КУРТ
МОНИКА
ПОЩАЛЬОН
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
ЕДИН ТРУП
(Голяма, обзаведена в старонемски стил стая. В средата тежка маса. Около нея столове. На пода килим. Две врати. Тежките завеси са притворени и възпират дневната светлина. Стоящата лампа в ъгъла е запалена. На кушетката лежи госпожа Вирц. Тя е мъртва. До нея на пода бастун. Моника тъкмо се е навела над мъртвата, вдига и отпуска ръката й, която се полюшва. Моника взима бастуна и тропа с него силно по пода, после преравя няколко чекмеджета, като внимава да не създава безпорядък. После отново тропа по пода. На входната врата се звъни пронизително. Моника излиза, връща се с Курт.)
МОНИКА
По-добре да не беше идвал.
КУРТ
Трябваше първо да се облека. — Но какво има?
МОНИКА
Дъртата хвърли топа.
КУРТ
Наистина ли?
МОНИКА
Ей я, лежи там.
КУРТ
Няма да гледам, не мога да гледам трупове. — Да се обадим на доктора и на погребалното бюро, те да свършат всичко.
МОНИКА
Хвана те шубето. — Първо да поразгледаме.
КУРТ
(гледа втренчено в една точка)
На кушетката ли лежи?
МОНИКА
На кушетката.
КУРТ
Да поразгледаме… Знаеш ли какво можем да приберем, без да бие на очи?
МОНИКА
Всичко! Та тя си нямаше никого. — Кой знае, може пък всичко да наследя аз. — Полага ми се най-сетне. Пет години й прислужвах и отпред, и отзад.
КУРТ
Къде мислиш да поразгледаме?
МОНИКА
Друг мъж нямаше да пита толкова. Ама ти мъж ли си? Стоиш като дърво и трепериш.
КУРТ
Какво значи трепериш, просто ми призлява от трупове. А и не проумявам, щом ще наследиш всичко…
МОНИКА
Първо да намерим завещанието, после ще видим. — Ключът от касата е на шията й.
КУРТ
Ах! — И аз ли да го взема…
МОНИКА
Спокойно…
КУРТ
Трябваше да се ожениш за мияч на трупове.
МОНИКА
Млък!
(Моника с труд разкопчава роклята на госпожа Вирц, снема ключа и отива в съседната стая. Курт я следва. След малко се връщат. Моника смачква лист хартия.)
МОНИКА
Кранта такава, дърта кранта!
КУРТ
Пет години й бършеш задника, а накрая ти приписва мебелите. Може й да платиш на вехтошаря да ги отнесе.
МОНИКА
А 650 000 шилинга в спестовната книжка за детско селище.
КУРТ
За някакви мутри.
МОНИКА
(сопва се на Курт)
А петте хиляди са за теб, така ли!
КУРТ
Какви пет хиляди?
МОНИКА
Давай ги тук! Не ме прави на толкова тъпа. Много добре видях какво още имаше в касата.
(Курт неохотно вади две хилядарки.)
МОНИКА
И петте!
КУРТ
Делим наполовина.
МОНИКА
Нищо подобно! Няма какво да се докачаме! Да беше печелил малко повече, фризьор такъв!
КУРТ
Какво значи фризьор? — В това няма нищо срамно. А какво можеш ти? — Само да прислужваш!
МОНИКА
А защо се налага да прислужвам? — Давай хилядарките!
(Курт й дава три банкноти.)
МОНИКА
Поне да бе пукнала утре. В касата щеше да има още деветнайсет.
КУРТ
Деветнайсет?
МОНИКА
Деветнайсет, я! Пенсията, а също от някаква къща, дето я е отдала за доживотна рента. Не можа ли да дочака пощальона с парите!
КУРТ
Просто да полудееш! Моя милост се съсипва за половината от това, а тя сигурно е само вдовица на някой висш чиновник. Да приберем бижутата. Къде са й бижутата?
МОНИКА
Също в банката. Толкова бе подозрителна, тази кранта, сякаш не може да ми се има вяра!
КУРТ
Такава мръсница! — Почакай! Ще разбереш хората. Сега подарява всичко! Значи е била голяма мръсница, защото колкото по-нечиста съвест имаш, толкова повече подаряваш, казвам ти. Иде ми да заплача! Ще се разрева заради парите, дето пощальонът ще ги донесе днес.
МОНИКА
Наистина ще ги донесе.
КУРТ
И ще ги върне обратно.
(Изведнъж Моника става любезна към Курт, отрупва го с ласкателства.)
МОНИКА
Курти…
КУРТ
Какво има пък сега?
МОНИКА
Съвсем нищо. — Мисля си само, каквото вече ти казах… Понякога просто се сърдиш.
КУРТ
Ами веднага ми говориш, че не съм бил мъж!
МОНИКА
Тази нощ ще измоля от тебе прошка — като робиня.
КУРТ
(кимва към кушетката)
Малко благочестие, Моника, малко благочестие!
МОНИКА
Не! Трябва веднага да ти кажа, Курти. Тъй като си мъж на място, какъвто можеш да търсиш с фенер, ще направим един удар…
КУРТ
Какъв удар?
МОНИКА
С друг няма да излязло нищо… Но както ти умееш да имитираш разните му звезди като Вико Ториани и Хайнц Конрадс, това ще стане.
КУРТ
Да не си се побъркала? Какви ги дрънкаш?
МОНИКА
Деветнайсет хиляди шилинга, Курти, внимавай в картинката, деветнайсет хиляди. Ще облечеш нейни дрехи, ще се гримираш — тук е доста тъмно, пощальонът няма да забележи нищо.
КУРТ
Това е лудост, престани, чиста лудост, няма никога да стане!
МОНИКА
Хайде, Курти. Само заради мене. И ще ти върна петте хилядарки.
КУРТ
Не, няма да го направя, дори да кажеш, че съм страхливец, дори да кажеш, че не съм мъж, не, няма да го направя.
МОНИКА
Такова нещо не мога да кажа. Не си страхливец, а истински мъж, но си честна душа. Просто си прекалено добър и затова мислиш, че не можеш да го извършиш. — И каква ни е ползата? — Е, както искаш. — Аз бих го направила, но нямам твоя талант. — Ако можех така да имитирам като тебе…
КУРТ
(имитира старица)
Ама сложихте ли млякото в хладилника, госпожо Моника? Защото утре ще се е вече вкиснало…
МОНИКА
Не! Ако човек си затвори очите, ще си помисли, че е тя, цяла-целеничка, самата тя! — На плешивата й глава има перука, две други висят в спалнята, ще вземем едната, а после гласът — трябва да е малко по-дрезгав и треперлив…
КУРТ
Ами ако изгърмим!
МОНИКА
Нищо не може да се случи! С подписа работата е съвсем проста. Ще направиш една заврънкулка, ето тъй (показва му) — и тъй, с кривите си пръсти никога не е можела да пише. Е, ще стане!
КУРТ
В какво само се набутвам!
(Моника подбира рокли от гардероба.)
МОНИКА
А накрая да кажеш: „Благодаря, господин пощальон!“ И да му дадеш пет шилинга за почерпка!
КУРТ
(с подправен глас)
Благодаря, господин пощальон…
ЗАВЕСА
(Курт излиза от съседната стая, Моника го следва. Той държи пред себе си огледалце, донаглася по някоя къдрица на бялата перука. Облечен е в женски дрехи, на лицето му са изписани бръчки. Моника дооправя облеклото му.)
МОНИКА
Добре! — Лицето е добре.
КУРТ
Дреболия за един фризьор.
МОНИКА
Ах, това не е по силите на всеки фризьор.
КУРТ
Който е фризьор, а не стригач, той може.
МОНИКА
А сега леко се прегърби, ръцете малко напред, бастунът…
(вдига бастуна, замръзва, гледа мъртвата)
Господи! Дъртата!
КУРТ
(ужасен)
Жива ли е още?
МОНИКА
Не бе!
КУРТ
Ама тъй можеш да изкараш на човек ангелите!
МОНИКА
Да я махнем оттук, трябва да я махнем.
КУРТ
Но пощальонът може да ми даде парите и в кухнята.
МОНИКА
Ще е новост за него и ще му направи впечатление. А и кухнята не може тъй да се затъмни. — Не, трябва да я махнем.
КУРТ
Няма да я докосна.
МОНИКА
Да не ти е изпила чавка ума? Няма да те ухапе.
КУРТ
Дори не мога да я погледна.
МОНИКА
Хайде, ела. Хвани я за краката.
КУРТ
За нищо на света.
МОНИКА
И това ми било мъж, мъж ми било това! Изчезвай! Скрий се някъде! Такъв един… Ах, какви ги приказвам!
(На входната врата се звъни.)
КУРТ
Пощальонът!
(Курт панически побягва в съседната стая, Моника го следва до вратата.)
МОНИКА
Пощальонът с деветнайсетте хиляди шилинга.
(Курт се връща, изпълнен с решителност, стиска здраво очи и протяга напред ръце.)
КУРТ
Води ме.
(Моника го завежда до трупа, поставя ръцете му върху краката на мъртвата, после сама я улавя под мишниците. Двамата я замъкват в съседната стая. Отново се звъни. Моника и Курт се връщат.)
МОНИКА
Седни тук, опри бастуна на стола.
КУРТ
(пъшка, избърсва челото си)
Задръж го. Бръчките ще ми потекат по лицето.
(Курт бяга в съседната стая, Моника излиза в антрето, като старателно затваря вратата след себе си. Курт се връща с огледалцето, напудря лицето си, недоволен е, отново отива в съседната стая. Малко след това Моника въвежда пощальона.)
МОНИКА
Ама вие сте били много опасен!
ПОЩАЛЬОН
Толкова сте секси.
МОНИКА
Сега вече престанете! Госпожата ще влезе всеки момент!
ПОЩАЛЬОН
Е, ами после? — Нали живеете на долния етаж. — Може да имам нещо за вас.
(Пощальонът гледа Моника дръзко в очите, дланта му се плъзга нагоре по ръката й, посяга към гърдите й. Влиза Курт, при тази гледка забравя, че трябва да се преструва.)
КУРТ
Ей, ало!
МОНИКА
Господи! (втурва се към Курт, прави се, че иска да го подкрепи) Милостива госпожо! Без бастун! Хванете се за вратата, веднага ще ви го донеса!
КУРТ
(играе старица)
Не обичам тези неща, господин пощальон. Младата жена е женена… Ами женена е, стават такива работи…
(Моника му донася бастуна, Курт куцука към масата, сяда.)
ПОЩАЛЬОН
Добър ден, помози бог.
КУРТ
Не обичам тези неща…
ПОЩАЛЬОН
Е, какво чак толкоз? Няма нищо. Вие сте в грешка, госпожо директорша, в грешка…
МОНИКА
Стига сте приказвали, няма да ви разбере!
ПОЩАЛЬОН
Още повече ли е оглушала?
МОНИКА
Ужасно, човек не бива да остарява.
(Пощальонът изважда от чантата си пощенски запис, подава го на Курт заедно с химикалка.)
ПОЩАЛЬОН
Е, какво ще правим после, съкровище?
МОНИКА
Как си позволявате?
ПОЩАЛЬОН
Моля, моля, изглежда погрешно съм ви разбрал в антрето.
КУРТ
А пари няма ли да ми дадете днес?
ПОЩАЛЬОН
Веднага, милостива госпожо, веднага! Щом само ми подпишете тук. — (към Моника) Може би се срамувате пред нея? Нищо не чува, дъртата, нищо, мърша такава! Червеите вече я чакат пред вратата. — Ама не, като я гледам, оправила се е, има по-хубав вид.
(Курт изпуска химикалката на пода, пощальонът и Моника се навеждат едновременно. Той веднага използва това, за да я опипа, при което Моника бързо се изправя. Пощальонът тика химикалката в ръката на Курт.)
ПОЩАЛЬОН
Хайде, хаирлия да е!
(Курт дращи върху пощенския запис.)
МОНИКА
Но какво има?
ПОЩАЛЬОН
Ръцете й. Миналия път бяха кожа и кости, а сега — същински лапи!
(Курт скрива ръцете си под масата.)
МОНИКА
Ах, това ли! — То… То е от водата. Вече е пълна догоре с вода.
ПОЩАЛЬОН
А, от това, значи! — Понеже лицето й веднага ми се видя доста понаедряло. — Е, няма да я кара дълго. (Изважда парите.) — Почне ли водата да притиска сърцето, вече е свършено. (Наброява гласно върху масата 18 972 шилинга, прибира пощенския запис.) А сега… какво ще кажете? Имам нещо хубаво за долния етаж!
МОНИКА
Пуснете го в пощенската кутия.
КУРТ
Много благодаря, господин пощальон, много благодаря.
(Пощальонът се бави, Курт го поглежда строго.)
КУРТ
Не очаквайте почерпка, държахте се лошо. Фу, засрамете се! Довиждане.
ПОЩАЛЬОН
Де да беше и сляпа!
МОНИКА
Довиждане. Сам ще намерите пътя.
ПОЩАЛЬОН
Довиждане, студена хубавице. — До другия път.
(Пощальонът излиза. Курт и Моника изчакват напрегнато, докато чуят затварянето на външната врата, после Моника се хвърля на врата на Курт.)
МОНИКА
Курти! Страхотно! Страхотно! Беше чудесен, неповторим! Ама в началото, за малко да ни издадеш.
КУРТ
Позволяваш на оня да те опипва. И ти си една…
МОНИКА
Една каква? — Кажи, де! — Нали трябваше да го задържа, заради тебе!
КУРТ
С гърдите си ли?
МОНИКА
Какво ли пък си видял! — Гледай тук! Спечелихме деветнайсет хиляди, по две хилядарки на минута!
КУРТ
За това би предложила и повече, нали? Не само гърдите си!
МОНИКА
Ще счупя бастуна в тиквата ти, няма да ми говориш така, сякаш съм курва, подлец такъв, подлец!
КУРТ
Хайде, убий ме, та да те прави щастлива всеки ден този пощенски Казанова!
МОНИКА
Голям глупак си. Точно сега ти можеше да ме направиш щастлива, ама си голям глупак.
КУРТ
Как можеш да мислиш за такива неща, когато там има труп! Ще се преоблека и ще повикаме доктора… (внезапно му хрумва нещо ужасно, крещи) Ама и ти с твоите щури идеи! Веднага ще попитат: „Къде са парите от пенсията, къде са?“
МОНИКА
Кой ще попита?
КУРТ
Ужасна глупост, ужасна глупост бе всичко! Та тя беше вече вкочанена! Мъртва е може би от пет часа! Докторът ще го разбере, и после? Кой е получил парите, след като вече е била мъртва? Ще изгърмим! Ще влезем в дранголника, преди да се озърнем!
МОНИКА
(вдига банкнотите)
Курти, печелиш ли по деветнайсет хиляди на месец? Печелиш ли толкова?
КУРТ
Сега ми просветна! Добре ме нареди! Не само този път, вечно ще трябва да играя дъртата! Не си вчерашна!
