Още от първите стъпки на Грин в литературата около името му започват да се създават легенди. Някои от тях са били безобидни. Твърдяло се например, че той е отличен стрелец с лък и на младини, за да се прехранва, се е занимавал с лов и е живеел в гората подобно на ловеца на Фенимор Купър… Но се разпространявали и злобни легенди.
Грин е смятал да придружи последната си книга „Автобиографична повест“ (1931), завършена в Стари Крим, с кратък предговор, наречен „Легендата за Грин“. Предговорът бил написан, но не влязъл в книгата, запазил се е само един откъс от него.
„От 1906 до 1930 г. — пише Грин, — аз чух от събратята си по перо толкова невероятни неща за себе си, че взех да се съмнявам дали наистина съм живял така, както пише тук (в «Автобиографична повест» — В. В.). Преценете сами дали имам основание да нарека разказа си «Легендата за Грин».
Ще изреждам чутото така, сякаш някой друг говори за мен.
Докато плавал като моряк около Зурбаган, Лис и Сан Риол, Грин убил един английски капитан и задигнал сандъка с ръкописите му…
… Грин се преструва, че не знае езици, но добре ги знае…“
Събратята по перо и скучаещите вестникари са се надпреварвали да измислят най-нелепи неща за „загадъчния“ писател.
Наистина животът на писателя е бил изпълнен със странствувания и приключения, но в него не е имало нищо загадъчно и легендарно. Дори може да се каже, че пътят на Грин е бил обикновеният, утъпкан, по много свои черти типичният жизнен път на писател от народа. Никак не е случайно, че някои случки от неговата „Автобиографична повест“ така живо напомнят страници от „Моите университети“ и „Сред хората“ на Горки.
Животът на Грин е бил тежък и драматичен — целият в сблъсъци и в стълкновения с най-жестоките мръсотии на царска Русия, и когато четеш „Автобиографична повест“, тази изповед на изстрадалата душа, трудно, само под натиска на фактите, вярваш, че същата ръка е писала заразителни със своето жизнелюбие разкази за моряци и пътешественици. „Корабът с алените платна“, „Блестящият свят“… А животът сякаш е сторил всичко, за да огруби, да ожесточи сърцето, за да смачка и разпилее романтичните идеали, да убие вярата във всичко по-добро и светло.
Александър Степанович Гриневски (Грин е литературният му псевдоним) е роден на 23 август 1880 г. в Слободское, уезден град във Вятска губерния, в семейството на „заселник за вечни времена“, чиновник в бирена фабрика. Скоро след раждането на сина им семейство Гриневски се премества във Вятка. Там минават детството и младостта на бъдещия писател. Град на бездънно невежество и на класическо рушветчийство, така колоритно описан в „Минало и размисъл“, през деветдесетте години Вятка малко се е изменила от времето, когато тук е бил заточен Херцен.
„Задушаващата пустота и безмълвие“, за които пише той, царят и по времето, когато по пущинаците накрай града се скита мургавият малчуган със сива закърпена риза, играейки си на капитан Хатерас и Благородното сърце. Момчето минавало за особено. В училище го наричали „Магьосникът“. Опитвало се да открие „философския камък“ и правело най-различни алхимични опити, а като изучило книгата „Тайните на ръката“, започнало да предсказва на всички бъдещето по линиите на дланта. Близките му го упреквали за книгите, карали му се за своеволията, мъчели се да го вразумят.
Грин бил потресен от „Моят живот“ на Чехов с подзаглавие „Разказ на един провинциалист“, което категорично е обяснявало всичко. Смятал е, че този разказ разкрива най-добре атмосферата на провинциалния бит през 90-те години, бита на затънтения град. „Когато четях този разказ, сякаш всичко се отнасяше за Вятка“ — разказва писателят. Много неща от биографията на Мисаил Полознев, който решава да живее „не така, както другите“, са били вече известни и изстрадани от Грин. И в това няма нищо чудно. Чехов е запечатал белезите на епохата, а младият Гриневски е бил неин син. Интересно в това отношение е признанието на писателя за неговите ранни литературни опити.
„Понякога пишех стихове и ги изпращах в «Нива», «Родина», но никога не получавах отговор от редакциите — разказва Грин. — Това бяха стихове за безнадеждност, безизходност, разбити мечти и самота, буквално същите, с каквито бяха пълни ежедневниците по онова време. Като че ли ги пишеше четиридесетгодишният Чехов герой, а не момче…“
Младежът е търсел спасение в друга, „болезнено желана действителност“, в книгите и в лова. От ранни години той е познавал не само Фенимор Купър, Майн Рид, Густав Емар и Луи Жаколио, но и всички руски класици. Увличал се е от романите на Виктор Юго и Дикенс, от стиховете и новелите на Едгар По, четял научни книги. Но най-силно го е привличало, най-упорито и страстно е мечтаел за морето, за „живописния труд на мореплаването“. Кой би могъл да каже как са се раждали тези блянове за волния вятър, за сините простори и белите кораби в душата на малчугана, израснал в затънтената, сухопътна Вятка, откъдето, както се казва, три години да препускаш, до никакво море няма да стигнеш? Не е трудно да се досетим, че в това отношение са изиграли своята роля книгите на Жул Верн, Стивънсън, морските разкази на Станюкович, които са се печатали точно по това време във вестниците и списанията.
През лятото на 1896 г., веднага след завършване на градското училище, Грин заминава за Одеса само с една върбова кошничка с чифт бельо и акварелни бои, предполагайки, че ще рисува „някъде в Индия, по бреговете на Ганг…“ Твърде показателна подробност за характера на Грин! Когато разказва в „Автобиографична повест“ как, забравяйки всичко на света, се е упивал от книгите, от героичния и многобагрен живот в тропическите страни, писателят иронично добавя: „Описвам всичко това, за да разбере читателят какъв тип човек тръгва по-късно да си търси работа като моряк на параход.“
Оказва се, че от Одеса Ганг е толкова недостижим, колкото и от Вятка. Да се постъпи на параход дори за крайбрежно плаване не било лесно. Били необходими пари, и то доста, за разноските и обучението. На корабите не вземали безплатно ученици, а Грин пристига в Одеса с шест рубли в джоба.
Трябва да се учудваме не толкова на житейската неопитност на Грин, не на неприятностите, които изживява шестнадесетгодишният мечтател, попаднал от дълбоката провинция в шумния пристанищен град, а на онази наистина фанатична упоритост, с която се е стремял към своята мечта — морето и моряшката служба. Слабичък, с тесни рамене, той се е закалявал с най-варварски средства, учил се е да плува зад вълнолома, където са се давели дори опитни плувци, удряли са се в греди, в камъни. Гладен, изпокъсан, непрекъснато е обикалял всички шлепове, шхуни и параходи на пристанището, за да търси работа. И понякога е успявал да постигне целта си. За първи път плава с парахода „Платон“, който е правел рейсове по черноморските пристанища. Тогава за първи път вижда бреговете на Кавказ и Крим.
Дореволюционните вестникари са твърдели, че авторът на „Остров Рено“ и „Капитан Дюк“ е стар морски вълк, пребродил морета и океани. Всъщност Грин е плавал съвсем малко като моряк и един-единствен път е бил в чуждо пристанище. Обикновено след първия или втория рейс е бил уволняван. Най-често заради непокорния си нрав.
Младежът е търсел необикновеното, „живописното“, героичното не само в книгите, но и в живота. И ако не го е намирал, то… си го е измислял. Много характерни подробности в това отношение Грин дава в един свой автобиографичен очерк.
„Когато на младини попаднах в Александрия — пише той, — като моряк на един параход на Руското дружество, на мен, подобно на безсмъртния Тартарен на Доде, ми се стори, че Сахара и лъвовете са съвсем близо, стига само да изляза извън града.
След като изминах няколко прашни, широки, адски горещи улици, стигнах до един канал с мътна вода. През него нямаше мост. Зад канала се простираха плантации и зеленчукови градини. Видях пътища, кладенци, палми, но пустиня нямаше.
Постоях до канала, вдишвайки миризмата на мръсна вода, а после се върнах на парахода. Там разказах, че един бедуин е стрелял в мен, но не ме улучил. След като помислих малко, добавих, че пред вратата на една арабска будка имало делви с рози, че съм искал да купя една роза, но от будката излязла красавица арабка, подарила ми цветето и казала: «Селям алейкум». Дали така казват арабските момичета, когато подаряват цветя, и дали подаряват цветя на непознати моряци, и досега не зная.
По същия начин, когато след завръщането ми от Урал баща ми ме попита какво съм правел там, аз му сервирах «съчинената легенда» горе-долу така: присъединил съм се към едни разбойници… после съм отишъл в гората, където тайно съм промивал злато и съм пропилял цяло състояние…
Като чу това, баща ми се опули, след което дълго се разхожда замислен. От време на време ме поглеждаше и многозначително повтаряше: «Да, да. Не зная какво ще излезе от тебе.»“
В защита на тези „съчинени легенди“ мога да кажа само, че шестнадесетгодишното момче-фантазьор наистина е промивало злато и е плавало като юнга. Жаждата за необикновеното, яркото, далечното от „тихите делници“ на окуровска Русия, го е водела по каменистите пътеки, хвърляла го е в горещите пясъци, примамвала го е в гъстите гори, които изглеждали тайнствени… Скитайки из Русия, той е опитвал най-различни професии. Хамалин и моряк, взет по милост на случайни параходи и платноходи в Одеса, теляк на гара Мураши, копач, бояджия, рибар, пожарникар на нефтените пожари в Баку, отново моряк на волжкия шлеп на параходството „Буличов и К“, дървар и салджия на Урал, златотърсач, преписвач на роли и артист-статист, писар на адвокат… Като гълтач на шпаги е ходил от Саратов в Самара, от Самара в Тамбов и т.н. Дори ако „гълтач на шпаги“ е метафора, то тази метафора е красноречива и не е избрана случайно. Нейното разпространение напомня за легендата, в която физически слабият човек добива богатирска сила, благодарение на мечтата, на безпределната вяра в чудесното.
През пролетта на 1902 г. младежът се озовава в Пенза в царската казарма. Запазило се е едно служебно описание на външността му по това време. В него се споменават следните данни: ръст — 177,4; очи — светлокафяви; коса — светлоруса; особени белези — татуировка на гърдите, изобразяваща шхуна с бушприт и фокмачта с две платна…
Търсачът на чудесното, бленуващ за морета и платноходи, попада в 213-и Оровайски резервен пехотен батальон, където царят най-жестоки нрави.
Своенравният войник е забелязан от един доброволец, който започва усърдно да го снабдява с есерски позиви и брошури. Грин се е стремял към свобода и романтичното му въображение е било запленено от живота на „нелегалния“, пълен с тайни и опасности.
Пензенските есери му помагат да избяга от батальона, снабдяват го с фалшив паспорт и го изпращат в Киев. Оттук той се прехвърля в Одеса, а после в Севастопол.
Грин си е оставал същият фантазьор, какъвто е бил, когато е разказвал на моряците за измислените си приключения в египетската Александрия или на баща си за премеждията си в златните мини на Урал. Естествено пропагандната му дейност в Севастопол съвсем не приличала на „детска игра“. За тази игра той платил със затвор и заточение.
След освобождаването си от севастополската тъмница Грин заминава за Петербург и скоро отново попада в затвора. Изпращат го на заточение за четири години в град Туринск, Тоболска губерния. Но още на другия ден след пристигането му тук по етапен ред Грин избягва и стига до Вятка. Баща му му осигурява паспорт на починалия наскоро в болницата „лично почетен гражданин“ А. А. Малгинов; с този паспорт Грин се връща в Петербург, за да бъде отново изпратен на заточение след няколко години, през 1910, този път в Архангелска губерния. Затвори, заточения, вечна нужда… Не случайно Грин е казвал, че жизненият му път е бил обсипан не с рози, а с гвоздеи…
Бащата е смятал, че най-големият му син непременно ще стане инженер или лекар — учителите откривали у него завидни способности, — после се примирявал и за чиновник, в края на краищата за писар, само и само да живее „както всички“, да се откаже от фантазиите си… Но синът му станал писател, „странен приказник“, както го нарича поетът Висарион Саянов.
Грин се е стремил да обогати, да украси „ужасно нещастния живот“ със своите „красиви измислици“.
Но дали неговите романтични замисли са толкова далеч от реалността, от живота? Героите на Грин в разказа „Акварел“ — безработният корабен огняр Класон и жена му перачката Бетси — случайно попадат в картинна галерия, където откриват един етюд, на който за огромно учудване познават своята къща, неугледния си дом. Пътечката, входната площадка, тухлената стена, обрасла с бръшлян, прозорците, кленовите и дъбови клонки, между които Бетси опъвала въжетата за простиране — всичко било същото… Художникът само хвърлил върху листата и по пътечката ивици светлина, оцветил площадката, прозорците, тухлената стена с багрите на ранното утро и огнярят и перачката виждат къщата си с нови, светнали очи. Картината на непознатия художник изглажда смачканите от живота им души, „изправя“ ги.
Чувство на щастие от съприкосновението с изкуството, с хубавата книга изпитват много герои от произведенията на Грин. Да си спомним, че за Грей от „Корабът с алените платна“ картината, изобразяваща бушуващо море, е „онази нужна дума в разговора на душата с живота, без която човек трудно може да разбере себе си.“ А малкият акварел — безлюдната пътека сред хълмовете, — наречен „Път за никъде“, поразява Тирей Давенант. Младежът, изпълнен със светли надежди, се бори с впечатлението си, макар зловещият акварел „да го примамва като кладенец“… Като искра от тъмен камък блясва мисълта да намери пътя, който води не за никъде, а към щастието, което му се привижда в момента.
И може би по-точно ще бъде, ако кажем: Грин е вярвал, че в гърдите на всеки истински човек тлее романтично пламъче. То трябва само да бъде разпалено. Когато рибарят на Грин лови риба, той мечтае да улови голяма риба, толкова голяма, каквато „никой не е улавял“. Въглищарят, който пълни кошницата си, изведнъж вижда, че тя е разцъфтяла, обгорените от него клонки „се разпукват и разлистват“… Момичето от рибарското селище, дълго слушало приказки, бленува за необикновения моряк, който ще пристигне при него на кораб с алени платна. И тази мечта е толкова силна и толкова страстна, че се сбъдва.
Странен и непривичен бил Грин в кръга на писателите-реалисти, битовици, както ги наричали тогава. Чужд бил и на символистите, акмеистите, футуристите… „Гриновата работа «Трагедия на платото Суан» е красива, но твърде екзотична…“ Това са редове от писмото на Валерий Брюсов, който е редактор в периода 1910–1914 г. в литературния отдел на списание „Русская мысль“. Те са много показателни и звучат като присъда. Щом дори на Брюсов — големия поет, чувствителен и отзивчив към литературната новост — разказът на Грин се е сторил красив, но твърде екзотичен, то какво ли е било отношението на другите списания към произведенията на странния писател?
Впрочем за Грин разказът „Трагедия на платото Суан“ (1911) е бил нещо най-обикновено: просто той е пишел така. Нахлувайки с необичайното, екзотичното в баналното и досадното в ежедневието на заобикалящия го живот, писателят се е стремил по-ярко да отрази великолепието на неговите чудеса и чудовищността на неговата уродливост. Такъв е бил неговият художествен стил, неговият творчески почерк.
Моралният изрод Блюм, главният герой на разказа, мечтаещ за времената, когато „майката няма да се осмели да погали своите деца, а желаещият да се усмихне, трябва предварително да напише завещанието си“, не е представлявал някаква литературна новост. Човекомразците, домораслите ницшеанци по онова време, в „нощта след битката“ на 1905 г., излизат на мода. Писателят изобразява Блюм като ужасен престъпник, у когото е изпепелено всичко човешко, той дори умира като някакво влечуго, което се завира като черна топка в тревата. Побеждава не побеснелият мизантроп, а поетът и ловецът Тинг и неговата приятелка Асунта, хора, близки на нелегалното революционно движение, побеждава „страшната радост“ от живота, за която трябва да се борят. И това, че събитията се развиват не в мрачния Петербург, а на екзотичното плато Суан, и това, че в разказа действуват Тинг и Асунта, а не Тимофей и Анна, не е могло да излъже читателите. Те са се досещали за социалния смисъл на екзотичния разказ на Грин, за съвременното му „петербургско“ звучене…
Сюжетите на Грин са били определени от времето. Въпреки цялата екзотика и причудливост на образците на художествената тъкан на произведенията му, в много от тях определено се чувствува духът на съвремието, въздухът на деня, в който са били писани. Чертите на времето понякога са толкова очевидни, така ярко са очертани, че изглеждат неочаквани за признатия романтик и фантаст Грин.
Александър Грин заема наистина свое особено място в руската литература. Не е възможно да се намери подобен нему писател (нито в руската, нито в чуждата литература). Впрочем предреволюционните критици, а по-късно и раповските, упорито са сравнявали Грин с Едгар По — американски романтик от деветнадесети век, автор на популярната в младите години на Грин поема „Гарванът“, всяка строфа на която завършва с безизходното „Nevermore!“ („Никога!“).
Младият Грин е знаел наизуст не само тази поема. Според съвременниците му Едгар По е бил любимият му писател. Фантазията на младия мечтател е била развълнувана не само от произведенията на автора на „Гарванът“, но и от неговата биография. В нея Грин е виждал черти от своята биография, черти от своята тъжна, бездомна младост в „страшния свят“ на стара, царска Русия, черти от сблъскването на мечтата с жестоката действителност. Огромна и шумна е била тогава популярността на Едгар По. Стихотворенията и „страшните новели“ на американския фантаст са били превеждани и печатани в огромни количества. Високо са ги ценили толкова различни писатели като А. Блок и А. Куприн. Стиховете на Блок, посветени на „безумния Едгар“, не излизали от устата на литературната младеж. Куприн е казвал, че "Конан Дойл, изпълнил цялото земно кълбо с детективските си разкази, все пак се вмества заедно със своя Шерлок Холмс като в калъф в малкото гениално произведение на Едгар По "Престъпление на улица „Морг“„.“
Споделяйки общото мнение, Грин е смятал автора на „Гарванът“ и „Престъпление на улица «Морг»“ за изключителен поет, блестящ майстор на авантюристичния и фантастичен жанр, често е използувал неговите стилови похвати, учил се е от него да изобразява фантастичното в реалните му подробности, виртуозно да владее сюжета. Но с това приликата им се изчерпва. Сюжетите им по принцип са различни. Да вземем например един от най-ранните романтични разкази на Грин — „Произшествие на улица «Кучешка»“ (1909). Разбира се, не случайно, не наслука е избрано това подходящо заглавие. Но разказът е за друго. В него липсва изкусно сплетената детективска интрига, липсва толкова характерният за Едгар По натуралистичен интерес към „страшното“. От съвсем друго се интересува младият писател. Той се вълнува от нравствения смисъл на произшествието. Виновницата за самоубийството на Александър Холц, мургавата красавица „с капризна извивка на веждите“, се появява и изчезва още на първата страница. По-нататък се разказва за самия Холц, за този чародей, който умее да прави чудеса, но не може да стъпче любовта в сърцето си:
„Човекът, който размири цялата улица, човекът, който наивно възхити едни, гневно възмути други, който изпоплаши деца и жени, който вадеше злато от такива места, където изобщо не може да има, този човек да умре заради една фуста! Да се чудиш и маеш?!
Не се съмнявайте — всички се радваха. И както в дървена сграда стъпкваме тлееща клечка кибрит, така те гасяха в себе си мисълта: «А може би… може би му е било необходимо нещо повече?»“
На героите на Грин винаги им е необходимо „нещо повече“, което никак не може да се вмести в рамките на еснафските норми.
Грин е умеел да съхрани своите разкази от временни моди. През целия си труден живот той е запазил целомъдрено отношение към жената, благоговейно удивление пред силата на любовта. Но не към гибелната, погребална, мистична любов, пред която се е прекланял Едгар По, който е твърдял, че „смъртта на прекрасната жена е безспорно най-поетичният сюжет на света…“ А към живата, земната любов, пълна с поетично очарование и… дяволска упоритост.
Ако потърсим причините за увлечението на младежта към всичко, написано от Грин, една от първите ще бъде, че той е писал за любовта, за романтичната, чиста и вярна любов, пред която е отворена младата душа. Подвиг в името на любовта! Нима не мечтае за това всеки човек на седемнадесет години?
Трябва да се сравни кой да е от светлите, жизнеутвърждаващи разкази на Грин за любовта, написани още преди революцията, като например „Позорният стълб“ (1911) или „Сто версти по реката“ (1916), с коя да е от „страшните новели“ на американския романтик, за да стане съвсем ясно колко различна е тяхната романтика и че те си приличат колкото леда и пламъка.
