Доналд Джеймс
Гадателката (12)

11.

Паско ме остави на мира през целия ден. Повярвайте ми, приятели, това е притесняващо странно. Моментът да ме захапе, поне според подчертаните редове в съветския устав на Паско, беше именно сега, когато духът ми е на най-ниското стъпало и се побърквам от притеснения за Наталия, изплашен от неспособността си да направя каквото и да е за нея.

Но… Ще кажете: „Аха, щом като Паско е знаел, че си притеснен за Наталия, тогава е знаел, че не си причината за нейното изчезване.“ Жалкото е, че в тон с нашите стародавни и недостойни традиции въпросът не стоеше така. Паско искаше самопризнания — това е единственото доказателство със стойност в нашата държава, това е крайният резултат, към който се стреми всеки руски милиционер. Може да са оплескани всички веществени доказателства, може по случая да са работили некадърници — ако съдията чуе вълшебните думи „признавам се за виновен“, няма пречка да унищожи живота ти, без да изпита някакви угризения на съвестта дори за секунда.

Ако самопризнанието си противоречи с фактите, то фактите са сбъркани. Съвсем просто. А щом фактите са сбъркани, променяш ги.

Ето защо бях повече от изненадан, че Паско не продължи да гони предимството си. Когато дежурният старшина ми донесе супа и допълнително прибавена към нея наденица за обяд, ми намигна едва забележимо.

— Вярно ли чувам, че съвсем скоро ще се върнете зад бюрото си, шефе?

Изскочих от нара.

— Какво си чул?

— Капитан Паско е побеснял оттатък. Само обикаля и мърмори нещо за Москва. Нищо не можело да се очаква оттам, казва, освен неприятности за един отдаден на работата си офицер като него.

— И какво се е случило? — Предположих, че зад всичко това стои Дронски. Дърпа конците от столицата.

— Не знам нищо повече от това — отговори старшината. — Но от Москва се задават неприятности за достойния капитан. Пристигат съвсем скоро. Това сигурно не са лоши новини, а, шефе?

 

 

Неприятностите за капитан Паско пристигнаха в осемнадесето районно управление късно следобед от Москва, обути с лъскави ботуши с високи токчета, отлично скроени сива рокля и сако, гарнирани със златна огърлица на нежния врат с шоколадов цвят. Дежурният старшина никога не бе виждал такава жена — с лице като светъл махагон, метър и осемдесет висока и с искрящ, непозволяващ възражения гняв в черните й очи. Той отвори вратата на килията и се поклони. Паско, застанал зад него с изцъклени очи като на болен от гуша в напреднал стадий, изглеждаше неспособен да се помръдне.

— Разпоредете на някого да ни донесе чай, капитане — каза агент Кънингам през рамо на много сносен руски. — С пресен лимон. Имате ли пресни лимони в Мурманск?

Не изчака отговора. Вече бе затворила вратата на килията пред носа на Паско. Обърна се и си стиснахме ръцете.

— Вече се познаваме — казах аз.

Тя повдигна вежди в знак на съгласие.

— Ще си спестя обясненията относно това колко съжалявам. Точно такива неща не са ви нужни в момента, нали така? — Погледна ме сериозно. — Снимката на жена ви може да се види по всички вестникарски сергии в града. Това е добре. Има лице, което не се забравя. Купих си няколко от ранните издания. Паско, изглежда, не е посмял да съобщи малката подробност, че ви е арестувал.

— Защото знае, че обвиненията му са шепа въздух.

Тя кимна:

— Тогава да започнем отначало…

— Един момент. Имам въпроси — казах аз. — Какво прави една американка тук? Какво ви засяга изчезването на Наталия?

— В този случай има американска връзка, капитане. — Тази жена излъчваше непреклонност. — След малко ще стигнем и до това.

— Добре — отвърнах неохотно. — Само ми кажете следното. Дронски ли ви потърси?

— Летяхме заедно от Москва тази сутрин.

— Дронски е в Мурманск? — Това беше първата наистина добра новина, която чувах, откакто започна тази история.

— Дронски накара Паско да му изпрати всички данни за случая по факс в чакалнята на летището, преди да излетим от Москва. Прочетохме ги в самолета. Когато кацнахме в Мурманск, той замина направо от летището към кръстовище тридесет и три на магистралата за Каневка, където е намерен шалът на Наталия. Ще се върне тук веднага, щом установи нещо.

