Майкъл Муркок
Перла в черепа. Амулетът на лудия бог

Първа глава
Граф Медни

В една сутрин Граф Медни, Господар и Пазител на Камарг излезе на своя рогат кон за да огледа земите си. Яздеше без да спира докато изкачи невисок хълм, на върха на който бяха разположени останали от дълбока древност руини. Това бяха останки от готическа църква — полуразрушен, каменен зид отдавна загладен от ветровете и дъждовете. По-голямата част от руините бяха скрити от бръшлян, чийто разцъфнали кехлибарени и виолетови цветове изпълваха тъмните прозорци, великолепно замествайки изрисуваните стъкла, които някога бяха красели фасадата.

Когато излизаше да поязди, граф Медни неизменно спираше край тези останки. Имаше нещо, което го свързваше с руините, може би защото беше стар като тях, също като тях бе преживял бурни времена и също така не беше се пречупил, а бе излязъл с удесеторени сили от изпитанията на времето. Хълмът, на който се издигаха руините, бе като море от високи, жилави треви, полюшвани от полъха на вятъра. Заобиколен бе от тучните, на пръв поглед безкрайни мочуриливи земи на Камарг — окаян край, където обитаваха дивите бели бикове, срещаха се стада от рогати коне или прелитаха гигантски алени фламинга, толкова големи, че с лекота можеха да вдигнат човек.

Небето беше посивяло, миришеше на дъжд, а през облаците проникна един самотен слънчев лъч, докосна бронята на графа от закалена мед и я озари в сияние, като пламък. Графът беше препасал огромен меч, а на главата си носеше шлем, също излят от мед. Цялото му тяло бе обковано в дебели медни пластини, дори ръкавиците и кожените му ботуши бяха обшити с мед. Графът бе едър на ръст, със силно и енергично тяло, държеше главата си гордо изправена, а лицето му бе с бронзов загар, сякаш също беше изваяно от мед. Очите му бяха златисто-кафяви и гледаха със спокойна увереност. Имаше гъсти, червеникави мустаци, също като косата му. Не само в Камарг, но и далеч отвъд пределите на страната се носеше легендата, че графът всъщност не бил обикновен човек, а жива статуя от мед, истински титан, невидим, неуязвим и безсмъртен.

Но онези, които познаваха графа отблизо знаеха добре, че той е човек от плът и кръв — верен приятел, страшен противник, способен както да се смее чистосърдечно, така и да избухва в страховит гняв; ненадминат виночерпец, почитател на вкусните ястия, духовит събеседник, несравним майстор на меча и ездата, мъдър познавач на хората и историята, нежен и непреклонен ухажор. Като прибавим към всичко това и неговия дълбок, топъл глас, не остава нищо друго, освен да заявим, че граф Медни бе живо превъплъщение на легендите, защото ако един човек е изключителен, такива са и делата му.

Граф Медни прокара ръка по гривата на коня, докосвайки с ръкавица заострените, спираловидни рога а сетне вдигна поглед на север, където се срещаха морето и небето. Конят изпръхтя доволно, граф Медни се усмихна, отпусна се назад в седлото и помръдна юздите, давайки знак на животното да се се спусне по склона на хълма и да се насочи към тайната пътека в тресавището, която извеждаше към северните кули отвъд хоризонта.

Небето притъмня, докато стигнаха първата кула и зърнаха пазача й — тъмен, облечен в доспехи силует на фона на хоризонта. Макар Камарг да не беше заплашван отвън, откакто граф Медни бе заменил предишния, корумпиран Господар и Пазител, съществуваше известна опасност скитащите наоколо дружини, останки от разбитите от войнството на Тъмната империя по на запад армии, да навлязат и в територията на Камарг, търсейки лесна плячка, храна и убежище. Часовоят, също като събратята си, бе въоръжен с огнестрелна пика, изваяна в бароков стил; в пояса си бе затъкнал дълга четири стъпки сабя, до кулата имаше привързано опитомено ездачно фламинго, а на парапета бе монтиран хелиографски уред, който служеше да сигнализира на другите кули. Вътре в кулата бяха складирани и други оръжия, повечето изобретени и монтирани от самия граф, но стражите нито знаеха как се борави с тях, нито пък ги бяха виждали в действие. Ала граф Медни бе вселил във всички вярата, че са по-могъщи от което и да било оръжие, с които разполага Черната империя, въпреки странния им външен вид.

Когато наближи кулата, пазачът се извърна към него. Лицето му бе скрито под черния метален шлем, който обгръщаше плътно скулите и носа му. Беше се загърнал в плътно кожено наметало. Той отдаде чест, като вдигна високо ръката си.

Граф Медни на свой ред вдигна ръка.

— Всичко наред ли е, часовой?

— Всичко е наред, милорд. — Пазачът прехвърли дръжката на огнестрела в другата ръка и се загърна в наметалото, защото междувременно паднаха първите едри капки дъжд. — Като изключим времето.

Мистралът беше пронизващ, леден вятър, който шибаше месеци наред камаргската земя, а воят му не стихваше чак до пролетта. Граф Медни обичаше да язди срещу вятъра, особено, когато духаше с пълна сила и тогава меднокожото му лице блестеше и се зачервяваше.

Дъждът блъсна яростно медната ризница на графа, той протегна назад ръка, измъкна свитото на вързоп наметало, загърна се в него и вдигна качулката. Притъмня съвсем, докъдето му стигаше погледа, той виждаше само превиваща се под дъжда тръстика и чуваше плясъка на вода във вода, а под ударите на тежките капки повърхността на лагуната се покри с концентрични кръгове. Облаците над главите им ставаха все по-черни, заплашвайки да стоварят нови неимоверни количества вода и граф Медни сметна, че ще е най-добре, ако отложи разходката си за следващия ден и се върне в замъка си в Еж-Мортес, който се намираше на близо четири часа езда по виещи се из тресавищата тесни пътечки.

Той подкара коня назад по пътя, който го бе извел до тук, уверен от опит, че животното ще се ориентира инстинктивно. Дъждът непрестанно се усилваше, наметалото на графа скоро съвсем подгизна, а нощта се спусна неусетно и бързо, та не след дълго той бе заобиколен от непрогледна черна стена, пронизвана от сребристите нишки на дъжда. Конят забави ход, но не спря. Граф Медни подушваше уханието на влажна пот, което се вдигаше от широкия гръб на животното и мислено му обеща специални грижи от конярите веднага щом се върнат в Еж-Мортес. Той избърса с ръкавица мократа грива на коня и напрегна поглед в мрака, но различаваше само полюшващата се тръстика наоколо, а до слуха му от време на време достигаше крясъкът на някоя подплашена от водни лисици блатна чайка. Имаше моменти, когато му се струваше, че над главата му се носи някаква едра птица, може би фламинго, спуснало се да търси гнездото си, а веднъж дори чу писъкът на водна кокошка, счепкала се в ожесточен бой с бухал. Не след дълго нещо се мярна в мрака и само на метри от него премина стадо бели бикове, поели на път към твърдата земя, а някъде зад тях ядно сумтеше блатна мечка. Всички тези звуци бяха добре познати на графа и не пробуждаха в него тревога.

Не се разтревожи дори когато чу пронизителното цвилене на подплашени коне и отдалеч се разнесе бесният им тропот, а неговият кон забави ход и продължи предпазливо напред. Конете се носеха право към тях, надолу по близкия склон и очевидно бяха завладени от паника. Малко след това граф Медни различи жребецът-водач, с блеснали, изцъклени от ужас очи и разширени, пръхтящи ноздри.

Графът извика и размаха ръце, надявайки се да отклони посоката, в която препускаше жребеца, но конят бе твърде подплашен, за да го забележи. Нищо не можеше да се направи. Граф Медни дръпна рязко юздите и насочи своя кон право в блатото, надявайки се, че почвата отдолу ще е достатъчно твърда, за да ги издържи, докато премине стадото. Конят му се препъна в крайбрежната тръстика, замята отчаяно крака, търсейки здрава опора и миг по-късно се стовари с плясък в студените води на лагуната, обливайки графа с фонтан от кална вода, а след това заплува напред, понесъл храбро своя окован в метал ездач.

Ето че стадото ги отмина. Графът се зачуди какво го е подплашило, защото знаеше добре, че не беше никак лесно да бъдат изплашени рогатите камаргски коне. Ала още докато насочваше коня си обратно към брега, отнякъде долетя звук, който не само му помогна да си обясни странната бъркотия, но и го накара да постави ръка на дръжката на меча си.

Това бе хлъзгащият, лигав звук, звукът на барагуна — блатният брътвежник. Колцина от тези чудовища бяха останали живи. Създадени бяха от предишния Пазител, който ги използвал тях за да тероризира населението на Камарг, преди да дойде граф Медни. Графът и хората му се бяха захванали с унищожаването на тази чудовищна раса, а малкото, останали живи екземпляри се принудиха да ловуват само нощем и да избягват големи групи от хора.

На времето барагуните също са били хора, преди да бъдат заробени, заточени и трансформирани в лабораторията на предишния Пазител. Сега те бяха чудовища, високи осем фута, а на широчина достигащи пет, с жлъчен цвят на кожата, хлъзгащи се по корем през тресавището, като се изправяха само, когато трябваше да се хвърлят напред и да сграбчат жертвата със своите здрави като стомана нокти. Случеше ли се, макар и рядко, да срещнат някой самотен пътешественик, те се отдаваха на бавна и мъчителна мъст, откъсвайки и поглъщайки един по един крайниците на нещастника пред изцъкления му поглед.

Едва излязъл на твърдата пътека, графът зърна барагуна отпред и се закашля от лъхналата го отвратителна смрад. Ала в ръката си стискаше оголения масивен меч.

Барагунът го чу и спря.

Граф Медни слезе от коня и застана между него и чудовището. Стисна с две ръце дръжката на меча и закрачи бавно напред, подрънквайки с доспехите си.

Почти незабавно барагунът замърмори нечленоразделно със своя писклив, отвратителен глас и размаха нокти, опитвайки се да сплаши своя противник. Граф Медни дори не трепна, защото неведнъж през живота си бе виждал далеч по-страшни картини. Даваше си обаче сметка, че шансовете му за успех в предстоящия двубой бяха нищожни, защото барагунът виждаше чудесно в тъмното, а и блатото бе неговата естествена среда. Единственото, на което можеше да разчита графа, бе хитростта.

— Е, добре, смрадливи негоднико — заговори графът с почти шеговит тон, — аз съм граф Медни — заклетият враг на твоята раса. Именно аз се погрижих да бъдат изтребени до крак твоите породени от злото събратя, благодарение на мен, сега си лишен от най-близките си роднини. Липсват ли ти? Готов ли си да отидеш при тях?

В отговор барагунът издаде гневен вик, но в позата му се четеше несигурност. Той пристъпи колебливо, но не посмя да доближи графа.

Граф Медни се изсмя.

— Хайде, страхливо творение на магията, да чуя твоя отговор!

Чудовището отвори уста и се помъчи да оформи няколко думи с обезобразените си устни, но онова, което бликна от гърлото му твърде малко напомняше на човешка реч. Очите му избягваха да срещнат погледа на графа.

Като се стараеше да изглежда напълно спокоен, граф Медни забоде огромния меч в земята и отпусна своите облечени в ръкавици ръце върху предпазителите. — Виждам, че си се засрамил, задето подплаши конете, които защитавам и тъй като днес съм в добро настроение, ще ти простя. Върви си и ще те оставя да поживееш още няколко дни. Останеш ли и тоз час ще загинеш.

Гласът на графа звучеше толкова уверено, че чудовището се отпусна на земята, макар да не направи опит да отстъпи. Графът вдигна меча, сякаш обхванат от нетърпение и закрачи решително напред. Когато наближи, той сбърчи отвратено нос от вонята и махна с ръка.

— Влизай в блатото, марш в жабуняка, където ти е мястото! Тази нощ съм милостив.

Барагунът оголи зъби в ядна гримаса, но все още се колебаеше.

Графът свъси вежди и зае позиция за бой, защото знаеше, че барагунът няма лесно да се предаде. После бавно вдигна меча.

— Такава ли съдба си избра?

Барагунът понечи да се изправи на задните си крака, но графът бе предвидил този ход. Острието разпори въздуха и удари чудовището право в шията.

Зловещото създание посегна напред с две ръце, а неясният му брътвеж бе пропит с омраза и ужас. С металическо звънтене заострените му нокти се плъзнаха по ризницата на графа и от удара той полетя назад. Устата на чудовището се затвори на сантиметри от лицето на графа, а очите му го пронизваха с яростни светкавици. Графът се залюля, освободи заклещения си меч и нанесе повторен удар.

Черна кръв рукна от огромната рана и опръска доспехите на графа. Чудовището нададе ужасяващ писък, вдигна ръце и се помъчи да задържи главата си на мястото й. Ала само след секунда главата на барагуна увисна, с прерязана наполовина шия, бликна нов фонтан черна кръв и тялото му се строполи.

Граф Медни стоеше неподвижно, дишайки тежко, а на лицето му се четеше мрачно задоволство. Той отри черната кръв на чудовището от лицето си, засука лекичко разрошените си мустаци и се поздрави, задето не бе изгубил ни най-малко от предишната си пъргавина и бойна сръчност. От първия миг бе предвидил какво ще стане, давайки си сметка, че единственият изход е да убие чудовището. Нарочно бе отвличал вниманието му с приказки, докато настъпи подходящият момент за удар. Не виждаше нищо нередно в това, че го бе измамил. Ако се беше решил на честен двубой, по-скоро той, а не животното, щеше да лежи сега обезглавен в тинята.

Граф Медни пое с пълни гърди хладния въздух и продължи напред. Не без усилия успя да отмести тежкото тяло на барагуна от пътеката и да го катурне във водата на тресавището.

А след това граф Медни възседна коня си и продължи безпрепятствено към Еж-Мортес.

Втора глава
Изелда и Боуджентъл

Неведнъж през своето славно минало граф Медни бе предвождал могъщи армии, от силната му ръка се бяха възползвали почти половината крале на Европа, не малко от тях биха могли да признаят, че той ги е възкачил, или свалил от трона. Графът беше изкусен майстор на интригите, човек, чийто съвет бе искрено желан и търсен при всяка политическа междуособица. Вярно, че той беше наемник, но наемник с идеали, защото мечтаеше един ден да види Европа обединена и мирна. Тъкмо затова се стараеше да служи само на онези сили, които по негова преценка допринасяха за тази кауза. Неведнъж бе отказвал да застане начело на някоя новосъздадена империя, защото знаеше, че живее във времена, когато империите се изграждаха за няколко години и се разпадаха за месеци; все още объркана и противоречива бе историята и едва ли в обозримото бъдеще щеше да настъпи период на спокойствие. Единственото, което искаше графът, бе да насочва същата тази история в посоката, която му се струваше най-обнадеждваща.

Изтощен от войни, от интриги и дори до известна степен от своите идеали, старият герой накрая прие предложението на народа на Камарг да стане техен Господар и Пазител.

Тази древна земя на тресавища и лагуни бе разположена в близост до средиземноморския бряг. Преди незнайно колко години тя е била част от една страна, на име Франция, ала Франция се бе разпаднала на дузина баронства с какви ли не помпозни названия. Камарг, със своите пъстроцветни простори в червено, оранжево, жълто и пурпурно, със своите реликви от забравеното минало, пробуди някаква струна в душата на графа и той прие да се грижи за неприкосновеността на тази земя.

По време на пребиваванията си в различните дворове той беше открил много тайни и благодарение на това високите, мрачни кули, които опасваха границите на Камарг защитаваха неприкосновеността му далеч по-сигурно, отколкото остриетата на мечовете или огнестрелите.

По южната граница тресавищата постепенно се сливаха с морето и случваше се в тесните пристанища да акустират чуждоземни кораби, но от тях рядко слизаха пътешественици. Това се дължеше най-вече на опасностите, които се криеха във вътрешността на Камарг. Рисковано бе да скиташ из дивите простори, ако не ги познаваш добре, не беше никак лесно да се намери брод из тресавищата, да не говорим за това, че три от границите се охраняваха от високи, непроходими планини. Малцината смелчаци, осмелили се да проникнат във вътрешността, предпочитаха да слязат далеч на изток и да наемат лодка нагоре по Рона. Ето защо камаргци не получаваха често новини от външния свят, а и малкото, което стигаше до тях, обикновено бе с минала давност.

Може би това бе една от причините, поради които граф Медни бе избрал да се засели по тези места. Радваше се на усещането за изолираност от света, твърде дълго бе живял в центъра на събитията, за да се заинтригува дори от някоя сензационна новина. На младини той бе предвождал армии във войните, които твърде често бяха опустошавали Европа. Сега обаче бе прекалено изморен и отпращаше всякакви молби за помощ, или съвет, независимо от обещанията, които неизменно ги придружаваха.

На запад от Камарг бе разположена островната страна Гранбретан, единствената народност с реална политическа стабилност, с нейната умопобъркана наука и амбиции за световно господство. След като построи високия, извит мост от сребро, простиращ се на тридесет мили, чак до материка, империята се зае да разширява своите територии, опирайки се на своите черни познания и военните си машини, като бронзовите орнитоптери, чийто обхват надхвърляше стотици мили. Ала дори и тези посегателства на Тъмната империя срещу материка не безпокояха особено граф Медни, който вярваше, че се дължат на естествените закони на историята и олицетворяват първите признаци за зараждащия се ред и обединение, макар и постигнати чрез насилие, войни и други зловещи средства.

Философията на графа бе философия на опита, философия на човек видял и препатил, а не на учен, или книжник, и той не виждаше никаква причина да се съмнява в тази своя философия, дотогава, докато Камарг, страната за която бе длъжен да се грижи, бе достатъчно силна за да се защити дори срещу пълната мощ на Гранбретан.

И след като не намираше причини да се бои от Гранбретан, той следеше с интерес и дори с известно възхищение зловещия и неумолим начин, по който сянката на неговия могъщ съсед се разпростираше все по-надалеч из Европа, с всяка измината година.

Отпърво тази сянка падна от север над Скандия и се проточи като черна стрелка, обозначавайки един по един градове с прославени имена: Пари, Мюншен, Виен, Крахков, Кернинсбург (който беше удобно предмостие за набези към тайнствените земи на Московиа). Един огромен полукръг, който постепенно и неумолимо обхващаше континента, разширяваше се с всеки изминат ден и не след дълго опря в най-северните провинции на Италия, Маджария и Славия. Скоро, предполагаше граф Медни, земите на Тъмната империя ще се простират от Норвежко до Средиземно море и Камарг щеше да е като самотен остров сред тях. Може би тази мисъл също бе спомогнала да приеме поста на Господар и Пазител на страната, след като предишният Пазител, някакъв лъжлив и продажен магьосник от земите на българите е бил посечен от собствените си гвардейци.

Граф Медни се бе постарал не само да защити Камарг от нападение отвън, но и от вътрешна заплаха. Благодарение на неговите усилия вече се брояха на пръсти барагуните, които доскоро бяха тероризирали жителите на малките селца, а покрай тях бяха изчезнали и немалко други творения на злото.

Самият граф Медни обитаваше един уютен замък в Еж-Мортес и се наслаждаваше на простичките удоволствия на селския живот, докато народът му можеше най-сетне да живее свободен от страхове.

Замъкът, известен като Медния замък, беше построен преди много векове върху една изкуствена пирамида, издигаща се в самия център на града. Ала пирамидата отдавна бе скрита под дебел слой плодородна почва, а терасите й бяха засадени с плодни дръвчета и красиви цветя. Тук-там се виждаха тучни поляни, на които играеха деца от замъка, или се разхождаха възрастни, а наблизо се намираха и лозята, от които се произвеждаше прочутото камаргско вино, докато в основата на пирамидата растяха картофи, фасул, моркови, репички, марули и още много както познати, така и екзотични зеленчуци, като гигантските домати, целиновите дръвчета или амброгините. Имаше тук и плодни дръвчета и храсти със сочни плодове, които даваха целогодишно реколта на замъка. Самият замък бе построен от същите бели камъни, от които бе вдигнат и градът. Прозорците му бяха от плътно стъкло (много от тях красиво изрисувани), кулите му бяха покрити с орнаменти, а бойниците бяха изваяни в различни форми. От най-високите кули можеше да се види почти цялата камаргска страна, а специално пробитите в стените отвърстия, въздушни шахти и малки вратички можеха да се разместват по такъв начин, че когато излизаше мистралът, замъкът засвирваше като орган и музиката му се чуваше на много мили, отнасяна от вятъра.

От замъка се виждаха червените покриви на къщите в града, а също и арената за борба с бикове, построена, според преданията, преди много хиляди години от римляните.

Граф Медни подкара изморения кон по пътя, който се виеше нагоре към замъка и извика отдалеч на стражите да отворят портата. Дъждът беше понамалял, но нощта бе хладна и графът нямаше търпение да седне край камината. Той мина през масивните железни порти, спря във вътрешния двор и един коняр изтича да прибере коня. Графът затропа с ботуши нагоре по стълбите, пресече един тесен коридор и влезе в гостната.

Тук зад решетката на камината пламтеше силен огън, а в дълбоките, меки кресла се бяха настанили дъщеря му Изелда и неговият стар приятел Боуджентъл. Още щом влезе и двамата се надигнаха, Изелда изтича и го целуна по бузата, а Боуджентъл я проследи усмихнат.

— Май добре ще ти се отрази малко топла храна и нещо по-сухо от тези подгизнали дрехи — каза Боуджентъл и дръпна пискюла на звънчето. — Ще се погрижа за това.

Граф Медни кимна с благодарност и се отправи към огъня, като междувременно смъкна шлема и го постави с металическо дрънчене върху платформата. Изелда вече бе коленичила до него и дърпаше връзките на набедрениците. Тя беше красиво деветнадесет годишно момиче, с нежна, златисто-розова кожа и руси, нито прекалено светли, нито твърде жълти коси. Облечена бе в свободна пламтящо-оранжева рокля, заради която приличаше на огнен елф, особено когато се понесе грациозно из стаята, за да предаде набедрениците на слугата, явил се с набор от сухи дрехи за своя господар.

Друг слуга се притече на помощ, за да свали нагръдника на графа, както и останалите части от доспехите, а след това му подаде голяма и мека кърпа, за да се отрие.

Близо до огъня бе поставена малка масичка, отрупана с късове печено месо, картофи, салати и канички с вкусен сос, както и една по-голяма кана с вино. Граф Медни седна с облекчена въздишка и започна да се храни.

Боуджентъл стоеше до камината, без да откъсва поглед от него, а Изелда се настани в креслото отсреща и зачака графът да удовлетвори първия порив на своя апетит.

— Е, милорд, — заговори с усмивка тя — как премина деня ви? В безопасност ли е нашата земя?

Граф Медни кимна с престорена сериозност.

— Така изглежда, милейди, макар че от северните кули успях да посетя само една. Заваля проливен дъжд и аз реших да се върна у дома. — След това той им разказа за срещата с барагуна. Изелда го слушаше с широко отворени очи, докато лицето на Боуджентъл придоби загрижен израз, чертите му се изпънаха и той неусетно прехапа устни. Прочутият поет-философ рядко одобряваше рискованите приумици на своя приятел и неизменно подчертаваше, че графът обича сам да си забърква каши.

— Сигурно ще си спомниш, — поде той, веднага щом графът приключи с разказа, — че тази сутрин те посъветвах да излезеш в компанията на фон Вилач и още няколко души. — Фон Вилач бе поручик от гвардията на графа, верен стар войник, който го бе придружавал в не едно и две премеждия.

Граф Медни се засмя, когато забеляза стреснатото лице на своя приятел.

— Фон Вилач? Той остаря и вече не е толкова пъргав, а и нямаше да е много мило от моя страна, ако го бях накарал да излезе в подобно време.

Боуджентъл се усмихна малко мрачно.

— Той само една-две години по-стар от теб, графе…

— И така да е, но ще може ли да се пребори сам с барагун?

— Не в това е въпросът — продължи насъбрал увереност Боуджентъл. — Ако беше излязъл с него и в компанията на няколко гвардейци, нямаше въобще да ти се наложи да се биеш с барагун.

Граф Медни махна с ръка в знак, че е време да сменят темата.

— Трябва да си поддържам формата, инак току виж съм се отпуснал като фон Вилач.

— Но, татко, ти си поел отговорност пред жителите на тази страна — произнесе тихо Изелда. — Ако те убият…

— Никой няма да ме убие! — Графът се усмихна презрително, сякаш смъртта бе нещо, което се случваше само на другите. Осветена от трепкащите пламъци, главата му приличаше на бронзова маска от някое древно племе, излята от метал и неуязвима за всякакви заплахи.

Изелда сви рамене. Характерът й в много отношения бе сходен с този на баща й, включително и в убеждението, че е безсмислено да се спори с упорити събеседници, като граф Медни, например. Боуджентъл веднъж я бе описал в една семейна поема, че е „като коприна, и силна и мека“ и докато местеше поглед от единия към другия, той също забеляза, колко си приличат израженията им.

Най-сетне и Боуджентъл реши, че е време да сменят темата.

— Чух днес, че само преди шест месеца Гранбретан завладяла провинция Кьолн — заговори той. — Завоеванията им се разпространяват като чумна епидемия.

— Тази чума е от здравите — отбеляза графа и се изтегна в креслото. — Поне възстановяват реда.

— Обществения ред — да — отвърна развълнувано Боуджентъл, — но не и моралния, или духовен. Тяхната жестокост няма граници. Те са безумци. Душите им са се поболели от любов по всичко, което е проява на злото и от омраза към благородството.

Граф Медни почеса мустак.

— И преди са съществували подобни извращения. Спомни си само за българския магьосник, не беше ли той също толкова зъл, като тях.

— Но българинът беше един. Единаци бяха и маркиза на Пеща, Ролдар Николаев и други подобни. Това са изключения, а хората, които предвождаха, рано или късно се разбунтуваха срещу тях и ги погубваха. Докато Тъмната империя е цяла нация отдадена на подобни извращения, а зверствата, които вършат се приемат сред тях за нещо естествено. В Кьолн например, са се забавлявали да разпъват на кръст всички момичета, момчетата са превърнали в евнуси, а с възрастните — онези, които останали живи — са се гаврили по улиците. Това не е обикновена жестокост, графе, обзалагам се, че са способни и на по-ужасни деяния. Те се забавляват, като погазват всичко човешко.

— Приятелю, знаеш добре, че подобни истории винаги са силно преувеличени. Мен, например, са ме обвинявали, че…

— Доколкото ми е известно, — прекъсна го Боуджентъл — тези слухове не само не преувеличават истината, а напротив — спестяват част от нея. След като публичните им прояви са толкова ужасни, какво остава за удоволствията, на които се отдават в интимен кръг?

Изелда потрепери.

— Направо ме е страх да си помисля…

— Именно — обърна се Боуджентъл към нея. — Малцината, които са присъствали на подобни забави, не смеят да отронят и дума за видяното. Редът, който създават е повърхностен, хаосът, който идва с тях унищожава човешката душа.

Граф Медни сви масивните си рамене.

— Каквото и да е, временно е. Но обединението, което налагат със сила ще остане завинаги, запомни ми думите.

Боуджентъл скръсти ръце на гърдите си.

— Цената е твърде висока, граф Медни.

— Няма твърде висока цена! Какво искаш? Европейските княжества се множат с всеки изминал ден, а войната от години присъства неизменно в живота на обикновените хора. Колцина днес могат да се похвалят, че са се наслаждавали на мир от люлката до гроба? Всичко се променя и ще се променя. Гранбретан предлага поне известно постоянство!

— И терор? Не мога да се съглася с теб, приятелю.

Граф Медни си наля бокал с вино, пресуши го на един дъх и се прозя.

— Твърде сериозно вземаш тези събития, Боуджентъл. Ако имаше моя опит, щеше да знаеш, че всяко зло накрая си отива — или защото се изтощава в онези, които го носят, или защото го унищожават жертвите му. Само след сто години Гранбретан ще е най-праведната и морална държава. — Графът се усмихна закачливо на Изелда, но тя не отвърна на погледа му и изглежда напълно споделяше мнението на Боуджентъл.

— Твърде развратени са духовете им, за да се излекуват само след сто години. Личи си дори по външния им вид. Всичките тези обсипани със скъпоценни камъни маски на чудовища, които никога не свалят, тези гротескни дрехи, с които не се разделят дори в най-топлото време, държанието им, походката — всичко показва що за стока са. Те са безумци по наследство и потомството им ще наследи това безумие. — Боуджентъл удари с ръка решетката на камината. — А нашата пасивност е като мълчаливо съгласие за делата им. Време е да…

Граф Медни се надигна от креслото.

— Време е да си лягаме, приятелю. Утре трябва да бъдем на трибуната на арената, за откриване на празненството.

Той кимна на Боуджентъл, целуна нежно дъщеря си по челото и напусна гостната.

Трета глава
Барон Мелиадус

В този сезон на годината, когато в Камарг приключваха с лятното прибиране на реколтата, по традиция се организираше голямо празненство. Къщите бяха отрупани с цветя, по улиците на воля препускаха млади бикове, а гвардията маршируваше облечена в парадна униформа. Всеки следобед в древния каменен амфитеатър в покрайнините на града се организираше корида.

Скамейките на амфитеатъра бяха изсечени от гранит и подредени на редове. На южния край на арената, непосредствено над стръмната стена, която я опасваше отвътре, се намираше малка наблюдателна платформа, над която върху специално построени колони бе изпънат яркочервен сенник. Отстрани платформата бе закрита с кафяви завеси. Вътре седяха граф Медни, дъщеря му Изелда, Боуджентъл и старият фон Вилач.

От вътрешността на ложата графът и неговите приятели виждаха като на длан арената, както и трибуните, които в този момент вече започваха да се изпълват, а посетителите огласяха стените на амфитеатъра с развълнувани викове, докато зад преградата се чуваше тропотът и яростното сумтене на биковете.

Ето че шестима гвардейци, подредени на отвъдния край на арената, възвестиха шумно началото на празненството със своите сребристи фанфари. Призивът на фанфарите отекна надалеч и заглуши глъчката на множеството. Граф Медни пристъпи напред.

— Древни жители на Камарг, вие, които запазихте своята вяра през мрака на Трагичното хилядолетие, днес празнувате своето оцеляване. Вие, чийто предци бяха спасени благодарение на непокорния мистрал, който изчисти отровата на небесата, донесла смърт и уродливост на други народи, чрез това празненство изразявате благодарността си пред вятъра на живота!

В отговор се разнесоха радостни възгласи и фанфарите засвириха за втори път. А след това едновременно дванадесет бика бяха пуснати на арената. Те нахлуха, разпръсквайки се, с вирнати опашки, блестящи рога, разширени ноздри и кръвясали очи. Тук бяха събрани най-добрите бойни бикове на Камарг, подготвяни години наред за това представление, в което срещу тях щяха да се изправят невъоръжени мъже, за да опитат късмета си и да измъкнат нанизаните на рогата им, или привързани на шиите венци.

След биковете на арената се появиха няколко конни гвардейци, които помахаха на тълпата, а след това подкараха биковете обратно към загражденията под амфитеатъра.

Доста затруднения създадоха биковете на гвардейците, но най-сетне всички животни бяха прибрани и на арената застана церемониал-майстора, издокаран с пелерина в цвета на дъгата, с яркосиня широкопола шапка и златен мегафон, през който той обяви първото съревнование.

Гласът на церемониал-майстора, подсилен не само от мегафона, но и от акустиката на амфитеатъра, донякъде напомняше рева на разгневен бик. Той обяви първо името на бика — Корнерог от Еж-Мортес, притежание на Понс Якхар, известният биковъд, а след това и името на главния тореадор — Махтан Справедливи от Арлес. След това церемониал-майсторът подкара коня си в кръг и напусна арената. Почти незабавно на откритото място се появи Корнерог, огромните му рога пореха въздуха, а алените панделки, с които бяха украсени, се полюшваха от вятъра.

Корнерог беше бик с изключително мощно телосложение, а на височина достигаше пет фута. Той шибаше яростно с опашка като лъв, а червените му, кръвясали очи пронизваха тълпата, която го подканяше. От трибуните се посипаха цветя и покриха широкия му бял гръб. Той се завъртя пъргаво, отърси се от цветята и ги стъпка в праха.

В това време почти незабележимо на арената бе излязла стройна човешка фигура, облечена в черно наметало, с алена копринена подплата, тясна черна куртка, панталони със златни токички и високи до колената ботуши от черна кожа, избродирани със сребърни нишки. Лицето на мъжа беше мургаво, младежко, бдително. Той размаха широкополата си шапка към тълпата, завъртя се на пета и застана с лице към Корнерог. Макар скоро навършил двадесет, Махтан Справедливи вече се беше отличил в трите предишни празненства. Нежните посетителки се заеха да го обсипват с цветя, а той им се поклони галантно, надари ги с целувки, като междувременно доближи настръхналия бик, свали с грациозно движение пелерината си и обърна червената подплата към Корнерог, който на свой ред пристъпи от крак на крак, изсумтя гръмогласно и наведе рога.

Бикът се втурна напред.

Махтан Справедливи отстъпи встрани и протегна ръка, за да измъкне първия от нанизаните на рогата на бика венци. Тълпата нададе възторжен рев и изръкопляска. Бикът се извърна пъргаво и наново се хвърли в атака. Отново Справедливи пристъпи встрани в последния възможен миг и отново в ръката си стискаше венец. Той захапа двата трофея с белите си зъби, а след това се усмихна — първо на бика, после и на публиката.

Разположени най-високо върху рогата, първите два кръга несъмнено не представляваха голяма трудност за тореадора и тъй като Справедливи си даваше сметка за това, постарал се бе да ги измъкне без видимо усилие. Но ето, че предстоеше да се справи с ниско стоящите венци и тази задача бе далеч по-опасна.

Граф Медни се наведе напред в ложата, вперил възхитен поглед в тореадора. Изелда се усмихна.

— Не е ли чудесен, татко? Като танцьор!

— Да, който танцува със смъртта — подхвърли малко подигравателно Боуджентъл.

Облегнат назад в креслото си, фон Вилач изглеждаше отегчен от зрелището. А може би очите му бяха изгубили предишната си острота и той не желаеше да го признае.

Бикът летеше право към Махтан Справедливи, който стоеше изправен на пътя му, с ръце на кръста, а пелерината бе захвърлил в праха. Бикът връхлетя върху жертвата си и миг преди да я прониже, Махтан подскочи високо във въздуха, докосвайки леко насочените рога, и се преметна над Корнерог. Бикът зарови копита в земята и изсумтя изненадано, а после изви глава, привлечен от подигравателния смях на Справедливи зад гърба му.

Ала преди бикът да се обърне назад, Махтан скочи повторно, този път на гърба му и докато животното се мяташе бясно, протегна ръка към следващия венец, като се стараеше да запази равновесие. Най-сетне бикът съумя да се освободи от нежелания се ездач и да го запрати на земята, но докато се търкаляше, Справедливи размаха победоносно трети венец и се изправи миг преди бикът да го атакува.

Сега вече тълпата изрева оглушително, а на арената се изсипа цял океан от разноцветни букети. Справедливи припкаше пъргаво в кръга, следван по петите от бика.

Той спря, сякаш забравил къде се намира, обърна се бавно на пети и остана привидно изненадан да види връхлитащия върху него бик.

В следващия миг тореадорът подскочи отново, но този път бикът успя да закачи куртката му, разкъса я с рога и го повали настрани. Справедливи протегна ръка за да омекоти удара, но се удари лошо при падането и се претърколи в праха, за да избегне следващото нападение. Все още се владееше чудесно, но очевидно не можеше да се изправи с необходимата бързина. Бикът завъртя глава и насочи рога към проснатото тяло. Няколко капки кръв блеснаха под ярките лъчи на слънцето и тълпата нададе вик, едновременно уплашен и кръвожаден.

— Татко! — Изелда сграбчи граф Медни за ръката. — Ще го убие. Помогни му!

Графът поклати глава, макар че неусетно напрегна тяло към перилата.

— Трябва сам да се справи. Знаел е какво рискува.

Бикът подхвърли тялото на тореадора във въздуха и той размаха безпомощно ръце като кукла. На арената нахлуха няколко конника въоръжени с дълги пики, за да прогонят бика от жертвата му.

Но бикът отказа да се помръдне, надвесил глава над тялото на Справедливи, като някаква хищна котка, присвита над своята плячка.

В този миг граф Медни прескочи перилата и се приземи на арената още преди да осъзнава какво прави. Той се втурна напред, облечен в блестящите си доспехи, с които приличаше на исполин от метал.

Конниците се отдръпнаха встрани, графът сграбчи бика за рогата и напрегна гигантските си мишци. Жилите по врата му се издуха и посиняха, докато се опитваше да извие главата на животното назад.

Бикът изправи глава, краката на графа се отделиха от земята, но той продължаваше да стиска рогата и само премести тежестта си така, че да прекърши врата на Корнерог назад.

На трибуните цареше тишина. В ложата, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач следяха схватката с пребледнели лица. Всички присъстващи не откъсваха погледи от неравната битка между човека и животното.

Изведнъж коленете на Корнерог потрепериха. Той изхърка, нададе болезнен вопъл и тялото му се изпъна. Ала макар да трепереше от неимоверното усилие, граф Медни не отпусна желязната си хватка. Косата и мустаците му блестяха от пот, мускулите на плещите му бяха издути и зачервени, но бикът постепенно губеше сили и бавно се отпускаше на колене.

Няколко мъже изтичаха и вдигнаха ранения тореадор, но тълпата продължаваше да мълчи.

В този миг с рязко движение граф Медни завъртя главата на Корнерог и го преметна на една страна.

Бикът остана да лежи, най-сетне признал своя господар, признал поражението си.

Граф Медни отстъпи бавно назад, но бикът все така не помръдваше, а само го проследи с изцъклените си, учудени очи, гърдите му се повдигаха развълнувано, а опашката му помръдна лениво и вдигна прах.

Едва сега тълпата изрева възторжено.

Ревът й продължаваше да расте и изглеждаше, сякаш е изтръгнат от недрата на света.

Хората наскачаха, аплодирайки своя Господар и Пазител, а в този момент на арената изтича Махтан Справедливи и макар от раните му да се стичаше кръв, той сграбчи десницата на граф Медни и я раздруса в знак на благодарност.

А в ложата, Изелда изхлипа от гордост и облекчение, докато приседнал до нея, Боуджентъл дискретно отъркваше сълзите си. Единствено фон Вилач не плачеше, но главата му се поклащаше в знак на уважение пред подвига на неговия господар.

Усмихнат, граф Медни се върна обратно в ложата, при дъщеря си и своите приятели. Той протегна ръце към перилата и ги прехвърли с едно единствено движение. След това се засмя звучно, очевидно доволен и махна с ръка на ликуващата тълпа.

В мига, когато вдигна ръка, тълпата занемя.

— Не мен — Махтан Справедливи трябва да дарите със своите овации. Той спечели трофеите. Виждате ли — графът разпери празните си ръце — аз нямам нищо! — в отговор се разнесе смях. — И нека празненството продължава.

След тези думи графът седна в креслото.

Боуджентъл най-сетне си възвърна самообладанието. Той се наведе към графа.

— И сега ли, приятелю, ще твърдите, че предпочитате да не се месите в борбата на другите?

Граф Медни му отвърна с усмивка.

— Боуджентъл, вие сте неукротим. Та това си беше чисто домашен проблем, не смятате ли?

— Ако все още сте запазили мечтите си за обединяване на континента, тогава проблемите на Европа не са ли също домашни проблеми? — Боуджентъл замислено се почеса по брадичката. — Не смятате ли?

Изведнъж лицето на графа придоби сериозно изражение.

— Може би… — заговори той, но след това поклати глава и се засмя. — О, нетърпими Боуджентъл, пак успя да ме объркаш.

Но по-късно, след като напуснаха ложата и се отправиха към замъка, лицето на графа кой знае защо беше намръщено.

Когато граф Медни и свитата му влязоха в двора на замъка, един гвардеец изтича насреща им и посочи с ръка богато украсената карета, пред която бяха запрегнати няколко наперени жребци, с пера на главите и странни на вид седла.

— Господарю, — поде задъхано той — докато бяхте на арената, в замъка пристигнаха гости. От благородно потекло са, макар да не знаех, дали за вас ще са добре дошли.

Графът вдигна навъсен поглед към каретата. Беше излята от тъмно злато, стомана и мед и инкрустирана с огромни перли, сребро и оникс. Формата й напомняше на някакво гротескно чудовище, чийто крака завършваха със закривени нокти, сграбчили осите на колелата. Главата беше на влечуго, с очи от рубини, а отгоре бе издълбана вдлъбнатина за седалката на кочияша. Върху вратите бяха изрисувани гербове, с изображения на чудовища, странни оръжия и символи с неясна, дори смущаваща природа. Графът почти веднага бе разпознал каретата и герба. Първото беше дело на умопобърканите занаятчии от Гранбретан, а второто олицетворяваше един от най-могъщите благороднически родове на тази страна.

— Виждам, че ще ни гостува барон Мелиадус фон Кройден — произнесе графът, докато слизаше от коня. — Какви ли дела са довели един толкова изтъкнат велможа в нашата далечна провинция? — Той говореше с известна ирония, но несъмнено беше малко разтревожен. Боуджентъл приближи и застана до него.

— Ще го посрещнем вежливо, Боуджентъл — продължи тихо граф Медни. — Ще му покажем цялото гостоприемство, на което сме способни. Нямаме какво да делим с благородниците от Гранбретан.

— Не и в този момент, може би — каза сдържано Боуджентъл.

Графът се изкачи по стълбите, следван от Изелда и Боуджентъл и влезе в гостната, където барон Мелиадус вече ги очакваше.

Баронът на ръст бе почти колкото графа. Облечен бе в черно и тъмно синьо. Дори неговата обсипана с бисери животинска маска, покриваща главата му като шлем, бе излята от черен метал, със сини сапфири на мястото на очите. Маската изобразяваше озъбен вълк, а в отворената паст се виждаха остри като игли зъби. Изправен насред тъмната гостна, заметнат с черно наметало над черната броня, барон Мелиадус приличаше на някое митично чудовищно божество, от онези, които се радваха на особена популярност в земите отвъд Средното море. Веднага щом ги забеляза, той вдигна облечените си в черни бронирани ръкавици ръце и свали маската, под която се показа неговото бледо, намръщено лице, с грижливо подрязана брадичка и мустаци. Косата му също беше черна и гъста, а очите му бяха воднисто-сини и излъчваха странна светлина. Баронът не носеше оръжие, може би в знак на това, че идва в мир. Той се поклони леко и заговори с дълбок, музикален глас.

— Моите почитания, прочути граф Медни, и простете неканената ми поява. Изпратих посланици, за да ви уведомят за посещението ми, но изглежда са пристигнали малко след като сте излезли. Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на вълка и Военачалник на армията на нашия велик крал-император Хуон…

Граф Медни кимна.

— Зная за великите ви дела, барон Мелиадус и вече познах герба на каретата ви. Вие сте добре дошъл. Медният замък ще бъде на ваше разположение дотогава, докато решите да останете. Животът ни е простичък, опасявам се, в сравнение с лукса, който би ви предложил и най-скромният поданик на империята на Гранбретан, но какъвто и да е, каня ви да го споделите.

Барон Мелиадус се усмихна.

— Вашата вежливост и гостоприемство биха засрамили немалко гранбретанци. Благодаря ви.

Граф Медни представи дъщеря си и баронът се приближи, поклони се и целуна ръката й, очевидно впечатлен от нейната хубост. Когато се обърна към Боуджентъл, той заговори с уважение, и показа солидни познания върху творчеството на прочутия поет-философ, но Боуджентъл не изглеждаше никак впечатлен от тази проява на внимание. На фон Вилач баронът припомни няколко известни сражения, в които старият войн се бе отличил, с което спечели благоволението му.

Ала въпреки изтънчените маниери и внимателно подбираните изрази, в гостната се долавяше определено напрежение. Боуджентъл пръв се извини и излезе, последван не след дълго от Изелда и фон Вилач — и двамата осъзнаваха, че предстои да бъдат обсъждани важни въпроси. Все пак баронът не пропусна да изпроводи с блеснал поглед момичето.

После поднесоха вино и плодове, а мъжете се настаниха един срещу друг в тежките, покрити с резба кресла.

Барон Мелиадус вдигна поглед над чашата с вино и се втренчи в граф Медни.

— Милорд, вие сте човек видял много — поде той. — Сигурно си давате сметка, че посещението ми цели далеч повече, отколкото да се порадвам на вашата красива провинция.

Граф Медни се подсмихна, доволен от прямотата, с която бе започнал разговора Мелиадус.

— Така е — съгласи се той. — Но няма да скрия, че за мен е чест, да посрещна толкова прославен пер на великия крал Хуон.

— Чувствата ви срещат взаимност — увери го Мелиадус. — Без никакво съмнение, вие сте най-прочутият герой в Европа, може би в цялата й история. Да си призная, дори бях леко озадачен, когато открих, че сте създаден от плът и кръв, а не от метал, както може би съм очаквал. — Той се засмя и граф Медни се присъедини към смеха му.

— Вярно, че късметът беше на моя страна — призна графът. — А и съдбата нерядко ме е покровителствала, в моите начинания. Но кой би могъл да каже, дали времената са били добри към мен, или просто аз съм бил най-подходящият за тези времена?

— Вашият философски мироглед съперничи дори на този, който изповядва приятелят ви — сър Боуджентъл — отбеляза барон Мелиадус. — И напълно подкрепя онова, което бях чул за вашата мъдрост и справедливост. Ние, в Гранбретан, често се гордеем с подобни качества, но в случая спокойно можем да се поучим от вас.

— Моите способности са скромни — призна граф Медни, — но струва ми се, че природата е дарила именно вас с талант за големи постижения. — Същевременно графът се опитваше да разгадае какво точно цели събеседникът му, но лицето на Мелиадус оставаше непроницаемо.

— Именно от подобна скромност се нуждаем, — не пропусна възможността баронът, — ако искаме час по-скоро да видим осъществени нашите амбиции.

В този момент графът най-сетне разбра с каква цел е пристигнал барон Мелиадус, но се постара да прикрие това, придаде на лицето си смутено изражение и вежливо предложи още вино на госта.

— Ние сме предопределени от съдбата да управляваме цяла Европа — заяви Мелиадус.

— Така изглежда — съгласи се граф Медни. — По принцип съм склонен да подкрепя тази амбиция.

— Радвам се да го чуя, граф Медни. Често ставаме жертва на зловредни слухове, разпространявани от нашите врагове навсякъде по земята.

— Не ме интересува доколко са верни или не тези слухове — каза граф Медни. — Това, в което вярвам е общият принцип, на който служите.

— Значи, не гледате с лошо око на нашия победен ход из Европа? — запита барон Мелиадус и го погледна внимателно.

— Стига, — засмя се графът — да не засягате интересите ми, що се касае до защитата на повереното ми късче земя — Камарг.

— Готов сте, в такъв случай, да се възползвате от сигурността, която би ви предоставил един мирен договор с нас?

— Не виждам смисъл от подобен договор. Ако разчитам на някаква сигурност, това е сигурността, която ми дават моите отбранителни кули.

— Хъммм… — барон Мелиадус заби поглед в пода.

— Затова ли сте дошли, бароне? За да ми предложите мирен договор? Или може би, съюз?

— Нещо подобно — кимна баронът. — Съюз, в известен смисъл.

— Нямам намерение да ви се противопоставям, нито да ви поддържам открито — заяви граф Медни. — Освен ако не нападнете моята страна. Ала що се отнася до обединението и реда, който създавате в Европа, тук съм изцяло на ваша страна.

Барон Мелиадус помисли известно време, преди да заговори.

— И ако подобно обединение е под заплаха? — попита той.

Граф Медни се засмя.

— Не вярвам да е възможно. В този момент няма такава сила, която да се изправи срещу Гранбретан.

Барон Мелиадус прехапа устни.

— Прав сте. Списъкът на нашите победи е толкова дълъг, че вече предизвиква само досада. Но колкото повече земя завладяваме, толкова по-оредяват силите ни. Ако познавахме европейските дворове така добре, както ги познавате вие, щяхме да знаем на кого да се доверяваме и на кого не, а също и къде трябва да концентрираме усилията си. Ето, в Нормандия например, сме поставили за управник великия дук Цимион — барон Мелиадус погледна въпросително графа. — Какво ще кажете, мъдър ли е този избор? Той мечтаеше за нормандския трон още по времето, когато на него седеше брат му — Джуелард. Ще ни бъде ли верен слуга?

— Цимион ли? — усмихна се граф Медни. — Аз участвах в разгрома му при Руен.

— Зная. Но какво е мнението ви за него?

Графът забеляза вниманието, с което очакваше отговора му Мелиадус и се усмихна още по-широко. Сега вече знаеше съвсем точно какво ще искат от него.

— Той е великолепен ездач и голям женкар — каза Медни.

— Но това не дава отговор на въпроса — можем ли да му се доверим? — този път в гласа на барона се долови нескрито нетърпение.

— Така е — кимна граф Медни. Той погледна към големия стенен часовник, окачен над камината. Позлатените му стрелки показваха единадесет часа. Огромното махало се поклащаше бавно, хвърляйки едрата си сянка върху стената. В този момент часовникът заби. — В Медния замък обикновено си лягаме рано — подхвърли небрежно графът. — Опасявам се, че животът тук е доста провинциален. — Той се надигна от креслото. — Ще наредя на един от слугите ми да ви отведе в отредената ви спалня. Хората ви бяха настанени близо до вас.

Едва доловима сянка пробягна по лицето на Мелиадус.

— Граф Медни, ние знаем за вашите политически умения, ценим мъдростта ви, познанията ви за всички силни и слаби страни на европейските дворове. Бихме желали да се възползваме от тези познания. А в замяна ще ви предложим богатство, сила и сигурност…

— Имам каквото ми е необходимо от първите две, а за третото разчитам на себе си — отвърна вежливо графът и дръпна шнура на звънеца. — Простете, но съм твърде изморен и бих желал да поспя. Денят беше доста напрегнат.

— Вслушайте се в гласа на разума, милорд, умолявам ви — барон Мелиадус очевидно с мъка запазваше самообладание.

— Надявам се, бароне, че ще останете достатъчно дълго, за да ни разкажете всички новини.

В този миг влезе един прислужник.

— Ако обичате, отведете барона в спалнята му — обърна се граф Медни към него. След това се поклони на Мелиадус. — Лека нощ, барон Мелиадус. Очаквам с нетърпение следващата ни среща, утре в осем, когато слизаме за закуска.

Едва след като баронът напусна гостната, на лицето на графа се изписа изненадата, която го бе завладяла. Приятно му беше, че Гранбретан търсеше помощта му, но нямаше никакво намерение да приема предложението. Надяваше се, че ще успее да отклони молбите на барона без да го обиди, защото не желаеше да си разваля отношенията с Тъмната империя. А освен това, изпитваше симпатия към барон Мелиадус. И по всичко изглежда, чувството беше взаимно.

Четвърта глава
Боят в Медния замък

Барон Мелиадус остана в Медния замък една седмица. Още през първата нощ той успя да възстанови изгубеното си самообладание и нито веднъж след това не издаде с каквото и да било раздразнението си от неизменните откази на графа на предложенията и примамките да служи на Гранбретан.

Ала не след дълго стана ясно, че баронът удължаваше визитата си не само заради поставената му задача, тъй като напоследък той отделяше почти толкова внимание на Изелда, колкото и на графа. В компанията й той се оживяваше, стараеше се всячески да се хареса и за никого нямаше съмнение, че не е безразличен към хубостта й.

Може би с изключение на граф Медни. Една сутрин, когато се разхождаха в градината на замъка, Боуджентъл се реши да заговори за това със своя приятел.

— Изглежда не само теб барон Мелиадус иска да спечели за каузата на Гранбретан — поде той. — Ако не се лъжа има още един човек, който би желал да съблазни.

— Така ли? — граф Медни откъсна поглед от лозята, които доскоро разглеждаше съсредоточено. — И на кого е хвърлил око?

— На дъщеря ти — отвърне меко Боуджентъл.

— О, стига вече, Боуджентъл — изсмя се графът. — Виждаш потайни мисли и прокоба във всяко действие на барона. Той е благородник, джентълмен. Освен това иска нещо от мен. Не би позволил някакъв си флирт да попречи на амбициите му. Мисля, че си несправедлив към барона. Да ти призная, лично аз доста го харесвам.

— В такъв случай, милорд, дошло е време отново да се захванете с политиката — отвърна с известен плам Боуджентъл, ала гласът му беше все така тих. — Защото наблюдателността ви е изгубила предишната си острота!

Граф Медни сви рамене.

— Може и така да е, но и ти приятелю, си станал прекалено нервен. От пристигането си, барон Мелиадус с нищо не е проявил неуважение. Да ти призная, според мен направо си губи времето тук и бих желал час по-скоро да си тръгне. Но и да е проявил малко повече внимание към дъщеря ми, не съм го забелязал. Не е изключено да пожелае да се ожени за нея, за да ме обвърже кръвно с Гранбретан, но Изелда едва ли би одобрила подобна идея, а и аз също.

— Ами ако Изелда е влюбена в барон Мелиадус, а той я желае?

— Как би могла да се влюби в барон Мелиадус?

— В Камарг не се срещат често толкова красиви и изтънчени кавалери.

— Хъммм — изсумтя графът. — Ако е влюбена в барона щеше да ми го каже, нали? Ще повярвам на приказките ти чак след като чуя потвърждение от самата нея!

Боуджентъл се зачуди дали отказа на графа да открие истината се дължеше на някакво тайно подсъзнателно нежелание да научи нещо повече за характера на управниците от Гранбретан, или пък идеше от естествената бащина неспособност да види детето си такова, каквото го виждаха останалите. Все пак, Боуджентъл си даде дума да не изпуска за в бъдеще от погледа си Изелда и барон Мелиадус. Не можеше да се примири с преценката на графа за човека, който бе организирал Лиежкото клане, беше наредил собственолично да съсекат Шахбрук и за чийто перверзни апетити слугите от Норт Кейп^[1] та чак до до Тунис си шепнеха ужасено. Както вече бе казал, графът бе живял твърде дълго в тази спокойна провинциална страна и твърде дълго се бе наслаждавал на мирния селски въздух. И ето че сега не беше в състояние да различи миризмата на разложено, дори когато всички наоколо я долавяха.

Ала въпреки опитите на графа да избягва срещите с барон Мелиадус, изтъкнатият гранбретанец гореше от желание да разговаря с него. Ако можеше да се вярва на думите му, дори в онези страни, където Гранбретан все още не беше установила господството си, имаше немалко отритнати велможи, които жадуваха да сключат таен съюз с шпионите на Тъмната империя и да предложат помощта си в битката срещу противниците на краля-император, в замяна на обещанията за високи постове. Освен това, амбициите на Гранбретан изглежда се простираха далеч отвъд границите на Европа и Азия. Дори отвъд бреговете на Средиземно море съществуваха доста могъщи групировки, готови да подкрепят Тъмната империя, когато настъпеше времето за решителния удар. Възхищението на графа пред тактическите умения на империята растеше с всеки изминат ден.

— Само след двадесет години, — повтаряше нерядко барон Мелиадус — цяла Европа ще е наша. След тридесет — Арабия и страните около нея. След петдесет ще сме насъбрали достатъчно сили, за да нападнем тайнствената страна, обозначена на картите ни като Азиакомуниста…

— Едно древно и романтично име — усмихна се граф Медни, — страна на велики магьосници, както казват. Не се ли намираше някъде там и Руническия жезъл?

— Да, такава е легендата — че бил скрит на върха на най-високата планина, където непрестанно духали бурни ветрове, охраняван от космати мъже, надарени с неописуема мъдрост и сила, които имали лица на маймуни, а на височина достигали десет фута. — Барон Мелиадус се усмихна. — Но има още много места, за които се твърди, че са убежище на Руническия жезъл. Амарек, например…

Граф Медни кимна.

— Ах, Амарек — и тази земя ли включвате в мечтите си за световно господство? — Амарек наричаха просторния континент, за който се твърдеше, че е разположен отвъд морето на запад, управляван от същества с почти божествено могъщество. За тях се казваше, че водели странен, отвлечен и отдаден на размисъл живот. Според същите тези предания, цивилизацията им била пощадена от влиянието на Трагичното хилядолетие, когато останалия свят потънал в разруха. Граф Медни се беше пошегувал, когато спомена Амарек, но в отговор Мелиадус го бе погледнал с блеснал поглед.

— И защо не? — попита той. — Готов съм да щурмувам дори стените на рая, стига да ги открия.

Малко по-късно, граф Медни се извини и си тръгна. За първи път беше разколебан в намеренията си да устоява своята независимост.

Макар и надарена с интелигентността на баща си, Изелда не можеше да се похвали с неговия богат опит и умението да преценява хората, с които общува. За нея баронът бе великолепен събеседник и блестящ кавалер и тя просто не можеше да повярва на всички разкази, които бе чувала. Той винаги й говореше с мек, възпитан глас, хвалеше красотата и грациозността й и тя реши, че събеседникът й всъщност е човек с благ характер, принуден да се преструва на мрачен и безкомпромисен от ролята, която му бе отредила историята.

И ето че за трети път, откакто баронът бе пристигнал, тя се измъкна безшумно през нощта от спалнята си за да се срещне с барона по предварителна уговорка в западната кула, необитаема от времето, когато си бе отишъл предишният Господар и Пазител.

Срещата имаше съвсем невинен характер — докосвания на ръце, няколко нежни и леки целувки, прошепнати думи за любов и женитба. Макар все още да не беше сигурна за последното (Изелда обичаше баща си и знаеше, че ще го нарани, ако се омъжи за барон Мелиадус), тя нямаше сили да се съпротивлява на ухажването на Мелиадус. Все още дори не беше напълно сигурна, дали го обича, но посрещаше с радост вълненията, които й носеха тези срещи.

В същата тази вечер, докато тичаше безшумно по опустелия коридор, Изелда нямаше ни най-малка представа, че я следят. Зад гърба й се прокрадваше прегърбена фигура, облечена с черно наметало и скрила закривен кинжал в ръкава на дясната си ръка.

Изелда изтича нагоре по извитите стълби към кулата, с разтуптяно сърце и устни, разцъфнали в усмивка и излезе на малката оръдейна площадка, където баронът вече я очакваше.

Той се поклони ниско, след това я прегърна нежно и плъзна ръце по тялото й, обгърнато в тънка, мека коприна. Целувката му беше по-страстна от обикновено, почти груба и дъхът на девойката секна, докато отвръщаше на барона, обгърнала с ръце широките му, облечени в кожа рамене. Ето че ръката на барона се плъзна надолу, обгърна снагата й и я привлече плътно към себе си. В първия миг момичето се поддаде, но веднага след това направи опит да се освободи, завладяна от непозната паника.

Ала баронът продължаваше да я притиска, задъхан. Тъничък лъч лунна светлина озари лицето му през близкия прозорец и Изелда видя, че веждите му бяха сбърчени, а очите горяха в огъня на страстта.

— Изелда, ти трябва да се омъжиш за мен. Ще напуснем замъка още тази нощ, а призори ще бъдем отвъд граничните кули. Баща ти няма да посмее да ни преследва до Гранбретан.

— Баща ми ще посмее всичко — отвърна тя със спокойна увереност, — но аз, милорд, не бих желала да му създавам неприятности.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да се омъжа за вас без неговото съгласие.

— А той ще го даде ли?

— Опасявам се, че не.

— Тогава…

Тя отново опита да се отскубне от прегръдката му, но здравите му ръце сграбчиха китките й. Изелда се изплаши и се зачуди как доскорошният й копнеж се бе превърнал толкова бързо в уплаха.

— Трябва да си вървя.

— Не! Изелда, не обичам да ми се съпротивляват. Първо твоят твърдоглав баща ми отказа, а сега и ти! По-скоро бих те убил, отколкото да те оставя, ако незабавно не ми обещаеш, че ще дойдеш с мен в Гранбретан! — Той я дръпна грубо към себе си и впи устни в нейните. Момичето изстена болезнено и направи отчаян опит да се освободи.

В този миг мрачната, облечена в черно наметало фигура влезе в помещението, стиснала в ръка оголения закривен кинжал. Стоманеното острие блесна на лунната светлина и баронът забеляза натрапника, но въпреки това продължи да стиска Изелда в обятията си.

— Пусни я — каза тъмната фигура, — иначе ще забравя за законите на гостоприемството и ще те убия.

— Боуджентъл! — изхлипа Изелда. — Бягай да повикаш татко — нямаш достатъчно сили да се биеш с него!

Барон Мелиадус се изсмя и захвърли Изелда в ъгъла на оръдейната площадка.

— Да се бие ли? Това няма да е бой, философе — това ще е клане. Отдръпни се и ми стори път — ще взема и момичето.

— Върви си сам — отвърна Боуджентъл. — Приканвам те да го сториш, защото не желая смъртта ти да тежи на моята съвест. Ала Изелда ще остане тук.

— Тя ще тръгне с мен тази нощ — независимо дали го желае, или не! — Мелиадус отметна пелерината от раменете си и разкри затъкнатата в пояса му къса сабя. — Стори път, Боуджентъл, защото в противен случай, кълна се, не ще имаш възможност да напишеш сонет за тази случка!

Боуджентъл стоеше неподвижно, насочил острието на кинжала към гърдите на Мелиадус.

За по-малко от миг ръката на гранбретанеца сграбчи дръжката на сабята и я измъкна от ножницата.

— Последна възможност, философе!

Боуджентъл не отговори. Гледаше вторачено пред себе си, без да мигне. Само ръката, стиснала дръжката на кинжала, потрепваше едва видимо.

Изелда изпищя. Пронизителният й вик отекна надалеч по коридорите на замъка.

Барон Мелиадус се обърна ядно и вдигна меча за удар.

Боуджентъл избра този миг за да се хвърли в атака. Кинжалът удари неумело здравата кожена ризница на барона и се плъзна встрани. Мелиадус се обърна към нападателя си с презрителен смях и сабята му му се стовари двукратно върху учения — веднъж удари главата, а втория път прониза тялото. Боуджентъл се свлече на каменните плочи и кръвта му заля пода. Изелда изпищя отново, този път от ужас и състрадание за приятеля на баща й. Барон Мелиадус се наведе, сграбчи дърпащото се момиче за ръката, изви я така, че тя изстена от болка и я метна на рамо. След това напусна кулата и заслиза забързано надолу по стълбите.

Тъкмо бе пресякъл гостната и се канеше да влезе в отредената му стая, когато пред него се разнесе страшен рев. Осветен от пламъците на загасващия огън, на прага на вратата, през която баронът възнамеряваше да премине стоеше граф Медни, облечен само в широка роба, стиснал в ръка огромния си меч.

— Татко! — изплака Изелда, а гранбретанецът я пусна и извади на свой ред сабята.

— Значи Боуджентъл е бил прав — произнесе граф Медни. — Ти злоупотреби с гостоприемството ми, Мелиадус.

— Искам дъщеря ти. Тя ме обича.

— Може и така да е — граф Медни премести погледа си върху хлипащото момиче. — Защитавай се, бароне.

Барон Мелиадус сбърчи вежди.

— В сравнения с твоя меч, сабята ми е като карфица. Освен това, нямам никакво желание да се бия с човек в напреднала възраст. Сигурно ще можем да се споразумеем…

— Татко — той уби Боуджентъл!

Като чу това, графът потрепери от гняв. Той изтича до стената, на която бяха приковани цял набор от мечове, взе най-дългия и най-добре балансирания и го хвърли на барон Мелиадус. Мечът изтрака върху каменните плочи. Мелиадус пусна непотребната сабя на пода и вдигна меча. Сега вече той имаше определено предимство, защото бе облечен в ризница, докато графът носеше само тънката си роба.

Граф Медни пристъпи напред, вдигнал меча пред себе си, баронът замахна ловко и отби първия удар. Двамата мъже се развъртяха, сякаш сечеха някакво огромно дърво, но остриетата им неизменно се срещаха със звън. Шумът от битката ехтеше из залата и на него първо се отзоваха слугите, а след това и придворните на барона, които се озъртаха колебливо, без да знаят какво да предприемат. Докато на сцената се появят фон Вилач и хората му, гранбретанците вече бяха решили, че са твърде малобройни за да влизат в схватка.

Искри хвърчаха из сумрачната гостна, докато двамата исполини се дуелираха, вдигаха мечове и ги стоварваха с неимоверна сила, ала всеки удар бе париран с майсторство и сръчност. Лицата на двамата лъщяха от пот, гърдите им се повдигаха мъчително, докато танцуваха напред-назад по каменния под на гостната.

Баронът нанесе остър удар в гърдите на графа, но острието само одраска рамото му. Граф Медни използва възможността и заби отблизо своя меч в корема на барона, но и неговото острие се плъзна по здравата кожена ризница. Последва серия от бързи удари, всеки един от които бе в състояние да съсече противника, но когато отстъпиха назад, единствените поражения бяха кървавата резка на челото на графа и разпорената черна пелерина на барон Мелиадус.

Шумът от задъханото им дишане отново потъна под пронизителния метален звън на блъскащите се остриета.

Изведнъж граф Медни се препъна в една малка масичка, стовари се назад, разтворил крака и мечът изхвърча от ръката му. Барон Мелиадус се засмя и вдигна своя меч, ала графът се претърколи пъргаво, подкоси го с бърз удар и го притисна под себе си.

Забравили оръжията двамата се затъркаляха по каменния под, като се налагаха с огромните си юмруци, за чийто китки все още бяха привързани с къси шнурове дръжките на мечовете.

Внезапно баронът отскочи встрани и се изправи чевръсто на крака. Граф Медни последва примера му. Той замахна с меча си, изби оръжието на противника с рязък удар и то издрънча на пода, плъзна се по гладките плочи и се заби в една дървена греда, където затрептя като струна на орган.

В очите на граф Медни не се четеше милост. В тях пламтеше само желанието да довърши час по-скоро барон Мелиадус.

— Ти уби моя най-добър приятел — изръмжа той и вдигна меча. Баронът скръсти спокойно ръце и зачака удара, притворил очи, а на лицето му се четеше изражение на досада. — Ти уби Боуджентъл и затова ще умреш!

— Граф Медни!

Графът се поколеба, вдигнал меча над главата си.

Това беше гласът на Боуджентъл.

— Графе, този човек не успя да ме погуби. Вярно, че изгубих съзнание от удара по главата, а раната в гърдите ми кърви ужасно, но все още не съм се преселил в отвъдното. — Боуджентъл излезе от тълпата, притиснал с ръка раната на гърдите си, а на челото му имаше масивна синина.

Граф Медни въздъхна.

— Слава на съдбата, че си жив, Боуджентъл. Но въпреки това… — той се извърна и вторачи поглед в барон Мелиадус. — Този негодник злоупотреби с гостоприемството ми, поруга дъщеря ми, нарани моя скъп приятел…

Барон Мелиадус вдигна глава и срещна погледа на графа.

— Простете ми, граф Медни. Бях заслепен от страстта си, хубостта на Изелда замъгли разума ми и ме облада като демон. Не ви молих за милост, докато заплашваше живота ми, но сега ви призовавам да разберете, че съм бил движен от най-обикновени, човешки чувства.

Граф Медни поклати глава.

— Не мога да ви простя, бароне. И не желая повече да слушам оскърбителните ви слова. Искам до един час да напуснете замъка ми, а до сутринта и земите, над които се разпореждам, инак ще загинете.

— Нима дръзвате да оскърбявате Гранбретан?

Граф Медни сви рамене.

— Не оскърбявам Тъмната империя. Ако научат за онова, което е станало в замъка ми тази нощ, вашите хора ще ви накажат за грешките ми, а не ще дирят обяснения от мен. Вие сам провалихте мисията си. Вие обидихте мен, а не аз — Гранбретан.

Без да каже нищо повече, но кипнал от гняв, барон Мелиадус се оттегли, за да се приготви за пътуването. Не след дълго, унизен и разярен, той се качи на чудноватата си карета, която го откара през отворените врати на замъка. Баронът не се сбогува с никого.

Граф Медни, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач проследиха с поглед отдалечаващата се карета през широкия прозорец на гостната.

— Ти беше прав, Боуджентъл — промърмори графът. — И двамата с Изелда бяхме измамени от този човек. Няма да приемам повече емисари на Тъмната империя в Медния замък.

— Разбираш ли сега, че трябва да воюваме с Тъмната империя и да я унищожим? — попита го обнадежден Боуджентъл.

— Не съм казал това. Нека империята постъпва както намери за добре. Но ние повече няма да се забъркваме нито с делата й, нито с барон Мелиадус.

— Грешиш — отвърна убедено Боуджентъл.

А докато се поклащаше в черната си карета, обгърнат от покривалото на нощта, на път за северната граница на Камарг, барон Мелиадус разговаряше гневно със себе си и накрая произнесе страшна клетва, като се закле в най-тайнствения и свят предмет, който познаваше. Той се закле в името на Руническия жезъл (тази изгубена светиня, за която се твърдеше, че съхранявала тайната на съдбата), че ще сложи ръка върху граф Медни, каквото и да му струва това, Изелда ще бъде негова, а Камарг ще се превърне в гигантска пещ, в която ще загине всичко, що я обитава.

Ето това бе клетвата му пред Руническия жезъл и така съдбите на барон Мелиадус, граф Медни, Изелда и Тъмната империя, както и всички останали, които участваха в тази история, или щяха да се появят тепърва, бяха предрешени невъзвратимо.

Пиесата беше поставена, сцената подредена и завесата вдигната.

Оставаше артистите да изиграят своите роли.

Първа глава
Дориан Хоукмун

Барон Мелиадус се завърна в Лондра, мрачната, изпълнена със зловещи кули столица на Тъмната империя и прекара умислен близо една година, преди да подготви своя план. Междувременно, трябваше да решава и други въпроси, свързани с Гранбретан. Наложи се да потуши няколко въстания, да извърши екзекуции в покорените градове, да обмисли плановете за две-три предстоящи сражения, а след това да ги приведе в действие, както и да се запознае с марионетните управители, преди да ги постави на овакантените тронове.

Барон Мелиадус изпълняваше всички тези задължения вярно и с въображение, но нито за миг не забравяше страстта си към Изелда и омразата към нейния баща — граф Медни. И макар че не беше опозорен, задето се бе провалил в мисията си до Медния замък, той все още не можеше да преглътне обидата от оскърблението. На всичко отгоре, непрестанно се натъкваше на проблеми, които би решил лесно с помощта на граф Медни. Винаги, когато възникнеше подобен проблем, умът на барона се изпълваше с дузина от страшни по-страшни планове за мъст, но нито един от тези планове не можеше да задоволи желанията му. Трябваше на всяка цена да притежава Изелда, а същевременно се нуждаеше от помощта на графа в борбата за завладяване на Европа, на всичко отгоре, беше се заклел да унищожи Камарг. Все несъвместими амбиции.

Барон Мелиадус кръстосваше по меките, дълбоки килими в цвета на есенните листа, из своя претрупан с мебели от тъмно, полирано дърво кабинет, разположен на самия връх на обсидиановата кула, извисяваща се над кървавочервената река Тайми с нейните баржи от бронз и ебонит, прекарващи товари от единия бряг на другия; спираше замислен пред избелелите гоблени, изобразяващи отдавна забравени събития, чийто рамки бяха изковани от благородни метали и инкрустирани със скъпоценни камъни, или плъзгаше невиждащ поглед към блестящите географски глобуси и астролабически уреди^[2] от мед и сребро.

Навсякъде около него — по стените, по рафтовете, във всеки ъгъл, имаше часовници. Всички до един бяха синхронизирани с точност до секунда и всички отмерваха четвъртината, половината и точния час със своите мелодични сигнали. Тези часовници бяха най-различни, както по големина, така и по форма, едни с кутии от дърво, други метални, а трети излети от все още непознати по широкия свят сплави. Някои от часовниците бяха така отрупани с украшения, че беше почти невъзможно да се определи часа, който показваха. Екземплярите на тази своеобразна колекция произхождаха от най-различни части на Европа и Близкия изток и сякаш бележеха пътя, по който империята бе осъществявала своите завоевателни планове. От всичките си притежания, най-много баронът държеше на тази колекция. Не само кабинета, но и всички останали стани на просторната кула бяха изпълнени с часовници. А на самия връх на кулата беше монтиран огромен часовник с четири циферблата, излят от бронз, сребро, оникс и платина, и когато масивните му камбани се разлюляваха, под ударите на голите женски фигури, излети от злато в естествени размери и стискащи тежки метални чукове, екотът им отекваше във всяко кътче на Лондра. Сбирката от часовници можеше да съперничи само с колекцията на Тарагорм, разпоредител в Двореца на времето и шурей на Мелиадус, когото баронът ненавиждаше отдавна и нескрито, не само задето притежаваше равна на неговата колекция, но и задето му бе отнел любимата сестра, която нерядко споделяше чудноватите и перверзни прищевки на барон Мелиадус.

Баронът спря пред бюрото и вдигна един пергаментов свитък. Той съдържаше последни новини от провинция Кьолн, същата тази провинция, която само преди две години баронът лично бе завладял и наказал за непокорството й. Изглежда обаче, не беше свършил работата докрай, защото синът на стария кьолнски дук (когото баронът собственоръчно бе изкормил на централния площад на града) бе събрал армия от бунтовници и почти бе успял да разгроми окупационните сили на Гранбретан. И ако не бяха подкрепленията, в лицето на ескадрила орнитоптери, въоръжени с дългобойни огнестрели, Кьолн вероятно щеше да бъде откъснат, поне за известно време, от Тъмната империя.

Благодарение на орнитоптерите, армията на младия дук беше унищожена, а той самият бе попаднал в плен. Скоро щяха да го докарат в Лондра, където благородниците можеха да се позабавляват, докато се наслаждаваха на мъченията му. Това беше поредният случай, в който съветите на граф Медни можеха да са им от полза, защото преди да въстане открито, дукът на Кьолн бе предложил меча си в служба на Тъмната империя, и след като бе получил чина капитан на наемниците, беше се отличил в битките при Нюрнберг и Улм, с което бе спечелил доверието на империята, получил бе правото да се разпорежда със значително по-голяма армейска част, съставена от бивши войници на баща му и незабавно бе обърнал войските си към Кьолн и бе атакувал тази провинция.

Барон Мелиадус се намръщи недоволно, защото младият благородник беше извършил нещо, което можеше да послужи като лош пример за другите. Нямаше съмнение, че в този момент името му беше прославено във всички германски провинции. Малцина дръзваха да предизвикат Тъмната империя така открито, както го бе направил той.

Ако само граф Медни се беше съгласил да им помага…

Изведнъж на устните на барон Мелиадус се появи усмивка, защото в главата му неочаквано се беше оформил чудесен план. Може би имаше начин да използван младият дук на Кьолн, без да го предоставят за забавление на велможите.