Не, Грин не е присадено, не е екзотично растение на нивата на руската литература, поникнало някъде по края. И ако трябва да се търсят изворите на творческия му почерк, учудващото му умение да намесва фантастичното в реалното, то те са в народните приказки, у Гогол, в неговия „Нос“ или „Портрет“ и у Достоевски, както и в прекрасните повести и разкази на руския фантаст Н. П. Вагнер (1829–1907). Някои от разказите на Грин ни напомнят за „Господинът от Сан Франциско“ на И. Бунин, „Листригонов“ на А. Куприн… Не, Грин не е чуждо цвете, не е присадено растение, а „свой“ на многоцветната нива на руската литература, той израства като художник на нейната почва, там са дълбоките корени на своеобразния му стил.[1]
Творчеството на Грин в най-добрите си образци не излиза извън традициите на руската литература, извън високия й хуманизъм, демократичните й идеали, светлата й вяра в Човека, чието име звучи гордо. Фактът, че непобедимата мечта за гордия човек се блъска в книгите му открито, оголено, яростно, може би го прави един от най-оригиналните писатели.
Литературните приятели на Грин си спомнят, че той на няколко пъти се е опитвал да напише книга за летящия човек и е смятал, че няма нищо необикновено в този сюжет.
„Човекът ще лети сам, без летателен апарат“ — уверявал той.
Но това не е всичко. Той напълно убедено доказвал, че човекът вече е летял някога, в незапомнени времена, когато е имал такава способност. По неизвестни засега нам причини тази способност е угаснала, атрофирала се е и човекът се е „приземил“. Но то не е завинаги! Нали е останал смътният спомен за онези крилати времена — сънищата! Нали насън човек лети! И той на всяка цена ще открие, ще разгадае тази изгубена в хилядолетията тайна, ще върне някогашната си способност — човекът ще лети!
Грин написва своята книга за летящия човек, писал е и за великани, повдигащи планини („Гат, Вит и Редот“). Наивността, оголеността на фантастичната измислица, която получава в книгите му реални черти, едва ли не битовост — летящият човек в романа „Блестящият свят“ става цирков артист, — не е ли една от тайните на чудодейния Гринов стил, който така силно и непосредствено завладява читателите, особено младите читатели?
Още преди революцията наричат Грин автор на авантюристичния жанр, прочул се с разказите си за необикновени приключения. Той е великолепен майстор на композицията — действието в неговите произведения се разгръща като пружина, сюжетите са винаги неочаквани. Но не това е най-важното. „Съчинителството винаги е било моята външна професия — пише Грин през 1918 г., — а истинският ми вътрешен живот е светът на постепенно разкриваната тайна на въображението…“ Писателят говори за себе си. Но същите думи могат да се кажат за много негови герои: те са хора с ярък вътрешен живот и тайните на въображението ги вълнуват трепетно, тъй като са непоправими мечтатели, търсачи на непознатото, поети по душа.
Авантюристични по своите сюжети, книгите на Грин са духовно богати и възвишени, те са заразени с мечтата за всичко благородно и прекрасно и учат читателите на мъжество и радост в живота. И в това отношение Грин е дълбоко традиционен, въпреки своеобразието на героите си и причудливостта на сюжетите.
Тази живописна смесица на традиционното и новаторското, това причудливо съчетание на книжния елемент с внушителната, единствена по рода си художествена измислица вероятно представлява една от най-оригиналните черти на неговото дарование. Откъсвайки се от книгите, прочетени на младини, от огромното количество жизнени наблюдения, Грин създава свой свят, своя въображаема страна, каквато естествено не съществува на географските карти, но която без съмнение съществува — писателят твърдо вярва в това — на картите на юношеското въображение, в онзи особен свят, където мечтата и действителността съжителствуват паралелно.
Писателят създава своята страна на въображението, сполучливо наречена от някого „Гринландия“, създава я по законите на изкуството, определя географските й координати, дава й сияещи морета, пуска по вълните й белоснежни кораби с алени платна, опънати от приближаващия норд-вест, очертава бреговете й, поставя пристанища и ги населява с човешки кипеж, със страсти, срещи и събития.
Една от най-привлекателните черти на своеобразието на Грин се състои в това, че светът на юношеското въображение, страната на чудесните подвизи и приключения е изобразена така, сякаш наистина съществува, сякаш този свят е зрим, осезаем и познат до най-малките му подробности.
Прочетеш например описанието на Лис, тази сияеща от багри страница, и ти се струва, че вече си видял този град. Грин умее да пише така, че дори най-фантастичното, най-приказното става безспорен факт в произведенията му. Струва ти се, че си видял Лис още преди да прочетеш за него у Грин. Видял си всичко, за което той пише, при това в натура, на живо, а не в книгата.
„Някои оттенъци на Севастопол“, както и оттенъци на стара Одеса, Ялта, Феодосия не само са влезли в пейзажите на неговите градове, но и в сюжетите на произведенията му, и в образите на романтичните му герои — моряци със загорели лица, брулени от морето и вятъра рибари, занаятчии, пристанищен народ… Колкото и далеч да е отлитал писателят на крилете на своята фантазия, книгите му са „пълни с неизоставената родина“.
Неговото художествено въображение е било подхранвано от живота, от реалната действителност и затова са абсолютно неверни представите за него като за „чист“ романтик, който с отвращение е странял от житейската проза.
Най-добрите произведения на Грин, всяка тяхна страница, са написани, за да каже на читателите си, че всичко възвишено и прекрасно, всичко, което понякога изглежда неосъществимо, всъщност е „възможно и осъществимо също както разходка извън града. Аз разбрах тази проста истина. Тя се състои в това да правим със собствените си ръце така наречените чудеса…“
Това са редове от „Корабът с алените платна“. Книгата е била замислена през 1917–1918 г., когато хората „със собствените си ръце“ са творили чудесата на революционното преустройство на живота. Със своята феерия, така многозначително наречена в тези дни, Грин откликва на събитията, кипящи навън.
Откликва по свой начин, с книга по гриновски „странна“, написана страстно и искрено, книга, в която приказката за алените платна, лелеяна в душата на девойката Асол от рибарското селище, тази позната ни от детството Пепеляшка, принцесата на мечтата, става действителност, истина. Истина, която сама прилича на приказка.
Идва време на вдъхновен труд. Грин никога не е писал така леко и уверено и толкова много, както през тези години. Феерията „Корабът с алените платна“, стихове, разкази, първият роман, озаглавен така значително — „Блестящият свят“…
Романът „Блестящият свят“, публикуван през 1923 г. в списание „Красная Нива“, учудва тогава не само читателите, но и литераторите с необичайната си фабула, с поразителната дори за Грин смелост на художествената измислица. В своите спомени за писателя Юрий Олеша съобщава много любопитна характеристика за романа, направена от самия автор.
„Когато изразих пред Грин възхищението си, че наистина му е хрумнала чудесна тема за фантастичен роман (летящ човек) — пише Олеша, — той почти се обиди.
— Как така за фантастичен роман? Това е символичен роман, а не фантастичен. Не човекът лети, а се извисява духът!“
„Блестящият свят“ — роман за летящия човек Друд, за приключенията и за трагичната му гибел — е алегорично произведение и наред с това учудващо конкретно в своите социални характеристики. И въпросът не е само там, че Грин е имал чудесната способност да рисува най-възвишеното, необикновеното при обикновени, битови, „приземени“ обстоятелства. Същността е другаде. Лис и Сан Риол — измислените от Грин, сияещи от слънцето пристанища, където живеят чудноватите, влюбени в родното море капитани Дюковци и безстрашни Бит-Боевци, носещи щастие на хората, обръщат пред читателите своята друга, неочаквано нова страна. В романа става ясно, че Лис е населен не само с Дюковци и Бит-Боевци, и девойки от предградията, както нежната Режи, „кралици на миглите“. В него живее и човекът без душа — министърът Дауговет, който още в цирка заповядва да убият летящия човек: „Веднага! Без колебание!“ Оказва се, че в Лис има затвори, тайни тъмници, полицаи с железни лица. А на главната улица, в разкошна вила живее красавицата Руна. Отначало тя се опитва да очарова, да оплете младежа, да го прикотка и да го накара да служи на нейните милиони. Но когато Друд и заявява рязко и студено: „Не!“, тя решава също като министъра: да го убие. Нейните хора като ловци го проследяват. И ето той лежи със смазана глава върху прашния паваж на града. Управниците на Лис убиват летящия човек, убиват мечтата, „извисяването на духа“.
Така някога идиличният Лис, този блестящ от слънчеви багри свят, обръща в романа пред читателите своята черна, капиталистическа, опака страна. Ако „Блестящият свят“ е символичен роман, както е казвал Грин, то неговата символика е изцяло социална и той е алегоричен социален роман.
През пролетта на 1923 г. след завършването на романа „Блестящият свят“ Грин отива в Крим, край морето, скита по познатите места, живее в Севастопол, Балаклава, Ялта, а през май 1924 г. се заселва във Феодосия — „града на акварелните тонове“. През ноември 1930 г., вече болен, той се премества в Стари Крим, обичан от него заради тишината, безкрайните градини и гори, заради разположението му върху хълм, откъдето се вижда морето. Тук Грин завършва „Автобиографична повест“, пише разкази… На 8.VII.1932 г. писателят умира.
Кримският период в творчеството на Грин е забележителен не само с това, че е станал нещо като „болдинска есен“ за него, че е създал през този период почти половината си творби. В произведенията му от 1924–1932 г. става по-ясна и по-отчетлива социалната им насоченост, тяхната връзка с живота. Черноморските впечатления от тези и от младите му години, събудените спомени за местата на някогашните странствувания се вливат в неговите книги. Цялата втора част на романа „Път за никъде“, където действието се развива в Хертон, както вече знаем, е написана въз основа на севастополските впечатления. В много отношения е автобиографичен и шестнадесетгодишният юнга Санди, герой на „Златната верига“.
Сюжетът на „Златната верига“ напомня по някои неща за „Златният бръмбар“ на Едгар По. И в двете произведения става дума за пиратски съкровища, за намерени несметни богатства. Но в „Златният бръмбар“ съкровището обещава благополучие, предвещава доволство и щастие, което най-после ще получат Уилям Легран и неговите приятели, а в романа на Грин съкровището носи мъка на хората, свързано е с престъпления и смърт. Не напразно Грин му придава хиперболизиран, символичен вид: бедният скитник Ганувер измъква на брега от морското дъно чудовищно тежка златна верига.
Златото е за бедните духом… с никакви богатства не могат да бъдат купени Санди и Молли, те са неуязвими от „златния прах“. Чисти и светли, те преминават през всички съблазни, през всички лабиринти на тайнствения дворец на Златната верига.
Символичен е и другият, най-популярният роман на Грин — „Бягаща по вълните“. Приказният Гел-Гю, пламнал в маскарадни огньове, също обръща към читателите своята неугледна, делнична страна. Хората, способни „да отхапят камък“, искат да разрушат статуята на „Бягаща по вълните“, която се извисява на централния площад, увенчавайки народния карнавал. Прелестната Биче, същество, което се струва на главния герой въплъщение на легендарната девица, бягаща по вълните, клюмва и гасне при първото докосване до тайната на въображението. „Аз не чукам по плътно затворена врата“ — със снизходителна усмивка казва Биче. Дръзката душа, която не се страхува „да прекрачи в бездната“, се оказва не Биче, а обикновеното момиче от кораба Дези. Дези зове и чува в края на романа призивния глас на „Бягаща по вълните“:
— Добър вечер! Добър вечер, приятели. Не ви ли е страшно по тъмния път? Аз бързам, тичам…
Горки е казвал, че в рамките на алегорията могат да бъдат вложени най-значителни неща: патос и сатира, лирика и епос, всичко й е подвластно. Алегоричните романи на Грин са доказателство за това.
Сюжетите на неговите книги се движат от хора на действието, от онези, които виждат в своята мечта „свята и велика“ истина и в името на нея са готови на дръзновени дела. Презиращият смъртта лоцман Бит-Бой, изпълнената с неугасима вяра в мечтата Асол, верният Санди и неподкупната Молли от „Златната верига“, мъжественият Тирей Давенант, влязъл в неравна борба със силните на деня от „Път за никъде“, безстрашната Дези от „Бягаща по вълните“, Тави от „Блестящият свят“, повярвала в невъзможното — в тези образи е въплътено основното съдържание, социалният патос на книгите на Грин, одухотворени от възвишената романтика на мечтата, на онази мечта, за която Писарев казва, че „може да бъде сравнена с глътка хубаво вино, което ободрява и подкрепя човека…“
В цялата околност нямаше жив човек, който да го чуе.
Хванал полите на мушамата му, аз се клатушках като кораб, буксуващ срещу вятъра. Той неотклонно вървеше напред и както подобава на морски вълк, напрегнато се взираше в мрака. Вятърът се носеше със скоростта на щорм и свиреше в ушите ни като орляк подлудели хлапета. Изпитата водка криво-ляво ни сгряваше вътрешно, оставяйки кожата да мръзне и да се вкочанясва от ледените пръски на дъжда. В главата се мяркаха спомени: женски кикот. Добре е, ако поне веднъж на ден ти е весело.
Не знаехме къде отиваме, ала ни най-малко не се съмнявахме, че вървим тъкмо в желаната посока. Защо? Попитайте за това щурмана. Той вървеше толкова бързо, че самият аз не успях да му задам този въпрос; пък и тогава не ми идваше наум. Влачех се като сляпо кутре, весел, пиян, мокър и бъбрив. Говорех страшно много. За кратко време, от момента, когато обърнахме гръб на „Моряшка среща“, аз си казах и майчиното мляко, изтръсках се като брашнен чувал; разказах всичките си сърдечни историйки, лекомислено издадох всичките си тайни, споделих всичките си съмнения и изтърсих толкова идеи, че на друг биха стигнали за цял живот. Клех се освен това с най-страшни клетви и когато щурманът започваше одобрително да ръмжи, изпадах в див възторг.
Повървяхме така и се намерихме почти на две крачки от водата. Щурманът подуши солената миризма и ме задържа да не падна от кея, което се опитах да направя, като взех въздуха за продължение на калдъръма. Казах:
— Благодаря ти, не всеки би направил това на твое място. Да беше тука чичо ми, щеше да ми се усмихне мило от брега, без дори да го е грижа мога ли да различа в тъмното дяволската му усмивка.
— Искам да пия! — извика с пресипнал глас щурманът и ме хвана за хълбока. — Да пия! Или ще легна на дрейф и нека ме излапат акулите, ако се помръдна. Достатъчно! Не съм сюнгер, но не и керемида. Не мога повече. Жаден съм.
— Как ще си жаден — възразих аз. — Да не искаш морска вода с портокалови кори, безсрамнико! Или ти беше малко половината буре бира, трите бутилки уиски и половинката ликьор от праскови? Ако ти е малко, кажи „да“, а ако е достатъчно — „не!“.
— Да! — възкликна той въодушевено като пророк. — Да! Да побързаме, Бил! Не е възможно всички кръчмари да са си легнали. Право на борд, пияницо със скапани крака, и се дръж за мене, иначе, кълна се в копитата на сатаната, вятърът ще те катурне като пеленаче.
Тук съм принуден да направя малко отстъпление, за да запозная с щурмана ония мои читатели, които не са го срещали нито в „Моряшка среща“, нито в „Черният елен“, или в „Гуляйджийското гнездо“. Той беше мъж в пълния смисъл на думата. Рижата му грива беше гъста като юлска ръж, а широкото, червено от вятъра лице приличаше на дъската, върху която готвачът кълца месо. Казват, че целият бил в белези от сбиванията на брега заради излишен комплимент на чужда хубавица или нежелание да направи път на първия срещнат като джентълмен с кепе — но не мога да потвърдя това, тъй като щурманът никога не си е свалял ризата пред мене; а той я сваляше три пъти в годината, на големи празници. На ръст беше малко по-нисък от седем фута; очите — черни като едри маслини, а всеки от юмруците му сигурно тежеше по шест фута.
Ако ви харесва, именно такъв беше по онова време. Ще прибавя още, че на дясното ухо носеше обеца, която бе свалил от покойната си жена, когато я пускали в гроба. При това, както разправят, бил казал следните знаменателни думи: „Скъпа моя Бети, не мисли, че искам да те обера или че съм алчен като просяк в празна къща; само стани от гроба — ще ти купя обеци четири фунта, по-дебели от копчетата ми.“ Като казал това, той заплакал с глас и измъкнал обецата от ухото на покойната — за спомен, както обяснил.
Държах се за мушамата на този човек, докато, обзети от копнежа по невъзможното, скитахме из спящите улици. Не зная било ли е някога по-тъмно, както през тази нощ. Вятърът буйстваше като дузина вързани псета; нахвърляше се свирепо, отляво и дясно, отзад и отпред, късаше дрехите и затрудняваше дишането. Дъждът ни поливаше ревностно като градинар, макар че не бяхме рози, краката ми джвакаха в ботушите, вкочанясваха се и накрая престанах да ги усещам. Минахме по една улица, после по друга; завихме и се мотахме из някакви слепи улички, но никъде не видяхме светлина, освен искриците на собствените си очи. Плътно затворените капаци скърцаха на ръждясалите панти, от водосточните тръби шуртеше вода и мракът, по-черен от мислите на осъдения на смърт, се промъкваше в сърцата ни, жадни за веселба.
Накрая щурманът не издържа. Така стисна зъби, че изскърцаха по-високо от развален ветропоказател, тропна с крак и се закова на място като привързано с въжета буре. Аз се опитах безрезултатно да го вдигна, но всичките ми усилия предизвикаха взрив от проклятия, отправени към небето, ада, кръчмарите, моята особа и към съвсем невинната шхуна „Четирите ветрове“, която кротко си дремеше до вълнолома близо до два катера.
— Не мърдай! — гръмогласно изрева щурманът, набирайки колкото може повече въздух. Това беше признак, че има намерение да държи реч, както винаги в подобни и други критични случаи — Не мърдай, ти казвам. Ще събудим целия град или ще си захъркаме тук хубавичко като някакви готвачки или преяли бакали! Как? Двама джентълмени искат да пият, а не могат, защото в този скапан град живеят мармоти?! Ей, вие, дето живеете тук. — Той отиде до най-близката врата и удари по нея толкова силно с юмрук, че разтресе нощта. — Ей, на вас говоря, ставайте! Искаме да се запознаем с вас. Ако не чувате, ще думкам тук като маймуна на панаир, докато се просна в калта! Събудете се, сухопътни плъхове, лукови глави, чукундури! Само една бутилка — и ще си отидем! Плащаме в брой!
В беса си той съпровождаше всяка дума със съкрушителни удари. Сърцето ми замря. Всяка минута очаквах да ни заобиколи тълпа стреснати хора и тогава щеше да стане лошо. Но за мое безкрайно учудване цареше гробна тишина, нарушавана само от виковете на дръзкия щурман и воя на вятъра.
— Сливи ли имате в устата — продължи спътникът ми след малка почивка, тъй като вече пресипна. — Или смятате, че няма за какво да си говорим? Ще има да вземате! Ще викам до разсъмване, защото няма пристанище в света, където не бих сменил злато за петачета и сребро за пищялка! Освен вас има още жълти, черни и кафяви дръвници, а има и такива, дето лъщят по-силно от вашите медни кафеници! В Хавана ловят рибата с харпуни, а в Судан с куки. А знаете ли къде правят най-хубавия хляб, ленивци! Аз знам — в Лисабон; защото той там е бял и мек като осемнайсетгодишна мома! Ще ви кажа, че в Индия има слонове и дворци, тигри и бисерни миди. В океана, където живея, както вие под ламаринените покриви, водата е прозрачна на три аршина, а рибите летят във въздуха като гарги! Това ви го казвам аз, щурманът на „Четирите ветрове“, макар че я кърпиха миналата година! Опитайте се да се поразходите из Валпарайзо без свестен револвер — ще ви обелят като аспержи. Казвам ви, че в морето стават чудеса, когато собственият ви кораб плава, всичко ви е като пред огледало! А не ви съветвам да ходите, където танцуват гейшите — лигите ще ви потекат. Хей, прасенца! Ще ви кажа, че има места, където ананасите ги купуват с кошници и са по-евтини и от ряпата. Виждали ли сте небе, под което ти се иска да се смееш на глас от зори до мрак, сякаш ангели те гъделичкат по носа с краищата на крилете си? Ами гори, пред които вашите цветни градини са като лехи със зарзават пред облаци на залез? В Шанхай фунт чай е шест пени, и то първо качество. Кълна се в лелята на дявола, ако има такава, че видях с очите си раковини, по-големи от кошници и шарени като дъгата. Ако не бях пиян, щях всички ви да измъкна на палубата и да ви дам на първо време по двайсет шилинга на месец. От какво ви е страх? Можете да си вземете вашите тенджери, кревати и гърнета с миризлив грах, отгоре на това и чифт гъски, ако имате. Ще ви позволя дори да мърсите кораба с разни фурнаджийски пъртушини! Не плачете, чорапчии, обущари, ковачи, пивовари, бакали и мошеници! Миналото ви ще си остане с вас, можете да го предъвквате като кози, колкото си щете. Хей, казвам ви; скачайте, скачайте от прозорците! Ще ви покажа нова бизан-мачта от най-сухия дъб на земята.
И тъй като както преди никой не пожела да стане от топлото си легло, за да изругае щурмана, той започна да друса вратата с настървение, равно на жаждата му. Силното думкане задрънча по уличките. Аз дръпнах щурмана за ръкава, без да обръщам внимание на ругатните му, и казах:
— Запуши си устата — или искаш да ни пречукат за нищо и никакво?
