Христо Попсимов (автор)

Христо Симеонов Попсимов е български поет.

Роден е през 1916 година в град Охрид. Внук е на Григор Пърличев, син на дъщеря му Деспина от втория ѝ брак с търговеца на кожи Симеон Димитров Попсимов, син на видния охридски български общинар Димитър Попсимов.^[1] Според спомените му, в началото на 20-те години майка му, завършила Солунската българска девическа гимназия в 1885 година,^[2] го води в старата къща на Пърличевите и от книгите на баща си му дава един буквар с думите „Синко, много лоши времена минаа низ Македония и Господ знае колко по-лоши ке минат. Овай буквар е написан на български книжовен език. Ти ке почниш да учиш на друг буквар, но него треба да го запаметиш на цел живот.“^[3]

Христо Попсимов завършва основно образование в Охрид, а след това гимназия в дом за македонски ученици в Крагуевац.^[4] По-късно учи в Юридическия факултет на Белградския университет и висшия курс към него за подготовка на научни кадри. Започва да пише докторска дисертация, но през 1940 година е арестуван от югославските власти за прокомунистическа и пробългарска дейност и затворен в лагера Билеча в Босна. През 1941 година е освободен и се установява в София и работи в Дирекцията за социални грижи.^[5] При освобожението на Македония, се връща. След войната, преследван от новите македонистки комунистически власти, бяга в България.^[6] Работи в Комисарството за изпълнение на съглашението за примирие при Министерството на външните работи и изповеданията (1946 – 1948), в ДП „Райко Дамянов“ (1948 – 1952) и в Българската телеграфна агенция (1952 – 1976).

Характерно за неговото творчество е, че пише на охридски диалект, на сръбски език и на български книжовен език. През 1937 година публикува първата си песен на охридски диалект „Весникарче“ в „Наш вестник“, орган на културно-просветно дружество „Вардар“.^[7] Публикува в списание „Луч“^[8] стихотворенията „Борба“ и „Нашијот град“.^[7] Заради тези две стихотворения, които мъгляво призовават за борба списанието е забранено, а редакцията осъдена на по 30 дни затвор.^[9] В същата 1937 г. публикува песента „Рибари“ на сръбски език в списание „Южни преглед“.^[7] В 1938 година публикува в „Луч“ още две стихотворения на сръбски – „Ноктурно“ и „О ноћас како гори космос“.^[7] В Югославия издава три тниги – „Следи“, „Изгревите тлеят“ и „Стихове“.^[5]

В България до 1948 година написва редица стихосбирки, сред които „Моят град“, „Иднина“, „Сонети“, „Сатурналии“, „Бледите вселени“, „Любов и дух“ и други. След 1948 година издава „Търсени съзвездия“, „Светът е в нас“, „Силуети на изгрева“, „Времена и следи“, „Бледи сводове“, „Гласове в моя свят“, „Сенки на нищетата“, „Дни, години“, „Човекът и времето“, „Крепостта на Самуил“. В 1979 година публикува „Пътища, времена“ с посвещение „На Григор Пърличев посвещавам. Надвесен над праха на моя дядо, съзирам едно име, страдало във вековете – България“.^[5]

Умира през 1980 година в град София.^[4]