Произведения

Статия

Басня

Сваляне на всички:
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Поема

Сваляне на всички:
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Поезия

Сваляне на всички:
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip

Биография

По-долу е показана статията за Стоян Михайловски от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Вижте пояснителната страница за други личности с името Стоян Михайловски.
Стоян Михайловски
български писател и общественик
Роден
Починал
3 август 1927 г. (71 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вГалатасарайски лицей
Работил вСофийски университет
Народен представител в:
III ВНС   VIII ОНС   XIII ОНС   
Подпис
Стоян Михайловски в Общомедия

Стоян Николов Михайловски е виден български писател и общественик, политик, председател на Върховния македоно-одрински комитет.[1][2] Автор е на стихотворението „Кирил и Методий“, което се превръща в училищен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него.

Биография

Роден е в Елена в 1856 година[3] и е потомък на стар възрожденски род – син е на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865 – 1868), а в 1872 година завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където по това време учи и Константин Величков. След това от 1872 до 1874 година е български учител в Дойран, а през 1875 година заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс.

След 1878 година Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия в Свищов, в новообразуваното Княжество България. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878 – 1879), главен редактор (1880) на близкия до Народната партия вестник „Народний глас“ в Пловдив, Източна Румелия[4] и началник на отделение в българското Министерство на външните работи (1880).

Отново заминава за Франция, за да довърши прекъснатото си поради войната образование и в 1883 година завършва право и става главен секретар на Министерството на правосъдието (1883 – 1884).

В 1886 година е избран за депутат в Третото велико народно събрание и участва в избора на нов български княз през април на следната 1887 година.[1]

През същата 1887 година Стоян Михайловски става член на Русенския апелативен съд. Учител е по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889 – 1892).

Преподава в Класическата гимназия в София.[5]

Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892 – 1894) и в Историко-филологическия факултет (1897 – 1899) и доцент по всеобща литературна история (1895 – 1899) във Висшето училище в София. От 1892 година е дописен член, а от 1898 година действителен член на Българското книжовно дружество. От 1894 до 1896 година отново е депутат в Осмото народно събрание.[1]

Начело на Върховния комитет

Портретна снимка. Източник: ДА „Архиви“

Стоян Михайловски активно участва в дейността на Македоно-одринската организация. На Осмия македоно-одрински конгрес през април 1901 година защитава еволюционистката стратегия, поддържана и от привържениците на ВМОРО, срещу революционерите сарафисти. На 7 април близкият до монарха Фердинанд I Михайловски е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет като балансираща фигура между цончевистите, сарафистите и привържениците на ВМОРО.[6][7] След конгреса обаче във възгледите му настъпва сериозна преориентация. През юни 1901 година по време на голяма обиколка в страната на митинг във Варна произнася реч, изпълнена с остри нападки срещу Фердинанд и опитите му за намеса в македоно-одринското дело. Михайловски обявява, че Македоно-одринската организация е напът да попадне в ръцете на анархо-терористичната стихия, в която поставя както социалистите, така и сарафистите като Симеон Радев.[8]

„Македонското дело“, мемоар на ВМОК до българското правителство от 1901 година, подписан от Стоян Михайловски, Иван Цончев и Стефан Николов

На Деветия македоно-одрински конгрес през юли – август 1901 година Михайловски изнася в десет точки вижданията си за положението в Македоно-одринската организация. Консервативният по своите убеждения и характер Михайловски определя като язва и проказа за делото анархистите и терористите, които като стихия се надигали и подкопавали устоите на организацията и на цялото общество.[9] Конгресът отново избира Михайловски за председател, но действителното ръководство е в ръцете на генерал Иван Цончев и функциите на председателя са сведени до чисто представителни.[10] Михайловски обаче се опитва да играе по-голяма от отдредената му роля по време на последвалия голям разкол в организацията, довел до появата на два комитета – цончевистки и опозиционен на сарафистково и вморовското крило. На 23 ноември 1901 година урежда в дома си тайна среща с представители на опозицията в МОО и привържениците на ВМОРО Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Христо Станишев, Тома Карайовов и Евтим Спространов, за да обсъдят подготовката на извънреден конгрес, който да отстрани офицерите от ръководството. Подобни действия на Михайловски карат офицерите да обмислят отстраняване на Михайловски. В писмо до Александър Протогеров от 4 януари 1902 година Цончев пише „тоя човек колкото по-скоро се отстрани от организацията, толкова по-добре“. На 6 февруари Михайловски си подава оставката, но другите членове и най-вече Цончев успяват да го убедят да я оттегли, за да не се внася допълнително напрежение в организацията.[11]