Трудно ми беше да бъда в тон със събитията.

— Това че Дронски е тук, го разбирам. Ами вие?

— Тук съм, упълномощена от Всеруската прокуратура. Двамата с капитан Дронски отговаряме за разследването на този случай.

— Въпросът ми беше защо именно вие?

— За да разследвам изчезването на служител от тукашното американско консулство.

Устата ми неволно се отвори и пак се затвори.

— Още някой ли е изчезнал?

— Паско ви е държал в неведение. Отвлечена е една жена от персонала на американското консулство тук, в Мурманск. — Направи мрачна физиономия.

— Отвлечена?

— По всичко личи, че е така.

— И според вас случаите са свързани?

— Две красиви и отлични в професиите си жени изчезват в една и съща нощ. Колите и на двете са намерени изоставени в района на „Северен залив“. Бих казала, че може да има връзка между двата случая, капитане.

— Същата нощ — пророних с увиснала челюст. — Боже, господи.

Вратата се отвори и влезе дежурният старшина от приемната. Носеше табла със стъклена кана чай и чинийка с малка купчинка бисквити.

— Заповядайте — каза старшината и изгледа американката с поглед, в който се криеше странна комбинация от притеснение и трудно сдържано желание. Забелязах, че сянката на Паско се прокрадва в коридора.

Агент Кънингам затвори вратата след старшината. Отвори куфарчето си и извади някакви книжа. Забелязах, че под тях са мушнати три големи снимки.

— Почакайте — казах аз. — Дронски знаеше ли снощи, когато говорих с него, че има и друго отвличане? На тази жена от американското консулство.

— Заявлението ми за пътуване до Мурманск мина през неговото бюро само няколко часа преди да се обадите. Веднага след като се чул с вас, той позвъни в кабинета ми в посолството и каза, че е възможно да има и втори случай на отвличане.

— На мен не ми каза нищо.

— Какво повече искате от един приятел? Та той заряза всичко и хвана първия самолет насам, за бога. — Проследи ме с поглед, докато отивах към стената да се облегна.

— Да — казах, олюлявайки се пред пронизващия поглед на тази излъчваща сила жена. — Вярно е, че го направи.

— Преди да започнем, искам да ви задам няколко въпроса. — Погледът й стана още по-твърд. — Познавате ли Джоун Фаулър?

— Това изчезналата жена от американското консулство ли е? Не я познавам.

— Жена ви споменавала ли е пред вас за нея?

— Не.

— Имали ли сте някакви взаимоотношения с американското консулство? Във връзка с молби за визи, стипендии за образование, култура…?

— Не.

— А жена ви?

— Не си спомням такова нещо, не.

— Съпругата ви говори ли английски?

— Да.

— Също толкова добре като вас ли?

— Не, но доста добре.

— Никога ли не се е изкушавала да посещава лекции в консулството? За американския бит и култура, такива неща?

— Жена ми се интересува повече от руския бит и литература. В нашето семейство аз съм поклонникът на англосаксонската култура.

Стояхме и се гледахме в очите. Беше само два-три сантиметра по-ниска от мен и дори в тясната килия не й се налагаше да вдига главата си нагоре. Вече започвах да си мисля, че твърдият поглед на тези тъмнокафяви очи ще ме държи вечно на прицел. И тогава тя рязко наведе глава. Езикът й се плъзна по горната устна. Наведе се и взе чаша чай, отпи и пак я остави на циментовия под.

— Така, ето я предисторията. — Подаде ми първата снимка. Жена на тридесет и няколко години, с широка усмивка и американски зъби. — Джоун Фаулър. Работеше в консулството от края на гражданската война. Добър руски. Много добри познания за руската култура, руските писатели, художници… Такива неща.

— Омъжена ли е?

— Разведена. — Поколеба се за миг. — В началото, след пристигането й преди около година, е живяла доста бурно, затова моят предшественик я е държал под око. Но не е създавала проблеми, спазвала е благоприличие. Никой от любовниците й не е бил свързан по някакъв начин с властите. Руските власти имаме предвид. Затова наблюдението й е било редуцирано до периодично.

— И така сте пропуснали да забележите човека.

— Преустановихме наблюдението преди повече от шест месеца. — Прехапа долната си устна. Не беше жена, която лесно отстъпва. — Шефът й, тукашният консул на САЩ, Майлс Бриджър, каза, че напоследък е имало информации за някакъв натрапник, който я причаквал.