Барон Мелиадус остави свитъка и дръпна шнура на звънеца. В кабинета влезе млада, гола робиня, чието тяло бе покрито с белези от многобройни изтезания, и коленичи на пода, свела глава в очакване на заповедите. (Всички роби на барона бяха млади жени, той не допускаше в кулата мъже, опасявайки се от предателство.)

— Ще отнесеш това писмо на главния тъмничар в катакомбите — нареди той на момичето. — Кажи му, че барон Мелиадус иска да разпита затворника Дориан Хоукмун фон Кьолн веднага щом бъде докаран.

— Да, господарю. — Момичето се изправи и отстъпи назад, оставяйки Мелиадус загледан през прозореца към реката, с пробягваща по устните му усмивка.

Окован във вериги от позлатена стомана (както подобаваше на положението му в обществото) Дориан Хоукмун пристъпи неуверено на мостика, свързващ баржата и кея, премигна от бледата вечерна светлина и огледа мрачните, навъсени кули на Лондра. Дори и да беше изпитвал известни съмнения във вроденото безумие на жителите на Тъмните острови, сега вече те се бяха разсеяли напълно. Имаше нещо неестествено не само в архитектурните линии на тези сгради, но в подбора на цветовете и украсата. Ала същевременно във всичко наоколо се долавяше признак на могъщество, на целенасоченост и на зловредна интелигентност. Нищо чудно, помисли си той, че някои смятат за толкова неразгадаема душевността на хората от Тъмната империя, когато всичко свързано с тях бе странно до абсурдност.

Един пазач, облечен в униформа от бяла кожа и с мъртвешка маска на лицето, сочеща ордена, към който принадлежеше, го побутна леко напред. Хоукмун се залюля, въпреки, че тласъкът не беше кой знае колко силен, защото близо седмица не бе слагал нищо в устата си. Странни и объркани мисли се гонеха в неговото помрачено от изтощение съзнание, невероятно усилие му костваше дори да поддържа връзка с обкръжаващата го действителност. Никой не бе го заговарял, откакто падна в плен след битката при Кьолн. Прекара по-голямата част от времето в трюма на кораба, където цареше непрогледен мрак и само от време на време някой отгоре му спускаше вързана на въже кофа с кална вода. Лицето му беше брадясало, очите му гледаха изцъклено, дългата му, руса коса беше сплъстена, а леката, разкъсана ризница и бричовете — покрити с мърсотия. Веригите, в които беше окован, бяха разранили китките на ръцете и врата му, но той не усещаше болка. Всъщност, Дориан не усещаше нищо, движеше се като сомнамбул и всичко наоколо му се струваше сън.

Направи две крачки по полирания кварцов пристан, олюля се и падна на коляно. Пазачите, застанали от двете му страни, го вдигнаха и го повлякоха напред, към черната стена, която се издигаше над кея. В стената беше прорязана малка вратичка, пред която стояха на пост двама войници, с розови маски, оформени като свински зурли. Орденът на свинята се разпореждаше със затворите и тъмниците на Лондра. Войниците размениха няколко думи на неразбираемия таен език на своя орден, сетне един от тях се засмя, сграбчи Хоукмун за ръката и го дръпна към вратата, която другият беше разтворил.

Помещението, в което го натикаха, тънеше в мрак. Вратата зад гърба на Хоукмун хлопна и за известно време той остана съвсем сам. Не след дълго, благодарение на прецеждащата се под вратата бледа светлина, той успя да различи недалеч пред себе си още една свинска маска, със значително по-фина изработка от досегашните. Появи се още една маска, после още една. Някой стисна Хоукмун за ръката и го поведе през изпълнения с отвратителна воня мрак, надолу по стълбите към катакомбите, използвани за тъмници и Дориан Хоукмун за първи път си даде сметка, че дните му са преброени.

Някъде пред тях със скърцане се отвори поредната врата. Натикаха го в тясна килия, вратата зад него се хлопна и настъпи тишина.

Въздухът в тъмницата беше влажен, миришеше на мухъл и застояло. Хоукмун се облегна на стената, сетне бавно се свлече на пода. Дали изгуби съзнание, или потъна в изнурителен сън, това никой не можеше да каже със сигурност, но по-важното бе, че най-сетне настъпи така желаната забрава.

Само допреди седмица той беше героят на Кьолн, победителят на агресорите, обичан от всички заради неговата духовитост и благородство и не на последно място, опитен и сръчен войн. А ето, че само за броени дни, слугите на Гранбретан го бяха превърнали в животно — животно, на което не оставаше много да живее. Някой по-слабоволев човек на негово място би помолил за милост, или може би щеше да се изпълни с омраза към цялото човечество, да потърси път за спасение или мъст. Ала изгубил всичко, Хоукмун не искаше нищо.

Може би отново щеше да се пробуди от своя унес. Само че тогава, той нямаше да е онзи човек, който с такава безразсъдна храброст се беше сражавал при Кьолн.

Втора глава
Сделката

Факли и блестящи маски на чудовища, злокобно ухилени прасета и озъбени вълци, изковани от черен, или червен метал, подигравателни очички от снежнобели диаманти или синкави сапфири. Оглушително тракане на безброй часовници и шепот от нечий едва чут разговор.

Хоукмун въздъхна и затвори очи, но веднага ги отвори, защото към него се приближиха стъпки, една вълча маска се приведе и доближи блестящата факла до лицето му. Горещината беше непоносима, но Хоукмун не направи опит да се отдръпне.

Вълкът се изправи и заговори на свинята.

— Безсмислено е да го питаме сега. Нахранете го и го измийте. Искам да дойде на себе си.

Свинята и вълкът излязоха, затваряйки вратата зад себе си. Хоукмун наново склопи очи.

Когато отново се събуди, оказа се, че го носят из някакви осветени от ниши в стените. Внесоха го в една стая, където грееха светилници. В стаята имаше легло, покрито с дебели кожи и коприна, една ниска масичка бе отрупана с ястия, имаше и блестяща метална вана, в която димеше гореща вода и до която стояха в смирен поклон две млади слугини.

Свалиха му оковите, после и дрехите, сетне го вдигнаха и положиха във ваната. Разранената кожа го смъдеше от водата, някакъв мъж се приближи до него и се зае да подрязва косата му и да го бръсне. Хоукмун понасяше безучастно всичко това, вперил невиждащ поглед в покрития с мозайка таван. Позволи да го облекат в меки, приятни на допир одежди — ризата беше копринена, а бричовете — от кадифе. Едва след това се почувства малко по-добре. Ала когато го настаниха на масата и побутнаха към него купата с плодове, стомахът му се сви и той се преви от пристъп на гадене. Дадоха му да пие мляко, после го отнесоха в леглото и го оставиха на спокойствие, ако се изключи една от слугините, която бдеше до него.

Изминаха няколко дни, преди Хоукмун постепенно да започне да се храни и дори да се наслаждава на лукса на собственото си съществуване.

На Хоукмун, чийто ум бе потънал в дълбок сън малко след залавянето му, беше необходимо доста време да се пробуди и дори тогава той си спомняше миналия си живот като неясно съновидение. Един ден отвори някаква книга и буквите му се сториха странни, макар че можеше да ги разчита без усилие. Може би защото не виждаше смисъл да го прави, за него думите и изреченията бяха изгубили своето значение, макар книгата да бе написана от един прочут философ, когото Хоукмун бе смятал за свой любимец. Той сви рамене и остави книгата на поличката. Една от робините, забелязала жеста му, побърза да се доближи до него, притисна тялото си в неговото и го погали по бузата. Той я отстрани, отиде до леглото и се изтегна, положил ръце под главата си.

— Защо съм тук? — запита не след дълго.

Това бяха първите му думи, откакто бе пристигнал.

— О, не зная, милорд, известно ми е само, че вие сте много високопоставен затворник.

— Някаква игра, предполагам, преди величията на Гранбретан да се позабавляват с мен — произнесе безстрастно Хоукмун. Гласът му бе равен и басов. Дори думите, които произнасяше, му звучаха някак странно. Той съсредоточи замисления си доскоро поглед върху момичето и тя потрепери. Робинята имаше дълга, руса коса и привлекателно, добре оформено тяло; идеше от Скандия — ако се съдеше по говора.

— Не зная нищо, милорд, само, че трябва да задоволявам всички ваши желания.

Хоукмун кимна едва забележимо и огледа стаята.

— Готвят ме за някакво мъчение, или представление — каза си той.

Стаята нямаше прозорци но ако се съдеше по състоянието на въздуха, все още се намираха под земята, може би някъде в катакомбите. Хоукмун измерваше хода на времето с помощта на светилниците — изглежда ги зареждаха веднъж дневно. Държаха го тук близо две седмици, преди човекът с вълчата маска отново да го посети.

Вратата се отвори без никакви церемонии и вътре пристъпи висока фигура, облечена в черна кожа от главата до петите и със затъкнат в пояса меч (с черна дръжка) и с черна ножница. Също така черна вълча маска покриваше цялата глава. Иззад нея се разнесе дълбок, звучен глас, същият, който бе чул по-рано в килията.

— Виждам, че нашият затворник е успял да възстанови не само силата, но и духовитостта си.

Двете робини се поклониха и излязоха. Хоукмун се надигна бавно от леглото, на което бе прекарал по-голяма част от времето си. Спусна крака на пода и се изправи.

— Добре. Във форма ли сме вече, милорд дук на Кьолн?

— Аха… — отвърна безизразно Хоукмун. Той се прозя, без да се прикрива, огледа се и реши, че ще е най-добре, ако отново седне в леглото.

— Струва ми се, че се познаваме — произнесе малко обидено човекът с вълча маска.

— Не.

— Нима не се досетихте вече кой съм?

Хоукмун не отговори.

Вълкът пресече стаята и застана до масичката, на която бе поставена широка кристална купа за плодове. Облечената му в ръкавица ръка вдигна един нар и вълчата маска се приведе над него, сякаш го разглеждаше.

— Напълно възстановен ли сте, милорд?

— Така ми се струва — отвърна Хоукмун. — Във всеки случай, чувствам се прекрасно. Погрижиха се за всички мои желания, както, предполагам сте наредили. А сега, струва ми се, е настъпил часът да се позабавлявате с мен?

— И това изглежда не ви тревожи.

Хоукмун сви рамене.

— Все някога всичко свършва.

— Но може да продължи цял живот. Тук, в Гранбретан, сме доста изтънчени в тези неща.

— Цял живот също не е кой знае колко дълго.

— Така е — кимна вълчата маска и прехвърли плода в другата си ръка, — но ние решихме да ви спестим неудобствата, за които говорим.

Лицето на Хоукмун остана все така безизразно.

— Завиждам на самообладанието ви, милорд дук — продължи вълкът. — Странно, наистина, като се име пред вид, че сте жив само по прищявка на вашите врагове — същите, които погубиха баща ви.

Веждите на Хоукмун се сбърчиха, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Спомням си — произнесе унесено той. — Баща ми. Старият дук.

Вълкът хвърли нара на пода и вдигна маската си. Отдолу се показа красиво лице, увенчано с гъста черна брада.

— Защото именно аз, барон Мелиадус фон Кройден убих баща ви — произнесе с предизвикателна усмивка на пълните си устни той.

— Барон Мелиадус…? Ах… вие сте го убили?

— Май сте изгубили своята мъжественост, милорд — промърмори барон Мелиадус. — Или само се опитвате да притъпите бдителността ни, преди отново да ни предадете?

Хоукмун прехапа устни.

— Уморен съм — каза той.

В очите на Мелиадус блеснаха гневни пламъчета.

— Аз убих баща ви!

— Казахте го вече.

— Добре! — Мелиадус се обърна към вратата, но спря объркан на прага. — Не затова дойдох тук. Изглежда обаче, колкото и да е странно, че не изпитвате нито омраза към мен, нито имате желание да ми отмъстите.

Хоукмун наистина вече изпитваше досада и жадуваше баронът да си тръгне час по-скоро. Дразнеше се от нервните маниери на събеседника си, от полу-истеричното изражение на лицето му така, както някой би се подразнил от досаден комар.

— Нищо не чувствам — натърти Хоукмун, надявайки се с това да прогони натрапника.

— Виждам, че сте изгубили вашия борчески характер! — възкликна гневно Мелиадус. — Никакъв дух! Поражението и пленничеството са ви лишили от единственото ви ценно качество!

— Може би. Но сега съм уморен…

— Дойдох, за да ви предложа, да ви върна вашите земи — продължи Мелиадус. — Ще управлявате напълно самостоятелна държава в пределите на нашата империя. Никой досега не е получавал толкова голяма територия.

На лицето на Хоукмун за пръв път се изписа едва доловимо любопитство.

— И защо? — попита той.

— Искаме да сключим сделка с вас — от която ще извлечем взаимна полза. Необходим ни е човек с вашите умения и военен опит, — барон Мелиадус се намръщи от обзелото го съмнение — или поне умението и опита, за които съм чувал, че притежавате. Освен това, този човек трябва да се ползва с доверието на нашите врагове. — Не по такъв начин възнамеряваше да предложи сделката си Мелиадус, но странното поведение на Хоукмун бе подкопало самообладанието му. — Искаме да изпълните една мисия. А в замяна ще получите обещаните земи.

— Вярно, бих искал да си отида у дома — кимна Хоукмун. — Като си спомня за ливадите от моето детство… — той се усмихна замечтано.

Поразен от тези страни изблици на сантименталност, барон Мелиадус просъска ядно:

— Какво ще правите, когато се върнете — дали ще строите въздушни кули, или ще си играете до насита — това не ни интересува. Но ще се върнете само, когато сте изпълнили успешно поверената ви мисия.

Хоукмун вдигна замислен поглед към Мелиадус.

— Да не мислите, че съм изгубил разсъдъка си, милорд?

— Не със съвсем сигурен. Но има начин да го проверим. Нашите учени-магьосници ще извършат някои изпитания…

— Не съм побъркан, барон Мелиадус. Никога досега не съм бил с по-здрав разсъдък. Няма защо да се боите от мен.

Баронът вдигна поглед към тавана.

— В името на Руническия жезъл, нима и това трябва да понасям? — Той отвори вратата. — Скоро ще узнаем всичко за вас, милорд дук на Кьолн. Днес следобед ще ви повикат!

След като барон Мелиадус излезе, Дориан Хоукмун продължи да се излежава в леглото. Не измина и половин час и той напълно бе забравил за проведения разговор. По някое време следобед в стаята влязоха облечени в свински маски войници и го поканиха да ги придружи.

Поведоха го през сумрачни коридори, докато накрая доближиха масивна желязна врата. Един от стражите удари по вратата с дръжката на своя огнестрел, вратата се открехна и през процепа полъхна свеж въздух и проникна слънчева светлина. Зад вратата бяха подредени цяла дружина войници, облечени в пурпурни брони и наметала в същия цвят, а лицата им бяха скрити от пурпурните маски на Ордена на бика. Хоукмун беше предаден на тяхно разпореждане и когато се огледа, той откри че е в просторен двор, покрит с грижливо подрязана ниска трева, ако се изключеше тесния паваж в единия край. Поляната бе заградена от висока стена, в отсрещния край на която имаше врата, охранявана от стражи с маски от Ордена на свинята. Зад стената стърчаха мрачните кули на града.

След като пресякоха вратата, те излязоха на тясна павирана улица, където ги очакваше обсипана със злато карета от ебонит, с форма на двуглав кон. Подканиха го да се качи в каретата, а до него се настаниха двама мълчаливи стражи. Каретата потегли. Хоукмун имаше възможност да разглежда улиците на града през полюшващото се перде на прозореца. Зазоряваше се и градът постепенно се пробуждаше.

Най-сетне каретата спря. Хоукмун слезе, като се озърташе безстрастно и изведнъж осъзна, че се намира пред двореца на краля-император Хуон.

Дворецът се издигаше високо над него, с безброй нива, докато накрая се губеше от погледа. Охраняваха го четири исполински кули, които блестяха с ослепителна златиста светлина. Стените на двореца бяха украсени с барелефи, изобразяващи причудливи ритуали, бойни сцени, човешки фигури, абстрактни рисунки — едно невъобръзимо създание на човешката изобретателност, върху което беше оставила своя отпечатък не една епоха. Какви ли не разнообразни както по произход, така и по цвят строителни материали бяха използвани за конструкцията, та сградата бе озарена в най-различни цветове, като истинска дъга. Никой не се бе постарал да подрежда цветовете в някакъв определен ред, нито да търси хармония или контраст между тях. Цветовете се преливаха един в друг, предизвикваха зрението и поразяваха ума. Това беше дворец на безумец, хвърлил сянка над един безумен град.

Пред вратата бе строен поредният въоръжен отряд, очакващ Хоукмун. Този път войниците носеха одеждите и маските на Ордена на богомолката, към който принадлежеше и самият крал Хуон. Насекомоподобните им маски бяха обсипани с перли, антените бяха източени от платина, а очите — от разноцветни брилянти. Войниците до един имаха дълги, тънки крака, а стройните им тела бяха оковани в доспехи, подобни на хитинови обвивки и оцветени в черно, зелено и златисто. Когато разговаряха помежду си на своя таен език, гласовете им шипяха като звуците, които издават насекоми.

Хоукмун се оглеждаше смутено, докато крачеха по дългите подземни тунели, обковани в червеникав метал, в който отраженията им бяха странно и зловещо разкривени.

Най-накрая влязоха в просторна зала с висок таван, чийто тъмни стени бяха изпъстрени с разклоняващи се шарки, подобно на жили, по които тече кръв. Тези жили се движеха непрестанно, проблясваха, течността в тях менеше посоката си и сякаш стените и таванът бяха изпълнени със свой собствен живот.

Върху пода на залата, който на площ надвишаваше четвърт квадратна миля, на равни разстояния, бяха монтирани някакви странни и непознати машини и апарати, ала Хоукмун подсъзнателно се досещаше за тяхното предназначение. Подобно на всичко, което бе видял, откакто го докараха в Лондра, и тези машини бяха покрити с рисунки и орнаменти, богато украсени и построени от благородни метали и скъпоценни камъни. Всички машини се състояха от фино изработени детайли, голяма част от които функционираха и в този момент, регистрираха, изчисляваха, измерваха, под грижливото наблюдение на машинисти, носещи влечугоподобните маски на Ордена на змията — орденът, който се състоеше изцяло от магьосници и книжници, в служба на краля-император. Загърнати бяха с пъстри пелерини, а главите им бяха покрити с качулки.

По широката пътека в средата на залата крачеше някакъв човек, който махна на охраната, че е свободна.

Хоукмун си помисли, че този човек трябва да заема доста висок пост в ордена, тъй като неговата змийска маска бе покрита с повече орнаменти от тези на другите. Не беше изключено дори това да е самият Гранд констебъл, ако се съдеше по осанката му.

— Милорд дук, моите поздравления.

Хоукмун отвърна с лек поклон на приветствието, все още не забравил онова, на което го бяха учили в неговия предишен живот.

— Аз съм барон Каран фон Витал, Главен учен на краля-император. Както научих, ще ми гостувате за няколко дни. Добре дошъл в моите лаборатории и апартаменти.

— Благодаря ви. Какво ще искате от мен? — попита непринудено Хоукмун.

— Първо, надявам се, че ще обядвате с мен.

Барон Калан покани с изтънчен жест Хоукмун да го последва и двамата закрачиха из залата, покрай безброй странни на вид апарати, докато накрая спряха пред една врата, водеща, както изглежда, към личния апартамент на барона. Обядът вече беше сервиран. Менюто не се отличаваше с особено изобилие, ако се сравняваше с онова, с което бяха хранили Хоукмун през изминалите две седмици, но затова пък храната беше вкусна и здравословна. След като се нахраниха, баронът, който бе свалил маската си още в началото на обяда, разкривайки своето бледо лице с прошарена брада и оредяла коса, наля вино и на двамата. Не бяха разменили повече от няколко думи по време на храна.

Хоукмун опита виното. Беше великолепно.

— Мое собствено изобретение, виното — каза Калан и се захили.

— Вкусът му е непознат — призна Хоукмун. — Какъв сорт грозде…

— Това не е грозде, а жито. Използвам различен процес.

— Силничко е.

— Далеч по-силно от повечето вина — съгласи се баронът. — И така, милорд, вероятно знаете, че бях натоварен със задачата да преценя вашето душевно равновесие, да опозная нрава ви и да реша, дали сте готов да служите на Негово величество крал-император Хуон.

— Така поне твърдеше барон Мелиадус. — Хоукмун се усмихна лекичко. — За мен ще е любопитно да чуя вашите заключения.

— Хъммм… — баронът огледа внимателно Хоукмун. — Разбирам защо са потърсили моята помощ. Трябва да призная, че на пръв поглед ми изглеждате напълно нормален.

— Благодаря ви. — Под влияние на странното вино, Хоукмун взе да си припомня така характерната за него ирония.

Баронът потърка замислено брадичка и се задави в суха, мъчителна кашлица. От мига, когато свали маската, в маниерите му се наблюдаваше определена нервност. Хоукмун вече бе стигнал до заключението, че жителите на Гранбретан предпочитат да държат маските на лицата си колкото се може по-дълго. Ето че и Калан посегна сякаш неволно към своята екстравагантна маска, вдигна я и я постави на лицето си. Кашлицата изчезна почти веднага и тялото му се отпусна забележимо. И макар Хоукмун да знаеше, че в Гранбретан се смята за нарушение на етикета да останеш с маска по време на личен разговор с гост от знатно потекло, той се постара да прикрие изненадата си от постъпката на барона.

— Ах, милорд дук — продължи събеседникът му иззад маската — кой съм аз, че да преценявам какво е това здрав разум? Нима малцина са онези, които ни имат всички нас, гранбретанците, за умопобъркани…

— Не бива да го казвате.

— Но това е самата истина. Говоря за хората с притъпени сетива, неспособни да прозрат нашия велик план, да вникнат в смисъла на заченатия от нас грандиозен кръстоносен поход. И те имат наглостта да твърдят, че сме били безумци! Представяте ли си, ха-ха-ха! — баронът бавно се надигна. — Бъдете така добър да ме последвате и ще започнем с предварителния преглед.

Отново се върнаха в залата със странните машини и влязоха в друга зала, с далеч по-скромни размери. Тук стените бяха черни, но пулсираха като заредени с енергия, която постепенно се преместваше в спектъра на светлината от виолетово, към черно и обратно пак към виолетово. В тази зала имаше само една машина, споена от синкави и червени метални листове, с множество ръчки, лостове и приставки, а отгоре й, на специално скованата платформа бе поставен някакъв гигантски по размери обект, наподобяващ по форма камбана. В единия края на залата имаше пулт, край който се въртяха дузина мъже в униформите на Ордена на змията, а пулсиращата по стените светлина се отразяваше в блестящите им маски. Залата беше изпълнена със сподавена глъчка, а от машината се носеше едва доловимо съскане, бръмчене, металическо потракване и странни, далечни вопли, като задъхано дихание на чудовище.

— Ето това е нашата психотехническа машина — обяви гордо барон Калан. — С нея ще ви прегледаме.

— Огромна е… — призна Хоукмун като пристъпи напред.

— Една от най-големите. И така трябва да бъде. Защото задачите, които й възлагаме, са необичайно сложни. Това, което виждате пред себе си, милорд дук, е резултатът от продължителни и задълбочени научни магии и няма нищо общо с вашите жалки заклинания, така разпространени на континента. Именно нашите научни познания са основното ни преимущество пред другите, по-изостанали народи.

Влиянието на виното постепенно отслабваше и Хоукмун постепенно се превръщаше в човекът, който беше докато се намираше в катакомбите. Всичко наоколо му се струваше странно и нереално и когато го отведоха под огромната камбана и я спуснаха над него, той не почувства нито тревога, нито любопитство.

Не след дълго камбаната го изолира напълно от околния свят, а меката и тестовидна вътрешност се отдръпна, за да се нагласи към формата на тялото му. Беше като в някаква задушлива прегръдка и на негово място истинският Дориан Хоукмун, храбрецът от битката при Кьолн, щеше да изпита неописуем ужас, но този нов Хоукмун усещаше само неудобство и лека досада. Постепенно почувства някакво едва доловимо изтръпване на черепа, сякаш неописуемо тънки жички бяха проникнали през главата му и опипваха мозъка му. Малко след това се появиха и първите халюцинации. Отпърво съгледа ослепително ярък океан от цветове, после разкривени лица, сгради и растения, погледнати под необичаен ъгъл. Вече стотици години от небето валяха перли, а сетне черни ветрове обрулиха очите му, разкъсаха се и зад тях се показаха отново океани, този път замръзнали и неподвижни, над които се носеха невероятно симпатични чудовища и божествено красиви и човечни жени. Примесени, сливащи се с тези видения, отнякъде бликаха свежи спомени от детството му, от целия му живот до момента, когато бе влязъл в машината. Тези спомени следваха един след друг, стъпка по стъпка, докато накрая видя живота си като на длан. Но все още не бе почувствал никаква емоция, ако се изключи споменът за чувствата, които бе изпитвал в по-ранния си живот. А после страните на камбаната се отдръпнаха и тя бавно се вдигна нагоре. Хоукмун стоеше безучастно и имаше странното усещане, че случилото се е било преживяно от някой друг.

Пръв го посрещна Калан, хвана го за ръката и го отведе встрани от психотехническата машина.

— Според предварителните изследвания, вие сте повече от нормален, милорд дук — стига да може да се вярва на нашите прибори. След няколко часа ще получим подробен доклад от психотехническата машина. А сега, трябва да си отдъхнете, защото утре изследванията продължават.

На следващия ден Хоукмун отново бе оставен в прегръдките на психотехническата машина и този път го настаниха да легне в търбуха й, вперил поглед нагоре, в менящите се изображения на покрива. През цялото време на изследването лицето на Хоукмун оставаше напълно безстрастно. Отпърво бе подложен на серия от халюцинации, във всяка едно от които трябваше да оцелее в невероятно опасна ситуация — нападение на морски таласъм, лавина, схватка с трима рицари, наложи се дори да избира — дали да скочи от прозореца на триетажна сграда, или да изгори в пламъците — и във всеки един от изброените случаи, той се измъкваше невредим, благодарение на сръчността и храбростта си, макар рефлексите му да бяха някак механични, лишени от вдъхновение и от стимула на страха. Тези изследвания се оказаха най-продължителни, но той ги премина успешно, без да прояви и следа от някакво чувство. Дори, когато психотехническата машина му внушаваше да се смее, да плаче, да мрази, да обича и така нататък, реакцията му беше по-скоро физическа.

И отново машината пусна Хоукмун от обятията си и го посрещна змиевидната маска на барон Калан.

— Колкото и странно да е, вие наистина сте със здрав разсъдък, милорд, макар и нелишен от някои чудатости — прошепна баронът. — Парадоксално, нали? Да, вие сте твърде нормален. Сякаш някаква част от мозъка ви е изчезнала напълно, или е била отрязана от останалото вещество. Що се отнася до мен, обаче, ще докладвам на барон Мелиадус само онова, което се очакваше — че напълно подхождате за задачата, която предстои да ви бъде поставена, стига, естествено, да бъдат взети някои разумни предпазни мерки.

— И каква е тази задача? — попита без никакъв видим интерес Хоукмун.

— Това вече той ще ви каже.

Малко след това барон Калан се сбогува с Хоукмун, който беше ескортиран от двама войници, принадлежащи към Ордена на богомолката през лабиринт от подземни коридори. Спряха пред обкована със сребро врата, зад която имаше просторна, почти лишена от мебели стая, чийто стени, таван и под бяха покрити с огледала и само в далечния край се виждаше малка врата с прозорец към града, зад която имаше балкон. До прозореца стоеше фигура с черна вълча маска, която можеше да принадлежи единствено на барон Мелиадус.

Баронът се извърна и даде знак на войниците да си тръгват. Сетне дръпна един шнур и отгоре се спуснаха разноцветни гоблени, които скриха огледалата по стените. Ала стига да пожелаеше, Хоукмун можеше да види отражението си на пода. Вместо това вдигна поглед към прозореца.

Градът беше покрит с гъста мъгла, оцветена в блатисто-зелено около кулите и закриваща напълно реката. Свечеряваше се, слънцето се беше скрило зад хоризонта и кулите приличаха на някакви странни, причудливи скални образувания, щръкнали от дъното на първичното море. Едва ли щеше да се изненада, ако в този момент някъде отдолу се беше надигнало огромно влечуго и бе опряло окото си в запотената повърхност на прозореца.

След закриването на стенните огледала стаята придоби далеч по-мрачен вид, вероятно защото липсваше какъвто и да било изкуствен източник на светлина. Баронът, очертан в тясната рамка на прозореца, тихичко си тананикаше, без да обръща внимание на Хоукмун.

Някъде от недрата на града се разнесе слаб, дрезгав вик, отекна надалеч в мъглата и постепенно утихна. Барон Мелиадус вдигна вълчата маска и впери поглед в Хоукмун през сгъстяващия се здрач.

— Елате по-близо до прозореца, милорд — покани го той. Хоукмун пристъпи напред и неволно се подхлъзна върху килима, който покриваше част от огледалния под.

— И така — поде баронът — вече разговарях с барон Калан и той ми докладва за някаква загадка, за душевност, която не е бил в състояние да интерпретира. Каза ми също, че част от тази душевност е мъртва. И от какво е умряла? — чудя се аз. От мъка? От унижение? От страх? Не очаквах подобни усложнения. И макар че не виждам никакви причини да не продължа с предварителния план, вече не съм съвсем сигурен как точно да го направя. Какво ще кажете за една сделка, милорд дук?

— Какво предлагате? — Хоукмун втренчи поглед зад гърба на барона, към потъмняващото небе.

— Вероятно сте чували за граф Медни, този стар герой?

— Да.

— Сега той е Господар и Пазител на провинция Камарг.

— Чух за това.

— Този човек дръзна да се възпротиви срещу волята на нашия крал-император и дори нанесе оскърбление на Гранбретан. Решили сме да го вразумим за това. Единственият начин е да отвлечем дъщеря му — най-скъпото за него същество — и да я доведем като заложница тук, в Гранбретан. Само че той не би се доверил на изпратен от нас емисар, нито на някой непознат. Трябва да е чувал обаче за подвизите ви при битката за Кьолн и несъмнено ви симпатизира. Ако се съгласите да отидете в Камарг, под предлог, че търсите убежище от империята на Гранбретан, той със сигурност ще ви приеме. Попаднете ли веднъж зад стените на крепостта, няма да е никак трудно за човек с вашите способности да изберете подходящия момент, да отвлечете момичето и да го доведете. Естествено, можете да разчитате изцяло на нашата помощ отвъд границите на Камарг. Това е съвсем малка държава. Лесно ще се измъкнете.

— Това ли искате от мен?

— Само това. А в замяна ще получите обратно владенията си и ще се разпореждате с тях както намерите за добре, стига да не влизате в какъвто и да било съюз или заговор срещу Тъмната империя.

— При управлението на Гранбретан моят народ живееше в мизерия — заяви неочаквано Хоукмун, сякаш едва сега беше прогледнал. Говореше безстрастно, като някой, взел абстрактно решение. — По-добре ще е, ако ги управлявам аз.

— Ах! — възкликна усмихнато баронът. — Значи предложението ми ви се струва разумно!

— Да, макар че не вярвам, че ще сдържите думата си.

— И защо не? Нима не смятате, че ще ни е от полза, ако оставим тази бунтовна държава да бъде управлявана от човек, комуто имаме доверие — и на когото народът се доверява.

— Ще отида в Камарг и ще им разкажа историята, която сте измислили. Ще отвлека момичето и ще го доведа в Гранбретан. — Хоукмун въздъхна и погледна барона. — И защо не?

Смутен от странното поведение на Хоукмун, непривикнал да общува с подобни личности, Мелиадус се намръщи объркано.

— Все още не съм напълно сигурен, че се държите така, само за да прикриете тайното ви намерение да ни измамите повторно и да ни накарате да ви освободим. И макар психотехническата машина да е показала добри резултати в досегашните изпитания, не е изключено да владеете някоя тайна магия, с чиято помощ да сте неутрализирали действието й.

— Не познавам никакви магии.

— Склонен съм да ви вярвам — почти. — Баронът продължи с поолекнал глас: — Но няма от какво да се боим — съществува една великолепна предпазна мярка, която ще попречи на каквито и да било предателски намерения от ваша страна. С нейна помощ или доброволно ще се завърнете при нас, или ще трябва да ви убием, веднага щом сметнем, че не бива повече да ви се доверяваме. Става дума за едно съвсем наскорошно изобретение на барон Калан, макар че, както научих, оригиналната идея не е негова. Нарича се Черната перла. Но с това ще се заемем утре. Тази нощ ще спите в отредения ви в двореца апартамент. Преди да тръгнете на път, ще имате честа да бъдете представен на Негово величество краля-император. На малцина чужденци е оказвана подобна чест.

След тези думи Мелиадус повика войниците с насекомоподобните маски и им нареди да ескортират Хоукмун до покоите му.

Трета глава
Черната перла

На следващата заран, Дориан Хоукмун отново бе отведен на среща с барон Калан. Змиевидната маска имаше почти цинично изражение докато го оглеждаше, но баронът беше пестелив на думи и почти незабавно го поведе през серия от стаи и гостни, докато накрая спряха пред една врата от стомана. Баронът я отключи, зад нея се показа втора, идентична врата, а после и трета. След като отключиха и нея, попаднаха в тясно, зле осветено помещение от бял метал, в което бе монтирана машина с неописуема красота. Машината се състоеше почти изцяло от фини червени, златни и сребърни мрежи, чийто нишки погалиха нежно лицето на Хоукмун и той установи, че притежават топлината и жизнеността на човешката кожа. Някъде зад мрежите се носеше тиха музика, от която нишките се полюшваха като от вятър.

— Изглежда жива — отбеляза Хоукмун.

— И наистина е жива — рече гордо барон Калан. — Жива е.

— Това някакво чудовище ли е?

— Не. По-скоро създание на магията. Да си призная честно, дори аз не съм много наясно. Построих я като спазвах стриктно инструкциите, които прочетох в една древна книга, която закупих от един ориенталец преди много години. Това е машината на Черната перла. Съвсем скоро ще се запознаете отблизо с нея, милорд.

Дълбоко в себе си, Хоукмун за първи път почувства далечен отглас на зараждаща се паника, който така и не достигна повърхността на съзнанието му. Той остана неподвижен, позволявайки на нишките лекичко да го галят.

— Не е напълно завършена — продължи Калан. — Все още не. Тя трябва да завърти перлата. Приближете се до нея, милорд. Влезте в нея. Няма да почувствате никаква болка, обещавам ви. Машината трябва да завърти Черната перла.

Хоукмун се подчини на барона и мрежите се раздвижиха, а сетне запяха с мелодичен глас. Ушите му кънтяха, поклащащите се разноцветни нишки засилваха объркването му. Машината на Черната перла го помилва, сякаш го погълна, стана едно с него и той с нея. Хоукмун въздъхна и гласът му се сля с музиката на мрежата, раздвижи се и ръцете му повториха плавните движения на нишките.

Усети леко притискане вътре в черепа си, последвано от чувството за абсолютна топлина и мекота, която изпълваше тялото му. Струваше му се, че се носи из пространството, лишен от тяло, постепенно изгуби усещането за време, макар да знаеше, че машината изсмуква нещо от собствената си субстанция, създава нещо твърдо и плътно, което се имплантира в челото му толкова неочаквано, че той сякаш в миг се сдоби с трето око и погледна към света с това ново зрение. А след това постепенно окото се затвори и отново пред него стоеше барон Калан, който бе свалил маската си, за да го разглежда по-добре.

Хоукмун почувства внезапно остра болка в главата. Болката изчезна почти мигновено. Той погледна към машината, но шарките й изглеждаха някак притъпени, а нишките дори не потрепваха. Вдигна ръка към челото си и остана потресен да открие нещо, което преди не беше там. Беше твърдо и гладко. И беше част от него. Той потрепери.

Барон Калан имаше загрижен вид.

— И така? Вие не сте луд, нали? Сигурен бях в успеха! Вие не сте луд!

— Не съм луд — рече Хоукмун. — Но струва ми се, че съм изплашен.

— Скоро ще привикнете с перлата.

— Значи това имам в главата си? Перла?

— Да. Черната перла. Почакайте. — Калан се извърна и дръпна една завеса от алено кадифе, зад която се намираше плосък овал от млечнобял кварц, дълъг приблизително два фута. Вътре в овала бавно се оформяше някакво изображение. Хоукмун осъзна, че това което вижда там, е лицето на Калан, втренчило поглед в кварцовия овал, в безкрайността. Изображението на екрана напълно съвпадаше с онова, което Хоукмун виждаше пред себе си. Той завъртя леко глава и изображението се смени.

Калан мърмореше нещо доволно.

— Значи работи, виждате ли? Това, което възприемате вие, възприема и камъка. Където и да отидете, ние ще бъдем в състояние да следим всичко и всички, с които се срещате.

Хоукмун понечи да отговори, но не можа. Гърлото му се беше свило, струваше му се, че някой е притиснал гърдите му в желязно менгеме. Той отново докосна топлия камък, толкова близък на допир до истинската плът и толкова различен от нея.

— Какво сте направили с мен? — запита той, ала гласът му оставаше все така безстрастен.

— Просто подсигурихме вашата лоялност — закиска се Калан. — Сега мъничка част от живота на машината е имплантирана във вас. Но пожелаем ли само, можем да прехвърлим цялата жива субстанция на машината в перлата и тогава…

Хоукмун вдигна вдървено ръка и докосна барона по рамото.

— И тогава какво?

— Тя ще изяде мозъка ви, милорд дук на Кьолн. Тя ще изяде мозъка ви.

Барон Мелиадус водеше забързано Дориан Хоукмун из блестящите коридори на двореца. Хоукмун беше препасан с меч, а дрехите и ризницата приличаха донякъде на онези, които носеше при битката за Кьолн. Усещанията му бяха съсредоточени главно върху перлата в черепа му. Коридорите ставаха все по-просторни, докато постепенно заприличаха на покрити отгоре градски улици. Край стените бяха подредени стражи с маски от Ордена на богомолката. Право пред тях се издигаше масивен портал, покрит с мозайка от скъпоценни камъни.

— Тронната зала — промърмори баронът. — Дойде време кралят-император да се срещне с вас.

Порталът бавно се разтвори, разкривайки блясъка на тронната зала. В първия миг Хоукмун беше заслепен от такова невиждано великолепие. Чуваше се сподавена глъчка и тиха музика, която бликаше от съседните галерии и отекваше във високия, конусовиден покрив, под който се вееха ослепително-ярките знамена на петстотинте най-знатни гранбретански фамилии. Покрай стените и входовете на галериите, в гъсти редици бяха подредени безброй гвардейци от Ордена на богомолката, вдигнали огнестрели в знак на приветствие, а доспехите им лъщяха в зелено, черно и златисто. А зад тях, като неспокойно море от най-разнообразни по форма и цветове маски и богати одежди, се тълпяха придворните. Те хвърляха любопитни погледи на влезлите Мелиадус и Хоукмун.

Редицата от войници се простираше напред, докъдето им стигаше погледа. Някъде там, в дъното на залата, почти на границата на видимостта, висеше нещо, което в първия момент Хоукмун не можа да разгледа внимателно. Той се намръщи от усилие.

— Тронният глобус — прошепна Мелиадус. — А сега, правете като мен. — Той бавно закрачи напред.

Стените на тронната зала бяха изрисувани в ярко зелено и пурпурно, а знамената бяха във всички цветове на дъгата, също както и тъканите, украшенията и скъпоценните накити, които носеха придворните. Но Хоукмун бе вперил поглед в глобуса.

Като мънички джуджета — сравнени с размерите на тронната зала — Хоукмун и Мелиадус поеха с отмерена крачка към тронния глобус, докато от съседните галерии свиреха фанфари и тромпети.

След известно време Хоукмун вече виждаше по-ясно тронния глобус и остана изумен. Глобусът бе изпълнен с млечнобяла течност, която се полюшваше унесено, почти хипнотизиращо. От време на време течността сякаш излъчваше разноцветно сияние, което ту избледняваше, ту се се появи отново. В центъра на глобуса, подобно на ембрионален зародиш, плуваше сгърченото тяло на старец, с набръчкана кожа, безпомощно поклащащи се крайници и огромна глава, от която гледаха чифт проницателни, злобни очи.

Следвайки примера на Мелиадус, Хоукмун се поклони почтително на съществото.

— Изправи се! — разнесе се глас. Хоукмун осъзна изненадано, че гласът идва от глобуса. Това беше глас на млад мъж в цветущо здраве — мелодичен, нежен, изпълнен с енергия. Хоукмун се зачуди от чие ли невинно младежко гърло е бил изтръгнат този глас.

— Кралю-император, представям ви Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, комуто бе оказана високата чест да изпълни една мисия за нас. Сигурно си спомняте, многопочитаеми сир, че си позволих да споделя с вас един мой план… — Мелиадус се поклони отново, докато говореше.

— Не бяха ли прекомерни усилията, които положихме, и изобретателността, която похабихме, за да спечелим на наша страна този граф Медни? — разнесе се меденият гласец. — Оставяме на вас, барон Мелиадус, да прецените как да постъпите в този случай.

— Струва ми се, че съм доказал неведнъж с делата си, моите способности да разрешавам подобни проблеми, ваше величество — произнесе Мелиадус и пак се поклони.

— Предупреден ли е този дук на Кьолн за неминуемото наказание, което ще понесе, ако откаже да ни служи вярно? — продължи гласът с нескрита ирония. — Съобщено ли му беше, че можем да го унищожим в миг, дори от огромно разстояние?

Мелиадус докосна лекичко с ръка Хоукмун.

— Беше му съобщено, свръхмогъщи кралю-император.

— И вие сведохте до знанието му, че тази перла в черепа му вижда всичко, което вижда той и ни го показва в същата онази зала, където се намира машината на Черната перла?

— Да, високоблагородни кралю.

— И вие също така се постарахте да му обясните, че при първия признак на измяна — при най-малкия намек дори, какъвто ще установим лесно, само като следим очите и лицата на онези, с които разговаря — ние ще възвърнем живота на камъка? Че ще освободим чрез него натрупаната в машината енергия? А казахте ли му, барон Мелиадус, че когато същата тази перла си възвърне пълния живот, тя ще изяде мозъка му, ще погълне ума му и ще го превърне в обезумяло, лишено от разум същество?

— Всичко това му е известно, Велики императоре.

Съществото в тронния глобус се изкикоти.

— Ако се съди по изражението му, бароне, май не е особено изплашен от перспективата да обезумее. Уверен ли сте, че вече не е изпитал пълната мощ на перлата?

В този миг всички погледи се впериха в Дориан Хоукмун и ироничният, надменен гласец продължи да трепти от сбръчканото от старост гърло:

— Милорд дук на Кьолн, вие имахте честта, да сключите стелка с безсмъртния крал-император на Гранбретан. Самият факт, че си позволяваме да влизаме в подобни взаимоотношения с един човек, който по същество се явява наш роб, говори предостатъчно за нашето великодушие. В замяна, вие трябва да ни служите с неизчерпаема лоялност, осъзнавайки, че съдбата ви се преплита със съдбата на нашата велика раса, каквато досега не се е появявала на тази планета. Наше божествено право е да управляваме Земята, опирайки се на ненадминатия ни интелект и несъкрушимото могъщество и скоро ще удари часът, когато ние ще пожелаем да реализираме това право. Всички, които ни помогнат за успеха на това благородно дело ще получат нашата благосклонност. Вървете милорд и се постарайте, за да заслужите подобно благоволение.

Покритата с бръчки глава се извърна и виолетовият език изскочи от устата, за да докосне мъничкия бисер, който се поклащаше близо до стената на тронния глобус. Стените на глобуса потъмняха и скриха от погледите им зародишоподобното тяло на краля-император — последният и безсмъртен потомък на една династия, основана преди повече от три хиляди години.

— И не забравяй силата на Черната перла — произнесе жизнерадостният младежки глас преди глобусът да се превърне в непроницаема за очите, лъскаво-черна сфера.

Аудиенцията беше приключила. Все още склонили глава, Мелиадус и Хоукмун отстъпиха бавно назад, после се обърнаха и напуснаха тронната зала. Ала тази аудиенция не беше протекла така, както бяха очаквали баронът и неговия господар. Вътре, в странния ум на Хоукмун, някъде в най-потайните му дълбини, се беше надигнало слабо раздразнение и това раздразнение не беше предизвикано от Черната перла, имплантирана в мозъка му, а от един далеч по-нематериален източник.

Може би това раздразнение бе първият признак, за възвръщащата се човечност на Хоукмун. Може би то бележеше появата на една нова и коренно различна черта. Може би това бе влиянието на Руническия жезъл.

Четвърта глава
Пътуване до Медния замък

Дориан Хоукмун бе отведен в апартамента, който обитаваше след като го извадиха от катакомбите и там трябваше да чака два дни, докато най-сетне се появи барон Мелиадус, който донесе със себе си униформа от черна кожа, заедно с ботушите и ръкавиците, тежка черна пелерина с качулка, масивен двуостър меч с посребрена дръжка и черна маска-шлем, изваяна под формата на озъбена вълча паст. Дрехите и екипировката очевидно бяха изработени по подобие на тези, които носеше самият барон.

— Подготвили сме за вас подходяща история, която ще разкажете, когато се появите в Медния замък. Бил сте в плен при мен, но с помощта на неверен роб сте успели да ме упоите и да се представите за барон Мелиадус пред подчинените ми. Облечен в моите одежди сте пресякъл Гранбретан и всички провинции под неин контрол още преди Мелиадус да се възстанови от упойващото вещество. Простичките разкази винаги звучат най-правдиво, а този специално ще послужи не само да обясни как сте избягал от Гранбретан, но също и да ви издигне в очите на онези, които ме мразят.

— Разбирам — кимна Хоукмун, докато навличаше тежкия кожен мундир. — Но как ще обясня присъствието на Черната перла?

— Бил сте подложен на някакъв експеримент лично от мен, но сте избягал преди да получите сериозни увреждания. Старайте се да говорите искрено, Хоукмун, защото от това зависи животът ви. Ние ще следим внимателно реакциите на граф Медни — и най-вече на онзи жалък стихоплетец на име Боуджентъл. Макар че не ще имаме възможност да ви чуваме, не забравяйте че можем чудесно да четем по устните. При най-малкия признак на измама камъкът ще получи своя живот.

— Разбирам — повтори все така безчувствено Хоукмун.

Мелиадус го огледа намръщено.

— Няма съмнение, че ще им направи впечатление вашето странно поведение. Ако имате късмет, ще ви повярват, че се дължи на терзанията, които сте изпитали. Може дори това да събуди жалостта им.

Хоукмун кимна замислено.

Мелиадус го погледна втренчено.

— Все още нещо не ми дава мира, Хоукмун. Не съм напълно сигурен, дали не използвате някаква магия, или пък хитроумно изобретение, с чиято помощ да ни заблуждавате, но затова пък вече не се съмнявам в едно — във вашата лоялност. Благодарение на Черната перла. — Той се усмихна. — А сега, орнитоптерът вече ви очаква, за да ви откара в Дувър, на брега на морето. Подгответе се, милорд дук, да служите вярно на Гранбретан. Ако успеете, скоро отново ще бъдете господар на вашите земи.

Орнитоптерът бе кацнал на една зелена морава в близост до входа за градските катакомби. Машината се отличаваше с рядко срещана красота, оформена бе като огромен грифон, сглобен от медни, сребърни и стоманени плоскости и приклекнал на своите могъщи, подобни на тигрови лапи, докато дългите близо четиридесет фута крила бяха прибрани назад. В миниатюрната кабина зад главата на митичното същество се бе настанил пилотът, издокаран с птичата маска на Ордена на гарвана, в който членуваха всички пилоти, а облечените му в ръкавици ръце бяха положени на пулта с копчета от скъпоценни камъни.

Хоукмун, издокаран в дрехите, които му бе донесъл барон Мелиадус, се покатери уморено в кабината, настани се зад пилота и известно време се въртя, докато намери място, където да прибере своя дълъг меч. Накрая се отпусна назад, облегна се на дръжката и даде знак на пилота, че могат да потеглят. Огромните крила се разтвориха с металически звън и зашибаха равномерно въздуха със странен, вибриращ екот. Корпусът на орнитоптера потрепери и за миг машината се наклони на една страна, преди пилотът да я изправи, проклинайки звучно. Хоукмун беше чувал не един разказ за опасностите, на които са подложени тези крехки и нестабилни летателни машини и дори по време на атаката на Кьолн бе забелязал как някои от тях внезапно прибираха крилата си и политаха право към земята, очевидно изгубили контрол. Ала въпреки тези дребни неудачи, орнитоптерите представляваха едно от най-важните военни преимущества на Тъмната империя в покоряването на Европа, защото нито един от останалите народи не притежаваше подобни апарати.

Грифонът продължи да се издига право нагоре, като се тресеше неравномерно. Крилата пореха въздуха в странна пародия на птичи полет и не след дълго дори най-високите кули на Лондра останаха под краката им, а те описаха кръг и поеха на югоизток. Хоукмун дишаше тежко, несвикнал с подобна гледка.

Не измина много време и летящото чудовище проби плътният слой от облаци и слънчевите лъчи затрептяха по металните му люспи. През скъпоценните камъни, които прикриваха очите на маската, която си бе поставил Хоукмун, слънчевата светлина се разпръскваше в милиони разноцветни проблясъци. Той затвори очи.

Мина доста време преди орнитоптерът отново да поеме надолу. Хоукмун отвори очи и откри, че отново бяха навлезли в облаците, а когато се спуснаха под тях, забелязаха сиво-черни полета и оръдейните кули на градската крепостна стена, зад която бушуваше черното, неспокойно море. Малко несръчно се носеше металната машина към просторната скална площадка, издигаща се в самия център на града.

Орнитоптерът се приземи с оглушителен шум, докато крилата му удряха трескаво въздуха и замря само на няколко стъпки от отвесния склон на изкуственото плато.

Пилотът даде знак на Хоукмун, че може да слиза. Дориан се спусна по стълбата с разтреперани крака и пилотът го последва, след като заключи предвидливо кабината. Наблизо се виждаха още няколко орнитоптера. Докато крачеха по скалното плато, един от тях запляска във въздуха и Хоукмун почувства полъх на лицето си, когато машината премина съвсем наблизо.

— Дувър — обяви пилотът с гарвановата маска. — Градът обслужва предимно летището и въздушния флот, макар в пристанището понякога да се отбиват и военни кораби.

Повървяха още малко и стигнаха до метален капак на земята. Пилотът приклекна до капака и почука с тежкия си ботуш, следвайки определена последователност. Капакът се спусна надолу и зад него се показа каменна стълба, по която двамата продължиха. Стълбището беше мрачно, по стените се виждаха барелефи, някои от които метални, ако се съдеше по блясъка им.

Най-сетне излязоха през една охранявана врата на павираната улица, която се виеше между масивните, обсипани с бойници сгради, с които бе изпълнен града. По улиците се тълпяха войници от всички краища на Гранбретан. Екипажи от пилоти с гарванови маски мереха плещи с военни моряци, с техните рибоподобни, или змиевидни маски, докато сред войниците от кавалерията и пехотата се виждаха както изображения на вълци и свине, така и маски с облика на богомолката, бика, кучето, козела и много други. Мечове потракваха в бронираните нозе, блестяха ръкохватките на огнестрели и отвсякъде се носеше тежкия звън на оръжие.

Отпърво Хоукмун се изненада на лекотата, с която си пробиваше път през тази своеобразно нагиздена навалица, ала не след дълго си спомни, че в дрехите, с които е облечен, прилича на барон Мелиадус.

При външната порта на града го очакваше оседлан кон, а джобовете на седлото бяха натъпкани с провизии. Хоукмун вече бе информиран за коня, а също и за пътя, по който трябваше да поеме. Той яхна животното и се отправи към морето.

Скоро след това облаците се разпръснаха и през тях проникна слънчева светлина и тогава Дориан Хоукмун за първи път съгледа Сребърния мост, който се простираше над тридесет мили от морската шир. Мостът блестеше ярко на светлината, великолепно изделие на човешките ръце, на пръв поглед толкова крехко, че сякаш не би издържало и най-лекия бриз, ала в действителност достатъчно яко за премине по него цялата армия на Гранбретан. Той се извиваше над морето и изчезваше зад хоризонта. Платформата за движение бе широка близо четвърт миля, заградена от двете страни с мрежи от сребърни въжета, които бяха изпънати на високите пилони на мостовите сводове, оформени в най-различни военни мотиви.

В двете посоки по мостовата платформа имаше гъсто движение. Хоукмун успя да различи многобройни карети на знатни велможи, с такива странни конструкции, та беше истинско чудо, че могат да функционират; кавалерийски ескадрони, където ездачите и конете си съперничеха по блясъка на своите брони, пехотни батальони, маршируващи в редици по четирима с невероятен синхрон; търговски кервани и огромни товарни чудовища, натоварени с какви ли не стоки — кожи, коприна, бутове месо, плодове, зеленчуци, сандъци със съкровища, свещи, легла или екзотично оформени кресла — повечето от тези неща, както си даваше сметка Хоукмун, бяха заграбени от окупирани държави — като Кьолн — от същите тези армии, които продължаваха да крачат бодро по моста.

Срещаха се и военни машини — странни изобретения от желязо и мед, с грозни клюнове, предназначени за тараниране, високи подвижи кули за обсада, катапулти с дълги рамене за изстрелване на огромни огнени топки, или камъни. А край тях, с маски от смола и пера, вървяха инженерите на Тъмната империя, които се отличаваха със своите ниски, набити тела и мускулести, едри ръце. Ала всички тези хора и техните създания изглеждаха като джуджета, сравнени с величието на Сребърния мост, който, подобно на орнитоптерите, пърхащи наоколо в небето, бе допринесъл значително за победния ход на Гранбретан.

Пазачите при портала на моста бяха предупредени да пропуснат Хоукмун и вратите се отвориха още щом наближи. Хоукмун подкара коня върху вибриращата платформа на моста, а копитата затракаха по металната му повърхност. Погледнат от тук, друмът, който му предстоеше да мине, не изглеждаше чак толкова дълъг. Платформата под краката му бе неравна, издълбана от ударите на безбройните копита. На места се виждаха купчини от конски фъшкии, парцалаци, слама и други, запокитени от минаващите ненужни предмети. Сигурно беше невъзможно да се поддържа в идеален ред и чистота подобно грандиозно съоръжение, но въпреки това, замърсената платформа сякаш символизираше някаква частица от духа на тази странна гранбретанска цивилизация.

Хоукмун пресече морето по сребърния мост и след известно време достигна европейския материк, а от там се насочи към Кристалния град, покорен съвсем наскоро от Тъмната империя; Кристалния град Пари, където възнамеряваше да си отдъхне за около ден, преди да продължи своя път на юг.

Но колкото и бързо да препускаше, до Кристалния град имаше повече от един ден път. Ето защо реши да не пренощува в Карле, градът, който се намираше в непосредствена близост до моста, а да намери някое китно селце.

Малко преди залез слънце той влезе в едно село, чийто градини все още носеха пресни белези от преминалата от тук война. И наистина, някои от къщите бяха разрушени до основи. Странен покой цареше в това селце, твърде малко светлинки проблясваха зад прозорците, а вратите на страноприемницата, пред която спря, бяха здраво залостени и очевидно вътре нямаше никакви посетители. Той слезе от коня в двора на страноприемницата и заблъска по вратата с юмрук. Почака няколко минути и най-сетне отвътре дръпнаха резето и на вратата го посрещна едно момче. Когато видя вълчата маска, на лицето му се изписа страх. Момчето отвори неохотно вратата и пусна Хоукмун да влезе. Едва прекрачил прага, ХОукмун вдигна омразната маска и се усмихна окуражително на момчето, ала усмивката му излезе някак изкуствена, защото отдавна бе забравил за тази си способност. Момчето изглежда възприе тази промяна в изражението за израз на недоволство, защото отстъпи бързо назад, свело покорно глава, сякаш очакваше всеки миг да получи удар.

— Не ти мисля злото — проговори малко вдървено Хоукмун. — Искам само да се погрижиш за коня ми, а на мен да осигуриш храна и топла постеля. Тръгвам призори.

— Господаря, храната ни е доста скромна — промърмори малко поуспокоено момчето. Всъщност, в тези размирни времена народите на Европа бяха привикнали често да сменят своите господари, та окупацията на Гранбретан не беше нещо непознато. Злобата и яростта на хората от Гранбретан, ето кое обаче беше новото именно от това се боеше и мразеше момчето, очаквайки да получи сурово правосъдие от един толкова знатен гост от Гранбретан.

— Ще приема каквото имаш. Ако желаеш, можеш да запазиш най-добрата си храна и вино. Това, което искам, е да се наспя и да задоволя глада си.

— Сир, взеха най-хубавата храна, която имахме. Ако не…

Хоукмун му даде знак с ръка да замълчи.

— Това не ме интересува, момче. Послушай какво ти казвам и така ще ме обслужиш най-добре.

Той огледа стаята и едва сега забеляза, че в тъмните ъгли седяха още няколко мъже и надигаха тежки глинени чаши, като избягваха да срещат погледа му. Хоукмун се отправи към средата на стаята, и се настани на една малка маса, като преди това съблече пелерината си и изтупа праха от ботушите и дрехите си. Вълчата маска захвърли на пода да пейката — доста необичаен жест за един благородник от Тъмната империя. Той забеляза изненаданите погледи на мъжете и когато не след дълго до ушите му стигна развълнувания им шепот, даде си сметка, че са зърнали Черната перла. Момчето се върна са чаша светла бира и ситно нарязани късове печено свинско и след като го опита, Хоукмун си каза, че наистина най-вкусната храна на света е най-простата. Той изяде месото, допи бирата и поиска да го отведат в отреденото му помещение. Още щом влезе в бедно обзаведената стая, Хоукмун се съблече, изкъпа се, пъхна се сред грубите чаршафи и заспа.

Ала през нощта го обезпокоиха, макар да не разбра отначало какво го е събудило. Нещо го накара да стане и да доближи прозореца. В следата на двора, огрян от лунна светлина стоеше конник с пълна бойна униформа, спуснал забралото на шлема си. Стори му се, че различава отблясъка на мрамор и злато. А после странният рицар подкара коня си и изчезна от погледа му.

Хоукмун се върна в леглото, но дълбоко в себе си чувстваше, че тази среща има някакво особено важно значение. Този път заспа дълбоко, ала на сутринта, когато си спомни странното видение, не знаеше дали е сънувал, или пък не. Ако това беше сън, щеше да е първият, откакто го бяха заловили. Той се намръщи докато се обличаше, неспособен да реши загадката, след това вдигна рамене, слезе в страноприемницата и поиска да му поднесат закуска.

Едва привечер Хоукмун достигна Кристалния град. Къщите, изсечени от чист планински кварц, трептяха като живи, озарени в безброй багри и навсякъде се виждаха стъклени украшения, с които знатните граждани на Пари кичеха не само къщите, но и впряговете си. Толкова красив бе този град, че дори военачалниците на Тъмната империя го бяха оставили непокътнат и бяха предпочели да го завземат чрез измяна, загубвайки няколко месеца, вместо с пряка атака.

Ала в самия град, белезите на окупацията се срещаха на всяка крачка, като се започнеше от страха, изписан на лицата на обикновените хорица, та се стигнеше до войниците, с маски на чудовища, кръстосващи надменно улиците и знамената, които се вееха над къщите на париските велможи. Защото тези знамена принадлежаха на Джарак Нанкенсеен, Военачалник на Ордена на мухата, Адац Промп, Гранд констебъл при Ордена на хрътката, Мигел Холст, Архидук на Лондра и дори Асровак Микосеваар — ренегат от Московиа, наемен Военачалник на Легиона на лешоядите, човек перверзен и невъздържан, чийто легион бе служил вярно на Гранбретан още в онези далечни времена, когато Тъмната империя пазеше в тайна намеренията си да завладее Европа. Умопобъркан до степен да се равнява на своите нездравомислещи господари от Гранбретан, Асровак Микосеваар винаги бе в първите редици на гранбретанската армия, когато предстоеше да бъде пресечена поредната вражеска граница. Всички познаваха добре знамето му, с изписания отгоре лозунг „Смърт вместо живот“, който събуждаше страх в душите на всички, дръзнали да му се противопоставят на бойното поле. Хоукмун реши, че Асровак Микосеваар най-вероятно е отседнал някъде в града, защото той рядко се отдалечаваше от фронтовата линия. Труповете привличаха Микосеваар както розите пчели.

Не забеляза нито едно дете по улиците на Кристалния град. Малкото, останали невредими от набезите на гранбретанците, най-вероятно бяха попаднали в плен и задържани като заложници, за да се подсигури гостоприемството на местните жители.

Залязващото слънце сякаш къпеше в кръв прозрачните сгради и Хоукмун, прекалено изморен за да продължи пътя си, бе принуден да потърси страноприемницата, за която му бе разказал Мелиадус, където прекара една спокойна нощ, преди отново да възобнови пътуването си към Медния замък. Все още не беше преполовил пътя си дотам.

Силите на гранбретанската империя бяха спрени в своя победен ход някъде отвъд градските стени на Лион, ала пътят до града беше съвсем безлюден и очертан от дървени кръстове и бесилки, на които се поклащаха телата на мъже, жени, момчета и момичета и дори, като поредния израз на безумие, на домашни животни, като кучета, котки и питомни зайци. Цели семейства гниеха заедно на места, приковани за страшните кръстове — от мъничкия младенец до най-възрастната прислужничка.

Погнусен от миризмата на разложено, Хоукмун пришпори коня си по Лионския път, като се мъчеше да заглуши надигналото се в гърлото му гадене. Житните поля наоколо бяха почернели от пламъците, обхванали градове и села, а въздухът беше тежък и мътен. Малцината оцелели се бяха превърнали в просяци, по-младите жени войниците бяха задържали за себе си, докато от мъжете помилваха само онези, които се заклеваха във вярност към империята и влизаха в редовете на армията на краля-император.

Също както съвсем наскоро в него се бе надигнало странно любопитство, сега сърцето на Хоукмун се пристягаше от необяснима болка, ала той почти не й обръщаше внимание. Никой не дръзваше да го спре, нито да го разпитва за пътя му, защото онези, които се биеха под флага на Ордена на вълка, се намираха далеч на север и така нямаше опасност да го заговорят с потайния език на този орден.

Отвъд Лион, Хоукмун навлезе в полетата, тъй като пътищата бяха охранявани от патрули на Гранбретан. Вълчата маска прибра в един от многобройните джобове на седлото и после препусна в свободната територия, където въздухът бе все още чист и ухаеше приятно, ала ужасът се бе превърнал в чест гост, но този ужас бе от бъдещето, а не от настоящето.

В малкото градче Валенсия, където малобройна армия се готвеше да посрещне атаката на Тъмната империя — обсъждайки безнадеждни стратегии и строейки демодирани военни машини — Хоукмун за първи път разказа историята си.

— Аз съм Дориан Хоукмун фон Кьолн — заяви той на капитана на заобиколилите го войници.

Капитанът, приседнал на пейката пред местната страноприемница, го огледа от главата до петите.

— Дукът на Кьолн отдавна вече не е между живите — той падна в плен на Тъмната империя. Мисля, че ти си шпионин.

Вместо да възразява, Хоукмун му разказа подготвената от Мелиадус легенда. Като говореше с безстрастен глас, той описа залавянето си и начинът, по който бе избягал и странният му тон убеди капитана далеч повече, отколкото съдържанието на разказа. В този миг един мечоносец, облечен в скъсана ризница, разблъска тълпата, крещейки името на Хоукмун. Дориан се извърна и разпозна герба върху мундира на мъжа — беше от неговата собствена кьолнска армия. Старият войн се оказа един от малкото оцелели след страшната касапница. Той се обърна към капитана и насъбралата се тълпа и разказа за храбростта и изобретателността на младия дук. Ето че само за няколко минути Дориан Хоукмун бе провъзгласен за героя на Валенсия.

Същата нощ, докато празнуваха неговото пристигане, Хоукмун каза на капитана, че е поел към Камарг, надявайки се да привлече граф Медни на страната на онези сили, които все още се противопоставят на Гранбретан. В отговор капитанът поклати глава.

— Граф Медни няма да заеме ничия страна — заяви той. — Но ако въобще изслуша някого, това несъмнено ще бъдете вие и никой друг. Надявам се да успеете, милорд дук.

На следващото утро Хоукмун напусна Валенсия и препусна по пътя на юг, докато срещу него вървяха мъже с мрачни лица, поели на север, за да се присъединят към противниците на Тъмната империя.

Колкото по-близо до целта беше Хоукмун, толкова по-силно духаше насрещният вятър. Най-сетне пред очите му се ширнаха блатистите земи на Камарг — тресавищата, лагуните и превитите от мистрала храсталаци на тази красива, но самотна земя. Когато наближи първата кула, на терасата й блесна светлината на хелиограф и той разбра, че пристигането му ще бъде известно на граф Медни преди още да се появи лично.

Хоукмун забави ход, докато се спускаше по тесния път между блатата, а наоколо храстите се полюшваха и се чуваше крясъкът на блатните птици.

Малко преди да се стъмни, пред погледа му изникна Медния замък, чийто островърхи кули се очертаваха като сивкаво-черен силует на фона на вечерното небе.

Пета глава
Пробуждането на Хоукмун

Граф Медни подаде на Дориан Хоукмун чаша вино и промърмори замислено:

— Моля продължавайте, милорд дук.

Всъщност, Хоукмун разказваше историята си за втори път. В гостната на Медния замък бяха седнали Изелда, по-красива от всякога, Боуджентъл, потънал в мисли и фон Вилач, който сучеше мустаци, загледан в огъня.

Хоукмун завърши разказа си.

— И така, реших да дойда в Камарг, за да потърся помощта ви, граф Медни, защото знаех, че само в тази земя ще срещна сигурна защита, срещу заплахата на Тъмната империя.

— Вие, разбира се, сте добре дошъл — произнесе граф Медни, като същевременно присви очи. — Ако наистина търсите само убежище.

— Само това.

— А не сте ли дошли за да ни молите да се включим във войната срещу Гранбретан? — попита слабо обнадежден Боуджентъл.

— Достатъчно изстрадах и аз самият — за толкова кратко време — та не бих желал и други да бъдат постигнати от участта, от която едва се отървах — отвърна Хоукмун.

Изелда имаше разочарован вид. Нямаше съмнение, че всички присъстващи в стаята, ако се изключеше самият граф Медни, желаеха война с Гранбретан. И сигурно по различни причини — Изелда, за да отмъсти на Мелиадус, Боуджентъл, защото вярваше, че на злото трябва да се противопоставят, а фон Вилач, само защото му се щеше да поразвърти меча.

— Добре — кимна граф Медни. — Защото ми омръзна вече да споря по този въпрос. Така… струва ми се, че сте доста изморен, милорд дук. Да си призная, отдавна не бях виждал толкова изтощен човек. Май доста ви задържахме тук. Аз лично ще ви отведа в покоите ви.

Хоукмун не почувства радост от успешната измама. Беше разказал всичките тези лъжи, само защото се бе съгласил с предложението на Мелиадус. А когато дойде времето да отвлече Изелда, знаеше, че ще изпълни задачата със същото ледено спокойствие.

Граф Медни го разведе из отредените му покои, състоящи се от спалня, баня и малък кабинет.

— Надявам се, да задоволява изтънчения ви вкус, милорд дук? — попита той.

— Напълно — съгласи се Хоукмун.

Граф Медни спря на вратата.

— Тази перла, — каза той — която е на челото ви. Одеве май споделихте, че била от някакъв неуспешен експеримент на Мелиадус?

— Точно така, графе.

— Аха… — граф Медни погледна към пода, после отново вдигна глава. — Ако ви притеснява, бих могъл да поразпитам за някоя магия, с която да я премахнем…

— Не ме притеснява — отвърна Хоукмун.

— Аха — рече отново графа и напусна стаята.

В тази нощ, Хоукмун се събуди също така внезапно, както в страноприемницата преди няколко нощи и в първия миг му се стори, че вижда някаква фигура, изправена насред спалнята — рицар в броня от мрамор и злато. Натежалите му за сън клепачи се спуснаха уморено и когато отново намери сили да ги вдигне, фигурата беше изчезнала.

А в гърдите на Хоукмун се зараждаше конфликт — може би това бе конфликт между човечността и безчовечността, може би беше конфликт между съзнанието и безсъзнанието, ако разбира се, подобен конфликт беше възможен.

Каквато и да беше истинската природа на този конфликт, нямаше никакво съмнение, че характерът на Хоукмун се променя за втори път. Това не беше характерът, който бе притежавал на бойното поле край Кьолн, нито пък странното, апатично настроение, което го бе завладяло след битката, а един съвършено нов характер, сякаш Хоукмун се раждаше отново, а душата му бе отлята по друг, напълно различен калъп.

Ала предвестниците на това раждане бяха все още слаби и недоловими, нужен бе катализатор, както и подходяща среда, в която да се извърши раждането.

Междувременно, на сутринта Хоукмун се пробуди с мисълта как да ускори отвличането на Изелда, та час по-скоро да се завърне в Гранбретан, където щяха да го освободят от бремето на Черната перла и да го изпратят в земята на неговата младост.

Когато излизаше от покоите си, пръв го срещна Боуджентъл.

Поетът-философ положи ръка на рамото му.

— Ах, милорд дук, надявах се да ми разкажете впечатленията си от Лондра. Никога не съм бил в този град, макар на младини да съм пътувал доста.

Хоукмун погледна към Боуджентъл и си помисли, че същата картина, която виждаше сега, получаваха и велможите на Гранбретан, с помощта на Черната перла. На лицето на Боуджентъл не се четеше нищо друго, освен искрено любопитство и Хоукмун реши, че този човек не таи към него никакви подозрения.

— Това е неимоверен по размери, мрачен и извисяващ се към небесата град — поде той. — Отличава се с изтънчена архитектура, да не говорим за украсата, която заслепява окото и го радва с многообразието си.

— А духът? Какъв е духът на Лондра? Какви бяха впечатленията ви в тази насока?

— Могъщество — рече Хоукмун. — Самоувереност…

— И безумие?

— Не е моя работа да определям кое е безумие и кое не, сър Боуджентъл. Може би ме намирате за странен? За човек с чудати маниери? Реакциите ми не са като на околните?

Изненадан от неочаквания поврат в разговора, Боуджентъл погледна внимателно Хоукмун.

— Ами… да, но защо питате?

— Защото намирам въпроса ви за безсмислен. Казвам ви го, без да ви обиждам… нямах ни най-малко подобно намерение — Хоукмун потърка брадичката си. — Поне аз го намирам за безсмислен.

Двамата заслизаха по стълбите към просторната гостна, където беше поднесена закуската и фон Вилач вече прехвърляше една огромна пържола от подноса в чинията си.

— Безсмислен значи — повтори замислено Боуджентъл. — Вие се питате какво е безумие — аз пък, какво е това смисъл.

— Това не зная — отвърна Хоукмун. — Зная само това, което зная.

— Изглежда изпитанията, на които ви е подложила съдбата, са ви накарали да се отдръпнете вътре в себе си — забравяйки предишните понятия за дълг и съвест — произнесе с нескрита симпатия Боуджентъл. — Мисля, че и друг път съм се сблъсквал с подобни обстоятелства. Докато се ровиш из старите книги, можеш да научиш немалко за хората, които са страдали и са губили разсъдък или способност да чувстват. Но с добра храна и приятна компания и тази болка накрая се лекува. Все пак, добре стана, че дойдохте тъкмо в Медния замък. Може би някакъв вътрешен глас ви е насочил към нас.

Хоукмун го слушаше без особен интерес, загледан в Изелда. Девойката се спусна по насрещната стълба и се усмихна на него и Боуджентъл, докато пресичаше гостната.

— Добре ли спахте, милорд дук? — попита го тя.

Но Боуджентъл го изпревари с отговора.

— Той е изстрадал много повече, отколкото предполагахме. Предполагам, че на нашия гост ще са му необходими поне седмица, или дори две, за да се възстанови напълно.

— Милорд, не бихте ли желали да ми правите компания тази сутрин? — предложи грациозно Изелда. — Бих искала да ви покажа нашата градина. Красива е дори през зимата.

— Да — кимна Хоукмун. — Наистина искам да я видя.

Боуджентъл се усмихна, разбрал че нежното сърце на девойката страда искрено заради мъките, които е трябвало да изтърпи Хоукмун. Никой, помисли си философът, не би могъл по-добре от Изелда да помогне за възстановяване наранения дух на дука.

Разхождаха се по една от терасите на градината на замъка. Наоколо имаше кипариси, цъфтящи през зимата цветя и най-различни зеленчуци. Небето беше ясно и синьо, слънцето грееше ярко и двамата не усещаха студения вятър, увити в дебелите меки кожуси. Любуваха се на сгушеното в долината градче и на покоя, който се излъчваше от него. Хоукмун стискаше лекичко ръката на Изелда, заслушан в чуруликащия й глас, а девойката не спираше, очевидно изгубила надежда да чуе дори една дума от мъжа с мрачно лице, изправил се до нея. Отпърво Черната перла в челото му малко я плашеше, но после реши, че почти не се отличава от диамантената диадема, с която понякога отмяташе косата от челото си.

Нейното нежно, моминско сърце преливаше от обич и топлина. Именно тази обич пръв бе съумял да разпали барон Мелиадус, защото чувствата винаги търсят изблик навън. И ето че сега бе готова да я предложи на този странен, на пръв оглед непохватен герой на Кьолн, надявайки се с това да излекува страшните рани в душата му.

Не след дълго откри, че на лицето му се изписваше някакво изражение само в онези случаи, когато тя споменаваше неговата родина.

— Разкажете ми за Кьолн — предложи Изелда. — Не такъв, какъвто е сега, а какъвто го помните — и какъвто може един ден да стане отново.

Думите й напомниха на Хоукмун за обещанието, което бе дал Мелиадус да му върне заграбената земя. Той откъсна поглед от момичето, скръсти ръце на гърдите и вдигна очи към небето, по което се надпреварваха гонени от вятъра облаци.

— Кьолн… — повтори тихо девойката. — Прилича ли на Камарг?

— Не… — Той насочи погледа си към покривите под тях. — Не… защото Камарг е дива земя и е била такава още от началото на времето. А в Кьолн навсякъде се виждат белези от присъствието на човека — в разораните ниви, правите канали, павираните друмища, уютните, подредени селца и чифлици. Сякаш я виждам и сега — малка провинциална страна, с охранени овце и наддали на тегло крави, със сламени купи и тучни зелени поляни из които се крият зайци и полски мишки. С грубо сковани огради и прохладни горички и виещ се над всеки комин дим. Хората там са скромни и добросърдечни и мили като малки деца. Зидовете на къщите са потъмнели от старост, а сградите са скромни също като хората, които живеят в тях. Нито едно тъмно петънце нямаше в Кьолн преди да дойде Гранбретан, като потоп от метал и огън, който ни заля от другия бряг на Рейн. Така че, Гранбретан също остави белези от присъствието на човека… но това бяха следи от меч и огън…

Той въздъхна и заговори още по-развълнувано.