МОНИКА
Виж какво, Курти, никой няма да се поинтересува от нея, от дъртата, никой! Два пъти седмично ще заставаш на прозореца, заради съседите, а на първо число получаваш парите. Край. — И ще си заживеем чудесно, както винаги сме мечтали!
КУРТ
Същински дявол си!
МОНИКА
Причинявам ли някому зло? Ограбвам ли някого?
КУРТ
Е, ако се разсъждава така…
МОНИКА
Остави разсъжденията на мене.
КУРТ
Дрън-дрън! Изобщо не си разсъдила какво ще стане с нея! До следващото първо число ще се е вмирисала!
МОНИКА
Ела, помогни ми да дръпнем масата и столовете.
(Курт се колебае, след енергичен знак от страна на Моника двамата се захващат да вдигнат масата и столовете от килима и да ги сложат до стената.)
МОНИКА
Тъй, а сега да я внесем.
КУРТ
Пак ли трябва да я докосвам?!
МОНИКА
(влиза първа в съседната стая)
Не стой като ударен. Затвори си пак очите.
(Курт влиза след нея, после двамата изнасят трупа, Моника направлява движението им така, че в последна сметка слагат трупа върху края на килима.)
МОНИКА
Тъй, а сега да я увием.
КУРТ
Не, не мога това, не мога!
(С въздишка Моника се залавя сама за работа, увива трупа в килима.)
МОНИКА
Хайде, до вратата виси котле със светена вода, съвсем мъничко. Налей няколко капки в едно шишенце.
(Курт се затътря безволно към вратата на съседната стая.)
МОНИКА
Поне нещо като погребение й дължим.
ЗАВЕСА
(Курт стои по мъжко бельо посред стаята. Моника е преметнала през ръка няколко женски дрехи. Масата и столовете са сложени както в началото. Килимът липсва.)
КУРТ
Не, не! Никога, никога!
МОНИКА
Не мога да те разбера, Курти, не мога да те разбера!
КУРТ
Никога няма да облека тази одежда. — Това е като… като…
МОНИКА
Е, като какво?
КУРТ
Не зная.
МОНИКА
Но аз зная какво ще се случи, ако не я облечеш. Съседките вече сплетничат. „Отдавна не съм виждала госпожа Вирц… да не е нещо болна?“ — Тези любопитни женоря! Към обяд, когато се връщат от пазар, трябва да си застанал на прозореца.
КУРТ
Моля те, Моника, моля те да престанем. Това няма да свърши добре, казвам ти, няма да свърши добре.
МОНИКА
Вече три месеца върви добре, защо да не върви и занапред? Та всичко си е в ред.
КУРТ
Нищо не е в ред, нищо, чувствам го. Дай си ми панталона.
МОНИКА
Добре, ето ти панталона, обличай се и отиваме в полицията. — Ще се предадем.
(хвърля му панталона, Курт го навлича)
КУРТ
Ще се предадем.
МОНИКА
И после ще влезем в дранголника, а и парите ще трябва да връщаме.
КУРТ
Само всичко да свърши.
МОНИКА
Да, тогава всичко ще свърши. Дори може да ни припишат и убийство.
КУРТ
Няма да ме уплашиш. Ще разберат, когато я изровят.
МОНИКА
Отде знаеш какво ще разберат?
КУРТ
Умряла е от естествена смърт, това сигурно още може да се установи.
МОНИКА
Стига на някого да не му хрумне и да каже, че сме я стиснали за гушата или че сме я удушили с възглавница, това никога не може да се установи, но от нас може и да се очаква, ще кажат те. Ще им хрумнат повече неща, отколкото сме в състояние да измислим.
(Курт смъква панталона си, хвърля го на пода и го тъпче.)
КУРТ
Каква гадория, проклета гадория… Чуй, да не би ти нея… с възглавницата?
МОНИКА
Да не си полудял? След като добре знаех, че няма да я кара дълго!
КУРТ
Насила ме набута в тази история!
МОНИКА
Но когато харчим парите, участваш, тогава няма нужда да те насилвам, нали? — Хайде, виж, Курти, бъди разумен, само по един час в седмицата!
КУРТ
Знаеш ли какво ми е през този един час? Стоя на прозореца и изведнъж имам чувството, че тя лежи отзад на кушетката и не смея да се обърна. Накрая нещо ме кара да се обърна, но аз не искам, а трябва и да легна там, както тя лежеше. И ме е страх, Моника, страх ме е!
МОНИКА
(гали го)
Ама Курти!
КУРТ
А сега ми се присмиваш, нали?
МОНИКА
Ни най-малко, Курти, ни най-малко. Когато стоиш там като дъртата Вирц, направо си мисля: „Господи, та тя е възкръснала!“ — и цялата настръхвам. Добре те разбирам, Курти. Ти така се вживяваш, че самия тебе те обзема страх. Не, и тогава съвсем не ти се присмивам, Курти, не и аз, понеже само един гений може да постигне това. Възхищавам ти се. Ти си гений — и се боиш от собственото си величие, Курти! Това е! Надвий себе се!
КУРТ
Ах, значи мислиш…
МОНИКА
Ти си гений, Курти!
КУРТ
Давай!
(Моника му подава роклята, той я навлича.)
КУРТ
Грим, перука, обувки, чорапи.
МОНИКА
За какво са ти обувки и чорапи, нали само заставаш на прозореца?
КУРТ
Заради усещането, знаеш ли, това ми е нужно, понеже иначе не мога да си преправя добре гласа. А също, за следващия път да ми приготвиш и нейно бельо, сутиен и тъй нататък. Искам да кажа, така ще бъда още по-добър. — Разбираш ли, съвсем истински!
ЗАВЕСА
(Курт в дрехите на госпожа Вирц. Облегнал се е на отворения прозорец, говори на някого отвън.)
КУРТ
Благодаря ви за интереса. — Но вече съм на осемдесет и седем. — Ужасно е, точно така — но повече страдам от студа. — Не, от политика не се интересувам, понеже такова нещо като Франц-Йосиф вече не съществува. — Не, съвсем не чувам по-добре, или всъщност да, понеже си доставих това апаратче.
(Курт показва един слухов апарат. Влиза Моника.)
МОНИКА
Господи, пак ли висиш на прозореца!
КУРТ
Довиждане!
(Моника го отдръпва от прозореца. Курт се олюлява. Моника затваря прозореца.)
МОНИКА
Прекаляваш, Курти. Сега по цял ден стоиш на прозореца и гледаш навън. — Кажи, не ти ли омръзна?
(Курт куцука към един стол, сяда с пъшкане.)
МОНИКА
Какво се преструваш още? А хората вече питат къде си изчезнал. Просто не зная какво да им отговарям.
(Курт бърника слуховия апарат, не може да се справи, раздразнено го слага настрана.)
МОНИКА
Наистина, вече няма защо да се боим, че някой ще разбере нещо. — А и мен ме забравяш, Курти! — Слушаш ли ме изобщо? (слага пред него на масата няколко автомобилни проспекта) — Ето, тази ще си купим! Понеже — ама слушай ме де! — всичко става съвсем просто с твоя подпис. Без никакви възражения се разтичаха, без никакви спънки ми изплатиха десетте хиляди шилинга. — Курти! Сега имаме и парите от спестовната книжка!
КУРТ
(взира се в проспекта)
Тъй-тъй, и ще идем в Ишел.
МОНИКА
И в Париж, и в Рим. Виждаш ли, сега ще си поживеем!
КУРТ
Или ще вземем самолета за Тенерифе…
МОНИКА
И самолета ще вземем! А днес ще поизлезем като големци, ще идем при ония разбойници, нали? Там можем да уговорим всичко. Купих си нова рокля, виж, харесва ли ти?
КУРТ
Един мерцедес няма да е лошо.
МОНИКА
И ново бельо. Искаш ли да го видиш?
КУРТ
(за първи път я оглежда цялата, явно схванал мисълта й)
Не зная… Толкова съм уморен, направо съм капнал…
МОНИКА
То е, понеже непрекъснато играеш дъртата. Купих ти нов костюм…
(Моника излиза в антрето, Курт се занимава със слуховия апарат, отново не може да се справи. Моника се връща, носи кутия за костюм.)
МОНИКА
Тъмносин. Цветът толкова ти отива. — Хайде, смъквай тези фусти! Сега облечи това!
(Моника вдига Курт от стола, съблича го, при това е нежно агресивна.)
МОНИКА
Искам най-после отново да те усетя като мъж!
КУРТ
Какво има? — Остави ме на мира! — Не, не, недей…
МОНИКА
Гъдел ли те е?
(Курт стои по долна риза. Моника го гъделичка, неволно плъзва ръка между краката му, сепва се, опипва го по-здраво, стъписва се.)
МОНИКА
Курти, Курти, но какво е станало с теб? — Та това, това е невъзможно, не е вярно!
КУРТ
Какво има?
(Моника застава на колене, пъха се под ризата на Курт, преглежда го.)
МОНИКА
Не може да бъде! Курти, не се преструвай, не си прави такива шеги! — Не! — Курти! Къде е Курти?
(Моника се изправя, ужасена се отдръпва. Курт плачливо криви лице.)
МОНИКА
Вие сте мъртва! Отдавна сте мъртва!
КУРТ
Как може човек да се държи така с една стара жена!
ЗАВЕСА
(Курт бавно и с несигурни стъпки прекосява стаята, като се подпира на бастуна, спира се тук-там, замислено избърсва праха от някоя мебел, вдига някоя ваза, поставя я обратно — все безцелни действия. На входната врата се звъни пронизително. Курт не чува, куцука до кушетката, сяда. Звъни се. Курт се заслушва напрегнато, после отново потъва в себе си. Звъни се. Курт се заслушва, клати глава, с въздишка се отправя към антрето, отваря вратата. Курт говори на изискано виенско наречие, провлачено, малко носово.)
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Добър ден. — Извинявайте, но имаме нужда от още някои сведения, милостива госпожо.
(Курт влиза в стаята заедно с двамата цивилни полицаи. Сяда.)
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Вашите показания се оказаха верни. Много сме ви благодарни.
КУРТ
Сега ще ги арестувате ли?
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Иска ли питане! — Но защо, милостива госпожо, съобщавате едва сега?
КУРТ
Ама няма да повярвате — вече съм почти на деветдесет.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Разбира се, че ви вярваме. (високо, в ухото на Курт) Защо едва сега?
КУРТ
Какво?
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Ами за убийството!
КУРТ
(сочи надолу)
Признаха ли си вече? Тази… тази… тя само безчинства. Цялата нощ той пак бе при нея, пощальонът. Цялата нощ! И заради това бедният Курти трябваше да умре, та да може да безчинства с оня.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Да, но защо мълчахте четиринайсет месеца?
КУРТ
Бедният Курти, бедният Курти!
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Глуха е като пън, Ханс, напиши й го.
(Първи полицай изважда бележник, написва нещо и го дава на Курт. Той го приближава до очите си, после го отдалечава.)
КУРТ
Обаче нищо не подписвам!
(Втори полицай съзира на бюфета очила, подава ги на Курт, той си ги слага и чете бележката.)
КУРТ
Защото, защото… Всяка нощ го сънувах, но понеже са си признали…, понеже…
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Какво искаш, вече кара почти деветдесет.
(Първи полицай отново написва нещо, Курт го чете.)
КУРТ
Ами те приказваха, съвсем открито си приказваха къде ще дянат трупа. Понеже си мислеха, че съм глуха. Но аз всичко чувах и виждах, всичко. Мислеха, че съм още в леглото и нищо не виждам и не чувам, но аз всичко виждах и чувах. Всичко. — Бедният Курти, бедният Курти, примамиха го тук горе и ето там, на онова място, там, там го убиха, убиха го, бедния Курти.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Но как? — Как?
КУРТ
Там, на онова място, на онова място, бедния Курти…
(Първи полицай уподобява жестове на стреляне, пробождане и удушаване.)
КУРТ
Тя, тази… тази… тя му правеше мили очи, на бедния Курти, а оня, кръвожадният пощальон, той го удуши, с един шнур. — Отвратително!
(Първи полицай дава знак на другия, той слага едно пакетче на масата, отваря го, показва се парче повреден килим.)
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
(посочва парчето)
Познато ли ви е това?
КУРТ
Килимът ми, хубавият ми килим! — Там го увиха, бедния Курти!
(Първи полицай пише, Курт чете.)
КУРТ
Да, там го увиха, увиха го, точно там. За да могат двамата да безчинстват.
(Входната врата са отключва.)
КУРТ
Бедният Курти, толкова много обичаше своята Моника, толкова много…
(Влиза Моника, стъписва се.)
МОНИКА
Но кои сте вие?
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
А коя сте вие?
МОНИКА
Прислужвам у госпожа Вирц.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Ах, крайно интересно! Госпожа Моника Шперл?
КУРТ
Тази… тази! — Отвратително!
МОНИКА
Какво желаете, кажете веднага или ще повикам полицията.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Тя е вече тук.
(с елегантно движение й показва значката си)
МОНИКА
Полиция? — Какво се е случило?
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Къде е мъжът ви?
МОНИКА
Мъжът ми ли?
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Но седнете, моля… Е, къде е?
МОНИКА
Не зная.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Може би в гробището Лаерберг?
МОНИКА
(ужасена)
Лаерберг?
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Два метра под земята?
МОНИКА
В Лаерберг, два метра под земята?
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Погребан.
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Вижте, признайте си, знаем всичко.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Всичко!
МОНИКА
(привежда се, взира се в Курт)
Кажи им, че не е вярно, кажи им, ти знаеш!
КУРТ
Разбра се! — Излезе на бял свят! Мислехте, че ще си живеете весело, докато бедният Курти гние в Лаерберг! — Нищо не излезе от това, всичко свърши!
(киска се)
МОНИКА
Няма да позволя на тази коварна старица да ми приписва нещо. Мъжът ми изчезна, а не е погребан в Лаерберг — избяга ми. Но аз какво съм виновна?
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Избягал? — На летящо килимче може би?
(Втори полицай пъха пред очите на Моника парчето от килима. С въздишка Моника рухва.)
МОНИКА
Е, добре. — Но той е виновен, всичко беше негова идея.
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Значи, вашият любовник беше подбудителят?
МОНИКА
Ама не! Негова беше идеята, негова! (сочи към Курт) Това е Курти! — Някога това беше той!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Значи, правете се на луда пред съда, там може и да успеете, но на нас такива не ни минават.
МОНИКА
Така е, кълна ви се! Във всичко свято. — Заради пенсията й го направихме. — Този, не, тази там е моят мъж Курти, а пък тя, искам да кажа, истинската госпожа Вирц, тя лежи в Лаерберг. И съвсем не сме я убивали.
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Ще ме разсърдите, госпожо Шперл. Какво значи всичко това? Та тук седи госпожа Вирц…
МОНИКА
Да, сега, някаква госпожа, но не и госпожа Вирц. Някога това беше Курти, а щом тя седи тук, значи той не може да лежи в Лаерберг. Там лежи тя!