Но упорството му беше страшно. Той вече търсеше подходящ камък от калдъръма, когато изведнъж непозната личност се появи иззад ъгъла и попречи на обясненията ни. Беше нощният пазач.
— Какво правите, скитници? — викна той, като наближи и насочи червената светлина на фенера към главите ни. — Тази къща е запустяла и в нея не е стъпвал човешки крак от миналата Коледа! Няма що, хубава работа — да си хабиш юмруците във вратата!
И аз чух от устата на щурмана нова, но вече недостойна за печатане реч, която той завърши със следните думи:
— Нека пукне оня, дето е напуснал тази барака, без да закове под фенера надпис:
Тук живеят мишки!
Тръгнахме отново. Щурманът бързо крачеше към пристанището и аз едва го догонвах, хванал полите на мушамата му.
Един прекрасен есенен ден, изпълнен с ясен хладен размисъл, слабо слънчево сияние и безшумно падащи жълти листа, се разхождах в градската градина. Алеите бяха пусти, миришеше на мокра шума и влажна пръст; в пурпурния листак просветваше чистото синьо небе. Това беше стара провинциална градина, прорязана надлъж и шир с криви пътечки; градина с долчинки, обрасли с коприва; с тухлени зидове, мостчета и полупрогнили беседки. Грамадни столетни липи и брези почти закриваха небето: беше чудесно да се полегне във влажната им сочна сянка и да се наблюдават малките червеногръди синигери, подскачащи по земята.
Вървях и размахвах бастунчето си, доволен напълно от този миг, от тишината и леките подиробедни мисли. Когато свърнах от алеята в една тясна крива пътечка, забелязах двама малчугани, клекнали във високата трева, и се приближих досами тях.
Сега ми е трудно да си спомня защо стана така. Аз съм твърде затворен човек и без желание общувам с когото и да е, дори с децата; може би ме бе привлякло съсредоточеното мълчание на малките непознати, прекъсвано от време на време от тихи напрегнати възклицания.
Двамата бяха толкова погълнати от заниманието си, че аз се промъкнах незабелязано почти на десет крачки и се спотаих зад едно дърво. Момчетата продължаваха да правят нещо свое, ясно само за тях и за никой друг. Протегнах врат и ги огледах. Единият, дванайсетгодишен може би, с кръгла глава и нисък, румен и загорял, правеше впечатление на силен и як. Другият — тъничък, висок, с бледо изпито лице и щръкнали уши, изглеждаше по-симпатичен: сякаш от съжаление природата го беше надарила с чудни, изразителни очи. И двамата бяха с летни гимназиални рубашки и бели униформени фуражки. Копривата и репеят ми пречеха да разгледам както трябва странното съоръжение, което бяха измайсторили. Бях сигурен, че тази незавършена постройка ще се превърне след време в грозна купчина пръст и клечки с гръмкото название „Крепост на Поразяващата ръка“ или пък „Форт на бизоните“ — игра, от която се увличах и аз в онези благословени времена, когато дължината на панталоните ми не беше повече от един аршин.
Докато гадаех, по-голямото момче се наведе и задялка нещо с джобно ножче; така видях две колчета, стърчащи от земята близко едно до друго. Горе те се съединяваха от къса напречна пръчка, забита с пирони. Зад бледото момче се валяше мръсен омачкан парцал.
Момчето с кръглата глава бръкна в пазвата си и рече:
— Мислех, че съм я загубил. Пък тя била тука.
И измъкна нещо в юмрук и го показа на приятелчето си. После го хвърли на тревата. Това беше кълбо връв. А аз чух в този момент някакви тънички неясни звуци, сякаш изпод земята.
Гимназистчето свърши с дялкането и стана. Държеше дебело изострено парче дърво. Заби го в земята между вертикалните колчета, взе връвта и завърза грижливо и здраво единия й край за току-що забитото колче. Другия край провеси през напречната пръчка и аз видях… примка! По-малкият, опрял ръце на колената си, наблюдаваше внимателно работата и старателно помагаше на своя другар с вежди и език, точно както в час по краснопис.
— Готово, Синицин! — каза набитото и като се огледа припряно, добави тържествено и сухо:
— Доведете престъпника!
И в този момент аз станах свидетел на неочаквана сцена. Мръсният парцал се оказа торбичка. Синицин я изтръска и на тревата изпадна сляпо котенце, което запристъпя безпомощно на мъничките си треперещи лапички. То се олюляваше, завираше глава в тревата и скимтеше жално и тъничко, цялото разтреперано.
— Реве! — каза Синицин, загледан с любопитство в движенията му. — Буланов, погледни — към тебе запълзя.
— Мисли си, че ще го оправдаем! — отвърна Буланов сърдито и хвана котенцето през коремчето. — Нали знаеш, Синицин, всички престъпници, преди да умрат, се правят на невинни. Какво пищиш? У-у!
Аз излязох от прикритието си. Моята поява смути малките палачи: Буланов трепна и изпусна котето на тревата, Синицин се опули страхливо и замига, като подръпваше коланчето на рубашката си. Усмихнах се приветливо и казах:
— Защо се стреснахте, момчета? Продължавайте, интересно е!
Те мълчаха и се споглеждаха и на сърдитите им изопнати лица беше изписана дълбока омраза към мене в този момент. Но аз нямах намерение да си тръгвам и добавих:
— Ама пъзльовци, а! Това какво е, люлка ли?
Изведнъж Буланов прихна неочаквано високо и се изчерви като вишня. Явно сравнението с люлката му се стори забавно. Синицин се изкашля и провлече жално-умолително:
— Това… това е… виждате ли… ами… бесилка. Искахме да си поиграем… да… а…
И млъкна, задавен от вълнение, но Буланов му се притече на помощ:
— Ами нищо — процеди равнодушно той, втренчен в носовете на обущата си. — Играем си. Вие какво?
— Нищо, нищо, исках да погледам.
— Може би мислите да се бием? — продължи Буланов и се отдръпна недоверчиво. — Хич не се опитвайте, имам прашка в джоба.
— Ех, Буланов — казах аз укорно, — не ми е потрябвало да се бия. Но защо искахте да обесите котенцето?
— А на вас какво ви влиза в работата? — занарежда Синицин. — Не ви ли е все едно? И без това щяха да го удавят… И още три… Аз го поисках от готвачката. Ето…
— Все му е едно! — рече и Буланов.
— Ама вие не можете — забелязах аз. — Трябва да знаете как се прави.
Момчетата се спогледаха.
— Можем! — рече тихо Буланов.
— Как?
— Как ли? Ето как — заговори отново Синицин и бледото му лице поруменя замечтано, — ето как: слага се под бесилката… На стол… После палачът нахлузва примката и…
— Лъжеш! — прекъсна го разпалено Буланов. — Ето че излъга! По-напред се слага чувал… нахлузва се на главата… Е? Какво, не е ли тъй?
— Чувал ли? Да — повтори Синицин послушно. — А После — хоп! Ритват стола под него — и край.
— Кой ти е разказвал тези неща?
— Кой! Той — и посочи Буланов. — А пък той е чул от чичо си.
— И посинява! — заяви Буланов, намотавайки връвта на пръста си.
— Оставете котето! — казах аз. — Горкото! Откажете се от тази идея!
Децата мълчаха. Моите думи явно не ги изненадаха, те ги очакваха и хрисимият ми вид не ги излъга. Най-сетне, сърдит и червен, Буланов рече:
— Хората може, а котета — не, така ли?
— И хората не бива!
— А чичо казва — може — възрази момчето, огледа ме критично и добави: — Той е по-умен от вас. В чужбина е ходил.
Възраженията станаха безполезни. Авторитетът на чичото ме унищожи окончателно в очите на моите противници. И как да ги убеждавам, че не чичото е по-умен, а аз?!… Ритнах миниатюрната бесилка и тя се разпадна. Стреснати, гимназистчетата хукнаха да бягат, захвърлили на произвола на съдбата котето, торбата и неизползуваната връв. Животинчето мяучеше и пълзеше непохватно из високата трева.
Аз ги принудих да избягат, но бях ли победил? Не, защото те си останаха със своето ясно и логично убеждение: „Щом може хора, то какво остава за котките…“ Може би по-късно, когато животът им покаже ярко и отчетливо и опакото си, Синицин и Буланов ще се преизпълнят със съчувствие към котките и ще почнат да отглеждат грижливо охранени сибирски котараци — но как сега да се откажат от новото романтично удоволствие, което приближава детските им души към непонятния вълнуващ трагизъм на съвремието, увлекателен и интересен като роман за живота на — индианците? „Там“ бесят… И ние също…
Впечатленията на детството… Каква ли е съдбата им?
Прилича на мен и сме еднакви на ръст; а изглежда половин глава по-висок — мръсникът му!
Случи се така, че Александър Холц излезе от палатката на цирка и стигна до мястото на срещата половин час преди уговореното. Докато чакаше обекта на своята любов, той изпращаше с поглед всяка фуста, която ситно-ситно пресичаше улицата, и нетърпеливо удряше с бастунчето си дървения бордюр. Чакаше с копнеж и страст, с мрачна увереност, че това е краят. А от време на време, усмихвайки се на миналото, си казваше, че може би всичко ще се подреди от хубаво по-хубаво.
Настъпи вечерта; тясната като процеп улица „Кучешка“ потъваше в облак от златен прах, от немитите прозорци струеше кухненски дим, като разнасяше из въздуха мирис на загоряла гозба и мокро пране. По паважа минаваха продавачи на зеленчук и вехтошари, които съобщаваха за присъствието си с пресипнали гласове. От вратата на пивницата току излизаха хора, бавни в движенията си; като стъпеха на улицата, те най-напред търсеха опорна точка, после въздишаха, нахлупваха шапката си колкото се може повече и тръгваха с пресилено твърди крачки, а изразът на лицето им се менеше — ту мрачен, ту блажен.
— Здравей!
Александър Холц трепна с цялото си тяло и се обърна. Тя стоеше пред него в небрежна поза, сякаш се беше спряла мимоходом, за секунда и ей сега щеше да си отиде. Мургавото й подвижно лице, с печален поглед и капризно скършени вежди избягваше очите на Холц; тя разглеждаше минувачите.
— Мила! — напрегнато-ласкаво каза Холц и млъкна. Тя обърна лице към него и в упор, с безразлично движение на очите огледа пъстрата му вратовръзка, шапката с перото и гладко избръснатата леко потреперваща брадичка. Той още се надява на нещо; ще видим.
— Аз… — Холц прошепна нещо и започна да хапе устни. После мушна ръка в джоба си, извади парче афиш и го хвърли. — С ваше позволение… — Тук ръката му докосна периферията на шапката. — Значи, между нас всичко е свършено?
— Всичко е свършено — като ехо се обади девойката. — Защо искахте пак да ме видите?
— Вече… за нищо — с усилие каза Холц. От мъка му се виеше свят. Направи крачка напред, неочаквано за себе си хвана тънката презрително-послушна ръка и тутакси я пусна.
— Сбогом — изрече той тежката като камък дума. — Скоро ли заминавате?
Сега някой друг говореше вместо него, а той слушаше, парализиран от мъчителен кошмар.
— Утре.
— Вашият чадър е при мен.
— Купих си друг. Сбогом.
Тя бавно му кимна и си тръгна. Бордюрът се оказа по-здрав от бастунчето на Холц; крехкото рогово изделие се счупи на парчета. Той съсредоточено гледаше подир отдалечаващата се девойка, но тя нито веднъж не се обърна. После въглищар с огромен кош скри фигурата й. Късче от шапката й се мярна зад ъгъла — и край.
Александър Холц отвори вратата на най-близката гостилница. Тук беше шумно и многолюдно; полегатите лъчи на слънцето се отразяваха в плътния строй на бутилките и дразнеха очите. Холц седна до една празна маса и викна:
— Гарсон!
Безлично-почтителен човек с непран нагръдник дотича при него и обърса масата. Холц каза:
— Бутилка водка.
Когато му донесоха поръчаното, той си наля чашка, отпи и плю. Очите му мятаха гневни искри, ноздрите му яростно се разширяваха:
— Гарсон! — закрещя Холц. — Не исках вода, по дяволите! Вземете си обратно тази течност, каквато има колкото щеш във всяка водосточна каца, и ми дайте водка! Бързо!
Всички, дори най-флегматичните, наскачаха от местата си и заобиколиха Холц. Смаяният слуга се кълнеше, че в бутилката е имало чиста водка. Сред всеобщото объркване, когато всеки от посетителите отпиваше глътка от водата, за да се убеди, че Холц не лъже, донесоха втора запечатана бутилка. Гостилничарят с обидено и намусено лице на човек, невинно изпаднал в твърде неприятно подозрително положение, извади запушалката сам. Ръцете му трепереха от вълнение, но той внимателно напълни чашата. От гордост не искаше да опитва, но изведнъж, усъмнил се, отпи глътка и плю: в чашата имаше вода.
Холц се развесели и като се подсмихваше тихо, пак настоя да му донесат водка. Вдигна се неимоверен шум. Лицето на гостилничаря, восъчножълто от страх, се обръщаше насам-натам, като че молеше за защита. Едни крещяха, че гостилничарят е мошеник и че трябва да се повика полиция; други с ожесточение твърдяха, че мошеникът е именно Холц. Някои суеверно споменаваха дявола. Малките им мозъци, наплашени от живота, отказваха да дадат обяснение, несвързано с преизподнята.
Запъхтян от горещината и вълнението, гостилничарят каза:
— Извинете… честна дума, умът ми не го побира! Не зная, нищо не зная; оставете ме на спокойствие! Света Богородице! Двайсет години търгувам. Двайсет години!…
Холц стана и тупна шишкото по рамото.
— Драги — каза той, като си слагаше шапката. — Аз нямам никакви претенции. Сигурно бутилките ви са от тюл — обяснимо е защо спиртът изветрява. Прощавайте!
И той излезе, без да се обръща, уверен, че зад него се отварят и затварят изумени зяпнали уста.
Разказаното от историка (по думите на когото записах всичко горе- и долуизложено) от момента, в който Холц излиза на улицата, е в противоречие с показанията на месаря. Месарят твърди, че странният млад човек се запътил към фурната и поискал фунт сухари. Историкът, чието име няма да спомена по негова молба, но личност във всеки случай по-почтена от някакъв си месар, се кълне, че той се отбил да купи яйца от старата жена на ъгъла на улица „Кучешка“ и „Пресечката на слепите“. Това противоречие обаче не внася съществена промяна в смисъла на станалото и затова аз се спирам на фурната.
Когато отваряше вратата й, Холц се обърна и видя тълпа. Хора с различни професии, старци, деца и жени се блъскаха зад гърба му, сдържано жестикулираха и сочеха странния човек, орезилил гостилничаря. Истеричното любопитство, примесено с тъмния страх от необяснимото, ги караше да тичат по петите му като глутница кучета. Холц се намръщи и вдигна рамене, но веднага гръмко се разсмя. Нека си блъскат главите — това е последното му причудливо забавление.
И като отиде до тезгяха, поиска фунт сладки сухари. Хлебарницата се изпълни с купувачи. Всички с нужда и без нужда искаха едно или друго и любопитно надничаха в строгото каменно лице на Холц. Той сякаш не ги забелязваше.
Сред всеобщото напрежение се чу гласът на продавачката:
— Господине, какво е това?
Блюдото на везните, пълно със сухари до кобилицата, не повдигаше единия фунт. Девойката посегна и със сила дръпна надолу верижката на блюдото — другото блюдо не помръдна, сякаш беше запечатано.
Холц се разсмя и поклати глава, но смехът му прибави последната капка в чашата на страха, обхванал присъствуващите. Те побягнаха с блъскане и викове. Хлапетата, притиснати на вратата, пищяха, сякаш ги колеха. Младата продавачка стоеше объркана, изчервила се от страх.
И този път Холц излезе, като хлопна вратата така, че стъклата иззвънтяха. Идеше му да счупи нещо, да смачка, да удари първия срещнат. Залитайки, с бледо възбудено лице, с шапка, килната към ухото, той правеше впечатление на побъркан. За старицата щеше да бъде по-добре да не попада пред очите му. Той взе от нейната табла едно яйце, счупи го и извади от него златна монета. „Ах!“ — извика смаяната жена и викът й беше подхванат от единодушното „Ах!“ на тълпата, задръстила улицата.
Холц веднага се отдръпна и забърка в джоба си. Какво търсеше там?
Присъствуващите, които заобиколиха старицата, виеха — едни захласнати от смях, други от безсмислени ругатни. Зрелището беше необикновено. Съсухрените алчни ръце безумно, трескаво чупеха яйце след яйце, съдържанието им течеше по паважа и застиваше сред прахта на хлъзгави петна. Но в никое друго яйце нямаше злато и беззъбата уста плачливо фъфлеше и сипеше бабешки проклятия; а наоколо, хванали се за коремите, хората стенеха от смях.
Когато стигна до площада, Холц извади от джоба си не нещо друго, а пистолет и преспокойно допря дулото до слепоочието си.
Светлото перо на дамската шапка, изчезнало зад ъгъла, го преследваше. Той натисна спусъка, екливият звук на изстрела отблъсна вечерната тишина, а на земята падна трупът, топъл и потреперващ.
От живия се държаха на почтително разстояние, към мъртвия се втурнаха презглава. Нали това е просто човек? Нали той наистина е умрял? Въпроси и възклицания ехтяха във въздуха. Писмото, намерено в джоба на Холц, се коментираше подробно. Заради една фуста? Тфу! Човекът, който размири цялата улица, човекът, който наивно възхити едни, гневно възмути други, който изпоплаши деца и жени, който вадеше злато от такива места, където изобщо не може да има, този човек да умре заради една фуста?! Ха-ха! Да се чудиш и маеш?!
Надгробните слова над трупа на Холц бяха произнесени още тук, на улицата, от гостилничаря и старицата. Тя с радостно писукане викаше:
— Шарлатанин!
А гостилничарят злъчно и сладко подхвърли:
— Така му се пада!
Хората се разотиваха, хванали под ръка кой жена си, кой любовницата. Надали имаше между тях някой, който в този момент да не обичаше спътничката си и да не стискаше здраво ръката й. Те имаха онова, което умрелият нямаше — своята талия. В очите им той беше безсилен и жалък — какво от това, че бил надарен с някакви особени качества: нали въпреки това е бил нещастен — колко е приятно това, колко е приятно това, колко невъобразимо приятно е това!
Не се съмнявайте — всички се радваха. И както в дървена сграда стъпкваме тлееща клечка кибрит, така те гасяха в себе си мисълта: „А може би… може би му е било необходимо нещо повече?“
Вслушвай се само в гласа на безгласните.
Лейтенантът стоеше при щирборда на клипера и замислено гледаше залеза. Океанът величествено дремеше. Неясната черта на хоризонта димеше в златния огън на червения полудиск. Полудискът, подобно огромна капка разтопен метал, бързо потъваше в океана, опъвайки от своята пламтяща арка до корпуса на клипера широка блестяща ивица сякаш от златни люспи.
Лъчите постепенно се губеха, гаснеха, щом докоснеха водата, докато полудискът се превърна в тънък червен резен. Зад гърба на лейтенанта, стигнали зенита, тихо се спускаха сенки. Повя хлад. Мачтовите светлини на фенерите пламнаха в черната като разтопена смола вода на рейда и Южният кръст разпиля по кадифеното небе едри, бляскави брилянти. Бледата шир на хоризонта се стесняваше и на лейтенанта му се струваше, че гледа през едва отхлупена черна кутия. Последният лъч затрептя колебливо на хоризонта, припламна и угасна.
Лейтенантът запали цигара, старателно закопча китела си и се обърна към острова. Нощта скъсяваше разстоянието; черната грамада на брега изглеждаше съвсем близко; клиперът като че ли бе прилепил борд към невидимите скали в тъмнината, макар че корабът беше на повече от един кабелт разстояние от сушата. Нощният вятър носеше остра миризма и влага от гъсталака на брега; там беше съвсем тихо и ти се искаше да вярваш, че островът е населен с хиляди неизвестни, хитри врагове, които дебнат кораба в тъмното, като изчакват удобния момент да го нападнат, да избият екипажа и огласят с радостни викове морския покой.
Лейтенантът си представи голяма тълпа диваци, около двеста души, мислено ги нагости с двоен заряд картеч и съжали, че вместо с пирати островът е населен с толкова много маймуни, които биха стигнали за всички европейски зоологически градини. Военното оръжие по необходимост трябва да ги отминава. Няма и помен от разбойници, способни да убият някого от петимата моряци, които бяха изпратили преди три часа за вода. И наистина лодката много се забави. Кръчми тук няма, а устието на реката е съвсем близо до брега.
— Наистина момчетата не бързат — измърмори лейтенантът.
Океанът слабо въздишаше. Към офицера се приближиха тежки, големи крачки и сгърбената, черна фигура на боцмана спря пред него. Мъждивият фенер осветяваше набръчканото му лице с тънки обръснати устни. Боцманът глухо се изкашля и каза:
— Нашите не се връщат.
— Да и вие би трябвало да знаете по този въпрос повече, отколкото аз — каза сухо офицерът. — Четири часа, как ви се струва, господин боцман?
Боцманът разсеяно прехапа устни и изплю тютюна. Той беше на мнение, че не си струва човек да се тревожи предварително. Лейтенантът нетърпеливо попита:
— Какво става?