— И тези следи от меч и огън изтриха белезите от плуга и браната… — той се извърна и я погледна. — От оградите сковаха бесилки и кръстове, в каналите заплуваха трупове на крави и овце и отровиха земята, камъните от зидовете на къщите се превърнаха в амуниции за катапултите, а хората можеха да избират — или да умрат, или да станат войници.

Тя положи нежната си длан на кожения му ръкав.

— Говорите така, сякаш става дума за много далечен спомен.

Лицето му отново придоби безстрастен израз и пламъчетата в очите му угаснаха.

— Така е, така е — сякаш си припомням отдавна забравен сън. Който вече не значи нищо за мен.

Но Изелда го погледна замислено, докато го водеше из градината и си рече, че най-сетне е открила начин да проникне в душата му и да му помогне.

От своя страна Хоукмун си припомни какво щеше да изгуби, ако не изпълни обещанието да отведе девойката при Тъмните господари и се зарадва на вниманието й по съвсем други причини, от тези, които тя предполагаше.

Граф Медни ги срещна в двора на замъка. Тъкмо оглеждаше един стар боен кон и разговаряше с коняря.

— Дайте му да пасе — нареди той. — Службата му свърши. — Той се обърна към дъщеря си и Хоукмун. — Сър Боуджентъл ми каза, че сте по-изтощен, отколкото си мислехме — рече той на Хоукмун. — Но искам да ви уверя, че сте добре дошъл в Медния замък и можете да останете, колкото пожелаете. Надявам се, че Изелда не ви е изтощила с приказките си.

— Не. От тях си почивам…

— Чудесно! Тази вечер ще се позабавляваме. Помолих Боуджентъл да ни прочете част от най-новата си творба. Той обеща, че ще подготви нещо леко и приятно. Надявам се да ви хареса.

Хоукмун забеляза, че докато произнасяше тези думи, графът се вгледа внимателно в лицето му, ала гласът му звучеше съвсем добросърдечно. Дали не беше прозрял истинската задача, с която Хоукмун бе дошъл тук? Графът бе известен като човек мъдър и проницателен. АЛа след като бе успял да заблуди барон Калан, защо да не се справи и с Медния граф? Хоукмун реши, че няма от какво да се бои и последва Изелда, която го поведе из замъка.

В същата нощ в замъка имаше гуляй и графът бе наредил да подредят за празнична трапеза най-голямата маса в гостната. Около масата се бяха настанили неколцина знатни велможи на Камарг и три-четири прочути биковъди, между които и повъзстановилият се Махтан Справедливи, чийто живот Медния граф бе спасил собственоръчно само преди година. Имаше риба и печени пуйки, червено и бяло месо, най-разнообразни зеленчуци, различни сортове вина, бира, а купите бяха препълнени с вкусни сосове и подправки. Дориан Хоукмун бе настанен отдясно на Медния граф, а отляво седеше Махтан Справедливи, който бе герой на изминалия сезон. Справедливи боготвореше графа и се отнасяше към него с дълбока почит, която последния намираше дори за малко притеснителна. До Хоукмун седеше Изелда, а срещу нея — Боуджентъл. В другия край на масата бе настанен Жанжак Екаре, най-известният биковъд, облечен в дебели скъпи кожи, с гъста черна брада на лицето, а могъщият му смях кънтеше в стените на замъка. В съседство на Жанжак бе фон Вилач и двамата мъже изглежда се спогаждаха чудесно.

Когато тържествената вечеря приключи, слугите поднесоха сладкиши и пасти, както и сочно камаргско сирене, а пред всеки гост бе поставена кана с ароматно вино, малка бъчонка с бира и по няколко масивни бокала. Само пред Изелда поставиха стъклена бутилка и малка чаша, макар че досега тя бе пила наравно с мъжете и по всичко изглежда, изборът в случая бе неин.

Умът на Хоукмун се бе замъглил от изпитото вино и лицето му изглеждаше одухотворено. Той дори си позволи една-две усмивки и макар да не отвръщаше с шеги на закачките на околните, той поне не ги отблъскваше с доскорошния си мрачен изглед.

Граф Медни избра този миг за да съсредоточи вниманието към Боуджентъл.

— Боуджентъл! Нали ни обеща балада?

Боуджентъл се надигна усмихнат, с поруменяло лице, също като на останалите гости.

— Нарекох баладата си „Император Глаукома“ и се надявам, че ще ви хареса — обяви той и започна да рецитира отмерено:

Император Глаукома

подмина стражата

под далечната арка

и излезе на пазара

сред странни украшения —

останки от последната война,

а също рицари-темплиери

и отоманци

бежанци от Алказар

и могъщи ханове

проснати под сенките

на гигантските палми

просеха милостиня.

Но Император Глаукома

подмина просяците

със сурово лице,

докато медни тръби и оркестри

свиреха

в чест на

императорския парад.

Граф Медни следеше внимателно изражението на Боуджентъл, а на устните му играеше лека усмивка. А междувременно поетът продължаваше да произнася вдъхновено сложните рими. Хоукмун огледа присъстващите и забеляза, че някои се усмихват, докато други имаха объркан вид, но всички до един бяха под въздействие на изпитото вино. Самият Хоукмун нито се усмихваше, нито се мръщеше. Изелда се наведе към него и му прошепна нещо, но той не я чу.

Регатата

в залива

избухна в канонада,

когато Императорът

показа

знамението

на посланика от Ватикана,

— За какво става дума? — изсумтя високо фон Вилач.

— За древни събития — обясни Жанжак Екаре — преди Трагичното хилядолетие.

— Май ще е по-добре, ако ни изпеят някоя бойна песен.

Жанжак постави пръст на устата, давайки знак на стария войн да пази тишина, докато Боуджентъл продължаваше.

който направи

дарения от алабастър

саби-дамаскини

и парижки хоросан

от могилата

на Зороастър

където куче грозде и

маслини диви

цъфтят.

Хоукмун почти не различаваше отделните думи, но странният ритъм на римите изглежда оказваше чуден ефект върху него. Отначало си помисли, че е от виното, но после си даде сметка, че в някои определени моменти от рецитирането умът му сякаш се разтърсва и в гърдите му се надигат забравени чувства. той се полюшна в креслото.

Боуджентъл втренчи поглед в очите му и продължи с поемата, като махаше превъзбудено с ръце.

Поетът-лауреат

с лавров венец

и оранжев брокат

обшит с топази

и опали

и блестящ нефрит,

ухаещ на помада,

миришещ на смирна,

и лавандула,

сред съкровища

от Самарканд и Тракия,

се просна

на пазара,

— Добре ли се чувствате, милорд? — попита Изелда загрижено, като отново се наведе към Хоукмун.

Дориан кимна с глава.

— Добре съм, благодаря ви.

Ала вече бе започнал да се пита, дали с нещо не бе разгневил господарите на Гранбретан и те не бяха възвърнали живота на Черната перла. Виеше му се свят.

безжизнен,

и докато хорът

редеше песнопения,

възпявайки величието му,

Императорът,

великолепен,

с пантофки позлатени

с подметки от слонова кост,

крачеше напред,

а тълпата аплодираше

този смъртен бог.

Хоукмун вече различаваше само лицето на Боуджентъл и не чуваше нищо друго, освен строфите и за пръв път си помисли, че може би е омагьосан. Но ако Боуджентъл наистина го беше омагьосал, тогава какво точно целеше с това?

От прозорците и кулите

в премени красиви

и гирлянди от цветя

и свежи букети

децата разпръскваха

дъжд

от благоуханни рози и китки

от зюмбюли

над друмищата

по които минаваше Глаукома.

И сипеха се в праха

от тераси и прозорци

от детските ръчички

виолетки,

сливови цветчета, лилии

и перуники

и покриваха пътя,

по който вървеше Глаукома.

Хоукмун отпи жадно от каната с вино, въздъхна дълбоко и погледна към Боуджентъл, който продължаваше да рецитира своята поема.

Луната

лъщеше зад облаци,

трептеше горещото слънце

ала не бързаше

да достигне зенита,

звездите обсипани

със серафими

възпяваха химни,

часът що бе близо,

когато императорът

пред свещените руини ще да застане,

блажени,

и на вратата забравена от времето,

ще положи десница,

защото от смъртните

само той

бе с това право.

Хоукмун изпъшка болезнено, сякаш внезапно се бе потопил в ледено студена вода. Изелда докосна нежно с ръка покритото му с пот чело и го погледна уплашено.

— Милорд…?

Ала Хоукмун не откъсваше поглед от Боуджентъл, сякаш бе хипнотизиран от строфите.

Глаукома пресече

със поглед сведен

на гробницата древния портал

със скъпоценни камъни инкрустиран —

перли, рубини и кости.

Остана назад портала и колонадата

докато тръби медни зовяха

и фанфари отекваха силно

а земята трепереше

в небето

войнство свещено се сбираше,

а на амбрата уханието остро

гореше във въздуха.

Хоукмун почти не усещаше трепетното докосване на Изелда, нито чуваше думите й. Очите му бяха втренчени в очите на Боуджентъл, а слухът му изострен за ритъма на поемата. Бокалът се търкулна от ръката му. Не изглеждаше никак добре, но граф Медни на предприе нищо, за да му помогне. Вместо това местеше поглед от Хоукмун към Боуджентъл, прикрил лицето си зад позлатената чаша, а очите му пламтяха насмешливо.

И вдигна ръце императорът,

а от шепите му бял гълъб литна!

О, гълъбе

чист

като мира на Земята,

и така невиждан

като любовта

що на всичко помага.

Хоукмун изстена. В далечния край на трапезата фон Вилач удари чашата си в масата.

— Виж това ми харесва. А защо да не чуем „Кръвопролитие планинско“? И нея си я бива…

Императорът на гълъба

снежнобял

свободата дари

и литна той

от погледа се изгуби

над вятъра литна

и над огъня ярък

високо, високо,

към слънцето право летеше

та гибелта си да срещне

за Император Глаукома.

Хоукмун се изправи, олюля се и след това се строполи върху масата, а виното се разпиля във всички посоки.

— Пиян ли е? — попита фон Вилач с отвращение.

— Той е болен! — извика Изелда. — О, той е болен!

— Според мен не е пиян — заяви граф Медни, наведе се над проснатото тяло на Хоукмун и надзърна под клепача му. После погледна към Боуджентъл и се усмихна. Боуджентъл се ухили в отговор и вдигна рамене.

— Надявам се, че си прав, графе — рече той.

Тази нощ Хоукмун лежа безжизнено като в кома, а когато на сутринта се свести, над него се бе надвесил Боуджентъл, който в двореца изпълняваше ролята на домашен лекар. Все още Хоукмун не беше сигурен дали случилото се снощи се дължеше на прекомерното количество изпито вино, на Черната перла, или на строфите на Боуджентъл. Усещаше само, че целият гори и че е неимоверни отпаднал.

— Това е треска, милорд дук — увери го с тих глас Боуджентъл. — Но ние ще ви излекуваме, не се бойте.

А след това се появи Изелда, усмихна му се и приседна до леглото.

— Боуджентъл ми каза, че няма нищо страшно — рече тя. — Аз ще се грижа за вас. Скоро ще ви изправим на крака.

Хоукмун надзърна в лицето й и гърдите му се изпълниха с бушуващи чувства.

— Лейди Изелда…

— Да, милорд?

— Аз… благодаря ви…

Той огледа стаята смутено. Изведнъж зад него са разнесе настойчив глас. Гласът принадлежеше на граф Медни.

— Не говорете повече. Почивайте си. Контролирайте мислите си. Поспете, ако можете.

Хоукмун не знаеше, че графът е в стаята. Ето че Изелда опря чаша в устните му. Той отпи от прохладната течност и отново се унесе.

На следващия ден треската бе изчезнала и Хоукмун се чувстваше изтощен както душевно, така и физически. Зачуди се, дали не са го упоили.

Изелда дойде в стаята, когато привършваше със закуската и го попита дали е готов да я придружи на малка разходка из градината.

Хоукмун потърка чело и усети, че Черната перла е далеч по-топла от обикновено. Той отдръпна ръка уплашено.

— Още ли се чувствате зле, милорд? — попита Изелда.

— Не… аз… — Хоукмун въздъхна. — Не зная. Чувствам се странно… никога досега не съм се чувствал така…

— Малко чист въздух ще проясни мислите ви.

Хоукмун я последва покорно в градината. Тук ухаеше приятно, слънцето грееше ярко и съвсем ясно се различаваха дори най-далечните дървета и храсти.

Изелда го докосна с ръка и чувствата в душата му се разбудиха отново. Усещането беше особено приятно, също както и хладният полъх на вятъра в лицето му и гледката на красивата градина и терасите под тях. Ала същевременно Хоукмун бе завладян от страх и недоверие — страх от Черната перла, защото той не се съмняваше, че камъкът ще го унищожи при най-малкия знак за предателство, и недоверие към граф Медни и останалите, защото Хоукмун си даваше сметка, че по някакъв начин те го мамят и вече са се досетили, че е пристигнал тук, в Медния замък, с потайни намерения. Би могъл да сграбчи момичето още сега, да открадне един бърз кон и може би дори да стигне до границата. Той извърна глава към нея.

Изелда му отвърна с нежна усмивка.

— Струва ми се, че от чистия въздух се чувствате по-добре, милорд?

Хоукмун плъзна поглед по лицето й, докато в гърдите му бушуваха противоречиви чувства.

— По-добре? — повтори пресипнало той. — По-добре ли? Не съм сигурен…

— Уморен ли сте?

— Не. — Усещаше болка в главата си и отново си спомни със страх за Черната перла. Той посегна и сграбчи момичето за ръката.

Тя отдаде жеста на слабостта му, защото протегна другата си ръка и го прегърна, сякаш да го подкрепи. Хоукмун усети, че е на предела на силите си и не може да предприеме нищо.

— Колко сте мила — промърмори той.

— А вие сте странен — отвърна тя, но толкова тихо, че Хоукмун едва я чу. — Струва ми се, че сте нещастен.

— Да… — Той се отдръпна от нея и направи няколко крачки към края на терасата. Знаеха ли Господарите на Гранбретан какво става в душата му? Едва ли. Ала не беше изключено да подозират нещо и всеки момент можеха да възвърнат живота на Черната перла. Той пое с пълни гърди студения въздух, разкърши рамене и изведнъж си спомни гласа на граф Медни, който бе чул предната нощ. „Контролирай мислите си“ — го бе посъветвал графът.

Болката в главата му нарастваше. Той се обърна.

— Мисля, че ще е най-добре да се връщаме в замъка — каза Хоукмун на Изелда. Тя кимна, отново го хвана за ръката и двамата поеха по обратния път.

Когато влязоха в гостната, насреща им се изправи граф Медни. На лицето му беше изписана загриженост и нищо не говореше за тревожната настойчивост, с която се бе обърнал предната вечер към Хоукмун. Дориан се зачуди дали не бе сънувал тази сцена или граф Медни наистина бе прозрял предназначението на Черната перла и се държеше по този начин с цел да заблуди Тъмните господари, които дори в този момент следяха всичко от лабораторията в Лондра.

— Нашият дук не се чувства съвсем добре — обяви Изелда.

— Това ме натъжава — отвърна граф Медни. — Мога ли да ви помогна с нещо, милорд?

— Не — отвърна дрезгаво Хоукмун. — Не… благодаря ви.

Той се отправи към стълбите, като се стараеше да не показва слабост. Изелда го придружи, подкрепяйки го за ръката, докато стигнаха покоите му. На вратата той се спря и я погледна. Очите й го гледаха с безмерно състрадание, тя вдигна нежната си ръка и го докосна по челото. От допира тялото му потрепери и той изстена. Миг по-късно Изелда се извърна и затича надолу по-стълбите.

Хоукмун влезе в спалнята и се хвърли на леглото, дишайки тежко, а мускулите му се напрягаха неконтролирано. Питаше се отчаяно какво става с него и каква е причината за растящата болка в главата му. Измина доста време преди отново да заспи.

Събуди се късно следобед, съвсем отпаднал. Болката в главата му почти бе изчезнала, до леглото седеше Боуджентъл, а на масата бе поставена купа с пресни плодове.

— Май сгреших, като обявих, че треската ви е напуснала — заговори той.

— Какво става с мен? — промърмори Хоукмун.

— Доколкото мога да определя, имате лека треска като последствие на неволите, които сте преживял и опасявам се — на нашето гостоприемство. изглежда, че не е трябвало толкова рано да поемате тежка храна и вино. Трябваше да го предвидя. Но скоро отново ще бъдете на крака, милорд.

Хоукмун знаеше, че диагнозата е напълно погрешна, но не каза нищо. Той чу някакво покашляне вляво от него и извърна глава, но видя само, че вратата към съседната стая е отворена. Имаше някой в другата стая. Хоукмун вдигна въпросително вежди към Боуджентъл, но лицето на поета остана равнодушно и той изглеждаше изцяло съсредоточен в пулса на своя пациент.

— Не се бойте — произнесе гласът от съседната стая. — Искаме да ви помогнем. — гласът принадлежеше на граф Медни. — Знаем за какво служи перлата в челото ви. След като си отдъхнете, станете и идете в гостната, където Боуджентъл ще поведе с вас някакъв разговор на банални теми. Не се изненадвайте, ако действията му ви се сторят странни.

Боуджентъл прехапа устни и се изправи.

— Мисля, че скоро ще бъдете съвсем във форма, милорд. Ще ви оставя да си почивате.

Хоукмун го изпроводи с поглед и чу, че вратата на съседната стая се затваря. Как са успели да научат истината? И какво значение щеше да окаже това върху съдбата му? Вероятно Тъмните господари вече бяха заподозрели, че събитията не се развиват според очакванията им. Всеки момент Черната перла можеше да оживее в мозъка му.

Хоукмун реши, че не му остава нищо, освен да се подчини на напътствията на граф Медни, въпреки че дори да узнаеше истинската причина за появата на Хоукмун в замъка, графът едва ли щеше да бъде така отмъстителен, както Тъмните господари — рече ли да им измени. Каквото и да предприемеше, перспективите бяха мрачни.

Когато стаята се обгърна в мрак и навън легна нощта, Хоукмун се изправи и слезе в гостната. Помещението беше съвсем празно. Той се огледа, чудейки се дали не е попаднал в някаква клопка.

В този момент Боуджентъл се появи на вратата и му се усмихна. Устните на Боуджентъл се раздвижиха, но Хоукмун не чу никакъв звук. Не след дълго устните спряха да мърдат, Боуджентъл се престори, че изслушва несъществуващият отговор на Хоукмун и Дориан осъзна, че цялата тази сцена е предназначена да измами онези, които ги следяха през Черната перла.

Хоукмун чу стъпки зад себе си, но не се обърна, а вместо това се държеше така, сякаш участва активно в разговора с Боуджентъл.

И тогава граф Медни заговори зад него.

— Знаем добре за какво служи Черната перла, милорд дук. Разбираме също така, че са ви принудили да дойдете тук въпреки волята ви и се досещаме за целта, с която са ви изпратили. Сега ще ви обясня…

Хоукмун бе донякъде смутен от странната ситуация — Боуджентъл продължаваше да имитира разговор с него, докато дълбокият глас на графа сякаш идеше от въздуха.

— Още щом се появихте в Медния замък, — продължи графът — веднага се досетих, че Черната перла е поставена със съвсем конкретна цел, макар може би вие да не го знаете. Опасявам се, че Господарите на Тъмната империя малко са ме подценили, защото не малка част от живота си съм посветил на изучаване на магьосничеството и науката, та веднъж в една древна книга се натъкнах и на описанието на машината на Черната перла. Единственото, което все още не знаех е, дали сте съзнателна, или несъзнателна жертва на Перлата, но исках да го разбера без да събудя подозренията на гранбретанците. Ето защо, в нощта на празненството помолих сър Боуджентъл да прикрие няколко руни в набързо измислена поема. Целта, с която използвахме тези руни, бе да ви лишим от съзнание — така че, да можем да ви прегледаме без да го узнаят Господарите на Тъмната империя. Надявахме се, че ще ви сметнат за пиян и няма да свържат красивите рими на Боуджентъл с нашия малък замисъл. Руните бяха подредени в сложен ритъм, а интонацията им целеше да ви хипнотизира. Така или иначе, те изпълниха предназначението си и вие изпаднахте в дълбока кома. Докато спяхте, двамата с Боуджентъл съумяхме да проникнем в дълбините на вашия вътрешен ум, който изглеждаше скрит като подплашено животно зад множество изкуствени прегради. Ала вероятно някои от съвсем пресните събития, след като сте напуснали Гранбретан, бяха помогнали на вътрешния ви ум да се приближи до повърхността и така имахме възможност да го подложим на разпит. Научихме почти всичко, което сте преживели в Лондра и когато разбрах за мисията, с която са ви изпратили тук, в първия миг бях готов да ви убия. Ала после забелязах някакъв конфликт във вас — конфликт, който дори вие самият не осъзнавахте. И ако не беше този конфликт, щях да ви погубя собственоръчно или да оставя Черната перла да го стори.

Докато се преструваше, че участва в несъществуващия разговор с Боуджентъл, Хоукмун потрепери от ужас.

— Само че, — продължи граф Медни — не можех да ви виня за всичко, а и не исках да унищожа един потенциален могъщ враг на Гранбретан. И макар привидно да спазвам неутралитет, някои служители на Гранбретан ми нанесоха достатъчно силно оскърбление, та да ги оставя да се разхождат невредими по земята. Ето защо подготвихме тази сцена, за да ви съобщим, че сме в течение на заговора и също така, че за вас има надежда. Разполагам със средства, които могат, макар и временно, да неутрализират силата на Черната перла. Не след дълго Боуджентъл ще ви покани да го придружите на малка разходка из замъка, която ще завърши с посещение на моя работен кабинет. Именно там аз ще направя, каквото трябва да бъде сторено. Разполагаме със съвсем малко време, преди Господарите на Гранбретан да изгубят търпение и да възвърнат пълния живот на Перлата в черепа ви…

Хоукмун чу отдалечаващите се стъпки на графа и в същия миг Боуджентъл се усмихна и произнесе високо:

— И така, милорд, ако бъдете така любезен да ме придружите, аз с радост ще ви покажа някои места в замъка, които все още не сте посещавали. Така например, малко са онези гости, на които е била оказвана честа да посетят работния кабинет на граф Медни.

Хоукмун вече знаеше, че това малко встъпление е предназначено изцяло за наблюдателите от Гранбретан. Несъмнено Боуджентъл се надяваше да поуспокои подозренията им и да спечели малко време.

Боуджентъл пресече гостната и влезе в тесен и къс коридор, завършващ сляпо с на пръв поглед солидна стена, върху която бяха окачени множество гоблени. Боуджентъл отмести част от гоблените, притисна една малка издатина и в същия миг част от стената се озари в ярка светлина, която постепенно угасна, разкривайки проход, през който спокойно можеше да премине леко приведен човек. Хоукмун последва Боуджентъл в прохода и двамата се озоваха в неголяма стая, чийто стени бяха окичени със стари карти и графики. Пресякоха стаята и влязоха направо в следващата, по-голяма от първата. Тук бяха разположени многобройни алхимични апарати, а покрай стените бяха подредени лавици, натъпкани със старовремски книги по химия, магьосничество и философия.

— От тук — промърмори Боуджентъл, дръпна една завеса и зад нея се показа тъмния вход на тунел.

Хоукмун напрягаше зрение за да различи нещо пред себе си, но мракът бе непроницаем. Той пристъпи предпазливо в тунела и в същия миг всичко наоколо се озари в ослепително ярка светлина.

Точно срещу него се очертаваше тъмният силует на граф Медни, стиснал в ръка странно на вид оръжие, чието острие сочеше право в главата на Хоукмун.

Хоукмун възкликна изненадано и направи опит да отскочи встрани, но тунелът бе твърде тесен. Нещо изпращя пронизително и звукът отекна болезнено в тъпанчетата му, придобивайки странен почти музикален ритъм, а после Хоукмун се просна на гръб и изгуби съзнание.

Когато се пробуди отново, под блясъка на златиста светлина, Хоукмун си даде сметка, че отдавна не беше се чувствал толкова добре. Умът и тялото му сякаш бяха изпълнени с кипящ живот, повече от когато и да било. Той се усмихна доволно и се протегна. Лежеше на метална пейка и беше съвсем сам. Вдигна река и плъзна длан по челото си. Черната перла бе на мястото си, но повърхността й изглеждаше променена. Изчезнало бе усещането, че докосва жива плът, нито пък се долавяше предишната неестествена топлина. На пръв поглед изглеждаше като най-обикновен скъпоценен камък, с твърда, гладка и хладна повърхност.

Влезе граф Медни и го огледа, а на лицето му се четеше очевидно задоволство.

— Съжалявам, ако съм ви разтревожил с нещо вчера вечерта — каза той, — но трябваше да действаме бързо и да парализираме Черната перла, като пленим дори малкото живот, който притежава за момента, вътре в нея. Смело мога да заявя, че успяхме в това начинание и сега този живот е под наша власт, с помощта както на научни, така и на метафизични средства, но едва ли ще съумеем да го задържим задълго. Той е твърде силен. В някой неизвестен засега момент от бъдещето той ще ни се изплъзне и ще се завърне обратно в Перлата, където и да сте тогава.

— Значи съм излекуван, но не и спасен — каза Хоукмун. — И колко дълго ще се радвам на това подобрение?

— Не съм напълно сигурен. Със сигурност поне шест месеца, може би дори година, или две. Ала от друга страна, може и да е въпрос на часове. Не искам да ви мамя, Дориан Хоукмун, но и не желая да ви давам напразни надежди. На Изток има един могъщ магьосник, за който съм чувал, че би могъл да извади Черната перла от черепа ви. Той е отдавнашен враг на Тъмната империя и сигурно ще се съгласи да ви помогне, стига да го откриете.

— И как се казва?

— Малагиджи от Хамадан.

— Значи, този магьосник живее в Персия?

— Аха — кимна граф Медни. — Толкова далеч, че е почти невъзможно да бъде открит.

Хоукмун въздъхна и седна.

— Е, да се надяваме, в такъв случай, че с помощта на вашата магия ще мога да поживея още поне известно време. Смятам да напусна страната ви, граф Медни и да се отправя към Валенсия, където ще се присъединя към армията. Там се събират всички враждебни на Гранбретан сили и макар да се съмнявам в победата им, поне ще имам възможност да смачкам няколко от кучетата на краля-император и така да отмъстя за онова, което сториха с мен.

Граф Медни се усмихна хладно.

— Значи аз ви дарих с живот, а вие решихте незабавно да го пожертвате. Очаквах да помислите малко, преди да вземете каквото и да било решение. Всъщност, как се чувствате, милорд дук?

Дориан Хоукмун спусна крака от койката и се протегна отново.

— Пробуден… — каза той — нов човек… — После се намръщи. — Да, нов човек… — повтори замислено Дориан. — И знаете ли, графе, май ще се съглася с вас. Отмъщението може да почака, докато се отдаде някой по-подходящ случай.

— Спасявайки ви — произнесе тъжно граф Медни — аз ви отнех младостта. Никога вече няма да я познаете.

Шеста глава
Битката за Камарг

— Не са се насочили нито на изток, нито на запад — каза Боуджентъл една сутрин два месеца по-късно, — а си пробиват път право на юг. Вече няма съмнение, графе, че са разкрили вашия план и възнамеряват да ви отмъстят.

— А може би искат да отмъстят на мен — намеси се Хоукмун, който бе седнал в едно дълбоко кресло, близо до пламтящия огън в камината. — Хубаво бях намислил да ги посрещна. Уверен съм, че ме смятат за предател.

Граф Медни поклати глава.

— Познавам добре барон Мелиадус — той иска да сложи ръка на всички нас. Той и вълците, които предвожда. Няма да се спрат пред нищо, докато не стигнат границата ни.

Фон Вилач се извърна от прозореца, откъдето се виждаше като на длан целият град.

— Нека дойдат. Ще ги обрулим, както мистрала брули листата от дърветата.

— Да се надяваме — промърмори със съмнение в гласа Боуджентъл. — Събрали са значителни сили. И за пръв път са изоставили обичайната си тактика.

— Да, глупаво наистина — кимна граф Медни. — Да си призная, отначало се възхищавах на начина, по който действаха, разширявайки прогресивно завладените територии в полукръг. По такъв начин имаха възможност да подсилват тила си, преди да преминат в ново настъпление. А ето, че сега имат незавладени територии и на двата си фланга и вражеска войска, готова да ги нападне в гръб. Ако успеем да ги ударим здраво, хич няма да им е лесно докато отстъпват. Май покрай желанието да си отмъсти, барон Мелиадус е загубил здравия си разум.

— Но ако спечелят, — произнесе тихо Хоукмун — ще излязат на два океана и задачата им след това значително ще се облекчи.

— Вероятно тази мисъл е накарала Мелиадус да предприеме подобен рискован ход — съгласи се Боуджентъл. — Опасявам се, че предположенията му могат да се окажат верни.

— Глупости! — ядоса се фон Вилач. — Нашите кули ще спрат гранбретанците.

— Построени са, за да отбиват атаки по сушата — отбеляза Боуджентъл. — Но не се съобразихме с въздушния флот на Тъмната империя.

— Ние също разполагаме с въздушни сили — каза граф Медни.

— Фламингото не е птица от метал — отвърна Боуджентъл.

Хоукмун стана. Все още носеше черния кожен мундир и бричовете, които му бе дал Мелиадус. Кожата поскърцваше, докато вървеше.

— Най-много след няколко седмици силите на Тъмната империя ще застанат на прага ни — каза той. — Какви подготовки трябва да бъдат извършени?

Боуджентъл почука с пръст по картата, която бе сгънал под мишница.

— Първо, да изучим това.

— Разгъни я на масата — посъветва го граф Медни.

Докато Боуджентъл разгъваше картата върху масата, използвайки купи и чаши, за да я притисне в ъглите, граф Медни, фон Вилач и Хоукмун я наобиколиха. На картата бе изобразена цялата територия на Камарг, както и обкръжаващите я земи на неколкостотин километра наоколо.

— Доколкото виждам, засега се придържат към източния бряг на реката — отбеляза графът като плъзна пръст по поречието на Рона. — Ако може да се вярва на сведенията на съгледвачите, до една седмица ще бъдат в този район — показалецът му замря над Севена. Ще изпратим нови съгледвачи, за да следим движението им нататък. После, когато стигнат нашата граница, ще съсредоточим основните си сили на най-подходящото за битка място.

— Вероятно ще изпратят орнитоптери пред себе си — каза Хоукмун. — Тогава какво ще правим?

— Ще вдигнем въздушни патрули, за да ги засечем отдалече — изсумтя фон Вилач. — Дори и да не успеят да се справят с тях, кулите ще ги спрат.

— Армията, с която разполагате, е доста малобройна — рече Хоукмун. — Ето защо, ще трябва да разчитате почти изцяло на тези кули и да водите предимно отбранителен бой.

— Точно това искаме — отвърна граф Медни. — Ще ги чакаме на границата. Между кулите ще разположим пехотата, а за връзка ще използваме хелиографи.

— Целта е само да спрем атаката им — каза Боуджентъл, но в гласа му се долови сарказъм. — Нямаме никакво намерение да ги разгромяваме.

Графът го погледна и се намръщи.

— Имаш право, Боуджентъл. Глупаво ще е, ако се опитаме да ги нападнем — силите ни са нищожни, сравнени с техните. Ако искаме да оцелеем, трябва да разчитаме на кулите и да покажем на краля-император и неговите верни слуги, че сме готови на всичко — и да се бием и да се отбраняваме — на атаки по въздух, суша и вода. Но да изпращаме войски отвъд нашите граници е истинско безумие.

— А вие, приятелю Хоукмун, какво ще кажете? — попита Боуджентъл. — Имате богат опит в сражения с Тъмната империя.

Хоукмун изучава известно време замислено картата.

— Тактиката, която предлага граф Медни ми се струва разумна. От собствен опит знам, че да се влиза в открит двубой със силите на Гранбретан е безсмислено. Но мисля си, че значително ще наклоним везните в наша полза, ако ние изберем мястото на бойното поле. Къде защитата ни е най-силна?

Фон Вилач посочи района на югоизток от Рона.

— Ето тук кулите са разположени нагъсто и между тях има възвишения, на които можем да окопаем армията. А същевременно противникът ще бъде разположен в ниското, където има тресавища и движението му ще бъде затруднено. — Той сви рамене. — Но какъв смисъл да се отдаваме на подобни надежди? Те ще изберат мястото на битката, а не ние.

— Освен, ако не ги принудим да отидат там — рече Хоукмун.

— Да ги принудим ли? И как — на върха на ножовете? — усмихна се граф Медни.

— Аз ще го направя — заяви Хоукмун. — Дайте ми стотина опитни конници — няма да влизам в бой с тях, само ще ги хапя по фланговете и лекичко ще ги насочвам в желаната посока. Ако имаме късмет, ще ги отведем на това място, както ловните кучета отвеждат биковете под стрелите ви. А същевременно ще ги държим постоянно под око и ще ви изпращаме сведения за точното им местонахождение и темповете на придвижване.

Граф Медни засука мустак и погледна Хоукмун с уважение.

— Тази тактика по ми пасва на сърцето. Май наистина съм станал твърде предпазлив с възрастта. Ако бях по-млад, сигурно щях да предложа нещо подобно. Ако имаме късмет, млади ми Хоукмун, може наистина да успеем.

Фон Вилач се изкашля многозначително.

— Да, късмет и търпение. Осъзнаваш ли с какво се захващаш, синко? Няма да имаш време да мигнеш, постоянно ще трябва да си нащрек. Задачата ти е доста рискована. Ще ти стигнат ли силите? А и войниците — ще издържат ли? Освен това, не бива да забравяме за опасността от летящите машини…

— Единствено ще си отваряме очите за техните съгледвачи — рече Хоукмун — и ще гледаме да ги удряме, преди да са вдигнали орнитоптерите във въздуха. Хората ви познават добре местността и ще знаят къде да се крием.

Боуджентъл прехапа устни.

— Има още нещо. Те се придържат към реката, защото по нея получават своите припаси. Използват салове, за да прекарват провизии, впрегатен добитък, обсадни машини, орнитоптери — и благодарение на това се придвижват доста бързо. Но какво ще стане, ако ги откъснем от саловете?

Хоукмун помисли за миг, после се усмихна.

— Отговорът на този въпрос не е труден. Слушайте…

На следващия ден, Дориан Хоукмун излезе на разходка из близките тресавища, а до него яздеше лейди Изелда. Откакто се бе възстановил, двамата прекарваха все повече време заедно и Дориан чувстваше дълбока привързаност към девойката, макар че избягваше да го показва открито. На свой ред, тя също бе щастлива да е близо до него, ала все по-често се замисляше за чувствата, които ги свързваха. Изелда не знаеше, че от всичко на света, най-много Дориан би желал едно — да разкрие пред нея сърцето си. Но същевременно той полагаше неимоверни усилия да сдържа страстта си и съсредоточаваше вниманието си в непрестанни грижи за нея. Защото знаеше, че всеки миг, нощем или денем, сутрин или вечер, той можеше да се превърне в обезумяло същество, забравило всичко човешко. Живееше с постоянното съзнание, че не е далеч оня час, когато силата на Черната перла ще разкъса невидимите окови, поставени й от граф Медни и малко след това Господарите на Гранбретан ще възвърнат на камъка пълния му живот и той ще погълне ума му.

Ето защо, Хоукмун не смееше да признае на Изелда, че я обича и че именно тази любов бе първопричината неговият вътрешен ум да излезе от парализата, в която бе изпаднал и че заради тази любов граф Медни бе пощадил живота му.

Що се отнася до Изелда, тя бе твърде срамежлива, за да признае чувствата си.

Двамата яздеха сред тресавищата, а вятърът шибаше лицата им, плющеше в плащовете им и ги караше да пришпорват конете по тесните пътеки сред лагуните и речните ръкави, докато наблизо се надигаха патици с уплашени крясъци, втурваха се табуни с диви коне, или страхливо ревяха блатни биволи. Те препускаха по дългите, безлюдни брегове, върху които яростно се стоварваше прибоят, вдигаха солени пръски сред плитките вълни, летяха между сенките на стражевите кули, смееха се на ниските облаци, докато конете ровеха с копита пясъка, и накрая спряха, за да се полюбуват на морето и да се заслушат в песента на мистрала.

— Боуджентъл ми каза, че утре тръгваш — извика Изелда над рева на вятъра.

— Да. Утре. — Той я погледна за миг с натъжени очи, сетне извърна глава. — Утре. Но скоро ще се върна.

— Пази се, Дориан.

Той се засмя окуражително.

— Не ми е писано, струва ми се, да умра от ръката на гранбретанец. Ако беше така, досега да съм умрял десет пъти.

Тя понечи да отвърне, но вятърът изрева оглушително и откъсна думите от устата й, а един кичур закри очите й. Дориан протегна ръка и го отметна, докосвайки нежната й кожа и изведнъж почувства непреодолимо желание да я прегърне и да спре дъха й с устните си. Тя вдигна ръка и задържа неговата до лицето си, но Дориан се отдръпна, пришпори коня и го насочи далеч от брега, към Медния замък.

Облаци препускаха по небето, над превитите от вятъра тръстики и набраздените езера и лагуни. Заваля слаб дъжд, толкова лек, че дори не измокри раменете им. Двамата яздеха бавно, всеки потънал в мислите си.

Облечен в метална ризница от главата до петите, със стоманен шлем на главата, предпазващ лицето и носа, запасал огромен меч под мишница и с щит без изрисуван на него герб Дориан Хоукмун вдигна ръка и даде знак на хората си да спрат. Всички бяха въоръжени до зъби — лъкове и стрели, прашки, огнестрели тук-там, бойни секири, копия — всичко, което можеше да се хвърля или да убива от разстояние. Прашките бяха най-честото оръжие — привързани за седлата, за дръжките на мечовете, за издатини по ризниците, затъкнати в пояса или преметнати през рамо.

Хоукмун слезе от коня и последва съгледвача до върха на хълма, а като наближиха двамата се приведоха и започнаха да се прокрадват нагоре предпазливо.

Когато стигна билото, Хоукмун легна, припълзя напред и надникна в долината под него, където реката правеше широк завой. За първи път виждаше пълната мощ на Гранбретан.

Беше като чудовищен по размери легион от ада, който бавно пълзеше на юг — с отмерена стъпка крачеха пехотните дружини, на които не се виждаше краят, отстрани препускаха ескадроните на кавалерията и всички войници носеха маски с изображения на най-различни зверове, сякаш цялото животинско царство се бе вдигнало срещу Камарг. Знамена плющяха на щръкналите нагоре пики, тук-там се виждаха и излети от желязо гербове. Най-ярко беше знамето на Асровак Микосеваар, върху което бе изрисуван зловещо ухилен скелет с кацнал на рамото лешояд, а отдолу бе изписано „СМЪРТ ВМЕСТО ЖИВОТ!“ Дребничкият конник, който се поклащаше в седлото близо до това знаме вероятно бе самият Асровак Микосеваар. Двамата с барон Мелиадус се славеха като най-зловещите сред военачалниците на Гранбретан. Още по-нататък се виждаше котешкият герб на дук Вендел, Гранд констебъл на Ордена, чернееше знамето с изрисуваната гигантска муха на лорд Джарак Нанкенсеен, а назад се виждаха още стотици знамена на най-различни ордени. Мяркаше се също и знака на богомолката, макар самият Гранд констебъл на този орден да отсъстваше — защото това бе кралят-император Хуон. Най-отпред естествено яздеше Мелиадус, с неизменната вълча маска на лицето, знамето на неговия орден бе забито в седлото му и дори бронята, в която бе облечен конят му бе оформена отпред така, че да прилича на раззината вълча паст.

Земята се тресеше, дори на такова разстояние, от тропота на безбройните копита, а въздухът бе изпълнен със звънтежа на оръжията и миризмата на пот от животните.

Хоукмун твърде бързо изгуби интерес към армията. Вместо това, той съсредоточи вниманието си към реката отвъд човешката лавина, из която се носеха многобройни салове и баржи, на места толкова нагъсто, че водата под тях се губеше от погледа. Той се усмихна и прошепна на съгледвача до него: — Напълно съвпада с плановете ни, нали виждаш? Събрали са наблизо всички речни съдове. Ела, ще заобиколим отдалече армията и ще минем зад нея.

Двамата се затичаха надолу по хълма. Хоукмун скочи на седлото и даде знак на хората си да го последват. Впуснаха се в кариер, защото знаеха, че не разполагат с много време.

Яздеха без почивка почти целия ден, докато най-сетне армията на Гранбретан се превърна в облак прах на юг и из реката вече не се виждаха корабите на Тъмната империя. На това място Рона събираше бреговете си за да премине през тесен канал, прорязан изкуствено в скалите в далечни времена, а двата бряга бяха свързани от нисък каменен мост. Единият бряг бе нисък, а другият се издигаше стръмно нагоре, така че помежду им се оформяше малка долчинка.

Хоукмун слезе от коня, огледа отблизо моста и двата бряга, а сетне нагази в плитката вода, за да провери състоянието на речното дъно, докато вълните се плискаха в ботушите му и ледени капки проникваха през брънките на ризницата му. Дъното на канала бе съвсем занемарено. Изглежда съоръжението е било построено преди Трагичното хилядолетие и оттогава никой не се беше погрижил за него. Вероятно целта е била да разделят водите на реката по някаква неясна причина. Но сега Хоукмун възнамеряваше да го използва по съвсем нов начин.

На брега беше строен и очакваше сигнал от него отряд огнестрелци, насочили пред себе си дългите, грозни оръжия. Хоукмун се изкатери на брега и посочи няколко точки на моста и двата бряга. Огнестрелците отдадоха чест и се отправиха към посочените места, като приготвяха оръжията си. Хоукмун разпери ръце на запад, накъдето се спускаше склонът и им извика. Те закимаха в отговор. Докато небето притъмняваше, от дулата на огнестрелите лумнаха яркочервени пламъци, удариха в камъните на моста, а водата в реката кипна от високата температура и скоро сцената се скри от огромни облаци пара.

Докато се спусне нощта, огнестрелите бяха свършили своята работа и ето че изведнъж масивният каменен мост се пречупи и се срути в реката сред огромен облак от пръски, а двата бряга на реката бяха залети от вълни. В това време огнестрелите бяха прицелени в западния бряг, и прорязаха в скалите огромни блокове, които се изтърколиха във водата и почти закриха естествения ход на коритото.

До сутринта реката бе променила почти напълно посоката си и се спускаше надолу към долината и само едно тясно поточе следваше предишното корито в скалите.

Изморени, но доволни от свършената работа, Хоукмун и хората му се спогледаха ухилено, метнаха се на конете и поеха в посоката, от която бяха дошли. Първият удар срещу Гранбретан бе нанесен. И този удар си го биваше.

Няколко часа Хоукмун и неговия малък отряд отдъхваха на един от близките хълмове, а след това отново доближиха армията на Тъмната империя.

Докато лежеше притаен в един храсталак на склона, Хоукмун наблюдаваше усмихнат бъркотията, която цареше в долината под него.

Реката, доскоро съвсем пълноводна, сега се беше превърнала в мочурище от черна кал, сред което, като изхвърлени на брега китове, лежаха бойните баржи на гранбретанците, някои преобърнати, други наклонени на една страна, с дълбоко забити в калта килове и носове и край тях бяха разпръснати бойни машини или потъпкани от подивелия добитък провизии. Опръскани в кал войници правеха отчаяни опити да изтеглят няколко заседнали близо до брега сала с помощта на въжета, други преследваха разбягалите се овце, свине и крави, или пък викаха из ливадите подир препускащите на воля коне.

Долината се изпълваше от крясъка на хора и ревовете и цвиленето на животни. Стройните доскоро армейски редици бяха разкъсани. Немалко наперени кавалери бяха принудени да се спешат, а красивите им коне използваха като впрегатен добитък, за да изтеглят саловете на сухо. Малко по-нататък вече се вдигаше полеви лагер, изглежда Мелиадус бе решил, че няма смисъл да продължават настъплението, докато не спасят провизиите. И въпреки, че долината бе осеяна с постове, повечето стражи гледаха към долината, а не към близките хълмове, където се спотайваше дружината на Хоукмун.

Смрачаваше се и тъй като орнитоптерите не можеха да летят през нощта, барон Мелиадус трябваше да изчака следващия ден, преди да открие причината за внезапното пресушаване на реката. Хоукмун предполагаше, че баронът ще изпрати инженери, за да върнат реката обратно в коритото й, но той бе подготвен за тази възможност.

Идваше време да приведе хората си в бойна готовност. Той изпълзя обратно до един дол зад хълма, където отрядът се бе прикрил и извика на съвет капитаните. Беше намислил нещо, с което се надяваше да деморализира напълно бойния дух на гранбретанската армия.

Дойде и нощта, а войниците в долината продължаваха да работят, под трепкащите светлини на факлите, изтегляха тежките военни машини, трупаха купчини с провизии и палеха огньове, за да ги сушат. Завладян от болезнено желание час по-скоро да нахлуят в Камарг, Мелиадус пришпорваше неуморно хората си, яздеше сред покритите с пот лица и ги подканяше да не спират. На поляната зад него бяха подредени в кръгове палатките на различните ордени, обозначени със съответните гербове и знамена, но повечето палатки бяха празни, защото обитателите им се трудеха край реката.

Така никой не забеляза прокрадващите се в тъмнината откъм хълмовете конници, облечени до един в тъмни пелерини.

Хоукмун дръпна юздите и плъзна ръка към пояса си, където бе затъкнал сабята, дадена му от Мелиадус. Извади острието вдигна го над главата си и посочи напред. Това бе уговореният сигнал за атака.

Без нито един боен вик, придружени единствено от приглушения тропот на копита, камаргските конници полетяха напред, водени от Хоукмун, който се приведе над гривата и насочи коня си право към изненадания часовой. Сабята му прониза гърлото на стражника и той се строполи, хъркайки под краката на коня. Конницата препусна по широката пътека между палатките, войниците сечеха пътем въжетата и покосяваха малцината изпречили се на пътя им противници, а гранбретанците изглежда дори сега не бяха осъзнали, че са нападнати. Хоукмун излезе в средата на първия кръг, замахна със сабята и отсече пилона на герба — който принадлежеше на Ордена на кучето. Гербът тупна право в огъня и озари всичко наоколо с облак от искри.

Хоукмун не спря дори за миг, той пришпорваше коня си право към сърцето на огромния лагер. Никой на брега не засвири тревога, гранбретанците вдигаха далеч повече шум от нападателите.

Трима набързо облечени в доспехи рицари препречиха пътя на Хоукмун. Той дръпна коня си встрани, завъртя сабята отляво и отдясно, за да отбие ударите им, а един от мечовете направо изтръгна от ръката на притежателя му. Рицарите отново се нахвърлиха върху него, но този път Хоукмун отсече ръката на един от тях, а като видя това, другият отстъпи ужасен. Хоукмун подскочи напред и заби острието си в гърдите му.

Конят му се залюля несигурно, но Хоукмун го овладя с опитна ръка и отново препусна сред палатките, а хората му се понесоха след него. Излязоха на широко свободно от палатки пространство, където ги очакваше неголям отряд войници, облечени в нощници и въоръжени кой с каквото намери. Хоукмун извика на хората си да се подравнят и после даде сигнал за атака, с насочени пред тях остриета. Само за миг противникът бе покосен и потъпкан и дружината навлезе в следващия кръг от палатки, като хората му продължаваха да режат въжетата, а зад тях палатките се стоварваха върху обитателите си.

Докато стигнат следващия кръг, сабята на Хоукмун бе окъпана в кръв. Насред кръга бе забито знаме с герба на богомолката, Ордена на самият крал-император Хуон. в кръг около знамето бяха подредени рицари, някои от които все още си пристягаха доспехите, или нагласяваха шлемовете си. Без да спира, за да се увери, че хората му го следват, Хоукмун връхлетя очакващия го противник с див вик на уста. Ръката му се разтърси, когато сабята удари бронята на най-близкия рицар, но той замахна отново и този път острието разсече на две щита и удари войника право в лицето, а от устата на нещастника бликна тъмна кръв. Хоукмун се завъртя към следващия рицар, удари странично с всичка сила и главата му се изтърколи в праха. Той вдигаше и спускаше почервенялото острие, сякаш бе някаква неуморна машина, а хората му го следваха навсякъде, принуждавайки рицарите да отстъпват, докато кръгът около знамето с богомолката стана съвсем тесен.

Ризницата на Хоукмун бе разкъсана на няколко места от удари, щитът бе избит от ръката му, но той продължаваше да се сражава, докато накрая пред знамето остана само един войник.

Хоукмун се ухили, наведе се напред, отметна с ловко движение на китката шлема от главата на войника, замахна и посече главата му на две. Сетне вдигна знамето с богомолката и го размаха, под оглушителния рев на неговите хора, обърна коня и препусна към хълмовете, а под краката му имаше само трупове и останки от разпокъсани палатки.

— Видяхте ли го? — извика един ранен рицар зад гърба на Хоукмун. — Имаше черна перла на челото си! — И след тези думи Хоукмун не се съмняваше, че барон Мелиадус ще узнае кой бе нападнал лагера му и бе отвлякъл най-ценното знаме на армията.

Той се извърна към мястото, откъдето бе чул гласа, размаха тържествуващо знамето и се изсмя с гръмогласен, подигравателен смях.

— Хоукмун! — извика той. — Хоукмун! — Това бе древният боен вик на неговите смели предци. Беше излетял подсъзнателно от устата му, подтикван от желанието да подразни своя смъртен враг Мелиадус.

Враният жребец, който Хоукмун яздеше в тази нощ, се изправи на задните си крака, сумтейки яростно през свитите ноздри и отново полетя сред обхванатия от хаос лагер.

Неколцина набързо въоръжени конници зад тях се помъчиха да организират преследване, но бяха възнаградени само с яростния смях на Хоукмун.

Малкият отряд на Хоукмун излезе на билото и се насочи към скривалището, което бяха подготвили предварително. Някъде зад тях хората на Мелиадус продължаваха да претърсват околността, окуражавайки се с гневни крясъци. Хоукмун погледна за миг към брега на реката, колкото да се увери, че бъркотията сега бе още по-голяма. Из лагера трескаво тичаха факлоносци.

Тъй като познаваха чудесно местността, хората на Хоукмун бързо оставиха назад преследвачите си и не след дълго отрядът стигна един скалист склон, където предния ден бяха прикрили с храсти входа на тайна пещера. Пещерата бе достатъчно голяма за да ги скрие, а в дъното се свързваше с няколко още по-просторни галерии, където държаха конете. В края на последната галерия имаше малко поточе, до което бяха струпали провизии за няколко дни. Още няколко подобни тайни убежища с провизии бяха подготвени на обратния път за Камарг.

Някой запали факла, Хоукмун скочи пъргаво от коня, спря в средата на пещерата и заби знамето с изображението на богомолка. После се извърна и се ухили на своя стотник, Пелер.

— Утре, след като получи доклад от орнитоптерите, Мелиадус ще изпрати инженери назад към нашия бент. Ще трябва да вземем мерки, за да не върнат нещата такива, каквито бяха преди.

Пелер кимна.

— Така е, но дори и да избием първия отряд, той ще изпрати втори…

Хоукмун вдигна рамене.

— И трети, без съмнение — но аз разчитам на нетърпението му да стигне час по-скоро Камарг. Накрая ще реши, че няма смисъл да отделя хора и средства, за да върне реката в предишното й русло. Тогава ще потеглят напред и ако имаме късмет, ако съумеем да оцелеем, ще можем да го насочим на югоизток, покрай нашата граница. Пелер се захвана да брои завърналите се войници. Хоукмун изчака докато приключи, сетне попита:

— Загуби?

— Никакви — промърмори с невярващ израз Пелер. — Не сме изгубили нито един човек!

— Добро предзнаменование — кимна Хоукмун и потупа доволно Пелер по рамото. — А сега, да спим, защото утре ни чака дълъг път.

Ала призори стражите пред входа на пещерата дотичаха с лоши вести.

— Летяща машина — докладва един от тях и Хоукмун се надигна от леглото си край потока. — От десет минути кръжи наоколо.

— Как мислите, дали пилотът е заподозрял нещо — да не е видял следите ни? — попита Пелер.

— Невъзможно — рече Хоукмун, наплиска се в потока и избърса лицето си. — Нищо не е останало върху скалната повърхност. Ще изчакаме още малко — тези орнитоптери не могат да престояват дълго във въздуха.

Ала след час стражите докладваха, че се е появил втори орнитоптер, за да замени първия. Хоукмун прехапа устни, сетне взе решение.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да стигнем бента преди инженерите да започнат работа. Ще трябва да опитаме едно доста рисковано начинание, което се надявах да избегнем…

Той повика един от хората си настрана, нареди му нещо, сетне поговори с двама огнестрелци и накрая каза на останалите конници да възседнат конете и да се приготвят за напускане на пещерата.

Малко по-късно от входа на пещерата излезе самотен войник на кон и се спусна без да бърза надолу по скалистия път към долината.

Притаен на входа, Хоукмун вдигна глава и зърна блясъка на слънчевите лъчи по металната повърхност на позлатената летяща машина, чийто механични крила пореха шумно въздуха, докато се спускаше към самотния войн. Хоукмун бе заложил на любопитството на пилота. Той махна с ръка и огнестрелците вдигнаха своите дългоцеви, на пръв поглед доста неудобни оръжия, чийто рубинени спирали вече грееха, готови за действие. Неудобството при огнестрелите бе, че невинаги можеха да се използват на момента, а когато се нагорещяваха прекалено, беше почти невъзможно да се държат с гола ръка.

Орнитоптерът се снишаваше все повече. Притаените огнестрелци насочиха оръжията си. Пилотът се различаваше съвсем ясно, приведен напред в кабината, а гарвановата му маска гледаше надолу.

— Сега — прошепна Хоукмун.

Като едно полетяха пламъците от дулата на огнестрелите. Единият облиза отсамния борд на орнитоптера и само леко загря бронираната му повърхност. Но вторият блъсна пилота право в гърдите и дрехите му пламнаха. Пилотът размаха отчаяно ръце, забравил за миг да контролира полета на машината. Крилата запляскаха трескаво, орнитоптерът се завъртя във въздуха, наклони се на една страна и полетя право към земята, докато пилотът се опитваше да овладее машината. Тя се удари в отсамната страна на хълма и се разпадна на части, а тялото на пилота изхвърча от кабината и се претърколи безжизнено. Не се виждаха следи от огън, само разхвърляни на всички страни металически парчета. Хоукмун не познаваше източника на захранване, който използваха летящите машини, но при предишните подобни случаи неизменно разрушените орнитоптери бяха избухвали в пламъци.

Той яхна врания жребец и даде знак на хората да го последват. Не след дълго отрядът препускаше в галоп сред скалите към бента на реката.

Зимният ден бе сияен, слънцето блестеше ярко и във въздуха се усещаше свежест. Отрядът яздеше бодро, настроението бе приповдигнато след снощния успех. Забавиха ход едва, когато наближиха бента и реката, която течеше в ново корито, спряха на билото и от там се заеха да следят действията на групата инженери и многочисления въоръжен отряд който ги охраняваше край разрушения мост. Най-отпред излязоха огнестрелците, опряха прикладите на своите оръжия на седлата и се прицелиха, а после зачакаха температурата в резервоарите да се покачи.

Десет огнени колони изригнаха към изненаданите гранбретанци, превърнаха повечето от тях в живи факли и ги принудиха да наскачат в реката. Обхванатите от пламъци инженери носеха маски на къртици, а войниците бяха с гербове и маски на лешояди, което означаваше, че са от наемниците на Асровак Микосеваар. След миг хората на Хоукмун връхлетяха отгоре им и въздухът се изпълни със звънтежа на оръжие. Размахваха се окървавени бойни секири, блестяха остриета на саби и мечове, носеха се ужасените писъци на ранените, а конете цвилеха пронизително и блъскаха земята с копита.

Конят на Хоукмун, облечен в дебела плетена ризница се залюля след като един огромен мъжага му нанесе страховит удар с брадва. Той подгъна крака и се строполи напред, като повлече ездача и го затисна с тялото си. Мъжът с маска на лешояд и тежка бойна секира скочи над Хоукмун и вдигна оръжието за удар. Хоукмун измъкна с последни усилия затиснатата си под коня ръка, в която стискаше сабята, и я вдигна над себе си — тъкмо навреме, за да отбие убийствения удар. Конят се опитваше да се изправи на крака. Хоукмун напъна крака за да му помогне и дръпна юздите, като същевременно завъртя сабята, за да отбие следващия удар на порещата въздуха секира.

Веднъж, два пъти, три пъти се сблъскаха остриетата и Хоукмун почувства, че ръката му отмалява. Той изпусна дръжката да виси на шнура, сви ръката си в пестник и удари китката на своя противник. Мъжът изрева болезнено зад маската и изпусна секирата. Хоукмун отново стисна дръжката на сабята, завъртя я бясно и я заби в металната маска, която се огъна под удара. Мъжът изстена с променен глас и се олюля. Хоукмун сграбчи дръжката с две ръце и нанесе повторен, още по-титаничен удар. Лешоядната маска се разцепи на две и под нея се разкри окървавено лице, с разкривена, просеща пощада уста. Хоукмун присви свирепо очи, защото ненавиждаше наемниците дори повече от проклетите гранбретанци. Той удари трети път и почти отсече главата на наемника, а тялото се отпусна назад, сякаш изпълняваше стъпки от странен танц, макар и вече мъртво и се строполи върху събратята си, които продължаваха до отбиват атаките на камаргските конници.

Хоукмун възседна отново коня си и поведе отряда на последен щурм срещу останките от легиона на лешоядите, като посичаше всичко наоколо, докато останаха само неколцина инженери. Тъй като последните не оказаха особена съпротива, не след дълго ги избиха до крак, а телата им заплуваха надолу във водите на разлялата се река.

Когато поеха надолу по хълма, Пелер приближи Хоукмун и го заговори.

— Капитане, вие не знаете пощада!

— Така е — отвърна замислено Хоукмун. — Никаква. Мъже, жени или деца, щом са от Гранбретан, те са мои смъртни врагове и трябва да бъдат избити.

Осем от хората им бяха загинали в боя. Като се имаше пред вид превъзхождащата сила на противника, това си беше чист късмет. Но гранбретанците бяха привикнали първи да се нахвърлят и да унищожават враговете си, а не да отбиват чужди атаки. Може би това обясняваше и малочислените загуби на камаргците до този момент.

Още четири отряда трябваше да изпрати Мелиадус до разрушения бент, всеки по-голям и по-добре въоръжен от предишния. И всеки от тези отреди бе разпръскван и унищожаван от конницата на Хоукмун, чиито сили почти не бяха намалели — от двеста конника в началото на операцията, той все още разполагаше със сто и петдесет след тези неочаквани набези и беше готов да изпълни втората част от предварителния замисъл — да подкара цялата могъща гранбретанска армия, подсилена от бойни машини и обози с провизии към югоизточната граница на Камарг.

Хоукмун никога не нападаше денем, когато в небето кръжаха орнитоптери, а предпочиташе нощните набези. Неговите огнестрелци изгаряха палатки заедно с обитателите им, арбалетчиците безшумно поваляха стражите, назначени да охраняват лагерите, а всички наказателни отреди, които Мелиадус изпращаше денем, за да търсят скривалищата на досадния противник, или се връщаха с празни ръце, или срещаха своята гибел. Остриетата на сабите почти нямаха време за да изсъхнат, секирите затъпяваха и се нащърбяваха от страховитите удари, а тежките камаргски копия скоро бяха на привършване сред копиеносците. Лицата на хората от отреда на Хоукмун имаха измъчен вид, очите им горяха от умора и недоспиване, налагаше се непрестанно да сменят скривалищата си и да бдят за дебнещите във въздуха орнитоптери. Ала пътят покрай реката бе осеян с трупове на гранбретанци — и това бе същият този път, по който трябваше да се движи противникът според замисъла.

Както предчувстваше Хоукмун Мелиадус бързо се отказа да преследва малочисления партизански отред. Нетърпението да стигне и нахлуе в Камарг бе по-силно дори от омразата към Хоукмун и несъмнено той смяташе, че веднъж разправи ли се с Камарг, няма да е никак трудно да смачка Хоукмун.

Един единствен път двамата бяха достатъчно близо за да се срещнат — при поредния набег срещу лагера, докато Хоукмун препускаше сред палатките, посичайки въжетата им и вече се готвеше да насочи отряда към хълмовете, защото зората наближаваше. В този момент Мелиадус изскочи неочаквано, яхнал коня си, предвождайки малък отряд бронирани рицари с вълчи маски, зърна Хоукмун, който посичаше неколцина изскочили от повалената палатка войници и се нахвърли върху него.

Хоукмун вдигна глава, успя да завърти сабята навреме, за да отбие удара на Мелиадус, усмихна се мрачно и напъвайки мишци, избута острието му назад.

Мелиадус изсумтя ядно, ала въпреки всички усилия Хоукмун продължаваше да извива ръката му надолу.

— Искрени благодарности, барон Мелиадус… — каза Хоукмун. — Изглежда съм възстановил силите си напълно, благодарение на грижите, които полагахте за мен в Лондра…

— Стига, Хоукмун — отвърна тихо Мелиадус, но гласът му трептеше от гняв — не зная как си се освободил от мощта на Черната перла, но кълна се, че ще те чакат хилядократно по-страшни мъки веднага щом превзема Камарг и ти отново станеш мой пленник.

Неочаквано Хоукмун промуши острието си под медния предпазител на меча на Мелиадус, завъртя го и оръжието на неговия противник отлетя встрани. Той вдигна повторно сабята, за да нанесе удар, ала в същия миг забеляза, че прииждат още много гранбретанци и се готвят да ги обкръжат.

— Време е да си тръгвам, бароне. Съжалявам. Но ще запомня обещанието ти — когато ти станеш мой пленник!

Той изви коня встрани, изсмя се гръмогласно и поведе хората си сред обхванатия от паника лагер. А Мелиадус скочи от седлото и се наведе да вдигне избитата сабя.

— След него! — крещеше той свирепо. — Да ми падне само, ще го накарам да пълзи в краката ми!

Най-сетне дойде денят, когато Хоукмун и хората му обърнаха гръб на армията на Мелиадус и препуснаха сред тресавищата и блатата към хълмовете, на които граф Медни и Леополд фон Вилач бяха строили войската.

Конят на Хоукмун изкачи пъргаво склона и приближи самотната фигура на граф Медни, а лицето на графа се озари от радост и топлина, когато забеляза приближаващия се млад благородник.

— Радвам се, че ви оставих да живеете, милорд дук на Кьолн — произнесе шеговито той. — Научих, че сте изпълнили всичко според плана и дори, че отрядът ви е понесъл минимални загуби. Да си призная, не съм сигурен, дали щях да се справя по-добре от вас, ако бях млад.

— Благодаря ви, графе. А сега, време е да се готвим за бой. Барон Мелиадус е само на половин ден път зад нас.

От мястото, където се намираха, се виждаше съвсем ясно цялата камаргска армия, построена зад билото, с изтеглена напред пехота.

Не повече от няколко хиляди души броеше тази армия — капка, в сравнение с океана, който се готвеше да ги помете. Съотношението на силите вероятно надвишаваше десет, дори двадесет към едно.

Граф Медни прочете мислите по лицето на Хоукмун.

— Не се безпокой, синко. Не само с мечове и саби ще отбраняваме земята си — имаме и по-добри оръжия.

Ала Хоукмун бе сгрешил в преценката си, че гранбретанците ще стигнат хълма до половин ден. Изглежда Мелиадус бе решил да разпънат лагер, преди да продължат марша и едва по обед на следващия ден забелязаха в далечината предните отреди на настъпващата армия. Малко по-късно в равнината навлезе и пехотата. Армията настъпваше в карета^[3], всяко едно съставено от членове на определен Орден, като всеки един от войните се бе заклел да защитава до смърт и да отмъсти за всички останали членове — независимо дали са живи, или мъртви. Именно в тази система се коренеше огромната военна мощ на Гранбретан, защото армия с подобна закалка не би се спряла пред нищо и би отстъпила само по заповед на своя Гранд констебъл.

Възседнал коня си граф Медни следеше с поглед приближаващата се армия. От едната му страна се бе изправил Дориан Хоукмун, а от другата — Леополд фон Вилач. Но сега вече графът бе човекът, който издаваше заповедите. Скоро ще започне истинската битка, помисли си Хоукмун. Знаеше, че да победят е почти невъзможно. Откъде идеше увереността на графа?

На около половин миля от тях исполинският мравуняк от хора и машина спря, сетне от него се отделиха двама конници и препуснаха към хълма. Когато наближиха, Хоукмун разпозна герба на барон Мелиадус и не след дълго осъзна, че един от двамата конници е самият барон. В ръката си, вестителят до него държеше бронзов мегафон, символизиращ желанието за мирни преговори.

— Едва ли смятат да се предадат — или пък очакват ние да го сторим — произнесе объркано фон Вилач.

— Не мисля — усмихна се Хоукмун. — Това, без съмнение е поредният им номер. Баронът е прочут с хрумванията си.

Граф Медни забеляза усмивката на Хоукмун и произнесе замислено:

— Внимавай с омразата си, Дориан. Не позволявай да те завладее така, както е завладяла барона.

Хоукмун впери поглед пред себе си и не отговори.

Посланикът вдигна мегафона до устата си и произнесе:

— Говоря от името на барон Мелиадус, Гранд констебъл на ордена на вълка и Първи военачалник на армията на негово величество крал-император Хуон — владетел на Гранбретан и покорител на цяла Европа.

— Кажи на господаря си да си свали маската и да говори сам за себе си — отвърна високо граф Медни.

— Моят господар ви предлага почетен мир. Ако сложите оръжие незабавно, той ви обещава да пощади живота на всички и единственото, което желае е да бъде назначен за губернатор на провинция Камарг, от името на краля-император, за да възстанови справедливостта и реда в тази дива страна. Ние ви обещаваме милост. Откажете ли, Камарг ще бъде превърнат в пепелище, всички селища ще бъдат изгорени до основи, а в тресавищата и равнините ще нахлуе морето. Барон Мелиадус казва, че вие добре познавате силите, които предвожда и знаете, че е в състояние да изпълни заканата. Ето защо ви съветва в този час да помислите за своите близки, а също и за себе си.

— Кажете на вашия барон Мелиадус, който се крие зад маската си и изглежда се страхува да заговори, или пък го е срам, задето оскърби гостоприемството ми и бе наказан затова в честен двубой — та кажете на този ваш господар, че аз и хората ми ще го накажем за всичко, което е сторил, или възнамерява да стори. Кажете му, че е страхливо куче и че хиляда от неговите войници не могат да надвият на един от моите. Кажете му, че плюем на неговото предложение за мир — защото това е поредната измама и това го виждат дори децата. Кажете му, че не ние нужен никакъв губернатор, защото се управляваме добре и без такъв. Кажете му…

Граф Медни прекъсна тирадата си и избухна в смях, защото баронът бе извил коня и препусна обратно към армията си, а вестителят побърза да го последва.

Почакаха още четвърт час и тогава във въздуха се вдигнаха орнитоптерите. Хоукмун въздъхна. Веднъж вече, силите му бяха разгромени от тези летящи машини. Дали отново го очакваше подобна участ?

Граф Медни вдигна сабята си и даде сигнал и във въздуха се разнесе плясък на крила. Хоукмун се огледа и зърна издигащите се алени фламинга, чийто грациозен полет контрастираше с тромавите движение на металните орнитоптери — сами по себе си пародии на птици. Алените птици пореха въздуха, всяка една от тях понесла ездач във високото седло на гърба й, а всеки от ездачите бе въоръжен с огнестрел, насочен към орнитоптерите.

След като набраха височина птиците изведнъж се озоваха в по-добра позиция, ала все още не беше за вярване, че ще могат да се справят с металните машини, колкото и тромави да изглеждаха последните. Дълги огнени езици, почти незабележими от това разстояние, удариха в страните на орнитоптерите, а един от пилотите изглежда бе убит на място, защото изпадна от кабината. Лишеният от управления орнитоптер удари още няколко пъти с крила, сетне ги сви назад, понесе се като хищна птица надолу и заби металния си клюн в недалечното мочурище. В същия миг Хоукмун забеляза, че един от орнитоптерите стреля със своя сдвоен тежкокалибрен огнестрел по близкото фламинго и неговия ездач, птицата подскочи с болезнен вик, преобърна се и тупна на земята сред облак от розова перушина. Въздухът се изпълни с пламъци, шум от от крилата на машините, но граф Медни съсредоточи вниманието си върху вражеската кавалерия, която се носеше в атака към хълма.

Графът отпърво не помръдваше, а продължаваше да следи отсъствуващо лавината от коне и метал, която летеше право към него. После внезапно вдигна сабята си и извика:

— На кулите — огън!

Дулата на странните, никому непознати оръжия, се насочиха към приближаващата конница и изведнъж се разнесе някакъв пронизителен звук, от който Хоукмун си помисли, че ще му се разцепи черепа, ала още по-голяма бе изненадата му, когато откри, че от оръдията не излизаше нищо. Едва тогава забеляза, че конницата отстъпва, но не в реда, в който бе приближила хълма. Конете препускаха назад в безпорядък, с широко отворени очи, а от ноздрите им капеше пяна. Много от ездачите бяха изпадали от седлата си и пълзяха из калта, подхлъзваха се или се опитваха да спрат бясно препускащите животни.

Графът се извърна към Хоукмун.

— Това оръжие създава невидими трептения, подобни на онези, чрез които се пренася звука. За разлика от теб, конете долу изпитаха пълната му мощ.

— Сега ли ще ги нападнем? — попита Хоукмун.

— Не — не е необходимо. Почакай, овладей нетърпението си.

Много от конете лежаха безжизнени.

— За съжаление, звукът накрая ги убива — добави граф Медни.

Не след дълго почти всички животни се въргаляха в калта, докато ездачите им избягаха назад, към твърдата почва и се заоглеждаха несигурно.

А над главите им розовите птици кръжаха грациозно около орнитоптерите, компенсирайки с бързина недостига на огнева мощ и сила. Но и много от тях бяха свалени — повече, отколкото имаше свалени орнитоптери, докато останалите продължаваха да подрънкват злобно с крилата си, а двигателите им бръмчаха пронизително.

Върху близките кули се посипа дъжд от едри камъни.

— Докарали са обсадните машини — стрелят с катапулти — изръмжа фон Вилач. — Не е ли време…

— Търпение — прекъсна го безгрижно граф Медни.

Изведнъж ги заля огромна гореща вълна и те забелязаха ослепителен огнен поток, който се блъсна в стените на близката кула.

— Огнестрелно оръдие — извика Хоукмун и посочи с ръка. — Толкова голямо не бях виждал. Ще избият всички ни!

Графът пришпори коня си право към обстрелваната кула. Останалите видяха, че скача от седлото и влиза в сградата, която изглеждаше обречена. Само след минута кулата започна да се върти около оста си, все по-бързо и по-бързо и Хоукмун изненадано осъзна, че тя потъва в земята, а огнените стълбове вече преминават над нея без да я засегнат. Оръдието се насочи към следващата кула и в същия миг тя започна да се върти като предишната и да потъва в земята, докато междувременно първата кула изскочи наново, спря въртенето си и откри огън по оръдието с помощта на някакво странно оръжие, монтирано между бойниците. Дулото му блестеше в зелено и пурпурно и отпред се разтваряше като фуния. Един след друг от него излетяха няколко кълбовидни предмети и тупнаха недалеч от огнестрелното оръдие. Хоукмун ги различаваше съвсем ясно — търкаляха се почти под краката на инженерите, които притичваха около оръдието. После вниманието му се отклони за малко към един разбил се наблизо орнитоптер, трясъкът от който накара конете да подскочат уплашено и всички побързаха да се отдалечат от мястото на катастрофата, преди енергозахранващия резервоар да е избухнал. Фон Вилач яздеше успоредно с него.

— Какви са тези неща? — попита Хоукмун, но Вилач само поклати глава и изглеждаше не по-малко объркан от своя събеседник.

Хоукмун се озърна и забеляза, че блестящите сфери бяха престанали да се търкалят, а от дулото на оръдието вече не излизаше огън. Видя също така, че хората, наобиколили оръдието, не помръдваха. За негова изненада те сякаш бяха замръзнали в най-различни пози. А междувременно странното оръжие продължаваше да бълва блестящи сфери, които падаха край катапултите и останалите бойни машини. Не след дълго всички екипажи замръзнаха по местата си, подобно на персонала край оръдието и дъждът от камъни около кулите секна.

В това време графът напусна кулата, в която бе влязъл, и се приближи към тях. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Имаме още какво да покажем на тези глупаци — рече той.

— Но ще могат ли оръжията ни да се справят с такава огромна маса? — попита Хоукмун, забелязал, че противниковата пехота бе преминала в настъпление и редиците й бяха толкова многобройни, че на пръв поглед никакво изобретение не би могло да ги спре.

— Ще видим — рече загадъчно граф Медни и даде знак към близката кула. Небето над тях бе почерняло от птици и летящи машини, а от време на време го прорязваха кървавочервените дири на огнестрелите, сипеха се метални парчета или обгоряла перушина. Невъзможно бе да се определи коя страна ще надделее.

Пехотата бе само на стотина крачки от тях, когато граф Медни размаха сабята си към една от бойниците на кулата и всички оръжия с фуниевидни дула се насочиха към настъпващите гранбретанци. Върху войниците се посипаха стъклени сфери, които проблясваха със синкава светлина на слънцето. Хоукмун забеляза, че първите редици се разкъсаха, войниците дърпаха ужасено маските си, блъскаха се или тичаха като обезумели.

— Какво означава това? — попита изумено Хоукмун.

— Сферите съдържат халюциногенен газ — обясни графът. — Който ги кара да виждат какви ли не кошмарни картини. — Той се надигна в седлото и даде нов знак, този път към строените зад склона войски. Търпеливо очакващите реда си отреди поеха напред.

От задните редове на противниковата пехота полетяха стрели, а няколко огнестрели откриха безпорядъчна стрелба. Арбалетчиците на графа отвърнаха с дъжд от стрели, а огнестрелците не останаха по-назад. Ала противникът не спираше стрелбата, стрелите му се блъскаха в броните на камаргците и неколцина от тях паднаха. Други пък бяха поразени от огнестрелите. В настъпилия хаос, сред покритото с облаци дим и стрели бойно поле, армията на Гранбретан постепенно премина в настъпление, въпреки че редовете й бяха разпокъсани от многобройните загуби. Войниците забавиха ход едва, когато стигнаха мочурищата, задръстени от труповете на животни и хора, но отзад дотичаха стотниците и ги подканяха да продължават напред.