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Виждате ли, сега сама казахте: щом тя седи тук, онова в Лаерберг трябва да е някой друг!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Хайде, не се поддавай на глупави брътвежи, Пепи! Виждате ли, проявявам към вас търпение. Значи, още веднъж: онова, което намерихме в Лаерберг, е труп на четиридесетгодишен мъж.
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
На колко години беше мъжът ви, госпожо Шперл?
МОНИКА
(плаче)
Не, не може да бъде! Та трупът няма да се преобрази!
КУРТ
Само я вижте! Сега си го получи. Тази… тази… такава една думичка ми пари на езика.
МОНИКА
Ще те убия, ще те убия!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
(крещи)
Тихо!
МОНИКА
Но онова не е мъж, в Лаерберг. От дрехите все нещо е останало!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Какви дрехи?
МОНИКА
Ами черната рокля с дантелите и кафявите дамски обувки…
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Поне признавате, значи, дето знаете, че трупът в Лаерберг е бил облечен в женски дрехи?
КУРТ
А прекрасния пощальон, аз и него натопих!
МОНИКА
Сатана! Но почакай, само почакай!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Тихо! — Значи, как беше това с дрехите?
МОНИКА
Когато влязох, тя лежеше там и бе облечена…
ВТОРИ ПОЛИЦАЙ
Не повтаряйте вечно „тя“, бил е той!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Чия беше идеята да му облечете женски дрехи?
МОНИКА
(отчаяно)
Тя си беше облечена!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Значи, внимавайте да не се увличате повече в приказки кое как е било. Това с роклята би могло да бъде фалшива следа, при положение че случайно откриехме трупа. Нелоша идея, защото сигурно щяхме да заложим на хомосексуална история. Но ако сте смятали, че няма да се разбере, че в дрехите е имало мъж, много сте били глупави, защото всеки студент по медицина в първи семестър може и след хиляда години да установи, че е било мъж. — Тъй, а сега да тръгваме. — Пепи, ти ще отведеш пощальона.
МОНИКА
Курти, моля те, кажи им как беше! Не съм виновна, че стана тъй с тебе, та какво можех да сторя? Толкова те обичах, имай жал!
КУРТ
Тя пак ли ме нарича „Курти“? По-рано винаги се обръщаше към мен с „милостива госпожо“. А пощальонът, той удуши бедния Курти. Отзад, с един шнур…
МОНИКА
Курти, все още трябва да си Курти! Разбирам, че ми се сърдиш, но защо затова да съсипваш живота ми, та аз никого не съм убивала, най-малкото тебе, знаеш, Курти!
ПЪРВИ ПОЛИЦАЙ
Да тръгваме, да тръгваме.
(Двамата полицаи със сила отвеждат Моника.)
КУРТ
(крещи след тях, дори и след като вече са извън жилището)
Да, да, сега се разкайва! Но за бедния Курти трябваше да се отмъсти! Тя го уби, той се скапа! — Тази… тази свиня! Тази… тази курва! Бедният Курти гние, а тя си живее прекрасния живот! Но господ ги наказа, курвата и нейния пощальон, да знаят, през целия си живот да знаят, че с Курти не може да се постъпва така… бедният Курти…
(Напълно изчерпан, но разтърсван от конвулсивен смях, Курт се олюлява към кушетката, просва се на нея, подскача. Той е мъртъв. Лежи така, както в началото госпожа Вирц. Ръката му се полюшва над пода.)
1987
ВОЛФИ
РЕЗИ
ХЕРМАН
МОМИЧЕ (безмълвна роля)
(Дневна, обзаведена в стил кавказки орех. Нужно е канапе. Три врати — едната води към антрето, другата към кухнята, третата към съседната стая. В средата маса, около нея четири стола. Рези стои до масата. Изпълнена с очакване, тя гледа към антрето. Влиза Херман.)
РЕЗИ
Съкровище, идваш ли си! — Пак ли нищо?
(Херман свива рамене)
РЕЗИ
От три седмици обикаляш. — Не можеш да се решиш или какво?
ХЕРМАН
Иди ти някой път, та да видиш.
(Херман сяда, пъшка, събува си обувките. Рези му донася пантофи, отнася обувките.)
ХЕРМАН
Ченгетата от Западната гара вече ме познават. — Вече ме заглеждат…
РЕЗИ
Вече ме заглеждат, вече ме заглеждат!
ХЕРМАН
Накрая ще решат, че съм джебчия.
РЕЗИ
Сякаш няма нищо друго освен Западната гара.
ХЕРМАН
Какво ти проумява главата? — Вече зная къде е най-добре. Разбираш дръжки, нищо не разбираш!
РЕЗИ
Ама какво ти става! Само си приказвам.
ХЕРМАН
Откъснаха ми се краката от ходене, а ти се заяждаш.
РЕЗИ
Как ще се заяждам с моето съкровище! Просто съм малко разочарована. — Искаш ли кафе?
ХЕРМАН
Сякаш сам не зная, че има и друго освен Западната гара.
РЕЗИ
Попитах те дали искаш кафе.
ХЕРМАН
А тортичка?
РЕЗИ
Направила съм сладкиш с извара.
ХЕРМАН
Гладен съм.
(Рези тръгва към кухнята.)
ХЕРМАН
Какво друго има освен Западната гара?
РЕЗИ
Само си приказвам.
ХЕРМАН
Да не би някога да ми е излязъл късметът на Южната гара?
РЕЗИ
Само си приказвам.
ХЕРМАН
Виждаш ли!
(Пауза. Рези донася табла с две чаши кафе и сладкиш. Ядат.)
ХЕРМАН
Понеже не отивам в Пратера.
РЕЗИ
Никой не иска това от тебе.
ХЕРМАН
При простолюдието.
РЕЗИ
Хайде, това не е вярно.
ХЕРМАН
При простолюдието! Знаеш ли какъв бой ми хвърлиха, задето не им дадох веднага портфейла си?
РЕЗИ
Не, не, повече не бива да се излагаш на опасност. Просто си мисля за онзи от Първомайския празник, а и за другия от двореца Белведере при подписването на Държавния договор — спомняш ли си?
ХЕРМАН
Беше като пихтия — и глупав. Почти не разговаряхме с него.
РЕЗИ
Много пък искаш. — Но виждаш ли, пак трябва да идеш на подобно нещо. Или да обиколиш, където пее някой пощурял фукльо, там сигурно ще откриеш нещо!
(Двамата ядат, после Херман се изтяга на канапето.)
РЕЗИ
Вкусно ли беше?
ХЕРМАН
Много. — Ама като почне да остарява човек, в нищо не му върви.
РЕЗИ
Хайде, престани. — Не бива да се оплакваме.
(Рези отнася приборите за кафе в кухнята, като си приказва нещо, връща се, сяда на масата.)
РЕЗИ
Разбира се, някой младок, който се кълчи и си дере гърлото… Помниш ли Валтер? Майчице! Ама как хубаво пееше. Направо ти се разиграва сърцето. Помниш ли как плачехме, докато пееше? (пее) „Оседлай ми пак жребеца…“ — Знаеш ли какво, сега се вдигаме и отиваме право в Гринцинг!
ХЕРМАН
Не, днес няма да пием младо вино. Уморен съм, не мога да си помръдна краката. Ако сега гаврътна една четвъртинка, веднага падам под масата. Утре ще идем. Утре.
РЕЗИ
Утре ли? Няма да стане! Утре пристига английската кралица. Толкова височайша особа не се вижда всеки ден.
ХЕРМАН
Господи, кралицата! — Виждаш ли, толкова съм уморен, че направо бях забравил.
РЕЗИ
Затова пък мисля аз, съкровище. — Боже мой, знаеш ли на кого ми прилича?
ХЕРМАН
Кой?
РЕЗИ
Ами съпругът, не ти ли напомня…
ХЕРМАН
Кой съпруг?
РЕЗИ
Ами Филип, принцът, на Новотни. По-напет е, разбира се. По-напет и изискан, но фигурата му, и както стои с ръка в панталона…
ХЕРМАН
Не познавам никакъв Новотни.
РЕЗИ
Разбира се, че го познаваш. Преди десет години се мъкнеше с Мими.
ХЕРМАН
С Мими Янешиц?
РЕЗИ
Виждаш ли, как веднага се сети.
ХЕРМАН
Но не казвай на никого, че ти прилича на принц.
(Рези рови в чекмеджето, измъква едно списание, разлиства го и го завира пред очите на Херман.)
ХЕРМАН
Господи, ама да! Точно като Новотни: две очи, един нос, дори две уши си има…
РЕЗИ
(перва го със списанието през лицето)
Прави другиго на глупак!
(Херман се опитва да я ритне, после се обръща към стената, за да спи. Рези прибира списанието, отива в кухнята и се връща с пълен комплект месарски сечива, слага ги на масата, донася парцали и препарат за чистене и грижливо ги излъсква. При това умишлено вдига шум, за да дразни Херман. След известно време той се извръща.)
ХЕРМАН
Можеш да скъсаш нервите на човек с тези твои упреци.
РЕЗИ
Да съм казала нещо?
ХЕРМАН
(примирено махва с ръка)
Горещо е. — За сезона е много горещо.
РЕЗИ
Да. — Скоро птичките ще почнат да падат от гнездата, малките птички.
ХЕРМАН
(отново се обръща към стената)
С тези твои намеци, с тези твои упреци ще ми скъсаш нервите.
ЗАВЕСА
(Влиза Рези с пролетна рокля на едри цветя, с евтина бяла шапка на главата и с голяма найлонова чанта в ръка. Видимо я болят краката. Сяда, събува си обувките и се обляга назад със сияещо лице.)
РЕЗИ
Хубаво… Майчице, колко съм уморена… — Хубаво беше…
(Рови в чантата, намира пакетче гроздова захар, взима едно парченце, смуче го с наслада. Входната врата се отключва.)
РЕЗИ
Херман? — Съкровище, ти ли си, принце мой? — Твоята кралица те очаква с копнеж! — Изведнъж ми изчезна. — Видя ли всичко? Аз имах добра позиция…
(Херман влиза с Волфи.)
ХЕРМАН
Виж кого съм довел.
РЕЗИ
(обръща се, скача радостно изненадана)
Оооо!
ВОЛФИ
Добър ден.
РЕЗИ
Оооо! Добър ден, моля, седнете, моля…
(Рези придръпва обувките си, взима найлоновата чанта, отива с нея в антрето, после взима нашарената с едри карета пътна чанта на Волфи, изнася и нея. Волфи и Херман сядат.)
ХЕРМАН
Една сливовица?
ВОЛФИ
(поклаща глава)
Благодаря.
ХЕРМАН
Домашна е. — От зет ми. Не е менте…
ВОЛФИ
Благодаря. — При тази жега. — Ако може, чаша вода, моля.
ХЕРМАН
Я оставете, вода! — Ама как… за жалост нямаме вкъщи от това, дето го пият младите. Искам да кажа кола или нещо подобно. Но чаша бяло вино със сода е най-доброто при жажда. — Рези, къде си?
РЕЗИ
Ето, идвам.
ХЕРМАН
Чаша бяло със сода!
РЕЗИ
(бърза към кухнята)
Веднага, веднага… А после хубава закусчица. Сигурно сте и гладни…
ХЕРМАН
Горещо е.
ВОЛФИ
Да.
ХЕРМАН
Жегата изтощава.
ВОЛФИ
Да. — Доволен съм просто, че седя.
ХЕРМАН
Какво да кажа аз, като съм много по-възрастен.
РЕЗИ
(донася три чаши бяло вино със сода и купичка с лед)
Горещо е.
ВОЛФИ
Да.
ХЕРМАН
Тъкмо за това говорехме.
РЕЗИ
(сяда)
Ето и лед. Да ви сложа ли?
ВОЛФИ
Може.
РЕЗИ
(на Херман)
А на тебе?
ХЕРМАН
Да. — Това разхлажда при такава жега. — Наздраве.
РЕЗИ
Наздраве!
ВОЛФИ
Наздраве!
(Тримата пият.)
РЕЗИ
Хубаво беше. Гледахте ли и вие?
ВОЛФИ
Ах, там-тамите ли?
ХЕРМАН
За малко да го набият.
РЕЗИ
Но как така?
(Волфи си запалва цигара.)
ХЕРМАН
Понеже каза „Ама че там-тами.“
ВОЛФИ
А най-ужасното е как всички тези жени ги хваща истерията.
ХЕРМАН
И тогава за малко да го набият, а пък аз подире му.
(Рези забелязва, че Волфи пуши, замръзва. Волфи се озърта за пепелник.)
ВОЛФИ
Може ли да пуша?
РЕЗИ
Даже и пуши! Толкова е нездравословно! Как само младите рушат здравето си — и въобще, този дим…
ВОЛФИ
Повече няма да пуша, най-добре е веднага да си вървя.
ХЕРМАН
Няма да го направи! Рези, пепелник!
РЕЗИ
(дълго търси в бюфета пепелник)
И сте казали такова нещо?
ВОЛФИ
Никога не съм можел да се въздържам.
РЕЗИ
Това не го разбирам. Та нямате ли поне малко усет за възвишеното?
ВОЛФИ
Не ми дреме за възвишеното, но долното ми разгонва фамилията… искам да кажа, къса ми нервите. Навсякъде подмазвачи и подлизурки.
(Рези най-после е намерила пепелника, тръшва го на масата пред Волфи и сяда.)
РЕЗИ
Няма почит, няма уважение към нищо. А дори небето е надянало празнична премяна.
ХЕРМАН
Кралско време!
ВОЛФИ
Когато мъжът ви каза, че мога да живея у вас, веднага си помислих, че няма да стане.
ХЕРМАН
Ама защо не?
РЕЗИ
Нима искате да ни обидите?
ВОЛФИ
Много пуша и освен това постоянно ще ви оскърбявам, понеже нямам почит и уважение към нищо.
РЕЗИ
Хайде, хайде, свикнали сме. Вече доста млади хора са живели у нас. И всички си имаха своите трески за дялане.
ХЕРМАН
Ние сме много толерантни.
ВОЛФИ
Но нали казахте, че мога безплатно…
РЕЗИ
Разбира се, правим го ради бога, както се вика.
ВОЛФИ
И каква ви е ползата?
ХЕРМАН
Виждате ли, нямаме деца…
РЕЗИ
Но си имаме детска стая. И когато намерим някой млад човек, който си няма дом или пък не иска да си иде у дома…
ХЕРМАН
Или не може…
РЕЗИ
… ние го прибираме.
ХЕРМАН
Не можем да гледаме как се излагат на всякакви опасности.
РЕЗИ
Когато такава една птичка падне от гнездото…
ВОЛФИ
Не съм птичка. И пуша.
ХЕРМАН
Е, ще го понесем.
РЕЗИ
А може и да престанете някой ден. — Елате да видите стаята си. — Няма изглед, само към двора, затова пък е тихо, никакъв шум.