— Ще дойдат — каза боцманът, — няма да останат да нощуват на брега. Там няма жени.
— Няма жени, чудесно, но могат да загинат.
— Петима са, господин лейтенант.
— Нищо, че са петима. Не забравяйте, че тук има и зверове.
— Пет пушки — измърмори боцманът — са смехория за зверовете… с тях шега не бива… да…
Той извърна глава и се заслуша. Лицето му сякаш казваше: „Нима? Да… всъщност… възможно е… може би…“
Сенките на щатовете и вантите се кръстосваха на черни ивици по палубата. Водата тъмнееше зад борда. Непрогледна тъмнина скриваше пространството; клиперът потъваше с нея, самотен, мъничък, смълчан.
— Какво се ослушвате? — попита офицерът. — По-добре да бяхте се погрижили да не пускате хаймани, а опитни хора. Какво има?
— Весла — отговори кратко боцманът, събрал вежди. — Ето слушайте — добави той след малко. — Така обръща веслата Бул. А така ги хлопа негодникът Ранти. Той никога няма да се научи да гребе, господин лейтенант, бъдете спокоен.
Лейтенантът се заслуша, но известно време тишината се нарушаваше само от слабото хлипане на водата в клюзовете, скрибуцането на гафела и хрипливото дишане на боцмана. После, сякаш не забеляза, а отгатна, той усети далечно колебание на въздуха, подобно на резкия звук от падащ камък. Всичко стихна. Боцманът постоя още малко, уверено замига и се изпъна.
— Идват! — процеди той и шумно изплю тютюна. — Ранти, кълна се в сатаната, винаги търси момичета. Стоварете го на гол риф, моментално ще се влюби. В кого? Там е тайната я… А тук? Хващам се на бас, че за него дяволът е способен да се превърне в жена… Дори…
— Старче — прекъсна го лейтенантът, — нима вие чувате нещо?
— Аз ли? — Боцманът спокойно въздъхна и хитро се усмихна. — Вижте какво, господин лейтенант, аз още от дете страдам от това. Случвало се е от една миля да чувам кой идва и в каква посока се движи. В ушите ми винаги свири оркестър, истина ви казвам, господин лейтенант, дори и при пълно затишие.
— Да — каза лейтенантът, — сега и аз май долавям нещо.
От непрогледната тъмнина се чу ритмично пляскане на весла, неясни викове, скърцане на ключове; лодката влезе в полумрака на корабните светлини; лейтенантът отиде при трапа, наведе се и високо извика:
— Каналии!…
Лодката глухо се удряше в борда на клипера. Моряците се изкачиха един подир друг и се построиха на шканците с лице към морето.
Лейтенантът започна да брои.
— Един, двама, трима и… Чакайте, Матио, колко бяха?
— Петима, господин лейтенант. Ама че работа!
— Е — попита нетърпеливо офицерът, — къде е петият?
— Петият? — каза крайният моряк. — Петият беше Тарт.
Помълча и нерешително обясни:
— Той изчезна… Извинете, господин лейтенант, но не знаем къде е. Няма го.
Настъпи напрегнато мълчание. Морякът почака малко, сякаш да намери думи, за да изрази почудата си, и прибави с разперени ръце:
— Тоест, пропадна окончателно, като че потъна в дън земя. Никъде го няма, затова закъсняхме. Ранти вика: „Трябва да тръгваме.“ А аз му викам: „Чакайте, как така? Тарт няма лодка… Да — викам, — няма лодка…“
Морякът добродушно се ухили и се почеса зад ухото. Лейтенантът нервно сви рамене и погледна боцмана. Морският вълк загрижено размишляваше и мърдаше смръщените си устни.
— Чакай — рече с отпаднал глас лейтенантът. — Как така пропадна? Къде? Сигурно сте носили ром и сега Тарт се търкаля под някое дърво?
Морякът гореше от желание да предаде подробностите и още дълго щеше да тъпче на едно място, поемайки с мощните си гърди нощния въздух, ако чевръстият Ранти не беше отървал смутената му душа. Той махна категорично с ръка и гладко разказа всичко.
Според него било така: никой не забелязал как Тарт се отделил от останалите. Когато дошло време да се връщат на клипера, се разтревожили и дали сигнални изстрели. Мръкнало и някои взели да недоволствуват. Тогава решили да чакат още половин час и да тръгнат.
Лейтенантът стоеше с угрижено лице, без да знае какво да прави. Моряците мълчаха. Боцманът плюеше сдъвкания тютюн и се мръщеше.
Когато отиде на вечерния рапорт, лейтенантът завари капитана улисан да реди пасианс. По тиранти, с разкопчана яка на ризата и изпотено, подпухнало лице той приличаше на фермер, зачервен след бутилка бира. Пред него стояха дебела кана и малка тумбеста чаша. Той постоянно я пълнеше и изпиваше до капка, като облизваше черните си, прошарени мустаци. Капитанът от време на време се обръщаше към лейтенанта, спираше върху него разсеяно-равнодушните си, червени като на питомен заек очи и отново пляскаше картите, като повтаряше:
— Туз вляво, дама отдясно, сега трябва седмица. Къде се дяна седморката, дявол да го вземе?
Пасиансът не излезе. Капитанът въздъхна тежко, разбърка картите, пийна и попита:
— Та казвате, че един безделник е изчезнал? Разкажете как е станало.
Лейтенантът отново разказа. Сега капитанът слушаше другояче, схващайки фразата с половин дума и без да му даде възможност да завърши, заяви, като стовари длан върху мушамата на масата:
— Утре, щом съмне, изпратете шестима души да претърсят навсякъде. Получил е слънчев удар. Той от юг ли е?
— Не знам — каза лейтенантът, — впрочем…
— Разбира се — прекъсна го капитанът, дълбокомислено присвил очи, — работата е ясна. Северняците са слаби в главата. В сегашната кампания този ще е десетият. Впрочем какво има повече да разсъждаваме; ако е умрял — да върви по дяволите, а ако е жив — сто камшика по гърба!
Каютата се изпълни с хора. Дойде докторът, старши лейтенантът и доставчикът. Лейтенантът, който беше загубил на фараон четвърт годишна заплата, си спомни за бялото боне на своята майка, на която трябваше да прати пари, и се прибра. Зноят в задушната каюта прогонваше съня. Буйната кръв шумеше, бунтуваше се, възбудата се превърна в болезнено напрежение.
Лейтенантът излезе на палубата и дълго, без мисли, в дълбок сънен захлас гледа тъмните очертания на брега, суров и тайнствен като човешка душа. Там скита заблудилият се Тарт, а може би лежи мъртъв с жълто, изострено лице, а трупът му се разлага и трови нощния въздух.
„Всички ще умрем“ — заключи лейтенантът и весело въздъхна при мисълта, че е още жив и след половин година ще се върне в старите ниски стаи, зад чиито прозорци шумят кестени и блести окъпаният в слънце пясък.
Когато петимата моряци слязоха на брега и преди да напълнят бурето, решиха да се поразтъпчат, като пуснат два-три куршума по пернатото население, Тарт се отдели от другарите си и тръгна без посока: промъкваше се между цъфналите храсталаци и се радваше като дете на великолепната непозната гора. Заобикаляше го чужд, странно див горски гъсталак. Сребристосиви, сиво-кафяви и кафяви стволове просветваха сред преливащата мрежа от сенки, опрели в небето сплетените си върхари, и шумата им зеленееше във всички оттенъци — от тъмно до бледозелено, като изсъхнала трева. Тарт мълчаливо възприемаше този безименен свят. С широко отворени, жадни очи поглъщаше дивата му красота. Сякаш чудновати ножици бяха скроили от огромно зелено платнище безброй ярки рисунки. Гъстите, тежки лъчи на слънцето стърчаха в пролуките подобно златни шпаги, блеснали върху зелено кадифе. Хиляди пъстри птици с крясък прелитаха наоколо. Червеникавокафяви с малинови качулчета, жълти със сини криле, зелени на алени точици, черни с дълги виолетови опашки — пернати във всички цветове се завираха в гъсталака, излитаха с крясък и шумно подскачаха по клончетата. Най-малките излитаха от мъхнатите сенки на силната светлина, прелитаха като живи скъпоценни камъни и гаснеха, скривайки се в шумата. Тревата, колкото малък храст или гигантски мъх, се поклащаше във всички посоки, скрила тайнствения си живот. Ярките, разкошни цветя замайваха главата с благоуханието си. Повечето бяха на пълзящи гирлянди, сплетени в слънчевата светлина като водорасли в бистра вода. Бели, кафяви с прозрачни жилки, матоворозови, сини — те изморяваха очите, дразнеха и възхищаваха.
Тарт вървеше като пиян, замаян от влажния, ароматен въздух и невижданата щедрост на земята. Буковите гори в родината му в сравнение с острова приличаха на оплешивяла глава пред черни женски къдри. Вдигнал глава, той гледаше с любопитство и щастливо недоумение как стадо маймуни, като размахваха опашки и се люлееха надолу с главата на близките клончета, профучаваха шумно с писък и подплашваха птиците. Животинчетата се изгубиха от погледа, напевната тишина на гората монотонно звънеше в ушите, а той стоеше с пръст върху пусъка на пушката и съсредоточено се усмихваше. После бавно, смътно почувствува, че някой го гледа, въздъхна и несъзнателно се озърна.
Но нямаше никой. Както преди минута, закривайки небето над главата му, надвисваше живата тъкан на зеленината; прехвърчаха птици; жълтееха узрели едри плодове, целите в бодли. Тарт обърна поглед към най-близките преплетени листа, вдлъбнати като назъбени чашки, и забеляза нещо малко, зеленикаво, подобно на недозряла слива. Затаеното присъствие на някаква дебнеща сила се усещаше именно тук, на три крачки от него. Сливата едва-едва се поклащаше на невидима опашчица: морякът неспокойно зашава, безсилен да обясни тревогата си, център на която стана този почти незабележим плод. Той протегна ръка и бързо, с разтреперано от погнуса тяло отдръпна пръстите си: малка змия, лъскава като разтопен метал, проряза със сплеснатата си глава въздуха и зашумоля в листака. Тарт намръщи вежди и я удари с цевта на щуцера. Влечугото с леко съскане падна в тревата; Тарт отскочи и бързо се отдалечи.
Някъде отдалеч се чу изстрел, след него втори: другарите на Тарт, изглежда, сериозно ловуваха. Морякът замислено се спря. Още един далечен изстрел отекна в тишината и Тарт изведнъж съобрази, че се е отдалечил много. Краката му се умориха, ожадня, но радостното, възторжено опиянение му даваше сила, караше го да върви, без да мисли и без да си дава сметка къде отива. Понякога му се струваше, че се върти на едно място в странен, фантастичен танц, че всичко около него живее и диша, а той спи вървешком, с широко отворени очи; че вече ги няма океанът и клиперът, и той не е живял никога сред хора, а винаги е бродил тук, заслушан в музиката на тишината, в дишането си и в гласа на далечни предчувствия, мъгляви като детски сън.
В гората притъмняваше, все повече се приближаваха стволовете на дърветата, по-гъсто се сплитаха зелените чадъри над главата на Тарт, краката потъваха в дебелия килим, гласовете на птиците затихваха. Неясни видения се носеха в мрачните обятия на гората и изживяваха мимолетното си съществувание. Безбройните им очи, невидими за Тарт, се рояха във въздуха, ронеха сълзи цветя по ръцете му, искряха като зеленикави светли точици насекоми и се криеха, углъбено, с нежна печал, като тъжен спомен. Тарт продължаваше да върви, обзет от тревожно вцепенение и тъга.
Най-сетне трябваше да спре. Заобикаляше го глух, непроходим пущинак, почти пълната тъмнина дъхаше на гнило, разнасяше се тежка сладникава миризма на разлагащи се растения и влага. Той опипваше наоколо с ръце и хващаше влажни стебла, буболечки, крехки изсъхнали листа и дребни извити бодли. Задъхан от зноя, тревогата и необяснимото мъчително вълнение, Тарт запали восъчна клечка кибрит и освети зелената гробница. Той беше като в гроб. От всички страни надвисваха зелени грамади, лъсналите от влага стволове надничаха между тях.
Тарт хвърли клечката и зашеметен от тъмнината, се втурна направо. Това бе отчаяно сражение на човека с гората, на желанието — с препятствието, на живото тяло — с жилавата, почти непроходима стена. Той вземаше с пръстъп всяка крачка, всяко движение на краката. Хиляди мощни пружини го удряха в гърдите и лицето, раздираха кожата, нараняваха ръцете му, мълчаливи, необуздани прегръдки го отхвърляха назад. Ослепен и задъхан, Тарт по инстинкт се втурваше напред, спираше се, поемаше си дъх и отново като войник, притиснат от неприятеля, вървеше крачка по крачка през тъмния пущинак.
Зората настъпи неочаквано, когато Тарт най-малко й се надяваше. Измъчен, но доволен, той избърса с ръкава на рубашката издрасканото си, потно лице, изправи се, отвори очи, трепна и пак ги затвори. Разтреперан от възторг, за момент Тарт не посмя да вдигне клепачи от страх, че окръжилото го неочаквано великолепие ще се окаже фантастична измислица. Но силната, пламтяща светлина проникваше през ресниците му като червена мъгла и радостта нетърпеливо отвори очите му.
Пред него се откри кръгла горска поляна, покрита от край до край с гъста, сочна зеленина. Тревата достигаше половин човешки бой; яркият й, но нежен цвят смайваше очите с необикновената си чистота, лъскавина и свежест. На трийсет крачки от Тарт, закривайки най-близките дървета, се издигаха скали от тъмнорозов гранит; разкъсаният им кръг напомняше неправилна подкова, чийто краища бяха обърнати към него. Контурите им не бяха плътни и заоблени, а заострени и леки, сякаш моделирани с тънки пръсти от червен восък, те блестяха по краищата на изумрудената поляна като коралова огърлица, хвърлена върху зелена коприна. Дъгоцветен прах от водопади димеше при върховете им: тънки като паяжина струи се спущаха еднозвучно надолу и сякаш застиваха във въздуха.
Те бяха много. Ту се събираха в едно и се лееха като буен сребърен поток, или по два, по три кротко се плъзгаха по влажното ложе в невидим водоем; ту самотен водопад се спущаше по издатините, скачаше от високия гребен и пилееше във въздуха прозрачно, разтопено сребро; ту гладка като стъкло ивица шумно се разбиваше в камъните и сипеше блестящ град от пръски. Тропическото слънце ликуваше с милиарди златни атоми в играта на водите. И падаха ли, падаха надолу в бисерен полукръг тънки, умирени водопади.
Тарт въздъхна дълбоко и се засмя; кротката усмивка остана на слисаното му от възхищение лице. Дърветата, които растяха около поляната, също го поразиха. Тъмнозелените им широки листа светлееха, близо до дънера избледняваха, ставаха прозрачно златисти, а съвсем навътре светеха като разпалени огнища, тънички и розови, подобно ранна зора. Разклонените, издадени над земята корени, държаха ствола във въздуха.
Тарт отново загледа поляната, толкова беше свежа, кадифено зелена и възхитителна Светлата пустота се преливаше далеч, при скалите, тънките водопади повтаряха с трептящия въздух еднозвучната мелодия. И розовите огнища в тъмнозелените грамади откриваха на слънчевия поток дивата прелест на земята.
Разтреперан от внезапно обзелата го любов към света, Тарт инстинктивно протегна ръка и мислено докосна високите скали. Необясним, буен възторг прикова душата му към безлюдното тържество на гората и нежна, невидима ръка легна на шията му, спирайки дъха, пълен със затаени сълзи. Тогава се понесе вик, който окрили живата тишина на земята. Тарт викаше с блеснали от сълзи очи: гласът му летеше към водопадите, удряше се в каменните стъпала и три пъти повторен от ехото, се превръщаше в песен, страстна и проста, родена от внезапното, мъчително, дълбоко вълнение.
Кой до кормилото е пак
нащрек и в нощен час?
Плющят платна в навъсен мрак
над разлюлян компас,
заспалият доскоро бряг
очаква гости — нас.
Ръката — спи и тя дори! —
кормило не върти;
зловещо е преди зори,
щом буря връхлети —
изригна тя и се укри
в крайзвездни висоти.
Безспир ни дебне тъмнина,
но гледаме напред —
там, гдето в пламенна страна
цветя цъфтят навред.
Не спи, моряко! До една
надвий беди безчет!
Като че сме го взели с бой,
ще спрем на тоя кей
и стъпките ни в бодър строй
ще тропнат гръмко, хей!
Кормчийо, стой на поста свой,
в нощта да спиш недей![2]
Мелодията го покори, още дълго без думи звучеше гласът му, повтаряйки натрапчивия тъжен напев на моряшката песен. Той стоеше в края на поляната без желание, без мисли, разчувствуван от спомените за онова, което е било също така прекрасно и неочаквано в живота му, както малкият рай на дивия остров, възхитен от внезапно изличения от паметта му тежък, труден живот, черните периоди от съществуванието, когато душата износва предишната си обвивка и спи като гъсеница, преди да блесне, размахала криле. Щастливите, радостни дни го обкръжиха. Ръцете на любимите жени погалиха страните му със свилените си коси. Ловът в родните гори и нощите под звездното небе възкръснаха, изпълнени с волната самота, опасностите и сполуките. И той самият, Тарт, с ново голямо сърце видя себе си такъв, както в часовете на мечтание, върху склона на пустинните хълмове във вечерния здрач.
Той свали пушката, легна на тревата и с ужас помисли за утрешния неизбежен ден: част от живота, отдаден на другите…
От уханието на цветята му се виеше свят. Ръцете и краката му трепереха от умора, лицето гореше и розова мъгла плувна в затворените очи.
Той не се съпротивляваше. Дълбокото сънно вцепенение го приласка и бавно го потопи в дъхавия, мирен океан на съня, където бродят изпълнените желания и радостта, непомрачена от човека. Тарт заспа и когато се събуди, цареше нощ и тъмна, звездна тишина.
Тарт седеше със свити крака умислен край огъня и се ослушваше. Не беше спал през нощта; лицето му беше се сбръчкало от тежкия, тревожен унес, а ръцете, с които дробеше тютюна, се движеха не на място и разсеяно събираха изхвърчалите под ножа отрезки. Увереността, че никой не го наблюдава, придаваше на лицето му оня особен, непринуден израз, когато всеки мускул и поглед на човека издава настроението му също така ясно, както четливо написано писмо. Огънят лениво пращеше, съскаше, виеше се по гладката стомана на пушката и бледо припламваше в очите на Тарт. Наоколо гората дремеше в задухата на пладнето; глух шум на невидим живот трептеше в нея, вълнуваше душата със странното очарование на самотата, гигантската си сила и тишина.
Морякът стана, изсипа нарязания тютюн в малка тенекиена кутийка, вдигна пушката и стоя дълго така, заслушан в гласа на птиците. Понякога за миг чудновата шарка на листата пламваше пред него с измамлив силует на звяр, ръката му потреперваше несъзнателно и разклащаше дулото на пушката. Зелени светлинки и мрак се редуваха дълбоко в гората. Мисълта му тревожно летеше към тях да открие рогато и стройно, мълчаливо, живо същество с черни, влажни очи.
В звучен, изнурителен унес заобикаляше човека гората, наситена с блатни изпарения, мирис на гнили растения и дива, приказна красота. Ту наблизо, ту по-далече изпращяваше храст, невиждани, непознати същества се движеха там, дебнейки се едно друго, и образите им, създадени от въображението на Тарт, приемаха чудовищни, страхотни размери или, обратно, бледнееха и се сливаха, когато престанеше пращенето.
Рязък, стряскащ крясък на птица го изкара от дълбокото, тържествено вцепенение. Той вдигна очи нагоре, но начаса инстинктивно ги сведе, вдигна петлето и застана нащрек, като местеше поглед по светлата пъстра шума.
Отначало беше трудно да определи какво е това: малка замряла сянка или петно от козина; нечие любопитно, предпазливо присъствие се усещаше на не повече от десетина крачки и объркваше мислите, заличаваше всичко друго, освен жестокото, пламенно желание да види очите на звяра. Тарт тихо пристъпи напред и искаше да извика, за да накара животното да изскочи от храстите, но изведнъж, в най-гъстата зелена мрежа от растения, долови блясъка на черни очи, изправи се и изтръпна от изненада. Щуцерът нервно се залюля в ръцете му и затаил дъх, два-три мига Тарт не се решаваше да стреля — толкова безкрайно удивление, наивност и любопитство светеха в малката бляскава зеница.
Окото продължаваше да разглежда човека, раздвижи се, наближи, към него се присъедини второ и жадният, настойчив поглед започна да дразни Тарт. Сякаш го питаха: кой си? Той вдигна пушката, прицели се и отпусна ръце едновременно със запъхтения вик на силно зарадван човек:
— Тарт, сто дяволи, здравей!