Графът нареди на своя вестител да излезе пред настъпващите редици и да развее знамето с неговия личен герб — червена рицарска ръкавица на бял фон.

Тримата прочути войни изчакаха, докато настъпващия противник преодоля мочурището и се заизкачва по отсамния бряг, сред калта и труповете на коне, опитвайки се да стигне основата на хълма, където го очакваха, строени в боен ред, силите на Камарг.

Хоукмун зърна Мелиадус, а недалеч от него разпозна и лешоядната маска на Асровак Микосеваар — огромният московец бе слязъл от коня си и предвождаше своя легион от лешояди пеш. Той бе сред първите, които изкачиха близкия бряг.

Хоукмун побутна коня си и го насочи така, че да се изпречи на пътя на приближаващия се Микосеваар.

Мъжът изрева тържествуващо зад животинската маска и го посочи с ръка.

— Аха! Хоукмун! Кучето, което от известно време ни досажда! Я да видим сега, бива ли те в честен двубой, предателю!

— Не ме наричай „предател“, трупоядецо! — отвърна гневно Хоукмун.

Микосеваар сграбчи своята грамадна бойна секира, изрева наново и се затича към Хоукмун, който на свой ред бе скочил от коня и вдигнал пред себе си щита и сабята, се готвеше да се защитава.

Тежката желязна секира се стовари върху щита и Хоукмун отстъпи крачка назад под страшния удар. При следващия удар горният край на щита се разцепи. Хоукмун замахна със сабята и острието отскочи звънко от металния нагръдник на Микосеваар, а наоколо се посипаха искри. И двамата мъже не отстъпваха назад, отвръщаха с удар на всеки удар, а около тях се разгоря яростна битка. Хоукмун се огледа за миг, колкото да забележи, че фон Вилач се биеше с Мигел Холст, Архидук на Лондра — и двамата си пасваха както по сила, така и по възраст, а графът все още си пробиваше път сред противниковите войници, опитвайки се да се добере до Мелиадус, който наблюдаваше боя от разстояние.

Разположени на по-високата част на хълма, камаргците все още удържаха напъна на противника, без редиците им да се огънат дори за миг.

Щита на Хоукмун скоро вече беше напълно безполезен. Той го запрати встрани, сграбчи дръжката на сабята с две ръце и отби поредния удар на Микосеваар. Двамата войни пъшкаха от върховно усилие и внимателно пристъпваха по калната хлъзгава почва на хълма, като едновременно нанасяха удари и се опитваха да запазят равновесие — ту удряха ниско долу в краката, ту се целеха в страните или гърдите на противника.

Хоукмун беше плувнал в пот под тежката броня и гърдите му свиреха от изтощение. Внезапно той се подхлъзна, стовари се на коляно и Микосеваар скочи напред, вдигнал високо секирата и готов да разсече на две своя съперник. Хоукмун се хвърли право напред, към Микосеваар, сграбчи го за краката и го тласна пред себе си, така че и двамата се строполиха в калното мочурище, сред труповете на хора и коне.

Като си разменяха юмручни удари и огласяха околността с клетви, двамата продължиха да се търкалят в калта. Никой не изпускаше оръжието си, накрая се разделиха и си поеха за миг дъх, готови отново да се счепкат. Хоукмун опря крак в трупа на един паднал кон, отблъсна се и връхлетя върху Микосеваар. Ако московецът не бе приклекнал своевременно, сабята щеше да му отсече главата, но вместо това само изби шлема с изобразения лешояд, разкривайки бледото, брадясало лице на наемника, озарено от чифт кръвясали, безумни очи. Микосеваар прицели острието на секирата си в корема на Хоукмун, но той съумя да я отбие в последния миг.

Хоукмун пусна за миг дръжката на сабята, сви юмруци и блъсна московеца право в гърдите. Мъжът се подхлъзна и тупна по гръб. Докато драскаше отчаяно да се изправи, Хоукмун вдигна сабята високо и я стовари право в лицето му. Наемникът нададе агонизиращ вик. Хоукмун вдигна сабята и я стовари отново. Асровак Микосеваар изпищя с неузнаваем глас и замлъкна. Хоукмун го прониза още веднъж, хвърли поглед към обезобразеното лице, после се озърна, за да види как се развива сражението.

Но не беше никак лесно да определи. Наоколо цареше пълен хаос, но изглежда, че гранбретанците имаха значително числено преимущество. Битката във въздуха почти бе приключила, само няколко орнитоптера кръжаха в небето, докато птиците бяха доста повече.

Нима Камарг наистина щеше да надделее?

Хоукмун се извърна в мига, когато двама войни от Ордена на лешояда се нахвърлиха върху него. Докато ги изчакваше, наведе се и вдигна окървавената маска на Микосеваар.

— Вижте! Вашият Гранд констебъл е мъртъв — аз убих водача ви!

Войниците се поколебаха за миг, сетне отстъпиха бавно назад, накрая се извърнаха и побягнаха ужасени. Легионът на лешояда не притежаваше суровата дисциплина на останалите ордени.

Хоукмун прескочи уморено няколко трупа на коне, притиснали под себе си мъртвите ездачи. Мястото около него беше съвсем празно, но от тук се виждаше съвсем ясно фон Вилач, който тъкмо бе повалил Мигел Холст и се готвеше да отбие атаката на дузина войници, заплашващи го с дългите си пики. Фон Вилач имаше спокоен вид на човек, който не се нуждае от помощ за такава дреболия. Хоукмун затича нагоре по склона, искаше да огледа битката от високо за да прецени накъде се накланят везните.

Наложи се на три пъти да окървавява острието на сабята, преди да стигне набелязаното място и да огледа бойното поле. Огромната армия на Мелиадус, която доскоро заплашваше да ги смаже, бе намаляла почти до една шеста от първоначалния си размер, докато редовете на камаргците изглеждаха непокътнати.

Близо половината от знамената на различните военачалници бяха свалени или пленени. На места бойния ред на гранбретанците бе напълно разкъсан и Хоукмун забеляза изненадан, че каретата на отделните ордени се бяха смесили — нещо невиждано досега, а войниците изглеждаха смутени и разколебани, тъй като бяха привиквали да се сражават рамо до рамо със своите братя.

Малко по-надолу по хълма, граф Медни, все още яхнал своя жребец, се сражаваше с няколко рицари. Още по-нататък, почти до тресавището, се вееше знамето с герба на Мелиадус, около което се бяха събрали войни от Ордена на вълка. До момента изглежда Мелиадус бе успял да запази почти непокътнат своя отряд. Хоукмун забеляза, че няколко от военачалниците под негово командване — между които Адаз Промп и Джарак Нанкенсеен — се приближаваха към Мелиадус. Изглежда възнамеряваха да отстъпят, но очакваха сигнала на барона.

Хоукмун можеше да си представи, какво смятаха да кажат на Мелиадус — че цвета на тяхното войнство е унищожен и че не си заслужава да понасят подобна тежка загуба заради някаква дребна и незначителна провинция.

Ала тръбата на вестоносеца все не издаваше очаквания сигнал за отстъпление. Мелиадус изглежда не желаеше да изслуша молбите им.

Приближи се фон Вилач, на своя наперен жребец. Той бутна шлема си назад и се ухили на Хоукмун.

— Май ги натупахме. Къде е графът?

Хоукмун посочи с ръка.

— Гледам, че се справя добре — усмихна се на свой ред той. — Не само задържахме позицията, но можем и да преминем в атака — стига графът да заповяда. Струва ми се, че водачите на гранбретанците са си глътнали езиците и мислят само за отстъпление. Ударим ли ги сега — ще им помогнем да вземат по-скоро това решение.

Фон Вилач кимна.

— Ще изпратя вестоносец до графа. Той трябва да заповяда.

Той повика един конник и му прошепна нещо. Конникът препусна надолу по хълма, към струпаните войници. Хоукмун го проследи с поглед, видя, че конникът спира до графа, сетне прославеният войн вдигна глава, помаха им и се насочи към тях.

Изминаха близо десет минути, преди да си пробие път до двамата.

— Трябва да съм убил най-малко петима рицари — рече той. — Но Мелиадус ми се изплъзна.

Хоукмун сподели отново онова, което вече бе казал на фон Вилач, графът се съгласи с неговия план и не след дълго камаргската пехота закрачи напред, изтласквайки гранбретанците надолу по хълма.

Хоукмун взе един отпочинал кон и лично поведе настъплението, като сечеше безпощадно глави и ръце, пронизваше гърди, а цялото му тяло бе опръскано във вражеска кръв. Ризницата му бе така разкъсана, че всеки миг щеше да падне. Гърдите му бяха покрити с рани и ожулвания, едната му ръка бе посечена и кървеше, краката го боляха нетърпимо, но той не обръщаше внимание на всичко това, завладян от желанието да убива.

В един по-спокоен миг яздещият до него фон Вилач намери време да подхвърли:

— Май си решил да ги изтребиш до крак, синко.

— Няма да се спра, дори ако долината бъде залята от кръвта на гранбретанците — отвърна мрачно Хоукмун. — Няма да се спра, дори ако трябва да унищожа всичко живо в Гранбретан.

— Твоята кръвожадност може да се равнява с тяхната — каза иронично фон Вилач.

— По-голяма е — възрази Хоукмун, — защото те го правят за забавление.

Най-сетне, изглежда убеден от настойчивите си командири, Мелиадус даде така желания сигнал за отстъпление и оцелелите се втурнаха назад.

Хоукмун посече няколко воина, захвърлили оръжието си и опитващи да се предадат.

— Не ми трябват живи гранбретанци — рече той, преди да довърши последният от тях, млад войни, свалил маската си и просещ пощада.

Но накрая дори нескончаемата жажда за мъст на Хоукмун изглежда се поуталожи, той изви коня и препусна към граф Медни и фон Вилач, спря до тях и проследи с поглед отстъпващите в нестройни редици гранбретанци.

Стори му се за миг, че някъде от недрата на разгромената армия се надига яростен вик и като че ли гласът принадлежеше на самия Мелиадус, което го накара да се усмихне.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем с Мелиадус — подхвърли той. Графът кимна в знак на съгласие. — Днес той научи, че Камарг не може да бъде победен от армията му, а вече знае, че сме твърде умни, за да ни измами с предателство, но вероятно ще намери друг начин. Няма да мине много време и всички земи около Камарг ще паднат в ръцете на Тъмната империя и тогава ще трябва непрестанно да бъдем нащрек.

Тази нощ, след като се върнаха в Медния замък, Боуджентъл заговори на графа.

— Надявам се, сега вече разбираш, че Гранбретан е земя на безумци — тя е като цирей, готов да зарази историята и да промени хода й така, че рано или късно да погуби човешкия род и не само него, но и всички разумни и интелигентни същества във вселената.

Граф Медни се усмихна.

— Малко преувеличаваш, Боуджентъл. Откъде знаеш?

— Защото само аз съм в състояние да разбера силите, които пораждат онова, което наричаме съдба. Пак ще повторя, графе, Тъмната империя ще зарази цялата вселена с отровата си, ако не бъде спряна на тази планета — и още по-точно на този континент.

Хоукмун бе седнал на креслото, изпънал напред изнурените си нозе.

— Да си призная, сър Боуджентъл, — каза той — не съм кой знае какъв познавач на философските принципи, върху които градите вярата си. Но инстинктивно чувствам, че сте прав. Повечето от нас смятат, че Тъмната империя е като останалите немалко на брой раси, решили в различни моменти от нашето минало, че са богоизбрани да управляват света. Но аз мисля, че има разлика. Не забравяйте, графе, че имах възможността да прекарам известно време в Лондра и да се запозная с немалко от техните екстравагантни и перверзни прояви на безумие. Вие познавате само армията им, която подобно на всички армии, се бие свирепо и желае победа, използвайки обичайната тактика, защото тя е най-добрата. Но аз лично не намирам нищо обичайно в поведението на краля-император, този безсмъртен труп, затворен в своя тронен глобус, нищо обичайно няма и в начина, по който тези хора общуват помежду си, дори ако щете в настроението, което цари в онзи злокобен град…

— Значи мислиш, че все още не сме видели най-лошото, на което са способни? — попита със сериозно изражение граф Медни.

— Точно това мисля — отвърна Хоукмун. — Не само желанието за мъст ме кара да ги убивам така безпощадно, а нещо по-дълбоко в мен, което ги вижда като заплаха за самите сили на живота.

Графът въздъхна.

— Може би си прав, не зная. Само Руническия жезъл би могъл да определи, грешиш ли, или не.

Хоукмун се изправи вдървено.

— Не съм виждал Изелда откакто се върнах — каза той.

— Мисля, че си легна рано — рече Боуджентъл.

Хоукмун беше разочарован. Надяваше се, че ще го посрещне, когато се върна. Щеше му се, да й разкаже за победите си. Но остана неприятно изненадан, че тя не дойде да го поздрави.

Той вдигна рамене.

— Е, май е време да си лягам и аз. Лека нощ, господа.

След завръщането почти не бяха разговаряли за победата. Всички усещаха умората от изминалия тежък ден, а радостта им беше някак притъпена, но утре, несъмнено, щяха да отпразнуват победата.

Още с влизането в стаята, Хоукмун почувства слабо раздвижване на въздуха. Той измъкна бързо сабята, приближи пипнешком масата в центъра и запали лампата.

Някой лежеше в леглото и му се усмихваше.

Изелда.

— Чух за подвизите ти — каза тя — и исках да те поздравя, когато останем насаме. Дориан, ти си велик герой.

Хоукмун почувства, че дъхът му секва, а сърцето му блъскаше чак в слепоочието.

— О, Изелда…

Бавно, стъпка по стъпка, той се приближи към изтегнатото в леглото момиче, а същевременно съвестта му се бореше с желанието.

— Ти ме обичаш, Дориан, зная го — рече нежно тя. — Нима ще го отречеш?

Не би могъл. Вместо това отвърна дрезгаво.

— Ти си… много… смела…

— Да, а ти пък изглеждаш прекалено срамежлив.

— Аз… аз не съм срамежлив, Изелда. Но от това няма да излезе нищо добро. Аз съм обречен… Черната перла…

— Каква е тази Перла?

Хоукмун се поколеба, сетне й разказа, че не знае още колко месеци магьосническите окови на граф Медни ще задържат живота вътре в Перлата, обясни й също, че съумеят ли Господарите на Тъмната империя да върнат живота на Черната перла,тя ще унищожи в миг ума му.

— Сега вече разбираш защо между нас не бива да има нищо… инак ще е по-лошо.

— Но този Малагиджи — защо не потърсиш помощ от него?

— Пътуването ще отнеме месеци. Не виждам смисъл да погубвам отброените ми дни в напразно дирене.

— Ако ме обичаш — заяви тя, дръпна го до себе си на леглото и го хвана за ръката — ще рискуваш заради мен.

— Аха — отвърна замислено той. — Всъщност, защо не. Може би си права…

Тя се пресегна и притегли лицето му към нейното, целувайки го по устните. Жестът й беше малко несръчен, но изпълнен с нежност.

Сега вече Хоукмун не можеше да се сдържи. Той я целуна страстно и я притисна до себе си.

— Ще тръгна за Персия — каза й малко по-късно — макар че пътят ще е изпълнен с опасности, веднъж напусна ли пределите на Камарг, защото Мелиадус ще ме търси под дърво и камък…

— Зная, че ще се върнеш — каза уверено тя. — Сигурна съм в това. Моята любов ще те пази.

— А моята към теб? — попита той и я погали по косата.

— Утре… — рече тя. — Тръгни още утре, не губи повече време. А тази нощ…

Тя го целуна отново и той и отвърна, още по-страстно отпреди.

Първа глава
Оладан

Граф Медни се оказа прав — не беше никак трудно да се язди фламинго. Птицата се подчиняваше на командите със същата лекота, с която и конете, с помощта на леки метални юзди, прикачени с халки за огромния й клюн. Летеше така грациозно, че Хоукмун набързо забрави страховете си от падане. Макар че фламингото категорично отказваше да лети когато валеше, с негова помощ се придвижваше десетки пъти по-бързо, отколкото ако беше поел на кон и се нуждаеше само от две почивки — една следобед и втората през нощта, когато Хоукмун спеше.

Високото, меко седло, с извит преден лък, беше доста удобно, а отстрани бяха завързани торбички с провизии. За по-сигурно закрепване на ездача имаше и стремена. Дългата шия на птицата се намираше непосредствено пред ездача, исполинските крила се размахваха с плавни движения и алената птица се носеше над планини, долини, гори и равнини. От време на време, Хоукмун я насочваше да кацне край някое езеро, или речен ръкав, където едрата птица можеше лесно да си намери храна.

Нерядко се случваше да почувства познатите пробождащи болки в главата, които го караха да си спомни за неотложността на неговата мисия, ала колкото по-на изток го отнасяше птицата и колкото по-топъл и приятен ставаше климатът, толкова по-обнадежден се чувстваше Хоукмун и вече бе склонен да вярва, че Изелда не грешеше в предположенията си, че скоро ще се завърне при нея.

Един ден, около седмица след като напусна Камарг, той летеше над верига от острозъби планини и търсеше подходящо място за да се приземи. Свечеряваше се и птицата показваше явни признаци на умора, като неусетно се снишаваше над земята, докато накрая мрачните върхове се изравниха с тях. Ала никъде не се виждаше следа от вода. Изведнъж Хоукмун зърна човешка фигура, притаена на склона под тях и в същия миг птицата изграка пронизително, размаха диво криле и се залюля във въздуха. Хоукмун забеляза, че от хълбока й стърчеше дълга стрела с перушина накрая. Втора подобна стрела се заби в шията й и тя се понесе надолу. Хоукмун сграбчи дръжката на седлото, а насрещният вятър разроши косите му. Скалата се издигна пред него, птицата се блъсна със смразяващ удар, Хоукмун излетя от седлото, удари се в нещо твърдо и изгуби съзнание.

Когато се свести, почувства паника. Струваше му се, че Черната перла се е освободила от оковите си и вече се е захванала да поглъща, хапка по хапка, ума му. Вдигна ръка и опипа челото си, за да установи с облекчение, че беше покрито с подутини и рани, изглежда от сблъсъка със земята. Беше тъмно и по всичко изглеждаше, че се намира в някаква пещера. Той се надигна, присви очи и забеляза, че точно пред входа на пещерата гореше голям огън. Хоукмун се изправи и се приближи до огъня.

Когато наближи входа, кракът му удари нещо, той се наведе и откри, че тук бяха струпани на купчина вещите му. Изглежда нищо не липсваше — седлото, торбите с провизии, мечът, дори кинжалът. Хоукмун изтегли безшумно меча от ножницата, после продължи напред.

Още няколко крачки и в лицето го лъхна нетърпима топлина от огромния приличащ на клада огън. Над огъня на дървена стойка бе поставен дълъг шиш с дръжка, на който се печеше изкорменото, обезглавено и почистено фламинго. Дребничък на вид, набит и як мъж, който на ръст едва ли стигаше до гърдите на Хоукмун, въртеше шиша с помощта на сложна система от ремъци, които често-често навлажняваше с вода от една кратунка.

Когато Хоукмун се приближи, мъжът го зърна, впери уплашен поглед в сабята, извика нещо и отстъпи на другия край на огъня. Ала дукът на Кьолн спря изумен, защото лицето на мъжа бе покрита със ситна червеникава козина, а малко по-гъста четина от същия десен изпъстряше цялото му тяло. Беше облечен в кожен кафтан и къса кожена пола, привързана с широк колан. На краката си носеше цървули от щавена кожа, а от шапката му стърчаха няколко розови пера — очевидно от фламингото, което мъжът бе оскубал грижливо, преди да го постави над огъня.

Дребосъкът отстъпи назад, вдигнал ръце и разперил пръсти, за да покаже, че няма оръжие.

— Прости ми, господарю. Искрено съжалявам, уверявам те. Ако знаех, че птицата е с ездач, нямаше да я застрелям. Ала видях само да лети нещо подходящо за вечеря и гледах да не го пропусна…

Хоукмун свали сабята.

— Кой си ти? Или по-точно — какво си ти? — Той избърса челото си с ръка. Горещината ставаше нетърпима и главата му се въртеше.

— Аз съм Оладан, братовчед на Планинските гиганти — заобяснява дребосъкът. — Всички ме знаят по тези места…

— Гиганти? Гигант? — Хоукмун се разсмя неудържимо, люшна се и падна, изгубил съзнание отново.

Следващия път, когато се свести, първо подуши миризмата на вкусно препечено месо. Беше подпрян на входа на пещерата, а сабята му бе изчезнала. Дребосъкът се надвеси над него и му подаде прясно изпечен бут с исполински размери.

— Яж, господарю, и ще се почувстваш по-добре.

Хоукмун послуша съвета му, още преди да осъзнае какво му дават за ядене.

— Май си прав — рече той. — А и какво друго ми остава, след като ми отне всичко, на което държах.

— Беше ли привързан към тази птица, господарю?

— Не, но съм в смъртна опасност и фламингото бе едничката ми надежда да се спася — Хоукмун задъвка жилавото месо.

— Преследват ли те?

— Преследва ме, но не някой, а нещо — една отвратителна зла участ… — и за своя изненада Хоукмун се зае да разказва историята си на това странно създание, което с прибързаните си действия бе ускорило края му. Докато приказваше, все се питаше, какво го бе накарало да се излее мъката точно пред Оладан. Ала в дребничкото, сбърчено лице пред него се криеше спотаена мъдрост и тъга, очите му се изпълваха с печал всеки път, когато Хоукмун споменаваше, че е обречен, та накрая той забрави за първоначалната си сдържаност. — И ето ме тук — привърши разказа си той — седя и ям птицата, която бе единствения ми път към спасението.

— Тъжен е разказът ти, господарю — въздъхна Оладан и засмука бутчето в ръката си. — Сърцето ми замира, като си помисля, че причина за всичко това е моят алчен стомах. Още утре ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да поправя грешката си и ще ти потърся нещо, което да те откара на изток.

— Нещо, което да лети?

— За съжаление — не. Най-доброто, което мога да предложа е някой по-едър козел. Аз съм човек, ползващ се с уважение в тези планини, може би заради странния ми вид. Ще ти призна истината — моя милост е кръстоска, дело на един местен магьосник-авантюрист, който посмял да се съчетае с планинска гигантка. За зла участ останах сирак, тъй като мама изяде тате през една сурова зима, а сетне мама на свой ред бе изядена от чичо Баркьоз, който е ужасът на нашите планини, защото е най-големият и най-гладният от всички Гиганти. От тогава си живея сам-самичък, в компанията на книгите, останали ми в наследство от тате. Никой не ме иска — твърде различен съм, за да ме приемат, както моите роднини по бащина, така и по майчина линия. Ако не бях толкова дребен, без съмнение досега да са ме изяли, но и чичо Баркьоз също го…

Лицето на Оладан изглеждаше толкова комично, изпълнено с някаква безкрайна меланхолия, че Хоукмун вече не му се сърдеше за нищо. Пък и освен това му се доспа от жегата и изядения бут.

— Стига, приятелю Оладан. Да забравим онова, което вече не можем да поправим и да си поспим. А утре ще потърсим някое животно, с което да се придвижа към Персия.

Двамата мигновено захъркаха, а когато се събудиха призори, огънят продължаваше да гори под шиша с набучената птица, от която си похапваха сладко дузина мъжаги облечени в кожи и въоръжени до зъби.

— Бандити! — извика Оладан и сръга Хоукмун. — Не биваше да оставям огъня запален!

— Къде ми скри сабята? — попита Хоукмун, но в същия миг двама от новодошлите се приближиха към тях, като бършеха лойта от брадите си и измъкнаха мечове. Хоукмун се изправи на крака, готов да се бие с каквото му попадне, но Оладан побърза да заговори на мъжете.

— Познах те, Ректер — рече той и посочи пое-едрия от бандитите. — А и ти сигурно вече си разбрал, че пред теб стои Оладан от Планинските Гиганти. Гледам че се нахранихте, а сега или си обирайте крушите, или ще ви избия.

Рекнер се ухили без следа от притеснение пред заплахата и пъхна мръсния си нокът между зъбите.

— И аз те познах, Оладан, най-малкият сред Гигантите и зная, че няма от какво да се боя, макар хората по тези места да те избягват. Но те затова си остават тъпи селяни, нали? Затваряй си устата, инак ще те убия бавно, а не бързо, както възнамерявах.

Оладан видимо побледня, но въпреки това продължи да гледа втренчено пред себе си. Рекнер се изсмя.

— Я да видим сега, какви съкровища си скрил в тази пещеричка?

Оладан се залюля бавно, като да беше завладян от неописуем ужас и промърмори нещо неразбрано. Хоукмун премести поглед от него към разбойника и се зачуди, дали да не изтича в пещерата и да потърси сабята си. Оладан продължи да мърмори, малко по-силно и внезапно Рекнер замръзна неподвижно, със стъклено изражение на лицето и изцъклени, невиждащи очи. А дребосъкът вдигна бавно ръце пред себе си и извика със заповеднически глас:

— Спи, Рекнер!

Рекнер се строполи на земята, а хората му отстъпиха назад с гръмки проклятия и се скупчиха. Оладан продължаваше да държи ръцете си вдигнати.

— Не предизвиквайте силата ми, лешояди — заплаши ги той, — защото Оладан е син на магьосник.

Бандитите продължиха да отстъпват, без да откъсват втрещени погледи от своя паднал водач. Хоукмун погледна изумен косматото същество, което само с един жест бе накарало дузина въоръжени до зъби и незнаещи милост разбойници да отстъпят, сетне скочи в пещерата и намери сабята си в ножницата при купчината с негови вещи. Вдигна и колана с кинжала, завърза го и се върна обратно при Оладан. Дребосъкът му прошепна с крайчеца на устните.

— Донеси торбите с провизиите. Животните им са завързани в подножието на хълма. Ще ги използваме за да избягаме, всеки миг Рекнер ще се пробуди и след това едва ли ще мога да ги задържа дълго.

Хоукмун донесе провизиите и двамата заслизаха надолу по каменистия склон, като се подхлъзваха по натрошените скали. Зад тях Рекнер бавно се раздвижи. Той изпъшка и седна. Неколцина от бандитите изтичаха да му помогнат.

— Сега — прошепна Оладан и двамата затичаха. Когато слязоха в долчинката, Хоукмун откри изненадан, че тук са завързани десетина кози, големи колкото понита, чийто гърбове бяха покрити със седла от нещавена овча кожа. Дукът на Кьолн се подвоуми само за миг, преди да се метне на едно от седлата. Рекнер и хората му вече тичаха надолу по склона. Хоукмун плесна с плоското на сабята останалите животни и те се разбягаха уплашено.

— Следвай ме! — извика Оладан и сръга козела си по една тясна пътечка, която извиваше надолу. Ала докато Хоукмун дърпаше юздите, неколцина от бандитите на Рекнер го заобиколиха и се наложи да размаха сабята си и дори да посече двама от тях, преди да си пробие път. Козелът на Хоукмун най-сетне се втурна сред своя събрат, отнасящ Оладан, а бандитите ги изпроводиха с гръмогласни проклятия.

Тялото му се тресеше ужасно от странното друсане на животното под него, ала съвсем скоро вече препускаха по тясната пътечка, която следваше извивките на планината, а виковете на бандитите заглъхнаха в далечината.

— Ето ти и кон, господарю Хоукмун. Стана по-лесно, отколкото очаквах. Добро предзнаменование! Карай след мен. Аз ще ти показвам пътя.

Хоукмун неволно се усмихна. Дребосъкът непрестанно го развеселяваше, а умелият начин по който се бе справил с премеждието одеве бе пробудил в него уважение и го бе накарал да забрави, че косматият родственик на Планинските гиганти всъщност бе причината за настоящите му неприятности.

Оладан настоя да го придружи през целия път из планините. Така яздиха няколко дни, докато стигнаха една просторна, светложълта долина. Оладан спря и посочи с ръка пред себе си.

— Ей този път ще следваш.

— Благодаря ти — отвърна Хоукмун и отправи поглед към Азия. — Жалко, че трябва да се разделим.

— Аха! — ухили се Оладан и почеса червеникавата четина на челото си. Хайде, ще ти правя компания в долината. — И той отново сръга козела.

Хоукмун се засмя, вдигна рамене и го последва.

Втора глава
Керванът на Агоносвос

Започна да вали още щом слязоха в равнината и двата козела, които доскоро препускаха безропотно по тесните планински пътеки, започнаха да затъват в меката почва и едва се влачеха. Така пътуваха близо месец, загърнати в наметалата си, треперещи от влагата и студа, проникнали до костите им, а Хоукмун отново започна да усеща познатата болка в главата. Появеше ли се болката, той отказваше да разговаря с Оладан, а вместо това стискаше главата си с ръце, лицето му побледняваше, очите се наливаха с кръв, а зъбите му тихичко потракваха. Той знаеше, че далеч зад него, в Медния замък, съзнанието на Перлата постепенно се пробуждаше и се опитваше да разкъса оковите, които графът бе поставил. Мъчно му беше и че Изелда е толкова далеч от него.

Дъждът продължаваше да вали, студеният вятър бръснеше лицата им и през плътната дъждовна завеса Хоукмун с мъка успя да различи ширналата се докъдето му стигаше погледа степ, сред която тук-там се виждаха превити дръвчета и малки горички. Имаше твърде неясна представа за местонахождението им, защото от дълго време слънцето бе скрито от облаци. Единственият ориентир за посоката им оставаше наклонът на храстите по тези места, който неизменно сочеше право на юг. Нямаше представа, че по тези места има такава обширна степ и не след дълго стигна до извода, че вероятно се е появила вследствие на някакво неясно събитие от далечните времена на Трагичното хилядолетие.

Хоукмун избърса водата от веждите си и в същия миг почувства хладната, влажна повърхност на Черната перла. Той потрепери, изви глава към нещастното лице на Оладан, сетне отново втренчи поглед в дъжда. Далеч, почти на самия хоризонт се виждаше тъмна линия — вероятно гора, където биха могли да се подслонят от този непрестанен дъжд. Заострените копита на козите се препъваха във високата трева. Хоукмун отново почувства пронизваща болка в главата, толкова силна, че започна да му се гади. Той изстена и опря ръка в челото си, а Оладан го погледна със състрадание.

След няколко часа наближиха гора от ниски дръвчета. Тук се наложи да забавят още ход, защото земята под краката им бе съвсем мочурлива и се налагаше често да заобикалят широки, кални локви. Стеблата и клоните на дърветата имаха странен и уродлив вид, сякаш сгърчени от невидима сила към земята. Кората на дърветата бе тъмносива, до черна, и въпреки, че не беше зима, не се виждаха никакви листа. Но инак дърветата растяха толкова близо, че не беше никак лесно да се провират между тях. В единия край на гората блестеше гладката повърхност на неголямо езеро.

Когато навлязоха сред дърветата, под краката на козите се вдигнаха пръски, а двамата пътешественици трябваше да се навеждат ниско, за да избягват клоните. Дори тук почвата бе мочурлива и около корените на дърветата се бяха образували локви, които продължаваха да се пълнят от сипещия се дъжд.

Все пак за лагера успяха да намерят сравнително по-сухо място и макар че Хоукмун искаше да помогне на Оладан за стъкмяването на огъня, не след дълго бе принуден да приседне до едно дърво, стенейки от болки, докато дребосъкът продължаваше да събира съчки наоколо.

На следващата сутрин, когато отново поеха сред гората, Оладан водеше козела на Хоукмун, защото дукът на Кьолн се бе превил измъчено на седлото. Малко преди обед от юг долетяха човешки гласове.

Оказа се, че също като тях, през ниската гора си пробива път някакъв керван. Около петнадесет каруци и фургони, всичките с копринени покривала в най-различни цветове, ала подгизнали от дъжда. В каруците бяха запрегнати мулета и волове и нещастните животни напъваха мишци в хлъзгавата, податлива кал, подкарвани от възгласите на каруцарите, които нерядко ги налагаха безмилостно с камшици и заострени пръчки. Други мъже стояха около колелата на каруците, бършеха потни чела и въртяха спиците, за да ги избутат в лепкавата кал. Ала въпреки тези на пръв поглед неимоверни усилия, керванът едва пъплеше.

Всъщност, най-странното за двамата пътешественици бе не друго, а видът на тези хора. Дори Хоукмун бе забелязал нещо нередно със замъгления си поглед и вдигна учудено глава.

Всички мъже до един бяха с уродливи тела. Джуджета и дребосъци, гиганти и шишковци, телата на някои бяха покрити с козина (също като Оладан, само че бяха неприятни на вид), други пък имаха бледи, безкосмени кожи, един бе с три ръце, друг — само с една, двама — мъж и жена — бяха с копита, имаше деца със старчески бради, хермафродити с органи от двата пола, някои притежаваха люспеста кожа като на змия, или пък имаха опашки, допълнителни крайници, а чертите на лицата им бяха разкривени, или пък нещо липсваше, мяркаха се гърбици, неестествено къси вратове, крака и ръце, а накрая дори зърнаха мъж с яркооранжева коса и рог, стърчащ от челото му. Само по очите си приличаха тези хора, защото във всички се четеше еднакво отчаяние, докато тази странна дружина полагаше неимоверни усилия, за да придвижва кервана през мочурливата гора.

Сякаш всички тези хора бяха прокълнати за някакви страшни грехове и изпратени в ада.

Гората миришеше на влажна кора и плесен, но ето че се изпълваше и с нови, далеч по-трудни за разпознаване мириси. Вонята на изпотени животни и хора дразнеше неприятно ноздрите, но тя бе примесена с тежкото ухание на парфюми и подправки, имаше и други, съвсем странни аромати, които ги обгърнаха като пелена и накараха Оладан да потрепери. Хоукмун дори се изправи на седлото и задуши въздуха като изгладнял вълк. Той погледна озадачено Оладан. Деформираните същества все още не бяха забелязали появата им, погълнати от непосилната си работа. Чуваше се само шумът от поскърцващите оси на колелата и пръхтенето на изнурените животни.

Оладан дръпна юздите, решил да спре далеч от кервана, но Хоукмун не последва жеста му. Вместо това продължи право срещу странната процесия.

— Спри — повика го тихо Оладан. — Тук се крие опасност, господарю Хоукмун.

— Трябва да попитаме за пътя — инак никога няма да се измъкнем от тази проклета равнина — отвърна шепнешком Хоукмун. — Освен това, провизиите ни са на изчерпване…

— Може да се превърнем в лесна плячка за тези хора.

— Едва ли — поклати глава Хоукмун. — Мисля, че знам на кого принадлежи този керван.

— И на кого?

— На един човек, за който много съм чувал, но никога не бях срещал. Той е мой сънародник — дори роднина — напуснал е Кьолн преди близо девет века.

— Девет века? Невъзможно!

— Не съвсем. Агоносвос е безсмъртен. Или почти. И ако наистина е той, ще ни помогне, защото аз съм негов законен господар…

— И смяташ, че ще бъде лоялен към Кьолн, след деветстотин години?

— Поне можем да проверим. — Хоукмун насочи козела към челната част на кервана, където се полюшваше висок фургон със златисто копринено покривало, а страните му бяха изписани с чудни фигури. Все още обезпокоен, Оладан пое след него. На скамейка в предната част на фургона, под специално разпънатия навес, за да го пази от дъжда, седеше човек, загърнат в дебела меча кожа, а лицето му бе скрито от непроницаемо черен шлем. Когато Дориан Хоукмун приближи фургона, лицето се извърна към него и зад шлема се разнесе приглушен вопъл.

— Лорд Агоносвос — заговори Хоукмун. — Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, последният от този велик род, заченат преди повече от хиляда години.

Мъжът отвърна с нисък, лаконичен глас.

— Че си Хоукмун, виждам. Но без владение, а? Гранбретан взе твоя Кьолн, нали?

— Така е…

— Значи и двамата сме прокудени. Аз — от твоите предци, а ти — от нашествениците.

— И така да е, но аз все още съм последният от рода и твой законен господар. — Очите на Хоукмун гледаха твърдо непроницаемата маска.

— Господар, значи? Не изгубих ли тази чест, когато бях прогонен в пущинака от дук Дитрих?

— Не съвсем, както и сам знаеш. Нито един поданик на Кьолн не може да не се подчини на волята на своя принц.

— Не може ли? — изсмя се тихо Агоносвос. — Не може ли?

Хоукмун понечи да се обърне, но Агоносвос вдигна своята костелива, бледа като смъртта десница.

— Почакай. Обидих те и трябва да ти поискам прошка. Как мога да ти услужа?

— Значи признаваш верността си пред мен?

— Признавам само, че се държах грубо. Имаш уморен вид. Ей сега ще спра кервана, за да се качиш при мен. А твоят слуга?

— Не ми е слуга, приятел. Оладан от Българските планини.

— Приятел, а? И не е от твоята раса? Нищо, нека дойде и той.

Агоносвос се показа от фургона и извика на хората си да спрат. Мъжете мигом послушаха заповедта му и се изправиха запъхтени, с лъщящи от пот, все така отчаяни лица.

— Какво ще кажеш за сбирката ми? — попита го Агоносвос, след като Хоукмун слезе от козела и се покатери в тъмния фургон. — Навремето се забавлявах от подобни чудачества, но сега ги карам да се претрепват от работа, за да оправдаят глупавото си съществуване. Имам най-малко по един от всеки вид. — Той погледна Оладан. — Включително и като твоя. Някои дори сам съм ги кръстосвал.

Оладан пристъпи смутено от крак на крак. Вътре във фургона бе неочаквано топло, въпреки че не се виждаше никаква печка, нито какъвто или да било друг подгряващ уред. Агоносвос им наля вино от една синя кратуна. Виното също като кратуната бе синьо на цвят. Древният изгнаник от Кьолн все още носеше своя черен, безизразен шлем, през който към Хоукмун пресметливо надничаха чифт черни, подигравателни очи.

Хоукмун полагаше неимоверни усилия да си придаде съвсем здрав вид, но нямаше съмнение, че Агоносвос бе прозрял истината, защото докато подаваше бокала с вино, той каза:

— От това ще се почувстваш по-добре, милорд.

И наистина, виното имаше определен живителен ефект и болката в главата му скоро се стопи. Агоносвос го запита как е стигнал до този затънтен край и Хоукмун се принуди да му разкаже в общи линии своята история.

— И така, — приключи Агоносвос — ти се нуждаеш от моята помощ? И изтъкваш, че съм длъжен, според някакво си древно правило. Е, ще помисля върху това. А междувременно, ще ви отредя един фургон, където да си отдъхнете. Утре заранта ще обсъдим въпроса.

Хоукмун и Оладан не заспаха толкова бързо, колкото очакваха. Настанени сред коприните и кожите, които им бе дал Агоносвос, те си шушукаха тихо за магьосника.

— Прилича ми малко на онези магьосници от Тъмната империя, за които си ми разказвал — рече Оладан. — Май ни мисли злото. Може би иска да си отмъсти заради несправедливото решение на твоя прадядо — или пък ме е харесал за сбирката си. — Той потрепери при тези думи.

— Мда — промърмори замислено Хоукмун. — Глупаво ще е обаче, да го ядосваме без някаква причина. Може да ни бъде полезен. Хайде да спим.

— Да спим, но нащрек — предупреди го Оладан.

Но Хоукмун заспа дълбоко, а когато се събуди, установи, че е завързан със здрави кожени ремъци, осукани многократни около тялото му и яко пристегнати. Той напъна безпомощно мишци, вдигна глава и втренчи поглед в загадъчния шлем, скриващ лицето на неговия безсмъртен сънародник. Едва сега Агоносвос се засмя тихо.

— Ти ме познаваш, последни от рода Хоукмун — но не знаеш достатъчно. Нямаш представа дори, че немалка част от живота си съм прекарал в Лондра, където съм учил Господарите на Гранбретан на моите тайни умения. Не отскоро съм верен съюзник на Тъмната империя. Барон Мелиадус ми разказа за теб, последния път, когато се видяхме. Ще ми даде всичко, каквото пожелая, ако те доставя жив.

— А къде е моят другар?

— Онзи космат нещастник? Потъна в нощна още щом чу, че се приближаваме. Всички те са съвсем еднакви, тези хора-чудовища — на вид покорни, но не разчитай много на тях в беда.

— Значи, намислил си да ме отведеш при барон Мелиадус?

— Чу съвсем ясно какво съм намислил. Точно там ще те водя. Ще зарежа този проклет керван, и без това няма да стигне далеч, докато се върна. А ние с теб ще се поразходим с моите жребци ветрогонци, които пазя тъкмо за подобни случаи. Вече изпратих вестоносец, за да разкаже на барона за успешния ми улов. Хайде, вдигайте го!

Две мускулести джуджета се завтекоха да изпълнят заповедта на Агоносвос, вдигнаха на ръце Хоукмун и го изнесоха от фургона. Навън зората се сипваше сред сивата светлина.

Продължаваше да ръми и през водната пелена Хоукмун съгледа два огромни коня, загърнати в блестящи сини покривала, животни с умни очи и яки крака. Никога досега Хоукмун не бе виждал толкова хубави коне.

— Аз лично ги кръстосвах — похвали се Агоносвос, — но този път не за да задоволя интереса си към странното, а за да усъвършенствам бързината им. Двамата с теб скоро ще бъдем в Лондра. — Той се изкиска отново, а джуджетата вдигнаха Хоукмун в седлото и го завързаха за него с ремъци.

Агоносвос възседна втория кон, взе юздите на първия в ръка и препусна. Хоукмун бе удивен от бързината, с която се движеха конете. Препускаха леко, почти се носеха над земята като розовото фламинго, с което бе летял. Но докато птицата го отнасяше към спасението, конете го отвеждаха все по-близо до гибелта му. Завладян от безмерно отчаяние, Хоукмун реши, че е загубен.

Дълго време препускаха из гората, по кишавата земя. Лицето на Хоукмун се покри с кал, почти не можеше да вдига натежалите си клепачи, нито пък да завърта изтръпналия си врат.

Измина доста време, когато неочаквано Агоносвос изруга гневно и извика:

— Път — стори път!

Хоукмун втренчи поглед напред, но единственото, което различаваше през дъжда, бе задницата на коня и наметалото на Агоносвос. После се обади някакъв друг глас, но Хоукмун почти не чу какво казва.

— Ааах! Дано Калдрийн да ти изяде ушите! — извика Агоносвос и се завъртя на седлото. Двата коня забавиха ход, после спряха. Хоукмун видя, че Агоносвос се олюлява, сетне магьосникът тупна в калта и запълзя долу, опитвайки се да се изправи. От хълбока му стърчеше къса стрела. Хоукмун се зачуди безпомощно каква ли нова беда го бе сполетяла. Дали нямаше да го убият тук, сред гората, вместо да го сторят по изтънчен начин в двореца на крал Хуон?

Една дребна фигура изскочи от мъглата, прекрачи през проснатия Агоносвос и разсече ремъците на Хоукмун. Хоукмун се свлече от седлото, закрепи се някак си за предния лък, като същевременно се опитваше да масажира изтръпналите си крака. До него стоеше ухилен Оладан.

— Сабята ти е в багажа на магьосника — рече той.

Хоукмун се усмихна облекчено.

— Мислех, че си избягал в твоите планини.

Оладан понечи да отвърне, но Хоукмун вдигна предупредително ръка.

— Агоносвос!

Магьосникът се бе изправил на крака, сграбчил забитата стрела и бавно пристъпваше към дребосъка. Хоукмун забрави за болките в ставите, изтича при багажа на предния кон, разрови го и измъкна сабята. Оладан се беше счепкал с Агоносвос в калта.

Хоукмун застана над двамата, но не смееше да прониже магьосника от страх, да не удари своя приятел. Наведе се, сграби Агоносвос за рамото и го дръпна назад. Магьосникът изсъска злобно зад шлема и извади сабята си от ножницата. Острието блесна във въздуха и полетя със свистене право към Хоукмун. Дориан, който едва се държеше на краката, отби удара, но политна назад. Магьосникът удари отново.

Хоукмун отби и втория удар, завъртя несръчно сабята си, опита да прониже Агоносвос в главата, не оцели и едва успя да парира следващия удар. Сетне, забелязал празнина в защитата на противника, той се хвърли напред и го промуши в корема. Магьосникът изпищя и отстъпи назад. Ръката му стисна острието на Хоукмун и изтръгна дръжката от немощните пръсти на дука. Агоносвос разпери ръце, понечи да каже нещо и се просна в една плитка кална локва.

Хоукмун се опря задъхан на близкото дърво, усещайки болезнено завръщащата се в жилите му кръв.

Оладан се надигна, целия опръскан в кръв и почти неузнаваем. Кочана със стрели се беше откъснал от колана му, той се наведе и го вдигна, оглеждайки перата.

— Няколко са счупени, но ще ги сменя — каза той.

— Откъде го взе?

— Ами, снощи реших да поогледам лагера на Агоносвос. Намерих кочана и стрелите в една каруца и реших, че могат да ми потрябват. Когато се върнах, забелязах, че Агоносвос влиза в нашия фургон и заподозрях, че е намислил някоя пакост. Ето защо се скрих в гората и ви проследих.

— Но как можа да настигнеш тази бързи коне? — зачуди се Хоукмун.

— Защото намерих един още по-бърз съюзник — ухили се Оладан и посочи към дърветата, откъдето се приближаваше странно на вид същество, с необичайно дълги крака и почти нормално тяло. — Това е Влеспийн. Той ненавижда Агоносвос и с радост се съгласи да ми помогне.

Влеспийн ги гледаше отгоре.

— Ти го уби — рече той. — Добре.

Междувременно, Оладан преравяше багажа на Агоносвос. Той измъкна навит на руло пергамент.

— Я виж, карта. И достатъчно провизии, за да стигнем морето. — Той разгърна картата. — Не е далеч. Погледнете.

Надвесиха се над картата и Хоукмун видя, че до Мерменско море има не повече от стотина мили. Влеспийн се върна при тялото на магьосника и Хоукмун реши, че сигурно гледката на убития враг го радва. Ала само след миг чуха пронизителния му писък, извърнаха се и видяха, че Агоносвос бе измъкнал сабята от корема си и крачеше заплашително към Влеспийн. Острието прониза дългокракото същество в корема, то се свлече в калта, сгърчи се и замря. Хоукмун беше ужасен. Зад шлема се разнесе дрезгав смях.

— Глупаци! Живял съм цели деветстотин години! За толкова време ако не друго, поне се научих да се преструвам на умрял.

Без да мисли, Хоукмун се хвърли върху противника, осъзнавайки, че бързината е единствената му надежда. Макар че беше пронизал Агоносвос смъртоносно, магьосникът изглеждаше само леко замаян. Двамата се подхлъзнаха в една плитка локва, докато Оладан изтича зад тях, пресегна се и отскубна шлема от лицето на Агоносвос. Магьосникът изрева и Хоукмун се отдръпна отвратен при вида на мъртвешки бледият, почти лишен от плът череп, който се разкри пред него. Това бе лице на труп — толкова стар, че дори червеите отдавна го бяха напуснали. Агоносвос прикри лицето си с ръце и побягна встрани.

Докато вдигаше сабята си от калта, Хоукмун чу глас, идещ от гората зад тях.

— Няма да забравя какво ми стори, Дориан Хоукмун. Някой ден ти ще паднеш в ръцете на барон Мелиадус — и за ще бъда там, за да присъствам на забавлението!

Хоукмун потрепери, метна се на коня и го пришпори на юг, където според картата, лежеше Мерменско море.

Два дни по-късно небето над тях просветля и сред облаците се показа ослепителния диск на слънцето, а далеч напред, на брега на морето се показа градът, където можеха да вземат кораб за Туркиа.

Трета глава
Рицаря в Мрамор и Злато

Тежкият таркийски галеон пореше спокойните води на морето, под носа му се вдигаше пяна, а самотното триъгълно платно се издуваше като птиче крило под попътния вятър. На мостика, редом с Хоукмун и Оладан стоеше капитанът на кораба, облечен в обшит със сърма елек, шалвари, пристегнати със златни обръчи на глезените и с позлатен фес с пискюл на главата. Капитанът посочи с пръст двата грамадни коня, завързани на палубата.

— Чудесни животни, господарю. Не съм виждал подобни по нашия край. — Той почеса заострената си брада. — Не желаете ли да ги продадете? Аз съм съпритежател на този кораб и мога да ви предложа добра цена.

— Тези коне значат много повече за мен от всякакви богатства — отвърна Хоукмун.

— Вярвам ви — каза капитанът, но очевидно не знаеше какво се крие зад тези думи. Той вдигна глава, защото съгледвачът от кабинката на мачтата се бе подал през прозореца и викаше нещо, сочейки с ръка.

Хоукмун проследи посоката и забеляза три разпънати платна на хоризонта. Капитанът насочи своя далекоглед.

— В името на Ракар — кораби на Тъмната империя! — той подаде далекогледа на Хоукмун. Дориан надзърна през него и разгледа отблизо трите черни платна, всяко едно украсено с изображение на акула — символ на морския флот на Империята.

— Ще ни нападнат ли? — попита той.

— Нападат всички, които не са от тях — отвърна мрачно капитанът. — Можем само да се молим, че не са ни забелязали. Морето съвсем отесня, откакто се появиха корабите им. Само допреди година… — той спря, за да изкрещи няколко заповеди на хората си. Вдигнаха нови платна и корабът подскочи по вълните. — Само допреди година по тези места рядко се срещаха кораби на Империята, които идваха насам предимно за търговия. А сега морето е тяхно. Армията им е навсякъде — в Туркиа, Сирия, Персия — където и да се появят, с тях идва бедата. Ако питате мен, до няколко години ще са стъпкали Изтока — както направиха и със Запада.

След час корабите на Тъмната империя се скриха зад хоризонта и капитанът въздъхна облекчено.

— Няма да се успокоя — заяви въпреки това той, — докато не стигнем пристанището.

По залез слънце пред тях се показа таркийското пристанище, но се наложи да пуснат котва извън него и да изчакат прилива на следващия ден, за да се привържат за кея.

Не измина много време и трите имперски кораба отново се показаха на хоризонта. Хоукмун и Оладан купиха набързо каквито провизии намериха и следвайки очертания на картата маршрут, поеха право на изток, към Персия.

Само за седмица големите яки коне оставиха зад себе си Анкара, преплуваха река Кизилирмак и поеха сред хълмистата страна отвъд нея, където тревата грееше в златисто под палещите лъчи на слънцето. На няколко пъти в далечината зърваха придвижващи се армии, но се стараеха да избягват пътя им. Тези армии се състояха предимно от местни бойци, но бяха подсилени и с маскирани дружини от гранбретанци. Хоукмун бе доста обезпокоен от този факт, защото не очакваше, че влиянието на Тъмната империя достига чак в тези далечни земи. Веднъж дори станаха неволни свидетели на някаква страховита битка, която бушуваше доста далеч от тях. Битката обаче бе доста краткотрайна — скоро след началото, добре дисциплинираните войни на Гранбретан смазаха съпротивата на противника. Тази сцена накара Хоукмун да препусне отчаяно към Персия.

Един ден, след около месец, когато конете им се носеха в бавен тръст по брега на някакво безименно езеро, Оладан и Хоукмун бяха изненадани от двадесетина въоръжени конници, които се появиха неочаквано зад близкия хълм и препуснаха с диви крясъци право към тях. Маските на нападателите лъщяха на слънцето, от което вида им ставаше още по-страховит — съдейки по тях, нападателите бяха от Ордена на вълка.

— Хей! Това са двамината, които нашият господар търси! — извика предводителя на конниците. — Ако спипаме по-едрия жив, чака ни голяма награда.

— Страхувам се, господарю Дориан, че сме обречени. — произнесе покорно Оладан.

— Нека поне да се потрудят, преди да ни убият — каза мрачно Хоукмун докато вадеше сабята. Ако конете им не бяха изморени, вероятно биха могли да избягат на преследвачите, но сега шансовете им бяха нищожни.

След не повече от минута маскираните като вълци войни ги наобиколиха. Хоукмун имаше известно предимство, защото гореше от желание да ги посече, докато те се стараеха да го запазят невредим. Първият дръзнал да го доближи свали с дръжката на сабята, на следващия отсече ръката, третия промуши в слабините, а четвъртия направо свали от коня. Неусетно бяха навлезли в плитчините на езерото и копитата вдигаха наоколо пръски. Отначало Оладан също се държеше мъжки, но не след дълго косматият дребосък нададе болезнен вик и падна от седлото. В мелето Хоукмун не можа да види какво стана след това, но случката само го разгневи още и той заудря бясно около себе си.

Войниците се скупчиха толкова близо около него, че вече нямаше простор за да върти сабята. Още няколко секунди и щяха да го заловят. Но Хоукмун не се предаваше, отбиваше удари и нападаше настървено, очите му се бяха налели с кръв, а в ушите му кънтеше звънът на метал.

В този миг натискът внезапно отслабна и през гората от остриета той забеляза, че има нов съюзник в битката. Беше го виждал и преди — но само в сънищата си, или във видения, близки до сънищата. Това бе същият войн, който бе зърнал една нощ във Франция, а после и в Камарг. Облечен бе в броня от мрамор и злато, а лицето му бе прикрито от дълъг шлем. Стискаше в десницата си огромен двуостър меч и беше яхнал снежнобял арабски жребец, голям колкото този на Хоукмун. Поваляше противниците само с по един удар и не след дълго останаха само неколцина от маскираните като вълци войни, които препуснаха през плитката вода, зарязвайки на произвола своите ранени и убити събратя.

Хоукмун плъзна поглед по телата. Двама от падналите се размърдаха, надигнаха се и се счепкаха. Единият бе в черни дрехи, но вторият бе Оладан. Косматият дребосък се защитаваше отчаяно срещу по-силния си противник. Хоукмун пришпори коня, замахна със сабята си и удари отзад гранбретанеца, като разсече металната ризница и втората, кожена ризница под нея, докато острието се заби дълбоко в плътта. Мъжът изпъшка и се строполи, а водата наоколо се обагри в червено.

Хоукмун се извърна към мястото, откъдето Рицаря в Мрамор и Злато го наблюдаваше мълчаливо.

— Моите благодарности, милорд — рече той. — Дълъг път сте изминали, за да се срещнем. — Той прибра сабята си в ножницата.

— По-дълъг, отколкото си представяш, Дориан Хоукмун — разнесе се звучният, плътен глас на рицаря. — Към Хамадан ли сте се отправили?

— Да — търсим магьосника Малагиджи.

— Хубаво. Ще ви придружа донякъде. Не е далече.

— Кой си ти? — попита го Хоукмун. — На кого да благодаря?

— Аз съм Рицаря в Мрамор и Злато. Не е необходима да ми благодариш, задето ти спасих живота. Все още не знаеш защо съм го направил. Ела. — И рицарят ги поведе край езерото.

Малко по-късно, докато си отдъхваха от пътя и битката, Хоукмун, доближи приклекналия недалеч рицар и го запита:

— Познаваш ли Малагиджи? Ще ми помогне ли?

— Познавам го — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Може и да ти помогне. Но трябва да знаеш, че в Хамадан има гражданска война. Братът на царица Фраубра, Нахак, е намислил да я свали, а зад него стоят немалко от онези, които носят маски — като противниците, с които се бихте край езерото.

Четвърта глава
Малагиджи

Около седмица по-късно тримата спряха на прашния хълм над град Хамадан, с неговите снежнобели стени, лъщящи медни покриви, кули, кубета и минарета, обсипани със злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Тук се разделяме — каза тайнственият рицар и изви коня си. — На добър път, Дориан Хоукмун. Без съмнение, ще се срещнем отново.

Хоукмун го изпрати с поглед, докато рицарят се скри сред хълмовете, после двамата с Оладан препуснаха към града.

Но когато приближиха градските порти, чуха страхотна врява зад стените. Това беше шум от битка, придружен от бойни викове и цвилене на животни, а после изведнъж портите се разтвориха и навън се изсипа цяла едно прашна и окървавена дружина, по петите на която препускаха победителите. Няколко бегълци изтичаха покрай Хоукмун и един от тях извика:

— Всичко е загубено! Градът е в ръцете на Нахак!

В този момент през портата излезе огромна бронзова бойна колесница, теглена от четири врани коня и управлявана от чернокоса хубавица със сини доспехи, която призоваваше хората си на бой. Жената беше съвсем млада и много красива, имаше големи тъмни, блестящи очи, пълни с гняв и отчаяние. В ръката си стискаше ятаган, който размахваше високо над главата си.

Тя дръпна рязко поводите и огледа изненадано Хоукмун и Оладан.

— Вие пък кои сте? Да не сте от наемниците на Тъмната империя?

— Не — аз самият съм враг на Тъмната империя — отвърна Хоукмун. — Какво става?

— Бунт, ето какво. Брат ми, Нахак, и неговите поддръжници нахлуха през един таен тунел от пустинята и ни завариха неподготвени. Ако наистина сте врагове на Гранбретан, тогава по-добре бягайте! Докарали са бойни чудовища с тях, които… — жената изкрещя нещо неразбрано на хората си и се понесе след тях.

— Май ще е най-добре да се върнем сред хълмовете — промърмори Оладан, но Хоукмун поклати глава.

— Трябва да намеря Малагиджи. Той е някъде в града. Не ми остава много време.

Двамата пришпориха конете сред панически бягащата тълпа и влязоха в града. На улицата битката продължаваше, макар и с отслабващо темпо, а редом със заострените шлемове на местните войници се виждаха и животинските маски на войните от Тъмната империя. Градът бе окъпан в кръв. Хоукмун и Оладан препуснаха по една странична улица, където изглеждаше по-спокойно и не след дълго излязоха на просторен квадратен площад. В отсрещния край на площада видяха исполински крилати чудовища, приличащи на огромни черни прилепи, но с по-дълги крайници и извита нокти. Чудовищата връхлитаха настървено върху отстъпващите войници, а някои от тях разкъсваха труповете с клюновете си. Някои от войните на Нахак се опитваха да подкарат животните към бойната линия, но очевидно гигантските прилепи бяха изпълнили целта, с която ги бяха докарали.

Внезапно един прилеп се извърна и ги забеляза. Хоукмун извика на Оладан да го последва по една тясна алея, но прилепите дотърчаха и ги наобиколиха в миг, като се отблъскваха с крака и криле от земята, а от челюстите им се носеше смразяващ кръвта звук, примесен с отвратителна воня на разложено. Макар двамата войни да се скриха в тясната алея, чудовищата ги последваха, като се притискаха между стените на къщите. Сетне от другия край на алеята се появиха половин дузина маскирани войници, облечени в черно. Хоукмун оголи сабята и се хвърли напред. Нямаше какво друго да правят.

Първият войн падна покосен от седлото. После нечия сабя удари Хоукмун в рамото, но той не й обърна внимание, а продължи да сече. Зад тях чудовищата надаваха пронизителни писъци и войните на империята заотстъпваха назад, а конете им се мятаха панически.

Хоукмун и Оладан използваха този миг на объркване за да се промушат през тях и излязоха на голям площад, който бе съвсем безлюден. Навсякъде се виждаха само трупове и изровен паваж. Хоукмун забеляза дребен, облечен в роба човек да притичва от един труп на друг, преравяше ги и режеше кесиите, където имаше такива. Мъжът забеляза, че Хоукмун го гледа и направи опит да се скрие, но Оладан му пресече пътя. Хоукмун опря острието на сабята в бузата му.

— Казвай къде е къщата на Малагиджи!

Мъжът посочи с трепереща ръка и произнесе пресипнало:

— Ей натам, господарю. Онази е, дето е покрита със зодиакални знаци и покрива й е от сребро. На края на улицата. Не ме убивайте. Аз… — той въздъхна облекчено веднага щом Хоукмун пришпори огромния синкав жребец надолу по улицата.

Почти веднага съгледаха къщата с изрисуваните по нея зодиакални знаци. Хоукмун спря пред портата и я удари няколко пъти с дръжката на сабята. Главата отново започваше да го боли нетърпимо и той чувстваше инстинктивно, че заклинанието на граф Медни няма да държи още дълго в окови живота на Черната перла. Знаеше, че не бива да влиза с толкова шум в дома на магьосника, но нямаше време за излишни любезности, а и войниците на империята щъкаха навсякъде по околните улици. Над главите им прелетяха два черни прилепа, дирейки жертви.

Най-сетне портата се отвори, но мигом беше запречена от четирима едри негри, облечени в пурпурни пелерини и въоръжени с дълги алебарди. Зад тях имаше тесен двор. Хоукмун направи опит да се скрие в двора, но негрите го заплашиха с остриетата на алебардите.

— Каква работа имаш в дома на нашия господар — Малагиджи? — попита един от тях.

— Нуждая се от помощ. Въпросът е много важен за мен. Намирам се в опасност.

На стъпалата, водещи към къщата, застана мъж, облечен в проста бяла тога. Имаше дълга, сивкава коса, а лицето му беше гладко избръснато. Чертите и изражението бяха на възрастен човек, но кожата блестеше като на юноша.

— И защо точно от Малагиджи търсиш тази помощ? — попита той. — Виждам, че идеш от Запад. И други пристигнаха в Хамадан от Запад, но с тях дойде войната и немотията. Върви си! Не искам да имам нищо общо с теб!

— Значи ти си господарят Малагиджи? — поде Хоукмун. — Аз съм жертва на същите тези хора, за които говориш. Помогни ми и аз ще ти помогна да се отървеш от тях. Моля те, умолявам те…

— Върви си. Не искам да участвам в жалките ти интриги.

Негрите притиснаха двамата мъже към портала.

Хоукмун отново заблъска по вратата с дръжката на меча, но Оладан го хвана за ръката и посочи нещо. По улицата право към тях препускаха шестима войни с вълчи шлемове и по дрехите и маската Хоукмун незабавно позна, че единият е самият Мелиадус.

— Ха! Часът за разплата удари, Хоукмун! — изкрещя триумфално Мелиадус, оголи сабя и се понесе напред.

Хоукмун дръпна юздите на коня. Въпреки, че ненавиждаше Мелиадус от дъното на душата си, той си даваше сметка, че в този момент не бива да се бие с него. Двамата с ОЛадан препуснаха в обратна посока по улицата и не сред дълго бързоногите им коне оставиха преследвачите далеч назад.

Агоносвос, или неговият вестоносец, вероятно бе съобщил на Мелиадус накъде се е отправил Хоукмун и баронът бе пристигнал незабавно, не само за да помогне на хората си при превземането на Хамадан, но и за да отмъсти на Хоукмун.

Когато се увериха, че зад тях няма никой, двамата спряха.

— Да се махаме от този град — извика Хоукмун на Оладан. — Това е единствената възможност. По-късно ще опитам да се срещна с Малагиджи и да го помоля за помощ… — той млъкна, защото в този миг един от огромните черни прилепи се приземи пред тях и закрачи напред, разтворил нокти. Зад гърба на чудовището бе останала разтворената порта и единственият път за бягство.

Хоукмун бе така дълбоко завладян от отчаяние, след отказа на Малагиджи, че без да мисли се нахвърли срещу чудовището, замахна със сабята и го удари в мекото между ноктите. Прилепът изпищя и одра Хоукмун по ранената ръка. Ала младият благородник продължи да удря предния крак на чудовището, докато накрая го отсече и улицата бе заляна с тъмна кръв. Въпреки това прилепът завъртя дългия си клюн и понечи да прониже Хоукмун. Конят отскочи ужасено назад, а Дориан мушна слепешката пред себе си, целейки се в огромното, немигащо око. Острието на сабята потъна вътре. Чудовището изпищя. От раната бликна жълта слуз.

Хоукмун нанесе повторен удар. Съществото отстъпи назад и се стовари по гръб. Хоукмун успя да издърпа коня си миг преди да го удари огромното крило. Той пришпори жребеца към портата и хълмовете зад нея, а препускащият отзад Оладан изкрещя:

— Ти го уби, господарю Дориан! Ето така възникват легендите!

И при тези думи косматият дребосък се засмя гръмогласно.

Не след дълго стигнаха хълмовете и се смесиха с разбитата армия. Тук вече забавиха ход и излязоха в тясна долина, където бе спряла медната колесница на царицата. Наоколо бяха насядали изнурени войници, а чернокосата хубавица притичваше сред тях. Изведнъж, съвсем близо до колесницата Дориан забеляза позната фигура. Това беше Рицаря в Мрамор и Злато и той изглежда очакваше Хоукмун.

Дориан скочи от коня и приближи рицаря. Жената също се върна при колесницата и се подпря на нея, а в очите й все още бляскаха гневните пламъчета, които Хоукмун бе забелязал по-рано.

Иззад шлема се разнесе познатият, звучен глас на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Значи, Малагиджи отказа да ти помогне.

Хоукмун кимна с глава, като същевременно разглеждаше жената. На мястото на доскорошното отчаяние идваше дивият фатализъм, който бе спасил живота му в битката с чудовищния прилеп.

— Обречен съм — заяви той. — Но смятам да се върна и да намеря начин да унищожа Мелиадус.

— Значи имаме еднакви желания — намеси се жената. — Аз съм царица Фраубра. Моят брат-изменник мечтаеше отдавна за трона и реши да се възползва от помощта на Мелиадус и армията му за да го получи. А може би вече го има. Войската ми е разбита, а и твърде малобройна, за да си върна загубеното.

Хоукмун я разглеждаше замислено.

— Но би ли опитала, дори шансът да е съвсем малък?

— Бих опитала, дори да няма никакъв шанс — отвърна жената. — Но не съм сигурна, че войниците ще ме последват!

В този момент, в лагера влязоха трима конници. Царица Фраубра ги повика.

— От града ли идвате?

— Да — отвърна единият. — Вече празнуват победата. Не съм виждал по-жестоки завоеватели от тези западняци. А водачът им — доста едър мъж — нахлу в къщата на Малагиджи и го взе за свой пленник!

— Какво? — извика Хоукмун. — Мелиадус е взел магьосника в плен? О, няма вече надежда за мен.

— Глупости — прекъсна го Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още има надежда. И ще е така, докато Мелиадус го държи жив — което е сигурно, защото Малагиджи знае много тайни, които баронът би желал да научи. Значи, има надежда и за теб. Трябва да се върнеш в Хамадан, начело на останките от армията на царица Фраубра, да превземеш града и да спасиш Малагиджи.

Хоукмун сви рамене.

— Но ще имам ли време? Перлата вече показва признаци на затопляне. А това означава, че животът в нея се пробужда. Скоро ще се превърна в обезумяло същество…

— Значи, няма какво да губиш, господарю Дориан — обади се Оладан. Той положи косматата си ръка на рамото на Хоукмун и го потупа. — Няма какво да губиш.

Хоукмун се засмя огорчено и побутна ръката на своя приятел.

— Да, прав си. Няма какво да губя. Е, царице, какво ще кажеш?

— Първо да поговорим с войниците — рече облечената в метални доспехи жена.

Когато се покатериха в колесницата, Хоукмун пръв се обърна с реч към обезверените от поражението войни.

— Жители на Хамадан, идвам при вас от хиляди мили, от сърцето на Европа, където гранбретанците вече се разпореждат като пълновластни господари. Моят баща бе изтезаван до смърт от същия този барон Мелиадус, който днес се присъедини към враговете на вашата царица. Видях как цели страни се превръщат в пепелища, а населението е избито до крак, или поробено. Видях разпънати и обесени деца. Видях как храбри войници се превръщат в хленчещи псета. Зная, че съпротивата срещу маскираните войници от Тъмната империя ви се струва безнадеждна, но те мога да бъдат победени. Аз самият командвах съвсем наскоро една малка конна дружина, която обърна в бяг двайсеторно по-многочислена гранбретанска армия. Но затова ни помогна волята за победа и желанието да оцелеем на всяка цена — а също и мисълта, че откажем ли се от съпротивата, ще бъдем преследвани и накрая безпощадно унищожени. С други думи, имате поне възможността да загинете като храбри мъже, но преди това поне да опитате да разгромите армията, която днес завладя вашия град…

Хоукмун продължи да говори в същия дух и постепенно обезверените войни надигнаха глави. Някои дори го подкрепиха с възторжени възгласи. А после на колесницата се качи и царица Фраубра, която призова хората си да последват Хоукмун и да ударят врага още днес, когато е изморен от спечелената битка, а много от войниците скоро ще са пияни и неспособни да се защитят.

Речта на Хоукмун повдигна духа им, а в думите на царицата всички съзряха желязна логика. Те започнаха да стягат оръжията, навличаха доспехите и се оглеждаха за конете си.

— Ще нападнем тази нощ — извика царицата, — преди да са предугадили плана ни.

— Мисля, че ще се присъединя към вас — заяви Рицаря в Мрамор и Злато.

В тази нощ армията на царицата се върна в Хамадан, където победителите още празнуваха, градските порти бяха широко отворени, а чудовищата спяха безгрижно, натъпкали стомасите си с плячка.

Пета глава
Животът на Черната перла

Нахлуха в града и започнаха да секат всичко, каквото им се изпречеше пред очите далеч преди противникът да осъзнае какво става. Хоукмун ги водеше. Главата го болеше нетърпимо, а Черната перла бе започнала да пулсира съвсем осезаемо. Лицето му беше изпънато и бледо, а видът му бе такъв, че войниците се разбягваха от пътя му. Изправил коня на задни крака, той размахваше бясно сабята, завладян от неудържимо желание да убива и крещеше неистово: „Хоукмун! Хоукмун!“

Близо зад него препускаше Рицаря в Мрамор и Злато, който покосяваше враговете си със смразяващо спокойствие и методичност. Царица Фраубра също бе в първите редици, възседнала своята медна колесница, с която се врязваше безстрашно в редовете на противника, а Оладан от планините се изправяше често на стремената и сипеше наоколо стрели.

Сражаваха се за всяка улица, за всеки дом, а силите на Нахак и маскираните войници бавно и неумолимо отстъпваха към края на града. Изведнъж Хоукмун забеляза купола и зодиакалните знаци на къщата на Малагиджи, прескочи с коня войниците, които му препречваха пътя, нахлу в двора, където слезе от седлото и затича нагоре по стълбите.

Наоколо лежаха проснати телата на черните пазачи, вратата беше изкъртена, а вътре в къщата цареше пълен хаос.

Като се препъваше сред разбитите мебели, Хоукмун забеляза една тясна, извита стълба. Беше стигнал средата й, когато вратата горе се отвори и насреща му излязоха двама войници с вълчи маски и оголиха саби, готови да го срещнат. Хоукмун сграбчи сабята за да се защити. Лицето му бе разкривено в мъртвешка усмивка, а очите му горяха с безумни пламъчета и в тях се четеше ярост и отчаяние. Той замахна веднъж, два пъти, три пъти и по стълбите се изтърколиха два трупа. Хоукмун изтича в стаята, където Малагиджи бе завързан за стената, а тялото му бе покрито с рани от изтезанията.

Той побърза да освободи стареца, взе го на ръце и внимателно го положи на близката кушетка. Стаята бе натъпкана с най-различни алхимични прибори и машини с неясно предназначение. Малагиджи изстена и отвори очи.

— Трябва да ми помогнеш, магьоснико — замоли го с пресипнал глас Хоукмун. — Дойдох тук за да ти спася живота. Сега е твоя ред да опиташ да спасиш моя.

Малагиджи се надигна от кушетката и сви устни от болка.

— Вече ти казах — няма да помагам нито на едната, нито на другата страна. Измъчвай ме, ако желаеш, както постъпиха твоите сънародници, но аз няма…

— Проклет да си! — извика Хоукмун. — Главата ми ще се пръсне. Едва ли ще изкарам до зори. Нямаш право да ми отказваш. Изминах две хиляди мили, за да те моля за помощ. И аз като теб съм жертва на Гранбретан. Дори повече, аз…

— Докажи го и може би ще ти помогна — прекъсна го Малагиджи. — Прогони нашествениците от града и тогава ела отново.

— Но вече ще е твърде късно. Перлата ще си възвърне живота. Всеки момент…

— Докажи го — повтори Малагиджи и се отпусна на кушетката.

Хоукмун неволно вдигна сабята. Завладян от безумен гняв и отчаяние, той бе готов дори да посече немощния старец пред него. Но после се обърна, спусна се по стълбите, излезе на улицата и се метна в седлото.

Не след дълго откри Оладан.

— Как върви битката? — извика той сред грохота на сражението.

— Не особено добре. Мелиадус и Нахак успяха да се прегрупират и сега държат почти половината град. Главните им сили са на централния площад, където е дворецът. Царица Фраубра и твоят брониран приятел се готвят да ги ударят, но опасявам се, че усилията им ще бъдат напразни.

— Да отидем да видим — извика Хоукмун и пришпори коня сред мелето, като си прокарваше път с бесни удари на сабята, без да подбира врагове или приятели.

Оладан го последва и двамата скоро излязоха на големия централен площад, където армиите вече се бяха строили една срещу друга. Възседнали конете си, отпред стояха Мелиадус и Нахак, който, ако се съдеше по тъповатото лице, бе само пионка в ръцете на Тъмната империя. Срещу тях, в очуканата от битката колесница се беше изправила царица Фраубра, а до нея — Рицаря в Мрамор и Злато.

Тъкмо когато Хоукмун и Оладан излязоха на площада, барон Мелиадус крещеше сред пукота на горящите факли.

— Къде е онова страхливо псе Хоукмун? Май е напълни гащите, а?

Хоукмун разблъска строените войници, като пътем забеляза, че редиците им съвсем бяха отънели.

— Ето ме, Мелиадус. Дойдох да те унищожа!

Мелиадус се изсмя.

— Да ме унищожиш? Не знаеш ли, че още си жив само благодарение на прищевките ми? Не чувстваш ли, Хоукмун, че Черната перла вече се готви да погълне ума ти?

Хоукмун неволно докосна пулсиращото си чело и разбра че баронът говори истината, защото камъкът бе съвсем топъл.

— Какво чакаш тогава? — извика мрачно той.

— Първо смятах да ти предложа малка сделка. Кажи на тези глупаци, че каузата им е загубена. Кажи им да хвърлят оръжията — и ще ти спестя най-лошата част.

Едва сега Хоукмун осъзна, че наистина до този момент е съхранил ума си само благодарение благосклонността на неговите врагове. Мелиадус бе овладял желанието си за бързо отмъщение пред възможността да спести известни загуби на Гранбретан.

Хоукмун спря, изпълнен с колебание. Зад гърба му се възцари тишина — всички чакаха решението му. Знаеше, че съдбата на Хамадан в този момент е в ръцете му. Докато се двоумеше какво да предприеме, неочаквано Оладан го побутна по ръката и му каза:

— Господарю Дориан, вземи това.

Хоукмун се обърна, за да види какво му предлага планинецът. Космата ръка му протягаше някакъв шлем. Отначало Хоукмун не го разпозна, но после изведнъж си спомни, че същият носеше Агоносвос. При мисълта за отвратителната глава, която бе покривал шлемът, той потрепери.

— Защо? За какво ми е това нещо?