ХЕРМАН
И клозетът ни е в жилището. Естествено, има и вода.
(Рези донася от антрето чантата на Волфи, отива с него в съседната стая, след малко се връща. Херман допива чашата си, после чашата на Рези, събува си обувките и се изтяга на канапето.)
РЕЗИ
Пуши.
ХЕРМАН
Ето че пак се заяждаш! Не бива човек да е толкова придирчив.
РЕЗИ
Ама ти си ми златен. По-добре пушач, отколкото нищо.
ХЕРМАН
Никак не беше лесно. Изведнъж долита биене на барабани, нали, и като поглеждам, нали, също се ядосвам, понеже тъй не може да се говори…
РЕЗИ
Няма почит, няма. Казвам ти, съкровище, добре, че го взимаме, понеже този го чака лош край.
ХЕРМАН
Е, и като чувам барабаните, аз, естествено, право там — само да ме беше видяла!
РЕЗИ
А на мене ми се усмихна.
ХЕРМАН
Чух те как крещиш.
РЕЗИ
И после изведнъж вече я нямаше.
ХЕРМАН
Значи, както съм ядосан, казвам си, запази хладен разум, Херман, най-после ето, това е той. Няколко женоря го заудряха с чанти по главата, той си тръгна, а пък аз подире му. Държах се, сякаш съм на негово мнение, иначе нямаше да ми има доверие, нали така?
РЕЗИ
Ти си ми много печен. Искаш ли още една чаша бяло със сода? Или веднага да направя кафето?
ХЕРМАН
Направи кафе.
(Рези отива в кухнята, чува се как приготвя кафе. Влиза Волфи, сяда на масата, запалва си цигара.)
ХЕРМАН
Е, харесва ли ви стаята?
ВОЛФИ
Да, става.
РЕЗИ
(идва от кухнята)
Е, харесва ли ви стаята?
ВОЛФИ
Да, става.
(Рези носи табла със закуската и я слага на масата.)
РЕЗИ
Пак пуши. Сега ще позакусим.
(Волфи загася цигарата, Рези отнася пепелника и подрежда масата за закуска.)
РЕЗИ
Господи! Та дори не знаем как се казвате!
ВОЛФИ
Волфганг Ауер.
РЕЗИ
Волферл, господи, Волферл! Е, значи, направо ни грабвате сърцата, щом се казвате Волферл, нали, Херман!
ХЕРМАН
(идва до масата, погалва Волфганг по главата, после сяда)
Волферл…
РЕЗИ
Хайде, разкажи ни за себе си, Волферл. Говоря ти на „ти“, понеже мога да ти бъда майка.
ВОЛФИ
Дори и баба, но щом искате, говорете ми на „ти“. Да разказвам, какво да разказвам? Едва сега започвам да живея.
РЕЗИ
Нямал си хубава младост, нали, имаш такива тъжни очи. Но ще видиш, сега всичко ще се промени.
ВОЛФИ
Не зная — тук е като вкъщи.
РЕЗИ
Ами защо тогава си тръгнал?
(Волфи свива рамене)
Е, яж, хайде, яж!
(Волфи си взима, яде.)
Родителите ти живи ли са?
ВОЛФИ
Ако не са умрели от завчера.
РЕЗИ
Значи, едва завчера си ги оставил?
ВОЛФИ
Да.
РЕЗИ
А няма ли да те търсят?
ВОЛФИ
Казах им, че си отивам.
РЕЗИ
И просто те оставиха да си вървиш?
ВОЛФИ
Майка ми се разплака.
РЕЗИ
Ех, майчино сърце. Но вие младите сте ужасни.
ВОЛФИ
Ще емигрирам в Австралия, им казах.
РЕЗИ
И сега клетата ти майка си мисли, че плаваш в открито море, а ти седиш тук, само на няколко километра от нея.
ВОЛФИ
На доста повече.
ХЕРМАН
Ама не си ли виенчанин?
ВОЛФИ
Да си отивам ли?
РЕЗИ
За какви само ни смята, Херман! Ние не правим разлика.
ВОЛФИ
От Грац съм.
РЕЗИ
От Грац! Били сме и в Грац, нали, Херман?
ХЕРМАН
Горе на Шлосберг може да се хапне отлично.
РЕЗИ
Как може човек да напусне Грац!
ВОЛФИ
И аз се питам същото. Колко далеч трябва да иде човек, та вече да не е в Грац?
РЕЗИ
Искаш да пообиколиш света, Волфи, но от свой опит ще ти кажа, че рано или късно ще се завърнеш, понеже от родното място по-хубаво няма.
ВОЛФИ
Глупости.
РЕЗИ
Казваш това сега, но ще си спомниш за мене, когато слезеш в Австралия при негрите.
ВОЛФИ
Поне ще съм сигурен, че не са от Грац.
ХЕРМАН
Е, ние сме виенчани. Кореняци.
ВОЛФИ
Все същото.
РЕЗИ
Още един щрудел?
ВОЛФИ
Може. — В Австралия няма негри.
РЕЗИ
Чувам го за първи път. Ще видиш какви негри има там.
ВОЛФИ
Това не са негри.
ХЕРМАН
Остави го, Резерл, сега в училище им втълпяват, че негрите не са негри.
РЕЗИ
Размисли добре. Остани у нас, докогато искаш, подготви си всичко спокойни, нали? Не желаем да те разубеждаваме, Волфи.
ВОЛФИ
Това не са негри, в Австралия.
РЕЗИ
Искаш ли още един щрудел?
ВОЛФИ
При тази жега човек губи апетит.
РЕЗИ
Ах, сетих се! Искаш ли да вземеш един душ, Волфи?
ВОЛФИ
Един душ, няма да е лошо.
РЕЗИ
Добре, ела! Наистина нямаме истинска баня, но едно ъгълче с душ, където беше преди кухненската ниша.
ВОЛФИ
Вкъщи имаме истинска баня.
ХЕРМАН
Значи пак Грац!
(Рези и Волфи отиват в кухнята. Херман се изтяга на канапето. Рези се връща, събира приборите върху таблата, после се приближава до Херман, навежда се над него, за да не чува Волфи.)
РЕЗИ
Вкъщи е казал, че се изселва в Австралия!
ХЕРМАН
Можеш да се осланяш на моя нюх.
РЕЗИ
Хубаво момченце. — Но много пуши.
ХЕРМАН
Не можеш нищо да промениш.
РЕЗИ
(вика)
Вече зад завесата ли си, Волфи?
ВОЛФИ
Да!
(Рези взима таблата, отнася я в кухнята. Чува се шумът на душа. Рези влиза бързо.)
РЕЗИ
Слушай, ама е мършав, в дрехите не се вижда колко е мършав.
ХЕРМАН
Надникна ли?
РЕЗИ
Броят му се ребрата.
ХЕРМАН
Ще го охраниш, нали, Резерл.
ЗАВЕСА
(Стаята е празна. Херман отключва входната врата, влиза. Рези идва от кухнята, избърсва си ръцете в престилката. Херман мъкне натъпкана до горе пазарска чанта с продукти и една стара пишеща машина. Слага всичко на масата, изтяга се на канапето, веднага щом Рези му снема палтото и той си е свалил обувките.)
РЕЗИ
Колко струва?
ХЕРМАН
Машината ли?
РЕЗИ
Машината.
ХЕРМАН
Шестстотин деветдесет и пет.
РЕЗИ
Едва така разбираш колко евтини са хранителните продукти.
ХЕРМАН
А като я продадем обратно, ще вземем най-много четиристотин и петдесет. Смахнато хлапе! За какво ли му е? Попита ли го?
РЕЗИ
С него не може да се разговаря.
ХЕРМАН
Закуси ли вече?
РЕЗИ
Исках да му занеса в стаята, но се заключи.
ХЕРМАН
Това е нещо ново.
РЕЗИ
Няма и две седмици, откак е тук, а вече върши, каквото си иска.
ХЕРМАН
Такива са всички. Няма благодарност, няма почит.
РЕЗИ
Пуснал си е косата още по-дълга. И въобще не се къпе.
ХЕРМАН
Такова нещо при Хитлер не можеше да има, но днес само го спомени, и веднага те обявяват за нацист.
РЕЗИ
Не се ядосвай, съкровище, не е в наши ръце да променим хода на света.
ХЕРМАН
Ама целият свят се е сдушил, за да погуби света.
РЕЗИ
Хайде, не му мисли.
(Рези изравя от пазарската чанта пакет кръгли бисквити, сяда до Херман на канапето, пъха в устата му бисквита след бисквита.)
РЕЗИ
Е, вкусни ли са? Харесват ли ти… още едничка… едничка за Херман и едничка за Рези… (сама си взима) Толкова обичам да те угоявам…
(Волфи излиза от стаята си, прегърнал едно момиче. Двойката се спира, целуват се. Рези остава с отворена уста, после раздрусва Херман, който се обръща по корем и също се втренчва в двамата. Волфи и момичето излизат в антрето.)
РЕЗИ
Сънувам ли?
ХЕРМАН
Ти ли си я пуснала?
РЕЗИ
Не!
ХЕРМАН
Била е вътре цялата нощ!
(Волфи е пуснал момичето да си върви, влиза, протяга се.)
ВОЛФИ
Значи, искате ли да знаете подробности, или само най-общо?
РЕЗИ
Кога е влязла тази особа?
ВОЛФИ
Снощи. (посочва телевизора) По време на телевизионната загадка. Тогава гледате като ударени с мокър парцал. — Ах, пишещата машина. Крайно време беше, иначе още днес офейквах.
(Волфи чука по клавишите на машината.)
ХЕРМАН
Тук не е публичен дом.
ВОЛФИ
Това моя стая ли е или не? А в моята стая мога да водя, когото си искам, така ли е? — Ако не, веднага си отивам.
РЕЗИ
Няма да споря. — Но поне можеше да ни я представиш.
ВОЛФИ
Я остави. Сякаш е от значение. Вече никога няма да дойде.
РЕЗИ
И се захващаш с такава една?
ВОЛФИ
Тя не е такава една. Вчера си е взела матурата и е решила, че вече й е време. — Ама това е стара таратайка.
ХЕРМАН
Струва шестстотин деветдесет и пет шилинга.
ВОЛФИ
Виждам, понеже знаете ли колко струва една порядъчна пишеща машина?
РЕЗИ
Отивам да ти приготвя закуската.
(тръгва към кухнята)
ВОЛФИ
Стой тук! — Иска ми се поне веднъж да съм с празен стомах. Караш ме да плюскам, тъпчеш ме, та не мога да се помръдна, а после се чудиш, че трябва да се поразкърша. — Стой тук, няма да ям.
РЕЗИ
Не, не, трябва да ядеш. Толкова си мършав.
ВОЛФИ
Мършав ли? Не съм и предполагам колко лой може да натрупа човек за две седмици. — Да, някога и аз бях гимназист, но за жалост съм едностранчиво надарен. — Какво загива с мен те изобщо не разбират, изобщо не ги е еня! (чука по пишещата машина) Но сега! — Сега ще видят!
РЕЗИ
Стихове ли ще пишеш?
ВОЛФИ
Тази гъска си е взела матурата. Но когато през нощта започнах малко да философствам, не можеше да се мери с мене.
РЕЗИ
Какви стихове смяташ да пишеш?
ВОЛФИ
Кой ти пише днес стихове? — Вас ще ви опиша… Хубаво ще ви опиша! Ще ви вляза под кожата, ще ви накълцам на хиляди малки парченца. И не се противете, не се преструвайте, иначе си отивам.
ХЕРМАН
Добре, добре, пиши си!
ВОЛФИ
(подиграва Херман)
Добре, добре, пиши си! — Търпите всичко, само и само да остана. Това е вашата лудост. Отсега нататък ще правите всичко, каквото пожелая, иначе няма да ви продумам и си отивам, ясно ли е? — (качва се на масата) Хайде, на колене!
(Херман и Рези коленичат.)
ВОЛФИ
Аз съм кайзер Волф! Ликувайте, овце такива! — Ликувайте!
ХЕРМАН и РЕЗИ
(един през друг)
Слава! — Слава! — Слава!
ВОЛФИ
Хайл! Аз съм фюрерът Аволф!
ХЕРМАН и РЕЗИ
(в хор)
Хайл! Хайл! Хайл!
ВОЛФИ
Ставай! Хайде! Сега сте бежанци! Вечна дружба! Хайл! Слава! — Но какво има? Бягайте!
(Херман и Рези тичат с последни сили около масата, крещят „Вечна дружба! Хайл! Слава!“. Волфи имитира картечница, замеря ги с продукти от чантата.)
ВОЛФИ
Хленчете! Издавайте викове на ужас! Бъдете нещастни! Страхувайте се! — И не забравяйте да ликувате!
(Херман и Рези с хленч и ликуване тичат около масата, накрая Херман пада на канапето. Рези се спира изтощена, обляга се на един стол, после сяда.)
РЕЗИ
Не мога повече.
ХЕРМАН
И това ли смяташ да опишеш?
ВОЛФИ
Никакви въпроси! Ставай!
(Волфи скача от масата, смъква обувките на Рези.)
РЕЗИ
Смили се, Волфи, Волфи, смили се…
ВОЛФИ
Добре, ще се смиля, сега ще дойде онзи, когото очакваш.
РЕЗИ
Трябва да отдъхна, остави ме да отдъхна.
ВОЛФИ
Ти чакаш твоето спасение. От облаците ще слезе той, принцът съкровище…
РЕЗИ
Смили се.
ВОЛФИ
Къде е той? (домъква Херман пред Рези) Ето го! Открий копнежа у твоята кралица!
РЕЗИ
(закрива лицето си с ръце)
Издъхвам. Умирам, умирам…
(Рези се плъзва от стола, Херман и Волфи я изправят.)
ВОЛФИ
Виждаш ли, вече съм добър, обърнах другата страница. Там вече няма нищо!
ХЕРМАН
Тя няма толкова мръсна фантазия като тебе.
ВОЛФИ
Не ми пука, трябва да дам назад, да се върна обратно в Резерл.
(Волфи рови в едно чекмедже, измъква връзка евтини медицински романи, избира един и се качва на масата.)
ВОЛФИ
Не се страхувай, Резерл, сега ще те успокоя! (чете) „Чувство на приласканост я изпълни цялата. Но само за кратък миг. Дали той ще забележи? Подобният на исполин широкоплещест, млад и русокос помощник-лекар й хвърли бърз, хладен поглед. «Свалете си дрехите» — каза той. С еластична походка пристъпи към нея, сякаш малко учуден, че тя още се колебае. Дали разбираше, че копнеж — ах, какъв копнеж! — и свян се борят в нея с равна сила? Ала тогава тя решително отметна главица и д-р Браун нямаше как да не забележи стелещото се великолепие на русите й къдрици. Нещо като възхищение припламна в очите му…“ (Волфи скача от масата) Резерл, той ти се възхищава, една мечта се сбъдва, твоите стелещи се руси къдрици карат очите му да припламват. Трябва да се съблечеш, иначе той ще забележи нещо. Разголи твоя копнеж. (тласка Херман към Рези) Пред теб стои подобният на исполин русокос д-р Браун със стоманеносините очи сред остро изсеченото лице. — Разбра ли ме?