Тарт се извърна с изтръпнало сърце към моряка. В храстите нещо лудо затрещя, мярнаха се изплашено и се скриха ниски, силно извити рога. По бузите на Блемер като град течеше пот. Очите, зачервени от умората и горещината, тревожно опипваха лицето на Тарт, а пълните устни се мръщеха, за да сдържат смеха. Той си свали фуражката, избърса с ръкава на ризата изпотеното си чело и се развика пак с цялата мощ на широките си, яки моряшки гърди:
— Как можа да се заблудиш, плашило такова! На три мили дължина и три ширина! Това е дъно на чаша, а не остров. Разбира се, има острови, привлекателни за порядъчните хора. Цейлон например, Зеландия, а не тази, прощавай за израза, кошница трева! Изобщо бяхме решили, че те е изял орангутан или си се обесил! Но аз искрено, дяволски се радвам, че не е така!
Той хвана ръката на Тарт и започна да я тръска така, че щеше да му счупи пръстите. Тарт изпитателно гледаше Блемер. Разбира се, той ще го издаде — би било страшно лекомислено да мисли другояче. Прост е и глупав, добър и жесток. И на всичко отгоре бъбрив, обича да се подсмива. Ето, вече го гледа като собственик, облизва се и мислено потрива ръце, предвкусвайки казаната през зъби похвала на капитана.
Морякът свали пушката, облекчено мръдна рамене и отново се разбъбра, за кураж. Мълчаливата неподвижност на Тарт го смущаваше. Той бъбреше високо, защото не се решаваше да каже направо: „Да вървим!“ — объркваше се, потеше се и за десети път взе да разказва за тревогите, общото недоумение и търсенето. Гласът му ставаше все по-неуверен и Тарт го слушаше все по-разсеяно, като ту се усмихваше, ту се мръщеше. Сякаш хем беше тук, хем не беше, същевременно свой, познат и чужд, затворен и враждебен.
— Обърнали сме се на същински кучета — задъхваше се Блемер. — Чувствувам се мокър като ябълка в сироп. То се знае, не можехме да се върнем без тебе, заповядаха ни да те намерим жив или мъртъв, да те изровим изпод земята, да те извадим от търбуха на пантерата или да те уловим във въздуха… Готвачът по погрешка вместо уиски пил оцет, сега лежи и охка, а утре ще дават заплатата за четири месеца в истинско злато! Силвестър е ударил око на моята кесия, дължа му от Хонконг четиринайсет каймета, но нека първо ги спечели, дявол да го вземе! Кой, ако не аз, му даде на макао две съвсем нови сукнени рубашки! А ти, Тарт, знаеш ли… изобщо казват… само че, моля те, не се сърди… Вярно ли е?
— Какво? — попита Тарт и завъртя шомпъла в цевта на пушката.
— Ами че… Хайде, не се преструвай, моля ти се… Ако обаче не е вярно — все едно…
Блемер сниши гласа си и лицето му изрази плахо уважение. Тарт се занимаваше с пушката, извади затулката, бавно обърна щуцера с приклада нагоре и от цевта се изсипаха малки, лъскави сачми.
Блемер чакаше нетърпеливо и когато мургавата ръка на Тарт започна да вкарва куршума и да удря звънко с шомпъла в невидимата му повърхност, забеляза:
— Ти повреди бойния заряд, какъв ти лов сега? Време е за обед.
Тарт изтегли шомпъла и вдигна уморените си хлътнали очи, но Блемер не прочете в тях вълнението от взетото твърдо решение. Струваше му се, че Тарт иска да си поговорят и въздишайки, чакаше удовлетворителен отговор. Но Тарт явно не бързаше. Блемер каза:
— Та тъй… Е, какво — вярно ли е?
— Какво да е вярно? — викна изведнъж Тарт и в очите му пламна такава злоба, че морякът несъзнателно отстъпи назад. — Какво дрънкат там за мене вашите фъфлещи тюлени? Какво? Хайде, казвай?
— Тарт, какво ти е? Нищо, кълна се в честта си, за бога, нищо — обърка се морякът побледнял от изненада, — просто… просто, разправят, че ти…
— Е, казвай, Блемер — сдържа се Тарт и дълбоко въздъхна. — Какво има?
— Ами че… — Блемер разтвори ръце и с усилие заговори: — Че ти правиш магии и… такова… видял си дявола… разбираш ли? Затова, казват, винаги мълчиш, е… А аз мисля, че не е истина, с очите си съм виждал у теб църковен молитвеник.
Морякът разтревожено замълча; той самият вярваше на това. Живата тишина на гората стана мъчително напрегната; изведнъж Блемер изпита инстинктивен страх, сякаш всичко зелено и диво се ослушваше, шепнеше и го гледаше с хиляди ефирни очи.
Тарт се намръщи; отегчена, но мека усмивка промени израза на лицето му.
— Блемер — каза той, — върви да обядваш. Аз съм сит и освен това не ми е добре.
— Как — учуди се Блемер, — тебе те чакат, разбираш ли?
— Ще дойда после.
— После ли?
— Ами сега не ми се идва.
Морякът колебливо се разсмя; той не разбираше Тарт.
— Блемер — изведнъж бързо и решително заговори Тарт, загледан някъде встрани. — Върви и кажи на всички, че няма да се върна. Разбра ли? Така кажи: Тарт остана на острова. Той не иска повече да служи, да се унижава, да бъде там, където не му харесва. Кажи така: аз го уговарях, молих, заплашвах, но всичко беше напразно. Кажи, че Тарт се е заклел да те застреля, ако не го оставиш на мира.
Тарт си пое дъх, оправи кожения колан и набързо плъзна поглед по лицето на моряка. Той видя как жилите по слепите очи на Блемер се издуха, как дясната му ръка направи неопределено движение и задърпа яката на рубашката, а смутените очи се закръглиха, взеха да блуждаят, без да намерят отговор. Настъпи мълчание.
— Ти се шегуваш — с изстинал глас процеди Блемер, — прави ти удоволствие да говориш глупости. Впрочем, ако тръгнем веднага, ще можем да хванем на брега нашите, двамата трудно ще гребем.
— Блемер — Тарт се зачерви от яд и дори тропна с крак. — Блемер, връщай се сам. Аз няма да дойда. Не се шегувам, време е да го разбереш. Тъй че върви и кажи: хората вече не съществуват за Тарт. Той искрено се извинява на всички, но е решил да живее сам. Разбра ли?
Дъхът на моряка спря, той с любопитни, изплашени очи затърси сянка от усмивка по съсредоточеното лице на Тарт. Луд! Казват, че по тукашните блата имало такива цветя, до които не трябва да се докосваш. А Тарт сигурно ги е брал — такъв е… Ей, че чудо!
— Сбогом — каза Тарт. — Като видиш нашите, поздрави ги.
Той въздъхна, наклони щуцера напред и се отдалечи. Блемер гледаше олюляващата се фигура и все още не вярваше на очите си, но когато Тарт се наведе и се мушна в пъстрата зеленина в края на гората — морякът не издържа. Задъхан от внезапен гняв и страх да не изпусне беглеца, Блемер притича по поляната, вървешком вдигна петлето и извика към оная страна, където изпращяваха огънатите храсти.
— Ще те убия! Ей! Стой!
Гласът му безпомощно потъна в зеления пущинак. Той почака една секунда и изведнъж, забързан да отмъсти, стреля. Куршумът свирна проточено и профуча край разкъсаните листа. Птиците замлъкнаха; гнетяща тишина изпълни гората.
— Стой! — отново изрева Блемер и се спусна подире му. — Каналия! Дезертьор!
Препъна се, размаха разтревожено пушката, измина тичешката още десет крачки, отново видя Тарт и почувствува, че възбудата му изведнъж стихва. Тарт се целеше в гърдите му с пръст на спусъка.
Морякът инстинктивно отстъпи назад, да се защити от изстрела, бавно вдигна ръце и сам се прицели. Вълнението му пречеше, той не можа веднага да намери мушката, злобно изруга и замря в очакване на изстрела. Тарт вдигна глава. Блемер интуитивно се отмести назад, плувна в пот, натисна спусъка и в този момент Тарт стреля и го продупчи като игла ленено платно.
Онова, което беше Блемер, се свлече, после се изтегна, разтвори крака и замря. Въздухът свиреше в простреляните му гърди, голата му глава потреперваше, мъчеше се да се повдигне и да се защити с поглед от новия изстрел. Тарт болезнено се усмихна, клекна до моряка и измъкна от стиснатите му пръсти конвулсивно изскубнатата трева. По-нататък не знаеше какво да прави и стоеше на колене, сразен от мъчителна тревога.
Блемер обърна глава, глътна напиращата кръв и изруга. Тарт му се стори страшно чудовище, едва ли не човекоядец. Той погледна нагоре и като видя знойната синева на небето, си спомни за смъртта.
— Подлец си ти, подлец! — застена Блемер. — Защо го направи?
— Престани да дрънкаш глупости — възрази Тарт, откъсвайки долния край на рубашката си. — Ти тръгна на лов за мене като за звяр, но зверовете се научиха да стрелят. Трябваше да стрелям, иначе сега аз щях да лежа на твое място.
Той нави импровизирания бинт, разкопча куртката на Блемер и се опита да спре кръвта. Лепкавата гореща течност мокреше пръстите и се чуваше как изплашеното сърце тупти слабо. Тарт натисна по-силно, Блемер потрепера неспокойно и се намръщи.
— Адски боли — процеди той, хъркайки. — Остави, нищо няма да излезе. Дупката е дълбока и скоро ще умра. Ти се смееш, мръснико, убиецо!…
— Не се смея — възрази Тарт със сериозна усмивка. — А ми е тежко. Прости ми за неволния куршум.
Той не откъсваше поглед от посърналото лице на моряка. Около очите му легнаха синкави сенки; широката, отдавна небръсната брада упорито щръкна нагоре.
— Защо го направи, ливадо — простена Блемер и безсилно се надигна, — аз ще умра, разбираш ли? Защо?
Равнодушно-спокойно и далечно се синееше небето. А долу, облян в студената пот на агонията, умираше човек, жертва на свободната воля.
— Блемер — каза Тарт, — ти дойде в гората да ме намериш. Желанието ти се изпълни. Но щом не поисках да дойда с тебе, как можа да помислиш, че със сила ще можеш да сломиш силата, без риск да проиграеш собствената си карта?
— По дяволите! — застена Блемер и изплю розова слюнка. — Ти си просто изменник и негодник! — Той млъкна, но скоро застена отново, и то така високо, че Тарт се разтрепера. Раненият направи последно отчаяно усилие да вдигне глава; очите му се забулиха със смъртна влага и той заприлича на червена смачкана мравка.
— Много ли се мъчиш? — попита Тарт.
— Мъча ли се? О-о-ох! — закрещя Блемер. — Тарт, ти си дезертьор и мръсник, но си спомни, моля те, че на „Аврора“ има лазарет!… Тичай там… кажи, че умирам!…
Тарт отрицателно поклати глава. Блемер се изтягаше, ту опираше глава на земята и размахваше ръце, ту отново долепваше гръб о влажната земя. По внезапно отслабналото му, посивяло лице пробяга болезнен гърч. Той запсува. Отначало тихо, после с високо мрънкане избълва сложен арсенал от отвратителни псувни. Тарт го гледаше, чакаше и когато очите на Блемер се забулиха — взе да зарежда пушката.
— Потърпи още малко, Блемер — каза той. — Ей сега всичко ще се свърши.
Блемер не отговори. През стиснатите до кръв устни на моряка Тарт чувствуваше милиони викове, сковани от ярост и страдание. Той отиде настрани, за да не се досети Блемер какво е намислил, прицели се в тила му и стреля.
Раненият потрепера, въздъхна и застина.
Сега беше мъртъв. Малката зелена армия от степна трева обкръжи силното, цветущо тяло, леко се полюшна и надзърна в лицето му.
На брега, почти до водата, в сянката на огромно варингиново дърво има здрава дъбова бъчва, плътно завита с насмолен брезент. Тя не се затваря; това е международна пощенска станция. Тук от преминаващите кораби се пускат писма за всички краища на света. Корабът, който плува за Австралия, прибира австралийската кореспонденция; плаващият за Европа — европейската.
Клиперът се готвеше да отплава. Бавно, настойчиво трещеше брашпилът и се въртеше тежко в желязното гнездо. Дебелото въже изпълзя от водата, теглейки котвата, цялата облепена с водорасли, тиня и раковини. Разкиснатите от жегата моряци отпуснато се мъкнеха по нажежената смола на палубата, затягаха фалините или седяха на реите и опъваха изсъхналите платна. В това време на брега пристана лодка с шестима гребци, младши лейтенантът на клипера скочи на пясъка и отиде при бъчвата. Повдигна брезента, извади от нея няколко пакета и пусна на свой ред връзка писма.
После всички заминаха и скоро се превърнаха в малко, черно петно, размахващо мънички весла. Клиперът се преобразяваше. От рей до рей, скривайки мачтите, се издуваха големи платна. Корабът заприлича на птица със замрели във въздуха криле, целият напрегнат, нетърпелив, едва сдържащ се да не полети.
Бушпритът на клипера бавно очерта полукръг от запад на югоизток. Корабът тежко се изви и разпени с кормилото пладнешката, избледняла от зноя синева на залива. Сега той приличаше на човек, обърнал гръб на случайното, напуснато нощно убежище. Пенеста, равна бразда се проточи зад кърмата — клиперът потегли.
Контурите му издребняваха, ставаха все по-въздушни и светли. Той се движеше като нисколетящ албатрос, наклонил леко стройното си бяло тяло. А от брега на цветущия остров го гледаше един човек — Тарт.
Той равнодушно чакаше изчезването на клипера. Корабът откарваше земляците му, привичната, омръзнала до втръсване дисциплина, жалката заплата и нищо повече. Всичко останало беше при него. Можеше да ходи, както си иска, да тръгне накъдето си ще, да яде и пие по всяко време, да прави каквото иска и да не го е грижа за нищо. Той се отърсваше от бремето на земята, която наричат с кратката и страшна дума „родина“, без да разбира, че това трябва да означава мястото, където човек се е родил, и нищо повече.
Тарт гледаше отдалечаващия се клипер без капчица съмнение, че го смятат за убиец на Блемер. Защо прекратиха търсенето? Защо тъкмо след шест дни от бягството на Тарт клиперът тръгна за Австралия? Може би са решили, че е мъртъв? Но в очите на екипажа островът не беше толкова голям, че да изгубят надежда да намерят един човек или поне костите му. Поведението на „Аврора“ малко ядоса Тарт; чувствуваше се обиден. Крайно самолюбив, дързък и силен, той беше свикнал враговете да се отнасят към него и към постъпките му, както с неприятел по време на война. Нима клиперът наистина не бяга от него!
Той си спомни за своето убежище — скалистия ров с гладко като паркет дъно и покрив от цъфнали храсти. Нищо чудно, че клиперът си замина. Според тях Тарт може само да се е удавил, при това — кому ли е нужен особено животът на Блемер? На клипера има сто моряци, двама повече, двама по-малко — не е ли все едно? Времето е напрегнато, китайските пирати се вият като оси над архипелага. Военният кораб за разузнаване не може да остане дълго в бездействие.
Тарт вървеше с наведена глава бавно покрай брега. Собственото положение му се струваше съвсем ясно: ще отиде на друго място — ще варди да открие минаващи търговци. И нощният сигнален огън ще му даде кратък подслон на чужда палуба. Къде да отиде, защо и за какво?
Но той не мислеше за това. Страшната, безгранична свобода дишаше в лицето му с топлия мусон и горещата влага на клюмналите от жегата растения. Това беше екстаз на отчаян картоиграч, заложил на карта всичко и получил много повече. Спечелилият не мисли за какво ще харчи парите, той е далеч от всякакви сметки, звънът на златото кара сърцето му лудо да бие, понася го в шеметния вихър на прекрасните неосъществени възможности и желания. Може би още утре съдбата ще му отнеме всичко, спечелено днеска, но нали днес е щастлив?
Да живее прекрасната неизвестност!
Бавно, подтикван от любопитство и някакво предчувствие, Тарт стъпи на камъните, сложени под бъчвата, и отметна брезента. В дъното на бъчвата сивееха писма. Бяха много, двайсетина парчета и Тарт старателно ги прегледа.
Доставяше му удоволствие да държи в ръце видимите следи от заминалите си хора. Мислено да разговаря с тях, когато те дори и не подозират това. Стига да поиска, ще узнае за какво мислят, ще им възразява, без риск да бъде хванат, и те няма да го чуят. Моряшките писма особено го заинтересуваха. Той внимателно се взираше в тромавите, разкривени букви и смътно се досещаше, че може би пише и за него. Развълнуван от това предположение, Тарт внимателно сложи настрана няколко плика, на които бяха написани имената на местностите, близо до родното му място. Той търсеше най-близкия, роден земляк, ровеше се с разтреперани от нетърпение пръсти, слагаше върху пясъка сивите четириъгълни пликове и изведнъж прочете:
„Гарнаш, улица «Петела»“.
Гарнаш! Той е роден на десетина мили от това градче. Още помни каруците със зарзават, прашния път, по който тичаше като момче, и е готов да се хване на бас, че го е писал не друг, а дебелият Рил!
Да, ето му името, написано с дребни печатни букви. Тарт извади ножа и разряза дебелата хартия на писмото. Рил пишеше много, четири големи листа от горе до долу бяха изпъстрени с драскулки; осведомяваше с подробности за плаването, събитията, на които е бил свидетел, и дълги, дебелашки нежности към жена си. Тарт припряно разчиташе редовете. Пръстите му затрепереха още по-силно, лицето помрачня; разтревожен, с блеснали втренчени очи, той хвърли хартията и инстинктивно хвана пушката.
Наоколо беше пусто както преди, лекият прибой търкаляше малките, валчести камъчета и тихо шумолеше в изсъхналите водорасли. В главата му като отпечатани стояха редовете на смачканото и захвърлено писмо:
… ако е загинал, така му се пада. А нашите мислят, че е жив. Ще се върнем подир четири дена, за това време непременно ще го намерят, защото ще се движи свободно. Шестима ще се справят като нищо с един. Казват, прости ми, господи, че Тарт се е събрал с дявола. Кой го знае.
— Трябва да бягам! — каза Тарт, който с мъка си възвърна самообладанието. Току-що прочетеното му се струваше невероятна измислица. Изведнъж всичко промени цвета си, притаи се и замря като мълчалива, изплашена тълпа. Слънцето спря да грее, краката му натежаха и Тарт вървеше бавно, напрегнат, вцепенен, в припадък на безизходен, затаен гняв. Не можеше да мисли, съзнанието му бе обзето от болезненото усещане, че го дебнат невидими, враждебни хора. Мълчаливо отвращение към тайната опасност се надигаше от дъното на душата му с нетърпеливото желание за открит, решителен край.
— Шестима ли? — каза Тарт и се спря. — Шестима сте, а? Кръвта нахлу в главата му и го заслепи. Почти без да съзнава какво прави, той предизвикателно вдигна щуцера и натисна спусъка. Изстрелът отекна в разкъсаната тишина и Тарт веднага зареди изпразнената, още димяща цев, бързо, без нито едно излишно движение.
Както преди зацари тишина, зловещата, пладнешка тишина на безлюдния остров. Морякът се ослуша, мълчанието го ядосваше. Той размаха юмрук и изсипа град от язвителни ругатни. Обезсилен от пристъпа на бясна злоба, вървеше напред, като кършеше храстите и брулеше с приклада дебелите, сочни листа. Съзнаваше, че всички пътища са отрязани, че някой е чул изстрела и бе обхванат от злобно, весело равнодушие и необикновена дързост. Увереността му се възвръщаше с всяка минута и зеленият хоровод на гората се издигаше все по-високо и покриваше лицето му с дъхав полумрак. Той вървеше, а отзад, догонвайки го, тичаха шестимата, от време на време поспираха, заслушани в неясния шум от движението на уморения от преследването човек.
— Тарт! — извика, задъхан от тичането, висок, чернокос моряк. — Ей, Тарт, почакай малко!
И всички след него повтаряха с напрегнати, настойчиви гласове:
— Тарт!
— Ей, Тарт!
— Тарт! Тарт!
Тарт се обърна почти с облекчение, с радостта на воин, отбил първия удар. И начаса всички се спряха.
— Тебе търсим — каза чернокосият, — ти ли си, а? Нали? Здравей, приятелю. Може би отпуската ти свърши и ще дойдеш с нас?
— Утре — каза Тарт и завъртя приклада. — Вие не ми трябвате. И аз — за какво съм ви? Оставете ме, хрътки. Каква полза ще имате, ако съм на кораба? Явно никаква. Аз искам да живея тук и край! Това е всичко. Повече няма какво да говорим.
— Тарт! — извика уплашено слабичък, синеок селянин. — Ще загинеш. На тебе, виждам, ти е все едно, ти си отчаян човек. А ние служим на родината! Заповядано ни е да те издирим!
— Какво ме интересува родината ти — каза презрително Тарт. — Ти, сукалче, заплес, може би ще кажеш, че това е и моя родина? Три години се мотах на вашата плаваща черупка. Искам да живея, а не да служа на родината! Какво? Трябва ли да прахосвам най-хубавите си години заради няколко милиона, подобни на тебе? Всеки за себе си, братле.