— Баща ми беше магьосник — припомни му Оладан. — И той ме научи на много тайни. Този шлем притежава определени качества. Вътре в него е вградена мрежа, която може да те защити поне известно време от разрушителната сила на Черната перла. Постави го, господарю, моля те.

— Откъде да знам…?

— Постави го — и ще знаеш.

Хоукмун свали предпазливо шлема си и постави този на мъртвия магьосник. Беше му малко тесен, вътре бе задушно, но само след миг Хоукмун си даде сметка, че Перлата вече не пулсира. Той се усмихна и почувства, че се изпълва с въодушевление. После бавно извади сабята.

— Ето го моят отговор, барон Мелиадус! — извика Хоукмун и се понесе право към Господаря от Гранбретан.

Мелиадус отвърна с проклятия и задърпа сабята си трескаво от ножницата. Едва успя да я извади и Хоукмун свали с мощен удар вълчата маска от обръсната му глава, а отдолу се показа навъсеното, зашеметено лице на барона. Зад гърба на Хоукмун препускаха с възторжени викове войниците на Хамадан, водени от царица Фраубра, Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато. Още при първия сблъсък противникът отстъпи назад, към вратите на двореца.

Хоукмун забеляза с крайчеца на окото, че царицата се навежда над брат си, тя обгърна шията му с ръка и с една могъщо движение го изтръгна от седлото. Сетне замахна два пъти и размаха окървавеното острие на кинжала, а трупът на Нахак падна на паважа, където беше стъпкан от конниците, следващи своята повелителка.

Хоукмун все още бе завладян от безумно отчаяние, защото знаеше, че шлемът на Агоносвос няма да го предпазва дълго. Той въртеше все по-бързо сабята, нанасяйки удар след удар върху отбраняващия се Мелиадус. Лицето на Мелиадус бе изкривено във вълча гримаса, наподобяваща шлема, който бе изгубил, а в очите му гореше омраза, равна по сила на тази на Хоукмун.

Сабите им се сблъскваха ритмично, следвайки ритъма на сражението, всеки удар бе успешно париран, на всеки удар се отвръщаше с удар и изглеждаше, че двамата ще продължат така, докато единият падне от изтощение. Но в този момент наблизо премина група отстъпващи с крясъци войници, конят на Хоукмун подскочи уплашено, а ездачът му изгуби равновесие, залюля се и се изви назад. С тържествуваща усмивка Мелиадус насочи остриета на сабята си право в незащитените гърди на Хоукмун. Ударът не бе особено силен, но напълно достатъчен, за да свали Дориан от седлото. Той падна на земята, под копитата на вражеския кон.

Хоукмун се претърколи встрани, докато Мелиадус се опитваше да го стъпче с коня, изправи се на крака и вдигна сабя, опитвайки се да се защити срещу градушката от удари, с които го обсипваше баронът.

На два пъти сабята на Мелиадус удряше шлема на Агоносвос и двата пъти металът се огъна навътре. Хоукмун почувства, че камъкът отново започна да пулсира. Той изрева като обезумял и се хвърли напред.

Изненадан от неочаквания ход, Мелиадус направи безуспешен ход да спре противника си. Върхът на хоукмуновата сабя разсече лицето на Мелиадус по дължина и от раната шурна кръв, а устата на барона увисна от силната болка и настъпилата парализа. Той се помъчи да изтрие кръвта от очите си, а в този момент Хоукмун го сграбчи за китката и го повали от коня. Мелиадус с мъка се освободи, отстъпи полюшвайки се назад, сетне връхлетя върху Хоукмун, завъртайки с такава бързина сабята, че се виждаше само блестящо стоманено ветрило, а при сблъсъка и двете остриета се прекършиха и литнаха настрана.

Двамата противници се спогледаха за миг, после извадиха от поясите дълги кортици и започнаха да кръжат, дебнейки движенията си. Лицето на Мелиадус бе изгубило предишната си красота и ако баронът оцелееше след тази схватка, щеше да носи вечно белега от сабята на Хоукмун. От раната продължаваше да шурти кръв и да се стича надолу по гръдната пластина.

От своя страна Хоукмун бързо губеше сили. Раната, която бе получил предния ден, се бе отворила наново, на всичко отгоре се бе върнала и агонизиращата болка в главата му. С труд различаваше предметите около себе си, на два пъти се препъна, но се изправяше навреме, за да срещне ударите на Мелиадус.

В следващия миг двамата мъже се приближиха и всеки замахна, готов да нанесе смъртоносния удар, който да сложи края на тази вражда.

Мелиадус се прицели в окото на Хоукмун, но не прецени добре разстоянието и кортикът се плъзна по външната повърхност на шлема. Острието на Хоукмун разсече оголената шия на барона, но в последния момент Мелиадус съумя да го отклони встрани.

И така продължи този смъртоносен танц, в който двамата се въртяха опрели гърди, очакващи всеки миг да нанесат, или получат, финалния удар. От гърлата им извираха стенещи звуци, безкрайно изтощение сковаваше мускулите им, но омразата продължаваше да подклажда пламъците в очите им и щеше да свети, докато единият, или двамата срещнеха своята гибел.

А наоколо битката бе в разгара си и войските на царицата отблъскваха противника все по-назад. Скоро двамата мъже останаха заобиколени само от трупове.

Първите лъчи на зората докоснаха небето над тях. Сграбчил Мелиадус за китката, Хоукмун напрегна мускули, опитвайки се да разтвори здраво стискащите дръжката на кортика пръсти. Другата му ръка се полюшваше почни безжизнено, парализирана от огромната кървяща рана. Хоукмун заби отчаяно покритото си с броня коляно в слабините на Мелиадус. Баронът се олюля. Кракът му се закачи в юздите на един убит кон и той полетя назад. Опита се да се изправи, но се омота още повече и вдигна уплашен поглед към бавно приближаващия го Хоукмун, който също едва се държеше.

Хоукмун замахна с кортика. Всичко плуваше пред очите му. Той полетя надолу към барона, но в същия миг последните сили го напуснаха и ръката му се разтвори.

Заслепен, невиждащ, Хоукмун затърси пипнешком падналия кортик, но усещаше, че съзнанието го напуска. Изстена гневно, но дори гневът бе започнал да се стопява. Последната му мисъл бе, че Мелиадус ще го убие именно в този миг, в който победата бе така близо.

Шеста глава
Служител на Руническия жезъл

Хоукмун надзърна през цепките на шлема и премигна от ярката слънчева светлина. Главата продължаваше да го боли нетърпимо, но гневът и отчаянието го бяха напуснали. Обърна се и забеляза, че Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато са се надвесили над него. Лицето на Оладан бе загрижено, а изражението на Рицаря бе скрито зад непроницаемия шлем.

— Значи, не съм… мъртъв? — попита отпаднало Хоукмун.

— Така изглежда — отвърна лаконично Рицаря. — Макар че и това не е изключено.

— Просто си изтощен — побърза да вметне Оладан, хвърляйки уплашен поглед на тайнствения войн. — Превързахме раната на ръката ти и скоро ще заздравее.

— Къде съм? — попита Хоукмун. — Тази стая…

— Тази стая е в двореца на царица Фраубра. Градът отново й принадлежи, врагът е разбит, пленен, или избягал. Открихме тялото ти проснато върху това на барон Мелиадус. Отначало помислихме, че и двамата сте загинали.

— Мелиадус е мъртъв!

— Така изглежда. Но когато малко по-късно се върнахме, трупът бе изчезнал. Вероятно са го прибрали неговите хора, преди да избягат.

— Ах, мъртъв най-сетне — въздъхна облекчено Хоукмун. Сега, когато Мелиадус бе заплатил за злините, които бе сторил, Хоукмун почувства как душата му се изпълва с покой, въпреки болката, разяждаща мозъка му. Изведнъж му хрумна нещо. — А Малагиджи? Трябва да го откриете. Кажете му…

— Малагиджи идва насам. Когато научи в какво състояние си, предпочете сам да дойде в двореца.

— Ще ми помогне ли?

— Не зная — отвърна Оладан и отново погледна крадешком Рицаря в Мрамор и Злато.

Малко по-късно в стаята влезе царица Фраубра, а зад нея крачеше магьосникът, който носеше в ръка нещо, увито във вързоп.

— Премъдри Малагиджи — промърмори смутено Хоукмун и направи опит да се надигне от леглото.

— Значи ти си този настойчив млад човек, който от няколко дни ме преследва? Не мога да видя лицето ти заради този шлем — в гласа на Малагиджи се долавяше металическа нотка и Хоукмун отново почувства отчаяние.

— Аз съм Дориан Хоукмун. Мисля, че доказах приятелските си чувства към Хамадан. Мелиадус и Нахак са унищожени, а силите им побягнаха.

— Хъм…? — сбърчи вежди Малагиджи. — Вече ми казаха за тази перла в черепа ти. Познавам и други подобни изобретения, както и свойствата им. Но все още не знам, дали ще мога да я лиша от силата й…

— А на мен ми казаха, че ти си единственият човек, който би могъл да го направи — рече Хоукмун.

— Би могъл — да. Но ще мога ли? Не зная. Вече остарявам. Слаб съм и не съм сигурен, дали…

Рицаря в Мрамор и Злато пристъпи напред и докосна Малагиджи по рамото.

— Познаваш ли ме, магьоснико?

— Да, познавам те — кимна Малагиджи.

— И знаеш ли, на коя Сила служа?

— Да — кимна малко смутено Малагиджи и премести поглед от лицето на единия, към другия. — Но какво общо има това с този млад човек?

— Той също служи на тази Сила, макар да не го съзнава.

Лицето на Малагиджи се озари.

— Тогава ще му помогна — заяви с твърд глас той — дори ако това означава да рискувам живота си.

Хоукмун направи нов опит да се надигне от леглото.

— Какво означава всичко това? На кого служа? Не знаех, че…

Малагиджи разви овързания в плат обект. Оказа се, че е глобус, покрит с малки неравности, всяка от които светеше в различен цвят. Цветовете се меняха постоянно и загледан в тях, Хоукмун премигна.

— Първо, трябва да се съсредоточиш — каза му Малагиджи като приближаваше глобуса към лицето му. — Вгледай се в сферата. Не откъсвай поглед от нея. Гледай внимателно, Дориан Хоукмун, виж всички цветове…

Хоукмун постепенно осъзна, че вече не премигва и че не може да откъсне поглед от сферата, с бързо менящите се цветове. Завладя го странно усещане за безтегловност. Чувстваше се все по-добре. Неусетно се усмихна и после светът наоколо се замъгли, зад плътен, топъл слой пелена и сякаш бе увиснал някъде извън времето, извън пространството. Не беше изгубил връзка с обкръжаващия го свят, но същевременно бе отделен от него с непроницаема стена.

Дълго време остана Хоукмун в това състояние, осъзнавайки смътно, че преместват тялото му, сякаш се беше се отделил, някъде другаде.

От време на време мъглата менеше своите тъжни тонове, ту беше бледо розова, ту небесносиня, или пък маслено жълта, но това беше всичко, което виждаше. Вътре в него цареше безмерен покой, какъвто никога не бе изпитвал, освен може би като малко дете, в прегръдките на майка си.

Сетне пастелните тонове започнаха да се примесват с по-тъмни, мрачни цветове и усещането за покой бе прогонено от ослепителни черни, или кърваво червени светкавици. Нещо се разтърси в главата му, последвано от непосилна агония и той изкрещя пронизително.

Когато отвори очи, Хоукмун втренчи ужасен поглед в машината пред него. Беше съвсем същата като онази, която бе видял преди доста време в лабораториите на крал Хуон.

Дали не се намираше пак в Лондра?

Около него тихо шепнеше мрежата в черно, златисто и сребристо, но нишките й не го докосваха, както предния път, а вместо това се свиваха, отдръпваха се от него и постепенно се сгъстяваха така, че не след дълго изглеждаха като една монолитна маса, заемаща малка част от околното пространство. Хоукмун се огледа наоколо и зърна Малагиджи, а зад него лабораторията където, преди незнайно колко време, бе спасил магьосника от ръцете на убийците от Тъмната империя.

Малагиджи имаше изтощен вид, но на лицето на стареца бе изписано задоволство.

Той се приближи с метално сандъче в ръка, събра вътре частите на машината на Черната перла, после го затвори здраво и го заключи.

— Тази машина — изрече пресипнало Хоукмун. — Откъде я имаш?

— Аз я направих — усмихна се Малагиджи. — Да, Дориан Хоукмун, аз направих тази машина! Отне ми седмици на мъчителни усилия, докато ти лежеше тук, скрит с помощта на моите заклинания от онази, другата машина — в Лондра. Да ти призная, по едно време мислех, че съм загубил битката, но тази сутрин завърших със сглобяването на машината и ми липсваше само последната част…

— И каква бе тя?

— Нейната живителна сила. Ето това бе ключовият въпрос — ще мога ли да извърша тъкмо в необходимия момент заклинанието. Защото, виждаш ли, трябваше да позволя на живота на Черната перла да завладее ума ти, надявайки се, че след това машината ще го абсорбира миг преди да погълне ума ти.

Хоукмун се усмихна облекчено.

— И гледам, че си успял!

— Успях. Сега вече си свободен от страха и можеш да вървиш където искаш.

— Не ме е страх от нищо, което могат да ми сторят хората, дори с радост бих посрещнал подобни опасности — каза Хоукмун като ставаше от кушетката. — Милорд Малагиджи, задължен съм ви до смърт. Ако мога с нещо да ви служа…

— Не — нищо — побърза да го прекъсне Малагиджи. — Радвам се, че успях да се сдобия с подобна машина. — Той почука с пръст сандъчето. — Може би ще ми потрябва и друг път. Освен това… — той се намръщи и погледна замислено Хоукмун.

— Какво има?

— А, нищо — сви рамене Малагиджи.

Хоукмун докосна челото си. Черната перла все още беше на мястото си, но сега бе съвсем хладна.

— Не си извадил камъка?

— Не, макар че мога да го направя, ако пожелаеш. Но присъствието му не ще ти навреди. А премахването е само дребен хирургически проблем.

Хоукмун вече мислеше да попита магьосника кога може да се уреди и този въпрос, но изведнъж му хрумна друга мисъл.

— Не, нека да остане — рече той. — Като символ на омразата ми към Тъмната империя. Надявам се скоро да ги науча, че трябва да треперят пред този символ.

— Значи, намислил си да продължиш борбата с тях?

— Да — при това с удвоени усилия, след като благодарение на теб съм свободен отново.

— Тази сила трябва да бъде спряна — съгласи се Малагиджи. Той въздъхна. — А сега ще отида да поспя. Ужасно съм изморен. Твоите приятели те чакат на двора.

Хоукмун се спусна по стълбите и излезе на огрения от яркото, топло слънце двор на къщата, където го очакваше Оладан, а на косматото му лице лъщеше усмивка за двама. До него бе изправена стройната фигура на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Добре ли се чувстваш? — попита го Рицаря.

— Напълно.

— Хубаво. Тогава си тръгвам. До скоро виждане, Дориан Хоукмун.

— Благодаря ти за помощта — каза Хоукмун, докато тайнственият войн приготвяше за път своя едър, здрав боен кон. Тъкмо когато Рицаря понечи да го възседне, Хоукмун си спомни нещо и извика: — Почакай!

— Какво има? — покритата с шлем глава се извърна към него.

— Нали ти убеди Малагиджи, че трябва да лиши от живот Черната перла. Ти му каза, че аз служа на Силата, на която служиш и ти. И въпреки това, не познавам никаква Сила, която да ми е господар.

— Някой ден ще узнаеш.

— А ти на коя Сила служиш?

— Аз служа на Руническия жезъл — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато и пришпори коня, напускайки двора още преди Хоукмун да осъзнае чутото.

— Значи на Руническия жезъл, а? — промърмори замислено Оладан. — А аз го мислех за легенда…

— Да, легенда. Изглежда тайнственият рицар си пада по подобни легенди. Трябва да се е пошегувал с нас — засмя се Хоукмун и тупна Оладан по рамото. — Ако го видим отново, ще го попитаме за истината. А сега съм гладен. Една солидна вечеря…

— В двореца на царица Фраубра се готви пиршество — намигна Оладан. — Казват, че щяло да бъде неповторимо. Освен това, струва ми се, че интересът на царицата към теб не е подклаждан само от чувствата й на благодарност.

— Така ли смяташ? Е, дано не я разочаровам, приятелю Оладан, защото съм се заклел пред друга, далеч по-красива девойка.

— Че има ли такава?

— И още как. Ела, малки приятелю — да се насладим на ястията на царицата и да се подготвим за обратния път на запад.

— Трябва ли да тръгваме толкова скоро? Ами ние тук сме герои, а и заслужаваме малко почивка.

Хоукмун се засмя.

— Ти остани, ако искаш. Но аз съм поканен на сватба — на моята собствена.

— О, добре тогава — отвърна привидно натъжен Оладан, — не бих желал да пропусна подобно събитие. Ще взема и аз да скъся престоя си в Хамадан.

На следващата сутрин лично царицата ги изпроводи до портите на Хамадан.

— Помисли отново, Дориан Хоукмун. Предлагам ти трона — същият, за който загина брат ми.

Хоукмун погледна на запад. На около две хиляди мили път го чакаше Изелда и нямаше никаква представа, дали е успял да се освободи от силата на Черната перла, или вече е жертва на тази сила. Граф Медни също го очакваше и трябваше да узнае докъде се е простряла ръката на Гранбретан. А Боуджентъл, поетът-философ несъмнено не отстъпваше на крачка от девойката, изправила се на най-високата бойница в Медния замък и загледана към дивите тръстики на Камарг, питайки се, дали някога ще види отново мъжът, който се закле да я вземе за своя жена.

Той се поклони в седлото и целуна ръката на царицата.

— Благодаря ви, Ваше величество. Поласкан съм, от високата чест, която ми оказвате, но аз съм дал обет и щях го спазя — макар да ми предложат и двадесет трона. Освен това и други се нуждаят от сабята ми в битката с Тъмната империя.

— Върви тогава — произнесе тъжно царицата. — Но помни Хамадан и неговата повелителка.

— Ще го помня.

Той пришпори своя огромен, покрит със синя пелерина жребец през скалистите хълмове. Зад него Оладан се извърна, изпрати въздушна целувка на царица Фраубра, намигна й и последва другаря си.

Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, препускаше право на запад — към своята любима и към отмъщението.

Първа глава
Сориандум

Градът бе неимоверно стар, почти заличен от времето. От пясъците стърчаха излъскани от ветровете каменни плочи и рухнали стени, малкото оцелели кули бяха наклонени, а покривите — хлътнали. Диви овце хрупаха от зелените стръкове, които се показваха в цепнатините на напукания паваж, птици с ярки пера гнездяха между колонадите с избеляла мозайка. Някога великолепен и бляскав, сега градът бе причудливо красив в своето тъжно усамотение. Двамата странници навлязоха сред руините, скрити под покривалото на утринната мараня, заслушани в меланхоличната песен на скитащия из улиците вятър. Копитата потропваха приглушено сред извисяващите се кули, покрити с мъх и плесен, сред разцъфналите в цепнатините на мазилката оранжеви, охрави и пурпурни цветове. Ето такъв видяха Сориандум — градът, изоставен незнайно кога от своите жители.

Двамата конници и едрите животни, които яздеха, не се отличаваха по нищо, под плътния слой прах, който покриваше дрехите им — сякаш бяха наскоро оживели пясъчни статуи. Движеха се бавно и оглеждаха в почуда красотите на този мъртъв град.

Първият от двамата бе висок и строен и въпреки изморения си вид имаше стойката на трениран и опитен войн. Дългата му, руса коса бе избеляла от слънцето, а в светло сините му очи се долавяше намек за спотаено безумие. Ала най-странното, което веднага се набиваше в очи, бе мътно-черната перла сраснала се с челото му, точно над веждите, по средата между очите — стигма, която бе наследил от перверзните експерименти на един учен-магьосник от Гранбретан. Името на този войн бе Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, прокуден от наследствените си земи благодарение завоеванията на Тъмната империя, която жадуваше да властва над целия свят. А Дориан Хоукмун се бе заклел да отмъсти на тази най-могъща нация, обитаваща разкъсваната от войни планета.

Съществото, което яздеше втория кон носеше огромен лък през рамо, а на гърба си бе привързало кочан със стрели. Облечено бе в кожени бричове и цървули от мека, щавена кожа, но цялото му тяло, включително и лицето, бе покрито със ситна червеникава козина. На ръст странното същество едва стигаше до гърдите на Хоукмун. Това беше Оладан, кръстоска между планинска гигантка и магьосник от Българските планини.

Оладан изтупа праха от кожената си наметка и се огледа смутено.

— Не бях виждал толкова красив град. Защо ли обаче е изоставен?

Хоукмун потърка замислено черната перла на челото си, както правеше когато бе озадачен.

— Може би някаква болест — кой знае? Да се надяваме, че ако е болест, вече е напуснала тези места. После ще му мислим. Стори ми се, че чух шум от течаща вода — а това сега е най-важното. После идва храната и накрая — спането, скъпи мой приятелю Оладан…

На един от просторните градски площади откриха стена изсечена от сивкаво-синя скала и покрита с барелефи. Чиста планинска вода бликаше от очите на една красиво изваяна девица и се стичаше към коритото в краката й. Хоукмун се наведе, отпи от водата и избърса с влажни ръце напрашеното си лице. После отстъпи място на Оладан, а накрая оставиха конете да се напоят до насита.

Междувременно Хоукмун бръкна в един от многобройните вързопи на седлото и извади напуканата пергаментова карта, с която ги бяха снабдили в Хамадан. Той плъзна пръст по картата и го спря върху разкривения надпис „Сориандум“. На лицето му цъфна облекчена усмивка.

— Не сме се отдалечили твърде много от пътя — заяви той. — Ей зад тези планини тече Ефрат, а на седмица път нататък е Тарабулас. Тази нощ ще отдъхнем тук, а утре освежени и отпочинали ще продължим пътя.

В отговор Оладан се ухили.

— Обзалагам се, че дотогава ще разгледаш целия град. — Той напръска с вода побелялата си от прах козина, после се изправи и се зае да привързва кочана и лъка. — Но първо да се погрижим за следващия проблем — храната. Няма да се бавя много. Одеве зърнах един див козел сред хълмовете. Довечера ще те гощавам с козе печено. — Той се метна на коня и препусна към порутената градска порта, а Хоукмун смъкна одеждите си, наведе се над коритото и като сумтеше доволно, наплиска запотеното си тяло. Когато привърши с миенето, извади от вързопа чисти дрехи, копринена риза и памучни бричове — дар от царицата на Хамадан Фраубра и ги облече. Беше свалил тежката кожена ризница, подплатена с метални пластини докато пресичаха пустинята, защото не очакваше да се натъкнат на патрули на Тъмната империя. На краката си Хоукмун завърза чифт леки сандали, а като се облече не пропусна да затъкне сабята в пояса си.

Малко вероятно бе някой да ги е проследил до тук, а и градът изглеждаше толкова спокоен, че бе почти невъзможно в него да се спотайва каквато и да било заплаха.

Хоукмун разседла коня, завърза го в сянката на близката стена, излегна се до него и зачака завръщането на Оладан.

Следобедът вече преваляше, когато започна да се пита къде ли се бави другарят му. Още няколко пъти се унася в дрямка, преди тревогата му да нарасне дотолкова, че той стана и наново оседла коня.

Хоукмун знаеше, че за опитен и обигран стрелец като Оладан е твърде маловероятно толкова дълго да преследва своята плячка. Но въпреки това не усещаше присъствието на каквато и да било заплаха. Може би Оладан бе полегнал, също като него, за да подремне, преди да донесе улова. Дори и това да бе причината за неочакваното забавяне, Хоукмун сметна, че ще е добре ако провери сам.

Отпърво насочи коня към градската пора, а след като напусна очертанията на града, отправи се към близките хълмове. Враният жребец изглежда бе възстановил предишната си енергия, защото копитата му едва докосваха тревата и Хоукмун дори трябваше да му стегне юздите, за да намали неговия бяг, когато навлязоха в планината.

Малко по-напред забеляза стадо диви овце, водени от едър, рогат овен, може би същият, който бе споменал Оладан. Само че дребничкият войн не се виждаше никакъв.

— Оладан! — извика гръмогласно Хоукмун и се огледа. — Оладан!

Ала в отговор чу само ехото.

Хоукмун се намръщи, пришпори коня си нагоре по склона, надявайки се, че от високо ще вижда по-надалеч. Овцете се разбягаха от пътя му. Когато излезе на върха, Хоукмун заслони очи от яркото слънце. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нито следа от Оладан.

Въпреки това продължи да се озърта с надежда да зърне някъде другаря си и не след дълго забеляза някакво движение долу в града близо до площада с чешмата. Дали очите го мамеха, или наистина бе видял някакъв мъж да се скрива в сянката на улицата, която водеше към източния край на площада? Възможно ли бе Оладан да се е върнал по друг път? Ако е така, защо не бе отвърнал на Хоукмун, когато го повика?

Хоукмун почувства как козината на гърба му настръхва, но това все още не можеше да повярва, че в града дебне заплаха.

Той пришпори коня обратно и прескочи през един участък, където градската стена бе съвсем порутена.

Копитата удряха приглушено в дебелия слой прах, покриващ улицата и Хоукмун насочи коня право към площада, викайки по име другаря си. Ала и този път отговор бе само ехото. На площада нямаше и следа от дребния планинец.

Хоукмун се огледа навъсено, вече почти убеден, че двамата с Оладан не са били сами в града. Но площадът беше съвсем безлюден.

Хоукмун пое по една от близките улици. Ето че скоро дочу съвсем слаб шум, идещ отгоре. Той вдигна глава и присви очи към слънцето, почти сигурен, че е разпознал шума. Малко след това го видя — тъмно очертание, зареяно в небето над него. Лъчите на слънцето блеснаха ослепително върху металната му повърхност и в следния миг шумът се усили — беше металическото дрънчене на огромни бронзови крила. Сърцето на Хоукмун замря.

Над града бавно се спускаше покрит с разноцветни орнаменти орнитоптер, с формата на гигантски кондор. Само една единствена нация на Земята притежаваше подобни машини. Орнитоптерът без съмнение принадлежеше на Тъмната империя на Гранбретан.

Сега вече изчезването на Оладан придобиваше смисъл. В Сориандум имаше войници на Тъмната империя. Не беше изключено да са познали Оладан и да са предположили, че Хоукмун е някъде наблизо.

Защото Хоукмун бе най-големият враг на Тъмната империя.

Втора глава
Хюлам д’Аверк

Хоукмун хлътна в една сенчеста пряка, надявайки се, че не са го забелязали от орнитоптера.

Възможно ли бе гранбретанците да са го проследили през пустинята? Малко вероятно. Но как тогава да обясни присъствието им в този затънтен край?

Хоукмун извади масивната сабя от ножницата и скочи от седлото. Чувстваше се беззащитен, докато се прокрадваше край стената, облечен само в тънка копринена риза и памучни бричове.

Орнитоптерът прелетя едва на няколко стъпки от върха на най-високата кула и почти сигурно търсеше именно Хоукмун — човекът, осъден от самия крал-император Хуон на смърт задето бе „предал“ Тъмната империя. И въпреки че Дориан бе посякъл барон Мелиадус по време на битката за Хамадан, нямаше съмнение, че крал Хуон е изпратил нов емисар, който да залови омразния и досаден противник.

Младият дук на Кьолн не се бе надявал, че пътешествието ще мине безпрепятствено, но и не очакваше бедата да го сполети толкова скоро.

Най-сетне застана пред порутена къща, от която повяваше приятна прохлада. Промуши се през вратата и се озова в тесен, облицован с мрамор коридор, чийто стени бяха покрити с мъх и лишеи. На отсрещния край имаше тясна, извита стълба, която го отведе в малка стая на горния етаж, озарена през отвори в стената от лъчите на залязващото слънце. Хоукмун се притисна до стената, наведе се и надзърна през близкия отвор. От тук виждаше съвсем ясно доста голяма част от града, ниско над който летеше орнитоптерът, докато пилотът с маска на лешояд оглеждаше улиците.

Още по-нататък забеляза кула от светлозеленикав гранит. Тя се издигаше горе-долу в центъра на Сориандум и доминираше над града. Орнитоптерът започна да кръжи около тази кула и отпърво Хоукмун предположи, че пилотът го търси именно в нея, но малко след това летящата машина се приземи на плоския й покрив. От кулата изскочиха някакви тъмни фигури и изтичаха при машината.

Въпреки разстоянието, нямаше съмнение, че новопоявилите се също са гранбретанци. Облечени бяха в тежки брони и наметала и въпреки горещината носеха масивни черни маски. Такива бяха извратените нрави на хората от Тъмната империя — независимо от обстоятелствата те никога не се разделяха с маските си. Изглежда с металните маски ги свързваха някакви невидими и неразривни психически връзки.

Маските бяха оцветени в рубинено червено и млечно жълто и оформени така, че да приличат на мечи муцуни — със злобни перлени очи, които лъщяха на слънцето и огромни бивни от слонова кост, извити зловещо напред.

С други думи, тези войни принадлежаха към Ордена на мечката, прославен с жестокостта си из цяла Европа. Шестима души стояха изправени на площадката, заобиколили своя водач, висок и строен мъж, чиято маска от злато и бронз се отличаваше с далеч по-фина изработка — до такава степен, че дори окарикатуряваше останалите маски от ордена. Мъжът се подпираше на раменете на двама от подчинените си — единият толкова едър и мускулест, че наподобяваше исполин, с яки напълно обезкосмени крайници. Дали водачът не беше болен, или ранен? — зачуди се Хоукмун. Но имаше нещо изкуствено, почти театрално в начина, по който се осланяше на хората си. Изведнъж Хоукмун се досети кой може да е водачът на мечките. Нямаше съмнение, че това е Хюлам д’Аверк, французин по произход, ренегат, на времето прочут художник и архитект, привлечен от каузата на Тъмната империя далеч преди Франция да бъде покорена. Човек със загадъчни и странни нрави, д’Аверк несъмнено беше изключително опасен противник.

Ето че водачът на мечките заговори с пилота на орнитоптера, който поклати глава. Изглежда не бе видял самия Дориан, но посочи с ръка мястото, където бе изоставил коня си. Д’Аверк — ако това беше той — се обърна към един от помощниците си, нареди му нещо и той изчезна, за да се появи само след миг, сграбчил с ръце дърпащия се, ядно озъбен Оладан.

Хоукмун въздъхна облекчено, докато гледаше как двама от маскираните войни доближават Оладан до процепа между бойниците. Ако не друго, приятелят му поне бе жив.

В този миг водачът даде нов знак, пилотът се пъхна в тясната кабина на орнитоптера и подаде отвътре разширен като фуния мегафон. Исполинският войн се пресегна, взе мегафона и го нагласи пред устата на своя водач.

Внезапно тишината, легнала над града, бе разцепена от изпълнения с досада, изморен от света глас на водача на мечките.

— Милорд дук фон Кьолн, знаем, че си в града, защото заловихме твоя слуга. След час е залез слънце. Ако дотогава не се предадеш сам, ще подложим приятелчето ти на мъчения…

Сега вече Хоукмун не се съмняваше, че отсреща стои именно д’Аверк. Едва ли имаше друг водач, с подобна осанка и такъв на пръв поглед изморен от всичко глас. Гигантът подаде мегафона на пилота, сетне помогна на своя водач да се дотътри до бойницата, където д’Аверк се подпря и загледа надолу към улицата.

Хоукмун се постара да овладее гнева си и се опита да прецени разстоянието до кулата. Ако скочи през процепа в стената, ще може да премине по серия от ниски плоски покриви, които завършваха с каменна купчина, чийто отсрещен край опираше в основата на кулата. А от там до бойницата пътят не изглеждаше много. Нямаше съмнение обаче, че щяха да го забележат веднага щом напусне прикритието си. Би могъл да тръгне по тъмно, но тогава Оладан можеше и да не е между живите.

Хоукмун плъзна разколебано длан по гладката повърхност на черната перла — спомен от робството, наложено му от Гранбретан. Знаеше, че ако се предаде, ще го убият незабавно, или ще го отведат в сърцето на Тъмната империя, където щяха да го подложат на безкрайни и перверзни мъчения, за да позабавлява господарите на Гранбретан. Помисли си за Изелда, на която бе дарил обичта си, за граф Медни, на когото бе обещал, че ще се върне за да помогне в борбата с Тъмната империя — и за Оладан, на когото пък се бе заклел във вечна вярност, след като дребният човекозвяр му бе спасил живота.

Имаше ли право да пожертва приятеля си? Би ли могъл да оправдае подобна постъпка, дори ако логиката подсказваше, че трябва да остане жив на всяка цена, за да продължи борбата срещу Гранбретан? Но Хоукмун осъзнаваше, че логиката тук не може да бъде от полза. Съзнаваше също така, че жертвата му може да е напразна, защото нямаше никакви гаранции, че водачът на Мечките ще освободи Оладан, веднъж сложил ръка на Хоукмун.

Дориан прехапа устни, стисна здраво дръжката на сабята, сетне взе решение, промуши се през отвора в стената и като се вкопчи с ръка в каменния парапет, размаха острието така, че да го зърнат от кулата. Д’Аверк лениво завъртя глава.

— Първо пусни Оладан и тогава ще дойда при теб — извика Хоукмун. — Защото, ако питаш мен, всички гранбретанци са долни лъжци. Имаш моята дума, че веднага щом освободиш Оладан ще се предам доброволно.

— Може и да сме лъжци — произнесе апатичният глас, — но глупаци не сме. Нима мога да се доверя на думата ти?

— Аз съм дук на Кьолн — произнесе скромно, но гордо Хоукмун. — Никой от моя род не лъже.

Тих, подигравателен смях отекна зад мечата маска.

— Ти може да си наивник, Дориан Хоукмун, но сър Хюлам д’Аверк не е. Ще ми позволиш ли да предложа компромисно решение?

— И какво е то? — запита предпазливо Хоукмун.

— Предлагам ти да изминеш половината от разстоянието, което ни дели, така че да си в обсега на огнестрелите в орнитоптера и тогава ще освободя твоя слуга. — Д’Аверк се изкашля отпаднало и се подпря на бойницата. — Какво ще кажеш?

— И това ако е компромис — извика Хоукмун. — Така ще убиеш и двама ни, без да рискуваш нищо.

— Скъпи мой милорд дук, кралят-император Хуон предпочита да те получи жив и здрав. Уверен съм, че го знаеш. В такъв случай, не разбираш ли, че рискувам собствените си интереси? Ако те убия, най-много да получа баронство, но докарам ли те жив в двореца на краля, титлата пер не ми мърда. Ама ти не си ли чувал нищо за мен? Всички ми викат амбициозният Хюлам д’Аверк.

Въпреки, че предложението звучеше искрено, Хоукмун знаеше добре, че французинът е известен със своята изобретателност. И макар наистина цената му да бе далеч по-висока жив, не беше изключено ренегатът да реши, че не бива да рискува и да убие Хоукмун веднага щом навлезе в обсега на огнестрелите.

Хоукмун обмисли двете възможности, после въздъхна.

— Май ще трябва да приема предложението ти, сър Хюлам. — Той приклекна, готов да скочи на ниските, плоски покриви под него.

И тогава Оладан извика:

— Не, дук Дориан! Нека ме убият! Животът ми не струва тази жертва!

Хоукмун продължи, сякаш не беше чул гласа на своя приятел, отлепи се от корниза и се приземи меко върху покрива. Каменната плоча под краката му потрепери и за миг Хоукмун си помисли, че няма да удържи тежестта му. Но плочата издържа и той затича по нея право към кулата.

Оладан отново изкрещя нещо и се задърпа в ръцете на двамата войни.

Без да му обръща внимание Хоукмун продължаваше напред, стиснал сабята в ръка, но забравил, че може да му потрябва.

Изведнъж Оладан успя да се отскубне и се втурна по тясната площадка, следван от проклинащите гръмогласно войници. Хоукмун го зърна тъкмо когато Оладан спря в дъното на площадката, поколеба се за миг, сетне се преметна през парапета.

В първия миг Дориан застина ужасен, неспособен да разбере смисъла на тази саможертва.

След това стисна още по-здраво дръжката на сабята, вдигна глава и прониза с блеснал от ярост поглед д’Аверк и хората му. Приведе се и се затича към ръба на покрива, усещайки как го следват дулата на огнестрела. Изведнъж зад него се разнесе пронизителен съскащ звук, нетърпимо гореща вълна го удари в гърба и в следния миг Хоукмун скочи и се залюля, увиснал на самия край на покрива, а далеч под краката му се виждаше улицата.

Погледът му спря върху каменните релефи в стената пред него. Хоукмун се люшна така, че да ги доближи и обви ръка около най-близкия, който се спускаше надолу, почти до нивото на улицата. Това бе единственият възможен път за бягство, но дали скулптурата щеше да издържи тежестта му? На места бе покрита с дебели пукнатини.

Нямаше време за губене. Хоукмун се плъзна, хвана се за една удобна издатина и в същия миг чу подозрително пропукване, като от строшен изгнил зъб. Хоукмун побърза да се прехвърли на следващата издатина, после на тази под нея, а отгоре се сипеха парчета натрошени камъни и се разбиваха далеч под него, в паважа на улицата.

Още няколко прехвърляния и Хоукмун скочи в праха, сред камъните от скулптурата. Веднага се затича, но не встрани от кулата, а право към нея. Не разполагаше с готов план, движен бе единствено от желанието час по-скоро да отмъсти на д’Аверк за убийството на Оладан.

Не след дълго стигна входа на кулата и още щом влезе, до ушите му стигна металното дрънчене от подкованите ботуши на войните на д’Аверк, които бързаха надолу по стъпалата. Хоукмун се втурна насреща им и избра подходящо място, където бе достатъчно тясно, та противникът да го напада поединично. Пръв насреща му се появи самият д’Аверк, спря като видя Хоукмун, сетне посегна с облечената си в бронирана ръкавица ръка и измъкна дългата сабя.

— Виждам, че си бил достатъчно глупав да не се възползваш от възможността за бягство, която ти предостави глупавата саможертва на твоя другар — проговори почти състрадателно прикритият зад мечата маска рицар. — А сега, искаш или не, ще трябва да те убия… — при тези думи той се закашля, преви се на стълбите в привидна агония и се подпря отпаднало на стената. После даде знак на якия набит мъж зад него, който Хоукмун бе забелязал горе на площадката. — Ще помоля за прошка, скъпи милорд дук… но проклетата болест намери твърде неподходящ момент за поредния пристъп. Екардо, ще бъдеш ли така добър…?

Мускулестият Екардо скочи с готовност напред, изсумтя нещо неразбрано и измъкна от пояса къса двуостра бойна секира. В другата си ръка държеше сабя, а на лицето му изгря щастлива усмивка.

— Благодаря, господарю. Да видим сега, колко ги бива нещастниците, лишени от маски. — Той приближи Хоукмун с котешка пъргавина.

Дориан зае позиция, готов да посрещне първата атака.

Изведнъж Екардо се хвърли със страшен вик напред и секирата му срещна острието на Хоукмун. В следния миг сабята на Екардо полетя към незащитената гръд на Дориан. Все още невъзстановен напълно от изтощителното пътуване и глада, Хоукмун едва успя да избегне смъртоносния удар. Но все пак острието разпори бричовете му и го одраска по крака.

В същия миг Хоукмун се извъртя от натиска на секирата и удари със сабята си право в маската на Екардо, разчупвайки закривените напред бивни. Екардо изруга и отново опита да го промуши със сабята, но Хоукмун го притисна към стената, а секирата на противника остана заклещена под тялото му. В този момент Дориан пусна сабята си да виси на късия шнур, сграбчи китката на Екардо и я стисна, принуждавайки го да разтвори стисналите дръжката на брадвата пръсти.

Екардо вдигна бронираното си коляно и го заби в слабините на Хоукмун. Въпреки острата болка Хоукмун не разтвори хватката си, дръпна Екардо, извъртя го и го блъсна надолу по стълбите с цялата си тежест.

Екардо се стовари с оглушителен грохот на площадката и не помръдна.

Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.

— Е, сър, възстановихте ли се?

Д’Аверк отметна назад покритата с орнаменти маска и отдолу се показа бледо, болнаво лице на инвалид. Устата му беше сгърчена в измъчена усмивка.

— Ще се постарая — рече той. После пристъпи напред с гъвкавостта и бързината на опитен и добре трениран фехтовач.

Този път Хоукмун взе инициативата и скочи, изпънал сабята пред себе си, надявайки се да изненада своя противник. Ала въпреки привидно болнавия си вид и ленивите маниери д’Аверк отби удара с непредвидена пъргавина.

Едва сега Хоукмун си даде сметка колко опасен е противникът му. Спомни си също, че Екардо може всеки миг да дойде на себе си и отново да се включи в боя и тогава Хоукмун щеше да е затиснат между двама.

Танцът на остриетата бе толкова бърз, че сякаш двамата опоненти бяха разделени от стоманена преграда. Д’Аверк се усмихваше, а очите му блестяха от удоволствие. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на рядко и великолепно изпълнено музикално произведение.

Изнурен от дългия път през пустинята, все още неукрепнал от неволите, Хоукмун осъзнаваше, че няма да издържи дълго в тази надпревара. Отчаяно търсеше някаква, дори най-малка пролука в защитата на д’Аверк. Ето че ненадейно противникът му се подхлъзна на едно срутено стъпало. Хоукмун нанесе рязък удар, но не само бе отблъснат, а и получи като добавка лека рана на ръката.

А зад д’Аверк пристъпваха нетърпеливо и останалите войни от Ордена на мечката, очакващи да довършат Хоукмун, стига да им се отдаде подобна възможност.

Хоукмун бързо губеше сили и не след дълго премина в защита, като едва успяваше да отбие острите удари, прицелени в очите, шията, сърцето или корема му. Отстъпи крачка назад, после втора.

На третата чу зад гърба си сподавен стон, което означаваше, че Екардо идва на себе си. Още малко и щеше да падне в ръцете на мечките.

Но му беше все едно, след като неговият приятел — Оладан, бе загинал. Хоукмун отбиваше все по-отпаднало ударите и предчувстващ близката победа д’Аверк се усмихна още по-широко.

Решил да не остави Екардо зад гърба си, Хоукмун заотстъпва бързо надолу по стълбите, без да се обръща. Изведнъж рамото му се блъсна в някакво тяло и той се извърна, очаквайки да види насреща си Екардо.

Ала в следния миг от изненада едва не изпусна сабята си.

— Оладан!

Дребният човекозвяр тъкмо вдигаше сабята — доскоро принадлежала на Екардо — над главата на размърдващия се мечок.

— Аха — жив съм. Но не ме питай как. И за мен самия е мистерия.

В същия миг Оладан стовари плоското на сабята върху шлема на Екардо. Рицарят се отпусна безжизнено.

Нямаше повече време за приказки. Хоукмун едва успя да отбие следващия удар на д’Аверк. Ала пътем зърна изненада в погледа му.

Хоукмун използва този миг на колебание за да се прокрадне под гарда на противника си, острието му удари бронираното рамо на д’Аверк, но той успя да го отклони встрани и на свой ред се хвърли в атака. Зад гърба му се хилеха зловещо мечите маски на останалите войни.

Хоукмун и Оладан заотстъпваха към вратата, надявайки се да запазят преимуществото на позицията си. През следващите десетина минути боят продължи без нито една от страните да наклони везните на своя страна, а в това време двамата приятели успяха да убият трима гранбретанци и да ранят други двама. Ала Хоукмун едва държеше сабята си.

Изцъклените му от умора очи с мъка различаваха противниците, които ги обкръжаваха все по-плътно. Изведнъж до ушите му стигна тържествуващият вик на д’Аверк: „Искам ги живи!“ и после той рухна под наплива на металната вълна.

Трета глава
Призрачният народ

Осукани в тежки вериги така, че едва си поемаха дъх, Хоукмун и Оладан се озоваха в подземията на кулата, които изглежда на дълбочина достигаха толкова, колкото се издигаше постройката над тях.

Най-сетне спряха пред масивната врата на някаква подземна килия, която преди вероятно е служила за склад, но сега изпълняваше ролята на тъмница.

Тук ги захвърлиха на голия каменен под. Оставиха ги да полежат известно време, сетне ги претърколиха грубо с ботуши, а над двамата се надвеси, с факла в ръка, мускулестият Екардо, чиято зловещо ухилена маска лъщеше заканително в мрака. До него бе застанал д’Аверк, все още вдигнал маската си назад, а зад двамата издигаше ръст високият войн, който Хоукмун бе съгледал по-рано. Д’Аверк попиваше устните си с алена копринена кърпа и се облягаше уморено на мускулестото рамо на своя подчинен. Той се закашля театрално и се усмихна на своите пленници.

— Опасявам се, господа, че скоро ще трябва да ви напусна. Този подземен въздух хич не ми влияе добре. Но предполагам, че едва ли ще причини вреда на двама млади руменобузи здравеняци като вас. Все пак, мога да ви успокоя, че вие също няма да останете дълго тук. Помолих да ми изпратят по-голям орнитоптер, който да ви откара и двамата в Сицилия, където е станът на нашите главни сили.

— Значи вече сте превзели Сицилия? — попита почти равнодушно Хоукмун. — И този остров ли падна в ръцете ви?

— Да. Тъмната империя не си губи времето. Ще ви призная, че именно аз, — д’Аверк се закашля с насмешлива скромност и прикри устни с кърпа — съм героят на Сицилия. Благодарение на моето гениално командване островът падна без особени усилия. Не искам да кажа, че съм постигнал кой знае какъв успех, защото Тъмната империя разполага с множество кадърни пълководци. Но все пак, през последните месеци Империята набеляза значителни успехи — както в Европа, така и на изток.

— Но Камарг все още се държи — подхвърли Хоукмун. — И това сигурно вбесяха вашия крал-император.

— О, Камарг едва ли ще издържи на продължителна обсада — отвърна безгрижно д’Аверк. — Защото смятаме да съсредоточим главните си сили, цялото си внимание ако щете, върху тази малка провинция. Кой знае, може вече да е паднала…

— Не и докато граф Медни е жив — усмихна се Хоукмун.

— Ах да… — поклати глава д’Аверк. — Наскоро чух, че бил тежко ранен, а в последната битка загинал фон Вилач.

Хоукмун не знаеше да вярва ли на д’Аверк. Макар лицето му да не издаваше нищо, новината го беше разтърсила дълбоко. Наистина ли беше паднал Камарг — и ако е така, каква съдба бе сполетяла Изелда?

— Виждам, че новината те разтревожи — промърмори д’Аверк. — Но не се страхувай, дук Дориан, защото дори да превземем Камарг, ще го запазим непокътнат. Възнамерявам да поискам за себе си тази провинция — като възнаграждение за залавянето ти. А на моите верни сподвижници — той махна небрежно с ръка към заобикалящите го войни — ще раздам постове, та да управляват, когато отсъствам. Те всички споделят не само неволите, но и радостите — колкото и малко да са — на моя живот. Няма да е честно, ако не са част и от този предстоящ триумф. Екардо, например ще стане мой пръв заместник, а Питър смятам да направя граф.

Зад маската на гиганта се разнесе доволно сумтене. Д’Аверк се усмихна.

— Вярно, момчето не е особено обременено с мозък, но затова пък силата и лоялността му не подлежат на съмнение. Може би ще го поставя на мястото на граф Медни.

Хоукмун се размърда ядосано.

— Ти наистина си отвратително чудовище, д’Аверк, но не смятам да се поддам на уловките ти, макар че именно това целиш. Моето време отново ще дойде. Може би ще успея да избягам. Ако го направя — тогава ти ще заживееш в постоянен страх от деня, когато можем да се срещнем, но с разменени роли.

— Какъв невероятен изблик на оптимизъм, скъпи Дориан. Но моля те, почивай си, събирай сили, защото ще са ти нужни, когато те върна в Гранбретан.

При тези думи д’Аверк се поклони подигравателно и излезе, следван от хората си. Светлината в килията угасна и Хоукмун и Оладан останаха в непрогледен мрак.

— Знаеш ли — промърмори не след дълго Оладан — направо не е за вярване докъде стигнахме за толкова кратко време. Все още не зная сънувам ли, мъртъв ли съм, или това е голата действителност.

— Но какво се случи с теб? — попита Хоукмун. — Помислих, че си загинал, след като се строполи от високото.

— Така и трябваше да стане — съгласи се Оладан, — ако по средата на падането не бях прибран от призраци.

— Призраци ли? Шегуваш се.

— И през ум не ми минава. Тези същества — дето приличат на призраци — се появиха от един прозорец на кулата и ме отнесоха безпрепятствено до земята. На външен вид са като хора, само дето не усещах докосването им…

— Паднал си, ударил си се и всичко това ти се е привидяло.

— Може и да си прав — рече Оладан, но после продължи с променен глас. — Но ако е така, значи продължавам да сънувам. Я погледни наляво.

Хоукмун изви глава и възкликна изумено от гледката. Съвсем ясно различаваше фигура на мъж, само че беше с мътновато-бял цвят и стената отзад прозираше.

— Това ако не е класически призрак — каза Хоукмун. — Странно, че споделям съня ти…

Тих, музикален смях се разнесе от изправената над тях фигура.

— Вие не сънувате, странници. И ние сме хора като вас. Само дето масата на нашите тела е леко променена. Истината е, че не съществуваме в едно и също измерение с вас. Ала в действителност сме напълно реални. Ние сме жителите на Сориандум.

— Значи не сте изоставили града си — сети се Оладан. — Но как тогава достигнахте това… странно състояние.

Човекът-призрак се засмя отново.

— Чрез контрол на ума, научни експерименти, както и овладяване тайните на времето и пространството. Искрено съжалявам, че не мога да се разпростра по-обстойно върху този въпрос, защото в процеса на нашето усъвършенстване ние изобретихме, между всичко останало, и един напълно нов език и термините, които би трябвало да използвам, няма да ви говорят нищо. Но в едно ще ви уверя още сега — не сме изгубили способността си да преценяваме характера на нашите събеседници и веднага определихме, че вие сте наши приятели, а онези другите — истинските врагове.

— Ваши врагове? Но защо? — учуди се Хоукмун.

— По-късно ще обясня. — Призрачният човек полетя над пода и накрая увисна пред Хоукмун. Младият дук почувства странен натиск върху тялото си и неочаквано се издигна във въздуха. Въпреки прозрачния си вид човекът-призрак притежаваше далеч повече сила от обикновения смъртен. В този момент от сенките изплуваха още две призрачни създания, едното вдигна Оладан, а второто разтвори ръце и от дланите му лумна ослепителна светлина, която затрептя по стените на тъмницата и озари цялото помещение. Хоукмун забеляза, че призрачните хора са високи и стройни, с аристократични лица и очи бели като на слепци.

Първоначално бе предположил, че жителите на Сориандум се движат свободно през стените, но сега видя, че са се спуснали от широк отвор в тавана, зад който започваше тъмен тунел. Може би в далечното минало от тук са спускали вързопите със стоки.

Ето че призрачните хора се издигнаха към гърлото на тунела и влязоха в него, а далеч над тях се виждаха мъждукащите в небето звезди и лъщящата месечина.

— Къде ни отнасяте? — прошепна Хоукмун.

— В едно безопасно място, където ще можем да ви освободим от веригите — отвърна човекът, който го носеше.

Когато стигнаха горния край на тунела и почувстваха хладния полъх на нощта в лицата си, групата спря, а третият член, останал без товар, продължи напред, за да провери дали отвън не се спотайват гранбретанци. После даде знак на останалите да го последват и те продължиха да се носят из разрушението улици на потъналия в мълчание град, докато накрая спряха пред една най-обикновена на вид триетажна сграда, която изглеждаше малко по запазена от останалите постройки, но пък бе лишена от врати, или прозорци на първия етаж.

И отново призрачните хора вдигнаха Оладан и Хоукмун и ги пренесоха през широкия прозорец на втория етаж във вътрешността на къщата.

Стаята, в която се озоваха, бе съвсем оголена.

— Какво е това място? — запита Хоукмун все още объркан от преживяното.

— Тук сме се настанили — отвърна призрачният човек. — Не сме много. Вярно е, че живеем векове наред, но не можем да се възпроизвеждаме. Такава беше цената, която заплатихме, за да се превърнем в това, което сме сега.

В това време през вратата проникнаха още няколко призрачни фигури — не само на мъже, но и на жени. Всички бяха с крехки, стройни тела и красиви, фини черти, нямаха никакви дрехи и на пръв поглед изглеждаха изтъкани от полупрозрачна, млечновата субстанция. Лицата и телата им изглеждаха недокоснати от времето и от тях се излъчваше такова спокойствие, че Хоукмун почувства как неусетно се отпуска.

Един от новодошлите носеше миниатюрен инструмент, не по-голям от кутрето на Хоукмун. Той докосна с него катинарите, с които бяха заключени веригите. Един по един тежките катанци изщракаха и само след минута Хоукмун и Оладан бяха свободни.

Хоукмун седна и разтърка схванатите си мускули.

— Благодаря ви — каза той. — Спасихте ме от неминуема зла участ.

— Щастливи сме, че ви бяхме от полза — отвърна един от призрачните, който се отличаваше с малко по-нисък ръст. — Аз съм Ринал, бивш главен съветник в управата на Сориандум. — Той се приближи със засмяно лице. — Всички се питаме, дали на свой ред и вие бихте се съгласили да ни помогнете.

— С удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да се отплатя за помощта ви — отвърна с готовност Хоукмун. — Та какво се иска от мен?

— Става дума, че ние също сме заплашени от странните войни, с техните зловещи маски на чудовища — каза му Ринал. — Защото те са намислили да изтрият от лицето на земята Сориандум.

— Да го изтрият? Но защо? Този град не ги заплашва с нищо — пък и е твърде отдалечен, за да събужда апетитите им.

— Не съвсем — поклати глава Ринал. — Ние подслушахме разговорите им и узнаехме, че Сориандум им е нужен със строго определена цел. Намислили са до построят някаква висока кула, която да побира стотици от техните летящи машини. А от тук ще изпращат тези машини в още по-далечни страни, където да участват в предстоящите сражения.

— Ясно — промърмори Хоукмун. — Сега вече всичко си застава на мястото. Затова значи са избрали именно д’Аверк, който е бивш архитект, да оглавява тази мисия. Наоколо има достатъчно строителен материал, който ще използват за да построят база за орнитоптерите, а от друга срана мястото е достатъчно затънтено, та никой да не разкрие замисъла им. И този път Тъмната империя се готви да изненада своите противници с неочакван ход. Трябва да бъдат спрени!

— Трябва, дори за да бъдем спасени ние — продължи Ринал. — Защото, виждате ли, ние сме неразривно свързани с този град, далеч повече, отколкото бихте могли да си представите. Ние съществуваме като едно цяло. и ако градът бъде разрушен, с него ще загинат и жителите му.

— Но как да ги спрем? — чудеше се Хоукмун. — И с какво бих могъл да ви помогна аз? Вие сигурно разполагате с далеч повече възможности, благодарение на изключителните ви научни познания. А аз имам само една сабя — и тя е в ръцете на д’Аверк!

— Нали казах, че сме свързани с града — продължи да обяснява търпеливо Ринал. — И тъкмо в това е въпросът. Не можем да го напуснем. Много отдавна се отървахме и от такива ненужни неща, като машините. Закопахме ги в един хълм на много мили от Сориандум. Но ето, че сега се нуждаем от една от тези машини, ала няма как да я вземем. Вие можете да го сторите вместо нас, защото макар и смъртни, сте надарени с възможността да се движите на воля.

— С удоволствие ще го направя — съгласи се Хоукмун. — Опишете ми точно къде е тази машина и аз веднага ще отида за нея. Колкото по-рано, толкова по-добре, защото не след дълго д’Аверк ще узнае за бягството.

— Вярно, че бързината е от съществено значение — съгласи се Ринал, — но пропуснах да ви кажа нещо важно. Пренесохме тези машини в онези далечни времена, когато все още можехме да напускаме града, поне на известно разстояние. Но за да сме сигурни, че никой няма да ги докосне в наше отсъствие, построихме едно метално чудовище, което да ги охранява от нежелани посетители. Тази машина-пазач може да убива — и ще погуби всеки, независимо от произхода му, дръзнал да проникне в пещерата.

— И как ще обезвредим това чудовище? — попита Оладан.

— Има само един начин — рече с въздишка Ринал. — Трябва да се сражавате с него и да го победите.

— Разбрах — усмихна се Хоукмун. — Значи, избягахме от една заплаха, за да срещнем друга, макар и по-малка.

Ринал го спря с ръка.

— Не съвсем. Защото решението за това трябва да е изцяло ваше. Ако смятате, че животът ви е по-ценен в името на някоя друга кауза, тогава забравете молбата ни и си вървете.

— Дължа ви своя живот — каза Хоукмун. — И съвестта ми няма да е чиста, ако напусна Сориандум със съзнанието, че градът ви ще бъде унищожен, а жителите — погубени, докато Тъмната империя ще се сдобие с още една възможност да всее хаос сред народите на Изтока. Не — ще извърша каквото се иска от мен, макар че без оръжия задачата изглежда непосилна.

Ринал даде знак на един от сподвижниците си, той изчезна и не след дълго се върна, носейки сабята на Хоукмун, както и късия меч, лъка и стрелите на Оладан.

— Това беше най-лесната част — усмихна се Ринал. — Но освен това сме приготвили още едно оръжие за вас. — Той подаде на Хоукмун миниатюрния прибор, с чиято помощ бе отключил катинарите на веригите. — Запазихме го, когато се разделихме с всички останали машини. Може да отваря всяка брава — достатъчно е само да го насочите към отвърстието. С негова помощ ще проникнете в голямата пещера, където механичното чудовище охранява всички стари машини на Сориандум.

— И коя машина по-точно ви е нужна? — попита Оладан.

— Не е голяма, горе-долу колкото човешка глава. Ще я забележите, защото блести във всички цветове на дъгата. Прилича на кристал, но всъщност е метална. Основата й е от оникс, а над нея е монтиран осмоъгълен предмет. В склада сигурно има две. Ако можете донесете и двете.

— И какво прави тази машина? — попита Хоукмун.

— Ще видите сами, като се върнете с нея.

— Ако се върнем — подчерта с мрачно изражение Оладан.

Четвърта глава
Механичното чудовище

След като се подкрепиха с храна и вино, отмъкнати от продоволствените запаси на д’Аверк от призрачните хора, Хоукмун и Оладан препасаха оръжията и се приготвиха да напуснат къщата. Двама от призрачните подхванаха всеки от тях и ги отнесоха до улицата.

— И нека Руническия жезъл да ви пази — прошепна единият от тях, — защото научихме, че му служите.

Хоукмун се извърна, с намерение да попита откъде другият е чул този слух. За втори път някой споменаваше, че е служител на Руническия жезъл, макар Хоукмун да нямаше ни най-малка представа за това. Но преди да успее да заговори призрачният човек беше изчезнал.

Хоукмун се намръщи озадачено и пое към края на града.

* * *

Когато навлязоха сред хълмовете, на няколко мили от Сориандум, двамата спряха за да се ориентират. Ринал им бе казал да търсят грамадна каменна пирамида, издигната преди векове от неговите предци. Най-сетне я забелязаха — нейните излъскани от ветровете каменни плочи лъщяха като сребро на лунната светлина.

— Сега трябва да поемем на север — каза Хоукмун — и да намерим хълма, от който е бил изсечен гранитът за пирамидата.

Още половин час им беше нужен, докато открият търсения хълм. Изглеждаше сякаш бе отсечен с гигантски меч, но с времето целият бе покрит с трева и буренаци.

Хоукмун и Оладан приближиха основата, в единия край скрита от гъсти храсталаци. Шмугнаха се между тях и откриха тясна цепнатина, която се губеше навътре в скалата. Това беше тайният ход за пещерата, в която хората от Сориандум бяха скрили своите машини.

Отвъд цепнатината се разполагаше просторна подземна галерия. Оладан запали факлата, която бяха взели за тази цел и на трепкащата светлина от пламъка двамата огледаха пещерата, чийто стени бяха така гладки, че явно са били изсечени от човешка ръка.

Припомняйки си дадените инструкции Хоукмун пресече галерията и огледа отсрещната стена, търсейки белег в стената, горе-долу на нивото на очите. Най-сетне го забеляза — няколко драскулки на непознат език и под тях мъничка дупка. Хоукмун извади прибора, който му бяха дали и го насочи към дупката.

В същия миг почувства леко потръпване в пръстите на ръката. Скалата пред него се разтърси. Отнякъде нахлу въздух и пламъкът на факлата едва не угасна. Стената отпред започна да сияе, стана прозрачна и накрая съвсем изчезна.

— Всъщност тя ще си е на мястото — беше им обяснил Ринал — само че временно ще бъде преместена в друго измерение.

Стиснали саби в ръце, двамата продължиха предпазливо в широкия тунел, озарен от хладна, зеленикава светлина, която бликаше от стените като през замъглено стъкло.

Точно пред тях имаше още една стена. В средата й мъждукаше малка червена точка и Хоукмун насочи инструмента към нея.

Отново повя топъл въздух. Този път течението бе толкова силно, че едва не ги събори. После стената засвети в бяло, стана млечновата и накрая изчезна от погледа.

Следващият участък от тунела бе озарен в синьо сияние, а стената отпред бе съвсем черна. Когато и тя изчезна, озоваха се в тунел от жълти камъни и вече знаеха, че пещерата с машините и нейният механичен пазач е пред тях.

Хоукмун спря, за да използва инструмента за последен път.

— Ще разчитаме на две неща — хитрост и бързина — рече той на Оладан. — Защото чудовището зад стената ще бъде задействано в мига, когато влезем.

Той млъкна, защото до ушите им долетя зловещ звук от метално дрънчене и тежък тропот. Стената отпред потрепери, сякаш нещо огромно се бе подпряло на нея.

Оладан я огледа, а в погледа му се четеше съмнение.

— Дали да не се откажем. В края на краищата, защо да рискуваме животите си напразно…

Но Хоукмун вече бе включил инструмента и стената започна да губи материална субстанция, докато въздухът в тунела отново се раздвижи. Зад стената се разнесе смразяващ душата вопъл, едновременно на болка и разочарование. Преградата, която ги делеше от последната галерия порозовя, избледня и накрая изчезна — разкривайки металното чудовище.

Изглежда внезапното изчезване на стената го беше смутило, защото в първия миг то остана неподвижно. Беше приклекнало на металическите си крака и разноцветните му стоманени люспи ги заслепяваха с блясъка си, а двамата изглеждаха като джуджета пред него. По цялото протежение на гръбнака, ако се изключеше врата, стърчаха остри като нож шипове. Тялото донякъде напомняше на горила, с къси предни крака, а задните бяха издължени и завършваха със завити метални нокти. Очите му бяха фасетни, като на насекомите и лъщяха с менящи се цветове, а широко разтворената паст бе изпълнена с наточени като бръснач зъби.

Зад гърба на механичното чудовище се виждаха купища от най-различни машини, подредени покрай стените. Помещението поразяваше с размерите си. Някъде по средата, тъкмо на мястото, където предполагаше Ринал, забелязаха двата кристални прибора, заради които бяха тук. Хоукмун ги посочи с ръка и понечи да заобиколи чудовището, за да изтича при тях.

Внезапното му движение сякаш изкара чудовището от объркването, в което го бяха заварили. То изпищя пронизително и се втурна по петите им, а от устата му бълваше непоносим мирис на разлагащ се метал.

Хоукмун зърна с крайчеца на окото, че огромната, снабдена с метални нокти ръка се протяга към него. Извъртя се рязко и в същия миг се блъсна в някаква крехка машина, която се стовари шумно на пода и се разхвърча на хиляди части. Ръката прелетя само на сантиметри от лицето му, сви се в пестник, сетне отново се разтвори и замахна за повторен удар. Този път Хоукмун беше подготвен и отскочи навреме.

Чудовището изрева разочаровано, завъртя се, забеляза Оладан и връхлетя върху него.

Оладан задраска отчаяно назад, но не беше достатъчно бърз, металното чудовище го сграбчи в шепата си и бавно го поднесе към отвратителната си стоманена зурла. Хоукмун извика и удари със сабя чудовището в слабините. То изхърка и пусна жертвата си. Оладан остана да лежи безжизнено в ъгъла, изгубил съзнание, или убит…

Хоукмун отстъпи пред напредващото чудовище, после внезапно смени тактиката, преви се и се шмугна между разтворените му крака. Докато металното чудовище се извърташе, той се шмугна повторно.

Чудовището изрева свирепо и размаха заострените си нокти наоколо. Изведнъж подскочи високо във въздуха, стовари се на земята с оглушителен грохот и се затича към Хоукмун, който се прокрадваше зад две по-масивни машини, опитвайки се да приближи инструментите, заради които бе дошъл.

Чудовището разблъска машините встрани, изпълнено със сляпо желание да довърши жертвата си. Хоукмун спря, съгледал една машина разтворена като фуния в единия край. На другия край на фунията стърчеше дръжка. Машината приличаше на някакво странно оръжие. Без повече да мисли Хоукмун дръпна ръчката. Разнесе се едва доловим шум, но това изглежда бе единственият резултат от действието му.

А чудовището вече се надвесваше над него.

Хоукмун се приготви за отчаяна защита, решен да удари чудовището в очите, които му изглеждаха единственото слабо място. Ринал му бе казал, че чудовището не може да бъде победено в директен двубой, но успее ли да го заслепи, ще има известни шансове.

В мига, когато чудовището застана на една линия с машината, то внезапно се олюля и от устата му се отрони мъчителен стон. Може би някакъв невидим за окото лъч го бе засегнал, или по някакъв начин бе повлиял на функционирането на сложните му вътрешни механизми. Хоукмун извика радостно, убеден, че е надвил чудовището. Но почти веднага металното създание разтърси тяло и започна да напредва отново, макар и с бавни, сякаш болезнени движения.

Хоукмун видя, че чудовището доста бързо си възвръща силите. Трябваше да го удари веднага, защото втора възможност едва ли щеше да му се отдаде. Той изтича напред. Чудовището бавно завъртя глава. Хоукмун скочи на хлъзгавите му плещи, изкачи се по люспите и обви с крака врата на металното създание. Чудовището изръмжа и вдигна ръка за да го смъкне от себе си.

Хоукмун се изви отчаяно напред, замахна с дръжката на сабята и изби първо едното, а сетне и второто око. По пода се посипаха ситни прозрачни частици.

В отговор металното чудовище изпищя и вдигна ръце, но не към Хоукмун, а към повредените си очи, а младият дук използва този миг за да скочи на земята и да изтича при кристалните машини.

Пътем разтвори торбата, която бе взел със себе си и напъха вътре машините.

А механичното чудовище покосяваше всичко около себе си. от ударите със стените и околните машини хвърчаха искри. Макар и ослепено, то не бе загубило силата си.

Хоукмун се прокрадна пъргаво покрай бясно въртящото се чудовище изтича при вратата, където лежеше Оладан, метна дребосъка на рамо и се втурна в тунела.

Изглежда чудовището бе доловило шума от стъпките му, защото се понесе след него. Хоукмун затича още по-бързо, а сърцето му удряше така лудо, сякаш щеше да изхвърчи от гърдите.

Преследването продължи по тесните тунели, докато неочаквано Хоукмун се озова в предната галерия, завършваща с тясна цепнатина, зад която бе външният свят. Металното чудовище нямаше да успее да го последва отвъд цепнатината.

Хоукмун побърза да се промуши през нея и още щом почувства хладния нощен въздух той въздъхна облекчено и положи Оладан на пясъка. Малкият човекозвяр дишаше и на пръв поглед не се виждаше нищо счупено. По-сериозно изглеждаше само кървавото охлузване на челото му, което можеше да обясни и защо е в безсъзнание. Докато опипваше тялото му за други рани през цепнатината се мярнаха блестящите люспи на чудовището.

От устните на Оладан се отрони тих стон.

— Оладан, жив ли си? — повика го изплашено Хоукмун.

— Уф… главата ми ще се пръсне — изстена Оладан. — Къде сме?

— В безопасност. Опитай се да станеш. Скоро ще се зазори, а трябва да сме в Сориандум преди изгрев слънце, инак хората на д’Аверк ще ни забележат.

Оладан се надигна, олюлявайки се и смръщи болезнено чело. От цепнатината долетя яростния вопъл на чудовището и металическо дрънчене от ударите в скалата.

— В безопасност, казваш? — рече Оладан и се огледа. — Но за колко дълго?

Хоукмун се извърна. Огромна пукнатина зееше над тесния проход в скалите и се разширяваше при всеки удар на механичното чудовище.

— Мисля, че сега му е времето да се махаме — извика Хоукмун, вдигна вързопа и затича към Сориандум.

Не бяха изминали и половин миля, когато зад тях се разнесе оглушителен трясък. Двамата се озърнаха тъкмо на време, за да видят как скалата се разцепва и през новообразувания широк отвор се появява чудовището. Околните хълмове се огласиха от свирепия му вик, който сигурно бе стигнал чак до Сориандум.

— Чудовището е сляпо, — обясни Хоукмун — така че едва ли ще може да ни последва. Но ще сме в по-голяма безопасност, когато стигнем града.

Затичаха се още по-бързо и скоро се озоваха в покрайнините на Сориандум.

Зазоряваше се, когато доближиха къщата, обитавана от призрачния народ.

Пета глава
Машината

Ринал и още двама от призрачните ги посрещнаха пред къщата и ги отнесоха до втория етаж. В този момент слънцето изгря на хоризонта и под ярките му лъчи хората-призраци изглеждаха още по-нереални. Изгубил търпение Ринал пръв се зарови във вързопа на Хоукмун.

— Точно такава я помнех — промърмори той, докато въртеше кристалната машина пред очите си, за да я огледа по-добре. Ръката му допря леко осмоъгълният предмет, монтиран върху подложката от оникс. — Не е необходимо повече да се боим от маскираните войни. Сега вече можем да им избягаме, когато пожелаем…

— Но нали казвахте, че няма никакъв начин да напускате града? — учуди се Оладан.

— Това е вярно. Но с помощта на тези машини можем да вземем целия град с нас — стига да имаме късмет.

Хоукмун тъкмо се готвеше да разпита Ринал по-подробно, когато от улицата долетя някаква глъчка и той изтича при прозореца, за да надникне предпазливо. Долу стояха д’Аверк и още двадесетина войници. Един от тях сочеше с ръка прозореца.

— Вероятно са ни видели — прошепна Хоукмун. — Трябва да се махаме. Не можем да се бием с тях — твърде много са.

Ринал го погледна разтревожено.

— Но не можем и да си тръгнем. Ако решим да използваме машината точно сега, това би означавало да ви оставим право в лапите на д’Аверк и хората му. Не зная какво да реша.

— Използвайте тази ваша машина — посъветва го Хоукмун — и оставете на нас да се тревожим за д’Аверк.

— Не можем да ви оставим да загинете! Не и след онова, което направихте за нас.

— Използвайте машината!

Но Ринал все още се колебаеше.

От улицата достигна нов шум и Хоукмун надникна през прозореца.

— Донесли са стълба. Всеки момент ще са тук. Използвай машината си, Ринал.

Ето че и жената-призрак подкрепи Хоукмун.

— Използвай машината, Ринал. Ако това, което чухме, е вярно, тогава наистина нашият приятел едва ли ще пострада, когато попадне в плен при д’Аверк.

— Какво искате да кажете? — попита Хоукмун. — Откъде знаете?

— Защото имаме приятел, който не е от нас — обясни му жената. — Понякога ни гостува и ни носи новини от външния свят. Той също служи на Руническия жезъл…

— Да не е Рицаря в Мрамор и Злато? — прекъсна я Хоукмун.

— Ами да и той ни каза, че вие…

— Дук Дориан! — извика Оладан, като сочеше прозореца. Първата от мечите маски се беше показала през него.

Хоукмун извади сабята от ножницата, хвърли се към парапета и заби острието в гърлото на нахалника, точно под подбрадника. Мъжът полетя назад и се строполи на улицата със сподавен вик. Хоукмун сграбчи стълбата и се опита да я тласне назад, но тя бе солидно закрепена отдолу. Още един войн се изравни с прозореца, Оладан го удари със сабята по металния шлем, но мъжът продължаваше да се държи. Хоукмун пусна стълбата и посече с острието пръстите на нападателя. Мечият войн изкрещя от болка и рухна надолу по стълбата.

— Машината! — извика отчаяно Хоукмун. — Използвай я, Ринал. Не можем да ги задържим дълго.

Зад гърба му се разнесе лек мелодичен звън и за миг Хоукмун почувства леко замайване, но трябваше да отбива устрема на следващия нападател.

Изведнъж всичко наоколо затрептя, а стените на къщата се озариха в ярко червена светлина. Долу на улицата войните крещяха с цяло гърло — не от изненада, а по-скоро от страх. Хоукмун не можеше да си обясни какво толкова ги беше уплашило.

Вдигна глава и забеляза, че целият град сияе в същата алена светлина и всички къщи, до последната тухла трептят в синхрон с вибрациите на машината. После неочаквано градът изчезна и Хоукмун полетя надолу към земята.

Някъде отдалеч до слуха му достигна гласът на Ринал:

— Оставяме на твое разположение двойника на тази машина. Това е нашият дар, за да ти помогнем срещу твоите врагове. Машината е в състояние да премества цели участъци от Земята в други, малко по-различни измерения на време-пространството. А нашите врагове никога не ще получат Сориандум…

В този миг Хоукмун се приземи на паважа, Оладан тупна близо до него и двамата откриха, че от града не е останала и следа. Вместо това земята наоколо беше разровена, сякаш някой съвсем наскоро я беше изорал.

Недалеч от тях се бяха скупчили войните от Гранбретан, начело с д’Аверк и всички до един се озъртаха ужасено.

Незнайно как металното чудовище беше стигнало града и се беше устремило право към тях. Само след минута земята под краката му се изпълни с трупове на гранбретанци. Останалите войни, подканвани от д’Аверк, се опитваха да заобиколят чудовището и да го унищожат.

Острите стоманени шипове лъщяха ярко на слънцето, металните зъби потракваха в зловещата паст, а ноктите му сграбчваха меката плът на войните и я късаха като хартия.

— Виждам, че чудовището ще се погрижи за тях — рече Хоукмун. — Виж — конете ни. — Само на триста стъпки от тях стояха двата могъщи коня. Хоукмун и Оладан изтичаха при тях, възседнаха ги и ги пришпориха далеч от мястото, където доскоро се намираше градът Сориандум, и където металното чудовище правеше на пихтия войните на д’Аверк.

След като уви грижливо странния подарък от призрачния народ, Хоукмун даде знак да продължат към брега.

В застланата с изсъхнала трева степ се яздеше значително по-леко и двамата не след дълго подминаха хълмистата земя и се спуснаха в долината, през която течеше река Ефрат.

Решиха да лагеруват на брега на широката река, докато обсъдят по какъв начин да я прехвърлят, защото водите й бяха буйни и ако можеше да се вярва на картата, която носеше Хоукмун, най-близкият брод бе на няколко мили на юг от тях.