— Дебнещ натрапник ли?

— Говори ли ви нещо?

— Имам аналогична информация за мъж, който се е навъртал около Наталия известно време след Коледа.

— Разполагате ли с някакво описание?

— През зимата хората в Мурманск ходят опаковани като пашкули.

— През пролетта също — добави тя. — А и през лятото, доколкото знам, ако имат малко здрав разум в главите.

— Да продължим с предисторията — казах аз, подавайки й снимката.

— В неделя сутринта Джоун Фаулър е имала две срещи. Едната е била с шефа й, Майлс Бриджър, за да обсъдят някои аномалии в счетоводството.

— Аномалии ли? Искате да кажете, че има грешки в счетоводната документация?

— В момента счетоводителят прави ревизия. Може да се окаже дребна работа.

— За каква сума става въпрос?

Аби Кънингам отпусна недоволно пълната си долна уста.

— Това засяга и мен, не забравяйте.

Разходи език по зъбите си и отговори:

— Петдесет хиляди долара.

— И това е дребна работа?

— Още не е сигурно, че липсват, капитане.

— За какъв период са натрупани липсите?

— Два месеца може би. Майлс Бриджър е сигурен, че парите ще се намерят.

— Радвам се за Майлс. Такова нещо може да стане само в Русия, а?

Погледна злобно.

— В неделя сутринта — продължи тя мрачно — Джоун не се е появила на срещата си с Майлс. Нито пък е отишла в клуб „Спортика“, където е имала уговорка да обядва с един приятел. Следобед консулът изпратил човек до апартамента й. Нямало никой. Нито следа от Джоун. Търсенето продължава и привечер в неделя започва да става ясно, че е имало мъж, с когото се е срещала често.

— Нов любовник?

— Казала е на една своя приятелка, че се е запознала с руснак по време на лекциите си. Постоянно се навъртал около нея. От онези, дето са като овчарски кучета.

— Значи е дала някакво описание?

— Приятелката на Джоун го е виждала само веднъж. Влязъл и седнал на последния ред. Още щом го видяла, Джоун обявила почивка за кафе и се изнизала за няколко минути с него.

— Сигурна ли сте, че наистина е бил руснак?

— Приятелката го е чула да говори. Скромен английски с руски акцент.

— А описанието на външността му?

— Безполезно. Доста висок, много млад…

— Това ли е всичко?

— Сприхав. Превъзбуден. Нервен. Пренапрегнат. Това са заключенията на приятелката, основаващи се на впечатления от жестовете му. Тя е консултант на американските бизнесмени тук по отношение на обноските. Пренапрегнат. Жестикулация с отрицателен ефект. Така твърди тя.

— Опитахте ли да направите фоторобот?

— Не се получи нищо свястно. — Тя прекъсна, за да отпие от чая. — Според известните сведения за Джоун тя и този мъж са се срещали в продължение на около месец.

— За да правят секс ли?

— Като се има предвид характеристиката на Джоун, не е трудно да се направи и такова заключение.

Не ми беше лесно да асимилирам всичко това.

— Кога е видяна за последен път Джоун Фаулър?

— Известна ни е свидетелка, която може да потвърди, че Джоун е била в апартамента си рано вечерта в събота. Джоун е отклонила покана за вечеря. От консултантката по обноски. Казала й, че има ангажимент, но не е споделила с кого.

— Значи е изчезнала по някое време през нощта на съботата. Също като Наталия.

— Изглежда, че е така.

Сведох глава. Бях объркан.

— Известно ли е нещо друго?

Тя погледна встрани, но после пак се обърна към мен:

— Има и друго. Но е необичайно. — В тъмните й очи се четеше нещо, но не можах да разбера дали беше съчувствие или безразличие. — Няма да е зле, ако се подготвите.

— За какво да се подготвя?

— За нещо доста особено. Оставен е нарочен знак за авторство.

Дъхът ми секна. Убийците оставят такъв знак, изнасилвачите — много рядко. А похитителите на хора… Нямах представа.

— Знак за авторство ли? Какъв?

— Както вече казах, колата на Джоун е била намерена изоставена. — Надникна в записките. — В района на „Северен залив“. На двеста или триста метра от мястото, където е намерена камката на вашата съпруга.