РЕЗИ
(изправя се)
Значи трябва да…
ВОЛФИ
Сваляй всичко! Нали затова си дошла в кабинета му, сега го покажи, този твой копнеж, ти си млада и красива и той е млад и красив, и всичко ще стане, както в романа. Можеш да го изпиташ, аз имам власт над това!
ХЕРМАН
Той има власт, Резерл!
(Рези съблича роклята си.)
ВОЛФИ
Още! Къде е копнежът?
ХЕРМАН
Ами ако божият гняв се излее върху теб, хлапако!
ВОЛФИ
Ще бъде вече нещо! Трябва да опиша копнежа й. Или има нещо повече в тебе? — Още!
(С беззвучно ридание Рези съблича комбинезона си.)
ВОЛФИ
Още, още, още…
ЗАВЕСА
(И тримата седят до масата, извърнати към включения телевизор. Може да върви актуалната програма. От време на време Рези се пресяга към купата на масата и пъха в устата на Волфи кокосови сладки.)
ХЕРМАН
Вкъщи имахте ли телевизор?
ВОЛФИ
Да.
(пауза)
ХЕРМАН
С втора програма?
ВОЛФИ
Да.
ХЕРМАН
Какво?
ВОЛФИ
(по-високо)
Да!
ХЕРМАН
Ама намали го, Рези, така не може да се разговаря.
РЕЗИ
Ако искаш да разговаряш, трябва да го засиля, иначе не се чува нищо.
(пауза)
ХЕРМАН
Е, иска ми се някой ден да имаме цветен телевизор.
ВОЛФИ
Вкъщи имаме цветен.
ХЕРМАН
Толкова ли сте богати?
ВОЛФИ
Ах — и дума да не става.
(пауза)
ХЕРМАН
Сигурно имате и кола.
ВОЛФИ
Имахме. Но един камион я блъсна.
ХЕРМАН
Повреди ли я?
ВОЛФИ
Стана на кайма.
РЕЗИ
Стига да не е пострадал никой.
ВОЛФИ
На баща ми откъсна крака. За обезщетението веднага купиха цветен телевизор, понеже той вече не може да кара.
(пауза)
ХЕРМАН
Цветен телевизор, това вече е нещо.
ВОЛФИ
Такова обезщетение се плаща скъпо.
РЕЗИ
Виж, Херман, винаги сме били незначителни, скромни хора. Доволни сме и на това, че можем да си позволим черно-бял.
(Рези отново пъха в устата на Волфи кокосова сладка, той я изплюва.)
ВОЛФИ
Не, не искам повече!
РЕЗИ
Волфи!
ХЕРМАН
По-тихо, не се чува нищо.
(Рези изключва телевизора, обръща се към Волфи, сложила ръце на хълбоците.)
РЕЗИ
Волфи! Пак ли ще започнеш като вчера сутринта? Спомни си, как стоях пред теб, а ти изгаряше от срам, понеже бе унизил и измъчил една стара жена. Дори плака!
ВОЛФИ
Обзело ме бе някакво владетелско опиянение. — Не е ли чудно? Вече ям най-идиотски, цял ден ме тъпчеш като гъска.
РЕЗИ
Мисля ти само доброто.
ВОЛФИ
Вече всичко в мен е станало на пихтия. Само червата ми са като камък, а щом червата са като камък, това не е добре и за мозъка.
ХЕРМАН
(опипва Волфи)
Вече всичко е станало на пихтия ли? Покажи, къде?
ВОЛФИ
Прилошава ми, щом седна на масата, виж ми шкембето. (повдига ризата си) Но тя, Резерл, го знае, винаги наднича зад завесата, когато се къпя.
РЕЗИ
Можеш още малко да напълнееш.
ВОЛФИ
Как да пиша, когато коремът ми винаги тежи.
ХЕРМАН
(прекарва ръка по ребрата на Волф)
Е, да, ребрата вече са се покрили със сланинка.
ВОЛФИ
(към Рези)
Искаш ли и ти да пипнеш?
РЕЗИ
(забива пръст в гърдите на Волфи)
Ако пък вече не ти е вкусно у нас…
ВОЛФИ
Какво тогава?
РЕЗИ
Нищо — няма нищо.
(Рези отново включва телевизора, прибира купата с кокосовите сладки. Волфи си напъхва ризата в панталона, той и Херман продължават да гледат програмата. Рези отива в кухнята, откъдето скоро се чува подрънкването на съдове.)
ВОЛФИ
Какво пак прави в кухнята?
ХЕРМАН
Приготвя за ядене.
ВОЛФИ
Посред нощ се залавя да готви. — Вече не искам да ям.
ХЕРМАН
Да, но аз искам.
ЗАВЕСА
(Херман, облечен в черно, с бяла риза и вратовръзка, дори с обувки, стои до празнично подредената маса и запалва свещите на разклонен свещник. Сяда, връзва си салфетка около врата. По-нататък Рези е заета да носи блюда. След като слага първото блюдо, тя за миг замислено разглежда масата.)
РЕЗИ
Казвам ти, Херман, никой не си живее по-добре от нас!
ХЕРМАН
Не, не бих се сменил нито с Онасис, нито с оня милиардер Маутнер-Маркхоф. Понеже на тях жените им положително не могат да готвят като теб.
РЕЗИ
(отново снове)
Хайде, ласкател такъв — признай, че би предпочел Джаки пред мене.
ХЕРМАН
В готвенето ли?
РЕЗИ
(смее се неудържимо)
Е, престани! Не ме разсмивай толкова, че ще изпусна нещо. — Господи, виното!
ХЕРМАН
С това аз ще се заема.
(Херман донася бутилка червено вино, налива чашите. Рези е готова със сервирането.)
ХЕРМАН
Кой каквото ще да казва, Резерл, ние сме обикновени хора, но имаме култура.
РЕЗИ
Можем да поканим и най-изисканите господа.
ХЕРМАН
Но не го правим, за да не ни излапат яденето.
(Херман сяда, Рези му сипва.)
РЕЗИ
Грахчета, задушени в масло, брюкселско зеленце, морковчета, гъбки, мъничко ориз. А сега…
(вдига капака на блюдото, което е в средата на масата)
ХЕРМАН
(примлясва с наслада)
По домашна рецепта…
РЕЗИ
Натюр, в масло с магданоз…
(сипва и на себе си)
ХЕРМАН
Наздраве, моя Резерл!
РЕЗИ
Наздраве, съкровище!
(Чукат се, отпиват, после ядат.)
ХЕРМАН
Ама кълна ти се, това би се усладило дори на Волфи…
РЕЗИ
(смее се толкова силно, че се задавя)
Слушай, ще ме разболееш с твоето чувство за хумор!
(продължават да ядат)
РЕЗИ
Да, да, Волфи. — Виждаш ли, всичко можех да му простя, само дето толкова пушеше…
ХЕРМАН
Значи, не зная — мене това не ме смущава.
РЕЗИ
Е, за смущаване и при мене дума не може да става. Но все пак малко променя вкуса.
(Мълчаливо продължават да ядат.)
1987
Действащи лица:
ТОЙ
ТЯ
ГЛАС
(Градина. Градински мебели; на масата чаши за кафе, стъклени чаши, бутилки, чиния с плодове. Господин и госпожа Шулер седят до масата в удобни столове и четат.)
ГЛАС
(отдалеч)
Лайно!
ТЯ
Чуй!
ТОЙ
Какво има?
ТЯ
Някой извика.
ТОЙ
Не. — Това беше дрозд.
ТЯ
Изобщо не беше дрозд.
ТОЙ
Все ще позная един дрозд!
ТЯ
От години не съм чувала тук дрозд.
ТОЙ
Добре де, значи не е било дрозд.
(Пауза. Тя взима чашата си от масата. Започва да пие.)
ГЛАС
Лайно!
(Тя замръзва в движението си, после рязко оставя чашата. Той се изправя и слухти.)
ТЯ
Това не е… Там някой вика…
ТОЙ
Лайно…
ТЯ
Моля те, Франц-Карл…
ТОЙ
Там някой вика „лайно“!
ТЯ
Трябва ли веднага да го повтаряш като папагал! Слизаш на едно равнище с подобно нещо, щом…
ТОЙ
Дойде отсреща.
ТЯ
Подобно нещо няма да слушам!
(Двамата отново се заемат с четивата си. Минава известно време.)
ТЯ
Как можа да ти хрумне, че е дрозд?
ТОЙ
Той точно така се обажда: „лайно“.
ТЯ
Моля те, Франц-Карл, не обичам тези ординарни изрази. Мисля… исках само да кажа, спомням си, четох някъде, че дроздите вече са изтребени.
ТОЙ
Дроздовете.
ТЯ
Как, моля?
ТОЙ
Множественото число на „дрозд“ е „дроздове“.
ТЯ
Късаш ми нервите с твоя педантизъм.
ТОЙ
Не съм виновен, че множественото число гласи „дроздове“.
ТЯ
(презрително)
Ах!
(Тя продължава да чете. Той става, ходи напред-назад, озърта се изпитателно.)
ТОЙ
Дойде отсреща.
ТЯ
Малко отдясно.
ТОЙ
Сигурна ли си?
ТЯ
Напълно.
ТОЙ
Тогава е дошло от градината на Айнцингер.
ТЯ
Само оттам може да бъде.
ТОЙ
И аз така мисля, но исках първо да се уверя.
ТЯ
Чух съвсем точно. Беше от Айнцингер.
ТОЙ
Навярно самият той.
ТЯ
Сигурно. Че кой друг може да бъде?
ТОЙ
Някой минувач…
ТЯ
Тогава щяхме да го чуем не оттам, а оттам.
ТОЙ
Тъй значи, Айнцингер…
ТЯ
Какво друго очакваш от него. Това е ординарен човек, простак, колкото и да се мъчи да го скрие.
(Четат. Минава известно време.)
ТОЙ
За кого ли се е отнасяло?
ТЯ
Как мога да знам? А и не го смятам за интересно. Може да го е казал на своята… ах, не, тя е още в болница. Жена му ще си дойде чак в сряда или четвъртък.
ТОЙ
Аха!
(Той излиза наляво, след известно време се връща отдясно.)
ТОЙ
Може да е стоял само зад храстите.
ТЯ
Или при зарзалата.
ТОЙ
Там много лесно щяха да го видят. А който вика подобно нещо, се крие. Отпред и към страната на Майерхофер няма никаква възможност да се скрие.
ТЯ
Ами при бараката със сауната?
ТОЙ
Оттам нямаше да се чуе така ясно. Беше много по-близо.
ТЯ
Защо те интересува толкова?
ТОЙ
Изобщо не ме интересува… ни най-малко.
(Той сяда, продължават да четат. После той внезапно се изправя, хвърля книгата на масата.)
ТОЙ
Възмутително е, че трябва да търпим подобно нещо! Възмутително!
ТЯ
Какво друго си очаквал от един толкова ординарен човек, Франц-Карл?
ТОЙ
Едва ли ще е толкова ординарен, че да не разбере кой съм аз! Има да се чуди.
ТЯ
Освен това изобщо не знаеш дали се е отнасяло за тебе.
ТОЙ
Ще е възмутително и ако се е отнасяло за тебе.
ТЯ
За мене? Доколкото ми е известно, подобно нещо се казва само на мъж. Наистина, не знам защо…
ТОЙ
Няма значение. Наругал е един от нас.
ТЯ
Но все пак би могло…
ТОЙ
Не, не! Това си беше отправена към нас ругатня. Жена му я няма, никакви гости, стоял е зад храстите, значи към нашата страна. А дори възможността сам да се е наругал — това се случва при такива хора, когато си ударят пръста с чук или нещо подобно — дори тази възможност е изключена. Защото тогава гласът звучи по друг начин. А щом някой си извиси гласа и извика ето тъй: „лайно“…
ТЯ
Франц-Карл, за последен път…
ТОЙ
… знам го от детството си — чрез тази постановка на гласа човек се опитва да създаде илюзията за по-голямо разстояние и иска да затрудни идентифицирането. Но не и на мене тия! Тук господин Айнцингер се лъже. — Е, ще разбере кой съм аз, ще му покажа, кой е лайно…
ТЯ
Франц-Карл…
ТОЙ
Не се опитвай да ме възпираш.
ЗАВЕСА
(Както преди. Тя тъкмо слага масата за следобедно кафе. На заден план се чува звук от трион.)
ТЯ
Франц-Карл, кафето! — Франц-Карл!
ТОЙ
Веднага! — Идвам веднага!
(Тя сяда, след малко идва той, носи трион и един клон.)
ТОЙ
Тъй. — В нашата градина зарзалата му няма да пуска клони.
(Той отнася клона и триона, връща се, сяда, тя му подава кафе и сладкиш.)
ТЯ
Тази сутрин срещнах госпожа Айнцингер…
ТОЙ
Това е само началото.
ТЯ
Глупава особа, наистина, с нищо не отстъпва на мъжа си по пункт глупост.
ТОЙ
Ходих да се осведомя в общината…
ТЯ
Представи си, влизам в магазина на Грайслер, а тя вече там и като отворила една уста. Колко тежка операция била прекарала…
ТОЙ
Бараката със сауната, разбираш ли, половината е зидана…
ТЯ
Не я слушах дълго, накрая казах, че бързам и че имам да пазарувам.
ТОЙ
Трябвало е да представи проект и да поиска разрешително за строеж.
ТЯ
Най-после казах: „Не разбирам как някои хора вдигат такъв шум заради една операция на сляпото черво.“
ТОЙ
Ако го издам, ще трябва да събори сауната.
ТЯ
А тя казва — истински възмутена беше тази гъска, че не съм уважила нейните терзания — тя казва: „Има вече толкова хора, умрели при операция на сляпото черво.“
ТОЙ
Кой е умрял?
ТЯ
Изобщо не ме слушаш, Франц-Карл!
ТОЙ
Не е вярно, слушам те, естествено. — И ако го издам, тогава сауната ще хвръкне.
ТЯ
Да не се надува толкова, й казах, защото вече зная какво е тежка операция. Идеше ми да я перна през лицето, тази ординарна особа. — Искаш ли торта?
ТОЙ
Да, моля…
(Тя му подава парче торта.)
ТОЙ
На нея ме е яд само, дето кара дебелия си пудел да сере винаги на нашия тротоар.
ТЯ
Франц-Карл, не бих желала сега изведнъж да нагаждаш речника си към тези съседи.
ТОЙ
Навсякъде само кучешки изпражнения.
ТЯ
Винаги съм го казвала. Там трябва да се напръска нещо химическо, някаква киселина, та това мръсно животно да се откаже от навиците си.
(Пият кафе.)
ТОЙ
Толкова хубаво ни беше, толкова хубаво.
(Тя въздиша.)