В 1903 година е избран за депутат в Тринадесетото Народно събрание. Заради статията „Потайностите на българския дворец“ във вестник „Ден“ от 1904 година, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно.[1]

През 1905 година се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник“. В последните години от живота си декларира симпатии към фашизма, описвайки го като „доктрина на разумно и логично градене“, която „укрепява, ободрява, оживотворява“.[12]

Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

Умира на 3 август 1927 година в София.[13]

Памет

На Стоян Михайловски е наречена улица в квартал „Лозенец“ в София (Карта). Също така и улица във Велико Търново в квартал “Картала”.

Творчество

Гробът на Стоян Михайловски в Софийските централни гробища
Паметна плоча на фасадата на дома на Стоян Михайловски
Домът на ул. „Парчевич“ 38, София

Литературната си дейност започва през 1872 в сп. „Читалище“ (Цариград). Печата и в „Периодическо списание на БКД“, сп. „Мисъл“ и в. „Ден“. Сътрудничил е и на „Църковен вестник“. Творчеството на Михайловски е жанрово многообразно – пише епиграми, афоризми, басни, пародии, публицистика, философско-моралистични творби, поеми и драми.

  • Сцени от парламентарния живот в България. 1884
  • Бог. Библейски стихотворения. 1889
  • Поема на злото. 1889 /1939, 1943/
  • Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889
  • Железни струни. Стихотворения. 1890
  • Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890
  • Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892
  • Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893
  • Философически и сатирически сонети. 1895
  • Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/
  • По прекия друм. Бележки и размишления. 1901
  • Пробуда и възход. 1902
  • Книга за оскърбените и онеправданите. 1903
  • Източни легенди. 1904
  • Днес чук, утре наковалня. 1905
  • От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905
  • Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908
  • Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911
  • Съчинения. Т. 1. 1918
  • Избрани творения. 1931 /1938/
  • Съчинения. Т. 1 – 3. Избр. творения. Книга за българския народ. Поема на злото. 1938 – 39
  • Събрани басни. 1939
  • Неиздадени съчинения. Т. 1 – 2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940 – 41
  • Божествен размирник. Под. ред. на Ив. Богданов. 1943
  • Избрани съчинения. Т. 1. 1947. Т. 5. 1948
  • Избрани стихотворения. Антология. 1948
  • Избрани съчинения. В 2 т. 1960
  • Басни. Епиграми. Сатири. Лирика. 1967
  • Стихотворения. 1967
  • Епиграми. 1969
  • Избрани творби. 1974
  • Избрани творби. 1987 /1986/
  • Божествен размирник. Философска поезия и проза. Съст. и предг. Атанас Натев. 1987.

Бележки

Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Стоян Михайловски
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Стоян Михайловски.
  1. 1 2 3 4 Биография на Стоян Николов Михайловски // Държавна агенция „Архиви“. Посетен на 26.11.2012.
  2. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VII (от фонд № 381 до фонд № 599). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1986. с. 222 – 240.
  3. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 303.
  4. ↑ Иванчев, Димитър. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 2. София, Наука и изкуство, 1966. с. 30.
  5. ↑ Юбилейна книга на Първа софийска мѫжка гимназия (1879 – 1929). София, 1929. с. 62.
  6. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 86 – 87.
  7. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 154.
  8. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 90.
  9. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 91.
  10. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 92.
  11. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 98.
  12. ↑ Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 38.
  13. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 326 – 327.

Външни препратки