— Тарт — каза третият моряк с кръгло, тъпо лице, — работата е ясна, не се съпротивлявай. Нали може да те убием, ако…
Той не довърши. Едновременно с кълбо дим тялото му се строполи в храстите и с разкрачени крака се залюля върху жилавите клони. Тарт пак се прицели и неволното раздвижване на обърканите моряци му осигури нов сполучлив изстрел… Чернокосият моряк взе да лази на четири крака и със сгърчена, отворена уста загълта въздух.
Пред очите на Тарт притъмня.
Той спокойно посрещна изстрелите на противника, пистолетът потрепера в простреляната му ръка и падна. Тарт го вдигна с другата ръка и стреля в нечие бяло, изкривено от страх лице.
Падайки, той мъчително дълго не можа да съобрази защо горят още червените пламъчета на изстрелите и нова тъпа болка пронизва с всеки удар проснатото му по гръб тяло. И всичко се превърна в сън. Светнаха прекрасните водопади; блесналият от влага, розов гранит отразяваше водите им; кадифената прелест на поляната се ширна към черните корени на нагорещените като мънички огнища дървета и спусналата се тишина затвори очите на оня, който беше някога Тарт.
По пладне, както винаги, Матисен Пед се оттегли на пясъчните хълмове на морския нос. От косматата пазва на Пед стърчаха лъскавите гърла на бутилки и при всяка стъпка на кривите му нозе тракаха тъжно една о друга, сякаш щяха да се излеят не в стоманения корем на виртуоз, а в презрените вътрешности на кърмаче.
С Пед ставаше онова, което става с мнозина невъздържани хора, ако тяхното телосложение и отсъствие на нерви, макар и отдалеч, напомнят породист бик; той се беше впиянчил. И най-страшните напитки, способни не по-лошо от пистолетен изстрел да повалят мъртъв който и да е гвардеец, правеха на неговия спиртосан организъм такова впечатление, каквото прави лекият зефир на статуята. Докато шхуната скиташе из архипелага, той беше наистина най-нещастният човек — този стар морски разбойник, който беше видял смъртта толкова пъти, колкото семки има в нара.
Изобретателен по природа, той с чест излезе от затрудненото положение щом „Фитил в барута“ хвърли котва край бреговете на пролива. Всеки ден по пладне, седнал на нагорещения пясък на дюните, стоплен отвътре от силен като стоманено въже ром, а отвън — от пясъка и слънцето, от което мозъкът му вреше като боб в масло, нагрят от спиртните пари, Пед изпадаше в яростно, възбудено състояние, близко до опиянението.
С това изобретение той се гордееше може би не по-малко, отколкото с името, което беше дал сам на шхуната. По-рано корабът принадлежеше на едно частно акционерно дружество и се наричаше „Регина“; Пед, склонен към ярост дори в думите, прекара през ума си всички страшни имена, ала нали притежаваше силно въображение, не можеше да си представи нищо по-потресаващо от „Фитил в барута“.
Под прежурещия пек на слънцето земята кипеше, бледото от зноя небе слепеше очите с нетърпим, сух блясък. Пед разкопча куртката си, седна на пясъка и се залови за работа, тоест изпразни една бутилка, като я държеше с дъното нагоре.
Спиртът действуваше бавно. Първите глътки се сториха на Пед като хладка вода, подправена с изветрял пипер, но следващите произведоха по-солидно впечатление; това би могло да се сравни с порива на зноен вятър, шибнал снежна пряспа. Но то не трая дълго. Нормалното до ужас състояние доведе Пед до нетърпеливо раздразнение. Той поклати глава, избърса потното си лице и извади адската смес от джин, уиски и коняк с накиснато в нея джинджифилово семе.
Като отпи няколко хубави глътки от тъмния плосък съд, Пед се почувствува седнал в казан или в парна пещ. Пясъкът безмилостно гореше тялото му през кожените панталони, небето пущаше върху главата му горещи плочи, всеки техен удар звънеше в ушите му като голям гонг; невидими пружини започнаха да се развиват в мозъка му, който пламтеше от това питие така, че снопове искри скачаха по пясъка и тюркоаза на залива; далечният хоризонт на морето се полюляваше, нетрезвен като Пед; трескавите му движения приличаха на размахвания на някаква огромна небесна челюст.
Почти пиян, Пед одобрително мучеше, като се мъчеше да подхване някаква песен, но нищо, освен хрипкав рев, не излизаше от неговото възпалено гърло, свикнало с мелодиите по-малко, отколкото калугерът със сеното. Въпреки това той изпитваше несигурното щастие на пияница, мечтателното блаженство на мечка, която извлича от разцепения пън продрънкваща нота.
Това трая около час, докато червена мъгла, напираща към гърлото на Пед, не му напомни, че е време да иде да спи. Като се справи с виенето на свят, старецът обърна космато, тъмночервено лице към залива. Досам водата няколко матроса насмоляваха катер; виеше се пушек, нежен като небесносин воал; по мръсния борд на шхуната пъстрееше простряно за съхнене бельо. Между шхуната и брега се простираше слънчевата ивица на морето.
Весел, поразклатен, запарен като хмел в каца, Пед се вдигна от мястото си, като местеше тромаво крака. В същия миг лицето му доби израз на дълбока почуда; въздухът стана мъждив, сив, небето се заля с кръв и страшен, ням мрак потопи всичко.
Пед се строполи тежко ничком, поразен от добрата порция спирт и от слънчев удар.
„Спукана ми е работата!“ — би казал той, ако имаше време да размисли. В главата му известно време още се трупаха гори от мачти, фантастични шарки, отделни, мъртви както самия него думи, но скоро всичко свърши. Пед хъркаше звучно и това бяха последните му издихания. Матросите, дотърчали при капитана, изтръпнали, видяха негър: лицето на Пед беше черно като чугун, дори шията му беше добила синкавочерния цвят на кръвта, избила под кожата.
— Отплава! — извика дългокосият Родек, който се суетеше около Пед. — Застани тук, Дженър, а ти, Сигби, го влачи за нозете. Какво, не може ли да се дигне? Е, нали ви казах, че има най-малко десет пуда!
— Родек — рече Дженър, като се почесваше от вълнение зад ухото, — иди да донесеш две тояги и една кофа вода. Може би е още жив. Ако наистина капитанът е отплавал, ще го занесем на тояги до катера.
— Колко не навреме иде това — промърмори Сигби. — Утре се готвехме да отплаваме. Не съм доволен. Защото момчетата ще се изпотрепят. И така е винаги — заключи той и яростно тупна с крак. — Когато в главата ти се навират диви фантазии, вместо да се напиваш, както сам дяволът е наредил — седнал на маса, под покрив, както подобава на честния моряк.
— Аян, момче — рече готвачът, минавайки покрай корабната кухня, — би трябвало и ти да си там; всички са разпалени и сега си отваряй ушите. Полезно е да се слуша какво говорят момчетата, то може да се отнася и за тебе.
Аян се усмихна.
— Моето време още не е дошло — промълви тихо той, като люлееше с ръце вантите и следеше как въжените стъпала потрепват от тръскането и се успокояват под салинга. — Ще почакам.
— Да предположим — рече готвачът, като потупа юношата по рамото, — че не си толкова зелен, хубави мошенико, та съвсем да те изоставят. Върви, съкровище на палача, в кубрика, всички са там. И аз отивам там по една работа, която, откровено казано, ме обърква съвсем. Кажи, Аян, де се е чуло и видяло да искат от готвача да разбира от счетоводство? От мене искат стопански отчет — нечувана работа! Това е позор за истинските разбойници, Аян, и е плитко като сух бряг. Когато дружех с Харлем Рупор — той си замина преди шест години, прострелян с картеч, — нямаше нищо подобно; всеки, който искаше, отиваше в трюма, дето, случваше се, да има хубави фермерски бикове, изпразваше револвера си в кое да е животно и вземаше онова парче, което му харесваше. Тръгвай, Аян. Това наистина ще бъде любопитно!
— Да вървим — рече равнодушно Аян, — но, знаеш ли, аз не обичам шума.
— А ти им се скарай да мълчат — възрази насмешливо готвачът. — Само толкоз.
Беше нощ, океанът тихо приплисваше покрай бордовете, потъмнялото от облаци небе изглеждаше ниско като таван на зимник. Готвачът и Аян се приближиха до люка, светъл от запалените долу свещи; полукръглата му паст изхвърли мъгла от тютюнев пушек, подвиквания и душна топлина на хорска маса.
Когато двамата слязоха, пред очите им се разкри следната картина.
На горните и долните легла, като клатеше крака, пушеше и се смееше, седеше екипажът на „Фитила“ — тридесет и шест хищни морски птици. В съответствие с тържествеността на момента мнозина бяха сменили брезентовите куртки с елегантни копринени блузи; някои се бяха обръснали; други в знак на траур бяха увили лявата си ръка при китката с черен плат.
В ъгъла, до бурето с вода, на чистата маса се издигаше на камара все още недокоснатата гощавка: куп франзели, бут, бели сухари и малка торбичка със стафиди.
По средата на кубрика, на дългата маса, покрита с килим, лежеше капитан Пед. Очите му, които упорито не искаха да се затворят, бяха обърнати към тавана, като че там, в насмолените пукнатини, се криеше обяснението на така неочакваната му смърт. Лицето му беше станало още по-черно, беше подпухнало, изгубило беше какъвто и да е израз. Трупът беше облечен в параден морски мундир със сърмени ширити; права американска сабя, взета от един китоловен кораб, лежеше между краката на Пед. Отеклите китки на ръцете му бяха скръстени на високите гърди.
Но смъртта, която толкова пъти беше потупвала по рамото всички присъствуващи, и сега им правеше слабо впечатление: държаха се безцеремонно, препираха се, обзалагаха се дали Пед ще се вмирише до сутринта, или ще устои. Смесеното настроение на механа, гробища и подозрително общество породи в сърцето на Аян неочаквана възбуда; предчувствие за важни събития изпълни неговите млади очи с неспокойния блясък, който имат зениците на рис, излязъл на лов. Застанал в ъгъла, той се усмихваше със своята странна усмивка, напомняща неопределен жест на човек, който се колебае между поздрава и заканата.
Едва Аян зае мястото си и на леглото тежко се покатери Редж, дясната ръка на Пед; сега само ръка, защото туловището беше отплавало. Квадратното, надменно лице на Редж неуморно плъзгаше очи по лицата на присъствуващите. Настъпи относителна тишина.
— Момчета! — рече Редж. — Стана тя, каквато стана. Ето на — той простря ръка към главата на трупа, — вие виждате. Пед страшно пиеше, както вие всинца знаете и без мен, но кой би посмял да го укори за това?
— Добре казано — подхвана съсредоточеният бас на Дженър. — Карайте, лейтенанте, по-нататък и да ви помогне небето да хвърлите благополучно двете котви в пристанището…
— Всеки ще има време да се упражни в красноречие — пресече го Редж, като погледна с неудоволствие матроса. — Момчета! Няма какво да приказваме — ние не сме някакъв военен кораб, където дават чаша уиски на обеда и преди вечерята. Напушва ме смях, когато си помисля за това. Да, Пед помнеше добре своята позиция и това го погуби. Колкото косми има брадата ми, толкова пъти съм го хващал за ръкава, когато той, напълнил пазвата и джобовете, тръгваше на този съдбоносен хълм. Той се караше. Страшно се караше и повтаряше, че трябва да се напие поне веднъж на ден. Да поправиш този нещастен случай е също както да подковеш кон, когато препуска. Ние тук сме безсилни и ако можехме да плачем, трупът на Пед сега щеше да плува в нашите сълзи както тръстикова пръчка в голяма река. Благодаря ти, Пед — обърна се към трупа Редж, като повиши глас, — от пуздравите вълчета пораснаха истински вълци. Амин.
Той млъкна и вдигна трагично вежди, като се стремеше да схване какво впечатление е направила речта му. Разнесоха се сдържани ръкопляскания.
— Сега — рече Редж — ние като живи хора трябва да се погрижим за насъщните, неотложни работи. Трябва да приведем всичко в ред, така че оня, когото изберете за капитан — тук Редж се поспря, но в същия миг лицата на всички станаха непроницаеми, а някои дори се наведоха, така че новият началник да види всичко ясно като през стъкло. — Сега думата ще вземе Сет Ал и ще даде отчет за наличното продоволствие. След това аз — за общия приход и разход, и най-после щурманът Харвей ще осведоми всички относно оръжието, корабните материали и останалия инвентар. После, без да се бавим много-много, ще изберем капитан, защото, както знаете, на кораба отсъствието на дисциплина е по-пагубно, отколкото присъствието на жена. Свърших.
Обгорялото, възшироко чело на Редж се покри с пот. Той си пое дъх и се отдръпна настрана, а на негово място застана готвачът. Държанието на Сет явно показваше дълбоко презрение към ролята, която му се налагаше да играе; той се поклащаше демонстративно и ежеминутно мушкаше ръце в джобовете си, за да ги извади отново, когато трябваше да направи някакъв небрежно-изискан жест.
— Е, какво — започна готвачът, — вие всички, разбира се, ме познавате добре. За какво е тази глупава комедия? Нека да говорим открито. Аз ви изпокрадох, джентълмени; в продължение на тези три години натрупах огромно състояние от празни сандъци за ориз, пипер и сварени кокали. Аз и сега още ги продавам на акулите и на онези, които са по-бедни, по три пени парчето — да бъда Ирод, ако не е така. Само че цялото нещастие е там, че те не дават пари.
Яростен взрив от смях съпровождаше тази непретенциозна шега. Сет избърса мустаци, смигна лукаво на опънатата физиономия на Редж, стана изведнъж сериозен, само в игривите му зеници дълбоко-дълбоко избухваха присмехулни пламъчета.
— Всичко съм записал — рече той, като извади една омаслена хартишка. — Ето на, слушайте: останали са ни: галети, първо и второ качество, четирийсет чувала, брашно — шест големи каци, по половин тон вероятно едната, солено свинско месо — две каци. Освен това имаме и два почти издъхващи вола. Относно воловете: кажете да ги паса ли тук? Утре ще застрелям и двата. Ти за какво се затревожи, Сигби? Няма да се вмиришат, имаме хладилник и силитра. Какво още имахме? Да, кафе, консервирани зеленчуци…
И допрял пръст в хартишката, той старателно изброи цялата наличност от провизии. Излизаше, че в този скрит от чуждите очи залив може да престоят около месец, без да се безпокоят какво ще ядат.
Сет се оттегли под общите, шумни одобрения. Дойде редът на щурмана. Той дори не се потруди да стане от леглото си, дето между него и боцмана стоеше една бутилка, заобиколена от оловни чаши. Аян видя от ъгъла как изпод пилерса се подаде острото сериозно лице на щурмана, който хвърляше бързо в тълпата тежки, къси фрази, прекъсвани от характерния звук на дъвчещи челюсти.
— Всичко е благополучно — рече Харви, — корабът е в изправност. Няма да е лошо да почистим обшивката на форщевена под ватерлинията: там са се натрупали миди и всевъзможен боклук. Старата дупка най-после я открихме: вода се процеждаше под кила, при третия тимберс, вляво от кърмата. Сложихме кръпка. Всички материали са налице, от железните скоби до запасния кливер. Барутът ще стигне до следващите дъждове. При желание да бомбардираме луната — би стигнал най-малко за месец, и то при непрекъсната канонада. Арсеналът се състои от четирийсет и два резервни спусъка с пет и шест заряда. Коган — двайсет, Мортимър — шест, Смит и Весон — седемнайсет. Скот — девет. Две оръдия — лъскави, нежнички, без нито една драскотина. Снаряди: с картеч — два сандъка, с гранати — три, освен това две дузини стоманени гюллета с обшивки Леверсън. Двайсет американски брадви, два харпуна, единайсет саби, осемдесет каталонски ножа. Пушки: единайсет кентъкийски, пет — берданки, десет „Новотни“. Щуцери: трийсет и четири „Приели“, една „Джаксън“. Патроните са в пълен комплект.
Харви млъкна също тъй внезапно, както и заприказва. Той се обърна и продължи да се чука с боцмана.
През това време глъчката се засили, от ръка на ръка минаваха бутилки, мнозина стояха, опрели гръб на масата, на която лежеше Пед, и когато размахваха лакти, бутаха покойника. Аян се приближи до Харви.
— Щурмане — рече той, като се понамръщи, — чувате ли? Гласът на всекиго звучи по-иначе, отколкото когато беше жив капитан Пед. Предчувствувам тревога. Какво ще стане?
— Ти много взе да разбираш, Ай — рече щурманът. — Млъкни. Ти си най-младият от всички, не е твоя работа.
— Предчувствувам — повтори юношата, — че ще станат важни събития. Никога не ме лъжат предчувствията, ще видите.
— Почакай! — викна Родек, като се понадигна, за да види излезлия напред Редж. — Той иска да каже нещо.
Аян се обърна. Редж, също малко пийнал, махаше с ръка и приканваше екипажа да слуша. Образува се кръг. Лейтенантът стоеше до трупа, като се подпираше с ръка о ръба на масата. Сякаш беше хванал покойника за ръката и търсеше подкрепа от него.
— Тези три месеца — почти извика Редж — ни донесоха единадесет хиляди в наличност и две — за продадения транспорт индиго. Парите са преведени в банката „На приятеля“. Има разписки. С проверката на документите ще се заеме оня, който ще стане нов началник. Слушайте, момчета — с нова сила извика той, — обявете вашите симпатии! Нека всеки назове когото ще, тук всички сте свободни!
Изведнъж настъпи дълбока тишина, като че кубрикът опустя и Редж остана самичък. Започна нямо, но изразително споглеждане, очите на всекиго търсеха опора в лицата на другарите си. Малцина можеха да се похвалят, че в този миг техните сърца са забили по-силно, повечето знаеха, че имената им няма да бъдат произнесени. Тук-там в ъглите на кубрика блеснаха неискрените усмивки на интригантите, сдържан шепот се издигна и плъзна на всички страни като първото пробуждане на нощен прилив.
Аян стоеше мълчаливо до леглото; неговите озарени отвътре очи отразяваха общата сдържана възбуда, пробудила у него желание неочаквано да извиси глас и да произнесе неизвестно на него самия слово, цяла реч, след която всичко би станало ясно като на длан. А ако го запиташе някой в този миг: „Кой е най-достойният?“ — той би отвърнал с обикновена усмивка, страшна в своята усамотеност. Най-сетне боцманът рече:
— Щурманът Харви, момчета, и никой друг!
При пълното мълчание на матросите щурманът сви рамене, като че се учудваше на толкова дългата пауза, но изобщо остана спокоен. Боцманът продължи:
— Казвам ви, не се опъвайте — Харви знае всичко, всичко е видял, всичко е изпитал. Той е строг наистина, но за реда при него гарантирам с кръвта си. Е какво, измряхте ли? Вземете Харви и край! Всичко ще бъде, както трябва!
— Харви, Харви! — завикаха неколцина, като даваха вид, че с тях викат всички останали. — Той! Той!
Привържениците на щурмана заобиколиха в тесен обръч своя кандидат, другите застанаха около Редж. Старците, като пухтяха с лулите си и плюеха, вадеха револвери: в тях говореше опитността, старият инстинкт на хищници, предвидливи дори насън. Зачуха се викове:
— Долу аристократът Харви!
— Назовете човек, с когото Харви да не е разговарял през рамо!
— Избирайте! Зад борда има много вода!
— Я попитайте първом Пед!
— Половин дузина градински плашила срещу един истински моряк! Браво, Харви!
— Лижете петите на Редж!
— Долу Харви!
— Лоша работа кроите вие там, до бурето! Харви ще ви запуши устата по-бързо от Пед.
— Редж, искаме Редж! Редж!
Кръв нахлу в бледото лице на Редж. Той се обръщаше бързо на всички страни и трескаво се смееше, когато противната страна го обсипваше с ругатни. Ръката на Аян се плъзна несъзнателно към колана, на който висеше нож; той целият трепереше, потънал в шеметната музика на заканите и яростта.
Шумът се засили, за миг всичко се смеси в едно пъстро, стенещо петно и отново се откроиха отделни гласове:
— Редж!
— Харви!
— Редж!
— Харви!
— Долу Редж!
— Долу Харви!
— Да ги хвърлим във водата!
— С боцмана!
— И със сандъците!
— И с оловните чаши!
— Помисли си колко пари струваме без началник!
— Джентълмени! — крещеше Сигби, който още не беше решил кого иска. — Всеки от нас може да бъде капитан с не по-малко право от патентованите бради на Остиндийската компания, защото — кои всъщност са тук матроси? Всички повече или по-малко познават морето. Аз, Дженър и Джип сме помощник-шкипери, Лаусън е бивш флотски боцман, Енери е бил боцман… мозъкът на всички е хванал шия от фордевиндите и халсите, а що се отнася до храбростта, то май всички страхливци са пукнали! Е, какво искате?
— Дженър! — завикаха в ъгъла. — Я постави, старче, своята кандидатура!
Отвратителни ругатни изпълниха кубрика. Всички се струпаха около покойника, по-равнодушен отвсякога към взрива на страстите. Мнозина с револвер зад гърба се промъкваха всред най-гъстата навалица; във виковете трептеше звънлив металичен тембър, показващ крайна възбуда. Боцманът Кристоф държеше ръка в пазвата си и бронзовото му лице под снега на побелелите коси се разтягаше в бясна усмивка. Харви сякаш окаменя, изправен в целия си ръст; очите му с бързината на котешка лапа ловяха и най-малкото заплашително движение — във всяка ръка висеше един револвер с дулото надолу. Поприведен, като потропваше с крак, Редж въртеше дебелата си шия на всички страни; ярки петна пламтяха по скулите му.