ТОЙ
И изведнъж се появява някакъв злобен, свадлив психопат, и всичко рухва.
ТЯ
Не само той е виновен, казвам ти, тя е не по-малко лоша от него. Живее само от плодове и зеленчуци, за да си запазела фигурата. Изобщо има ли фигура, питам те като мъж, има ли хубава фигура?
ТОЙ
Ами…
ТЯ
Ами, ами! — Мършава е! И си отглежда пудел! Нали е дама! Хайде де! — Когато преди половин година я поканих на кафе, започна да ми разказва, че била от добро семейство. Едва се сдържах да не се изсмея в лицето й. Защото вече я бях чула как се кара с Майерхофер заради мястото за паркиране, е, тогава… брр, да знаеш само как умее да ругае и проклина! — Значи, смяташ, че има хубава фигура?
ТОЙ
Права си, много е слаба.
ТЯ
Ама струва ми се, че все пак това ти харесва! И как само се гримира! Сигурно ти прави впечатление! Като проститутка.
ТОЙ
Да, и аз мисля същото. Много е стара, за да се цапоти толкова.
ТЯ
Тази сутрин, когато пазарувах, трябваше да я видиш!
ТОЙ
Донесе ли ми тел?
ТЯ
Каква тел?
ТОЙ
Нали те помолих, рано сутринта те помолих да вземеш едно руло тел за цветя.
ТЯ
За какво ти е пък сега тел за цветя?
ТОЙ
И това ти казах: за розите.
ТЯ
Нищо не си ми казал.
ТОЙ
Забравила си.
ТЯ
Ако не си ми казал нищо, не мога нищо да забравя.
ТОЙ
Да, но ако съм ти казал нещо, значи си забравила.
ТЯ
Истина е, каквото казвам аз, Франц-Карл! Невинаги си прав.
ТОЙ
Никога не съм прав. Винаги всичко ми оспорваш.
ТЯ
Ах, моля те, престани най-после да спориш с мене.
ТОЙ
Какво ще правя сега без тел?
ТЯ
И утре ще продават тел за цветя.
ТОЙ
Но ми трябваше днес.
ТЯ
И без друго е вече късно да се залавяш с нещо.
ТОЙ
Винаги ли трябва да знаеш всичко по-добре?
ТЯ
Ама аз отстъпвам много по-често от тебе.
(Той свива примирено рамене. Пият кафе.)
ТЯ
Хубава ли беше тортата?
ТОЙ
Чудна. (пауза) Откога живеем тук? Има ли двайсет години?
ТЯ
През март ще станат двайсет и две.
ТОЙ
Двайсет и две — и никога сме нямали неприятности или спорове със съседи.
ТЯ
Хайде, хайде — спомни си стария Хаузер. Как изведнъж поиска да му поправим оградата.
ТОЙ
Ами той не беше нормален. Вече бе съвсем склерозирал, старческо твърдоглавство и тъй нататък — не, не беше нормален.
ТЯ
А може би Айнцингер е нормален? Възрастен човек, който се крие зад храстите и подвиква на съседите си л… ругатни?
ТОЙ
Естествено, не е нормален. Това е инфантилност, изостаналост. Но такива хора могат да станат опасни. Трябва да внимаваме.
(Пауза. После се чува звук от трион. Двамата се изправят.)
ТОЙ
Орехът.
ТЯ
Нашият орех?
ТОЙ
Сега се реваншира за клона от зарзалата. Ако беше преглътнал, всичко щеше да е наред, щяхме да сме квит — но сега ще разбере кой съм аз, сега ще го издам.
ТЯ
Моля те, Франц-Карл, не се ядосвай толкова, заради такъв един!
ТОЙ
Ще види колко бързо ще трябва да си събори сауната.
ЗАВЕСА
(Както преди. Той идва от градината, потрива ръце.)
ТОЙ
Ерна! Ерна!
(Тя идва с малка лейка в ръка. По-нататък тя полива саксиите.)
ТЯ
Но какво има?
ТОЙ
Хвръкнала е! — Нищо не е останало от нея! Трябвало е да я събори.
ТЯ
Нали още вчера ти казах, че той нещо работи там отзад.
ТОЙ
Ако бях позволил, можеше и да не я пипа.
ТЯ
Тази барака наистина смущаваше.
ТОЙ
Получи си го.
ТЯ
И други не могат да строят, както им скимне.
ТОЙ
Изобщо не знаех, че вече са му връчили заповедта за разрушаване. Действат бързо в общината, наистина.
ТЯ
Сега тя може да си потърси друга сауна. Казваше: „Така запазвам младежкия си тен.“
ТОЙ
А и глоба трябва да плати.
ТЯ
Изобщо няма младежки тен, лицето й прилича на стар смачкан пергамент.
ТОЙ
Щеше да се отърве само с глобата, ако аз не бях настоял да се събори бараката.
ТЯ
Съвсем изхабена изглежда. Човек ще й даде много повече от четиридесет и три, нали, Франц-Карл?
ТОЙ
Е, трябват й още няколко годинки, за да стане на толкова, на колкото изглежда.
ТЯ
Просто е много слаба и стои в кожата си като в прекалено голям чувал. Има бръчки на седемдесетгодишна.
ТОЙ
Сега той ме мрази. Трябваше да го видиш при разглеждането на случая, когато тук бяха чиновниците от строителната служба. Пребледня като платно и не каза нито дума, когато настоях да се махне бараката. Навярно можеше да си я запази, но и в електрическата инсталация нещо не беше в ред. Сам си я бил направил. И всичко построено на зидана основа, това бе решаващото.
ТЯ
Сега поне ще разбере, че не може да върши, каквото му скимне.
(Лейката е празна, тя влиза в къщата. Той става, отива до края на терасата, гледа напрегнато зад сградата. Тя се връща, полива цветята. Развеселен, той я плясва по задника.)
ТЯ
Но, Франц-Карл!
ТОЙ
Ха-ха! Това е победа, трябва да я отпразнуваме.
ТЯ
Сега ще си седнем, ще си отворим бутилка вино и ще си чуем прелюдията на Лист.
ТОЙ
Все пак не може ли да опитаме нещо друго. Отдавна не сме го правили.
ТЯ
Ама, Франц-Карл, вече сме прехвърлили годинките.
ТОЙ
Наскоро четох, че…
ТЯ
Ах, не ми говори! Каквото съчиняват днес, е просто депримиращо.
ТОЙ
Наистина си в състояние да вгорчиш на човек всяка радост! (сяда, гледа навъсено) Във всеки случай не съм чак толкова стар.
ТЯ
Сега ще донеса виното.
(Тя влиза в къщата, пуска плочата, после се връща с бутилка, отваря я, напълва две чаши. Отвътре тихо долита музиката.)
ТОЙ
Знаеш ли какво правят други мъже, когато жените им са толкова хладни?
ТЯ
Добре де, от мен да мине, ама не посред бял ден. Наистина е победа, която трябва да се отпразнува. Наздраве, Франц-Карл.
(Чукат се, пият.)
ТОЙ
Лицето на Айнцингер, трябваше да го видиш. И знаеш ли какво каза?
ТЯ
Мислех, че не е казал нищо.
ТОЙ
Накрая, съвсем накрая, каза: „Тепърва има да съжалявате за това.“
ТЯ
На тебе ли го каза?
ТОЙ
Ако можеше да ме убие с поглед, сега щях да съм мъртъв.
ТЯ
Да, този човек е опасен.
ТОЙ
Не ме е страх. Сега добре знае, че с мен шега не бива. И ако този урок не му стига, може да се опари. Само да направи нещо.
ТЯ
Но ще трябва да се пазим. Казвам ти, този Айнцингер може да стане опасен.
ТОЙ
Имам ловна пушка, а той не.
ТЯ
Не говоря за това. Той постоянно ще се опитва да ни стори нещо. Щом ти е казал, че тепърва има да съжаляваш, това е вече заплаха, явна заплаха.
ТОЙ
Точно затова сега отново го държа в ръцете си. Веднага ще се увериш.
(Той влиза в къщата, връща се с книга.)
ТОЙ
Строителните наредби и наказателният кодекс, с тях държа всички наоколо в ръцете си. Всички. (прелиства, цитира) „Който заплаши опасно другиго с цел да го приведе в състояние на страх и безпокойство, се наказва с лишаване от свобода до една година.“ Така пише!
ТЯ
Нали знаеш какви са съдиите, винаги са на страната на престъпниците. Ако някой каже „Тепърва има да съжалявате за това“, те може и да не открият тук нищо лошо.
ТОЙ
Ама моля те, ако ме приведе в състояние на страх и безпокойство, както тук пише?
ТЯ
Може да каже, че не го е мислел като заплаха.
ТОЙ
Сега ти на моя страна ли си, или на негова?
ТЯ
Бих искала само да не се впускаме в необмислен съдебен процес.
ТОЙ
И аз не го желая. Но ако той не миряса, ще му натреса такъв процес, че изобщо няма да излезе от дранголника. Наздраве! (прелиства кодекса) Ама тук има чудесни неща. — Злословие… Какво каза той за мен пред госпожа Драйзенбах, след като го издадох за нелегалната му сауна? Какво каза?
ТЯ
Това е безполезно, тя за нищо на света няма да свидетелства пред съда.
ТОЙ
Но каза, че съм злобна дърта маймуна. Така ли е?
ТЯ
Да, но…
ТОЙ
Съвпада, съвпада съвсем точно! (цитира) „Който в присъствието на трето лице“ — третото лице е госпожа Драйзенбах — „вмени на другиго някакво унизително качество или възглед…“ — така може да му лепнат шест месеца или до една година условно. Ами параграф 115: Обида.
ТЯ
Всичко това е безполезно, щом нямаш свидетели.
ТОЙ
Ако я посоча за свидетелка и тя застане пред съдията, тогава вече ще говори.
ТЯ
Тя каза, че ако я въвлечем в съдебен процес, ще отрича всичко. Страхува се от Айнцингер.
ТОЙ
Ще поприказвам с нея. От Айнцингер не бива никой да се страхува. Защото ще го смачкам, ако пожелая. (крещи) Защото Айнцингер, това е едно съвсем малко, незначително лайно! (крещи все по-силно) Едно лайно! Лайно!
ТЯ
Франц-Карл! Могат да те чуят и на сто метра!
ТОЙ
Какво от това? И без друго всички го знаят! Айнцингер е едно лайно! — Ха-ха, сега ми олекна. Ела, Ерна!
ТЯ
Франц-Карл, ти си полудял!
ТОЙ
Хайде, ела!
(Той я сграбчва и я натиква в къщата. Музиката се усилва, прозвучава мощно финалът.)
ЗАВЕСА
(Както преди. Тя седи до масата с ръкоделие, забелязва, че той идва и става да го посрещне. Със страдалческо изражение той притиска ръка към стомаха си, сяда.)
ТЯ
Знаех си, че много ще се нервираш.
ТОЙ
Искат да ме довършат, да ме убият…
ТЯ
Ще ти донеса праховете.
(Тя влиза в къщата, връща се с чаша вода и прахче. Той го изпива.)
ТОЙ
Ще обжалваме.
ТЯ
Отново загубихме.
ТОЙ
Ще обжалваме. Все някъде трябва да има справедливост.
ТЯ
Колко ще ни струва?
ТОЙ
Откъде да знам какво е издрънкал този идиот, съдията. Изобщо не внимавах повече, понеже тази присъда няма да издържи. В никакъв случай!
ТЯ
Трябваше да дойда с тебе.
ТОЙ
Не, не, ти щеше да се нервираш много повече. Съдията, разбираш ли, това не е съдия, а посмешище. Ще пиша на министъра, или не, направо на президента, понеже подобно нещо не бива да съществува.
ТЯ
Защо всъщност загубихме?
ТОЙ
Госпожа Шумайер, тази гадина, заяви, че видяла как съм разпръсвал гвоздеи по неговото място за паркиране.
ТЯ
Нали ти казах, че ден и нощ стои на прозореца, ден и нощ.
ТОЙ
Но как той ме наруга и как хвърли срещу мене клона от зарзалата, това нито е чула, нито е видяла.
ТЯ
Страхува се от Айнцингер.
ТОЙ
Не се страхува от него, а има нещо с него.
ТЯ
При неговия вкус направо го смятам за способен на подобно нещо. Но моля те, не казвай това на никого, иначе веднага ще си навлечем пак дело за клевета. Трябва да се сдържаш.
ТОЙ
А пък Айнцингер не трябва да се сдържа, така ли? Не и той! Може да ме нарича „лайно“, а когато го дам под съд, го оправдават. А пък аз мога да плащам хиляда шилинга и разноските по адвокатите и делото, понеже не съм сторил нищо друго. Хвърля такъв един клон (показва) срещу мен — това е телесно увреждане, побой, опит за убийство — и какво става? Нищо. Той отрича всичко, аз нямам свидетели и отново трябва да плащам! Не, така не може в една правова държава! Този път няма да позволя да ме осъдят, дори да трябва да се явя пред Комисията по човешките права в Страсбург!
ТЯ
Моля те, Франц-Карл, не се заплитай в това.
ТОЙ
Трябва да го изтърпим. Няма да позволя на едно нищожество да ме унижава.
ТЯ
Наистина, това не бива. Но нека изчакаме да се появи отново удобен случай. Нали видя колко добре стана всичко със сауната.
ТОЙ
Ще обжалваме. Понеже тази Шумайер, сега и нея съм я взел на мушката. За неверни свидетелски показания.
ТЯ
Но, Франц-Карл, как ще го направиш? В края на краищата тя действително те е…
ТОЙ
Ще взема друг адвокат. Такъв, който може да разгроми всяко свидетелско показание. Доктор Монд е некадърен. Напълно некадърен. Дори не запита тази Шумайер дали ползва очила или не, не поиска оглед на мястото, за да се установи какво изобщо може да се види от нейния прозорец. Всичко преглътна.
(Скача на крака, свива юмруци, цялото му тяло се гърчи.)
ТОЙ
Но аз няма да го преглътна! Не и аз! Не и аз!
ТЯ
Франц-Карл!
ТОЙ
Не и аз! Не и аз!
(Той изведнъж се втурва в градината.)
ТОЙ
(отдалечавайки се)
Гадино! Проклета гадино, ще ти дам да се разбереш!
(Чува се изквичаването на котка. След малко той се връща.)
ТОЙ
А това е друга опера: котката на тази Шумайер.
ТЯ
Франц-Карл, моля те, не се нервирай още повече.
ТОЙ
Ще убия тази гадина.
ТЯ
Сега ще пием кафе, нали?
ТОЙ
Ще я застрелям, тази котка. В моята градина повече няма да разравя лехите.
ТЯ
Кафе и орехови кифлички, нали, Франц-Карл?
ТОЙ
За малко и сега да я хвана. Чу ли я как изквича?
ТЯ
Сега ще донеса кафето, нали?
(Тя влиза в къщата, той сяда, гледа в една точка. След малко тя се връща с табла, подрежда всичко за следобедна закуска. Обажда се дрозд.)