— Знак за авторство. — Обърнах се с лице към нея. — В колата ли е намерено нещо?

— Да.

Погледна ме спокойно в очите и ми подаде друга снимка. Цветна. На средно голямо ауди, тъмносиньо или черно, спряло на фона на разрушените сгради в „Северен залив“. Само че в прозореца на колата се забелязваше силует на човек, седящ зад волана… Не само силует, виждаше се лицето.

— Доколкото си спомням, казахте, че в колата не е имало никой. Кой е това?

— Какво е това? — поправи ме тя. — Това е чучело, капитане. Кукла. В естествени човешки размери.

Вторачих се в нея като онемял. Единственото, което ми мина през ума и успях да кажа, беше:

— Кукла за секс ли е?

— Не, поне според външния й вид. Направена е от латекс, с възрижава коса като на Джоун. Кожено палто. Американско бельо, от това на Джоун Фаулър.

— Боже мой — казах аз. Стоях неподвижно, но в главата ми всичко се въртеше. Агент Кънингам, изглежда, бе доловила това и искаше да ми даде време да се съвзема. Нямаше как да отгатна.

Каквато и да е била причината, тя се впусна във формално описание, което сякаш четеше от каталог:

— По моя преценка производственото й предназначение е да служи за манекен в някоя витрина за скъпо облекло. Краката, ръцете и вратът са добре очертани. Има следи от поправени повреди, но едно такова нещо би струвало като ново над петстотин долара. — Подаде ми последната снимка. Удивително, потресаващо реалистично лице. Бледо, дори съзнателно направено по-бледо от нормалното. Очите бяха нарисувани мъртвешки затворени.

Гледах снимката втрещено, а сърцето ми щеше да се пръсне.

— Що за човек…

— До този момент не знаем нищо — отвърна тя с твърд глас. — Трябва да се потрудим по въпроса.

Поех дълбоко въздух, но той влезе неохотно в дробовете ми.

— Добре де… Имаме това, но няма и следа от труп.

— Засега.

— Искате да кажете, че е само въпрос на време ли?

— Не знам. Все още не ни е ясно с какво точно си имаме работа. — Тя вдигна чашата с чай и ми я подаде. — Пийте.

Взех я, отпих и попитах:

— Намира ли ви се една цигара?

— Не би трябвало да се издавам, че имам.

— Ще запазя тайната ви.

Подаде ми една цигара и огънче. Но за себе си не запали.

— И какви са резултатите от следствената експертиза на този манекен?

— Бих казала, че е бил старателно почистен преди боядисването. Няма никакви косми и власинки. Лакът за нокти е същият като на Джоун. Американски, „Макс фактор черна роза“. Вероятно е взет от чантата на Джоун. Боята е обикновена водоразтворима емулсия. Най-полезната информация засяга самия латекс. Все още се работи по нея. Може да ни насочи към производителя. И ако имаме късмет, от него към дистрибутора, а от дистрибутора към търсения от нас човек.

— Всичко това от нашите следователи ли научихте? — Не можех да го повярвам.

— Изпратихме мостри в Хелзинки — намръщи се пренебрежително тя. — Задвижихме нещата още преди да напусна Москва.

Дръпнах от цигарата и попитах:

— А самата кола разкри ли нещо полезно за нас?

— Нея нямаше как да транспортираме. Има много пръстови отпечатъци, проверката на които ще отнеме почти цял месец според отдела по убийствата на пето районно управление.

— Нещо друго?

— Върху едната страна на колата е било повърнато. Хляб и алкохол. Тежко му е било на нашия похитител.

Представих си го до спрялата кола, вече приключил с работата. И в този момент идва отвратителното облекчение, поривът да повърне, както е застанал подпрян с една ръка на покрива на аудито.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Не. Безкрайно далече съм от добре. Стоя заключен в участъковата килия, а през това време жена ми по всяка вероятност е в лапите на сексманиак.

— Седнете. — Тя се пресегна и настойчиво натисна рамото ми. Посочи към цигарата. — Дръпнете си.

Смукнах дълбоко от цигарата. Удари ме в главата като чорап, натъпкан с топъл памук.

— Това е трева — казах аз.

— Е, и?

— Нищо. Трябва да изляза оттук.

— Свидетелят на Паско ще представлява ли проблем? Ако може да бъде елиминиран, адвокат Грандов твърди, че ще ви освободи до сутринта.