Хоукмун плъзна поглед по реката, чийто води бяха озарени в кървавочервено от залязващите лъчи на слънцето. От устните му се отрони тиха, но мъчителна въздишка и Оладан вдигна учудено глава от леглото си при огъня.

— Какво те гризе, господарю Дориан? Не се ли радваш, задето се измъкнахме толкова лесно?

— Ако нещо ме гризе, това е мисълта за бъдещето, Оладан. Помисли само — ако д’Аверк не ни е излъгал и граф Медни наистина е тежко ранен, а фон Вилач убит, тогава страхувам се, че като се върнем, ще намерим в Камарг само пепелища — както се бе заканил на времето барон Мелиадус.

— Нека първо стигнем там — опита се да го ободри Оладан. — Не е изключено д’Аверк да те е заблудил преднамерено. В едно не се съмнявам — че Камарг още се държи. От онова, което си ми разказвал, стигнах до заключението, че тази провинция е добре подготвена за продължителна обсада и не се съмнявам, че ще може да издържи на атаките на Тъмната империя. Ще видиш, че…

— Дали ще видя? — произнесе Хоукмун, свел поглед към земята. — Ще видя ли, Оладан? Д’Аверк беше толкова самоуверен, когато говореше за победите на Гранбретан. Ако наистина Сицилия е тяхна, тогава трябва да са завладели вече и части от Италия и Испания. Не разбираш ли какво означава това?

— Да си призная, географските ми познания отвъд Българските планини са доста слаби — поклати засрамено глава Оладан.

— Това означава, че всички пътища за Камарг — както по суша, така и по море — са отрязани от ордите на Тъмната империя. Дори и да стигнем морето, дори да намерим кораб, какви шансове имаме да пресечем безпрепятствено Сицилианския канал? Морето сигурно гъмжи от гранбретански кораби.

— Но защо да пътуваме по море? Защо да не използваме пътя, по който ти стигна изток?

Хоукмун сбърчи вежди.

— По-голямата част от този път го летях с фламингото. Освен това, ще се забавим поне два пъти повече, ако минен от там. А не е изключено да срещнем по пътя си войски на Гранбретан.

— И така да е — ще заобиколим земите, които са преминали в тяхна власт. — Но поне ще имаме някаква възможност, докато в открито море, както сам казваш, няма къде да се скрием.

— Вярно е — кимна замислено Хоукмун. — Но това означава да пресечем Туркиа — ще пътуваме няколко седмици. От друга страна, ще вземем кораб в Черно море, в което доколкото знам, все още рядко се срещат корабите на Тъмната империя. — Той разгледа картата. — Точно така — през Черно море ще стигнем Румъния, а там вече опасността ще расте с всеки изминал ден, защото силите на Тъмната империя ще са навсякъде. Но струва ми се, че имаш право — шансовете ни по този маршрут са по-големи, особено ако успеем да убием няколко гранбретанци и да се преоблечем в дрехите им. Това им е недостатъка на тези маски — че никога не знаеш кой се крие под тях — приятел или враг. Ако не беше този проклет таен език, който използва всеки от ордените, щяхме да си пътуваме спокойно чак до Камарг — прикрити зад техните брони и маски.

— Значи променяме пътя — рече Оладан.

— Да. Утре призори потегляме на север.

Следващите няколко дни двамата вървяха покрай брега на Ефрат, право на север, пресякоха границата на Сирия и Туркиа и достигнаха тихото бяло градче Бирачек, където Ефрат ставаше река Фират.

Подозрителният съдържател в страноприемницата на Бирачек отпърво ги взе за войници на Тъмната империя и отказа да им даде стаи, но Хоукмун посочи перлата в челото си и каза: „Името ми е Дориан, аз съм последният дук на Кьолн и заклет враг на Гранбретан“ и се оказа, че дори гостилничарят в това забутано градче е чувал за него.

Малко след това двамата се наместиха в бирхалето на страноприемницата и поръчаха леко сладко вино. Близо до тях седяха търговци от пътуващ керван, които бяха пристигнали по-рано през деня в Бирачек.

Търговците бяха мургави на вид мъже, с черни къдрави коси и лъскави бради, като намазани с олио. Носеха кожени ризи и ярко оцветени вълнени фусти и се загръщаха в дебели вълнени наметала, покрити с геометрични фигури в оранжево, черно и жълто. Както сами се похвалиха на околните, тези наметала сочели, че са хора на Йенаха, заможен търговец от Анкара. В поясите си бяха затъкнали къси ятагани, с богато инкрустирани дръжки и покрити с надписи остриета. Личеше си, че тези търговци са опитни не само в алъш-вериша, но и в ръкопашния бой.

Водачът им, Салем, с ястребов нос и пронизителен поглед се наведе през масата и заговори тихо на Кьолнския дук и Оладан.

— Сигурно сте чули, че емисари на Тъмната империя са посетили Истанбулския халиф, който е разрешил срещу солидно заплащане един доста голям отряд от маскирани войни да се настани зад стените на града?

Хоукмун поклати глава.

— Напоследък бяхме откъснати от света. Но щом казвате, сигурно е така. Пък и е съвсем типично за гранбретанците, каквото не могат да вземат със сила, получават го срещу злато. Едва когато парите им привършват предпочитат да прибягват до своите армии и оръжия.

Салем кимна.

— И аз така мисля. Значи смятате, че Туркиа също не е в безопасност от западните пълчища?

— Нито една част на света не е в безопасност. Те протягат ръка дори към Амарек. Мечтаят да завладеят земи, за които се говори в легендите. Намислили са да покорят и Азиакомуниста, но първо ще трябва да я открият. Арабия и Изтока са само попътна спирка за техните армии.

— Но ще им стигнат ли силите? — учуди се Салем.

— Сила имат предостатъчно — отвърна уверено Хоукмун. — Безумие също, а то ги прави свирепи, ненаситни и изобретателни. Имах възможност да посетя Лондра — столицата на Гранбретан — и да се уверя, че архитектурата й е като превърнат в реалност брилиантен кошмар. Срещнах се лично с краля-император, в неговия тронен глобус, изпълнен с млечнобяла течност — този човек е надарен с мъдрост, безсмъртие, а гласът му е звънлив като на юноша. Разгледах лабораториите на техните учени-магьосници — безброй галерии с чудновати машини, много от тях преоткрити или изобретени наново от самите гранбретанци. Разговарях с техните велможи, научих какви са амбициите им и се уверих, че в тях се крие безумие, каквото никой от нас, простосмъртните не е в състояние да си представи. Те са безчовечни, безчувствени и гледат на нас като на низши същества, а отношенията по между им са хладни като лед. Те разпъват мъже, жени и деца, пък дори и животни, за да украсят друмищата, по които стъпват техните завоевателни армии…

Салем се облегна назад и вдигна ръка към челото си.

— О, стига, дук Дориан, не преувеличавате ли…?

Хоукмун се изправи рязко и надникна в очите на Салем.

— Слушай какво ти казвам, търговецо от Туркиа — с нито една дума не съм преувеличил злото, което иде от Гранбретан!

Салем отпърво се намръщи, а сетне потрепери.

— Аз… аз ви вярвам — промърмори той. — Но ми се иска, да се лъжете. Защото, как тогава бедният народ на Туркиа ще спре такава сила?

Хоукмун въздъхна.

— Нямам готово решение. Бих казал, че трябва да се обедините, да не им позволявате да ви отслабят чрез злато с подкупи, но само ще си загубя времето, защото хората по природа са алчни и не желаят да видят истината, когато са заслепени от блясъка на златото. Противопоставяйте им се, ще ви посъветвам аз, с благородство и храброст, с мъдрост и вяра в идеалите. Ала онези, които дръзват да го сторят нерядко изчезват безследно, или биват подложени на страшни мъчения, пред очите им изнасилват или разчекват жените им, децата им се превръщат в перверзно забавление за войниците или изгарят на кладите, поглъщащи понякога цели градове. Но пък ако не им се противопоставяте, ако бягате от битката на живот и смърт, тогава и вас ще ви сполети тази участ или ще се превърнете в същите уроди, жадуващи за безчестия и участващи в зловещите насилия само за да отървете кожата. Говоря ви искрено, макар искреността да не ми позволява да ви подбуждам към подобни деяния. Аз съм техен заклет враг, посветил съм живота си на борбата срещу тях, но нямам нито могъщи съюзници, нито кой знае какъв късмет, а и осъзнавам, че няма вечно да им се изплъзвам, макар досега да успявах с лекота. И все пак, ако се вслушате в съветите ми, помнете едно — бъдете хитри. Използвайте хитрости, любезни приятелю. Това е единственото оръжие срещу Тъмната империя.

— Значи, да се престорим, че ще им се подчиним, така ли? — попита замислено Салем.

— Аз така и направих. И както виждате съм жив и дори свободен…

— Ще запомня думите ви, храбри Дориан.

— Запомнете ги до последната — предупреди го Хоукмун. — Защото най-трудният компромис на този свят е когато се преструваш, че правиш компромис. Нерядко измамата се превръща в реалност дълго преди да го осъзнаете.

Салем почеса брада.

— Разбрах ви. — Той огледа помещението. Блещукащите свещи внезапно бяха придобили зловещ и заплашителен изглед. — И колко дълго ще продължи това?…Почти цяла Европа е вече тяхна.

— Нищо ли не сте чули за една малка провинция на име Камарг? — попита го Хоукмун.

— Камарг, да. Земя на рогати зверове и чудовища-получовеци с могъща сила, които единствени не се предават пред устрема на Тъмната империя. Водел ги някакъв непобедим титан, когото наричали граф Медни…

Хоукмун се засмя.

— Все една, че слушам легенда. Граф Медни е човек от плът и кръв, а в Камарг чудовищата се броят на пръсти. Единствените рогати зверове са биковете от тресавищата и конете. Но това, което ме вълнува е, дали още се държат срещу набезите на Тъмната империя? Да знаете нещо за графа, за фон Вилач, или за дъщерята на графа — Изелда?

— Чух, че графът бил убит, също и неговият поручик. Но не зная нищо за съдбата на момичето — и доколкото разбрах, Камарг все още не е паднал.

Хоукмун неволно потърка черната перла.

— Все пак и на тези сведения съм благодарен. Но не мога да повярвам, че Камарг ще се държи, ако графът наистина е мъртъв. Падне ли той, пада и тази малка провинция.

— Е, предадох само това, което съм чул — рече Салем. — Местните слухове, които разнасяме, често са достоверни, но онова, което иде от Запад е забулено в мъгла и тайнственост. Но не идвате ли и вие от Камарг?

— Това е моят втори дом — кимна Хоукмун. — Ако все още съществува.

Оладан положи ръка на рамото му.

— Не губи надежда, дук Дориан. Нали сам каза, че не може много да се вярва на подобни сведения. Почакай да стигнем на място и сами ще узнаем.

Хоукмун си наложи да прогони мрачните мисли, поръча с ободрен глад още вино и нареди на всички да поднесат от купите с късове изсушено месо и горещи, прясно опечени питки. Ала въпреки привидно веселия си вид, дълбоко в себе си той продължаваше да се бори със страха, че всички, които обича, са загинали и че дивата красота на Камарг е била потъпкана и превърната в димящо пепелище.

Шеста глава
Корабът на Лудия бог

Хоукмун и Оладан се присъединиха към кервана на Салем и стигнаха първо Анкара, а сетне и пристанищното градче Зонгулдак, на брега на Черно море. Тук, пак благодарение на Салем и неговият господар, се сдобиха с разрешително да се качат на борда на „Засмяното момиче“ — единственият кораб, който можеше да ги откара в Симферапол, на брега на полуостровната страна, наречена Кримия. Всъщност „Засмяното момиче“ не се отличаваше с кой знае каква красота, нито пък на борда му цареше радостна атмосфера. Капитанът и неговият екипаж тънеха в мърсотия, а в трюма вонеше на разложено. Ала въпреки това, трябваше да плащат скъпо и прескъпо за привилегията да плават с този съд, макар каютите, които им отредиха да не се отличаваха по нищо от моряшките бърлоги в кубрика. Капитан Мусо имаше тънки, мазни мустаци и лукави очи, които не вдъхваха никакво доверие, а в косматата си ръка неизменно стискаше гърлото на бутилка долнопробно вино.

Все пак Хоукмун се успокояваше с мисълта, че в този вид корабът едва ли ще представлява интерес за пиратите — а по същата причина и за кораби от Тъмната империя — и двамата с Оладан се настаниха на борда малко преди отплаване.

„Засмяното момиче“ се възползва от сутрешния отлив за да напусне пристанището. Веднага щом бяха вдигнати омазнените платна, корпусът на кораба заскърца жално, а носът се насочи право на север, където просветляващото небе бе изпълнено с навъсени гръмоносни облаци. Утрото бе хладно и сиво и толкова тихо, че човек просто губеше желание да нарушава този привиден покой.

Хоукмун се настани на бака, увит в плътно наметало и загледан в изчезващия в далечината Зонгулдак.

Още преди брегът да се скрие зад тях по палубата заблъскаха едри дъждовни капки. Оладан излезе от каютата и се подпря до Хоукмун.

— Почистих стаите доколкото можах, господарю Хоукмун, но от миризмата няма отърване, нито от тлъстите плъхове, които не се плашат дори от мен.

— Ще го понесем някак — произнесе стоически Хоукмун. — Виждали сме и по-лошо, а и пътуването ще трае само два дни. — Той погледна кормчията, надникнал в този миг от кабинката си. — Но щях да съм малко по-спокоен, ако капитанът и моряците от кораба вдъхваха повече надежда. — Хоукмун се усмихна. — Както гледам, ако кормчията продължава да се налива, а капитанът падне в несвяст, току виж ние сме се оказали най-старши на кораба!

Въпреки проливния дъжд двамата приятели предпочетоха да останат на палубата, вместо да слизат във вмирисаните каюти. Вперил поглед в хоризонта на север, Хоукмун се чудеше каква ли участ е сполетяла Камарг.

А тъжният кораб продължаваше да се носи по вълните, сред също така навъсения ден, пришпорван от постоянно засилващия се вятър, заплашващ всеки миг да се превърне в щорм. От време на време капитанът заставаше олюлявайки се на мостика, изреваваше нещо на моряците си, или ги подкарваше с камшик и ругатни да свалят някое платно, или да закрепят друго. Както Хоукмун така и Оладан често намираха решенията на капитан Мусо за доста спорни.

Привечер Хоукмун събра сили и се изкачи на мостика, за да прави компания на капитана. Мусо го посрещна с познатото лукаво изражение.

— Добър вечер, сър — рече той и обърса зачервения си нос с опакото на ръката. — Надявам се, че пътуването ви е приятно.

— Горе-долу, благодаря. Как се движим засега?

— Много добре, сър — отвърна капитанът и завъртя глава, за да скрие очите си от прямия поглед на Хоукмун. — Много добре. Да наредя ли на готвача да ви приготви вечерята?

— Защо не? — кимна Хоукмун.

В този момент под мостика застана кормчията, който тихичко си пееше и очевидно бе доста пиян.

Изведнъж корабът се люшна под ударите на внезапен шквал и корпусът изскърца заплашително. Хоукмун се вкопчи в перилата, изпълнен с ужасното предчувствие, че всеки миг корабът ще се разпадне. Капитан Мусо обаче сякаш не бе забелязал промяната, а кормчията се беше проснал на палубата с бутилка в ръка и бавно, но неумолимо се плъзгаше към единия й край.

— Ще взема да му помогна — рече Хоукмун.

Капитанът се изсмя гръмко.

— Нищо му няма — ще го пази пиянският късмет.

Ала междувременно тялото на кормчията се претърколи, опря в перилата, а ръцете му чак до раменете се провесиха отвън. Хоукмун скочи на палубата, изтича при падналия кормчия и го изтегли към средата на платформата, докато корабът се люшна от поредния удар на вятъра и този път високите вълни го прехвърлиха.

Хоукмун втренчи поглед в човека, когото беше спасил. Кормчията лежеше по гръб, затворил очи, а устните му продължаваха да помръдват в такт с пиянската песен, която бе подел по-рано.

Хоукмун се усмихна, завъртя учудено глава и извика на капитана.

— Прав си — този човек има пиянски късмет. — Той вдигна глава и изведнъж му се стори, че вижда нещо във водата. Смрачаваше се доста бързо, но въпреки тъмнината беше почти сигурен, че наблизо има друг съд.

— Капитане — забелязахте ли нещо ей там? — извика той и посочи с ръка през завесата на проливния дъжд.

— Прилича ми на сал — отвърна гръмогласно Мусо.

Хоукмун се приведе над перилата и при следващото просветляване различи далеч по-ясно плаващия предмет. Наистина беше сал, за който се държаха трима души.

— Трябва да са корабокрушенци — обади се равнодушно Мусо. — Бедните копелдаци. — Той сви рамене. — Всъщност, какво ме е грижа…

— Капитане, трябва да ги спасим — викна Хоукмун.

— Никога няма да успеем в тая тъмница. Пък и само ще си изгубим времето. Трюмът ми е празен, единствените които плащат за това пътуване сте вие и ако не стигна на време в Симферапол, някой друг ще ми грабне под носа товара.

— Трябва да ги спасим — повтори твърдо Хоукмун. — Оладан — дай въже.

Българинът изтича в кабината на кормчията, вдигна от там навитото въже и дотича с него. Салът все още се виждаше, а лицата на тримата корабокрушенци белееха в мрака. от време на време го покриваше някоя по-голяма вълна, но след секунда се показваше наново. Разстоянието между него и кораба растеше бавно, но неумолимо и Хоукмун осъзнаваше, че не след дълго салът ще бъде далеч извън обсега им. Той привърза единия край на въжето за перилата, другия омота около кръста си и след като свали сабята и наметалото, се хвърли в разпененото море.

Само след миг Хоукмун си даде сметка в каква опасна ситуация е попаднал. Почти невъзможно бе да се плува при подобно вълнение и всеки момент можеше да бъде блъснат в корпуса на кораба при това с такава сила, че да изгуби съзнание и да се удави. Въпреки това той замахна с ръце, опитвайки се да се задържи на повърхността, докато се озърташе за сала.

Ето го! Тримата бяха забелязали кораба и махаха като подивели към него. Изглежда обаче, не бяха видели плуващия към тях Хоукмун.

От време на време Хоукмун зърваше лицата им, от гребена на някоя вълна, но не можеше да ги различи ясно. Двама от тях продължаваха да се борят, докато третият седеше почти безучастно на сала.

— Дръжте се! — извика Хоукмун, като се опитваше да надвие свирепия вой на вятъра и тътнежа на вълните. Той напрегна сили, заплува с резки движения и не след дълго доближи сала, който почти бе погълнат от разпенените черни води.

Хоукмун сграбчи сала и видя, че двамата, които плуваха отстрани, се блъскаха един друг. Видя също така, че на лицата си носеха мечи маски.

Тримата корабокрушенци бяха войници на Гранбретан.

За един кратък миг Хоукмун се поколеба дали да не ги остави на волята на съдбата. Но после се отказа. Първо трябваше да ги спаси, а сетне да решава как да постъпи с тях.

Той извика на двамата, които продължаваха да се бият, но те изглежда не го чуха. Крещяха нещо неразбрано и махаха настървено с ръце, та Хоукмун си помисли, дали не са си изгубили разсъдъка в това премеждие.

Хоукмун се помъчи да се изтегли на сала, но му попречиха напоените с вода дрехи и завързаното около пояса въже. Все пак в този миг седящият в средата на сала мъж го забеляза и Хоукмун махна с ръка.

— Помогни ми — изпъшка той. — Инак и аз не ще мога да ви помогна.

Мъжът се надигна, надвеси се над двамата си приятели, неочаквано ги сграбчи за гърлата и ги тласна назад в бурното море.

— Хоукмун, скъпи ми приятелю! — извика нечий глас зад маската. — Колко съм щастлив да те видя. Ето — помогнах ти — сега салът олекна и…

Хоукмун се вкопчи отчаяно в един от потъващите, който дори сега продължаваше да се бори с другия. С тези тежки маски и доспехи двамата щяха да потънат всеки миг. Но ръката му се изплъзна. Оставаше му само да проследи безпомощно, как маските им изчезват сред вълните.

Той вдигна глава към единствения оцелял, надвесил се над него с протегната ръка.

— Д’Аверк, ти уби приятелите си! Чудя се, дали да не те оставя да ги последваш.

— Приятели? Скъпи мой Хоукмун, та те не ми бяха никакви приятели. По-скоро верни слуги. — Д’Аверк се подхлъзна и едва не падна при следващата вълна, а Хоукмун задраска отчаяно по гредите на сала. — Никакви приятели. Верни — както вече казах — но и ужасно досадни. И невероятно тъпи. Ей това не можех да го понасям. Хайде, позволи ми да ти помогна. Салчето е малко, но ще се поберем…

Хоукмун се остави на д’Аверк да го изтегли на сала, после се обърна и махна към кораба, който едва се различаваше в тъмнината. Въжето се опъна и Оладан започна да ги дърпа към себе си.

— Какво щастие, че минавахте наблизо — промърмори с безгрижен глас д’Аверк, докато се приближаваха до кораба. — Тъкмо вече смятах, че съм загубен и че не ще мога да изпълня великите предзнаменования, заради които съм бил създаден и тогава кой мислите ми се притече на помощ — самият благороден дук на Кьолн! Съдбата отново ни събра, Дориан.

— Така е, но ако не си затвориш устата и не ми помогнеш с въжето с удоволствие ще те изпратя след твоите двама приятели — изръмжа Хоукмун.

Салът се плъзна по склона на вълната и шумно удари изгнилия корпус на „Засмяното момиче“. Някой им хвърли въжена стълба и Хоукмун се закатери по нея, прехвърли се през перилата и се строполи задъхан на палубата.

В този миг Оладан съзря маската на изкачващия се след него мъж, изруга гневно и понечи да извади сабята си, но Хоукмун навреме го спря.

— Той е наш пленник. По-добре да го запазим жив, та да има с какво да търгуваме, ако изпаднем в беда.

— Ето една разумна постъпка! — похвали го с възхищение д’Аверк, после изведнъж се закашля. — Простете, но опасявам се, че съвсем отпаднах от това премеждие. Топли дрехи, чаша горещ грог и здрав сън — ето от какво се нуждая, за да се възстановя по-бързо.

— Радвай се, ако не ти сложим пранги — озъби се Хоукмун. — Отведи го в каютата, Оладан.

Присвити в тясната, нискосводеста каюта, Хоукмун и Оладан гледаха как д’Аверк си сваля маската, ризницата и подгизналите дрехи.

— И как стигна до този сал, д’Аверк? — попита го Хоукмун, докато французинът се триеше енергично с кърпа. Беше изненадан от хладнокръвието на своя събеседник и дори с изненада установи, че донякъде изпитва симпатия към него. Може би се дължеше на откровеността, с която д’Аверк говореше за своите амбиции, както и на нежеланието да осъжда постъпките си, като например убийството, което бе извършил съвсем наскоро.

— Това е дълга история, любезни приятелю. Та значи, ние тримата — Екардо, Питър и моя милост — оставихме другите да се справят със сляпото чудовище, което насъскахте срещу нас и избягахме сред близките хълмове. Не след дълго орнитоптерът, който бяхме поръчали за вас, се появи и започна да кръжи — няма съмнение, че пилотът бе поразен от изчезването на града — както и ние, длъжен съм да призная, но надявам се по-късно да ми го обясниш. Както и да е, дадохме сигнал на пилота и той се приземи. Малко по-късно започнахме да осъзнаваме в какво затруднено положение сме изпаднали… — д’Аверк се огледа — Ама тука няма ли нищо за ядене?

— Капитанът поръча да приготвят вечерята — отвърна Оладан. — Продължавай.

— Та значи, бяхме трима, лишени от коне и изоставени в един доста затънтен край на света. На това отгоре бяхме позволили на тъй важния пленник да се измъкне — всъщност, пилотът беше единственият жив свидетел на този наш пропуск…

— Нима го убихте? — учуди се Хоукмун.

— Ами, да. Налагаше се. После се натоварихме на машината, с идеята да отлетим към най-близката база.

— И какво стана? — попита Хоукмун. — Знаехте ли как се управлява орнитоптерът?

Д’Аверк се засмя.

— Позна и този път. В тази област съм кръгла нула. Успяхме някак да се вдигнем във въздуха, но после проклетата машина отказа да се насочи в посоката, в която искахме и ни понесе бог знае накъде. Да си призная, в този момент за пръв път се притесних. Орнитоптерът се носеше като побъркан и накрая взе, че полетя към земята. Поне успях да го насоча към брега на някаква река и там се приземихме безпрепятствено. Екардо и Питър обаче си изгубиха ума, непрестанно се караха и държанието им ставаше все по-нетърпимо. Все пак намерихме малко материал за сал, заплавахме надолу по реката и излязохме при някакъв град…

— На този същия сал ли? — прекъсна го Хоукмун.

— На същия, да.

— Но как се озовахте в морето?

— Отливът, скъпи приятелю — отвърна д’Аверк и махна безгрижно с ръка. — Течението. Нямах представа, че сме толкова близо до устието. С такава скорост бяхме издърпани навътре в морето, че не след дълго брегът се изгуби от погледите ни. На този сал — това проклето късче дърво — прекарахме цели шест дни, а Питър и Екардо непрестанно се дрънкаха и се обвиняваха взаимно, вместо да се досетят, че виновният всъщност бях аз. О, дук Дориан, не можеш да си представиш колко досадно бе всичко това.

— Заслужаваш по-лоша съдба — заяви Хоукмун.

На вратата се почука. Оладан отвори и в каютата влезе някакъв хлапак с подпухнали бузи, носещ поднос с три идентични купи, пълни със зеленикаво-сива каша.

Хоукмун пое подноса и подаде на д’Аверк голяма лъжица. Д’Аверк се поколеба за миг, сетне загреба лакомо. Очевидно преглъщаше храната с усилие на волята. След няколко загребвания омете кашата и положи лъжицата в празната купа.

— Много вкусно — рече той. — Съвсем добре за корабна кухня.

Отвратен от вида на поднесената храна Хоукмун му подаде своята купа и след миг Оладан последва примера му.

— А, благодаря ви — закима д’Аверк. — Но човек трябва да се храни с мярка. Стига ми каквото хапнах.

Хоукмун се подсмихна от деликатността на французина. Нямаше съмнение, че вкусът на кашата е бил отвратителен, но в глада си д’Аверк я бе погълнал цялата при това доста лакомо.

Французинът се протегна и костите му изпукаха шумно.

— Ах — прозя се той. — Простете нахалството ми, господа, но ми се ще да поспя. От няколко дни не съм мигвал.

— Вземи моето легло — предложи услужливо Хоукмун и посочи тясната си койка. Все пак пропусна да отбележи, че при предишния оглед бе открил, че завивките гъмжат от дървеници — сякаш цяло едно племе се бе заселило вътре. — Ще попитам капитана дали няма някой хамак.

— Премного благодарен — отвърна д’Аверк с такава дълбока трогателност, че Хоукмун изненадано спря на прага.

— За какво?

Д’Аверк се закашля аристократично, после вдигна глава и продължи с познатия, подигравателен тон:

— Ама, как, скъпи ми Дориан, задето ми спаси живота, разбира се.

На сутринта бурята бе утихнала и въпреки, че морето продължаваше да се вълнува, изглеждаше далеч по-спокойно от предния ден.

Хоукмун срещна д’Аверк на палубата. Французинът носеше бричове от зелено кадифе и бе загърнат в пелерина, но бе свалил ризницата.

— Добре ли спа? — попита го Хоукмун.

— Чудесно — отвърна д’Аверк, но в очите му блестяха весели пламъчета и Хоукмун предположи, че дървениците добре са се забавлявали с него.

— Тази нощ ще стигнем пристанището — каза му той. — Ти ще бъдеш мой пленник — или заложник — ако предпочиташ.

— Заложник? Да не мислиш, че някой в Тъмната империя го е грижа жив ли съм, ли съм хвърлил топа?

— Ще видим — каза Хоукмун и докосна перлата в челото си. — Но да знаеш — при първия опит за бягство ще те убия — също както и ти уби твоите хора.

Д’Аверк се закашля в кърпичката, която държеше в ръка.

— Аз ти дължа живота си — рече той. — Прави с мен каквото пожелаеш.

Хоукмун смръщи вежди. Д’Аверк беше далеч по-хитър и лукав противник, отколкото предполагаше. Вече съжаляваше за взетото решение. Французинът можеше да се окаже по-скоро бреме, отколкото да донесе полза.

В този момент на палубата изтича Оладан.

— Дук Дориан, — викна той като сочеше с ръка зад борда — виж, платна — насочени са право към нас.

— Няма страшно — усмихна се Хоукмун. — Едва ли представляваме интерес за пиратите.

Но не след дълго Хоукмун забеляза първите признаци на паника сред моряците и когато капитанът изтича край него, той го сграбчи за ръкава.

— Капитан Мусо — какво става?

— Опасност, сър — изхриптя капитанът. — Страшна опасност. Не видяхте ли онази гемия?

Хоукмун доближи парапета и забеляза, че наближаващия ги кораб бе вдигнал само едно черно платно. Върху него бе изрисуван някакъв герб, но не можеше да го различи от такова разстояние.

— Едва ли ще се занимават с нас — промърмори той. — Защо им е да се трепят за едно продънено старо корито, пък и нали сам казвахте, че не носите никакъв товар.

— Тези хора не се интересуват от товара ни, сър. Те нападат всичко, което им се изпречи на пътя. Те са като косатките, дук Дориан — изпитват удоволствие от унищожението!

— Но кои са те? — намеси се д’Аверк. — Не ми приличат на гранбретанци.

— Така е, пък и войните от Тъмната империя не биха си губили времето с нас. Този кораб принадлежи на Култа към Лудия бог. Екипажът му е от московиани, които се появиха в тези води само преди няколко месеца, за да всяват ужас и хаос.

— Май наистина са решили да ни нападнат — подхвърли с безгрижен глас д’Аверк. — С любезното ти съгласие, Дориан, ще сляза долу за да си сложа ризницата и сабята.

— Аз ще сляза за оръжията — прекъсна го Оладан. — Ще взема и вашите.

— Шо тряава са бием? — извика в пиянски унес кормчията и размаха поредната бутилка вино. — Я по-добре да са фърлим в морето.

— Прав е — кимна капитан Мусо и проследи с поглед отдалечаващите се към каютата Оладан и д’Аверк. — Напълно е прав. Повече са от нас и живи ще ни разкъсат. А пленят ли ни, ще ни измъчват дни наред.

Хоукмун понечи да отвърне нещо, но бе прекъснат от силен плясък. Верен на дадената дума кормчията бе напуснал палубата. Хоукмун изтича при отсрещния борд, но не виждаше нищо в морето.

— Няма смисъл да му помагаме — по-добре да го последваме — произнесе мрачно капитанът. — Той взе мъдро решение.

Вражеската гемия се носеше право към тях, а черното й, изрисувано в яркочервени криле платно плющеше от вятъра. В центъра на платното се виждаше огромно, чудовищно лице с разкривена в зловеща усмивка уста. На палубата под него се бяха скупчили две дузини полуголи диваци, които размахваха в ръце блестящи саби. Освен масивните портупеи, носеха само тежки метални нашийници. Над водната шир се разнесе някакъв странно познат, но разкривен звук, който отпърво Хоукмун не можа да определи. После погледна отново към черното платно и се досети за произхода му.

Това беше див, налудничав смях, сякаш целият пъкъл се тресеше от истерично веселие.

— Корабът на Лудия бог — рече капитан Мусо, а очите му бяха пълни със сълзи. — Обречени сме.

Седма глава
Пръстенът на ръката

Хоукмун, Оладан и д’Аверк се изправиха рамо до рамо на палубата, загледани в приближаващата се гемия.

Моряците от своя страна се бяха скупчили около капитана — на другия край на кораба, колкото се може по-далеч от нападателите.

Втренчил поглед в изкривените от ярост и безумие лица на моряците от гемията, Хоукмун си повтаряше, че шансовете им за измъкване са почти нищожни. Няколко закривени, вързани на въжета абордажни куки изсвистяха във въздуха и се забиха в мекия борд на „Засмяното момиче“. Секунда след това тримата войни се заеха да секат въжетата.

— Вдигнете хората по платната — извика Хоукмун на капитана — накарайте ги да завъртят кораба. — Но уплашените моряци не смееха да помръднат. — Това е единственият ни изход! — викна им Хоукмун. Моряците пристъпваха от крак на крак, но не предприемаха нищо.

Хоукмун извърна поглед към атакуващия ги кораб, тъкмо в мига, когато бордът му се блъсна в техния и нападателите започнаха да се прехвърлят през парапета, стиснали в зъбите си закривени саби. Въздухът кънтеше от оглушителен смях, а по запотените лица на пиратите се четеше зловеща кръвожадност.

Ето че един от тях връхлетя върху Хоукмун, размахвайки неистово сабя. Дориан завъртя ловко китка, прониза го право в гърдите и отметна тялото му назад, така че то полетя в тесния процеп между блъскащите се бордове. Само след миг всичко наоколо бе изпълнено с гърчещи се потни тела, които висяха по платната, рейките и мачтите, подскачаха като подивели или се прехвърляха на ръце по абордажните въжета. Тримата рицари успяха да спрат първата вълна, а палубата се превърна в кървава баня, но безумците продължаваха да заливат кораба им и постепенно ги изтласкаха назад, като компенсираха липсата на бойно умение с небрежното отношение към собствения си живот.

Хоукмун неусетно бе разделен от другарите си и нямаше представа живи ли са, или вече са покосени. Навсякъде около него танцуваха голи тела, но той продължаваше да размахва сабята, стиснал дръжката с две ръце и сякаш бе заграден от плътна блестяща стоманена завеса. Беше опръскан в кръв от главата до петите и само очите му блестяха, сини и спокойни, зад спуснатото забрало на шлема.

А през цялото това време войните на Лудия бог продължаваха да се смеят — смеховете им кънтяха дори когато ги посичаха, или обезглавяваха.

Хоукмун знаеше, че няма да издържи много и скоро ръката му ще отмалее. Усещаше, че сабята е натежала, а и коленете му започваха да треперят. Опрял гръб в стената на каютата той сечеше и пронизваше този на пръв поглед безкраен поток от кикотещи се безумци, чийто блестящи остриета святкаха все по-близо пред очите му.

Наоколо се въргаляха обезглавени и разчленени трупове, но с всеки удар силите на Хоукмун се топяха.

Тъкмо отбиваше поредната атака, когато краката му внезапно се подкосиха и той падна, като се подпря на едно коляно. Смехът наоколо се усили и с триумфиращи усмивки войните на Лудия бог се нахвърлиха да го довършат.

Хоукмун завъртя наново острието, отсече китката на един от нападателите, а втория прониза и издърпа сабята му, така че сега имаше две оръжия. С пленената сабя отбиваше ударите, а със своята нанасяше, така че за малко съумя да поразчисти мелето около себе си и дори да се изправи на крака. После Хоукмун използва мига, когато бе покосил поредния противник и се втурна в каюткомпанията, зад която бе мостикът. Изкачи се на него и там се обърна за да продължи сражението, но този път имаше съществено тактическо преимущество, защото безумните войни трябваше да се катерят по тесните стълби. Едва сега видя, че Оладан и д’Аверк се бяха покатерили по такелажа откъдето отбиваха доста успешно атаките на пиратите. Погледна към кораба на безумците. Беше привързан към техния, но палубата му бе съвсем безлюдна. Целият екипаж се беше прехвърлил на борда на „Засмяното момиче“. На Хоукмун изведнъж му хрумна една идея.

Той се завъртя рязко, обърна гръб на вражеските войници, скочи на перилата на мостика и сграби едно провиснало от мачтата въже. После се залюля над палубата.

Молеше въжето да е достатъчно дълго и когато се озова отвъд борда на кораба, разтвори ръце и полетя надолу. В последния миг успя да сграби перилата на вражеската гемия. Прехвърли се през тях, изтича по палубата и докато сечеше абордажните въжета, извика колкото му глас държи:

— Оладан, д’Аверк! Бързо — при мен!

Двамата мъже го зърнаха и продължиха да се катерят нагоре, следвани по петите от войниците на Лудия бог.

Гемията бавно се отдалечаваше от нападнатия кораб и разстоянието между двата борда растеше с всяка секунда.

Д’Аверк скочи пръв, хвърли се самоотвержено към такелажа на отплаващия кораб, успя със сетни сили да се вкопчи в едно от въжетата и се залюля заплашително, като едва не се стовари върху палубата.

Оладан го последва, но поучен от примера му отряза едно въже и се люшна на него, като същевременно се плъзна надолу и накрая се просна по лице на палубата.

Неколцина от безумните войници се опитаха да ги последват и дори успяха да се докопат до парапета на кораба и без да спират истеричния си кикот се нахвърлиха върху Хоукмун.

Дориан почти нямаше сили да се защитава. Една сабя го удари в рамото, друга издрънча по забралото на шлема му. Неочаквано сякаш от небето между голите войни се спусна облечен в ризница рицар и ги посече с бързи и ловки движения.

Това беше самият д’Аверк с познатата меча маска, опръскан в димящата кръв на своите жертви. Зад него притича и Оладан, посъвзел се от падането и с боен вик на уста.

Не мина минута и всички добрали се до гемията пирати бяха избити. Техните събратя продължаваха да се хвърлят от борда на „Засмяното момиче“ право в разпенените води и смеейки се все така неудържимо, се опитваха да ги достигнат с плуване.

Хоукмун огледа внимателно „Засмяното момиче“ и за своя изненада откри, че по-голямата част от моряците като по чудо бяха отървали кожата, главно благодарение на това, че се бяха изкатерили високо по мачтите.

Д’Аверк изтича на кърмата, сграбчи със здравите си ръце кормилото и отряза въжетата, които плуваха зад тях във водата.

— Уф — въздъхна Оладан, затъкна сабята и се зае до оглежда получените в битката рани. — Май се измъкнахме накрая — при това с нов кораб.

— Ако имаме късмет, ще стигнем в пристанището преди „Засмяното момиче“ — ухили се Хоукмун. — Дано все пак да го срещнем, защото всичкия ни багаж остана там.

Д’Аверк насочи с опитни движения гемията право на север. Платното се изду от попътния вятър и плуващите сред вълните безумци останаха зад тях. Смехът им продължаваше да кънти, докато морето ги поглъщаше един по един.

След като помогнаха на д’Аверк да завърже кормилото така, че да следват маршрута на север, те се заеха да оглеждат кораба. Трюмът буквално беше натъпкан със съкровища, събрани от безброй потопени кораби, но освен това имаше какви ли не на пръв поглед безполезни вещи — счупени оръжия, корабни инструменти, вързопи с дрехи — а не рядко и полуизгнили трупове, разчленени, или оковани един за друг.

Тримата решиха първо да се отърват от труповете, загърнаха ги в изпокъсани наметала, или във вързопите и ги хвърлиха зад борда. Работата беше ужасно неприятно и трудоемка, защото немалко човешки останки бяха заринати под купищата със съкровища.

Погледът на Оладан се закова върху отрязана до лакътя човешка ръка, която неизвестно по какъв начин се беше мумифицирала. Той я вдигна с неохота и разгледа пръстенът, поставен на кутрето. Сетне извърна глава към Хоукмун.

— Господарю Дориан…

— Какво има? Не си губи времето с този пръстен. Хвърли цялата ръка.

— Почакай. Виж пръстена. Погледни каква странна изработка…

Хоукмун се надвеси нетърпеливо, втренчи поглед в пръстена и изведнъж го позна, а на лицето му се изписа изумление.

— Не. Не може да бъде!

Това беше пръстенът на Изелда. Същият, който граф Медни бе поставил на ръката й в деня на нейния годеж с Дориан Хоукмун.

Хоукмун вдигна ръката, занемял от ужас, с облещени очи.

— Какво? — извика Оладан. — Какво те тревожи?

— Нейният е. Това е пръстенът на Изелда.

— Но как ще се озовала в тези далечни морета, на хиляди мили от Камарг? Това е изключено, господарю Дориан.

— Това е нейният пръстен. — Хоукмун премести поглед върху ръката. — Но тази ръка не е на Изелда. Вижте, пръстенът едва влиза в малкия пръст. А когато граф Медни й го сложи, стоеше дори малко хлабаво. Тази ръка е на някакъв крадец. — Той измъкна безценния пръстен и запрати мумифицираната ръка с презрително изражение. — Някой, който може би е бил в Камарг и е откраднал пръстена… — Дориан поклати глава. — Не ми изглежда много вероятно. Но какво ли е истинското обяснение?

— Може би тя е пътувала насам — търсила те е? — предположи Оладан.

— Не е толкова глупава, че да го стори. Но кой знае? По-важното обаче е, къде е самата Изелда?

Оладан понечи да отвърне нещо, когато над тях се разнесе груб, сподавен смях. Двамата вдигнаха глави към люка на трюма.

Отгоре се беше надвесило безумно, ухилено до уши лице. Изглежда, че все пак един от пиратите бе успял да се покатери на борда. И ето, че сега се готвеше да скочи върху им.

Хоукмун едва успя да оголи сабята и безумецът връхлетя, святкайки с острието. Стомана се удари в стомана.

Оладан на свой ред извади сабята, отнякъде дотича и д’Аверк, но Хоукмун им викна:

— Искам го жив! Жив ми трябва!

Докато Хоукмун разменяше удари с пирата, д’Аверк и Оладан прибраха оръжията и го заобиколиха отзад. На два пъти безумецът се освобождаваше от хватката им, но накрая успяха да го съборят и набързо го овързаха с първото попаднало им въже. Макар и завързан здраво, безумецът продължаваше да се кикоти, а от устата му капеше белезникава пяна.

— И за какво ни е жив? — попита с вежливо любопитство д’Аверк. — Защо да не му прережем гърлото и да приключим с въпроса?

— Това, — вдигна ръка Хоукмун — е скъп за мен пръстен, който открих наблизо. Той принадлежи на Изелда, дъщерята на граф Медни. Искам да узная откъде тези нещастници са се сдобили с него.

— Странно — намръщи се д’Аверк. — Доколкото знаех девойката е в Камарг и се грижи за ранения си баща.

— Значи графът е ранен?

Д’Аверк се засмя.

— Така е. Но Камарг все още се държи. Просто исках да те ядосам, Дориан. Не зная колко е тежка раната на графа, но той още е жив. А онзи неостаряващ мъдрец — Боуджентъл — му помага в командването на войската. Последното, което чух бе, че резултатът между Камарг и Тъмната империя все още е равен.

— И нищо ли не знаеш за Изелда? Не си ли чул, че е напуснала Камарг?

— Не — отвърна д’Аверк и се навъси. — Чакай, май си спомням… Ах, да — за един от офицерите в армията на графа. Свързали са се с него и са го подкупили да отвлече момичето, но опитът се е провалил.

— Откъде знаеш?

— Ами, този човек — Хуан Жинага — изчезнал. Изглежда граф Медни е разкрил предателството и го е убил.

— Не мога да повярвам, че Жинага ще стане предател. Познавам го, макари да не бяхме приятели — той беше поручик от кавалерията.

— Заловен от нас при втората битка за Камарг — усмихна се д’Аверк. — Мисля, че е от немски произход — държахме в залог семейството му.

— Изнудвали сте го!

— Изнудвали са го, аз нямах честа да участвам. Чух за този план на едно съвещание в Лондра, на което кралят бе повикал всички военачалници за да докладват за хода на кампанията ни на европейския континент.

Хоукмун го изгледа замислено.

— Да предположим, — поде той — че Жинага е успял в задачата, измъкнал се е от Камарг, но по пътя се е натъкнал на диваците на Лудия бог…

Д’Аверк поклати глава.

— Не е възможно да са стигнали чак до южна Франция. Щяхме да чуем за тях.

— Тогава, какво може да е обяснението?

— Да попитаме този джентълмен — предложи д’Аверк като потупа по рамото безумецът, чийто смях най-сетне бе секнал.

— Ако въобще чуем нещо разумно от него — промърмори със съмнение Оладан.

— Как мислите, няма ли да стане по-разговорлив, ако го заболи малко? — предложи д’Аверк.

— Едва ли — рече Хоукмун. — Тези хора не знаят що е страх. Да опитаме с нещо друго. — Той огледа с нескрито отвращение побъркания. — Я по-добре да го оставим на мира — може и да се успокои.

Тримата се качиха на палубата и дръпнаха тежкия люк на трюма. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а брегът на Кримия се различаваше съвсем ясно — само черни зловещи зъбери на фона на пурпурния небосклон. Морето беше съвсем спокойно, окъпано в лъчите на залязващото слънце, а попътният вятър издуваше платната.

— Ще трябва да коригирам курса — обади се д’Аверк. — Инак ще ни отнесе много на север. — Той изтича на мостика, отвърза кормилото и го завъртя на няколко румба.

Хоукмун кимна и проследи замислено с поглед французина, който насочваше с опитна ръка тежката гемия.

— Тази вечер ще е по-добре, ако хвърлим котва далеч от брега — подхвърли Оладан. — А в пристанището влезем утре заранта.

Хоукмун не отговори. В главата му се блъскаха безчислени въпроси и нито един отговор. изпитанията от последните двадесет и четири часа бяха изстискали почти докрай силите му, а непрестанният страх за участта на Изелда заплашваше да го превърне в обезумяло животно.

Късно през тази нощ тримата отново се спуснаха в трюма и впериха погледи в лицето на побъркания, озарено от трепкащата светлина на фенера. При всяко поклащане на гемията фенерът се залюляваше и из мрачното помещение се втурваха тъмни сенки. Някъде в дъното писукаха и се боричкаха плъхове, но мъжете не им обръщаха внимание. След краткия, но пълноценен сън се чувстваха почти отпочинали.

Хоукмун коленичи до завързания и докосна лицето му. Мъжът отвори очи, в които бе угаснало пламъчето на безумието и се огледа с тъп, уморен поглед. имаше изненадан, дори объркан вид.

— Как ти викат? — попита го Хоукмун.

— Кориантум от Керч — а ти кой си? Къде се намирам?

— Трябва да знаеш — отвърна Оладан. — На борда на твоя кораб. Не помниш ли? Ти и твоите приятелчета, с които ни нападна. Яко се ступахме. После ви избягахме, а ти се прехвърли на кораба и се опита да ни убиеш.

— Помня, когато се отправяхме на път — произнесе малко уплашено Кориантум. — Но нищо повече. — Той понечи да стане. — Защо съм вързан?

— Защото си опасен — отвърна усмихнато д’Аверк. — Ти си побъркан.

Кориантум се засмя и в смеха му нямаше и капчица безумие.

— Да съм побъркан? Глупости!

Тримата се спогледаха изненадано. И вярно беше, че този човек по нищо не напомняше за доскорошния опасен луд.

Лицето на Хоукмун се озари от някаква мисъл.

— Кое е последното нещо, което помниш?

— Когато капитанът ни събра на палубата.

— И какво ви каза?

— Ами, че трябвало да участваме в някаква церемония — да пием от някаква особена напитка… И повече нищо. — Кориантум се намръщи. — Пихме значи…

— Опиши ми кораба — нареди му Хоукмун.

— Нашият ли? Защо?

— Имаше ли нещо по-характерно в него?

— Не, не помня. Само платното — беше от синьо сукно. Това е всичко.

— Ти наемен моряк ли си?

— Аха.

— И това е първото ти пътуване на тоя кораб?

— Аха.

— Кога се записа?

Кориантум се огледа нетърпеливо.

— Май че беше вчера вечерта — в Деня на коня, по Керчското летоброене.

— А по общоприетото?

Морякът се намръщи, опитвайки се да си събере мислите.

— Хъм… единадесетият ден на третата луна.

— Значи преди три месеца — кимна д’Аверк.

— А? — Кориантум впери изплашен поглед в лицето на французина. — Три месеца? Какво искаш да кажеш?

— Че си бил упоен — обясни Хоукмун. — Първо са те упоили, а сетне са те принудили да участваш в пиратство и безумни оргии. Да си чувал нещо за Култа към Лудия бог?

— Съвсем малко. Зная, че привържениците му живеят някъде в южна Украйна, но напоследък излизали с кораби навътре в морето.

— А известно ли ти е, че над кораба, на който се намираме, се вее знамето на Лудия бог? Знаеш ли, че само допреди няколко часа се кискаше като побъркан, а от устата ти се стичаше кръвожадна пяна? Погледни се… — Хоукмун се наведе и разряза ремъците. — Опипай врата си.

Кориантум се надигна бавно, огледа с почуда голото си тяло, сетне вдигна ръка и опипа нашийника си.

— Нищо не разбирам. Да не сте ми скроили номер?

— Не ние, а и номерът е доста зловещ. Упоили са те до безумие, после са ти наредили да събираш колкото можеш повече плячка. Няма никакво съмнение, че капитанът е знаел от самото начало какво ще стане, както и че го няма на този кораб. Наистина ли не помниш нищо? Не ви ли дадоха някакви напътствия?

— Никакви.

— Е, явно, че има и други кораби, които държат връзка по между си, както и с пристанището, откъдето са тръгнали — заключи д’Аверк.

— Сигурно на борда има голямо количество от опиума, който са използвали — промърмори Оладан. — Вероятно моряците са се подкрепяли редовно с нови дози. Ако не бяхме завързали това приятелче и то щеше да си вземе нужното.

— Как се чувстваш? — обърна се Хоукмун към моряка.

— Отпаднал… направо изстискан.

— Съвсем обяснимо — кимна Оладан. — Опиумът накрая щеше да ти вземе и живота. Но какъв чудовищен замисъл! Набираш нищо неподозиращи моряци, натъпкваш ги с опиум, който ги превръща в безумци и унищожава всичко човешко в тях, после ги караш да грабят и убиват, а ти прибираш печалбата. Не съм чувал друг път за нещо подобно. Мислех, че Култът към Лудия бог е създаден от искрено вярващи фанатици, но изглежда, че е под контрола на нечий хладнокръвен интелект.

— Що се отнася до организацията в морето — така е — съгласи се Хоукмун. — Бих искал да се срещна с човека, който стои зад всичко това. Може би той ще знае къде е Изелда.

— Хайде първо да свалим платното — предложи д’Аверк. — Ще използваме прилива за да влезем в пристанището. Едва ли ще ни посрещнат сърдечно, ако забележат рисунката. Пък и трябва да решим какво ще правим със съкровището. Та ние сме богати!

— Ти все още си мой пленник, д’Аверк — напомни му Хоукмун. — От друга страна, прав си, че няма да е зле, ако измислим как да постъпим с тези съкровища. Може би трябва да ги предадем за съхранение при някой известен с честното си име лихвар, та да отпуска заеми или да подпомага семействата на пострадалите от Култа.

— А после? — попита Оладан.

— После отново ще излезем в морето. И там ще чакаме, докато господарят на този кораб не потърси правата си върху него.

— Но ще го направи ли? Ами ако разбере за посещението ни в Симферапол? — попита Оладан.

Хоукмун се усмихна мрачно.

— Е, няма съмнение, че след това ще ни търси с удвоено настървение.

Осма глава
Слугата на Лудия бог

Веднага щом слязоха на пристанището в Симферапол, те продадоха малка част от съкровището за да закупят нови провизии и коне, а останалото предадоха на съхранение при един местен търговец, когото всички препоръчаха като човек, известен с достойнството и честността си из цяла Кримия. Не след дълго на хоризонта се появи и „Засмяното момиче“ и Хоукмун посрещна капитана, за да откупи мълчанието му относно историята на кораба с тъмните платна. След като си прибра багажа, включително и вързопа с подаръка на Ринал, той се качи на пленената гемия, където го чакаха Оладан и д’Аверк и тримата потеглиха с отлива. А все още объркания Кориантум остана да се възстановява при търговеца.

Повече от седмица черната гемия се носи оставена на волята на вълните и вятъра, докато накрая замря сред пълно безветрие. Хоукмун предполагаше, че се намират недалеч от тесния пролив, свързващ Черно с Азовско море, съвсем близо до град Керч, където е бил нает Кориантум.

Д’Аверк се излежаваше в хамака, който бе привързал между мачтите и от време на време се покашляше многозначително, за да изрази отегчението си. Оладан се бе покатерил в лястовичето гнездо и оглеждаше морската шир със зорък поглед, докато Хоукмун бродеше по палубата и се измъчваше от мисълта, че планът му ще се провали и той така и няма да узнае каква участ е сполетяла Изелда. Вече започваше да се съмнява, дали наистина пръстенът е нейният и да си повтаря, че вероятно в Камарг са изработени поне няколко подобни украшения.

После, една сутрин, на хоризонта се появи кораб, който приближаваше от северозапад. Оладан го забеляза пръв и извика Хоукмун на палубата. Дориан дотича и втренчи поглед напред. Може би това бе корабът, който очакваха.

— Слизайте долу — извика той. — Всички да слязат долу.

Оладан се спусна пъргаво по въжената стълба, а в същото време д’Аверк събра набързо хамака и го запокити в трюма. Тримата се спотаиха долу и зачакаха…

Измина близо час, преди да чуят глухия удар от сблъскването на двата корпуса, което им даде да разберат, че другият кораб се е изравнил с техния. Все още не знаеха дали не е някой пътуващ търговски кораб, доближил ги подтикван от най-обикновено любопитство.

Малко по-късно по палубата затропаха нечий обути в тежки ботуши крака, стигнаха чак до кърмата и се върнаха обратно. Настъпи тишина — човекът горе или бе влязъл в някоя кабина, или се бе изкачил на мостика.

Напрежението продължи да нараства, когато стъпките се появиха наново и този път се насочиха право към трюма.

Хоукмун забеляза някакъв силует да се надвесва над отворения люк и да се взира в мрака долу. Човекът изчезна за миг, после се появи отново и спусна въжена стълба. Още докато слизаше, Хоукмун се прокрадна безшумно към него.

Едва новодошлият стъпи на пода и Хоукмун го сграбчи с желязна хватка за гърлото. Противникът му се оказа човек с исполински размери, имаше огромна черна брада и сплъстена коса, а под пелерината от черна коприна носеше бронзов нагръдник. Той изпъшка от изненада и се завъртя, като повлече Хоукмун със себе си. Гигантът беше неимоверно силен. Пръстите му обхванаха китките на Хоукмун и ги парализираха.

— Бързо… помогнете да го хванем — извика Хоукмун, а приятелите му се нахвърлиха върху гиганта и го повалиха на пода.

Д’Аверк измъкна сабята си. Облечен в черната кожена ризница на гранбретански войн и със страховитата меча маска на лицето той изглеждаше като олицетворение на ужаса, когато опря острието в гърлото на огромния мъж.

— Името? — попита д’Аверк и гласът му изкънтя зад маската.

— Капитан Шагаров. Къде е моят екипаж? — исполинът се оглеждаше, очевидно изненадан от внезапната атака. — Къде са моряците ми?

— Искаш да кажеш — безумците, които изпращаше да грабят — намеси се Оладан. — Издавиха се всичките, с изключение на един, който ни разказа за твоя зловещ замисъл.

— Глупаци! — изруга Шагаров. — Та вие сте само трима. Нима смятате, че ще успеете да ме задържите в плен. Само да викна и отвън ще дойдат десетки избрани бойци.

— Вече се справихме веднъж с подобна пасмина, както сам забелязваш — отвърна, кискайки се, д’Аверк. — Нищо не пречи да повторим опита си.

За миг в очите на Шагаров блесна страх, сетне лицето му придоби непоколебим израз.

— Не ви вярвам. Хората, които плаваха с този кораб живееха за да убиват. Как сте могли…

— Е, могли сме — прекъсна го д’Аверк. Той извърна маската си към Хоукмун. — Какво ще кажеш да се качим на палубата и да свършим останалата част от плана?

— Ей сегичка — Хоукмун се надвеси над Шагаров. — Искам да го разпитам. Шагаров — твоите хора да са залавяли някакво момиче?

— Заповедта беше да не избиват момичетата, а да ги водят при мен.

— Защо?

— Не зная. Аз пък на свой ред трябваше да ги откарвам при него — Шагаров се засмя. — Дълго няма да съм в ръцете ви. Само до час ще сте мъртви и тримата. Моите хора скоро ще заподозрат нещо.

— И защо не взе никой от тях със себе си на борда? Може би защото не са безумци — и могат да се отвратят от онова, което щяха да открият?

Шагаров сви рамене.

— Викна ли — ще дойдат.

— Възможно е — съгласи се д’Аверк. — Изправи се, ако обичаш.

— Та тези момичета… — продължи Хоукмун. — На кого точно ги откарваше?

— На сушата, при моя господар — Лудия бог.

— Значи ти наистина служиш на Лудия бог. Ние мислихме, че само създаваш илюзия у хората, че последователите му са способни на подобни пиратски действия.

— Да, служа при него, но не съм негов последовател. Получавам заплата от агентите му и срещу това скитам из морето и нападам когото срещна.

— И с каква цел?

Шагаров се ухили.

— Култът не разполага със свои моряци. На тях са им нужни пари — включително и от плячка, а аз пък печеля добре и се забавлявам. Затова се обърнаха към мен. — Той се изправи на крака и се надвеси над тях. — Да вървим. Интересно ми е какво ще направите.

Д’Аверк кимна на другите и се скри в мрака, откъдето донесе три дълги, незапалени факли, по една за всеки от тях. После французинът побутна Шагаров и му посочи въжената стълба.

Изкачиха се на палубата, като примижаваха от яркото слънце, а сетне се загледаха в красивата тримачтова фрегата, завързана за гемията.

Мъжете на борда на фрегатата веднага осъзнаха, че нещо не е наред и понечиха да скочат на по-ниската палуба, но Хоукмун предугади намеренията им, извади сабята си и я опря в ребрата на Шагаров.

— Никакво движение, — викна им той — инак ще пронижа любимия ви капитан.

— Убий ме — и те ще те убият — изръмжа Шагаров. — Кой ще спечели?

— Тихо — рече му Хоукмун. — Оладан, пали факлите.

Оладан приближи огнивото до първата факла. Удари с кремъка и тя мигновено пламна. Запали и останалите и ги подаде на другарите си.

— Така — рече Хоукмун. — Този кораб е намазан със смола. Допра ли факлата до борда и той ще бъде обхванат в пламъци за миг, както и вашият. Затова ви съветвам да не предприемате нищо, за да спасите своя капитан.

— И какво като изгорим — мърмореше Шагаров. — И ти си луд като другите.

Хоукмун поклати глава.

— Оладан, приготви лодката.

Оладан изтича на кърмата, вдигна люка към задната част на трюма и после се спусна долу, стиснал в ръка дебело и здраво въже.

Хоукмун забеляза, че мъжете на другия кораб се размърдаха и приближи факлата до намазания с възпламеняваща се смола борд. От топлината на пламъка лицето му бе зачервено, а в очите му трепкаха зловещи отблясъци.

Междувременно Оладан се появи отново, прикачи въжето на предварително приготвения скрипец и се зае да го притегля, като от време на време го омотаваше около кръста си. През отворения люк се показа някакъв едър, масивен предмет, който почти изпълваше отвърстието.

Шагаров ахна, когато видя, че това е голям скиф, в който бяха завързани три коня, с настръхнали от уплаха уши. Оладан вдигна лодката и завъртя скрипеца така, че тя се люшна над морето. В този момент дребосъкът започна да я спуска, като пъшкаше от усилие и внимаваше да не доближи до пода факлата, която стискаше в другата си ръка.

Шагаров сбърчи вежди.

— Добре измислен план — кимна той. — Но вие сте само трима. Какво ще правите сега?

— Ще те обесим — заяви Хоукмун. — Пред очите на твоите хора. Две неща ме накараха да подготвя тази клопка за теб. Първо — нуждаех се от информация. И второ — исках да си получиш заслуженото.

— Какво съм заслужил? — извика Шагаров с облещени от ужас очи. — Защо се бъркате в чужди работи? Ние не сме ви сторили нищо. Чие е това правосъдие?

— На Дориан Хоукмун — произнесе със страшен глад дукът на Кьолн. Окъпан в лъчите на яркото слънце, камъкът в челото му сякаш се бе пробудил за живот.

— Моряци! — изпищя Шагаров. — Спасете ме! Нападайте!

— Само да мръднете, — предупреди ги д’Аверк, първо ще го убием, а сетне ще запалим и кораба ви. Нищо няма да постигнете. Ако искате да спасите себе си и кораба, махайте се от тук. Имаме сметки за уреждане само с Шагаров.

Както и предполагаха, моряците не бяха кой знае колко привързани към своя капитан и когато почувстваха, че са заплашени, изгубиха всякакво желание да му се притекат на помощ. Въпреки това не бързаха да се отдалечат, а гледаха какво ще предприемат тримата смелчаци.

Хоукмун метна свободния край на предварително приготвеното въже с примка през най-ниската мачта, изчака да се върне при него и го завърза здраво за борда.

В настъпилата гробна тишина Шагаров за първи път осъзна, че е изоставен от хората си.

На кърмата скифът, натоварен с коне и провизии, се полюшваше все по-близо до вълните. Факлите пламтяха ярко, озарявайки лицата на тримата другари.

Шагаров изкрещя уплашено и понечи да се отскубне, но в същия миг бе подпрян от готови да го пронижат остриета.

— Нямате право… — поде той, но млъкна веднага щом видя решимостта, изписана по лицата на тримата.

Оладан посегна със сабята си, придърпа полюшващата се над водата примка и я сграбчи с ръка. Д’Аверк побутна Шагаров напред, а Хоукмун взе примката и я разшири така, че да мине свободно през широкия врат на капитана. Тъкмо когато я пристягаше на врата му Шагаров извика и замахна с юмрук към дребният планинец, който едва пазеше равновесие на перилата. Оладан се подхлъзна и полетя към водата. Хоукмун се хвърли към борда, за да види как ще се справи неговият другар. В това време Шагаров се извърна към д’Аверк и ритна пламтящата факла в ръката му, но французинът отстъпи грациозно и размаха острието на сабята си под носа му.

Капитанът на пиратите се изплю в лицето на своя противник, покатери се на перилата, ритна Хоукмун, който се опитваше да го спре и скочи зад борда.

Примката на шията му се стегна, мачтата изскърца заплашително и тялото на капитан Шагаров се люшна дивашки напред-назад. Само след миг той бе мъртъв, с прекършен врат.

Д’Аверк понечи да вдигне съборената факла, но подът под краката му вече пламтеше и огънят се разпространяваше с неимоверна бързина. Французинът се опитваше да го спре като го стъпкваше с подкованите си ботуши.

Междувременно Хоукмун бе хвърлил спасително въже на Оладан и дребосъкът вече се катереше по ниския борд на гемията.

От близката фрегата се носеше недоволен ропот и Хоукмун се зачуди какво задържа все още моряците тук.

— Махайте се! — извика им той, докато помагаше на Оладан да прехвърли перилата. — Вече не можете да помогнете на капитана! Скоро и вие ще пламнете!

Но моряците сякаш не го чуваха.

— Не виждате ли, че горим, глупаци такива! — кресна им Оладан и посочи д’Аверк, който отстъпваше пред високите човешки бой пламъци, чийто огнени езици вече облизваха долния край на мачтите.

Д’Аверк се засмя.

— Май е време да се прехвърлим на нашата малка уютна лодчица.

Хоукмун запрати ненужната вече факла в огъня и извика:

— Но защо не си тръгват?

— Съкровището — обясни д’Аверк докато спускаха лодката във водата, а подплашените коне изпълваха въздуха с възбудено сумтене. — Сигурно мислят, че на кораба има съкровище.

В мига, когато дъното на скифа удари водата, тримата скочиха вътре и прерязаха свързващите ги с кораба въжета. Черната гемия вече беше обхваната в пламъци и гъст задушлив пушек. Тялото на Шагаров продължаваше да се люлее, озарено от пожара, като се въртеше непрестанно, сякаш се опитваше да избегне непоносимата топлина.

Вдигнаха малкото платно на скифа и бризът моментално го изпъна, а лодката се понесе бясно по вълните. Недалеч зад тях пиратската фрегата продължаваше да стои прилепена в борда на пламтящата гемия и първите огнени езици вече се вдигаха по страничните й въжета. Една част от моряците се заеха да гасят прехвърлилия се на техния борд огън, докато другите с неохота режеха абордажните въжета. Всеки миг фрегатата можеше да се озове в прегръдките на пожара.

Не след дълго малката лодка бе толкова далеч, че вече не можеха да различат, дали и фрегатата е обхваната от пламъци. Далеч пред носа на скифа сивееше брега на Кримия, а зад него се намираше тайнствената страна Украйна.

И някъде в тази Украйна трябваше да открият Лудия бог, с неговите верни последователи и — може би — Изелда…

Първа глава
Чакащият рицар

Когато наближиха черните чукари, с които бе опасан брегът, Хоукмун погледна към д’Аверк. Отметнал назад своята меча маска французинът оглеждаше морската шир, а на устните му трептеше едва забележима усмивка. Изглежда д’Аверк почувства, че Хоукмун го наблюдава, защото се обърна към него.

— Имаш озадачен вид, благородни ми Дориан — рече той. — Не си ли доволен от успешно изпълнения план?

— Доволен съм — кимна Хоукмун. — Но сега си мислех за теб, д’Аверк. Ти се присъедини съвсем спонтанно към нашето пътешествие, въпреки че не виждам каква полза би могъл да извлечеш от него. Не се и съмнявам, че въпросът със справедливото наказание на Шагаров не те е вълнувал особено, нито път ти е присърце съдбата на моята възлюбена Изелда. На всичко отгоре, досега не направи нито един опит да избягаш.

Усмивката на д’Аверк стана още по-широка.

— Че защо да бягам? Нима заплашваш живота ми? Всъщност, на няколко пъти дори го спаси. Изглежда, че на този етап съдбата ми е далеч по-тясно свързана с твоята, отколкото с тази на Тъмната империя.

— Но не си верен нито на мен, нито на моята кауза.

— Както вече имах възможността да обясня, прелюбезни Дориан, аз съм верен на онази кауза, която е в състояние да изпълни най-съкровените ми желания. Трябва да призная, че в последно време промених възгледите си относно безнадеждността на тази твоя кауза — по всичко изглежда, че ти си надарен с такова изобилие от късмет, та на моменти дори ми се струва, че може и да победиш в двубоя с Тъмната империя. А щом е така, защо да не се присъединя към борбата ти, при това с огромно желание.

— Надявам се, че не ме залъгваш с голи приказки, само докато ти се отдаде подходяща възможност да промениш позициите и да ме предадеш в ръцете на твоите господари?

— Каквото и да кажа, не ще те убедя — усмихна се д’Аверк — така че не смятам да ти възразявам.

Този загадъчен отговор накара Хоукмун да се намръщи отново.

Сякаш за да смени темата на разговора д’Аверк внезапно се сгърчи в пристъп на остра кашлица и се свлече на дъното на лодката.

Оладан извика от носа:

— Дук Дориан! Виж — на брега!

Хоукмун вдигна глава. Под стръмния скалист бряг се виждаше тесен чакълест плаж. Там, на самия край, където се разбиваха вълните, стоеше изправен конник, загледан към тях, сякаш ги очакваше, за да ми предаде някакво послание.

Не след дълго острият кил на скифа се вряза в крайбрежните камъни. Хоукмун скочи на плажа и в същия миг позна конникът, който ги очакваше в сянката на скалите.

Когато го доближи, конникът завъртя глава към него.

— Знаеше ли, че ще се появя тук? — попита го Хоукмун.

— Мястото изглеждаше подходящо, за да се появиш наблизо — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Затова се навъртах наоколо.

— Разбирам — Хоукмун го огледа внимателно. Не знаеше как да продължи разговора. — Така значи…

Зад него се изправиха д’Аверк и Оладан.

— Познаваш ли този благородник? — попита с вежлив тон д’Аверк.

— Стари приятели — отвърна Хоукмун.

— Вие трябва да сте сър Хюлам д’Аверк — рече тържествено Рицаря в Мрамор и Злато. — Виждам, че все още носите гранбретански одежди.

— И напълно задоволяват вкуса ми — каза д’Аверк. — Но не чух вашето име.

Ала Рицаря в Мрамор и Злато не му обърна внимание, а вдигна тежката си ръкавица и посочи Хоукмун.

— С теб исках да разговарям. Зная, че търсиш своята годеница — Изелда и че си намислил да се срещнеш с Лудия бог.

— Да не би Изелда да е пленница на Лудия бог?

— В известен смисъл. Но ти трябва да откриеш Лудия бог и по друга причина.

— Жива ли е Изелда? Това ме интересува. — Хоукмун втренчи настойчив поглед в него. — Искам да знам дали е жива.

— Жива е — при тези думи Рицаря в Мрамор и Злато се намести в седлото. — Но ще трябва да унищожиш Лудия бог, преди тя отново да бъде твоя. И не само да го унищожиш, но и да откъснеш Червения амулет от шията му. Защото Червения амулет ти принадлежи по право. Две неща е откраднал Лудия бог и двете са твои — момичето и амулетът.

— Вярно, Изелда е моя, но за този амулет не знам нищо. Никога не съм притежавал подобна вещ.

— Тази вещ, както казах, е Червения амулет и той ти принадлежи. Лудия бог няма никакво право да го носи, пък и именно на него дължи безумието си.

Хоукмун се засмя.

— Ако това качество е присъщо на всички, които носят Червения амулет, тогава нека го задържи.

— Това не е шега, дук Дориан. Лудия бог наистина обезумя след като открадна Червения амулет, защото амулетът принадлежи на един служител на Руническия жезъл. Ала ако този служител си възвърне откраднатото, не само че няма да обезумее, но и ще придобие могъща сила, която се предава от Руническия жезъл с помощта на амулета. Единствено онзи, който има право да носи Червения амулет се сдобива с тази сила, а лишените от това право губят разсъдъка си. Ето защо аз не мога да му го отнема. Само един човек има право да го стори и той е дук Дориан Хоукмун фон Кьолн — служител на Руническия жезъл.

— Ето че пак ме наричаш служител на Руническия жезъл, а аз не знам да съм поемал подобно задължение, нито пък мога да съм сигурен, дали всичко това не е рожба на въображението ти, или дори плод на един изгубил здрава почва ум.

— Мисли каквото си искаш. Но едно няма съмнение и ти не ще го отречеш — че най-голямото ти желание сега е да откриеш Лудия бог.

— Защото Изелда е негова пленница…

— И така да е. Е, поне не се налага да те убеждавам какво трябва да направиш.

Хоукмун се намръщи.

— Вярно е, че откакто тръгнах на път от Хамадан се случиха цял низ от странни съвпадения. Понякога дори невероятни.

— Няма никакви съвпадения и не може да има, когато става дума за намеса на Руническия жезъл. Понякога предначертаното прозира през мъглата, друг път се изгубва от погледа. — Рицаря в Мрамор и Злато обърна коня и посочи виещата се през скалите тясна пътека. — От там ще се качим на брега. Като стигнем горе ще направим лагер и ще починем. А утре от рано ще тръгнем на път към замъка на Лудия бог.

— Знаеш ли къде е? — запита обнадеждено Хоукмун, забравил доскорошните си съмнения.

— Зная.

В този миг Хоукмун бе завладян от нова мисъл.

— А сигурен ли си… че не си организирал отвличането на Изелда собственоръчно? Само за да ме накараш да търся Лудия бог?

— Изелда беше отвлечена от един предател в бащината й армия на име Хуан Жинага и той възнамеряваше да я отведе в Гранбретан. Но стана така, че други войници на Тъмната империя го нападнаха, с намерение да получат сами наградата за момичето. По време на боя Изелда успяла да избяга, а сетне се скрила в един керван поел към Италия. На брега на Адриатическо море взела кораб, който първоначално смятала, че се отправя към Прованс. Но оказало се, че това е кораб с роби за Арабия, който пък в Сидраския залив бил атакуван от пиратска фрегата от Карпатия.

— Историята не изглежда много достоверна. А после?

— После пиратите решили да поискат откуп за главата й, но не знаели, че Камарг е обсаден, нито пък имали представа, че и друг би платил за момичето. Така или иначе, решили да я откарат в Истанбул и там да я продадат. Но когато навлезли в залива, оказало се, че той гъмжи от кораби на Тъмната империя. Уплашени, продължили към Черно море, а там пък на свой ред били атакувани от фрегатата, която вие подпалихте…

— Останалото го зная. Ръката с пръстена, която открих, вероятно е принадлежала на пирата, заловил Изелда. Само че всичко това ми се струва направо невероятно. Толкова много съвпадения…

— Вече ти казах — не може да има съвпадения, когато става дума за намеса на Руническия жезъл. Всичко върви по предначертания път.

Хоукмун въздъхна.

— С нея всичко ли е наред?

— Горе-долу.

— Какво искаш да кажеш?

— Почакай докато стигнем замъка на Лудия бог.

Хоукмун се опита да разпита по-подробно своя събеседник, но Рицаря в Мрамор и Злато не промълви нито дума повече. Той остана да чака замислен на коня си, докато Оладан и д’Аверк разтоварваха конете от лодката и прехвърляха провизиите на седлата. Хоукмун откри с почуда, че все още пази своето старо и доста изтъркано седло и се зачуди как не го е изгубил сред толкова много приключения.

Когато привършиха с подготовката Рицаря в Мрамор и Злато насочи коня си към тясната клисура, от която започваше пътеката.

Тримата другари обаче срещнаха доста трудности, докато го следваха нагоре по скалите. На няколко пъти се наложи да слизат от конете и да пренасят на ръка вързопите с провизии, случваше се конете да се препъват и да политат към бездната. Най-сетне достигнаха върха на скалистия хълм и пред тях се ширна затревена степ, която сякаш се простираше до безкрая.

Рицаря в Мрамор и Злато посочи на запад.

— Утре ще поемем в тази посока, към Пулсиращия мост. Отвъд него започва страната Украйна, в сърцето на която, на много дни път от тук, се намира замъкът на Лудия бог. Но, отваряйте си очите, защото дори тук се срещат отряди на Тъмната империя. Той погледна към тримата другари, които стъкмяваха лагер, за да прекарат нощта.

— Няма ли да се присъедините към нас? — покани го любезно д’Аверк.

Ала покритата с огромен шлем глава се склони бавно и както рицарят, така и неговият кон останаха неподвижни през цялата нощ — като статуя застинала на своя пост.

Излегнат пред малката палатка Хоукмун разглеждаше силуета на Рицаря в Мрамор и Злато и се питаше човешко същество ли се крие под дебелата броня и ако е така, дали интересът му към Хоукмун е движен от благородни, или от злонамерени мотиви. Той въздъхна. Най-много от всичко искаше да открие Изелда, да я спаси и да я отведе обратно в Камарг, а после да помогне за освобождаването на тази малка провинция. Ала животът му се бе усложнил неимоверно от загадъчната намеса на Руническия жезъл и от пътищата, които бе принуден въпреки волята си да следва, за да изпълни „предначертанията“ на жезъла. Но как би могъл да следва нещо, предначертано от някакъв предмет? Или може би Руническия жезъл не бе само предмет, може би притежаваше разум? Във всеки случай, той бе олицетворение на най-голямата сила, когато трябваше да се закълнеш в нещо. Хората наистина вярваха, че жезълът е в състояние да управлява съдбите им. Защо тогава му бяха необходими някакви „служители“, когато всъщност всички човеци му служеха?