ТОЙ
Чуй!
(Той скача, диша тежко, цялото му тяло трепери.)
ТЯ
Какво има?
ТОЙ
Някой извика.
ТЯ
Не. — Това беше дрозд.
ТОЙ
Изобщо не беше дрозд.
ТЯ
Все ще позная един дрозд.
(Дроздът се обажда отново. Той скача, цялото му тяло трепери.)
ТЯ
Но какво има?
ТОЙ
Той отново вика „лайно“.
ТЯ
Какво? Кой?
ТОЙ
Айнцингер! Това беше Айнцингер. Търпението ми се изчерпа! Край! Точка!
ТЯ
Но, Франц-Карл, какво става с тебе?
ТОЙ
Няма повече да търпя!
(Дроздът се обажда отново.)
ТОЙ
Сега ще го убия!
ТЯ
За бога, Франц-Карл!
(Тя се вкопчва в него, той я отхвърля, втурва се в къщата. Тя тича след него. Той се връща с пушката. Тя се увисва на врата му, опитва се да го възпре.)
ТОЙ
Няма повече да търпя! Дори да прекарам остатъка от живота си зад решетките, сам ще намеря удовлетворение и справедливост!
(Той най-сетне се е освободил от нея, вдига пушката и се прицелва.)
ТЯ
Франц-Карл, моля те, недей!
(Той стреля в съседната градина. Оттам се чува силен вик.)
ТЯ
Не! Не!
(Той презарежда пушката и отново стреля в съседната градина. Там виковете се превръщат в рев и внезапно секват. Той обаче, заслепен от гняв, продължава да стреля, и докато сцената се затъмнява, стрелбата се усилва и преминава в грохот от сражение.)
1987
ГОСПОДИН САКСЕДЕР
ГОСПОЖА САКСЕДЕР
ГРАДСКИ СЪВЕТНИК ФРОМАН
ГЛАС НА ПОЛИЦЕЙСКИ ОФИЦЕР (мегафон)
(Ъглова стая в еднофамилна къща. Два прозореца, единият встрани, другият в дъното. Страничният прозорец е отворен. Обзавеждане: старомодно дребнобуржоазно, с покривчици, няколко гипсови статуйки, вази и т.н. В средата гарнитура за сядане. Господин Сакседер, много възрастен, но не немощен, седи на стол до отворения прозорец. Пред себе си на перваза е сложил пушка, до нея е опряна втора пушка. Госпожа Сакседер седи до масата, подпряла е глава с ръце и гледа в една точка. И тя е много възрастна. Движенията й са нервни и неуверени. След известно време господин С. вдига пушката и стреля през прозореца, без да се прицелва.)
ГОСПОЖА С.
Искам да съм мъртва. (пауза) Моля те, Хайнц, нали ми обеща.
ГОСПОДИН С.
Когато настъпи часът.
ГОСПОЖА С.
Часът настъпи. Там има сто души, ако не и повече. Ще влязат, сигурно ще влязат, и тогава няма да можеш да изпълниш никакво обещание.
ГОСПОДИН С.
Ще видим.
ГОСПОЖА С.
Ще влязат и ще ни измъкнат.
ГОСПОДИН С.
Не хленчи, а ми донеси патрони.
(Тя изважда от едно чекмедже кутия с патрони и му я занася. Той презарежда.)
ГЛАС
(отвън, през мегафон)
Говори полицията! Внимание, внимание, говори полицията! Господин Сакседер, всяка съпротива е безполезна. Моля, бъдете разумен. Хвърлете пушката през прозореца или излезте вън с жена си!
(Пауза.)
ГЛАС
Господин Сакседер, чувате ли ни? Ако ни чувате, дайте знак!
(Господин С. отново стреля, без да се прицелва.)
ГЛАС
Това, което вършите, е безсмислено. Господин Сакседер! Навличате си беда, на вас и на вашата жена! Откажете се или ще трябва да щурмуваме къщата!
(Господин С. се изправя, оставя пушката на перваза.)
ГОСПОДИН С.
Хайде, щурмувайте де! Застреляйте ме!
(Той издърпва госпожа С. до прозореца.)
ГОСПОДИН С.
Ето, застреляйте ни! Най-после ще настъпи мир! — Но какво става? Защо не щурмувате? Стреляйте де! Свине такива! Разбойници! Убийци!
(Господин С. стреля с двете цеви на пушката, след това презарежда.)
ГЛАС
Господин Сакседер, никой няма да стреля по вас, никой няма да ви причини зло. Госпожо Сакседер, моля, убедете мъжа си да се откаже!
ГОСПОДИН С.
Хайде, убеди ме да се откажа!
(Госпожа С. вдига с мъка една пушка и стреля, но веднага я изпуска с вик от болка.)
ГОСПОДИН С.
Трябва да държиш по-здраво.
ГОСПОЖА С.
Удари ми ръката.
ГЛАС
Тогава, за съжаление, трябва да щурмуваме къщата!
(Пауза. Госпожа С. сяда отново до масата. Господин С. сяда на стола до прозореца.)
ГОСПОЖА С.
Искам да съм мъртва.
ГОСПОДИН С.
Престани!
ГОСПОЖА С.
Нали ми обеща.
ГОСПОДИН С.
Зная.
ГОСПОЖА С.
А и ще те затворят. — Също и мене, понеже и аз стрелях.
ГОСПОДИН С.
Няма да ни хванат.
ГОСПОЖА С.
Вече са тук! Чуй! — В къщата са! Влезли са отзад!
(Той става, притиска се към стената до прозореца.)
ГОСПОДИН С.
Ела при мен.
(Тя застава до него.)
ГОСПОДИН С.
Няма нищо. — Причуват ти се призраци. Не могат да влязат толкова бързо. Всичко съм заковал и залостил. Само тук не съм.
(Той отива във вътрешността на къщата. Тя сяда, плаче.)
ГОСПОЖА С.
Вече не издържам. Вече не издържам.
(Господин С. се връща, сяда до прозореца.)
ГЛАС
Внимание, внимание! Говори полицията. Господин Сакседер, даваме ви три часа срок. Ако дотогава не се откажете от съпротивата си, ще трябва да употребим сила.
(Пауза.)
ГОСПОЖА С.
Не издържам. — Моля те, Хайнц!
ГОСПОДИН С.
Какво има? Няма да им подарим нито минута, нито една! А кой знае, може и да отстъпят.
ГОСПОЖА С.
Няма да отстъпят. Загубихме всички дела, ще загубим и сега. Ще си построят шосето, дори да ни залеят с бетон.
ГОСПОДИН С.
Направи закуска и кафе.
ГОСПОЖА С.
Нима можеш да ядеш?
ГОСПОДИН С.
Хапни и ти нещо. Навярно им е по-удобно да умрем от глад или да отслабнем толкова, че да не можем да се помръднем. — Направи кафе.
(Госпожа С. отива в кухнята. Господин С. отива до другия прозорец, наблюдава какво става навън. Госпожа С. се връща.)
ГОСПОЖА С.
Няма вода, спрели са ни водата.
ГОСПОДИН С.
Значи, бързат. — Е, сега ще видят. — Донеси от консервите някакъв компот. И пакет бисквити.
(Госпожа С. излиза. Господин С. завърта електрическия ключ. Нищо не светва. Отива до прозореца.)
ГОСПОДИН С.
(извиква навън)
И какво от това? Имаме консерви за цяла година, а муниции имам пълен сандък!
(дава един изстрел)
ГЛАС
Престанете да стреляте, господин Сакседер. Ние се придържаме към условието три часа да не предприемаме нищо.
(Госпожа С. се връща, наляла е компота в купички.)
ГОСПОДИН С.
Празната кутия — донеси празната кутия.
(Госпожа С. излиза. Той сяда и яде. Тя се връща с празната консервена кутия.)
ГОСПОДИН С.
Хвърли я през прозореца. Нека видят, че нищо не ни липсва.
(Госпожа С. хвърля консервената кутия през прозореца, после сяда до него.)
ГОСПОЖА С.
Не забравяй какво си ми обещал.
ГОСПОДИН С.
Нищо няма да забравя. Но има време.
ЗАВЕСА
(Семейство С. седи на масата, пред тях празни купички за компот. Той става, гледа през прозореца.)
ГОСПОДИН С.
Сякаш не се е случило нищо. — Другата седмица сливите ще узреят.
ГОСПОЖА С.
Тази година са по-малко от миналата.
ГОСПОДИН С.
Затова пък са по-едри и по-хубави.
ГОСПОЖА С.
Четиридесет и пет кила излязоха миналата година.
ГОСПОДИН С.
А пък ябълките стигнаха до сто и дванайсет кила.
(Изведнъж тя се разплаква. Той отива при нея, гали я.)
ГОСПОДИН С.
Но какво да направя?
ГОСПОЖА С.
Нищо. — Не си блъскай ума. Не можеш нищо да направиш. Отдавна мисля за смъртта. Всеки ден… Не помня вече откога… Бях още много млада. Веднъж на ден, дори денят да бе много хубав, си мислех за смъртта. Но не съм си я представяла така…
(Господин С. сяда до прозореца, взира се навън.)
ГОСПОЖА С.
Спомням си как ти измерваше за прозорците и касите на вратите, а пък аз ти държах ролетката. В тази стая беше, тогава изведнъж си помислих, че някой ден тук ще умра.
ГОСПОДИН С.
Престани!
(Тя прекарва ръка над очите си, овладява се.)
ГОСПОЖА С.
Искаш ли още компот?
ГОСПОДИН С.
Не. — (става) Вино. Искам чаша вино.
ГОСПОЖА С.
Сега ще донеса. А ти внимавай.
(Госпожа С. излиза, донася бутилка и две чаши, слага ги на масата, сяда, гледа с празен поглед. Господин С. налива чашите.)
ГОСПОДИН С.
Съжалявам, че стана така.
ГОСПОЖА С.
Не си виновен за нищо.
ГОСПОДИН С.
Може би трябваше по-отрано да се защитя.
ГОСПОЖА С.
Всичките ни спестявания отидоха по съдебни дела…
ГОСПОДИН С.
Може би трябваше да им кажа какво ще стане, тогава бих могъл да предотвратя всичко.
ГОСПОЖА С.
Не бива да се упрекваш, ти направи всичко.
ГОСПОДИН С.
И какво съм постигнал в живота си?
ГОСПОЖА С.
А какво си искал да постигнеш? Какво?
(Той свива рамене.)
ГОСПОЖА С.
Нали виждаш: изведнъж всичко рухва. Не бива да се упрекваш.
(Тя отива до стената и снема една фотография в рамка, на която личи момче на около дванайсет години.)
ГОСПОЖА С.
Изведнъж всичко рухва. Пада бомба и едно дете е мъртво. Моето дете. Мислиш ли понякога за Ервин? Непрекъснато мисля за него. Ако беше жив, щеше ли всичко да стане така? (окачва снимката обратно на стената) Какво си постигнал в живота си ли? — Къщата, построи я съвсем сам.
ГОСПОДИН С.
Брат ти ми помагаше, а също Флех и Пренер.
ГОСПОЖА С.
Затова пък и ти им помогна.
ГОСПОДИН С.
А пък ти бъркаше хоросан и подаваше тухли. Като си помисля, това бяха всъщност най-хубавите ни години.
(Тя плаче.)
ГОСПОДИН С.
Не плачи, съвсем не бяха толкова хубави. Безработица, война… Хайде, пийни.
(Побутва към нея чашата.)
ГЛАС
Внимание, внимание, говори полицията! Господин Сакседер, срокът изтече, предайте се!
ГОСПОДИН С.
Наздраве.
(Пият.)
ГЛАС
Съпротивата ви е безполезна. Излагате на опасност и себе си, и жена си, нарушавате закона. Хайде, откажете се, господин Сакседер.
ГОСПОЖА С.
Часът настъпи. Сега ще влязат и ще ни отведат.
ГОСПОДИН С.
Защо не го направиха веднага? Казвам ти, не се осмеляват.
ГОСПОЖА С.
Ще се осмелят.
ГОСПОДИН С.
Сигурно вън има много любопитни, а и репортери от вестниците, може и телевизията да е там. Затова не смеят да постъпят брутално.
ГЛАС
Господин Сакседер, приканваме ви за последен път!
(Пауза.)
ГОСПОДИН С.
За последен път и после пак за най-последен път — виждаш ли, не се осмеляват.
ГОСПОЖА С.
Може би са вече зад къщата.
ГОСПОДИН С.
Всичко съм барикадирал. Ще се вдигне шум.
(Госпожа С. слухти в съседното помещение.)
ГЛАС
Решихме да отложим още малко полицейската акция. Господин градският съветник Фроман желае да говори с вас, господин Сакседер. Повтарям: господин градският съветник Фроман желае да преговаря с вас, господин Сакседер. Моля, допуснете го в градината.
ГОСПОДИН С.
Градски съветник! — И желае да преговаря! Да преговаря! Схващаш ли? Да преговаря, това значи, че ще отстъпят.
ГОСПОЖА С.
Ами да! Един градски съветник, това не е кой да е, той може да се разпореди шосето да мине другаде. — Навярно може.
ГОСПОДИН С.
Положително! За какво иначе ще преговаря?
(Доближава се до прозореца и маха с ръка.)
ГЛАС
Означава ли вашият знак, че сте съгласен?
ГОСПОДИН С.
(маха отново)
Идва.
ГОСПОЖА С.
Млад човек е.
ГОСПОДИН С.
Понякога и младите имат разум.
ГОСПОЖА С.
Ами ако е полицай, който иска да ни измами. Понякога така постъпват.
ГОСПОДИН С.
Мене никой не може да ме измами.
(Пауза. Фроман се появява на страничния прозорец.)
ФРОМАН
Господин Сакседер! Дойдох…
ГОСПОДИН С.
Ама вие съвсем не приличате на градски съветник.
ФРОМАН
Наистина съм градски съветник. Моля, повярвайте ми. — Ето, имам легитимация.
(слага легитимацията си на перваза)
ГОСПОДИН С.
Вземи я.
(Госпожа С. взима легитимацията.)
ГОСПОЖА С.
За бога, стъпвате точно в бегониите.
ФРОМАН
Извинявайте, но наистина, сега цветята не са… Да, разбирам, къде да застана?
ГОСПОДИН С.
Идете на другия прозорец, там има настилка.
(Фроман изчезва, отива при задния прозорец, който обаче е затворен. Докато господин С. проучва легитимацията, Фроман жестикулира и тропа по прозореца.)
ГОСПОЖА С.
Да отворя ли?
ГОСПОДИН С.
Снимката в легитимацията — това е той. Но при полицията човек никога не е сигурен. — Хайде, отвори му.
(Докато господин С. охранява с пушката, госпожа С. отваря втория прозорец.)
ФРОМАН
Господин Сакседер, моля ви, заклевам ви, оставете пушката. Само за ваше добро е. Как си го представяте? Окопавате се и стреляте безразборно във всички посоки.