— Свидетелят на Паско може да бъде купен с литър фалшива водка. Но има нещо друго — отговорих аз. — Версията на Паско е, че Наталия е кръшкала. А аз съм заподозрян като ревнивия съпруг…

Забелязах, че ме чакаше да продължа. Дръпнах силно от цигарата. Главата ми се замая от тревата. Но димът опиваше и успокояваше. Мисленето ми все повече заприличваше на бавна разходка в кръг.

— Ходих в кабинета на Наталия — добавих. — Сигурно знаете това.

— Четох доклада на Паско.

— Опаковката с презервативи… Беше нарочно подхвърлена.

— Той казва, че не е така.

— Та какво друго ще каже, за бога?

— Добре де, възможно е да е била подхвърлена нарочно.

— От Паско или от някой друг — казах отчаяно. — Нямам представа.

Тя вдигна поглед.

— Все пак съм длъжна да ви попитам, инспекторе… — В очите й личеше неудобството. — Не съществува ли такова съмнение? Въпросът ми е, дали е възможно да имаме работа с мъж, който излиза веднъж или два пъти с някоя жена, за да спечели доверието й, а после… я завежда някъде насила? Възможно ли е случаят да е такъв?

Запазих самообладание.

— Такъв човек би ли отвлякъл две жени в една и съща нощ?

— Добре, да предположим, че става дума за двама мъже. Удовлетворяват нагона си, работейки заедно. Рядкост е, но не е непознато. През хиляда деветстотин деветдесет и девета година двама братовчеди в Лос Анджелис…

Вдигнах ръка да я прекъсна.

— Вероятно съпругата ви е имала изобилие от възможности за забежки — работа на смени, спешни повиквания извън болницата по всяко време…

— Дявол да го вземе, Дронски сигурно ви е разказал какво представлява Наталия — прекъснах я брутално.

Лицето й не трепна.

— Това е нещо, което един мъж винаги усеща — продължих аз.

— Ако Наталия е имала нещо извън… — Спрях и поех дълбоко дъх.

— Не може да е имала, не е в характера й. Разбирате ли ме?

Тя допи чая си и стана.

— Нещо, което един мъж винаги усеща, а? Е, може би.

Усетих, че кипвам:

— Ясно ви е за какво говоря.

Тя обаче не отстъпи:

— Не се ровя в живота ви, капитане. Поне не ей така, за удоволствие. Но повярвайте на човек, който вече е минал по този път. Това не е нещо, което един мъж винаги усеща. — Отдалечи се. — Ще се върна преди разсъмване. — Отиде до вратата и затропа по нея. После се обърна пак към мен, докато чакаше ключовете на старшината да изтракат в ключалката. Мисля, че искаше, тръгвайки си, да промени тона, да намали напрежението. — А… забравих да ви предам — добави тя, докато вратата се отваряше. — Дронски държеше да ви кажа, че В. И. Ленин ви изпраща най-добри пожелания. — Веждите й се повдигнаха въпросително.

Погледнах я в очите. В. И. Ленин е котарак. Живее в кабинета на Дронски в Москва. На цвят е като тъмен мармалад и има особен черен кичур под муцунката, който обясняваше достатъчно сполучливо името му, но не го правеше по-приятен за гледане от бюрото. Има си един коронен номер — да вдига лапа за поздрав или сбогуване, заради който Дронски много го обича. Не и аз. Такива котешки трикове не могат да ме съблазнят, приятели. Нямам нищо против В. И. Ленин да си стои в Москва. Или да приеме назначение като кабинетен котарак в някое затрупано с лед управление в Норилск. Може би агент Кънингам не знаеше това. Опитах се да й обясня, без да изглеждам груб:

— В. И. Ленин е котка. Кабинетният котарак на Дронски.

— Запознахме се в Москва. — Тя кимна одобрително. — Наистина е сладък. — Вдигна длан и разтвори пръстите си за поздрав като В. И. Ленин. — Всичко добро.

Агент Кънингам излезе в коридора и старшината затвори вратата след нея. Аз останах с вдигнати встрани ръце. С върховете на пръстите си докосвах едновременно двете стени, дори напипвах издълбаните в боядисания метал имена и дати.

Сигурно не мислите, че една малка килия със стол, койка, мивка и един стоящ прав едър мъж може да бъде празно място. Обаче е.

Няма нищо по-празно, приятели.