А може би не всички. Може би от време на време се появяваха и други сили — като Тъмната империя например — които се противопоставяха на предначертанията на Руническия жезъл? И тогава жезълът се нуждаеше от верни служители.

Мислите на Хоукмун ставаха все по-объркани. Не беше привикнал към подобни проникновени разсъждения, нито пък го биваше кой знае колко във философията. И ето, че не след дълго Дориан се унесе в сън.

Втора глава
Замъкът на Лудия бог

След два дни усилена езда конниците доближиха Пулсиращия мост, който свързваше скалистите брегове на материка, разделени на това място от широк няколко мили залив.

Изумителна гледка представляваше Пулсиращия мост, защото не беше построен от каквито и да било солидни материали, а по-скоро от кръстосани и преплетени разноцветни светлинни лъчи — златисти, алено червени, зелени и трептящо жълти. И целият този мост пулсираше, сякаш бе някакъв жив орган, а далеч под него вълните се разбиваха с пяна върху острите камъни.

— Какво е това? — обърна се Хоукмун към Рицаря в Мрамор и Злато. — Трябва да е дело на някаква свръхестествена сила.

— Антично произведение — отвърна рицарят. — Рожба на отдавна забравени научни познания и на една също отдавна забравена раса, която е населявала тези земи някъде във времената между падането на Смъртоносния дъжд и появата на първите кралства. Кои са били тези хора, откъде са дошли и къде са изчезнали — днес никой не знае.

— Ха, не знаете значи — намеси се д’Аверк. — Вие ме разочаровате. А аз ви мислех за всезнаещ.

Рицаря в Мрамор и Злато не отговори. Светлината на Пулсиращия мост трептеше по лицата и доспехите им и ги покриваше с разноцветни багри. Конете видимо започнаха да нервничат и колкото повече доближаваха моста, токова по-неохотно се подчиняваха.

Конят на Хоукмун внезапно спря и се вдигна на задните крака. Дориан дръпна рязко юздите и заби шпори в хълбоците му. Едва когато предните копита докоснаха трепкащата светлина на моста и животното осъзна, че под краката му има солидна почва, то се успокои и продължи напред.

Рицаря в Мрамор и Злато вече се носеше по моста и тялото му изглеждаше като озарено в пъстроцветен ореол и когато се огледа, Хоукмун откри, че и той, както и конят му са окъпани в подобно причудливо сияние. А като се извърна назад той видя, че д’Аверк и Оладан светят като същества от звездите, докато препускаха по моста от пулсираща светлина.

Далеч под тях, едва забележимо между плътно кръстосаните лъчи, сивееше бурното море и стърчащите от него назъбени скали, заобиколени с венци от белезникава пяна. Хоукмун долови слаб ритмичен шум, който напомняше музика и беше особено приятен за слуха и най-странното бе, че беше синхронизиран с пулсациите на моста.

Не след дълго пресякоха моста и почти веднага Хоукмун почувства странна лекота в тялото си, сякаш бе почивал дни наред. Той сподели усещанията си с Рицаря в Мрамор и Злато и странният спътник отвърна лаконично:

— Да, чувал съм и за тази особеност на Пулсиращия мост.

А след това се понесоха през степта, към леговището на Лудия бог.

На третия ден от пътя заваля съвсем ситен дъжд, но достатъчно продължителен и студен, за да ги измокри до кости и да понижи духа им. Конете им препускаха вяло през размекнатата украинска степ, която сякаш нямаше край и се простираше из целия мрачен и сив свят.

На шестия ден откакто бяха напуснали брега Рицаря в Мрамор и Злато неочаквано вдигна поглед, после спря коня си и даде знак на другите да последват примера му. После завъртя глава, сякаш се ослушваше.

Не след дълго и Хоукмун долови някакъв шум — тропот от приближаващи се коне. Малко по-късно на възвишението в ляво от тях се появи неголяма група конници, облечени в кожени дрехи и с кожени шапки на главите, въоръжени с дълги копия и привързани на гърбовете саби.

Конниците изглеждаха обхванати от паника, защото не забелязаха четиримата ездачи, а се понесоха край тях с безумна скорост, като шибаха неистово окъпаните в кървава пяна животни.

— Какво има? — извика им Хоукмун. — От какво бягате?

Един от ездачите се завъртя на седлото, колкото да отвърне:

— От войските на Тъмната империя!

После конниците се изгубиха от погледите им.

Хоукмун ги проследи с навъсен поглед.

— Ще продължаваме ли в същата посока? — запита той рицаря. — Или да потърсим по-безопасен път?

— Няма безопасен път — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Така че най-добре да продължим по вече избрания.

След около половин час забелязаха в далечината пред тях дим. Гъсти плътни пушеци се носеха ниско по земята, придружени от ужасно неприятна миризма. Хоукмун почти веднага се досети за източника на тази миризма, но не каза нищо. Малко по-късно навлязоха в малък град, който бе изгорен до основи, а на площада в центъра бе струпана огромна пирамида от голи човешки тела — мъже, жени, деца и дори животни — всички нахвърляни в безпорядък един върху друг, а след това подпалени.

Именно тази огромна клада от човешка и животинска плът бе източникът на черния пушек и тежката миризма. Хоукмун познаваше само една нация, която би могла да извърши подобен чудовищен акт. Конниците бяха прави. Войниците на Тъмната империя бяха някъде наблизо. Ако се съдеше по картината на разрушенията и пепелищата наоколо, от тук бе минал поне един батальон с гранбретанци.

Заобиколиха града, в който нямаше никакъв смисъл да влизат и продължиха, обхванати от мрачно настроение, но същевременно се оглеждаха бдително за войски на Тъмната империя.

От всички, най-потресен бе Оладан, който почти не познаваше жестокостите, към които бе склонна Империята.

— Струва ми се, — мърмореше объркано той — че нормални човешки същества не биха могли да… да извършат подобно…

— Те не се смятат за нормални човешки същества — прекъсна го д’Аверк. — Имат се за полубогове, а управниците им направо се обожествяват.

— И това оневинява каквито и да било действия спрямо простосмъртните — продължи с обясненията Хоукмун. — Освен това, в самата им природа е заложена мисълта за насилието, убийствата, мъченията и ужасите. Също както при някои животни, като вълчаците например, желанието за убийства е по-силно дори от волята за живот, така е и при поданиците на Тъмната империя. Техният остров се е превърнал в люлка на безумци, чийто мисли и действия се непонятни и чужди за всички, които не са имали честа да бъдат родени като гранбретанци.

Дъждът продължаваше да се сипе неуморно, а далеч зад тях пушеците се виеха около изгорения град.

— Близо сме вече до замъка на Лудия бог — обяви Рицаря в Мрамор и Злато.

На другата сутрин навлязоха в широка и плитка долина, в единия край на която имаше неголямо езеро, покрито с воала на сивкава мъгла. Отвъд езерото се издигаше някакви черна, мрачна сграда, построена от грубо дялани камъни.

Някъде по средата между мястото, където бяха спрели и замъка, на самия бряг на езерото, имаше малко селце от прогнили и схлупени колиби, с дървен пристан и изкорубени лодки, разхвърляни по пясъка. По навесите висяха прокъсани мрежи, но никъде не се виждаха моряците, които са ги използвали за да си намират прехрана.

Денят бе мрачен, студен и тъжен и над езерото, рибарското селце и замъка тегнеше някаква зловеща атмосфера. Тримата другари почти неохотно последваха Рицаря в Мрамор и Злато, който вече заобикаляше по брега, насочил коня си към замъка.

— Какъв е този Култ към Лудия бог? — прошепна Оладан. — Колко са последователите му? И дали всички се бият така настървено и злобно, както пиратите на кораба? Този рицар, който ни води, дали не надценява способностите ни?

Хоукмун сви рамене, замислен за съдбата на Изелда. Той вдигна глава и огледа мрачните стени на замъка, питайки се дали ще намери своята възлюбена в него.

Едва когато доближиха рибарското селце разбраха защо е така смълчано. Всички обитатели бяха избити и насечени безмилостно със саби и брадви. Някои от оръжията все още стърчаха от труповете на жертвите.

— Отново войници на Тъмната империя! — извика Хоукмун.

Но Рицаря в Мрамор и Злато поклати глава.

— Това не е тяхна работа. Нито оръжията са техни, нито начинът.

— Тогава… кой? — прошепна с треперещ глас Оладан. — Култът?

Рицарят не отговори. Вместо това спря коня, скочи от седлото и се наведе над най-близкия труп. Останалите го последваха, като се озъртаха. Мъглата се спускаше все по-плътно и всички имаха усещането, че зад непрогледната й пелена се е спотаила някаква зла сила.

Рицарят посочи трупа.

— Всички са бивши членове на култа. Едни са работили неуморно, за да снабдяват замъка с храна. Други са живели в замъка.

— Значи са се били по между си? — попита д’Аверк.

— Може би, в известен смисъл — отвърна рицарят.

— Какво значи, в известен смисъл…? — поде Хоукмун, но подскочи стреснат от пронизителния писък, долетял иззад колибите. Четиримата извадиха оръжията си и застанаха в кръг, готови да отбият нападение от всички страни.

Ала когато очакваното нападение започна, видът на атакуващите бе толкова странен, та Хоукмун неволно сведе сабя.

Те връхлетяха между колибите, размахвайки саби и бойни секири. Облечени бяха в кожени ризници, с метални нагръдници, в очите им бляскаха свирепи пламъчета, зъбите им лъщяха злобно, а от устните им капеше пяна.

Но не това бе поразило Хоукмун и неговите другари. Онова, което ги изненада бе, че крещящите като обезумели войни, до една бяха жени и всичките — надарени с необичайна красота.

Докато заемаше отново отбранителна позиция Хоукмун откри, че търси сред лицата на нападателките познатият и любим лик — на Изелда. Но не го намери.

— Затова значи Лудия бог е искал да му карат момичета — изсумтя д’Аверк. — Но какво се крие зад всичко това?

— Нищо — той е само един перверзен бог — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато докато отбиваше устрема на първата нападателка.

Макар че се защитаваше отчаяно срещу ударите на подивелите жени, Хоукмун откри, че е невъзможно да премине в контраатака. Неведнъж му се отдаваше случай да прониже смъртоносно някоя от нападателките, но всеки път неволно задържаше удара си. Изглежда същата пречка срещаха и неговите приятели. В миг на кратък отдих той се огледа и внезапно му хрумна една мисъл.

— Ще отстъпваме бавно — извика той на другите. — Следвайте ме. Намислих как да ги победим — без да проливаме кръв.

Четиримата бавно отстъпиха назад, докато опряха в сушилните, на които бяха разпънати рибарските мрежи. Хоукмун заобиколи единия край и хвана с ръка мрежата, като не спираше да отбива атаките. Оладан се досети какво е намислил, дръпна другия край на мрежата, в този миг Хоукмун извика „Давай!“ и двамата захлупиха рибарската мрежа върху бясно удрящото женско войнство.

Мрежата ги покри плътно започна да се стяга, но някои от жените съумяха да я разсекат и отново се нахвърлиха върху тях.

Ала междувременно д’Аверк и Рицаря в Мрамор и Злато дотичаха с нова мрежа и я хвърлиха върху малкото успели да се измъкнат от първата. Хоукмун и Оладан запратиха трета мрежа върху втората и накрая жените-нападателки се оказаха здраво овързани, докато противниците им имаха възможност да ги обезоръжат, без да се излагат на особена опасност.

Хоукмун вдигна задъхан цял наръч от саби и ги запрати в езерото.

— Вече започвам да се съмнявам, че този Луд бог е изгубил разсъдъка си. Трябва да призная, че добре подготвени и обучени, жените-войни разполагат с известни преимущества в двубоя с мъже. Обзалагам се, че всичко това е само част от някакъв по-голям замисъл…

— Да не искаш да кажеш, че с парите от пиратството Лудия бог възнамерява да създаде голяма завоевателна армия от жени? — попита Оладан.

— Така изглежда — присъедини се към тях д’Аверк. — Но защо ли жените са избили жителите на селото?

— Ще узнаем, когато стигнем замъка — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — А сега… — той млъкна, защото в този миг част от мрежата се скъса и една от жените се втурна към тях, вдигнала закривени нокти пред себе си. Д’Аверк я сграбчи и я вдигна във въздуха, докато жената продължаваше да рита и да се съпротивлява. Оладан скочи до него, замахна с дръжката на сабята и я халоса по тила.

— Тази гледка е в състояние да потресе един истински кавалер — заяви д’Аверк докато полагаше отпуснатото тяло на момичета на земята. — От друга страна, скъпи приятелю Оладан, мисля, че ти откри най-безболезнения начин да се справим с тази малка неприятност — при тези думи д’Аверк приближи купчината овързани момичета и се зае систематически да ги удря по главите. — Поне не се налага да ги убием — както несъмнено щяха да постъпят те с нас. Какво изключително благородство, нали?

— Чудя се, дали са само тези — рече замислено Хоукмун.

— Мислиш за Изелда? — подхвърли Оладан.

— Да, точно за Изелда. Хайде — Хоукмун скочи на седлото. — Да тръгваме за замъка на Лудия бог. — Той пришпори коня по песъчливия бряг към черната скалиста грамада. Другите наскачаха и го последваха. Първи препускаше Оладан, след него Рицаря в Мрамор и Злато, а най-отзад идеше Хюлам д’Аверк с такъв безгрижен вид, сякаш бе излязъл на утринна разходка.

Когато наближиха замъка, Хоукмун поуспокои лудия бяг на коня, а пред подвижния мост дръпна рязко юздите.

Вътре в замъка цареше тишина. Кулите все още бяха обвити в мъгла. Подвижният мост бе спуснат и покрит с трупове на стражи.

Някъде от върха на кулите изграка зловещо гарван, а после се спусна към блестящата повърхност на езерото.

Нито един слънчев лъч не пронизваше ниските сиви облаци. Сякаш този ден слънцето се бе скрило някъде другаде. Сякаш бяха напуснали света, който познаваха и бяха попаднали в друг, тъжен и мрачен свят, където от край време и до вечността царуват само смъртта и отчаянието.

Тъмният вход на замъка зееше като разтворена паст пред Хоукмун.

Мъглата твореше странни очертания, а тишината бе по-подтискаща от всичко. Хоукмун пое с пълни гърди от студения, влажен въздух, огголи сабя, ритна коня в хълбоците и се втурна по моста, като прескачаше труповете — право в леговището на Лудия бог.

Трета глава
Изборът на Хоукмун

Дворът бе гъсто покрит с тела. Някои от тях бяха на жени-войни, други носеха познатите нашийници. Сред камъните на паважа се виждаха ручейчета засъхнала кръв.

Конят на Хоукмун изцвили уплашен от мириса на разлагаща се плът, но рицарят го пришпори, жадуващ час по-скоро да узнае каква участ е сполетяла Изелда.

Докато препускаше, той се вглеждаше в лицата на избитите жени.

След него в двора връхлетя Рицаря в Мрамор и Злато, следван от Оладан и д’Аверк.

— Няма я тук — извика рицарят. — Тя е жива — вътре е.

Хоукмун скочи от коня и стисна юздите с разтреперана ръка.

— Какво… какво са сторили с нея, Рицарю?

— Сам ще узнаеш, дук Дориан. — Рицаря в Мрамор и Злато посочи с ръка портала на замъка. — Зад тази врата е тронната зала, където те очаква Лудия бог…

— Нима знае за мен?

— Знае само, че един ден ще се появи законният владетел на Червения амулет, за да му потърси сметка…

— Не ме интересува амулетът, а Изелда. Къде е тя, Рицарю?

— Вътре е. Вътре ще я намериш. Върви и поискай това, което ти принадлежи — жената и амулета. И двете имат важна роля в замисъла на Руническия жезъл.

Хоукмун се обърна, блъсна тежката порта и потъна в замъка.

Вътре беше невероятно студено. От покрива се стичаше ледена вода, а стените бяха покрити с мъх. Стиснал сабята в ръка, Хоукмун се прокрадваше през тунела, очакващ всеки миг да бъде нападнат.

Но никой не излезе на среща. Не след дълго стигна още една висока дървена порта и спря пред нея.

Зад вратата се чуваше странен тропот и някакъв дълбок, басов глас отекваше в помещението отвъд. Хоукмун лекичко побутна портата и тя поддаде. Той надникна през отвора и стана свидетел на странна и необичайна сцена.

Тронната зала сякаш бе дело на умопобъркан архитект. На места таванът се спускаше ниско, на други пък достигаше петдесет стъпки височина. Прозорци нямаше и единствената светлина идеше от трепкащите тук-там по стените факли.

В центъра на залата, сред проснатите тела на избити войници се издигаше масивен трон от тъмно дърво, обкован с тежки медни плочи. В пространството пред трона, закачена на ниския на това място таван, се полюшваше голяма желязна клетка, която приличаше на птича, само дето обитателят й бе значително по-едър. Доколкото можеше да различи Хоукмун, вътре в клетката имаше сгушена човешка фигура.

Ако се изключи обитателят на клетката, тронната зала бе съвсем безлюдна и Хоукмун продължи бавно напред.

Едва сега си даде сметка, че мърморенето иде именно откъм клетката, макар че звукът бе необичайно силен. Хоукмун реши, че това се дължи на акустиката на залата.

Вече стоеше съвсем близо до клетката, но все още не можеше да различи ясно фигурата вътре, тъй като в залата цареше сумрак.

— Кой си ти ? — извика Хоукмун. — Пленник на Лудия бог ли?

Хленченето утихна и фигурата бавно се надигна. После от клетката се разнесе дълбок, меланхоличен глас, който отекна в залата.

— Да — прав си. Аз съм най-нещастният пленник на този свят.

Едва сега Хоукмун успя да разгледа по-внимателно съществото от клетката. Имаше дълъг, тъничък врат и ужасно измършавяло тяло. Главата му беше покрита със сплъстени кичури сивкава коса, а също така сплъстената сива брада стърчеше надолу чак до гърдите. Имаше голям и относително прав нос, а в очите му се четеше безкрайна тъга.

— Мога ли да ти помогна? — попита Хоукмун. — Да се опитам ли да разтворя решетките?

Пленникът вдигна рамене.

— Вратата на клетката не е заключена. Не решетките са моят затвор. Заловен съм в капана на моя собствен многострадален череп. О, горкият аз!

— Но кой си ти?

— На времето носех името Сталников — да, аз бях член на великото семейство Сталникови.

— И Лудия бог те отвлече?

— Да, точно така. — Пленникът в незаключената клетка втренчи унилите си очи в Хоукмун. — А ти кой си?

— Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.

— Германец?

— Да, на времето Кьолн е била немска провинция.

— Страх ме е от германците — при тези думи Сталников се отдръпна в далечния край на клетката.

— Не трябва да се боиш от мен.

— Не трябва ли? — изкиска се Сталников и в очите му блесна безумие. — Не трябвало, значи! — Той зарови ръка под кожения си кафтан и извади нещо, привързано с шнур за врата му. Странният предмет озари всичко наоколо с приятна червена светлина. На пръв поглед приличаше на рубин, но като се вгледа по-внимателно Хоукмун забеляза, че камъкът носи знака на Руническия жезъл. — Не трябва, а? Значи ти не си онзи германец, който един ден ще дойде, за да ми отнеме могъществото?

Хоукмун едва сдържа възклицанието си.

— Червения амулет! Откъде го имаш?

— Откъде ли? — отвърна Сталников, надигна се и се ухили на Хоукмун. — Взех го преди тридесет години от трупа на един войн, който моите слуги бяха посекли, а сетне довлякоха тук за да го огледам. — Той завъртя амулета и светлинния лъч удари право в очите на Хоукмун. — Ето това е Лудия бог! Това е източникът на моят мощ и на моето безумие! Това е, което ме държи в плен!

— Ти си Лудия бог! Къде е моята Изелда?

— Изелда? Момичето? Новото момиче — с руси коси и нежна бяла кожа? Защо питаш?

— Защото е моя.

— Значи не искаш амулета?

— Искам Изелда.

Лудия бог се засмя и смехът му изпълни сводовете на залата и ги накара да затрептят.

— Тогава, ще я получиш, германецо!

Той плесна с ръце, вплитайки дългите си закривени нокти, а цялата клетка се люшна в бесен ритъм.

— Изелда, момичето ми! Изелда, твоят господар те вика!

От една мрачна част на залата, където тавана почти докосваше пода, се появи момиче. Хоукмун зърна очертанията на тялото й, но не знаеше със сигурност дали това е Изелда. Той прибра сабята в ножницата и пое насреща й. Да… походката… стойката на тялото… всичко приличаше на Изелда.

На устните му затрептя усмивка на облекчение и той протегна ръце към нея.

Изведнъж в залата се разнесе пронизителен животински писък и Изелда се нахвърли върху него, вдигнала нокти пред себе си и с кръвожадно разкривено лице. Беше облечена в кожена ризница, покрита със заострени стоманени шипове, а ноктите й бяха със стоманени наконечници.

— Убий го, красива Изелда — кикотеше се Лудия бог. — Убий го, цвете мое и се нахрани с мършата му.

Хоукмун вдигна ръце за да се защити от ноктите и почувства как Изелда раздира кожата му. Неволно отстъпи назад.

— Изелда, спри… — това съм аз, твоят годеник… Дориан…

Но в безумните очи нямаше и следа от разпознаване и девойката се нахвърли с още по-голямо ожесточение върху него. Хоукмун отстъпи още крачка назад и изгубил дъх, продължаваше да я моли само с поглед.

— Изелда…

Лудия бог избухна в нов порой от кикот и се затресе в клетката.

— Довърши го, мое дете. Рапори му гърлото!

Хоукмун с мъка сдържаше плача си, докато се отбраняваше от свирепите атаки но момичето.

Все пак успя да извика на Сталников.

— Каква е тази сила, на която тя се подчинява и която заглушава дори гласа на любовта?

— Това е силата на Лудия бог, на тази сила се подчинявам и аз — отвърна Сталников. — Червения амулет превръща всички в свои безгласни роби!

— Само ако е в ръцете на някое зло същество… — припомни си Хоукмун, отскочи от протегнатите ръце на Изелда и се втурна към клетката.

— Зли са всички, които го носят — извика в отговор Сталников и отново се заля в смях, като видя как Изелда дърпа настървено ръкава на Хоукмун. — Всички…

— Всички освен служителите на Руническия жезъл!

Гласът идеше от другия край на залата и принадлежеше на Рицаря в Мрамор и Злато. Беше като глас от гроба.

— Помогни ми — извика Хоукмун.

— Не мога — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато застанал неподвижно и подпрял ръце на дръжката на меча, чието острие бе здраво забито в пода.

Хоукмун се препъна и почувства как Изелда впива нокти в гърба му. Той се завъртя, сграбчи я за китките, но изрева от болка, когато се убоде на заострените шипове. Все пак успя да я отблъсне и отново полетя към клетката, където Лудия бог се превиваше от смях.

Хоукмун влетя в клетката и ритна Сталников в лицето. Клетката се люшна и започна да се върти. Изелда тичаше около нея и протягаше нокти към Дориан.

Сталников се сви в другия край на клетката с пламтящи от ужас и омраза очи, а Хоукмун затръшна вратата зад себе си и се приближи до него. Отвън се разнесе яростният вик на обезумялата девойка, а от светлината на амулета очите й пламтяха в алени сияния.

С обляно в сълзи лице Хоукмун едва откъсна поглед от своята любима и се надвеси заплашително над Лудия бог.

Гласът на ужасения Сталников отекна чак в дъното на залата. Той вдигна амулета и го завъртя пред очите на Дориан.

— Назад, простосмъртни. Склони глава пред мен… и пред силата на амулета…

Хоукмун премигна и внезапно почувства слабост. Очите му бяха втренчени неподвижно в амулета, тялото му замръзна и той усети как някаква чужда сила го завладява.

— А сега… — продължи Сталников. — Сега трябва да сведеш шия пред своя палач.

Но Хоукмун разтърси глава и отново пристъпи напред. От изненада Лудия бог зяпна с уста.

— Нареждам ти, в името на Червения амулет…

Но ето, че от вратата се разнесе гробовния глас на Рицаря в Мрамор Злато:

— Амулетът няма сила над този човек. Само над него. Защото той е законният му владетел.

Сталников потрепери и се притисна към решетките зад него, а Хоукмун го последва.

— Назад! — изкрещя Лудия бог. — Махни се от клетката!

В същото време Изелда се вкопчи в решетките и блъсна покритото си със стоманени шипове тяло в клетката, впила поглед в гърлото на Хоукмун.

— Назад! — изкрещя повторно Сталников, но този път в гласа му се долови увереност. Той протегна ръка и удари вратата на клетката.

Оголила зъби в зловеща гримаса, Изелда бавно се прокрадваше към отвора. Лудия бог стоеше с гръб към нея, насочил блясъка на Червения амулет в очите на Хоукмун.

Изелда замахна с ръка и впи нокти в тила на Сталников. Той изпищя от болка и скочи на пода. Едва сега Изелда забеляза Хоукмун и се хвърли към вратата.

Хоукмун знаеше, че е безсмислено да вразумява своята обезумяла любима. Той събра сили, втурна се покрай размаханите й ръце, строполи се на пода и се претърколи, опитвайки се да си поеме дъх.

Тъкмо когато се надигаше Изелда скочи към него.

Лудия бог вече се беше покатерил на своя огромен трон и отново въртеше Червения амулет така, че да свети в очите на Хоукмун. Кръв шуртеше от раната, която Изелда бе отворила на рамото му.

Сталников зърна приближаващия се Дориан, сви се и протегна умолително ръка.

— Остави ме… моля те… няма да ти причиня нищо.

— Вече ми причини достатъчно болка — отвърна мрачно Хоукмун и оголи сабята. — Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Толкова много, че отмъщението ще ми донесе неописуемо удоволствие…

Сталников се покатери на върха на трона и извика на момичето:

— Изелда, спри! Стани такава, каквато беше! Нареждам ти със силата на Червения амулет!

Хоукмун се извърна и забеляза, че Изелда бе спряла и се оглеждаше объркано. Устните й се сгърчиха от ужас, когато забеляза окървавените си нокти и стоманените шипове по тялото си.

— Какво стана? Какво сте направили с мен?

— Стана това, че беше хипнотизирана от онова чудовище — изрева Хоукмун и посочи с острието на сабята хленчещия Сталников. — Но сега ще отмъстя за всичко, което е направил с теб!

— Не! — пищеше Сталников. — Не е честно!

Изелда избухна в сълзи.

Сталников се озърташе отчаяно.

— Къде са моите верни другари — къде са смелите ми войни?

— Избиха се по между си, за да задоволят перверзния ти вкус — рече му Хоукмун. — А малкото, които оцеляха, ние пленихме.

— Моята женска армия! Искам красотата да завладее Украйна! Върнете ми наследството на Сталников…

— Ето го твоето наследство — каза Хоукмун и вдигна сабята.

Сталников скочи от върха на трона и побягна към вратата, но спря, когато осъзна, че пътят за бягство е отрязан от Рицаря в Мрамор и Злато.

Лудия бог свърна внезапно към тъмната част на залата и се изгуби от погледите им.

Хоукмун слезе от трона и се приближи до Изелда, която лежеше на пода и тихо плачеше. Той се надвеси над нея и погали нежно окървавените й пръсти.

Девойката вдигна глава.

— О, Дориан. Как ме откри? О, моя любов…

— Благодари на Руническия жезъл — прогърмя гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.

Хоукмун се извърна и се засмя облекчено.

— Не може да ти се отрече постоянство, Рицарю.

Но Рицаря в Мрамор и Злато не отговори, а продължи да стои неподвижно като статуя.

Хоукмун напипа ремъците, с които бе закопчан зловещия, покрит с шипове костюм на девойката и се зае да ги разкопчава.

— Открий Лудия бог — продължи Рицаря. — Не забравяй, амулетът е твой. Той ще те дари със сила.

— А може би ще ме лиши от разсъдък? — погледна го Хоукмун.

— Не, глупако, той ти принадлежи по право.

Хоукмун спря, впечатлен от гласа на Рицаря. Изелда докосна ръката му.

— Аз ще се справя — рече тя.

Хоукмун се надигна, погледна към мрака, където бе изчезнал Лудия бог и извика:

— Сталников!

Някъде от дъното на залата блесна алено сияние. Хоукмун приведе глава и продължи в ниската част на залата. Пред него се чуваше хленчене, което ставаше все по-силно.

Източникът на червеното сияние непрестанно се приближаваше, а заедно с това се усилваше и хленчът. Най-сетне светлината стана толкова ярка, че Хоукмун успя да различи Лудия бог, застанал пред грубо измазана стена, със сабя в ръка.

— От тридесет години те чакам, германецо — произнесе той с неочаквано спокоен глас. — Знаех, че някой ден ще дойдеш, за да разрушиш плановете ми, да унищожиш моите идеали, да потъпчеш всичко, за което съм работил. Но все се надявах да избегна тази опасност. И може би ще успея.

При тези думи Лудия бог изкрещя и се нахвърли срещу Хоукмун, вдигнал сабята за удар.

Хоукмун отби с лекота атаката, измъкна се от прегръдката на Лудия бог и пъргаво опря острие в сърцето му. Няколко секунди Хоукмун разглеждаше с нескрито съжаление посивелия безумец. Светлината на камъка озаряваше лицата им в червено. Сталников понечи да се помоли с дрезгав глас, после сведе отчаяно глава.

Хоукмун заби острието на сабята право в сърцето на Лудия бог. После се завъртя и си тръгна, оставяйки зад себе си трупа и неговия амулет.

Четвърта глава
Силата на амулета

Хоукмун загърна треперещата Изелда в своя плащ. Момичето продължаваше да плаче, но намери сили да се изправи и се облегна на гърдите на Дориан. Близо до тях, все така неподвижен стоеше Рицаря в Мрамор и Злато.

Докато Хоукмун успокояваше Изелда Рицаря неочаквано размести огромното си тяло и закрачи към дъното на залата, където все още лежеше трупа на Сталников.

— О, Дориан, не зная дали имаш представа какви ужаси преживях през тези няколко месеца. Първо ме заловиха някакви разбойници и ме откараха на стотици мили. Не зная дори как се наричаше това пъклено място. Не помня нищо от последните няколко дни, когато дойдох на себе си, бях протегнала ръце към теб, обладана от ужасяващото желание да те убия…

Хоукмун я притисна към гърдите си.

— Само един кошмарен съм, мила моя. Ела, да тръгваме. Ще се завърнем в Камарг, където ще сме в безопасност. Кажи ми, какво стана с баща ти и другите?

Очите й се разшириха.

— Не знаеш ли? Мислех, че си се върнал, преди да тръгнеш да ме търсиш.

— Не зная нищо, освен слухове. Как са Боуджентъл, фон Вилач, графът…?

Тя сведе поглед.

— Фон Вилач загина поразен от огнестрел при едно сражение на северната граница. А графът…

— Какво?

— Когато за последен път го видях баща ми лежеше болен и дори изключителните целебни умения на Боуджентъл изглежда не бяха в състояние да го изправят на крака. Каза, че Камарг скоро ще падне — смяташе, че си мъртъв, след като не се завърна на време.

Погледът на Хоукмун помътня.

— Трябва да се върна час по-скоро в Камарг — дори само за да вдъхна живот на графа. След като и ти си изчезнала, вероятно силите му съвсем привършват.

— Ако въобще е още жив — произнесе тихо тя.

— Трябва да е жив. Щом Камарг все още се държи, значи граф Медни е жив.

Откъм тунела долетя тропот на ботуши. Хоукмун скри Изелда зад себе си и извади сабята.

Вратата се отвори и вътре нахлу задъханият Оладан, следван от д’Аверк.

— Войници на Тъмната империя — рече Оладан. — Повече, отколкото бихме могли да надвием. Вероятно са дошли да огледат замъка и околностите му за нови жертви.

Д’Аверк избута встрани косматия дребосък.

— Опитах се да ги успокоя, рекох им, че по право аз трябва да ги командвам, защото рангът ми е по-голям от този на техния водач, но… — той сви рамене. — Изглежда д’Аверк вече няма ранг в редовете на Гранбретан. Проклетият пилот на орнитоптера е живял достатъчно дълго, за да разкаже на открилите го войници за моето предателство. Сега вече и аз съм извън закона също като теб…

Хоукмун сбърчи вежди.

— Влизайте и да видим с какво можем да залостим вратата. Едва ли ще ги задържи дълго, ако рекат да ни щурмуват.

— Няма ли друг изход? — попита д’Аверк.

— Мисля, че не — рече Хоукмун. — Всъщност, после ще му мислим.

От мрачните сенки изплува фигурата на Рицаря в Мрамор и Злато. Червения амулет се полюшваше в ръката му. Шнурът бе окървавен.

Рицаря в Мрамор и Злато застана пред Хоукмун и подаде амулета, като внимаваше да не го докосва. Зад тях Оладан и д’Аверк трупаха каквото намерят до вратата.

— Вземи — рече Рицаря. — Твой е.

Хоукмун отстъпи назад.

— Не го искам — няма да го взема. В това нещо се крие зла сила. То е причинило толкова много смърт и безумие — дори нещастният Сталников се превърна в негова жертва. Задръж го. Намери друг глупак да го носи!

— Ти си този, който трябва да го носи — разнесе се могъщият глас зад шлема. — Само ти можеш.

— Не желая! — Хоукмун посочи с ръка Изелда. — Този камък превърна моята любима в жадуващо да убива изчадие. Всички избити, които срещнахме по пътя, са жертви на неговата тайна сила. Всички — дори труповете в селото и нещастниците в двора на замъка. Нито един от онези, които ни нападнаха, не бе успял да запази разсъдъка си. — Той бутна назад полюшващия се амулет. — Няма да го приема. Не искам да имам нищо общо с него, пък дори и да е дело на Руническия жезъл!

— Може би си прав. Но това, което виждаш, е дело на хората — те са изопачили силата, скрита в камъка, използвайки я за да задоволят своите страсти. А твой дълг е да приемеш този дар — защото Руническия жезъл те е избрал за свой служител. Червения амулет няма да ти навреди. От него ще получиш само сила.

— Сила да унищожавам и да превръщам другите в безумци!

— Сила да вършиш добро — сила да се биеш с ордите на Тъмната империя!

Хоукмун се усмихна презрително. В този момент вратата се разтърси из основи и той разбра, че войниците на Гранбретан са пристигнали в замъка.

— Повече са от нас — рече Хоукмун. — Ще ми даде ли Червения амулет онази исполинска сила, която сега е необходима за да се измъкнем през единствения изход — където ни чака врагът?

— Амулетът ще ти помогне — произнесе уверено Рицаря в Мрамор и Злато и протегна ръка.

Вратата изскърца под ударите, които се сипеха върху нея отвън.

— Щом този амулет владее подобно могъщество, — попита Хоукмун — защо не го носиш ти?

— Защото не ми принадлежи. С мен ще направи същото, каквото стана с нещастника Сталников. Хайде, вземи го — Рицаря пристъпи напред. — Заради него дойде тук.

— Дойдох заради Изелда — за да я спася. И вече го направих.

— Тя бе тук заради камъка.

— Значи сте я използвали за да ме примамите…

— Не. Сам каза, че си дошъл, за да я спасиш, а отказваш единственото средство, което ще ти помогне да се измъкнеш от замъка. Падне ли вратата тук ще нахлуят свирепите орди на Тъмната империя и ще избият всички. Нищо чудно съдбата на Изелда да е дори по-страшна от твоята…

Вратата пропука. Оладан и д’Аверк отстъпиха назад с вдигнати саби. На лицата им се четеше отчаяние.

— Още миг и ще бъдат тук — обяви д’Аверк. — Сбогом, Оладан, сбогом и на теб — Хоукмун. Двамата не бяхте толкова досадни другари, колкото някои…

Хоукмун не откъсваше поглед от амулета.

— Зная ли…

— Довери ми се — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — И преди съм ти помагал в трудни моменти. Нима сега ще извърша нещо, което да ти донесе гибел?

— Гибел — не. Но ще ме постави в услуга на тъмни и зли сили. Откъде да знам, че наистина си посланик на Руническия жезъл? Имам само твоята дума. Как да съм сигурен, че не служиш на някоя страшна сила?

— Вратата всеки миг ще падне! — извика Оладан. — Дук Дориан, имаме нужда от помощта ти! Нека рицарят да избяга с Изелда, ако има друг път!

— Побързай! — извика Рицаря в Мрамор и Злато и протегна амулета. — Вземи го и спаси любимата си.

Хоукмун се поколеба за миг, после пое камъка. Той се сгуши в дланта му като куче в скута на своя господар — но куче, надарено с могъща сила. Сиянието му се усили неимоверно и озари залата до последното затънтено кътче. Хоукмун почувства как се изпълва със сила. Усещаше тялото си по-здраво и могъщо от когато и да било. Движенията му станаха светкавични. Умът му вече не беше замъглен от премеждията през последните дни. Той се усмихна, постави окървавения шнур на шията си, приведе се над Изелда, целуна я нежно по челото, сетне се обърна към вратата, стиснал оголената сабя в ръка и зачака тъмната орда отвън да я разбие на трески.

Не след дълго масивната порта се стовари с грохот и на прага застанаха задъханите кучета на Гранбретан, със свирепи тигрови маски, обсипани със сапфири и с насочени остриета към смелчагите, които ги очакваха в залата.

Водачът на гранбретанците пристъпи напред.

— Толкова усилия за толкова малко противници. Братя, редно е да ги накараме да си платят за похабеното време.

И сечта започна.

Пета глава
Кървавата баня в тронната зала

— В името на Руническия жезъл! — извика пресипнало Хоукмун. — Нека силата бъде с мен!

С този вик той се хвърли напред, замахна със сабята и разсече металния пръстен, който обгръщаше шията на водача на тигрите, а пестника на лявата си ръка стовари право в лицето на изправения до него противник, който полетя назад и се вряза в бронираните редици.

Изведнъж залата се изпълни с кръв и блясък на метал. Заревото на амулета трептеше по стоманените брони на войниците, които се отдръпнаха смутени при вида на атакуващите ги шепа смелчаци.

Но червените отблясъци ги заслепиха и те вдигнаха ръце, за да прикрият очите си, а оръжията им не можеха да насмогнат на бързината, с която Хоукмун, Оладан и д’Аверк въртяха сабите си. Като огромен косач вършееше зад тримата Рицаря в Мрамор и Злато, помитайки всичко на пътя си със своя тежък меч.

Сред свирепи викове и дрънчене на желязо, четиримата приятели, следвани от Изелда, си пробиваха път през гъстите редици на гранбретанците.

Хоукмун бе нападнат едновременно от шестима войни със секири, които се опитаха да го притиснат и да спрат размаха на смъртоносната му сабя, но дукът на Кьолн ритна първия, втория удари с лакът в слабините, а третия посече право през тигровата маска, така че всичко наоколо в миг бе окъпано с кръв и мозък. Сетне сабята му се завъртя с такава скорост, че по-скоро напомняше движението на брадва, която сече дърва, отколкото на нещо друго. Когато ръката му отмалееше, той прехвърляше сабята в другата, но не спираше дори за миг. А след като измъкна още една сабя от поредния противник, той размаха и двете — с едната пронизваше, а с другата сечеше.

— Ах — прошепна в един миг Хоукмун. — Този амулет си заслужава цената. — Камъкът се полюшваше на шията му, превръщайки изпотеното му, мрачно лице в червена маска на демон.

И ето че малка група войници се опитаха да побягнат към изхода, но Рицаря в Мрамор и Злато пресече пътя им и двамата с д’Аверк ги довършиха.

Хоукмун се озърна и спря поглед на Изелда. Девойката бе заровила лицето си в шепи, отказвайки да следи развоя на кървавата сеч.

— О, колко е сладко да избиваш тази мърша — провикна се Хоукмун. — Не крий лицето си, Изелда — това е нашият триумф!

Но момичето не вдигна глава.

Навсякъде по пода на залата се търкаляха трупове на посечени и пронизани войници. Хоукмун се оглеждаше задъхан, търсещ нови жертви, но не бе останал нито един жив тигър. Той захвърли спечелената в боя сабя, прибра своята в ножницата и почувства, как постепенно го напуска бойната възбуда. После сведе навъсен поглед към Червения амулет, вдигна го, за да го огледа по-внимателно и се спря на руническото изображение, което бе изрязано в него.

— И така, — прошепна той — първото, с което ми помогна, бе да убивам. Благодарен съм ти, но все пак се питам — дали силата в теб е зла, или добра… — Камъкът блесна за последен път и започна да избледнява. Хоукмун вдигна глава към Рицаря в Мрамор и Злато. — Амулетът потъмня — какво означава това?

— Нищо — вдигна рамене рицарят. — Той извлича силата си от огромно разстояние и не може да я поддържа продължително време. Не след дълго отново ще върне яркостта си. — Рицарят млъкна и посочи с ръка входа. — Чувам стъпки — сигурно идват още войници.

— Тогава, да ги посрещнем — каза д’Аверк като се поклони галантно и направи път на Хоукмун. — След вас, скъпи приятелю. Виждам, че сте създаден да ни водите.

— Не — поклати глава Рицаря. — Аз ще отида. Амулетът е изгубил силата си за известно време. Елате.

Като пристъпваха внимателно, те пресякоха разбитата врата, а Хоукмун и Изелда вървяха най-отзад. Едва сега девойката вдигна очи към него.

— Радвам се, че ги убихте — произнесе с треперещ глас тя, — макар че мразех всеки миг от тази безмилостна сеч.

— Тези хора не знаеха що е милост — отвърна Хоукмун — и не заслужаваха да я получат. За тях няма друг начин да служат на Тъмната империя. Отвън ни чакат още. Бъди храбра, моя любов, защото ни предстои най-голямата опасност.

А междувременно Рицаря в Мрамор и Злато посрещна първите свежи подкрепления на противника, размахал огромното острие на меча си. Той се вряза в редиците им, като ги разблъскваше с масивната си броня. Идващите отзад войни на Тъмната империя ревяха с пълни гърла, опитвайки се да си вдъхнат кураж и малко смутени от факта, че една доста многобройна част от тях е била разбита от толкова малочислен противник. Страшни изглеждаха четиримата войни, когато се появиха на дневна светлина, защото доспехите им бяха опръскани от горе до долу с тъмна кръв.

Сивият дъжд продължаваше да се сипе от мрачното небе, въздухът бе все така студен, но Хоукмун и приятелите му се почувстваха ободрени, когато напуснаха застоялата атмосфера на замъка, а мисълта за победата, която бяха спечелили срещу превъзхождащия ги многократно противник ги караше да се мислят за неуязвими. Хоукмун, Оладан и д’Аверк се нахвърлиха със зловещи усмивки срещу своите врагове и видът им бе толкова ужасяващ, че гранбретанците спряха смутени, макар срещу тях да бяха само четирима войни. Рицаря в Мрамор и Злато вдигна масивната си ръкавица и посочи моста.

— Вървете си, — нареди им той с нисък, басов глас, — инак ще ви унищожим, както унищожихме вашите другари.

Хоукмун се зачуди на самоувереността, която прозвуча в думите на рицаря, защото си даваше сметка, че без силата на Червения амулет шансовете им са нищожни.

Но междувременно по моста изтрополиха нова група войни, надаващи безумни крясъци и размахващи бясно оръжията, които бяха изтръгнали от ръцете на убитите.

Жените-войни на Лудия бог най-сетне се бяха освободили от мрежите.

— Покажи им амулета — прошепна Рицаря в Мрамор и Злато. — На него са свикнали да се подчиняват, а не на Лудия бог.

— Но светлината му избледня — вдигна вежди Хоукмун.

— Няма значение. Покажи им го.

Хоукмун дръпна амулета от шията си и го размаха към крещящите жени.

— Спрете. В името на Червения амулет, нареждам ви да нападнете тези хора… — и той посочи с ръка войниците на Тъмната империя. — Напред… аз ще ви водя!

При тези думи Хоукмун се хвърли, размахвайки меча и посече най-близкия войник преди още нещастника да е вдигнал оръжие, за да се защити.

Жените значително надвишаваха по своя брой гранбретанците, а и се справяха така добре със задачата, че не след дълго д’Аверк извика:

— Оставете те да ги довършат — време е да изчезваме.

Хоукмун вдигна рамене.

— И така да е, но не забравяй, че наблизо ще има и други войници на Тъмната империя. Знаеш, че се движат на големи групи.

— Последвайте ме, — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — време е да пуснем на свобода чудовищата на Лудия бог…

Шеста глава
Чудовищата на Лудия бог

Рицаря в Мрамор и Злато ги отведе в далечния край на двора, където в стената беше зазидана тежка метална врата. Наложи се да поразчистят труповете наоколо, преди да се захванат за масивните резета, с които беше залостена вратата. Металната врата се отвори със зловещо скърцане, разкривайки тесен и тъмен тунел, който водеше надолу.

От тунела полъхна някаква тягостна и странно позната миризма, която накара Хоукмун да спре, защото беше уверен, че тази миризма вещаеше нови опасности.

— Не се страхувай — успокои го рицарят. — Продължавай. Тук е единственото средство за нашето спасение.

Хоукмун започна да се спуска предпазливо надолу, следван от останалите.

Неусетно излязоха в продълговата подземна галерия, осветена само от идещата зад тях светлина. В другия край се виждаше нещо, но Хоукмун не можеше да различи ясно очертанията му. Тъкмо понечи да тръгне натам, когато го спря гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Не сега. Първо чудовищата. Те са в клетките.

Хоукмун едва сега забеляза, че по двете страни на дългата галерия са подредени тесни клетки, от които се носеше ужасна воня на животни, чуваше се злобно сумтене, а решетките отпред от време на време се разтърсваха от ударите на масивните туловища.

— Не са коне — произнесе озадачено зад него Оладан. — Не са и биволи. Да ти призная, дук Дориан, миришат ми на котки.

— Да, така е — кимна Хоукмун, като опипваше нервно дръжката на сабята си. — Котки — ето на какво мирише. Но с какво ще помогнат тези котки за да се измъкнем?

В това време д’Аверк дръпна една факла от стената и я запали с огнивото. Едва след като факлата се разгоря Хоукмун откри, че предметът в другия край на подземната галерия е голяма колесница, способна да побере всички присъстващи. Двойните тегличи бяха предназначени за впрягане едновременно на четири животни.

— Отворете клетките — рече Рицаря в Мрамор и Злато — и впрегнете котките в оките.

Хоукмун го погледна изумен.

— Да впрегнем котките в колесницата? Това може да е прищявка на Лудия бог, но ние сме хора със здрав разум. Освен това, доколкото мога да преценя по звуците, тези котки са диви. Отворим ли вратите и те ще се нахвърлят върху нас.

Сякаш в потвърждение на думите му зад решетките се разнесе оглушителен рев, който бе подет от останалите животни и скоро стените на галерията се разтърсиха.

Когато най-сетне шумът утихна, Хоукмун вдигна рамене и се обърна към изхода.

— Най-добре да намерим коне, за да ги впрегнем в колесницата.

— Все още ли не си разбрал, че трябва да ми се доверяваш? — учуди се рицарят. — Не казах ли истината за Червения амулет?

— Тази истина все още подлежи на проверка.

— А жените-войни — та не се ли подчиниха на амулета?

— Вярно е — съгласи се Хоукмун.

— Чудовищата на Лудия бог също са обучени да се подчиняват на онзи, който носи Червения амулет. Помисли, Дориан, какво ще спечеля, ако те излъжа?

Хоукмун вдигна рамене.

— Май съм станал прекалено подозрителен, откакто гостувах на благородниците от Тъмната империя. Не зная какво би могъл да спечелиш. Пък и вече се изморих да търся път за спасение — защо да не опитам това, което ми предлагаш… — при тези думи той доближи една от клетките.

Още щом дръпна резето и огромна космата лапа отмести вратата навътре. В отвора се показа глава — по-голяма от биволска, по-свирепа от тигрова, глава на озъбена котка, с лъскави жълти очи и жълтеникави зъби. Докато пристъпваше в коридора, от гърдите й се надигна заплашително ръмжене, а жълтите очи ги оглеждаха бдително. Гръбнакът на котката бе покрит с редица от остри шипове, жълти също като зъбите й, които се спускаха чак до опашката, завършваща накрая с остър като нож рог.

— Една легенда се превръща в реалност — произнесе смутено д’Аверк, изгубил обичайното си самообладание. — Това са ягуари-мутанти, били са използвани в Последната война от Азиакомуниста. Виждал съм ги само на картинка, смята се, че са изчезнали преди хиляда години, защото не можели да се размножават…

— Така е — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Но затова пък живеят вечно.

Огромната глава се доближи до Хоукмун, опашката се надигна заплашително, а жълтите очи се втренчиха в амулета.

— Кажи й да легне — рече рицарят.

— Легни долу! — нареди Хоукмун и животното незабавно изпълни заповедта му, като затвори уста и дори склопи зловещите си очи.

Хоукмун се усмихна.

— Моите извинения, Рицарю. Добре, а сега да освободим и другите три. Оладан, д’Аверк…

Другарите му изтичаха да дръпнат резетата, а Хоукмун обгърна с ръка раменете на Изелда.

— Тази колесница, моя любов, — рече й той — ще ни откара у дома. — Сетне си спомни нещо. — Рицарю, забравих за моето старо седло — трябва все още да е на коня, ако онези крадливи псета не са го отмъкнали!

— Почакай тук — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато, обърна се и изчезна нагоре в тунела. — Ще го донеса.

— Остави на мен — вдигна ръка Хоукмун. — Аз знам къде е…

— Не — поклати глава рицарят. — Аз ще отида.

Хоукмун го погледна с подозрение.

— Защо?

— Защото от всички ни, само ти, благодарение на амулета, имаш власт над чудовищата на Лудия бог. Напуснеш ли галерията те ще се нахвърлят върху другите и ще ги разкъсат.

Хоукмун се подчини неохотно, а Рицаря в Мрамор и Злато изкачи тунела и се изгуби навън.

От съседните клетки излязоха още три котки, досущ като първата. Оладан ги оглеждаше, а на лицето му бе изписано нескрито напрежение.

— Дали пак да не им напомниш кой се разпорежда тук? — предложи той на Хоукмун.

— Долу! — нареди им Дориан и чудовищата се подчиниха. Той доближи първото, положи ръка на врата му и почувства яките мускули под плътната, мека козина. На ръст чудовищата бяха колкото едри коне, но със значително по-здрави мускули и неимоверно по-опасни. В едно нямаше съмнение — чудовищата не бяха предназначени да теглят колесницата, а да убиват и то безпощадно.

— Докарайте колесницата, — предложи Хоукмун — и да опитаме да ги впрегнем.

Д’Аверк и Оладан изтеглиха напред тежката колесница. Корпусът й беше обкован с черни платинени плочи, инкрустирани със злато и от него лъхаше на древност. Само кожените ремъци на поводите бяха относително по-нови. Поставиха ги на главите на чудовищата, които и сега не помръднаха, ако се изключи лекото прибиране на ушите, когато мъжете пристягаха твърде силно катарамите на поводите.

След като приключиха Хоукмун даде знак на Изелда да се качи в колесницата.

— Ще изчакаме рицаря да се върне, — каза той — и тогава тръгваме.

— Ами той къде е? — попита д’Аверк.

— Отиде да прибере седлото и багажа — обясни Хоукмун.

Д’Аверк вдигна рамене и нагласи шлема на лицето си.

— Нещо много се забави. Лично аз ще се почувствам истински щастлив, когато напуснем това мрачно място. Мирише ми на смърт и зли сили.

Оладан посочи с ръка пред себе си и същевременно измъкна сабята.

— На това ли ти мирише, д’Аверк?

В горния край на тунела се бяха изправили шестима войни на Тъмната империя, принадлежащи към Ордена на невестулката, ако се съдеше по зурлестите им маски. Ръцете им бяха положени върху дръжките на мечовете, а очите им горяха от желание да убиват.

— В колесницата, бързо! — нареди им Хоукмун, а междувременно невестулките заслизаха към тях.

В предния край на колесницата имаше издигната платформа, на която да се изправи кочияшът и там стърчеше дръжката на дълъг камшик. Хоукмун скочи на платформата, размаха камшика и изплющя с него над главите на чудовищата.

— Станете, чудовища! Станете! — Котките се изправиха на меките си лапи. — Тръгвайте — напред!

Могъщите животни се втурнаха като едно и колесницата подскочи от внезапното движение. Маскираните войни закрещяха като обезумели, когато забелязаха препускащите към тях космати чудовища. Някои побягнаха назад, останалите бяха повалени от котките и смазани под тежките железни колела.

А чудната колесница изскочи навън, в сивия дъждовен ден, врязвайки се в редиците на войните-невестулки, които се бяха отправили към входа на тунела, за да узнаят причината за тази шумотевица.

— Къде е рицарят? — извика Хоукмун сред настъпилата в двора врява. — Къде ми е седлото?

Ала Рицаря в Мрамор и Злато не се виждаше никъде, нямаше го и конят на Хоукмун, с неговото старо седло.

Неколцина гранбретанци се опитаха да спрат с ръце и оръжия колесницата, но Хоукмун ги разпръсна с камшика, докато отзад д’Аверк и Оладан отбиваха атаките им със саби.

— Карай към вратата! — извика д’Аверк. — Побързай — всеки миг ще ни спрат!

— Къде е рицарят? — Хоукмун се озърташе като обезумял.

— Сигурно ни чака отвън! — извика отчаяно д’Аверк. — Карай, Дориан, инак сме обречени!

Изведнъж Хоукмун зърна коня си над главите на щурмуващите ги противници. Ала седлото бе изчезнало и той не знаеше в чии ръце може да е попаднало.

— Къде е Рицаря в Мрамор и Злато? — извика Хоукмун, завладян от паника. — Трябва да го намеря. Онова, което носех в джобовете на седлото бе жизнено важно за оцеляването на Камарг!

Оладан го сграбчи за рамото и отвърна:

— Но ако не се измъкнем незабавно, ще загинем всички — включително и Изелда!

В объркването си Хоукмун почти бе изгубил способността си да взема решения, но веднага щом думите на Оладан проникнаха в замъгленото му съзнание той извика на чудовищата, размаха камшика и ги подкара към спуснатия мост, зад който блестеше спокойната повърхност на езерото, а войските на гранбретанците останаха зад тях.

Със скорост, далеч по-голяма от тази на обикновените коне, огромните котки теглеха колесницата по брега на забуленото в мъгла езеро, а после свърнаха по калния път, който водеше към далечните хълмове. Почвата под тях беше мека и податлива, но чудовищата се носеха с лекота, сякаш нищо не можеше да ги спре.

— Бих искал да отбележа, — поде д’Аверк, който изглежда бе повъзвърнал самообладанието си, — че се движим прекалено бързо.

Оладан се опита да се усмихне, но лицето му бе твърде опънато. Той бе приклекнал в далечния край на колесницата и притискаше до себе си Изелда, опитвайки се да я запази от ударите.

Хоукмун не отговори. Стиснал здраво поводите, той продължаваше да пришпорва животните. Лицето му бе побледняло, очите му горяха гневно и той непрестанно си повтаряше, че е бил измамен от човека, който твърдеше, че е негов главен съюзник в борбата срещу Тъмната империя — измамен и изоставен от на пръв поглед непокварения Рицар в Мрамор и Злато.

Седма глава
Среща в хана

— Хоукмун, в името на Руническия жезъл, спри! Спри, човече! Ти си обладан от зъл дух! — крещеше д’Аверк с изплашено изражение и дърпаше Дориан за ръкава, докато той плющеше с бича над задъханите чудовища. Вече часове препускаха с колесницата, оставили бяха зад себе си две реки и сега, късно през нощта — се носеха през някаква гора. Всеки миг можеха да се ударят в изпречило се на пътя им дърво и да загинат. Дори могъщите котки показваха явни признаци на умора, но Хоукмун продължаваше да върти бича над тях.

— Хоукмун! Ти си полудял!

— Предадоха ме! — отвърна Хоукмун. — Измамен! В джобовете на седлото бях скрил спасението на Камарг, а Рицаря в Мрамор и Злато ми го отне. Той ме измами. Подхвърли ми някакво камъче със съмнителна стойност в замяна на една машина, чиято мощ бе неограничена! Напред, чудовища, напред!

— Дориан, послушай го — намеси се Изелда. — Ще ни убиеш всички! И тогава как ще помогнеш на граф Медни и Камарг?

Колесницата подскочи във въздуха и се стовари на пътя с оглушителен трясък. Едва ли някое друго превозно средство би издържало на подобен удар, от който всички пътници се раздрусаха до костите.

— Дориан! Обезумя ли? Рицарят никога няма да ни предаде. Толкова пъти ни е помагал. Може би са го нападнали войници на Тъмната империя. Може би те са му отнели седлото.

— Не — подуших някакво предателство още когато предложи той да отиде за седлото. Изчезнал е — и е взел със себе си подаръка на Ринал.

Но Хоукмун очевидно се беше поуспокоил, защото престана да размахва бясно камшика.

Постепенно колесницата забави ход и уморените чудовища престанаха да обръщат внимание на техния разгневен господар.

Д’Аверк взе поводите от ръцете на Хоукмун и изтощеният дук се отпусна на пода на колесницата.

Д’Аверк накара животните да спрат и те незабавно се проснаха на земята, като дишаха шумно.

Изелда погали косата на Хоукмун.

— Дориан — Камарг очаква от теб да го спасиш. Не зная каква е била тази машина, но съм сигурна, че едва ли би могла да ни помогне. А и ти все още притежаваш Червения амулет. Той сигурно ще ни бъде от полза.

Нощта бе тиха, озарена от ярката луна. Д’Аверк и Оладан слязоха от колесницата и тръгнаха да търсят дърва за огъня, като разтъркваха схванатите си мускули.

Хоукмун вдигна глава. Лунната светлина озари лицето му, с имплантирания в челото камък. Той огледа с тъжен поглед Изелда и направи вял опит да се усмихне.

— Благодаря ти, Изелда, за вярата ти в мен, но страхувам се, че ще са нужни повече от един дук Дориан, за да спечелят тази неравна борба, а с предателството си Рицаря ме лиши от последната надежда да…

— Няма никакви доказателства, че Рицаря ни е предал.

— Така е, но инстинктивно усещам, че е действал по предварително замислен план, целящ да ни изостави и да вземе машината. Вероятно той се е досетил за подозренията ми. Сигурен съм, че сега е далеч от нас. Не зная от какви подбуди е движен, може би те са далеч по-важни от нашите, но не мога да му простя. Той ме измами. Предаде ме.

— Ако е служител на Руническия жезъл, той сигурно знае много повече от теб. Може би иска да съхрани този предмет, или пък смята, че е твърде опасен за теб.

— Нямам доказателства дали е служител на Руническия жезъл. Всъщност, откъде да знам, дали не служи по-скоро на Тъмната империя!

— Станал си прекалено подозрителен, любов моя.

— Бях принуден от обстоятелствата — отвърна Хоукмун. — И така ще е, докато Гранбретан не бъде разгромен, или пък, докато не срещна гибелта си. — При тези думи той я притисна и положи изнурената си глава на рамото й.

На сутринта слънцето трептеше ярко в студения въздух. Мрачното настроение на Хоукмун си бе отишло със съня и всички бяха с приповдигнати духове. Стомасите им стържеха от глад и дори чудовищата се оглеждаха със свирепи погледи и облизваха муцуните си с езици. Оладан успя да измайстори набързо лък и стрели и потъна в гората да търси нещо за ядене.

Д’Аверк се покашля театрално, докато лъскаше шлема си с парче плат, което бе взел от замъка.

— Този западен въздух не действа никак добре на болнавите ми дробове — поде той. — Бих предпочел отново да сме на изток, пък било то и в Азиакомуниста, за която съм чувал, че била много цивилизована страна. Нищо чудно там да оценят по достойнство моите многобройни таланти и да ме издигнат на съответния пост.

— Виждам, че си изгубил надежда да получиш някаква награда от своя крал-император? — попита го ухилено Хоукмун.

— И да получа, ще е същата, каквато е обещал на теб — отвърна натъжено д’Аверк. — Ако този проклет пилот не беше оживял… пък и вече ме видяха при битката в замъка… Не, приятелю Хоукмун, опасявам се, че ще е нереално, ако за в бъдеще свързвам амбициите си с тези на Гранбретан.

В това време се появи Оладан, приведен под тежестта на двата убити елена. Всички наскачаха да му помагат.

— Два — с два изстрела — похвали се гордо той. — При това стрелите ги направих с подръчни материали.

— И един не ще можем да изядем — рече д’Аверк.

— Ами чудовищата — отвърна му Оладан. — Те също трябва да се хранят, инак въпреки Червения амулет, току виж си похапнали от нас.

Разрязаха по-големия елен и го хвърлиха на котките-мутанти, които набързо разкъсаха и погълнаха месото, а сетне замъркаха доволно. А междувременно стъкмиха огън за да изпекат месото.

Когато приключиха с яденето Хоукмун въздъхна и се усмихна.

— Казват, че добрата храна прогонвала всички грижи, — рече той — но досега не го вярвах. Чувствам се нов човек. Това е първото свястно ядене от месеци насам. Прясно изпечено дивечово месо — о, какво неописуемо удоволствие!

Д’Аверк, който си облизваше крадешком пръстите и незабелязано за останалите бе погълнал няколко огромни къса, отвърна:

— Дориан, завиждам на здравето и апетита ти. Да си призная, мечтая да си похапвам така добре като теб.

— Аз пък завиждам на твоя апетит — ухили се Оладан. — Изяде храна за цяла седмица.

Д’Аверк го погледна укорително.

Загърната в плаща на Хоукмун, Изелда потрепери и остави пред себе си кълката, която огризваше.

— Чудя се, — каза тя — дали да не потърсим някое градче наблизо. Имам нужда от някои неща…

Хоукмун я погледна засрамен.

— Разбира се, Изелда, скъпа моя. Макар че ще срещнем трудности… Ако по тези места се срещат войски на Тъмната империя най-добре да продължим право на запад, към Камарг. Може би ще намерим подходящ град в Карпатия. Трябва да сме близо до границата.

Д’Аверк посочи с пръст колесницата и чудовищата.

— Едва ли ще ни посрещнат добре където и да било, когато се появим с това нещо. Дали някой от нас да не отиде сам до близкото селце?…Всъщност, нямаме и пари.

— Аз имам Червения амулет — сети се Хоукмун. — Можем да го продадем.

— Глупак — втренчи ядосан поглед в него д’Аверк. — Този амулет е твоят живот — той е единствената ни защита. Благодарение на него командваме тези чудовища. Струва ми се, че ти не мразиш толкова амулета, колкото отговорността, която стоварва на плещите ти.

Хоукмун сви рамене.

— Може би си прав. Може би предложението ми е глупаво. Но този камък хич не ми се нрави. Защото видях нещо, на което вие не станахте свидетели — видях какво е направил от един човек, който го е носил трийсет години.

Оладан го прекъсна.

— Няма смисъл да спорим, приятели мой, защото предчувствайки, че подобна нужда ще възникне, аз поразтършувах из залата на Лудия бог и изтръгнах колкото намерих очи от войниците на Тъмната империя…

— Очи ли! — възкликна отвратено Хоукмун, но се успокои, когато видя, че Оладан е протегнал шепа, пълна със скъпоценни камъни, с каквито бяха покрити маските на гранбретанците.

— Чудесно — кимна д’Аверк. — Нуждаем се от провизии и от дрехи за лейди Изелда. Кой от нас ще рискува да влезе в първия град, когато стигнем Карпатия?

— Защо да не си ти? — погледна го насмешливо Хоукмун. — Достатъчно ще е сър Хюлам да съблече така познатите на всички одежди. Мен веднага ще ме разпознаят по камъка в челото ми, а пък Оладан по косматото лице. Но ти си все още мой пленник…

— Вашите думи ме огорчават, любезни Дориан. Мислех, че вече сме съюзници — обединени срещу общия враг, свързани с кръв, помагали си в беда…

— Май все аз ти помагах.

— И така да е. Все пак…

— Пък и не ми се ще да те пусна с цяла шепа скъпоценни камъни. Днес нещо не съм в доверчиво настроение.

— Имаш думата ми, дук Дориан — отвърна безгрижно д’Аверк, но очите му гледаха някак навъсено.

Хоукмун също сбърчи вежди.

— В няколко поредни битки той доказа, че е наш приятел — намеси се Оладан.

Хоукмун въздъхна.

— Прости ми, д’Аверк. Добре тогава, като стигнем Карпатия ти ще закупиш каквото е необходимо.

Д’Аверк отново се закашля.

— Този проклет въздух ще ме довърши.

Отново подкараха чудовищата-мутанти, но с по-бавен ход и въпреки това се носеха със скорост, каквато конете не биха могли да постигнат. По обед излязоха от гората, а привечер на хоризонта се показаха планините на Карпатия. Ала Изелда посочи на север, откъдето се приближаваше група конници.

— Видели са ни — каза Оладан — и изглежда смятат да ни пресекат пътя.

Хоукмун замахна с камшика и извика на чудовищата:

— По-бързо!

Колесницата се понесе с бясна скорост.

Не след дълго д’Аверк извика над тропота на колелата.

— Това са войници на Тъмната империя. Ако не се лъжа, от Ордена на моржа.

— Кралят-император вероятно сериозно се е заел със завладяването на Украйна — отбеляза Хоукмун. — Инак какво ще търсят толкова много войници на Тъмната империя по тези места. Това означава, че сега посоката на техния главен удар е на запад и на юг.

— Като изключим Камарг, надявам се — каза Изелда.

Надпреварата продължаваше, а конниците идваха все по-близо, тъй като се движеха косо спрямо тяхната посока.

Хоукмун се усмихна мрачно. Нарочно бе оставил на преследвачите да ги доближат.

— Приготви лъка, Оладан — нареди той. — Ще имаш възможност да се упражняваш в точна стрелба.

Когато конниците с гротескните маски на моржове ги доближиха съвсем Оладан постави първата стрела на тетивата и се прицели. Най-близкият от ездачите падна пронизан, а останалите се отдръпнаха назад с охладен ентусиазъм. Още трима членове на Ордена на моржа загинаха, преди ягуарите да стигнат хълмовете на Карпатия, където с лекота оставиха преследвачите назад.

След два часа съвсем се смрачи и те решиха, че мястото е достатъчно безопасно, за да прекарат нощта.

Изминаха още три дни, преди да се закатерят по скалистото било на планината. Съвсем скоро стана ясно, че ще трябва да изоставят чудовищата и колесницата, ако искат да пресекат планинската верига. Из планината можеха да се предвижват само пеш, друга възможност нямаше.

Теренът ставаше все по-непроходим за мутантите-ягуари, нито пък беше възможно да теглят тежката колесница из стръмнините. Изгубиха два дни да търсят проход, накрая се отказаха.

Всички си даваха ясна сметка, че преследвачите са по петите им. Нямаше съмнение, че при последната среща бяха познали Хоукмун, когото кралят-император Хуон се бе заклел да погуби в страшни мъки. Тъкмо по тази причина нямаше войник на Тъмната империя, който не би го преследвал до сетен дъх, за да изпълни тази върховна заръка.

И така, изоставиха колесницата, като разпрегнаха чудовищата и продължиха нагоре из планината.

Когато след известно време стигнаха билото и се огледаха, търсейки някакъв по-лек път, те изведнъж чуха дрънчене на оръжия и малко по-късно зърнаха войните с моржови маски — същите, които ги преследваха в равнината — да се приближават на коне към тях.

— Скоро ще бъдем в обсега на дротиците им — заяви с мрачен изглед д’Аверк. — А няма къде да се скрием.

В отговор Хоукмун се подсмихна хитро.

— Имаме все още една възможност — рече той. — Към тях, чудовища мои — извика той — убийте ги, мои верни котенца! Подчинете ми се, в името на амулета!

Ягуарите извърнаха глави към приближаващите се гранбретанци, които бяха така опиянени от близостта на търсения противник, та не бяха забелязали чудовищата. Водачът им вдигна своя дротик.

И тогава котките се нахвърлиха върху него.

Изелда закри лице, докато планината се огласяше от ужасени писъци и кръвожадно ръмжене.

На другия ден прехвърлиха планината и се спуснаха в зелена долина, сред която зърнаха китно и на пръв поглед мирно планинско селце.

Д’Аверк огледа селцето, протегна ръка към Оладан и каза:

— Камъните, ако обичаш, приятелю Оладан. В името на Руническия жезъл, чувствам се като дрипав просяк в тези дрехи! — Той взе камъните, премери теглото им на дланта си, намигна закачливо на Хоукмун и пое надолу към селцето.

Останалите налягаха във високата трева и го изпроводиха с погледи, докато французинът се изгуби из близките улици като си подсвиркваше безгрижно.

Чакаха четири часа. Хоукмун придобиваше все по-мрачно изражение, на няколко пъти той хвърляше гневни погледи на Оладан, който хапеше устни и сумтеше.

И ето, че д’Аверк се появи отново, но придружен от някакви непознати. Хоукмун установи изненадан, че са войници на Тъмната империя, при това от страховития Орден на вълка, към който принадлежеше и самият барон Мелиадус. Дали не бяха разпознали и пленили д’Аверк? Но не — той се държеше съвсем приятелски с тях. Накрая помаха с ръка, завъртя се и пое право към мястото, където се бяха скрили Хоукмун и другарите му, метнал огромен вързоп на рамо. Още по-изненадан беше Хоукмун, когато видя, че вълчите маски се връщат обратно в селото, оставяйки д’Аверк на свобода.

— Ама и тоя д’Аверк си го бива да омайва хората — захили се Оладан. — Сигурно ги е убедил, че е случайно минаващ пътник. Както виждам, по тези места войниците на Тъмната империя все още се държат хрисимо.

— Може и така да е — отвърна Хоукмун, но не изглеждаше напълно убеден.

Оказа се, че вързопът е натъпкан с чисти ризи, наметала, бричове и значително количество хранителни припаси — сирене, хляб, сланина, сушено месо. На всичко отгоре д’Аверк върна почти всички камъни на Оладан.

— Пазарувах доста евтино — каза той, но изведнъж забеляза изражението на Хоукмун. — Какво има, дук Дориан? Не си ли доволен? Съжалявам, не намерих подходяща рокля за лейди Изелда, но бричовете и ризата ще свършат работа.

— А тези войници на Тъмната империя — рече Хоукмун и посочи с палец към селото. — Изглеждаше доста близък с тях.

— Отначало наистина се притеснявах малко — призна си д’Аверк. — Но по тези места гранбретанците са доста кротки — наредили са им да се сдържат, за да покажат на местните какви предимства има животът под управлението на Тъмната империя. По всичко изглежда, че са решили да подкупят Карпатския крал. Обичайния метод — първо със злато, после с меч. Зададоха ми няколко въпроса, но изглежда не пробудих подозренията им. Казаха също, че воюват в Чехия и почти са покорили тамошния народ, ако се изключат един-два разбунтувани града.

— А ти нищо ли не спомена за нас? — попита Хоукмун.

— Разбира се, че не.

Хоукмун се успокои, но не напълно.

Д’Аверк подритна с крак вързопа.

— Вижте — четири наметала с качулки, каквито носят светите хора по тези места. Така ще скрием лицата си. Научих, че на един ден път на юг има по-голям град, където се събирали търговците на коне. Утре можем да сме там и да си купим отпочинали животни. Харесва ли ви моята идея?

Хоукмун кимна замислено.

— Да. От коне имаме нужда.

Градът се наричаше Зорванеми и буквално гъмжеше от пъстро облечени селяни, дошли да купуват, или продават коне. Тържището бе на единия край на града, близо до мегдана и бе изпълнено докрай с най-различни впрегатни животни — от малки неукрепнали кобилки, до тежки товарни коне.

Когато пристигнаха вече се свечеряваше и пазарът бе пред закриване, та се наложи да се настанят в един хан в покрайнините, близо до тържището, така че още рано на следващата сутрин да купят каквото им е необходимо. От време на време срещаха патрули от гранбретанци, но войниците не обръщаха внимание на загърнатите в наметала монаси, които бързо се смесваха с тълпата — пък и наблизо имаше няколко манастира, та видът на божи служители по улиците се смяташе за нещо обичайно.

В голямата одая на хана поръчаха греяно вино и сушено месо, а после се заеха да изучават картата, която бяха купили, като тихичко обсъждаха помежду си най-прекия маршрут до южна Франция.

Малко по-късно вратата на хана се разтвори широко и отвън нахлу хладния нощен въздух. Над глъчката от разговори и смях внезапно се разнесе хрипливият нетърпящ възражение глас на някакъв мъжага, който нареди да донесат вино за него и приятелите му и предложи на ханджията да му потърси момичета, за да ги забавляват.

Хоукмун вдигна глава и веднага позна мъжа — както той, така и другарите му принадлежаха към Ордена на мечката — орденът, от който доскоро беше и д’Аверк. Благодарение на набитите си, мускулести тела и тежките шлемове с мечи муцуни те приличаха досущ на животното, което бяха избрали за свой символ.

Ханджията се озърташе уплашено, покашляше нервно и накрая събрал смелост, попита какво вино ще искат войниците.

— Каквото и да е — но да е силно и много — извика водачът. — Същото се отнася и за жените. Къде са момичетата, които поръчах? Дано да са по-красиви от тукашните коне. Хайде, човече, побързай. Цял ден сме били на тържището — нали трябва да помогнем на това забутано градче та и то да процъфти. Време е да си получим заслуженото.

Изглежда войниците са били изпратени тук за да закупуват коне за армията на Тъмната империя — вероятно за поредната кампания срещу Чехия, чиято граница бе съвсем наблизо.

Хоукмун, Изелда, Оладан и д’Аверк се загърнаха по-плътно в наметалата си и продължиха да отпиват от виното, без да поглеждат настрани.

Три млади жени помагаха на ханджията в поднасянето, както и двама мъже. Когато една от жените мина покрай водача на мечките той внезапно я сграбчи и притисна мечата маска към лицето й.

— Хайде, момиченце, дай целувка на старата свиня — изрева той.

Девойката се гърчеше в лапите му, опитвайки се да се освободи, но войникът я държеше здраво. В хана се възцари напрегната тишина.

— Защо не дойдеш с мен навън? — продължи водачът. — Нещо съм се разгонил напоследък.

— О, не, моля ви, пуснете ме — хлипаше момичето. — Другата седмица ще се омъжвам.

— Ще се омъжваш, а? — захили се войникът. — Чакай тогава да те науча на някои неща, които една вярна съпруга трябва да знае.

Момичето изпищя и се задърпа с удвоени усилия. Никой в хана не помръдваше.