ГОСПОДИН С.
Вече постигнах нещо. Ако не бях стрелял, нямаше повече да сме тук, жена ми и аз.
ГОСПОЖА С.
Искаха да ни измъкнат, да ни прогонят. Бяха дошли с товарна кола и с полиция. Това не е правилно, моля ви, помогнете ни, господин градски съветник.
ФРОМАН
Моля, вразумете се. Наистина, едно принудително опразване е нещо много неприятно и мъчително, но вие не ни оставихте друг избор.
ГОСПОЖА С.
(на мъжа си)
Да го поканим ли да влезе, господин градския съветник? Не можем да го държим отвън като амбулантен търговец.
ГОСПОДИН С.
Добре, моля, заповядайте.
ФРОМАН
Отворете ми вратата.
ГОСПОДИН С.
Не, не може, всичко съм барикадирал. Влезте направо през прозореца. Та вие сте още млад.
(Фроман се прехвърля през прозореца. Господин С. се отдръпва към стената, държи пушката в ръце. Госпожа С. се разшетва като пред гости, подрежда столовете, забърсва масата и т.н.)
ГОСПОЖА С.
Може би чашка вино? — Моля, седнете.
ФРОМАН
(сяда)
Но и вие ще пиете с мен. — Нали, на чашка вино се приказва много по-леко.
(Госпожа С. налива, занася чаша и на господин С.)
ФРОМАН
И така, да пием за това всичко да свърши добре.
(Вдигат чашите, но всички само отпиват.)
ФРОМАН
Знаете ли, изненадан съм приятно. Боях се, че ще намеря двама… как да кажа… е, някакви смахнати или побъркани хора. Но вие — вие сте съвсем разумни и уравновесени. Би трябвало да проумеете, че насилието не е истинското средство, с което ще се реши този проблем.
ГОСПОДИН С.
Говорите тъй, сякаш аз искам да отнема с насилие някому нещо.
ФРОМАН
В известна степен тъкмо това вършите, защото вече не сте собственикът, имотът е отчужден.
ГОСПОДИН С.
Не го признаваме. Ще стрелям по всеки, които иска да ми отнеме нещо.
ФРОМАН
Господин Сакседер, живеем в правова държава…
ГОСПОДИН С.
Не ме разсмивайте!
ФРОМАН
Всичко е съвсем законно. Съдът от всички инстанции се произнесе против вас. Проучих делото. Заради съдебните процеси с вас трябваше да допуснем голямо забавяне при строежа на шосето. Знаете ли колко милиона струва това на данъкоплатците? — Но няма как, в една правова държава тези неща не се уреждат по друг начин.
ГОСПОДИН С.
И какво се получава при вашата правова държава? Неправда!
ФРОМАН
Не, не! Тук наистина трябва решително да ви възразя. Строим това шосе не за удоволствие или пък за да ви причиним зло. За голямо съжаление сега общият интерес налага правата ви тук да се прекратят. Съдът установи това добросъвестно. Шосето е безусловна необходимост.
ГОСПОЖА С.
Значи, няма да ни помогнете?
ФРОМАН
Напротив, разбира се, че ще ви помогна. Но първо трябва да ви обясня в какво положение се намирате.
ГОСПОДИН С.
Можете да си спестите труда. Умеем и сами да четем съдебни решения и заповеди за опразване.
ФРОМАН
Добре, тогава ми кажете какво искате? Ще получите подобаващо обезщетение, дори по-високо, отколкото ви се полага, защото сте нямали право да вдигате тук масивна сграда. Но на времето снизходително са си затворили очите, че сте нарушили разпоредбата за строеж. Строго погледнато, сега трябваше да ви погасим стойността на дървена постройка, но ние не сме чудовища, знаем какво ви е струвала такава една къща — и действително, за обезщетението можете по всяко време да си купите другаде равностойно жилище.
(Пауза.)
ФРОМАН
Или пък ще ви съдействам да получите апартамент в нашия най-модерен пансион за възрастни. Там можете да живеете заедно. Там можете да вършите, или да не вършите, каквото си искате. Ще имате най-добро обслужване. Няма да ви се налага да готвите и да чистите. За парите, които ще получите срещу мястото и вашата къща, можете да предприемете най-страхотни неща, пътешествия, или пък да купите нещо за децата и внуците.
ГОСПОЖА С.
Нашият Ервин загина през войната.
ФРОМАН
О, така ли… съжалявам. Е, сега мога да разбера колко държите на тази старина. За вас тя е нещо повече от едно място и няколко стени. Сами ли сте я строили?
ГОСПОДИН С.
Да. Сами я построихме.
ГОСПОЖА С.
Съвсем сами.
ФРОМАН
И аз съм израснал в такава къща. Баща ми също я построи сам. Навремето, когато беше безработен.
ГОСПОЖА С.
И при нас беше така.
ФРОМАН
Сега къщата също вече я няма. Точно там е вход 14 на грамаден жилищен блок. И на майка ми й беше много трудно, но знаете ли какво казва днес? Радва се, че толкова много хора имат там свое жилище.
ГОСПОДИН С.
Ах, ще ме разплачете! Господин градски съветник, вървете си, преди да сте надрънкали още по-големи идиотщини.
ФРОМАН
Не, моля ви, господин Сакседер, наистина съществува такова нещо като съзнание и социално чувство. Опитвам се да достигна до вас, а вие ме отблъсквате. Наистина не заслужавам това. Наистина можете да разчитате на мен, излезте заедно с мен и ще видите, че държа на думата си.
ГОСПОДИН С.
Ще трябва да си тръгнете сам.
ФРОМАН
Ама вярвате ли, че можете да промените нещо? Посоката на шосето е веднъж завинаги установена, строежът е стигнал до вашата градина, вече са вложени много милиони шилинги, съдът е постановил решението си, всички съседни имоти отдавна са освободени — какво тогава искате да постигнете?
(Госпожа С. плаче.)
ФРОМАН
Госпожо Сакседер, кажете на мъжа си, че съм прав.
(Тя поклаща глава.)
ФРОМАН
Как може човек да е толкова твърдоглав?
ГОСПОДИН С.
Защо само строителите на пътища могат да бъдат твърдоглави?
ФРОМАН
Добре, тогава полицията ще трябва да сломи съпротивата ви. Това ли искате? Наистина, никой няма интерес да действа със сила срещу двама възрастни хора.
ГОСПОДИН С.
Тогава ни оставете на мира и всичко ще е наред.
ФРОМАН
Въртим се в кръг, това е безсмислено.
ГОСПОДИН С.
Да. — Вие направихте, каквото можахте, господин градски съветник. Вярвам ви, че дори ни съчувствате, но вие не ни разбирате. Въпреки това много ви благодаря.
ФРОМАН
(прави последен опит)
Хайде, господин Сакседер, дайте ми пушката.
(Господин С. поклаща глава, Фроман иска да отиде при него, господин С. вдига пушката, Фроман стои нерешително до стола си.)
ГОСПОДИН С.
Ще има мъртви. Искате ли да сте сред тях?
ФРОМАН
Ама вие… вие наистина ли ще стреляте срещу хора?
ГОСПОДИН С.
Срещу всеки, които иска да ни прогони.
ФРОМАН
Нима не чухте какво ви казах?
ГОСПОДИН С.
О, да. Казахте, че шосето трябва да мине оттук, ако пък вие сте чули каквото аз ви казах, тогава знаете, че ние оставаме тук и че всички съдии, градски управници и строители на пътища могат да ме цунат по задника и че ще застрелям всеки, който иска да ни прогони. Това тук, това е нашият живот. И който иска да ни го отнеме, ще плати също с живота си.
ГОСПОЖА С.
Моля ви, на колене ви моля, проявете разбиране, господин градски съветник.
ФРОМАН
Какво мога аз… Мога само да ви помоля и да ви закълна да не се заплитате безнадеждно в тази история. За погашенията ще получите още по-хубава къща и по-голяма градина, в това ще ви помогна.
ГОСПОЖА С.
Не излизам оттук, не излизам оттук!
ФРОМАН
Понякога тъкмо отделният човек трябва да принесе жертва за общото благо, всички ваши съседи осъзнаха, че именно тук трябва да се построи детелината. Общото благо, интересите на обществото…
(Фроман се сепва, когато забелязва, че говори на стените. Свива рамене, тръгва към прозореца.)
ФРОМАН
Може би ще премислите още веднъж, каквото ви казах. Ще издействам за вас пред полицията нов срок за размисъл до утре сутринта. Моля ви, също от името на кмета, преценете дали наистина си струва да съсипете залеза на живота си по този начин.
ГОСПОДИН С.
Лека нощ, господин градски съветник.
ФРОМАН
Заклевам ви…
(прехвърля се през прозореца)
ЗАВЕСА
(Ранно утро. Господин С. е заспал на стола до прозореца. Едната пушка е опряна до стената, другата лежи пред него на пода. Влиза госпожа С. с табла, на която има кана с кафе и чаши, а също купа с бисквити. Тя внимателно слага таблата на масата, отива до прозореца, гледа навън. Господин С. се стряска, посяга към пушката.)
ГОСПОЖА С.
Всичко е спокойно.
ГОСПОДИН С.
Заспал съм. — Дълго ли спах?
ГОСПОЖА С.
Не. — Ела да закусим. Отново имаме и вода, и газ, и ток.
ГОСПОДИН С.
Може би вчера просто е имало повреда.
ГОСПОЖА С.
Мисля, че градският съветник е сторил нещо.
ГОСПОДИН С.
Той ли? Нали сам призна, че не може да направи нищо за нас!
ГОСПОЖА С.
Може би го каза, за да отстъпим. Но като виждат, че няма да отстъпим…
(Тя налива кафе, закусват.)
ГОСПОДИН С.
Не си създавай празни надежди.
ГОСПОЖА С.
Не си създавам никакви надежди. Камо ли празни.
ГОСПОДИН С.
Тогава добре.
(Пауза.)
ГОСПОЖА С.
Може би трябва…
ГОСПОДИН С.
Какво?
ГОСПОДИН С.
Може би няма да имаме друга възможност, а трябва все пак още веднъж да поговорим…
ГОСПОДИН С.
За какво?
ГОСПОЖА С.
За нас двамата.
ГОСПОДИН С.
Не обичам тези сантименталности.
(Пауза.)
ГОСПОДИН С.
Не винаги ти е било леко с мене.
ГОСПОЖА С.
(побутва към него купата с бисквити)
Виж, има и кифлички с ванилия.
ГОСПОДИН С.
Искам все пак да зная дали ми прощаваш всичко.
ГОСПОЖА С.
А ти на мене?
ГОСПОДИН С.
Какво има аз да ти прощавам?
ГОСПОЖА С.
Аз ти… Аз ти изневерявах.
(Пауза.)
ГОСПОЖА С.
Винаги, когато ходеше при готвачката в ловната хижа и си мислех, че ще се разведеш с мен, тогава аз…
(Пауза. Господин С. не трепва.)
ГОСПОЖА С.
Наистина си мислех, че е свършено с нас.
ГОСПОДИН С.
Днес всичко това е без значение.
ГОСПОЖА С.
Само толкова ли имаш да кажеш?
ГОСПОДИН С.
Вината беше моя.
(Пауза.)
ГОСПОДИН С.
Освен това ти посягах.
ГОСПОЖА С.
Само когато беше пиян. — Понякога ти наистина ставаше… тогава ми идеше да те убия.
ГОСПОДИН С.
Да го беше направила. Старостта е нещо ужасно.
ГОСПОЖА С.
Не. Щеше да ни е хубаво, ако не бяха вън тези псета, тези свине. Едва сега щеше да ни е хубаво, на нас двамата, наистина, Хайнц, едва сега.
ГОСПОДИН С.
Все пак вече нямаше дори за какво да говорим.
ГОСПОЖА С.
Нали живеехме. За първи път мирно и спокойно.
ГОСПОДИН С.
Сърдиш ли ми се?
ГОСПОЖА С.
А ти на мене?
(Той поклаща глава. Тя долива чашите, двамата ядат и пият кафе.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
(през мегафон)
Добро утро, госпожо Сакседер, добро утро, господин Сакседер. — Е, всичко изглежда по-различно, когато преспи човек. Чакаме ви, моля, излезте.
(Господин С. взима чашата си с кафе, слага я на перваза, опира до нея пушката, тъй че цевта да стърчи навън, сяда и продължава да пие кафе.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
Но, господин Сакседер! Нямате никакъв шанс. Полицията ще употреби сълзотворен газ и ще стане много опасно.
(Пауза.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
Господин Сакседер, още едно предложение за разбирателство. Току-що пристигна господин професор Хакер. Той желае да говори с вас. Сега ще дойде при вас на прозореца.
(Пауза.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
Бъдете сигурни, че не е уловка. Можете да оставите пушката.
(Пауза. Господин С. не трепва.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
Чувате ли ме? Господин професор Хакер желае да говори с вас!
(Пауза.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
Моля ви, оставете пушката, иначе трябва да се намеси полицията.
(Пауза.)
ГЛАСЪТ НА ФРОМАН
Добре — господин професор Хакер ще рискува да дойде при вас. Той се доверява на разума ви, господин Сакседер.
(Кратка пауза. После господин С. дава изстрел.)
ГОСПОЖА С.
Боже мой, улучи ли го?
ГОСПОДИН С.
Не зная. Не се прицелвах.
ГЛАС
Внимание, внимание! Говори полицията. Моля присъстващите да се оттеглят. Те пречат на акцията и се намират в крайна опасност. Внимание, внимание, последвайте разпорежданията на охранителните органите и опразнете пътя.
(Пауза. После господин С. изпразва и втората пушка, презарежда, стреля отново. Госпожа С. седи неподвижно до масата. Накрая бомбичка със сълзотворен газ пада в стаята, после още една. Господин С. стреля.)
ГОСПОЖА С.
Хайнц! — Хайнц!
(Като кашлят и си търкат очите, двамата се лутат из стаята.)
ГОСПОЖА С.
Всичко свърши. — Всичко.
ГОСПОДИН С.
Патроните…
ГОСПОЖА С.
Застреляй ме…
ГОСПОДИН С.
Не виждам нищо.
ГОСПОЖА С.
Моля те. — Нали ми обеща.
ГОСПОДИН С.
Не намирам патроните.
(Сега и тя започва да търси. Безуспешно.)
ГОСПОЖА С.
Уговорихме се. — Искам да го направиш.
ГОСПОДИН С.
Каква гадория, проклета гадория!
(Чува се как разбиват пътната врата с брадви.)
ГЛАС
Откажете се. Виждате, че съпротивата ви е безполезна!
(При напразното търсене на кутията с патрони двамата се сблъскват и остават прегърнати, като се притискат един в друг, сякаш дирят закрила.)
ГОСПОЖА С.
Изчака много дълго.
ГОСПОДИН С.
Прости ми.
(Сега сълзотворният газ прониква в зрителната зала, тъй че публиката има възможност да страда заедно са действащите лица.)
1987