Иван Дуйчев (преводач)

Преводни произведения

Религиозен текст

Биография

По-долу е показана статията за Иван Дуйчев от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Иван Дуйчев
български историк медиевист
Роден
Починал
24 април 1986 г. (78 г.)

Учил вСофийски университет
Работил вСофийски университет
Научна дейност
ОбластИстория, византология
Учил приСилвио Джузепе Меркати

Иван Симеонов Дуйчев е виден български историк, академик и палеограф с основополагащи приноси към българската и византийската средновековна история.[1][2]

Биография

Иван Дуйчев е роден в София през 1907 г. През 1928 г. се записва като студент в СУ „Климент Охридски“. През 1932 г. завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ като ученик на проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников и проф. Петър Бицилли. Поради недобро материално положение се грижи сам за прехраната си в последните класове на гимназията и в студентските години. След завършването работи като учител във врачанското село Мраморен, където събира езикови материали, публикувани по-късно в сп. „Родна реч“.

Специализира в Италия (1932 – 1936). Тук той усвоява италианския и латинския. Под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По това време негов покровител и наставник е префектът на Архива на Ватикана кардинал Анджело Меркати.

През 1936 г. Ив. Дуйчев е назначен като асистент по българска история в Софийския университет „Климент Охридски“. През 1939 г. е избран за доцент по същата специалност. Слез смъртта на проф. Петър Мутафчиев чете лекции по българска, балканска и византийска история чак до 1945. По убеждения ученият е близък до толстоизма и сп. „Възраждане“. След завземането на Македония от българската армия през април 1941 г. посещава областта многократно, като изследва и задълбочава теренното и академично познание за историята и културата на местното българско население. От 7 юли до 17 август 1941 г. Иван Дуйчев е командирован като преводач към италианската комендатура в Костур, намиращ се под италианска окупация. Защитата на местните българи от преследванията на гръцките власти предизвиква недоволството им и по искане на италианската страна Иван Дуйчев е отзован.[3]

Неговата малка книжка „Македония в българската история“ (1941), издание на Македонския научен институт,[4] е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а самият Иван Дуйчев е уволнен от Софийския университет и за няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език. През 1945 г. заради насочената в подкрепа на македонските българи просветителска и обществена дейност през войната, новите гръцки власти несправедливо включват Иван Дуйчев в списък на български, италиански и германски военни и други лица, които трябва да бъдат съдени на процес в Атина като военнопрестъпници. Иван Дуйчев по-специално е обвинен в „Кражба и изнасяне на гръцки културни ценности от Гърция в България“, каквато е трактовката на гръцките власти за българското културно наследство в Егейска Македония, което Иван Дуйчев е спасил от разграбване от страна на антибългарски настроени гръцки партизани. Благодарение обаче на усилията на адвоката Стоян Бояджиев, който е бил ангажиран по линия на Р.О. на Българската армия да защитава всички български военни и цивилни лица, обвинени на процеса, българският учен е спасен чрез дезинформация за мнима смърт[5], като освен това успява да се укрие за няколко месеца в едно село в околностите на Велико Търново.

От 1949 година Иван Дуйчев е старши научен сътрудник, а от 1967 е професор в новооснования Институт за българска история (днес Института по история) при Българска академия на науките. Тук се пенсионира през 1972.

На 16.3.1981 г. е избран за редовен член (академик) на Българската академия на науките. Случаят с Дуйчев е безпрецедентен – избран е за академик, без да е бил член-кореспондент на БАН.

Към този момент (16.3.1981), той вече е участник в международни конгреси и конференции, член-кореспондент е на Британската академия (Лондон), доктор на Университета в Бон (Бонския Университет), член на Понтификалната академия по археология (Рим), член на академията на Академията за науките, литературата и изкуствата в Палермо, член на Неаполитанската академия, член на Академията в Сицилия, носител е на различни международни награди. Член е на няколко редколегии на международни издания. Научната му продукция включва над 600 публикации. Освен това има над 400 отзиви и статии във вестници и списания.

След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.

Памет

На Иван Дуйчев е наречена улица в квартал „Бъкстон“ в София (Карта).

