразителното изкуство, а това е изключително постижение в повечето образователни системи. Основните художнически умения и окултната калиграфия са част от първоначалното обучение на магьосниците. В неговите пръсти обаче тебеширът се натрошаваше, а моливите се пръскаха на тресчици. Може би заради вроденото му недоверие към пренасянето на разни неща върху хартия, след като са си много добре и там, където се намират.

Нилет му подаде тържествено кутийка бира. Той я изгълта на един дъх и потопи четката в предполагаемата черна боя. Наплеска върху сталагмита няколко обърнати нагоре клинове, завъртя кръгчета под тях, мацна по три точици във всяко и добави по една дружелюбно извита линийка.

Протегна ръка за следващата кутийка и осъзна грешката си. Нямаше смисъл да се придържа към правдоподобието. Важното беше да постигне въздействие.

Започна да маже диво по камъка, напявайки си нещо тихо и налудничаво.

— Някой сети ли се вече какво правя? — подхвърли, без да се обърне.

— Падаш си по модернизма — предположи Деканът.

Ринсуинд обаче се развихряше невъзмутимо. Остави цветовете да си вършат работата самички.

— Ей, каквато е светлината тука… — обади се Нилет. — Пък и боите се смесват… Май са магьосници…

Ринсуинд почти затвори очи. Дали заради играта на сенките или поради друга причина, но се справи чудесно. Наплеска още малко боя.

— Ама те сякаш ще излязат ей сега от камъка! — ахна някой приглушено зад гърба му.

А на него му се стори, че потъва в дупка. Стените се размазаха пред очите му. Дали не профучаваха с изумителна скорост? Земята се тресеше.

— Ние движим ли се? — реши да провери Ринсуинд.

— Ами тъй излиза — съгласи се Архиканцлерът Бил. — Само дето пак си стоим на едно място!

— Значи се движим неподвижни — разкикоти се Ринсуинд. — Ей, че го каза! — Примижа щастливо срещу бирената кутийка. — У дома ми призлява от втората халба. Вашата бира обаче влиза в стомаха като лимонада!

Гръмовно като мълния под леглото ти и кротко като сблъсък на две суфлета миналото и настоящето се срещнаха.

И се оказа, че съдържат изобилие от хора.

— Какво е това?!

— Декане, ти ли си?

— Аз съм.

— Ама ти не си Деканът!

— Що за нахалство?! Ти пък кой си?!

— Да пукна, ама тука има маймуна!

— Ох, не! Не го казах аз! Ей тоя беше!

— Архиканцлер?

— Моля?

— Моля?

— А бе, колцина сте?

Чернилката се разсея до бледовиолетово.

— Я стига сте кряскали!

Ринсуинд се смая, че го послушаха.

— Вижте, стените се събират! Това място се мъчи да не съществува!

Щом изпълни дълга си към себеподобните, той се завъртя на пети и побягна по друсащата се под краката му скала.

След броени секунди Багажът го изпревари, а това винаги беше зловещ признак.

Чуваше гласовете зад себе си. Магьосниците трудно възприемат понятия като „непосредствена заплаха“. Предпочитат онази, за която могат да спорят. Но в бързо спускащия се таван има несъмнен намек за опасност, който се просмуква в съзнанието и на най-опърничавите.

— Аз ще ви спася, госпожо Уитлоу!

— Тръгвайте нагоре!

— Според вас колко бързо се събират тези стени?

— Млъкни и тичай!

Едно червеникаво кенгуру профуча край Ринсуинд. Сащисаното морфично поле на Библиотекаря отначало го превърна в сталагмит с козина — форма, явно много подходяща за оцеляване в пещери. Бързо схвана обаче, че може да е съвсем за кратко в пещера, която се смалява припряно, и го преобрази в местния вид, развиващ най-прилична скорост.

Човекът, Багажът и кенгуруто се изстреляха през отворения капак и се натъркаляха в купчинка на пода.

Под тях отекна грохот и ги притисна тежко меле от магьосници и жени.

 

 

Способността да се задават въпроси от рода на „Къде съм аз?“ и „Кой пита всъщност?“ е свойството, отличаващо човечеството от, да речем, сепията.^[1] Магьосниците от Невидимия университет, представлявайки интелектуалния каймак на своето поколение… или поне вишничката върху мозъчния му сладолед, преодоляха този етап за някакви си минути. Много гъвкаво прилагат някои идеи. В един миг спориш разпалено с останалите каква форма има главата на патицата, в следващия разни типове те уверяват, че си прекарал хиляди години в скалите. Това изобщо не е проблем за човек, способен да открие тоалетната на Университета.^[2]

Отгоре на всичко имаха да обсъждат по-важни въпроси, след като се настаниха около масата в местния университет.

— Има ли нещо за ядене? — веднага попита Ридкъли.

— Късна доба е, сър.

— Значи сме пропуснали вечерята?

— С хилядолетия, Архиканцлер.

— Ама наистина ли? В такъв случай, господин Стибънс, крайно време е да наваксаме. Впрочем… имате си хубаво университетче, господин архиканцлер.

Ридкъли подчерта с тона си, че съответните думи могат да бъдат написани единствено с малки букви.

Архиканцлерът Ринсуинд му кимна колегиално.

— Благодарско.

— Хубаво като за една колония, разбира се. Предполагам, че правите всичко, което е по силите ви.

— Много мило, Муструм. По-късно ще се радвам да ти покажа изгледа от върха на нашата кула.

— Изглежда мъничка.

— Доста хора си го мислят отначало.

— Ринсуинд… — замисли се Ридкъли. — Името ми напомня за нещо.

— Сър, тъкмо Ринсуинд бяхме тръгнали да търсим — спокойно напомни Пондър.

— Тъй ли? Издигнал се е, значи. Виж какво прави с хората чистият въздух.

— Не, сър. Нашият е онзи кльощавият с проскубаната брадица в другия край на масата.

Ринсуинд смирено вдигна ръка.

— Ето ме.

Ридкъли изсумтя:

— Добре де, все пак го открихме. Човече, с какво си играеш там?

Ринсуинд показа бръмчилото.

— Изскочи заедно с вас от пещерата. Чудя се за какво ли може да послужи?

— Някаква играчка — обясни Пондър. — Библиотекарят си я намери.

— Всичко е ясно — заключи Ридкъли. — Ей, тази бира е пивка, а? Да, архиканцлер, убеден съм, че можем много да научим едни от други. Разбира се, повече вие от нас, отколкото обратното. Дали да не се спогодим за размяна на студенти?

— Добра идея.

— Веднага давам половин дузина срещу свястна косачка за трева. Нашата все се чупи.

— Архиканцлерът — намеси се Пондър — се опитва да подскаже, че завръщането ни може да се окаже труден проблем. Явно положението тук е трябвало да се промени с нашата поява, но това не се случи.

— Вашият Ринсуинд — вдигна рамене Бил — май си мислеше, че като ви стовари тука, ще вземе да завали. Ама не стана.

… уум…

— Ринсуинд, стига си играл с това чудо — подразни се Ридкъли. — Я да видим сега… Бил, очевидно е, че като по-опитни магьосници от вас знаем множество начини да извикаме дъжд. Не очаквам никакви затруднения.

… уум…

— Момко, я излез с тая играчка навън, като не те свърта на едно място.