Не по-късно, не по-рано, тъкмо в момента, когато това бе необходимо, защото два-три пъти щракна спусък, Аян се хвърли към ложето на Пед. Устните му потреперваха от вълнение; най-после, издебнал пауза, той викна с все сила, сякаш ония, които слушаха, се намираха най-малко на една миля от него:
— Ако капитан Пед стане, ще издърпа на всички ушите.
Неговият глас заглуши шума и виковете притихнаха. Харви сурово се усмихна, Редж дръпна с недоумение брадичката си, озъртайки се; Сигби се разсмя високо. Секунда, втора и яростта се прекърши като тояга, срещнала брадва, защото думите на Аян звучаха с непоколебима увереност. Моментът беше великолепен. Боцманът рече:
— Ай, и подигравки отгоре!
Той погледна юношата, но опитният му поглед се подхлъзна по твърдите очи на Аян както птица на лед. Аян беше странен в тази минута: долната част на правилното му лице се смееше, докато горната запазваше невъзмутимата сериозна зоркост на възрастен, заловил се за работа.
— Я повтори какво рече — викна Редж.
— Предлагам — продължаваше Аян, без да обръща внимание на смеха и шегите на пиратите — да се разотидете днес и да се съберете утре. Утре ще бъдете по-хладнокръвни. Никаква полза няма да има днес, може би само Редж ще простреля крака на Харви, а Харви ще осакати Редж. Пед, разбира се, е доста засрамен. Утре, утре всеки ще дойде до някакво окончателно решение. Пък и сте пияни отгоре на това!
— Умно! — рече Сигби, като си гризеше ноктите. — Колко бързо растат хлапетата.
— Да — продължаваше Аян, — няма да е добре, ако се пролее кръв. По-добре ще направите, ако се разотидете. И няма защо да пипате спусъците. Нали всички сте ми приятели, поне на мене ми се струва, че нямам тук врагове. Повече няма да кажа нищо освен онова, което казах.
Половин дузина ръце се стовариха на рамото му, преди да млъкне. Това грубо одобрение беше почти искрено. А през това време шумът премина в гълчава. Редж се приближи до Харви, сякаш търсеше тема за разговор; Харви се извърна на другата страна.
— Аян — продума Кристоф, когато всичко се успокои, — след половин година ще ти пораснат мустаци и как тогава ще гледаш?
— Открито — рече Аян. — Морето не търпи раздори — додаде той, — а утре всичко ще бъде свършено.
— Ай — рече Сигби, — ей богу, ти си абсолютен простак. И аз ти казвам: не един куршум ще заседне в тялото на някого от нас, докато чуеш вика на новия капитан: „Готви куките!“
В два часа всички се строиха на шканците. Донесоха Пед; тялото му, зашито плътно в брезент, приличаше на огромен, завързан тюлен. Сложиха трупа на една дъска, употребявана при товаренето, отвориха борда и своеобразният морски ковчег полека се плъзна по палубата, с крака към водата. Дъската, придържана от трима матроси, се спря, олюляна; в краката на Пед, здраво завързан между ходилата, червенееше оловен стълбец от перило. Океанът беше спокоен; белоглави морски орли плуваха над водата, движеха се към брега и огласяха пустинната тишина на земята с остри, провлечени крясъци. Харви се приближи до трупа, свали шапка и тозчас всички ръце се вдигнаха към главите, като предоставяха на слънцето да жари тиловете и вратовете им с цвета на изпечена тухла.
Харви прочете молитва, загледан разсеяно надалеч, като бъркаше и преиначаваше думите. После ръката му затули морето — той приканваше да го слушат.
— Момчета — рече той със своя обикновен сух глас, без да сваля ръка, — докато морето не се е разтворило, Пед е тук. Аз не съм оратор. Ние плавахме и се бихме заедно. Мнозина от нас са живи благодарение на него. Нека си отиде с мир.
— С мир — обади се като ехо екипажът и най-суровите лица станаха по-меки, сякаш бяха ги погъделичкали в носа. Някой се изкашля.
— Няма да те забравим — продължаваше Харви. — Ти се отърва от бесилката, за нас не се знае. Но ние ще живеем, както живяхме, докато не ни прегризят гърлото. Амин.
Той даде знак и дъската бързо се наклони към водата. Трупът се заплъзга надолу, откъсна се и се изгуби зад палубата.
— Бу-бух! — рече, разплискана, водата.
Всички се приближиха до борда и взеха да гледат как трепкащите кръгове замират пред кораба и далеч от него. Минаха десетина секунди — предишната невъзмутима гладка повърхност обкръжи „Фитил в барута“.
Тогава всички се разшаваха, загълчаха, а лицата им се отпуснаха. С Пед беше свършено.
— Момчета — рече Харви, — не всичко е сторено. Капитанът не пожела да умре като скитник — има завещание. Той го държеше под ключ в сандъка, където се сушеше тютюнът.
Тогава разцъфнаха и най-мрачните лица: това завещание обещаваше интересни неща. Сигби се провря най-отпред — той никога не беше чел такова нещо, макар че баща му умря на собствена земя. Животът разделя роднините.
В ръцете на Харви се появи плик и мъчно беше да се каже дали в тази минута бе разпечатан от десетките напрегнати очи или от пръстите на щурмана. Прошумоля един не съвсем чист лист. Освен него щурманът държеше още нещо, стиснато в лявата ръка и извадено, изглежда, от плика.
Харви не вдигна очи към тълпата, както обикновено правят глашатаите, когато съобщават нещо важно. Той четеше с известно усилие, тъй като училищните години на Пед бяха протекли в завързване на буксирни възли. Но все пак можа да разчете.
— „На 11 юли 18…9 година — прочете Харви и последните редове заиграха. — Аз, Матисен Пед, може да умра. Ако това се случи, не желая да се разделям с никого скаран, ето защо завещавам:
Първо. Моите собствени пари, деветстотин и шейсет фунта злато, които са под левия заден крак на масата, щом се вдигне дъската, да се раздадат на всички по равно и без изключение.“
Харви се спря и направи с ръка рязък, неопределен жест.
— Уу-у! — разнесе се в тълпата. Сега се вълнуваха отзад, предният пръстен беше по-тих, отколкото при погребението.
— Втора точка — рече щурманът. — „Всички вещи, освен трите килима, на които е изобразен лов със соколи, подарявам на Харви. Килимите да се дадат на Аян, момчето обичаше да ги разглежда.“
Мнозина се обърнаха и потърсиха с очи Аян, който стоеше най-отзад. Той беше спокоен.
— Ще спиш на тях, Ай — рече мрачният Рикс, завиждайки на щурмана, тъй като стойността на Педовите вещи възлизаше на значителна сума.
— Тихо! — изсъска Редж.
Харви продължаваше:
— „Портрета, който запечатвам заедно с това завещание, моля някой от вас да го изпрати на посочения адрес. Това е моята главна и единствена молба към вас.“
По-нататък следваха няколко мъгляви, объркани забележки, от които най-ясна беше май следната: „… не мокрете, боята не е лакирана.“
След това имаше нещо зачеркнато, накрая следваше подпис, който приличаше на разсипани рибарски въдички.
Любопитството, достигнало до нетърпеливо раздразнение, се изрази в скърцането на подметките. Почти всички стояха на пръсти, изпънали напред шии. Сигби рече:
— Покажете го, де, дявол да ви вземе! Та той е в лявата ви длан!
Харви, без да бърза, прибра документа.
Сам той разглеждаше чуждия на криви усмивки лик на жена. Сянка на високомерно учудване лежеше между веждите му, доближени като две въглищарски ладии в малко, тясно пристанище.
Зачуха се възгласи:
— Хей! Чуйте! Това не е учтиво!
— Дайте и ние да видим най-после!
— Бутнете насам тази жена без лак!
— Пед с розово цветенце на петлика! Хе!…
— Хо-хо!
Харви протегна ръка и в същия миг тя остана празна. Полуизтърканият акварел скачаше от ръка на ръка; възрастните станаха деца; една част високо се смееше, озъбвайки се похотливо; но лицата на други се появи напрегнат израз, сякаш бяха ги накарали да направят реверанс. Редж плю презрително: той не търпеше нежности; полусмешно, полусвенливо впечатление одраска мнозина, тъй като всичко наоколо миришеше винаги само на смола, пот и кръв.
— Я погледнете тук, Ай — рече младият Пилчер, добил важен вид, — това е по-хубаво от твоите килими.
Аян взе тъничката костена плочка. Отначало видя само обикновено лице, но в следния миг почервеня толкова силно, че му стана почти тежко. Може би тъкмо в полуизтритите тонове на рисунката се криеше оригиналната красота на мъничкото изображение, което го погледна с истински живи черти, пълни с млада грация. Той направи неволно движение, сякаш някой грижливо прекара топла ръка по лицето му, и се засмя със своя особен, провлечен, гърлест, незаразителен смях. Пилчер рече:
— А? Пед, ей богу, е оставил някъде кокошарник, а той беше славен петел.
— Не може да бъде — твърдо рече Аян. — Няма такава жена.
— Защо? — попита Сигби.
— Не съм виждал — поясни късо Аян и след кратко мълчание додаде: — Аз ги видях наистина веднъж, но те бяха извънредно много и не можех да ги разгледам хубавичко. Тогава минавахме покрай пристанището с фалшив холандски паспорт. Те стояха там вечерта.
— Оставете глупостите! — викна Редж, доволен, че Харви млъкна и той може да овладее общото внимание. — Кой ще отиде?
— Аз не ща — рече Дженър, след като мълчанието стана общо. — За какво?
Останалите тъпчеха на едно място. Да заминеш по време на междуособица, когато ха-ха ще почнат да делят златото на Пед?! Оня, който рискува това, рискува също да се върне в пуст залив или в най-добрия случай да види на хоризонта задницата на „Фитил“.
Редж продължаваше:
— Срамно е, бога ми. Един ден натам, един ден насам. Хей, има ли желаещи?
Някои се дръпнаха настрана. Харви изведнъж побледня и всички се стъписаха: в ръката му блесна револвер.
— Неблагодарна паплач! — завика той, забравил, че може в този миг да загуби всички свои поддръжници, тайни и явни. — Кълна се в дявола, заслужавате да ви викам по жребий и на първия, който откаже, да пръсна главата. Питам първи път: кой?
Това „кой“ издрънча в тълпата като пръснало се стоманено въже. Прозвучаха сдържани псувни; никой не отговори предизвикателно — чувствуваше се, че правото е на страната на питащия.
— Втори път! — извика Харви побледнял. — Кой?
Сигби се наведе от страх, че Харви ще стреля. Редж се изкиска злорадо, като потриваше трескаво ръце.
— Подле… — понечи да изреве Харви, но гласът му секна.
Аян се приближи до борда и сдържано кимна с глава.
— Кой? — рече по инерция Харви със сравнително тих глас. — Ай, ти ли?
— Аз.
— Трийсет мили с лодка и двеста с железница на север.
— Добре.
— Тази вечер.
— Да.
— Не бива да се губи време.
— Отивам, Харви.
Нощта се носеше в галоп; вечерта стремително бягаше; нейният разноцветен плащ, разкъсан при бягането, прозърташе зад скалите в червени, обшити със синьо дрипи. Сребристият памук на мъглата се поклащаше до бреговете, водата тъмнееше, огненото крило на заника спущаше килими от сенки, земята стана замислена, птиците млъкнаха.
Беше безветрие, морската вода тежко плискаше; веслата раздвижваха само за миг нейната повърхност, ленива като сита котка. Аян бавно се отдалечаваше от шхуната. Лодката, тежичка, се движеше със замиращи тласъци.
Силуетът на „Фитил“ почти изчезна в тъмната ивица на брега, част от реите и стенгите чернееха върху заспиващото небе, долу се трупаше мрак. Светли водни люспи припламваха и гаснеха. Изтекоха около пет минути в дълбоко мълчание — последната атака на тъмнината удави всичко. Аян извади изпод кърмата един ръждясал железен фенер, запали го, съобрази положението и рязко зави наляво.
Червеникавата светлина на изпъкналите опушени стъкла, олюляна, озари водата, веслата и част от пространството, но от пламъка мракът наоколо стана съвсем черен — като сляпа пещера на подземна река. Аян гребеше към пролива, като поглеждаше сегиз-тогиз звездите. Той не бързаше: безветрената тишина на морето с всичко обещаваше спокойствие, той караше лодката, без да се отдалечава от брега. След някое време една малка звезда от дясната страна хвърли златна игла и се скри, затулена от една издатина на брега. Това значеше, че лодката е в пролива.
Аян стана и известно време се вслушва, притаил дъх. Отдясно лъхаше душна, топла плесен на блата с отровните изпарения на зелени богатства, скрити в мрака; слабо шумолеше пясъкът, посрещайки прилива. Брегът беше съвсем близо. Аян седна. Сега той минаваше устието на залива и завиваше към северната страна на пролива. На около две мили напред лежеше океанът, отзад имаше тесен проход, стиснат с клиновете на острова и материка. Дъното на пролива, изранено от подводни течения, от работата на подземните сили и от взривовете на бурните вълни, които разклащаха до основи морската бездна, напомняше шахматна дъска, наредена с фигурите в разгара на играта. Лотът, спуснат тук, достигаше ту до два фута, ту до значителна дълбочина; денем в тихо време тук можеха да се видят шиповете и зъберите на рифовете; по това време проливът напомняше леко озъбена уста. Голям и малък кораб можеха да го прекосят, все едно че прескачат стобор. Единствената достъпна за веслото и кила вода се простираше край северния бряг. Все пак ширината на тази лента беше съмнителна за фрегата.
Като взе посока, Аян загреба равномерно, без да се уморява. Голяма, пустинна тишина го обкръжаваше. Мракът сееше тайнствени шарки, сиви, възбели петна се мяркаха в неговата дълбочина; червеникавата светлина на фенера безсилно оттласкваше тъмнината и тежестта на невидимото пространство; нелепи образи се тълпяха в полуосветената вода, безкрайна и зловеща. Аян се бореше с тревогата, еднозвучният наплив на мислите го държеше в мъчително напрежение и сцени от последните дни се рояха в черната стена на въздуха, бегли като разкъсан сън. Той гледаше, мислеше и изведнъж, свила сърцето му, пред тъмните му тайни очи се откри безмерна пустота. Аян усети пространството, невидими пропасти го заобиколиха; заспалото лице на океана се издигна към зенита и студът на бездните стресна мисълта му. Той трепна. Далечен, проточен шум раснеше в тишината, като че зарева хоризонтът; глухо вълнение обхвана мрака, в ушите му зазвъня стремителният напор на кръвта. Всичко стихна.
Това беше, разбира се, халюцинация на слуха. Аян стана, отново седна, задъхан от безпокойство, и викна. Гласът му, звънко отразен от водата, уби призраците. Всичко взе обикновените си размери. Мирно проскърцваха колчетата, за които бяха вързани веслата, отляво лъхна въздух от брега. Един-два мига Аян мисли за октоподите със зелените, фосфоресциращи очи; за рибите, приличащи на привидение или кошмарен сън; за гигантските нарвали, за скатовете, отвратителни като възглавница от хлъзгаво месо. Но това беше вече последният гърч на въображението. Той остави веслата, доближи фенера и извади портрета на жената.
Светлината се изплъзваше, менеше боите, движеше сенките и изглеждаше, че лицето на непознатата девойка бегло мени израза си и му се усмихва. Той се засмя; лодката, веслата, фенерът, пушката, скрита в кърмата, му се сториха удивително приятни, скъпи предмети. След като мушна в джоба портрета, Аян продължаваше известно време още да го вижда така ясно, както и в ръцете си. И както често се случва, когато безброй гласове в хор се надигат в душата — сложен и ярък момент, — обзе го силна необяснима радост. Той скочи, изпълнен от нетърпелив стремеж да се движи, вдигна веслото и го завъртя бясно над главата си.
„Шу-с-с… шу-с-с…“ — засвири въздухът; лодката с подплискване се клатеше от едната на другата страна. Аян седна, остави веслото, лицето му се усмихваше, очите му блестяха от възбуда.
— Защо е тихо? — силно рече той и се засмя сам на себе си. — Море, викай!
Ехото на брега прокънтя тежко и млъкна. Желание да пропъди тишината, както пропъждат сънливостта, овладя Аян. Той каза високо, вслушан в гласа си:
— Ида, ида! Сам!
Лодката се приближи до брега, сводове от клони надвиснаха над главата на Аян. Той се хвана за тях и шумът на листата глухо пробягна над водата. И отново му се стори, че тишината го овладява. Тогава първите му дошли наум възгласи, обичайни в корабния живот, се понесоха звънко над пролива и стихнаха като трепет от крила на нощни, подплашени птици:
— Хей! Всички горе! Затегни фаловете, браса на фока, грота и фока в рифовете. Всички по местата! Готви куките!
Той млъкна, седна, взе веслата и силно удари по водата, пребледнял от тайна, гореща мисъл, дръзка като целувка на насилник.
— Ей сега ще се върна — рече слугата, щом забеляза, че Аян тръгна след него. — Почакайте.
— Мигар не е все едно? — възрази Аян. — Нали аз трябва да я видя, а не вие.
Лакеят сви устни. Погледът му изразяваше студено, почтително презрение.
— Ако не се шегувате — рече той, — а просто сте разсеян, поискайте от мене обяснения. Тук се чака. И ако изразят желание да ви приемат, още по-добре.
— Слабо ги разбирам тези работи — усмихна се Аян. — Идете, ако това е необходимо, но аз нямам време.
Той издържа още един изстрел на учудените, отлично дресирани лакейски очи и седна в ъгъла. Очакването го потискаше, дълбоки тръпки го побиваха; любопитство, неясни страхове, таен, сърдит свян и разсеяно, остро напрежение кипяха в главата му също като гроздов сок.
Той беше сам в светлата празна стая. Разноцветният стъклен купол, през който се процеждаше дневната светлина, леко променяше естествената окраска на предметите; сякаш сееше тънък цветен прашец. Мебелите от полиран сребрист габър бяха наредени край стените, тапицирани в светъл плат с изображения на цветя, разстлали на син фон островърхи листа. Подът беше мозайка от черни и розови арабески. В малкия, широко отворен, полукръгъл прозорец сияеше небето, кичестата зеленина на градината откриваше края на една каменна, попукана стена.
Всичко това беше ново, интересно и будеше сравнения. Най-големият разкош, на „Фитил“ беше кают-компанията, дето се намираха крадените бронзови свещници и няколко китайски кутии, в които от време на време хвърляха угарки от пури. Аян нетърпеливо въздъхна, очите му, приковани в завесата на вратата, изразяваха мъчително нетърпение. Мисълта, че няма да го приемат, му се стори чудовищна. Тишината го дразнеше.
Времето си вървеше, никой не се появяваше; напрежението на Аян достигна онази степен, когато обикновеното нарушение на тишината от някакъв страничен звук е облекчение. Той леко тропна, после се изкашля. Различни предположения се въртяха в ума му. Най-напред помисли, че човекът, който се зае да доложи за него, не е тукашен и си е направил глупава шега, като си е отишъл най-спокойно в къщи. Тази мисъл го доведе до състояние на гняв. По-нататък реши, че може да се е случило някакво нещастие. Човекът със светлите копчета може например да е паднал, да си е ударил главата, да е изгубил съзнание. Най-сетне още едно, хвърлило го в цял вихър от представи съображение прониза Аян като електрически ток и го вдигна от мястото му: тук той е в капан. Светлите копчета са отишли в полицията. Но как са могли да узнаят кой е той?
Впрочем късно беше да се разсъждава. Аян извади револвера, сложи пръст на спусъка и с тихи прокрадващи се стъпки се приближи до вратата. Лицето му гореше от негодувание; вероятно появата на лакея в този миг щеше да означава пълно разчистване на земните сметки. Той дръпна завесата и видя една зала, която му се стори цял площад; в дъното й се виждаше врата; проливен слънчев дъжд струеше весело от големите прозорци и пронизваше светлата пустота.
Сега беше необходимо, колкото се може по-бързо да изпълни поетото поръчение и да си отиде. Нищо не възпираше Аян да намери госпожицата, да й връчи тежкия пакет и да се спаси, в краен случай дори през прозореца. Ако хора му преградят пътя, ще почне да се бие. Аян решително отметна завесата и бързо тръгна напред; стъпките на моряшките му ботуши отскачаха звънливо в пустотата; от вълнение той не различаваше добре подробностите; залата и нейната обстановка се сливаха за него в нещо голямо, невиждано, пъстро, стъклено, гравирано и златно.
Два пъти се подхлъзна. Това едва ли не го върна към старото предположение, че светлите копчета са си строшили главата. В следния миг право срещу него се запъти нейде откъм ъгъла млад, пъргав човек с лице, обрулено от вятъра, и остри, широки очи; костюмът му се състоеше от блуза, кожени панталони и пъстър пояс. Аян вдигна револвера, същото направи беззвучно приближаващият се човек; и така стояха те два-три мига, докато Аян не видя огледалото. Озадачен и почервенял, той затърси с очи вратите, но те се бяха скрили, всички части на стените си приличаха една на друга, очите му се премрежваха от златистите рамки гледаха застиналите усмивки на пременени жени. Аян тръгна покрай стената — блесна пролука пред очите му; протегна ръка — беше врата, която се разтвори безшумно под натиска му.