Отличия

  • носител на Хердерова награда (1974).
  • удостоен е със званието „Заслужил деятел на културата“ (1972)
  • удостоен е със званието „Народен деятел на науката“[6] (1977)

Библиография на по-важните му трудове

Миниатюра 56 от Манасиевата летопис, 14 век: Смъртта на император Теофил.
  • Католицизмът в България през XVII в., 1937.
  • Из старата българска книжнина. Кн. I. 1940.
  • Дуйчев, Иван. Преписката на папа Инокентия ІІІ с българите // Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет; Annuaire de l'Universite de Sofia. Faculte Historico-philologique 38 (1). 1942. с. 1 – 140. Посетен на 25 юли 2024.
  • Из старата българска книжнина. Кн. II. 1944.
  • Страници от българското минало, 1944.
  • Проучвания върху българското средновековие. София: Печатница Книпеграф, 1945, 176 с.
  • Рилският светец и неговата обител. Библиотека „Златни зърна“, редактор-стопанин: Славчо Атанасов, 1947.
  • Естествознанието в Средновековна България. София: Издателство на БАН, 1954
  • Миниатюрите на Манасиевата летопис. Български художник, 1962. с. 142.
  • Летописта на Константин Манаси. Издателство на БАН, 1963.
  • Византийско-славянско средновековие, 1965 т. I, Рим
  • Болонски псалтир. Издателство на БАН, 1968.
  • Византийско-славянско средновековие, 1971, т. II, Рим
  • Българско Средновековие. Наука и Изкуство, 1972.
  • Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. София: Септември, 1978, 182 с.
  • Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. Отечество, 1985. с. 256.
  • Лекции по архивистика. Университетско издателство, 1993 (посмъртно)[7]

Други

  • На 1958 на конгрес на славистите (Москва) проф. Гудзин дава висока оценка на Ив. Дуйчев, въз основа на неговото творчество. Той изказва голяма изненада, че към настоящия момент (1958) Дуйчев не е заел подобаващото му се място в БАН.
  • В българските академични среди се твърди, че Иван Дуйчев е реалният автор на книгата за „Четвероевангелието на цар Иван Александър“ (1980), издадена под името на Людмила Живкова.[8]
  • Изглежда, че тъкмо Иван Дуйчев е послужил като прототип за образа на българския професор-медиевист, описан в романа на Елизабет Костова „Историкът“ (2005).
  • Иван Дуйчев често е смятан за „баща“ на българската архивистика. Неговите „Лекции по архивистика“, издадени след смъртта му, служат за настолна книга на поколения бъдещи архивисти.

Източници

  • Божилов, И. Предговор, в: Дуйчев, И. Избрани произведения. Т. I. Византия и славянският свят. София, 1998, 7 – 25.
  • Ivan Dujčev, Biobibliographie. Verfasst von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I. София, 1985, с. 617 – 620.
  • Гюзелев, В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие, в: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 15 – 19.

Бележки

  1. ↑ ДУЙЧЕВ Иван Симеонов (1907- 86) // Българска енциклопедия „А-Я“. София, Българска академия на науките - „Българска енциклопедия“; Книгоиздателска къща „Труд“, 1999. с. 326. Посетен на 20 май 2026.
  2. ↑ ДУЙЧЕВ, Иван Симеонов (18. IV. 1907) // Кратка българска енциклопедия. Т. 2 Гера-Квал. Издателство Българска академия на науките, 1964. с. 227.
  3. ↑ Даскалов, Георги. Клио срещу Темида. Антон Калчев – хуманист или военнопрестъпник“, Военно издателство, София, 2013, с. 81.
  4. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 445.
  5. ↑ „Двете смърти на академик Иван Дуйчев“, в-к Македония, бр. 10, 10 март 1999 г.; той е почти единствен, заедно с генерал-лейтенант Иван Маринов, от лицата в списъка на Гърция, който оцелява, тъй като останалите са арестувани или предадени на Гърция и осъдени на смърт.
  6. ↑ Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.
  7. ↑ „Лекции по архивистика“, сайт на Научния център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“.
  8. ↑ Вж. Николай Василев, „Проф. Николай Василев: Дисертациите на Людмила Живкова не са нейни, на Фол и Дуйчев са“, интервю, в-к „24 часа“, 21.10.2012 г.; Вагалинска И., „Мемоари с часовников механизъм: Спомените на Николай Генчев удариха по научния елит на България“, сп. „Тема“, бр. 14 (182), 11 април 2005 г.

Външни препратки