— Хайде де — рече пресипнало гранбретанецът. — Да излезем навън…

— Не искам — заплака момичето. — Не искам, преди да се омъжа.

— Ама това ли било? — ухили се маскираният войн. — Добре, тогава първо ще се оженим, а после каквото ти обещах. — Той се завъртя и неочаквано впи поглед в четиримата приятели, настанили се в най-тъмния ъгъл на хана. — Ей, вие не сте ли монаси? Един от вас трябва да ни ожени. — И преди Хоукмун да успее да реагира, гранбретанецът скочи от масата и дръпна Изелда за ръкава. — Хайде, отче, да ни оже… в името на Руническия жезъл! Що за монах си ти?

Качулката на Изелда се бе смъкнала назад, разкривайки красивите й руси коси.

Хоукмун скочи на крака. Нямаше друг изход — трябваше да се бият. Оладан и д’Аверк го последваха.

Тримата другари измъкнаха като един сабите, които бяха скрили под наметалата си и се нахвърлиха срещу бронираните войни, като викаха на момичетата да се пазят.

Първото им преимущество бе изненадата, второто — че мечите войни бяха пияни. Острието на Хоукмуновата сабя се плъзна по гръдната пластина на водача и го прониза право в сърцето, още преди той да е извадил оръжието си. Оладан посече един от войниците в крака, докато д’Аверк с ловко движение обезоръжи своя противник и елегантно го довърши.

Битката се разгоря с пълна сила, а посетителите наскачаха и се изпокриха — едни се долепиха до стените, а други налягаха под масите и скамейките. Но всички останаха, за да се любуват на зрелището.

Оладан реши, че в хана не си заслужава да демонстрира рицарски бой и вместо това скочи на гърдите на най-едрия от гранбретанците, измъкна закривения си кинжал и го забоде в очните отвърстия на маската, докато мечият войн се опитваше да се отскубне от своя дребен и пъргав противник.

Д’Аверк най-сетне бе попаднал на противник със значителен фехтовачески опит и бавно отстъпваше назад, към стълбата, докато Хоукмун се защитаваше отчаяно срещу въоръжения с бойна секира гранбретанец, който я размахваше като побеснял, все не улучваше когото трябва, а сечеше подпорите на хана и посипваше всичко наоколо с трески.

Хоукмун се опитваше да се освободи от омоталото се в краката му наметало и същевременно да отбива ударите на секирата. Ето че пристъпи встрани, препъна се в наметалото и падна. Войнът със секирата се изправи над него, изрева победоносно и замахна, готов да нанесе последния удар.

Хоукмун се претърколи на пода и в същия миг острието на секирата изсвистя във въздуха и се заби в дюшемето, приковавайки плаща му. Хоукмун използва мига, когато противникът изскубваше забитата секира, завъртя се и го посече във врата. Гранбретанецът изстена и се стовари тежко на колене. Хоукмун го ритна в лицето, маската отлетя встрани, а отдолу се показа изкривено от болка червендалесто лице, после замахна със сабята и я заби дълбоко в разтворената уста на мечия войн, а подът под краката му се покри с шурналата кръв.

Хоукмун се озърна. Съвсем наблизо Оладан очевидно беше изпаднал в беда. Едрият мъжага го бе сграбчил за шията и го въртеше заплашително около себе си. Хоукмун се хвърли към него и го промуши в корема, стиснал дръжката с две ръце, а острието премина през кожената ризница и плътта под нея като през масло. Мъжът изпищя, строполи се на пода и започна да се гърчи в предсмъртни болки.

В това време Оладан и Хоукмун нападнаха отзад противника на д’Аверк, сабите им блеснаха за миг и той също като предишните бе покосен.

Не оставаше нищо, освен да довършат ранените.

Хоукмун огледа задъхан кървавата баня, която неволно бяха устроили в хана.

— Добра работа свършихме, за група странстващи монаси — рече той.

Д’Аверк го погледна замислено.

— Може би — отвърна тихо той. — Но дали да не сменим дрехите, които използвахме за прикритие?

— Какво искаш да кажеш?

— По пода са разхвърляни достатъчно части от мечи доспехи, та да се преоблечем и четиримата, пък и аз все още пазя моите собствени. освен това владея тайния език на ордена. Ако имаме късмет ще можем да пътуваме безпрепятствено дегизирани като онези, от които доскоро се бояхме най-много — войните на Тъмната империя. Нали се чудехме как да пресечем тези земи, в които имперското войнство е разположена най-гъсто — ето това е начинът.

Хоукмун се замисли. Макар и налудничаво на пръв поглед, предложението на д’Аверк не беше лишено от смисъл, още повече, че французинът добре познаваше нравите и езика на противника.

— Добре — кимна Хоукмун. — Може би си прав, д’Аверк. Така ще можем да се движим по оживените пътища — където най-често се срещат войници на Тъмната империя, но пък същевременно ще пристигнем далеч по-бързо в Камарг.

Не оставаше нищо друго, освен да навлекат разхвърляните доспехи.

— Уверен съм, че присъстващите ще запазят в тайна случилото се — промърмори д’Аверк. — Инак току виж са ги наказали за убийството на шестима гранбретанци.

Докато се обличаха, Оладан потъркваше навехнатата си в боя ръка.

— Жалко — каза той. — Можехме да се прочуем за този подвиг.

Осма глава
Станът на гранбретанците

— Проклети да са планинските гиганти! Няма да минем една миля и ще се задуша в това нещо! — разнесе се приглушеният глас на Оладан, докато дребосъкът се опитваше да се освободи от притискащата го тежка метална маска. Четиримата седяха в стаята над голямата одая на хана и мереха пленените доспехи.

Хоукмун също намираше маската за крайно неприятна. Не стига, че не му беше по мярка, но и го задушаваше. Беше носил подобен шлем, когато бе облякъл дрехите на барон Мелиадус, но мечите доспехи се оказаха далеч по-тежки и не така удобни. За Изелда новата премяна бе истинско изтезание. От всички само д’аверк бе привикнал, а и разполагаше със собствените си доспехи, така че не му оставаше нищо друго, освен да се забавлява, докато гледаше недоволните им физиономии.

— Сега разбирам защо непрестанно се оплакваше, че си болен — заяде се с него Хоукмун. — Тия доспехи ще разболеят всеки. Почти съм готов да зарежа целия план.

— С времето ще привикнеш с тях — успокои го д’Аверк. — Малко ще покашляш и ще те стягат тук-там, но пък като ги свалиш ще се чувстваш като гол охлюв.

— Предпочитам да съм гол — ядосваше се Оладан докато пристягаше ремъците на мечата маска. Внезапно я изпусна и тя изтрака на пода.

— По-внимателно — предупреди го д’Аверк. — Да не я счупиш.

В отговор Оладан ритна презрително шлема.

Яздиха един ден и една нощ, докато стигнат границата с Чехия. Нямаше никакво съмнение, че Тъмната империя бе завладяла напълно тази малка провинция, защото преминаваха само през опожарени градове, а пътят бе осеян с разкъсани от лешоядите трупове, чийто гъсти ята кръжаха ниско над главите им и от време на време се спускаха, за да си устроят поредното пиршество. Нощта бе толкова светла, сякаш слънцето бе останало да грее, но всъщност се озаряваше от пожарищата на градовете, селата и махалите, които димяха наоколо. А черните орди на островната империя на Гранбретан се носеха с диви крясъци из полето — като демони от пъкъла — размахващи факли и мечове.

Малцината оцелели се криеха където намерят, а при вида на четиримата приятели, облечени в доспехи на гранбретанци, мирните жители се разбягваха ужасени. Взимаха ги за поредната, макар и малобройна дружина на подпалвачи и убийци и нито приятелите, нито враговете им се досещаха кой се крие под маските.

Настъпи поредното утро, забулено в черни пушеци, озарено от заревото на кладите, утро на покрити с пепел ниви и изтъпкана реколта, на прекършени цветя и окървавени трупове или с други думи — утро, каквото настъпваше във всички земи, които бяха смазани от тежкия ботуш на Тъмната империя.

По прашния път срещу тях се зададе конен разезд — ездачите бяха загърнати в дълги черни плащове, които покриваха дори шлемовете им. Препускаха на мощни врани коне, но се бяха прегърбили в седлата като да идваха от далечен път.

Когато наближиха Хоукмун промърмори разтревожено:

— Това са гранбретанци и очевидно нещо е събудило интереса им към нас…

Водачът им пръв отметна назад качулката си и отдолу се показа лъскава меча маска, покрита с красиви орнаменти също като тази на д’Аверк. Той дръпна юздите на черния си жребец и даде знак на останалите да спрат.

— Тишина и тримата — нареди им д’Аверк и ги поведе към очакващите ги войни.

— Аз ще говоря.

Междувременно иззад шлема на водача се разнесоха странни и причудливи звуци примесени с протяжен хленч и тихичко ръмжене, та измина доста време, преди Хоукмун да се досети, че това ще е тайният език на Ордена на мечката.

Още по-изненадан беше, когато от гърлото на д’Аверк бликнаха подобни звукосъчетания. Разговорът продължи известно време, накрая д’Аверк посочи с палец пътя зад тях, а водачът на мечките кимна с глава в противоположната посока. После водачът пришпори коня си, заобиколи четиримата приятели и продължи, следван от останалите ездачи.

— Какво искаше? — попита Хоукмун.

— Попита дали сме виждали стада с добитък. Изглежда това беше авангард на някаква по-голяма част, изпратен да търси провизии за стана.

— И що за стан е това?

— Доста голям, ако се съди по думите на водача и се намира само на четири мили от тук. Готвят се за щурм срещу последния незавзет град — Брадичла. Бил съм там — градчето е с чудесна архитектура.

— Това е съвсем близо до Австрия — допълни Изелда. — А зад Австрия е Италия и после… Прованс и нашите земи.

— Вярно — ухили се д’Аверк. — Нямаш грешка в познанията по география. Но все още не сме у дома и ни предстои да изминем най-опасната част от пътя.

— А какво ще правим с този стан? — попита Оладан. — Ще го заобиколим ли, или ще опитаме да минем през него?

— Доста е обширен — каза д’Аверк. — Най-добре ще е ако минем през него, дори може и да останем за една нощ, за да научим как се развива поредната кампания на Тъмната империя. А също и дали знаят, че сме наблизо.

Хоукмун се обади с приглушен глас зад шлема.

— Струва ми се, че ще е прекалено опасно. Но пък ако се опитаме да заобиколим стана, може да пробудим нечий подозрения. Добре, да минем през него.

— Нали няма да сваляме маските си, Дориан? — попита Изелда.

— Не се бой — успокои я д’Аверк. — За един истински гранбретанец е нещо нормално дори да спи с маската си, а това, което ненавижда е да разкрива лицето си.

За Хоукмун не остана скрита умората в гласа на Изелда и той си даде сметка, че искат или не, ще трябва да останат в стана на гранбретанците, за да си отдъхнат.

Знаеха, че станът ще е голям, но дори не предполагаха, че ще бъде с подобни размери. В далечния му край, който стигаше почти до хоризонта, се виждаха белите крепостни стени на Брадичла, а зад тях кулите и фасадите на по-високите сгради.

— Колко е красив — въздъхна д’Аверк, оглеждайки града. — Жалко, че утре ще падне. Глупаци са, че се съпротивляват на подобна сила.

— Толкова много войски — чудеше се Оладан. — Не са ли излишни подобни усилия заради едно малко градче?

— Тъмната империя иска да приключи бързо тази война — обясни Хоукмун. — Виждал съм и по-големи от тази армия да нападат далеч по-малочислени селища. Все пак, в толкова обширен лагер организацията едва ли е на нужното ниво. Мисля, че можем спокойно да се скрием в него.

Навсякъде се виждаха палатки, големи навеси, дори шатри, пламтяха буйни огньове и клади, на които се приготвяха най-различни храни, имаше и купища сено за конете, мулетата и товарния добитък. Безброй роби тикаха тежките обсадни машини из калта около лагера, ръководени от войни от Ордена на мравката. Знамена плющяха на вятъра, а пред по-големите палатки бяха забити пилони с гербовете на съответните войскови подразделения. Отдалеч всичко това приличаше на някакво неимоверно животинско стълпотворение — виждаха се групи от вълци, богомолки присядаха край огъня за да побъбрят с къртиците (от инженерния Орден), докато на други места кръжаха пчели или се блъскаха кучета, плъхове, лисици, тигри, мечки, мухи, хрътки, волове, вълчици и какво ли не още.

Хоукмун дори успя да разпознае няколко знамена — на Адаз Промп, дебелият Гранд констебъл на Ордена на хрътката, пламтящия флаг на Бренал Фарну, гранбретански барон и главнокомандуващ Ордена на плъха, тук беше и Шенегар Трот, граф на Съсекс. Вероятно това бе последният град от приключващата военна кампания и затова тук се бе струпала цялата армия, а военачалниците бяха дошли за да се попъчат с доспехите си. Не след дълго се появи и самият Шенегар Трот, излегнал се в носилка, закрепена на два коня и облечен в брокат и скъпоценности, а на лицето си носеше сребърна маска, пародираща тъжно човешко изражение.

Шенегар Трот имаше вид на мекушав и тъповат аристократ, съсипан от гуляйджийския живот, но Хоукмун го бе виждал по време на битката за Вейцнанската крепост край Рейн, когато Трот скочи с коня си в реката, пресече я по дъното без да се показва над водата и се появи зад гърба на противника — за всеобща изненада. Но това бе типично за всички велможи на Тъмната империя. На пръв поглед изглеждаха отпуснати, дори мързеливи, отдадени на удоволствията, ала в действителност бяха силни като животните, на които подражаваха, а не им липсваше и храброст — дори в излишък. Същият този Шенегар Трот веднъж отсече ръчичката на малко дете и я погълна лакомо пред очите на собствената му майка — принудена на сила да присъства на това ужасяващо пиршество.

— Да тръгваме — предложи Хоукмун и въздъхна дълбоко. — Ще спрем на другия край на лагера, а утре отрано ще опитаме да се измъкнем незабелязано.

Четиримата поеха бавно през лагера. От време на време срещаха по някой войн с меча маска, който поздравяваше бодро д’Аверк и получаваше отговор на същия тайнствен език. Когато наближиха другия край на лагера спряха и слязоха от конете. Не се тревожеха, че ще ги разпознаят, защото все още носеха доспехите и маските, които бяха взели от войниците в хана. Докато вдигаха палатката д’Аверк се навърташе наоколо и наглеждаше работата им. Обясни им, че за рицар с неговия ранг било недопустимо да помага на хората си.

След известно време покрай тях премина група инженери от Ордена на язовеца, които тикаха количка, натъпкана с резервни остриета за секири, дръжки на саби, накрайници за стрели, върхове на копия и прочие. Имаха и точиларска машина.

— С нещо можем ли да ви помогнем, мечи братя? — попитаха те, като спряха край малкия лагер.

Хоукмун измъкна нащърбената си сабя.

— Ей това нещо се нуждае от заостряне.

— Аз пък си изгубих кочана със стрелите — приближи се Оладан и огледа нахвърляните на дъното разнообразни стрели.

— А приятелчето ви? — попита един от язовците. — Та той няма дори сабя.

Посочил бе към Изелда.

— Ами дай му, щом няма, глупако — излая с началнически тон д’Аверк и язовците се втурнаха да изпълнят нареждането му.

Докато попълваха екипировката си и заостряха сабите Хоукмун почувства, че увереността му се възвръща. За първи път си помисли, че планът може да се окаже успешен.

Само Изелда изглеждаше подтисната. Тя опипваше нервно дръжката на огромната сабя, която бе принудена да запаше.

— Ужасно тежи — оплакваше се тя. — Всеки миг ще падна.

— По-добре се скрий в палатката — посъветва я Хоукмун. — Там ще можеш да свалиш част от броните.

Докато Хоукмун и Оладан стъкмяваха огъня д’Аверк се разхождаше неспокойно наоколо.

— Какво те мъчи, д’Аверк? — викна му Хоукмун. — Седни при нас. Вечерята скоро ще е готова.

— Подушвам нещо нередно — промърмори д’Аверк. — Хич не обичам да живея изложен на рискове.

— На какво те тревожи? Да не смяташ, че язовците са заподозрели нещо?

— Ни най-малко — д’Аверк огледа стана. Небето се смрачаваше и войниците постепенно се разполагаха около огньовете, или се прибираха в палатките. По стените на далечния град се виждаха защитниците, изпълнени с решимост да се бият срещу един всемогъщ противник, на който досега не бе устоявала нито една сила — ако се изключи малката провинция Камарг. — Ни най-малко… — повтори замислено д’Аверк, по-скоро на себе си — но щях да съм далеч по-спокоен, ако…

— Ако какво?

— Най-добре ще е да се поразходя из стана и да чуя какви слухове се носят.

— Не е ли опасно? Пък и ако се появят наблизо войници от Ордена на мечката няма да можем да разговаряме с тях.

— Няма да се бавя. А вие се приберете в палатката.

Хоукмун гореше от желание да спре д’Аверк, но се опасяваше, че в спора ще привлече нежелано внимание. оставаше само да го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.

И тъкмо в този миг зад него се разнесе нечий глас:

— Виждам, че сте си приготвили вкусна вечеря, побратими.

Хоукмун се извърна. Пред него стоеше рицар с маска от Ордена на вълците.

— Ами да — побърза да отговори Оладан. — Ъ-ъ-ъ, искаш ли едно парче… побратиме? — при тези думи дребосъкът отряза едър къс месо и го подаде на вълчия войн. Рицарят им обърна гръб, вдигна маската, изгълта на няколко хапки месото, спусна маската и отново се обърна към тях.

— Благодаря — изсумтя той. — От няколко дни не съм хапвал нищо. Препускахме ден и нощ — нашият военачалник искаше да стигнем навреме за битката. Трябва да сме се носили дори по-бързо от Летящия французин — той се засмя. — Идваме направо от Прованс.

— От Прованс ли? — възкликна неволно Хоукмун.

— Да. Били ли сте там?

— И неведнъж. Сразихме ли най-сетне Камарг?

— Почти. Нашият военачалник смята, че е въпрос на дни. Онези са останали без пълководец, нямат и провизии. Вярно, че стотици хиляди от нашите загинаха от проклетите им оръжия, но сега вече няма да издържат дълго!

— А какво стана с техния предводител — граф Медни?

— Мъртъв — доколкото чух. Или почти. С всеки изминат ден бойният им дух се топи. Обзалагам се, че докато се върнем всичко ще е приключило. И по-добре. Прекарах няколко месеца в онези тресавища. Хубаво, че ни преместиха тук, та да сменим климата. Благодаря за почерпката, побратими. Успешно клане утре!

Хоукмун изпрати с поглед отдалечаващия се войн, който не след дълго се изгуби сред блясъка на стотиците огньове. После въздъхна и се прибра в палатката.

— Чу ли? — попита той Изелда.

— Чух — отвърна тя, свали шлема и разпусна косите си. — Изглежда баща ми още е жив. — Гласът й трепереше и въпреки мрака в палатката Хоукмун видя, че очите й са пълни със сълзи.

Той взе ръцете й в своите.

— Не се бой, Изелда. Само след няколко дни ще бъдем при него.

— Ако изкара толкова…

— Той ни чака. И дотогава ще живее.

По-късно същата вечер Хоукмун излезе навън. Оладан седеше край загасващия огън, обгърнал коленете си с ръце.

— Д’Аверк много се бави — каза той.

— Така е — кимна Хоукмун, загледан в мъждукащите светлини на далечния град. — Чудя се дали не е изпаднал в беда.

— Или пък ни и зарязал… — Оладан млъкна внезапно, зърнал изплувалите от мрака фигури.

Хоукмун също ги видя и дъхът му секна, защото носеха мечи маски.

— Влизай бързо в палатката — нареди той на Оладан.

Но беше късно. Един от рицарите заговори Хоукмун, обръщайки се към него с тайния гърлест език на Ордена на мечките. Хоукмун вдигна ръка за поздрав, надявайки се с това да се отърве, но тонът на другия стана още по-настойчив. Хоукмун понечи да се скрие в палатката, но една тежка ръка легна на рамото му.

Мечият войн отново го заговори. Хоукмун се изкашля и посочи с ръка гърлото си. Изведнъж мечият войн продължи на нормален език:

— Попитах те, братко мой, дали ще пийнеш с нас. А сега си свали маската!

Хоукмун знаеше, че нито един член на Ордена не би посмял да нареди на свой брат да си свали маската — освен, ако не го подозираше в измама. Той отстъпи назад и извади сабята.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, братко, но няма да пия с теб. Обаче с радост ще кръстосам сабята си с твоята.

Оладан скочи до него, измъкнал своето оръжие.

— Кой си ти? — изръмжа мечият войн. — И защо носиш знаци на друг орден. Каква е тази работа?

Хоукмун отметна назад шлема си, разкривайки своето бледо лице, увенчано с черна перла на челото.

— Аз съм Хоукмун — рече простичко той и скочи сред изумените противници.

Петима от мечите войни издъхнаха, преди шумът от битката да привлече околните. Отвсякъде наизлизаха войници, появиха се и конници. Надигна се глъчка. Хоукмун и приятелите му потънаха в развълнувано хорско море. Дориан продължаваше да се отбранява, но не след дълго бе притиснат от превъзхождащия ги многократно противник и накрая повален с тежък удар в гърба.

Замаян, отпаднал той почувства, че го изправят на крака, а после го отвеждат пред някаква едра фигура, възседнала кон. Махнаха му маската и той вдигна очи към конника.

— Ах, каква приятна среща, дук Дориан — разнесе се зад шлема нечий дълбок и музикален глас, глас изпълнен със злоба и заплаха, глас, който Хоукмун смътно разпозна.

— Значи не напразно съм бил толкова път — продължи конникът, обръщайки се към човека до него.

— Радвам се, милорд — отвърна другият. — Надявам се, че възвърнах доверието към себе си в очите на краля-император?

Хоукмун втренчи поглед в говорещия. Очите му пламнаха, когато позна покритата с орнаменти маска на д’Аверк.

— Значи ти си ни предал? — произнесе дрезгаво Хоукмун. — Още един предател! Нима съм обречен вечно да бъда изоставян? — той направи опит да се отскубне и да сграбчи д’Аверк за ръката, но го притиснаха назад.

Д’Аверк се изсмя.

— Колко си наивен, Дориан…

А след това се закашля отпаднало.

— Спипахте ли и останалите? — попита конникът. — Момичето и косматия дребосък?

— Да, ваше превъзходителство — отвърна един от мъжете.

— Тогава отведете ги в моя лагер. Искам лично да ги разпитам. Днес имах много успешен ден.

Девета глава
Пътят на юг

Докато водеха Хоукмун, Оладан и Изелда през лагера, сред любопитните тълпи, над главите им се разрази буря и знамето, пред което спряха, плющеше оглушително на вятъра.

Внезапно небосклона се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от тътен. Светкавиците се сипеха една след друга — като мощен авангард на наближаващата буря, озарявайки всичко наоколо в ярка светлина. Хоукмун изпъшка, когато позна герба на знамето, опита се да заговори Изелда и Оладан, но в този момент ги въведоха в просторен павилион, където маскираният войн се бе настанил на едно покрито с дърворезба кресло, а до него стоеше д’Аверк. Мъжът в креслото носеше маската на Ордена на вълка. Ако се съдеше по знамето, той бе самият Гранд констебъл на този орден, един от най-знатните благородници на Гранбретан, Първи Военачалник на армията на Тъмната империя под предводителството на краля-император Хуон, барон фон Кройден — един човек, когото Хоукмун смяташе за мъртъв, защото го бе убил със собствената си ръка.

— Барон Мелиадус! — възкликна изненадано той. — Значи не си загинал в Хамадан!

— Не, Хоукмун, не срещнах смъртта си, макар че ти ми нанесе тежка рана тогава. Все пак успях да избягам от бойното поле.

Хоукмун намери сили да се усмихне.

— Малцина от хората ти се отърваха. Не само ви победихме — ние ви смазахме.

Мелиадус нагласи отново вълчата маска и се обърна към един поручик, изправен наблизо.

— Донесете вериги. Много вериги и да са тежки. Оковете тези псета и ги заключете с катинари, каквито никой не може да отключи. Този път ще взема всички необходими мерки, за да ги откарам в Гранбретан.

Той стана от креслото, спусна се по стъпалата и втренчи поглед в Хоукмун.

— Да знаеш само колко често сме си говорили в двореца за теб. Измислихме ти специални, от изтънчени по изтънчени мъчения, които ще бъдат осъществени под надзора лично на крал Хуон, предателю. Поне две години те делят от смъртта, но всеки миг ще бъде агония за ума и тялото ти. Колкото и да си хитър и изобретателен, Хоукмун, този път падна в капана.

Той отстъпа назад и протегна ръкавица към лицето на Изелда, на което се четеше омраза. Тя сведе глава, а в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— А що се отнася до теб — аз ти предложих с чест да станеш моя жена. Сега вече честта е забравена и аз ще ти бъда съпруг, докато се наситя на тялото ти, или пък ти умреш от изтощение. — Вълчата глава огледа бавно Оладан. — А ти, нечовешко същество, съвсем наскоро изправило се на два крака, ти ще пълзиш и ще хленчиш като куче, докато разбереш къде ти е мястото…

Оладан се изплю в обсипаната със скъпоценни камъни маска.

— Винаги мога да вземам пример от теб.

Мелиадус се извъртя рязко, разпервайки полите на пелерината си и се върна обратно в креслото.

— Ще сдържа нетърпението си, докато ви представя в тронната зала — рече той с леко треперещ глас. — Достатъчно дълго чаках, та да изтърпя още няколко дни. Утре сутринта потегляме за Гранбретан. Ще трябва да се отклоним по пътя, за да получите възможността да присъствате на падането на Камарг. От няколко месеца съм там, гледах как се срутват една след друга кулите, как се топи Камаргската армия. Малцина от тях останаха. Наредих на хората ми да отложат последния щурм докато пристигнем. Помислих си, че бихте желали да видите вашата китна страна… изнасилена. — Той се изсмя, погледна към входа на павилиона и възкликна. — А! Ето ги веригите!

А през това време вътре влязоха неколцина членове на Ордена на язовците, въоръжени с чукове, мангала, нитове и нарамили тежки вериги.

Хоукмун, Оладан и Изелда се задърпаха отчаяно, но скоро бяха притиснати към земята под тежестта на огромните вериги.

А когато зачукаха нагорещените до червено нитове Хоукмун си каза, че нито едно човешко същество не би могло да се измъкне от подобни окови.

След като работата приключи барон Мелиадус се приближи към Хоукмун.

— Ще пътуваме по суша до Камарг, а после ще отидем в Бордо, където наредих да ни чака кораб. Съжалявам, че не мога да ти предложа орнитоптер, но всичките са заети в битката при Камарг.

Хоукмун затвори очи — това бе единственият начин да изрази презрението си към своя противник.

На сутринта, без да сложат нищо в устата, тримата бяха натоварени на един открит фургон, а после барон Мелиадус даде знак за потегляне. От време на време Хоукмун зърваше своя заклет врат — баронът яздеше начело на колоната, а редом до него бе сър Хюлам д’Аверк.

Времето бе все така мрачно и навъсено, още на тръгване в лицата ги блъснаха едри капки дъжд. Хоукмун и другарите му бяха така здраво оковани, че не можеха по никакъв начин да се скрият от потопа.

Фургонът се друсаше из разорания път, а далеч зад тях армията на Тъмната империя щурмуваше стените на града.

Но Хоукмун мислеше само за това, че всички го бяха предали. Първо го бе измамил Рицаря в Мрамор и Злато, който бе изчезнал със седлото, в чийто джобове бе скрита безценната машина, а сетне д’Аверк го бе предал направо в лапите на барон Мелиадус. И Хоукмун въздъхна тежко, мислейки си, че следващият може да е Оладан, стига да му се отдаде подходяща възможност…

Неусетно го бе завладяло онова мрачно и песимистично настроение, в което бе преживял месеците в плен след предишното му залавяне от барон Мелиадус в Германия. Лицето му придоби равнодушен израз, очите му гледаха изцъклено, мислите му забавиха своя ход.

От време на време Изелда се опитваше да го заговори и Хоукмун отвръщаше с неохота, но не знаеше с какво да я утеши, защото нищо наоколо не предлагаше утешение. Друг път Оладан подхвърляше нещо весело за да ги ободри, ала никой не му отговаряше и той потъваше в мълчание. Тримата показваха някакви признаци на живот само в редките моменти, когато им подаваха храна.

Дните се сменяха с нощи, а керванът продължаваше да пъпли към границата на Камарг.

От месеци бяха очаквали с нетърпение завръщането у дома, ето че сега гледаха на него с тъга. Хоукмун непрестанно си повтаряше, че се е провалил в мисията, която му бяха доверили, излъгал бе надеждите на Камарг и за това нямаше никакво оправдание.

Един ден, малко след като навлязоха в Италия, барон Мелиадус застана пред тях.

— До два-три дни ще стигнем Камарг — рече им той. — Утре сме във Франция!

А после се изсмя.

Десета глава
Падането на Камарг

— Сложете ги да седнат, — нареди барон Мелиадус — за да виждат по-добре.

Той се наклони в седлото и погледна към фургона.

— Хайде, изправете ги — извика на хората си, които пъшкаха, докато местеха окованите в тежки вериги тела. И тримата пленници все още носеха своите железни доспехи. — Нещо не ми харесват! — добави той. — Мислех ги за по-издръжливи.

Д’Аверк също приближи фургона, покашля се и се намести в седлото.

— И ти не ми изглеждаш съвсем добре, д’Аверк — продължи Мелиадус. — Моят знахар не ти ли предписа нещо?

— Предписа ми, милорд — отвърна с отпаднал глас д’Аверк. — Но билката не ми помогна.

— Ще помогне, защото аз съм я открил — рече Мелиадус и насочи вниманието си към тримата пленници. — Та значи, спряхме на този хълм за да се полюбувате на своята родина.

Хоукмун премигна от ярката слънчева светлина, познал мочурливия пейзаж на своя любим Камарг.

Недалеч от тях се издигаха познатите отбранителни кули — тайната мощ на Камарг, защото вътре бяха струпани какви ли не причудливи и неописуеми оръжия, познати единствено на граф Медни. Ала от близката страна, като многомилионен мравуняк, бяха струпани безчислените сили на Тъмната империя.

— О! — изхлипа Изелда. — Никога няма да издържат срещу такава армия!

— Много умна преценка, скъпа моя — кимна барон Мелиадус. — И съвършено вярна.

Бяха се разположили на едно възвишение недалеч от полето, в което се бяха струпали силите на Гранбретан. Хоукмун виждаше пехотни карета, кавалерия, инженерни батальони — всички подредени в стройни редици, виждаше обсадни машини с невероятни размери и огромни огнеметни оръдия, а небето гъмжеше от орнитоптери, чийто крила засенчваха дори светлината на слънцето. Всички възможни оръжия от метал бяха струпани тук, на границата с Камарг — медни и железни, бронзови и стоманени, оръжия от закалени сплави, издържащи на топлината на огнестрелите, от злато сребро, олово и платина. Лешояди маршируваха след жабите, коне, редом с къртиците, имаше вълци и мечки, рисове и диви котки, гарвани и орли, а също язовци и невестулки. Копринени знамена плющяха от влажния топъл вятър, в ярки цветове и с гербове на велможи от всички краища на Гранбретан. Цялата равнина бе изпъстрена от жълти, оранжеви, черни, червени, сини, зелени и ярко розови одежди, а слънцето се отразяваше в хилядите и хиляди сапфирени очи, които грееха с мрачен, зловещ блясък.

— Аха — засмя се барон Мелиадус. — Ето я армията, която командвам аз. Ако граф Медни не бе отказал да ни сътрудничи, сега и вие щяхте да сте наши почетни съюзници. Но вие решихте да ни се противите — и сега ще бъдете наказани. Мислихте си, че с вашите кули и с вашето непокорство ще можете да издържите срещу цялата мощ на Гранбретан. Но не е достатъчно, Дориан Хоукмун! Не е достатъчно! Виж — ето я моята армия, докарах я тук, за да изпълня клетвата си. Разбираш ли сега, какъв глупак си бил — ти, и всички останали! — Той изви глава назад и отново се изсмя гръмогласно. — Трепери, Хоукмун, трепери и ти — Изелда, също както треперят другарчетата ви в онези жалки кулички, защото знаят, че днес ще паднат, че Камарг ще се превърне в опожарено пепелище и така ще посрещне утрешния ден. Аз лично ще стъпча тази непокорна страна, дори ако трябва да изгубя цялата си армия!

При тези думи Хоукмун и Изелда наистина потрепериха, но не от страх, а от мъка за нещастията, които баронът се канеше да причини на тази невинна и мирна страна.

— Граф Медни е мъртъв — извика барон Мелиадус и пришпори коня си към очакващите го офицери. — А днес ще умре и Камарг! — Той махна с ръка. — Напред! Нека пленниците се полюбуват на кървавата сеч!

Останал при фургона, д’Аверк отново се закашля мъчително.

— Билката на барона не е никак лоша — каза той замислено. — Уверен съм, че ще излекува всички болести, от които страдат неговите хора.

И след това загадъчно изявление французинът подкара коня си, изравни се с началото на колоната и продължи редом със своя господар.

Хоукмун забеляза, че от Камаргските кули бликат странни лъчи, удрят се в първите редове на настъпващите и оставят огнени дири по земята под краката им. Видя, че Камаргската кавалерия се придвижва напред, заемайки удобна позиция за атака, но това бяха само шепа изнурени от продължителните битки гвардейци, въоръжени с огнестрели и яхнали своите рогати коне. Малко зад тях се бе разположило народното опълчение — мирни, необучени граждани, придошли със секири и вили, за да помогнат на кавалерията. Ала никъде не се виждаха нито граф Медни, нито фон Вилач, нито пък философът Боуджентъл. Войниците на Камарг се вдигаха на щурм без своя предводител в тази последна битка.

Ето че се разнесоха първите бойни викове, заедно с ревът на животните и стенанията на ранените, последва оръдеен пукот, свистене на огнестрели, звън на желязо отекна в равнината, замириса на дим, на запотени животни и изплашени хора. Черните орди спряха за миг, когато пред тях внезапно израсна стена от огън, а над главите им орнитоптерите кръжаха срещу малобройните розови птици, възседнати от въоръжени с огнестрели ездачи.

Хоукмун жадуваше сега да е свободен, да почувства дръжката на меча в ръката си, да стисне с бедра хълбоците на своя кон и да поведе войните на Камарг, които дори в този тежък момент, лишени от водач, продължаваха да упорстват срещу многократно превишаващите ги сили на Тъмната империя. Той напрягаше мишци срещу оковите и сипеше яростни проклятия.

Свечери се, а битката продължаваше. Хоукмун забеляза как една от древните черни кули пламва, подпалена от огъня на десет оръдия, видя я как се люшва, накланя се и накрая се срива с грохот на земята, превръщайки се купчина натрошен камънак. А от редовете на черните орди се надигна победен възглас.

Дойде и нощта, а битката не утихваше. Бойната възбуда достигна дори до тримата оковани пленници във фургона и на челата им изби пот. Наоколо стражите с вълчи маски разговаряха оживено и се смееха, уверени в близката победа. Господарят им бе изчезнал във вихъра на боя, жадуващ да ръководи лично последния щурм, а те извадиха мях с вино и го набучиха със сламки, за да пият през тесните цепки на маските си. С напредването на нощта гласовете им постепенно затихваха и накрая, колкото и странно да бе, стражите потънаха в дълбок сън.

Оладан пръв го забеляза.

— Уж са бдителни, тези вълци, а гледай как захъркаха. Трябва да са уверени, че всичко ще свърши добре.

Хоукмун въздъхна.

— Така е, но въпреки това сме безсилни. Тези проклети вериги са занитени така здраво, че няма никаква надежда да се измъкнем.

— Какво чувам? — разнесе се неочаквано гласът на д’Аверк. — Къде е неизменният ти оптимизъм, Хоукмун? Направо не мога да повярвам!

— Махай се, д’Аверк — извика Хоукмун на французина, който бе изплувал от тъмнината и стоеше до фургона. — Върви да лижеш ботушите на твоя господар.

— Донесох тук едно нещо, — продължи д’Аверк насмешливо, сякаш въобще не го чуваше — за да видя дали ще свърши работа. — При тези думи той измъкна някакъв продълговат предмет от джоба си. — А, забравих да ти кажа, че приспах стражите с моето лекарство.

Хоукмун присви очи.

— Какво е това в ръката ти?

— Дребна, но скъпоценна вещ, която намерих на бойното поле. Вероятно е принадлежала на някой военачалник. В наши дни подобни неща се срещат твърде рядко. По същество това е огнестрел, но съвсем миниатюрен, така че да бъде носен в джоба.

— Чувал съм за тях — кимна Хоукмун. — Но за какво ми е? Не виждаш ли, че съм окован?

— Ах, да, забелязах това. Ако се съгласиш на малък риск може би ще успея да те освободя.

— Това ли е поредната клопка, д’Аверк, която замислихте с барон Мелиадус?

— Наскърбяваш ме, Хоукмун. Защо мислиш така?

— Защото ти ни предаде в ръцете на Мелиадус. Ти си подготвил клопката, още когато разговаря с онези войни от вашия орден, които срещнахме в Карпатия. Ти си ги изпратил да предупредят в лагера, че скоро ще пристигнем, за да могат да ни заловят по-лесно.

— Напълно възможно — съгласи се д’Аверк. — Но има и друго обяснение — например, че вълчите войни са ме познали, проследили са ни, а сетне са уведомили господарите си. Докато се разхождах из лагера научих, че барон Мелиадус бил дошъл, за да ви залови и реших да му се представя и да се опитам да го убедя, че аз нарочно съм ви вкарал в тази клопка. Така поне един от нас щеше да остане на свобода — д’Аверк направи театрална пауза. — Как ти звучи това?

— Като нагла лъжа.

— Добре, нека бъде нагла лъжа. Но нямаме много време. Да опитам ли да разрежа веригите, или предпочиташ да си седиш на топлото местенце, от страх да не пропуснеш последното действие на представлението?

— Гори тези проклети вериги — каза Хоукмун — така поне ръцете ми ще бъдат свободни и ще мога да те удуша — ако ме лъжеш!

Д’Аверк приближи миниатюрния огнестрел до оковите на Хоукмун и се прицели внимателно. После натисна едно малко лостче и от дулото бликна ослепително ярък лъч. Болката от топлината бързо стана нетърпима, Хоукмун отвори уста за да изкрещи и в този момент една от скобите изтрака на пода на фургона. Дясната му ръка бе свободна. Той я потърка и подскочи, когато докосна нагорещения метал.

— Побързай — прошепна д’Аверк. — Дръж високо веригата. Този път ще е по-лесно.

Не след дълго Хоукмун бе напълно свободен и двамата се заеха с Изелда и Оладан. Д’Аверк ставаше все по-неспокоен.

— Донесъл съм сабите ви — рече той — и нови маски, както и коне. Следвайте ме. И побързайте, преди Мелиадус да се е върнал. Да ви призная, очаквах го по-рано.

Промъкнаха се в тъмнината към мястото, където бяха завързани конете, а междувременно нагласиха маските и запасаха сабите. После се метнаха в седлата.

Изведнъж до ушите им достигна шум от тропот на коне, последван от гръмогласни проклятия, които можеха да принадлежат само на барон Мелиадус.

— Бързо — изсъска д’Аверк. — Препускайте — към Камарг!

Четиримата пришпориха конете и се понесоха надолу по склона на хълма, право към бойното поле.

— Сторете път! — крещеше д’Аверк. — Път, път сторете! Подкрепления за предната линия!

Уплашени войници се разбягваха пред копитата на конете им, докато препускаха из лагера, а зад тях се сипеха проклятия.

Ала все по-наблизо се чуваше и тропотът на копитата — барон Мелиадус и хората му ги настигаха.

— Сторете път! — закрещя още по-силно д’Аверк. Път за барон Мелиадус!

Прескочиха някакви налягали войници, заобиколиха затънали в калта обсадни машини, връхлетяха в подпалена тръстика, а кулите на Камарг бяха все по-близо — както и зловещите закани на настигащия ги Мелиадус.

Конете вече препускаха върху трупове на избити гранбретанци и изведнъж бойната линия остана зад тях.

— Свалете си маските — предупреди ги д’Аверк. — Ако камаргците не познаят Хоукмун и Изелда, ще ни изгорят на място…

Изведнъж мракът бе разцепен от ослепителен лъч, който се размина на милиметри с д’Аверк. Нови подобни светкавици блеснаха зад тях — несъмнено от редовете на хората на Мелиадус. Хоукмун сграбчи ремъка на маската си, дръпна го рязко и я запрати назад.

— Спрете! — долетя до тях гласът на барон Мелиадус. — Ще загинете от огъня на вашите! Спрете, глупаци!

От камаргска страна долетяха нови изстрели и нощта се озари в рубинено сияние. Конете се препъваха в труповете на убитите. Д’Аверк се прикри зад главата на коня, Оладан и Изелда последваха примера му, но Хоукмун извади сабята си и извика с мощен глас:

— Войни на Камарг! Това съм аз — Хоукмун! Хоукмун се завърна!

Огнестрелите не прекратиха стрелбата, но четиримата бегълци бяха вече съвсем близо до една от кулите. Д’Аверк се изправи в седлото.

— Ей, камаргци! Водя ви Дориан Хоукмун, който ще… Изведнъж доспехите му пламнаха. Д’Аверк разпери ръце, извика от болка и увисва на стремената. Хоукмун приближи коня си до неговия и огледа отпуснатото тяло. Бронята бе нагорещена до червено, на места дори разтопена, но д’Аверк изглежда все още дишаше. От изпръхналите му устни долетя пресипнал смях.

— Дали пък не сбърках, Хоукмун, като свързах съдбата си с твоята…

Останалите бегълци спряха конете. Преследвачите, начело с барон Мелиадус, вече бяха съвсем близо.

— Вземи юздите на коня му, Оладан — нареди Хоукмун. — Аз ще го прикрепям в седлото, докато стигнем кулата.

Блесна нова светкавица от огнестрел, този път от гранбретанска страна.

— Хоукмун, спри!

Без да обръща внимание на предупреждението Хоукмун продължи напред, през разкаляната земя, опитвайки се да задържи отпуснатото тяло на д’Аверк.

Последва нов ярък лъч от кулата и Хоукмун извика с пълни гърди:

— Хора на Камарг! Това съм аз — Хоукмун и Изелда — дъщерята на граф Медни!

Светлината угасна. Хората на Мелиадус бяха по петите им. Изелда също се люшкаше в седлото, останала на края на силите си. Хоукмун се приготви за бой с Мелиадус.

Ала изведнъж ги обкръжиха конници на белезникави рогати коне — камаргски гвардейци, излезли на разузнаване.

Един от гвардейците втренчи поглед в лицето на Хоукмун и извика радостно:

— Това е нашият господар Хоукмун! И Изелда! Ах — ето че съдбата отново е на наша страна!

Недалеч зад тях Мелиадус и хората му спряха, щом видяха камаргците. После обърнаха конете и потънаха в мрака.

Призори, когато първите слънчеви лъчи заблестяха по водната повърхност на лагуните и белите биволи излязоха на паша, Хоукмун и приятелите му стигнаха в Медния замък. Вятърът браздеше тръстиките и ги люшкаше като морски вълни, а хълмовете около града бяха отрупани с грозде и други плодове. На върха на най-високия хълм се издигаше Медния замък, непоклатим и стар, на пръв поглед незасегнат от войните, които се блъскаха в границите на малката страна.

Насочиха конете по извития път към замъка, пресякоха двора, където насреща им изтичаха радостни коняри, после влязоха в гостната, по чийто стени висяха безчислените ловни трофеи на граф Медни. Тук бе прохладно, цареше странна тишина, а край голямата камина ги очакваше самотна фигура. И макар, че посрещачът се усмихваше, очите му бяха изпълнени със страх, а лицето му се бе състарило неимоверно, откакто Хоукмун го бе виждал за последен път — мъдрият сър Боуджентъл, поетът-философ.

Боуджентъл прегърна Изелда, после сграбчи ръката на Хоукмун.

— Как е граф Медни? — попита Хоукмун.

— Физически запазен, но е изгубил воля за живот — отвърна Боуджентъл и същевременно даде знак на прислужниците да се погрижат за д’Аверк. — Отведете го в северната кула — в лазарета. Ще се заема с него веднага щом се освободя. Елате — обърна се той към другите. — Вижте сами…

Оладан остана да наглежда ранения д’Аверк, а Хоукмун и Изелда последваха Боуджентъл по стълбите към горния етаж, където бяха покоите на граф Медни. Боуджентъл пръв отвори вратата на спалнята.

В средата бе поставено скромно войнишко легло, покрито със снежнобели чаршафи и с твърда възглавница. А на възглавницата бе положена състарена и посивяла глава, която сякаш бе излята от метал. В червеникавата коса се виждаха далеч повече сивкави кичури, меднокожото лице изглеждаше неестествено бледо, само червените мустаци си бяха същите. И масивните вежди, надвиснали като скални козирки над хлътналите кафяви очи — те също бяха непроменени. Очите бяха вторачени немигащо в тавана, а устните не помръдваха, събрани в тънка, измъчена линия.

— Граф Медни — прошепна Боуджентъл. — Погледни.

Очите не се отместиха. Хоукмун пристъпи напред, надвеси се и надзърна в лицето на графа. Изелда застана до него.

— Граф Медни, дъщеря ти, Изелда, се завърна. Завърна се и Дориан Хоукмун.

Едва сега устните се раздвижиха.

— Пак видения. А мислих, че треската ми е преминала, Боуджентъл.

— И наистина премина, милорд — това не са призраци.

Графът премести тежкия си поглед върху тях.

— Мъртъв ли съм, деца мои, та отново сме заедно?

— Графе, ти си на Земята! — отвърна Хоукмун.

Изелда се наведе и го целуна с безкрайна нежност по челото.

— Ето, татко, една съвсем земна целувка.

Едва сега чертите на бронзовото лице започнаха да омекват, докато накрая на устните на граф Медни разцъфна щастлива усмивка. Сетне тялото му се раздвижи под чаршафите и неочаквано графът се изправи.

— Ах! Истина е! А бях изгубил надежда! Какъв глупак съм бил, да се предам така лесно!

И неочаквано графът се засмя с жизнен, гръмлив глас.

Боуджентъл го погледна изумен.

— Графе… а аз мислех, че вече чукаш на небесните врати!

— И аз също, Боуджентъл — но сега скочих направо тук. Да, доста дълъг скок. Как е обсадата, Хоукмун?

— От зле по-зле, графе, но след като и тримата сме отново заедно, мисля, че ще се справим!

— Така. Боуджентъл, да ми донесат доспехите. И къде ми е сабята?

— Графе… още си много слаб…

— Тогава донесете храна — много храна — ще ям в движение. — При тези думи граф Медни скочи от леглото и прегърна дъщеря си и нейния годеник.

Седнаха да се хранят в гостната и Хоукмун разказа на графа за всички премеждия, през които бе преминал, откакто напусна замъка преди много месеци. Граф Медни от своя страна описа подробно изпитанията, на които ги бяха подложили могъщите сили на Тъмната империя. Разказа за последния бой на фон Вилач, за неговата храбра смърт, за огромните загуби на противника, за това как самият той е бил ранен, за изчезването на Изелда и за болестта, която го налегнала след това.

Влезе Оладан и Хоукмун побърза да го представи. Дребосъкът им съобщи, че д’Аверк е доста тежко ранен, но според Боуджентъл щял да се оправи.

С други думи, в гостната постепенно се възцари празнична атмосфера, ала никой от присъстващите не забравяше дори за миг, че недалеч от тях, по границите на малката страна, войските на Камарг водеха битка на живот и смърт, битка, която почти нямаха шанс да спечелят.

Граф Медни вече си бе поставил тежката броня и бе препасал своята огромна сабя. Той се изправи неочаквано и заяви с решителен глас:

— Хоукмун, сър Оладан, време е да тръгваме. Трябва да се присъединим към битката и да поведем хората ни на победен щурм!

Боуджентъл въздъхна.

— Преди два часа те мислех за мъртъв, а сега искаш да предвождаш войската. Няма да ти стигнат силите, графе.

— Болестта ми бе на духа, а не на тялото и вече съм излекуван! Коне! — викна граф Медни. — Кажи им да приготвят конете, Боуджентъл.

Макар да бе уморен от пътуването, Хоукмун почувства, как се изпълва с енергия, докато крачеше след графа. Той изпрати въздушна целувка на Изелда, спусна се в двора и възседна коня, който вече го очакваше, за да го отведе на бойното поле.

Тримата препуснаха без да щадят конете, насочиха към една тайна пътека в мочурището, край тях се носеха стада от диви коне, а над главите им пърхаха ята необяздени фламинга. Графът махна с облечената си в ръкавица ръка.

— Тази земя заслужава да бъде защитавана. Красотата й трябва да бъде ценена.

Ето, че не след дълго до слуха им достигна шумът от битката. Още малко и полето се ширна пред тях. Графът спря коня и прошепна изумен:

— Невъзможно. Това е краят.

Но беше вярно. Кулите бяха повалени и се бяха превърнали в димящи купчини от разтрошен камънак. Малцината оцелели отстъпваха назад, но продължаваха да се бият храбро.

— С Камарг е свършено — произнесе граф Медни с глас на старец.

Единадесета глава
Завръщането на Рицаря

Един гвардейски поручик ги забеляза и препусна към тях. Ризницата му бе разкъсана, острието на сабята — пречупено, но лицето му грееше от радост.

— Граф Медни! Най-сетне! Елате, сър, време е да поведем хората срещу псетата от Тъмната империя!

Хоукмун видя, че графът се усмихва под мустак, той оголи огромната си сабя и отвърна:

— Добре, поручик. Намерете някой, който да възвести новината, че граф Медни се е завърнал.

Още щом зърнаха графа и яздещия до него Хоукмун войниците нададоха победен възглас и не само не отстъпиха повече нито крачка, но дори и отблъснаха следващия щурм на противника. Графът, следван от Хоукмун и Оладан се втурна в най-горещото място на сражението и размаха сабя, неуязвим за каквито и да било оръжия.

— Отдръпнете се, момчета! — извика той. — Дайте ми възможност да приближа врага!

Пътем графът дръпна от знаменосеца изпокъсаното знаме с неговия герб, развя го високо и пришпори коня си срещу гранбретанците.

Хоукмун се изравни с него и двамата се превърнаха в някаква чудовищна, свръхестествена двойка, единият, със своите пламтящи като огън доспехи, а другият с лъщящата на челото перла, сеещи смърт сред имперската пехота. А когато към тях се присъедини още един войн, нисък и мускулест и с козина по лицето, който раздаваше отсечени удари наляво-надясно, сякаш удряше със светкавица, те заприличаха на митична тройка юнаци и при вида им маскираните гранбретански войни се отдръпваха назад. Хоукмун трескаво диреше с поглед барон Мелиадус и се кълнеше, че този път ще го довърши, но баронът бе изчезнал в дън земя.

Няколко чифта ръце се вкопчиха в седлото му, опитвайки се да го повалят, но той обсипа шлемовете с тежки удари, прониза няколко очни отвърстия и накрая се освободи.

Денят си отиваше, а битката продължаваше с неотслабваща сила. Хоукмун се полюшваше в седлото, изтощен от боя, губещ сили от дузината малки рани и одрасквания, от които се стичаше кръв. Конят му бе убит, но той бе така плътно притиснат под тежестта на обкръжаващите го противници и приятели, та измина близо половин час, преди да осъзнае, че животното е мъртво. Едва тогава скочи от седлото и продължи боя на крак.

През цялото време си даваше сметка, че няма кой знае какво значение колко противници е избил той и другите, защото ги превъзхождаха многократно, а и камаргците бяха зле въоръжени. Постепенно и неумолимо малката армия бе изтласквана все по-назад.

— Ах, — прошепна възбудено Хоукмун — да имах само неколкостотин свежи бойци и щях да спечеля битката. Трябва ни помощ, в името на Руническия жезъл!

Внезапно по тялото му сякаш премина електрически ток и той изстена, осъзнал, че неволно бе призовал Руническия жезъл. Червения амулет, който висеше на шията му, се изпълни с рубинено сияние, удари с ослепителни лъчи противника и започна да прехвърля енергия и сила в тялото му. Хоукмун се изсмя и се зае да сече с удесеторена сила, като въртеше сабята в кръг около себе си. Острието се пречупи, но Хоукмун дръпна алебардата на близкия конник, когото смъкна и запрати на земята, замахна с острието като с меч, скочи на лишения от ездач кон и продължи атаката.

— Хоукмун! Хоукмун! — извика той древния боен възглас на своите деди. — Напред — Оладан — граф Медни! — И той си прокара път през плътно обкръжилата ги маса, за да доближи приятелите си. Графът продължаваше да стиска знамето си.

— Тъпчете ги! — закрещя Хоукмун. — Да ги гоним чак до границата!

А после сякаш Хоукмун бе навсякъде и където минеше, сееше само смърт. Той се врязваше в редиците на гранбретанците, а зад него полето се покриваше с трупове. Вопли на ужас се разнесоха сред имперските войски и те неусетно започнаха да отстъпват.

Не след дълго всички части обърнаха гръб на малочислената камаргска армия, а някои дори побягнаха панически назад. Едва сега отнякъде изникна едрата фигура на барон Мелиадус, който закрещя на хората си да спрат и да приемат боя.

— Напред! — викаше им той. — Нима ви е страх от шепа хора?

Ала вълната бегълци бе поела назад и помете и него, отнасяйки го далеч в тила.

Всички бяха ужасени от рицаря с бледо лице, чиято сабя удряше навсякъде, на челото му лъщеше черна перла, а на шията му се полюшваше амулет, сипещ рубинен огън, докато конят му скачаше високо над главите на другите. Бояха се от него, защото той крещеше високо името на един мъртвец — защото той самият бе този мъртвец, Дориан Хоукмун, човекът, който се бе изправил срещу тях още в Кьолн и дори там бе на косъм от победата, човекът, надсмял се над самия крал-император, човекът надвил в двубой барон Мелиадус. Хоукмун! Това бе име, от което Тъмната империя трепереше!

— Хоукмун! Хоукмун! — Конникът отново изправи на задните крака своето подивяло животно. — Хоукмун!

Обладан от силата на Червения амулет, Хоукмун гонеше отстъпващата армия, а от устата му кънтеше триумфален смях. Зад него препускаше граф Медни, страховит в своята златисто-червена броня, от острието му се стичаха ручеи кръв, идеше и Оладан, със захилено космато лице, бляскави очи и пъргава сабя, а по петите им се носеше тържествуващата армия на Камарг, шепа храбреци, които засипваха с подигравки уж всесилната, но отстъпваща гранбретанска мощ.

Но ето, че силата на амулета започна да отслабва и Хоукмун отново почувства предишните си болки, тялото му бе съкрушено от страшната умора, но сега вече това нямаше значение, защото границата, обозначена от съборените кули, бе съвсем близо и нищо не можеше да спре уплашения бяг на противника.

— Днес е велик ден, Хоукмун — извика радостно Оладан.

Граф Медни сбърчи вежди.

— Да — но ще можем ли да удържим победата дълго? Трябва да отстъпим, да се прегрупираме и да намерим подходящо място, защото в открито поле нямаме никакви шансове.

— Прав си — кимна Хоукмун. — Кулите вече ги няма, ще трябва да открием друго подходящо място, където да се укрепим, и мисля че знам къде… — той погледна графа.

— Да, — кимна граф Медни. — Замъкът. — Ще изпратя вест до всички селца и градчета на Камарг да потеглят с колкото могат да носят провизии към Еж-Мортес, където да се скрият зад градските стени…

— Ще можем ли да поберем всички, при подобна продължителна обсада? — попита Хоукмун.

— Ще видим — отвърна графът, докато следеше своята малка армия, която вече бе започнала да се прегрупира. — Но поне ще имат някаква защита, когато войските на Тъмната империя залеят Камарг.

Сълзи блестяха в очите му, когато насочи коня си назад, към замъка.

От своя балкон, в източната част на замъка, Хоукмун наблюдаваше стичащите се към Еж-Мортес тълпи от бежанци, които караха със себе си безчислени глави добитък. Повечето от тях се настаняваха по скамейките на огромния амфитеатър в единия край на града. Войниците също караха провизии, или помагаха на гражданите. Привечер почти цялото население се бе събрало зад градските стени, а къщите бяха претъпкани с обитатели. Хоукмун се молеше да не ги споходи чума, или някоя друга болест, защото тогава щяха да изгубят всякакъв контрол.

Оладан застана до него и посочи с пръст на север.

— Виж — рече той. — Летящи машини.

Хоукмун вдигна глава и зърна на хоризонта огромните орнитоптери на Тъмната империя — сигурен белег, че армията приближаваше насам.

През нощта огньовете на първите пристигнали отреди пламнаха край града.

— Утре — каза Хоукмун, — ще бъде нашата последна битка.

Двамата слязоха в гостната, където Боуджентъл и граф Медни разговаряха оживено. Масата бе отрупана с ястия. Разговарящите вдигнаха глави, за да посрещнат Хоукмун и Оладан.

— Как е д’Аверк? — попита Хоукмун.

— Възвръща си силите — отвърна Боуджентъл. — Има прекрасна физика и каза, че утре би искал да похапне нещо. Разреших му.

В гостната се появи и Изелда.

— Говорих с жените — каза тя. — Всички са се прибрали зад стените. Имаме достатъчно провизии да издържим цяла година, ако започне да колим добитъка…

Граф Медни се усмихна тъжно.

— Битката ще реши всичко далеч преди да е изтекла една година. Как е бойният дух в града?

— Добре — отвърна момичето. — След като научиха за победата ви днес, всички искат да живеят.

— Не е лошо — отвърна граф Медни. — Като се има пред вид, че утре може би всички ще умрем. Ако не утре, то вдруги ден. Не можем да издържим срещу подобна сила, мила моя. Повечето от нашите бойни птици бяха избити, така че не разполагаме със защита от въздуха. Гвардейците също дадоха значителни жертви, а оцелелите войници нямат кой знае какъв опит.

Боуджентъл въздъхна.

— А си мислехме, че Камарг никога няма да падне…

— Не е ли твърде рано да го обричате? — произнесе нечий глас от стълбите и се оказа, че на прага се е изправил д’Аверк, с бледо лице, облечен в бежова нощница, която стигаше до пода. Той закуцука към тях. — С подобен боен дух не ви остава нищо друго, освен да се предадете. Защо не опитате да поговорите за победата?

— Прав сте, сър Хюлам — съгласи се граф Медни и направи опит да си придаде бодър вид. — Да отдадем дължимото и на храната, ще ни трябват сили за утрешната битка.

— Как си, д’Аверк? — попита Хоукмун, докато се настаняваха край масата.

— Още ме бива — ухили се французинът. — Добре ще ми дойдат малко подкрепления — при тези думи той се зае да пълни чинията си с месо.

Ядоха мълчаливо, наслаждавайки се на храната, сякаш предчувстваха, че може да им е за последен път.

Когато на следващата сутрин Хоукмун погледна през прозореца, мочурищата бяха покрити с хора. През нощта силите на Тъмната империя се бяха прокраднали в непосредствена близост до градските стени и сега се готвеха за първия щурм.

Хоукмун нахлузи набързо ризницата и се спусна в гостната, където д’Аверк вече пристягаше ремъците на своята обгорена броня, Оладан си чистеше сабята, а граф Медни обсъждаше някои въпроси от предстоящото сражение с двама от своите поручици.

В помещението цареше напрегната атмосфера и хората разговаряха с приглушени гласове.

Изелда неусетно застана на стълбите и го повика:

— Дориан…

Той се извърна и изтича на площадката, където девойката го очакваше с протегнати ръце. Хоукмун я притисна в обятията си и я целуна леко по челото.

— Дориан, — рече тя — искам да се оженим преди да…

— Да — прекъсна я той. — Да потърсим Боуджентъл.

Откриха философа в неговия кабинет, където се бе зачел дълбоко в някаква книга. Когато влязоха, той вдигна глава и се усмихна. Казаха му какво искат от него и Боуджентъл остави книгата.

— Все се надявах това да стане с величествена церемония — рече философът, — но ви разбирам.

След това ги накара да се хванат за ръце и да коленичат пред него, докато той произнасяше своята собствена композиция на брачното слово, използвана неведнъж, откакто двамата с графа бяха дошли в Медния замък.

Когато приключи, Хоукмун се изправи и отново целуна Изелда.

— Грижи се за нея, Боуджентъл — каза той и излезе от стаята, за да си присъедини към своите другари, които вече го очакваха в двора.

Тъкмо когато се качваха на конете над замъка легна огромна сянка, придружена от поскърцване и метално дрънчене, което можеше да идва само от орнитоптер на Тъмната империя. Ярък огнен стълб удари в паважа пред копитата на Хоукмуновия кон, животното подскочи уплашено и изпръхтя през разширените си ноздри.

Граф Медни вдигна огнестрела, с който се бе въоръжил за предстоящата битка, прицели се в небето и натисна лоста. Огненочервен пламък се понесе право към летящата машина. Писъкът на пилота отекна в двора на замъка и изведнъж огромните крила замряха във въздуха. Орнитоптерът полетя право надолу, изгуби се от погледите им и откъм склона на хълма долетя оглушителен гръм.

— Ще трябва да разположим огнестрели на някои по-високи места из града — рече замислено граф Медни. — За да отбиваме атаките на орнитоптерите. Хайде, господа — чака ни битка.

Още щом излязоха от портала на замъка и поеха надолу по пътя, те видяха огромната бронирана човешка вълна, която се блъскаше в градските стени, където малочислената Камаргска армия отчаяно отбиваше първия щурм.

Над града се носеха орнитоптери, приличащи на гигантски метални птици, които заливаха улиците с огън, а въздухът бе изпълнен с крясъците на ранените, ревът на огнестрелите и звънтежа на метал. Черен дим се виеше над Еж-Мортес, от покривите на няколко подпалени къщи.

Хоукмун поведе отряда по улиците на града, като прогонваше минувачите с крясък и се насочи право към стените, за да се включи в битката. Зад него бързаха Оладан, д’Аверк и самият граф Медни, за да помогнат на защитниците на града.

Ето че част от градската стена внезапно се срина със страхотен взрив, последван от ликуващи възгласи отвън и Хоукмун препусна към отвора, през който вече нахлуваха зловещите мечи и вълчи маски на войниците от Тъмната империя.

Ала веднага щом зърнаха Хоукмун, гранбретанците се спряха смутени, припомнили си вчерашната сеч. Макар да не притежаваше онази свръхестествена сила, той се възползва от краткото мълчание за да разцепи въздуха със своя боен вик: „Хоукмун! Хоукмун!“ и връхлетя срещу врага, а сабята му се удряше в метал, плът и кости и навсякъде се забиваше до дръжката.

Сражението продължи с нестихваща сила през целия ден, защитниците продължаваха да удържат града, макар че силите им се топяха и когато настъпи нощта и армията на Тъмната империя се отдръпна, не само Хоукмун, но и всички останали знаеха, че следващият ден ще им донесе поражение.

Уморени изкачваха виещия се към замъка път героите на града, потънали в мрачни мисли за безбройните невинни, загинали през този ден и за онези, които предстоеше да загинат утре — ако имаха късмета да умрат.

Изведнъж зад тях се разнесе тропот от галопиращ кон и те се извърнаха, готови да посрещнат поредната атака, но видяха, че към замъка приближава в конник с исполински ръст. Имаше продълговат, покриващ цялото му лице шлем, а бронята му бе изкована от злато и мрамор. Хоукмун свъси вежди.

— Какво ли иска този предател и крадец? — каза той.

Рицаря в Мрамор и Злато дръпна юздите на коня и спря пред тях. Иззад шлема се разнесе познатият дълбок, басов глас.

— Моите почитания, защитници на Камарг. Виждам, че денят не е протекъл много успешно за вас. Утре барон Мелиадус ще празнува победа.

Хоукмун отри челото си с ръкав.

— Едва ли е трудно да се види онова, което знаят всички, Рицарю. Какво си дошъл да откраднеш този път?

— Нищо — рече рицарят. — По-скоро да ви донеса нещо.

Той се пресегна назад и вдигна в ръка седлото на Хоукмун.

Дориан почувства как надеждата отново го изпълва, той се вдигна ръка, пое седлото и отвори един от страничните джобове. Вътре, грижливо увит в плат, лежеше дарът на Ринал, който сякаш бе получил преди векове. Изглеждаше съвсем непокътнат. Хоукмун разви плата и видя, че кристалната машина е здрава.

— Но защо трябваше да ми го отнемаш?

— Нека влезем в замъка и ще ви обясня всичко — предложи Рицаря в Мрамор и Злато.

Настаниха се в гостната, а Рицаря се изправи пред камината и огледа смълчаните лица.

— Изоставих ви в замъка на Лудия бог, — поде той разказа си — защото не се съмнявах, че чудовищата ще ви изведат в безопасност. Но знаех също така, че по пътя ви очакват нови премеждия и подозирах, че може да попаднете в плен. Ето защо реших да взема подаръка на Ринал и да го запазя далеч от нежелани посегателства, докато се завърнете в Камарг.

— А аз те мислех за крадец! — рече Хоукмун. — Съжалявам, Рицарю.

— Но какъв е този предмет? — попита граф Медни.

— Това е една древна машина — отвърна Рицаря, — създадена в отминали времена, когато науката е била в своя апогей.

— Оръжие? — вдигна вежди графът.

— Не. Това е уред, който е в състояние да изкривява отделни части на пространството и времето и да ги премества в други измерения. Докато съществува тази машина, тя е в състояние да поддържа изкривяването, но ако поради грешка или нещастен случай бъде разрушена, изкривената част се връща обратно във времето и пространството, където принадлежи.

— И как се борави с нея? — попита Хоукмун, който едва сега си спомни, че не беше получил никакви инструкции.

— Трудно е да се обясни, защото термините ще ви се сторят непознати — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Ринал ми даде доста подробно описание и мисля, че ще се справя.

— Добре де, какъв е смисълът от всичко това? — намеси се д’Аверк. — Ще изпратите барон Мелиадус и неговите хрътки в забвение, та повече да не ни досаждат, така ли?

— Не — поклати глава Рицаря. — Ей сега ще ви обясня…

В този миг вратата се отвори и в гостната нахлу покрит с прах войник.

— Господарю — извика той на граф Медни. — Барон Мелиадус ви чака пред стените на града. Иска да преговаряте.

— Нямам какво да му кажа — заяви графът.

— Казва, че тази нощ щели да ни атакуват. До един час щял да срине стените на града, защото получил свежи подкрепления и не се налагало да чака повече. Каза също така, че ако му предадете дъщеря си, Хоукмун, д’Аверк и самия себе си, щял да пощади останалите.

Графът се замисли, но Хоукмун избра този миг, за да се намеси:

— Безсмислено е да участваме в подобни преговори, граф Медни. И двамата познаваме добре предателската натура на барона. Единствената му цел е да деморализира защитниците на града.

Граф Медни въздъхна.

— Но ако това, което казва е вярно, а аз съм склонен да мисля така, тогава до един час стените на града наистина ще бъдат сринати и всички ще загинем.

— Но с чест — добави д’Аверк.

— Така е — отвърна графът с тъжна усмивка. — С чест. — Той се обърна към вестителя. — Съобщи не барон Мелиадус, че не желая да разговарям с него.

Войникът се поклони.

— Ще предам думите ви, милорд.

Той напусна гостната.

— Най-добре да се върнем при стените — предложи уморено граф Медни и се надигна. В този миг Изелда влезе в гостната.

— Ах, татко, Дориан, радвам се да видя, че и двамата сте невредими.

Хоукмун я прегърна.

— Но ще трябва да се връщаме — прошепна й той. — Мелиадус готвел нова атака.

— Почакайте — обади се Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още не съм ви описал моя план.

Дванадесета глава
Бягство в забвение

Барон Мелиадус се усмихна, когато чу отговора на вестителя.

— Много добре, — обърна се към офицерите си той. — Нека целият град бъде сринат със земята, а гражданите да бъдат взети в плен, та да се позабавляваме с тях, докато пируваме.

Той се обърна и обходи с поглед строените свежи подкрепления.

— Напред! — извика им баронът и войниците се втурнаха срещу обречения град и замъка зад стените му.

Защитниците незабавно откриха огън, но силите им бяха на изчерпване. Баронът вдигна глава към изящните линии на замъка, който толкова дълго бе защитавал този град и се засмя тържествуващо. Чувстваше се истински щастлив, защото само след час щеше да се изпълни клетвата, която бе дал преди близо две години — в онази нощ, когато напусна позорно същия този замък.

Войските стигнаха градските стени и баронът пришпори коня, за да наблюдава битката отблизо.

Ала изведнъж се намръщи. Нещо странно ставаше със светлината, защото неочаквано градът и замъкът потрепериха и очертанията им започнаха да се размиват.

Барон Мелиадус свали маската и потърка невярващо очи, после погледна отново.

Силуетът на Медния замък и градът по него бяха озарени от сияние, отпърво розово, после светло червено и накрая алено, а баронът почувства, че му се вие свят. Той облиза пресъхналите си устни и се зачуди, дали не се е побъркал.

Войниците бяха преустановили атаката и се споглеждаха изумени, а по редиците им се понесе ропот. Целият град, хълмът, на която бе разположен и замъкът бяха обхванати от синкаво зарево. Ослепителното зарево започна да избледнява и заедно с него се губеше от погледите им Медния замък и Еж-Мортес. Задуха бурен вятър и баронът се люшна в седлото.

— Стражи! — извика той. — Какво става?

— Градът… градът изчезва, милорд — долетя обърканият отговор.

— Изчезва! Невъзможно. Как може да изчезне цял един град, заедно с хълма под него? Сигурно са вдигнали някакъв оптичен екран.

Баронът препусна като подивял към мястото, където доскоро се издигаха градските стени, но нищо не се изпречваше на пътя му, а копитата на коня затъваха в мочурливата земя, която изглеждаше като прясно разорана нива.

— Измъкнаха ми се! — изрева баронът. — Но как? Каква странна наука им помогна? Коя е тази сила, която е по-голяма дори от моята мощ?

Войските отстъпваха назад. Някои тичаха уплашени. Само баронът не се предаваше, той скочи от коня и тръгна напред с протегнати ръце, опитвайки се да открие изчезналия град. Първо крещеше яростно, сетне захлипа от непосилен гняв, накрая падна на колене в калта и размаха юмрук към мястото, където се издигаше Медния замък.

— Ще те намеря, Хоукмун — теб, и твоите приятели. Ако трябва, ще призова всички учени и магьосници на Гранбретан, но ще те намеря. Готов съм дори да те последвам, където и да си сега, на Земята или отвъд нея, за да познаеш вкуса на моето отмъщение. Кълна се, в името на Руническия жезъл!

И тогава баронът се огледа, защото чу тропот на конски копита и за миг му се стори, че зърва нечия фигура, облечена в доспехи от мрамор и злато, а от въздуха долетя подигравателен смях, но само след миг конникът също изчезна.

Баронът се надигна от калта и потърси с поглед коня си.

— О, Хоукмун! — продължи той със стиснати зъби. — О, Хоукмун, кълна се, че ще те стигна!

Ето че за втори път барон Мелиадус бе свързал клетвата си с името на Руническия жезъл. И този път клетвата му доведе до нови предначертания в историята на човечеството. Тази втора клетва не само подсили заложената заложената преди две години схема, но обвърза още по-здраво съдбите на Хоукмун и Мелиадус.

Баронът яхна коня си и се върна в лагера. Още утре възнамеряваше да потегли за Гранбретан, където се намираше лабиринтът от лаборатории на Ордена на змията. Рано или късно, но баронът не се съмняваше, че ще открие път към изчезналия Меден замък.

Изелда не откъсваше учуден поглед от прозореца, а лицето й бе озарено от радост. Хоукмун се усмихна и я притисна към себе си.

Застанал зад тях, графът се покашля и рече:

— Да ви кажа право, деца мои, малко съм смутен от всичко това — от тази наука. И къде този приятел каза, че се намираме?

— В един друг Камарг, тате — рече Изелда.

Навън имаше лека мъгла. И макар че градът и хълмът отново бяха солидни, същото не можеше да се каже за всичко останало. Като през синкаво сияние се виждаха далечните блата, блестящите лагуни и полюшващите се тръстики, но цветовете на този пейзаж бяха странно променени, не само в жълто и зелено бяха оцветени горите, а във всички цветове на дъгата и за разлика от замъка изглеждаха призрачни и нематериални.

— Той каза, че можем да опознаем тази земя — рече Хоукмун. — Сигурно от близо няма да изглежда така.

Д’Аверк се покашля многозначително.

— Аз лично бих предпочел да си остана в града. А ти, Оладан, какво мислиш?

Оладан се усмихна.

— И аз така — докато привикна с всичко.

— Е, и аз съм на същото мнение — каза граф Медни и се засмя. — Но поне сме в безопасност, нали? И народът също. Трябва да сме благодарни за това.

— Мда — кимна замислено Боуджентъл. — Но не бива да подценяваме научния потенциал на Гранбретан. Ако въобще има някакъв начин да ни последват тук — те ще го намерят — бъдете сигурни в това.

Хоукмун го погледна.

— Прав си, Боуджентъл. — Той посочи машината на Ринал, която бе поставена на една празна масичка в средата на гостната и сияеше със същата синкава светлина, която бликаше през прозорците. — А това нещо трябва да пазим като зениците на очите си. Не забравяйте какво ни каза Рицаря — ако бъде унищожено, мигом ще се озовем в нашето време и място.

Боуджентъл отиде до машината и внимателно я вдигна.

— Аз ще се погрижа за нея — каза той.

След като излезе Хоукмун се обърна и отново впери поглед през прозореца, като опипваше замислено Червения амулет.

— Рицаря каза, че ще се върне отново — с послание и мисия за мен — заговори той. — Вече не се съмнявам, че служа на Руническия жезъл и когато Рицаря се появи, ще трябва да напусна Медния замък и нашето убежище и да се върна в предишния свят. Бъди готова за този миг, Изелда.

— Да не говорим сега за това, — каза девойката. — Време е да отпразнуваме нашата сватба.

— Да, време е — кимна усмихнато той. Но не можеше да прогони от ума си мисълта, че някъде зад бариерите на пространството, съществува истинският свят, над който е надвиснала заплахата на Тъмната империя. И макар да се радваше на отдиха и на възможността да прекара известно време с жената, която обича, той знаеше, че един ден ще се завърне в този свят и отново ще се изправи срещу армията на Гранбретан.

Но за момента беше щастлив.

Допълнителна информация

$id = 639

$source = Моята библиотека

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Перла в черепа. Амулетът на лудия бог. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.7.). Романи. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Jewel in the Skull / The Mad God’s Amulet, by Michael MOORCOCK]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 95.00 лв.