Той тръгна почти бежешком — всичко беше пусто, никакви признаци на живот. Аян минаваше от стая в стая. Бясната тревога изпълваше мозъка му със смут и мъгла. Той не се спираше, освен веднъж, когато поразен от странния вид на белите и черни костени пръчици, подредени в края на един огромен, полиран черен сандък, поиска да ги вземе, но те се изплъзнаха от пръстите му и неочаквано тъжен звън прелетя във въздуха. Аян сърдито отдръпна ръка и трепнал, се ослуша: звънът стихна. Той не разбираше това.
Миг на пълно объркване, на недоумение, на страшна самота проникна в душата му като тъпа болка. Той се спусна в малкия коридор, изтича в стъклената, пронизана от слънце галерия, отвори още една врата и се спря задъхан, скован от изненада, с внезапно отмаляло сърце.
Стаята, в която той така стремително се втурна с револвер в едната ръка и тежкия пакет в другата, се отличаваше с необикновена жизнерадост. Бяло-розов раиран плат покриваше стената и придаваше на помещението прилика с вътрешността на огромен куфар; откъм слънчевата страна нямаше стена, заменяха я от пода до тавана редица стъкла в зелени, шестоъгълни рамки — това напомняше разрез на пчелна пита, с тази разлика, че вместо мед се процеждаше златна светлина. Стаята беше пълна с нея, тя заливаше всичко. Много свещници с виещи се растения закриваха долната част на стъклената стена; преплетени тропически цветя се спускаха от тавана, краищата им трепкаха като малки, невинни пипалца. В ъгъла, над бамбукова люлка, се люлееше на тънка халка качулат, малък папагал. В средата имаше маса, обкръжена с меки, белоснежни кресла, сребърен прибор за кафе искреше на слънцето.
Аян не различаваше нищо от това — той видя, че в рамка от светлина и зеленина се надигна живото лице на портрета; жената пристъпи към него, изплашена и бледа. Но в следния миг спокойна почуда се изписа по чертите й — навик да се владее. Тя стоеше права, без да мърда, разглеждаше втренчено Аян със сивите си, големи очи.
— Вие сте — с усилие продума Аян. — Познах ви по портрета. Там имаше един човек, той каза, че ще отиде при вас да ви обади за мене. Смятам, че е предател. Минах много стаи, додето ви намеря.
— Скрийте револвера — рече девойката.
Той погледна дясната си ръка, заета с оръжието, и мушна револвера в колана си.
— Извадих го за всеки случай — рече той, — ние не се доверяваме на тишината. Наричат ви Стела — извинете, ако греша, но така каза бръснатият старец, който изпрати нещо в този пакет. Какво има там — не ми е известно. Може би ви изплаших, госпожице?
Младата девойка погледна насмешливо посетителя.
— Може би щях да се изплаша, ако бяхте дошли нощем, но сега е денем. Седнете и разкажете на какво се дължи вашето стремително посещение.
— Пед умря — рече Аян, силно смутен.
Аян съвсем си беше изгубил душевното равновесие — девойката го ослепи. Той гледаше и не можеше да откъсне поглед от лицето й. Тя беше значително по-млада, отколкото на портрета; косите — с пепелява отсянка, заплетени в една разкошна плитка, се спускаха под бедрата й; роклята, сива със сини шарки, закриваше плътно шията и ръцете; блестящите еленови очи под тънки, високо изписани вежди изглеждаха въплъщение на гордостта. Когато питаше, питаше цялото й лице, а дясната ръка се приповдигаше с нетърпеливо, рязко движение.
— Пед умря — повтори Аян. — Никой не искаше да дохожда, тъй като настъпи безредие. Ако нищо не знаете, ще ви разкажа поред. Капитан Пед остави завещание и в него молеше някой да занесе на адреса вашия портрет.
— Вие сте луд — рече Стела с разширени очи. — При какъв капитан може да попадне моят портрет, миличък?
Аян пламна и побледня. Луд! Лицето му се сгърчи от страдание. Но той се съвзе, преди девойката да го прикани с ръка да се успокои. Когато взе да говори по-нататък, гласът му пресеква няколко пъти, преди да изрече дузина думи.
— Казвам ви какво стана, аз самият зная не повече от вас — тихо рече той. — Вие не бива да ми се сърдите. Дойдох и намерих бръснатия старец, който не знам защо ме гледаше така, като че съм го мушнал с нож в гърлото. Той ми предаде ей това, то е завързано, както си беше, и ми посочи вашия дом. Мисля, че не съм счупил нищо във вашите големи стаи, движех се по средата.
— Ако това е за мене, дайте го — рече учудено Стела. — Но аз решително нищо не разбирам.
— Ето вашия портрет. — Аян й подаде малката, овална дъсчица. — Пазих я от водата и калта — додаде той.
Полунежна, полусурова усмивка проряза неговите мургави черти. Той не разбираше добре себе си в тези минути; онова, което ставаше, му се струваше сън. Стела взе портрета.
И тревожното, внимателно недоумение изчезна от лицето й. Тя рязко се обърна; пепелявата плитка трепна и я шибна по ръката, която изведнъж се отпусна, сякаш я бяха ударили. Когато отново погледна Аян, лицето й беше съвсем бяло, устните й нервно трептяха.
— Това е за мене ново. — Всяка нейна дума се отронваше отделно в слънчевата тишина на стаята. — Не ме гледайте с опулени очи — това не е ваша работа. Надявам се, че разбрахте? Дайте тук пакета.
Пръстите на Стела се плъзгаха безпомощно по него, конопена връв здраво стягаше възела.
— Ето нож. — Аян подаде кортика си с рогова дръжка. Девойката прие помощта без поглед на благодарност — вниманието й беше погълнато от вързопчето. В нейните ръце ножът приличаше на детска тенекиена сабя, но при все това тънкото острие отпори платното и връвта с бързината на светкавица. Аян, обзет от любопитство, стоеше до нея и мислеше, че ръцете му биха сторили същото, само че по-бързо.
Вътре имаше голямо, черно дървено ковчеже; ключът стърчеше в дупката и щракна като че преди девойката да го хване. В същия миг дебела хартиена пачка повдигна капака на кутията и град от пожълтели листа се разлетя под краката на Аян.
Аян се наведе, събра няколко листа и се изправи, за да ги предаде на девойката, но Стела припряно четеше първия, който й попадна под ръката.
— Стела — нерешително рече той, — аз ще събера всички.
Тя сякаш не слушаше. Като мачкаше и късаше пликовете, пробягваше с очи по ту ситните женски, ту тромавите мъжки редове; почти върху всяко писмо имаше различни печати, като че някаква сила беше захвърляла ония, които ги бяха писали, от единия край на света в другия. Ала тя нямаше търпение да прочете, всичко; пък и прочетеното беше напълно достатъчно.
Известно време тя стоя, навела глава, като пускаше писмата едно след друго в кутията, сякаш искаше да свикне с факта, преди да вдигне отново лице. Неуловими като вечерни сенки, разхвърляни чувства се плъзгаха в нейните очи, устремени към пода, осеян с останките от миналото. Разтревожен, разстроен не по-малко от нея, Аян се приближи.
— Има още нещо в кутията — съвсем тихо, почти шепнешком рече той. — Вижте.
Без да отговаря, девойката взе кутията, сложи я на масата, преобърна я с нетърпеливо движение и почти веднага се разкая за това, тъй като едновременно с глухото изтракване на дървото покривката пламна от огъня на елмази, гранати, бисери и опали. Зелените очи на изумрудите се търколиха отгоре и потънаха в светлия, белоснежен блясък; най-много бяха елмазите.
Това беше последният, но вече сладък удар и Стела не издържа. Едри, неочаквани за нея самата сълзи на женско възхищение бликнаха от очите й, лицето й пламна от руменина. В състояние, близко до екстаза, тя прекарваше потреперващи пръсти по студените камъни, като се мъчеше да предаде на тяхното равнодушно великолепие цялата си безкрайна нежност към могъществото на скъпоценностите и тържеството на разкоша. Развълнувана до дъното на душата си не по-малко от всяка жена в първия сладък и силен миг в прегръдките на избраника, Стела извика. Нейният звънлив, щастлив смях се разсипа по стаята, стихна и мълчалива усмивка докосна лицето на Аян.
Тя вдигна очи: съвсем близко, чужд и подозрителен допреди четвърт час, стоеше дивият, обгорял юноша, който нямаше още мустаци. Щастливо недоумение искреше в тъмните му очи, грижовно устремени към девойката. Сега той обичаше Пед повече от когато и да било: умрелият му се струваше благодетелен магьосник.
Стела не се сдържаше. Ако не заговореше, щеше да й стане тежко от потиснатата непреодолима нужда да се изкаже.
— Кой е бил баща ми? — попита тя. — Вие трябва да познавате Пед — това е името му. Но кой беше той?
— Пед ли? — Аян се отдръпна няколко крачки назад. — Ваш баща ли е Пед?
— Като че не сте знаели това. — Стела мушна ръце в съкровищата. — Стига сме играли на криеница. Вие сте идвали тук, в ръцете си държахте портрета на майка ми. Та престанете да лъжете. И така… Пед?…
— На вашата майка ли? — повтори Аян. — Как мога да зная това? Вие ме зашеметихте, вярвайте ми, не съм лъгал нито веднъж в живота си. В главата ми сега е също като в горски храсталак. Не знаех.
Очите му се срещнаха със сивите, надменни очи, но той не наведе глава. Сам търсеше обяснение, сякаш имаше право на това, и камъните на Пед ги свързваха. Аян чакаше.
— Вие… сте наивен — рече Стела, като помълча. — Сега, надявам се, знаете.
— Да, вие казахте.
Тя отново се обърна към масата — там беше магнитът, който обръщаше нейната глава. Папагалът рязко изкряска, неговият груб вик сякаш откъсна девойката от заплетените размишления. Решението, че й е останало да каже още няколко неща и във всеки случай е по-добре да постъпи така, отколкото да даде какъвто и да е повод за сплетни — й се стори разумно.
— Майка ми е била танцьорка — рече сухо тя, без да се обръща към Аян, — танцьорка в Рио де Жанейро. Вие знаете, там има разнообразно общество.
Аян кимна с глава.
— Пед се познавал с нея. Ако сте любопитен и това не е достатъчно ясно за вас — питайте.
— Няма какво да питам.
— Вярвам. Бихте ли седнал!
Аян седна. Девойката продължаваше да стои, като се докосваше с ръка до масата. След като веднъж му оказа доверие, тя не смяташе, че трябва да спре.
— Наричали я също като мене. Омъжила се. Този дом е на втория ми баща. Той е търговец на чай. Нарича ме дъщеря. Кой беше Пед?
— Пед беше капитан — рече Аян, потънал във водовъртежа на чувствата, от които му се струваше, че всички, кой знае защо, са длъжни да знаят онова, което знае и той. — Той умря.
— Това вече зная.
— „Фитил в барута“ не е търговска шхуна — усмихна се кротко Аян. — Ние понякога спираме китоловците, но с тях имаме големи разправии. Пед предпочиташе пощата.
Стела се изправи.
— Това е твърде много за един ден — рече тя, като разглеждаше с любопитство Аян. — Вие… правите обири ли?
— Ние вземаме най-подходящото — отговори, като помълча, Аян. — Не попадаме така често на пари, но копринените и чаените транспорти също са изгодни.
— Млъкнете! — викна Стела, като се разхождаше из стаята. — А въоръжени кораби… военни?
— Силата е на тяхна страна — въздъхна Аян. — И ние също губим хора — додаде той, — не мислете, че всички се предават като зайци в капан.
— Така значи, там, на масата… — Стела се приближи до ковчежето. — Не мислите ли, че станаха по-тъмни след разказаното от вас?
— Пед много ви обичаше — възрази Аян.
— Вие знаете ли това?
— Да.
— Говорил ли ви е за мене?
— Нито веднъж.
— Откъде тогава знаете това?
— Стела — рече Аян, — могъл ли е да не ви обича?
Девойката се усмихна. Пред нея в светлината на слънцето така, както преди четвърт час, блестяха елмазите и не бяха нито по-тъмни, нито по-лоши. Тяхното минало беше изгоряло в огъня на собствения им блясък.
Най-сетне съзерцанието умори девойката, тя се изправи пред Аян.
— Как се казвате?
— Ай, още — Аян.
— Какъв сте?
— Матрос.
— Аян, разкажете ми за вашия кораб и за моя… Пед.
С объркани, заплетени думи, които се препъваха една о друга като хора в стремително тичаща тълпа, Аян разправи всичко, което по негово мнение можеше да интересува Стела. Тя не го прекъсваше, понякога само кимаше с глава и удряше с носа на обувката си по пода, когато той спираше.
Аян започна с Пед, но скоро и неусетно за себе си разказа всичко. Какво искаше да каже? Чуйте песента на дивака, който плува призори надолу по голямата река. Той кръстосва веслата и мисли гласно с ниски, гърлени ноти. Мислите му са цветисти и безредно натрупани една над друга; споменал изоставената стрела, той я забравя, за да въздаде хвала на цъфтящото дърво. Аян говореше за смъртта под куршумите и смъртта изглеждаше незначителна като обикновена контузия; за поправянето на подвижния такелаж, за поливането на палубата с вода през горещините. Той спомена за знойния торнадо, пътьом засегнал пълното затишие; за призрака на негъра, за нещастията, които котките носят на кораба, за изкуството да се лавира срещу вятъра, за ползата, която принася пепелта на раните, за огньовете в морето, за корабите призраци. Мъртвото вълнение, страничното и киловото люлеене, нощните сигнали, хвърчащите риби, товаренето на багаж, магнитните бури, когато стрелката на компаса играе като бясна — всичко в думите му беше здраво и ясно като прясна орехова дъска. Той говореше за схватки, дето хвърлят полуживите зад борда, стрелят, псувайки, и остроумничат, като затисват дупката в гърдите си. Тутакси, сякаш избърсвайки кръвта, разказът премина към бриза, пасата, мистрала, остиндийските циклони, тишината на океана и изтощителната тъга на зноя. Утринните и вечерни зари, примамките на бурята, рифовете, които разрязват кораба както бръсначът вестник.
Аян се спря, когато Стела стана от креслото. Морският живот, мернал се пред нея, избледня, угасна, премина в купчина елмази. Девойката се приближи до масата, ръцете й се раздвижиха, ту се издигаха към лицето, към шията й, ту отново се спускаха за нови украшения. Тя се обърна, блеснала от скъпоценности, с пламнало, преобразено лице.
— Всичко е тук — рече високо Стела. — Всичко, за което разказахте, е на мене.
Аян стана. Девойката мъчително го привличаше. Страдащ, възхитен, той шепнеше нещо с напукани от внезапен вътрешен огън устни, бял като платно. Вътрешната борба беше извън силите му. Той взе ръката на Стела, бързо я целуна и я пусна. Тази целувка напомняше ухапване.
Стела не помръдна, дори не трепна. Твърде странно беше всичко в този тих слънчев ден, за да се разгневи на грубото преклонение, от когото и да изхождаше то. Само веждите й се приповдигнаха леко над снизходително усмихнатите й очи: мъж беше целунал ръката й.
— Момче — рече тя и главата й се обърна със същото движение, както след няколко дни в гостната стая сред обществото, — харесвам ли ти?
— Аз целувах портрета — рече глухо Аян. — Мислех, че си ти.
Девойката се разсмя. В същия миг я сграбчиха чифт железни ръце; съвсем близо, над ухото, вълна от топло дихание изгори кожата й, а в спящите, полудетски, нещо молещи, някому изпращащи закани очи гореше такова отчаяние, че имаше минута, когато стаята заплува пред очите й и остър уплах люшна тялото й; но в следващия миг всичко застана твърдо, както преди, на мястото си. Тя се изскубна.
Настъпи мълчание, дълго като столетие. Папагалът силно скърцаше, като се обръщаше в халката. Аян шумно дишаше, мъката му беше огромна, безмерна; бясна, свенлива усмивка трептеше на лицето му. Думите, които чу, бяха троснати и сухи като вик на конник, препускащ по улицата.
— Идете си веднага! Вън!
Аян постоя известно време, без да мръдне, като че не разбираше смисъла на казаното; после, без да разсъждава, разтреперан от гняв; поднесе дулото на револвера до слепоочието си. Той действуваше несъзнателно. Оръжието, изтръгнато от малката, но силна ръка, полетя към стената.
Той вдигна очи, пълни със сълзи, и те като с мъгла застлаха лицето на девойката. Стаята се люлееше от една страна на друга.
— Аян — рече меко девойката; спря се, като размисляше как да продължи, и изведнъж простата, доверчива, силна душа на юношата несъзнателно я насочи по верен път. — Аян, вие сте смешен. Друга би ви обърнала гръб, аз — не. Идете си, глупави разбойнико, учете, станете образован, голям хищник, капитан. И когато стотици хора ще треперят само от една ваша дума, елате. Повече няма какво да ви кажа.
И тозчас радостна усмивка отвърна на думите й — толкова малко трябваше, за да пламне барутът.
— Аз вече мислих за това — рече тихо Аян. — Вие няма да се срамувате от мен. У нас всичко е с главата надолу. Аз познавам кораба не по-лошо от горделивеца Харви. Научих се да разбирам картите и да боравя със секстана. Ще дойда.
Нещо подобно на жалост трепна в очите на Стела. Тя се наведе и лекото докосване на устните й опари челото на Аян.
— О! — само рече той.
— Идете си! Идете си!
Като се олюляваше, Аян отвори вратата. Девойката-сън гледаше замислено лицето му, изпълнено с благодарност. Подчинявайки се на нещо тайнствено, той влезе в галерията, току-що преживяното лежеше в душата му като мъчителна, сладка тежест. На прага се обърна, последните казани от него думи дишаха безгранично доверие:
— Ще дойда!
От крайморската железопътна гара до затънтеното място при каменливата урва на брега, където беше скрита лодката, Аян вървя пеша. Той не чувствуваше нито умора, нито глад. Като че беше хапнал нещо — някаква царевична питка с мед, купена от сергия. Но не беше сигурен.
Когато взе веслата, отблъсна лодката и плавното люлеене на вълните отнесе назад брега, тъга, напомняща самотата на ранен в пустинята, хвърли върху лицето му сянката на болезнена мисъл, устремена към града. Навремени му се струваше, че дълго, в жегата е спал нейде на припек и се е събудил с болка в гърдите, защото сънят е бил прекрасен и нежен и виденията, пълни с любовна мъка, са минали покрай леглото му, а той се е събудил в знойната тишина на пладнето сам. Всичко, както си беше, живо с ярката острота на действителността, неотстъпно се носеше пред очите му, заблестели от съсредоточената светлина на волята, насочена в една точка.
Морето димеше, вечерната мъгла на брега, разкъсвана от поривите на вятъра, забулваше Пролива на бурите със синкав воал. Вълнението се засилваше: полегати, тъмни вълни с равномерен въздушен шум се търкаляха в пространството; бяла дантела припламваше по гребените им и чезнеше в растящата тъмнина.
Стиснал зъби, Аян работеше с веслата. Лодката се гмуркаше, поскърцваше и трепереше, понякога сякаш се замисляше, задържаше се на гребена на вълната и с плясък се спущаше надолу, като го подхвърляше. Светлината на фенера мигаше смутено в тъмнината. Вятърът въздишаше, пееше и се въртеше на едно място, свиреше жално в ушите; в мрака се блъскаха безкрайните отряди от въздушни същества с плът от студ: техните влажни, опръскани от морето плащове шибаха Аян в лицето и ръцете.
Разтревоженият матрос престана да гребе. Брегът беше близо, но на това място представляваше по-голяма опасност от воденичен улей, защото най-малко на половин миля тук се простираше гол, отвесен камък, пресечен от пукнатини. Той отново грабна веслата, бързайки да отмине скалите. Опасността го пришпорваше; приведен, опрял крака, Аян гребеше и веслата се огъваха в ръцете му, окаменели от продължителното усилие. Понякога, подхвърлен от силен тласък, той трябваше да клекне, за да запази равновесие; сядането след това на скамейката му се удаваше само благодарение на инстинкта, който ръководеше движенията. Наоколо бушуваше въздухът; ням смут беше обхванал пролива; вълните се мятаха като тъмно стадо, подгонено от паника по време на пожар. Това беше щорм.
Мина някое време и вятърът промени фронта си. Сега той връхлетя откъм брега; извънредно силно странично люлеене разтърсваше ладийката на Аян, по-лека от празен чувал; играеше си с нея, наклоняваше я наляво и надясно и тогава някое от веслата безсилно удряше на халос. Морето се опияняваше; пароксизмът на яростта разтърсваше морската бездна, побесняла от дългото спокойствие. Неясни гласове се зовяха във въздуха; сякаш природата беше загубила разсъдък, сляпото й възмущение преминаваше в пристъп на ридание и воплите се сменяха с дълъг, буен рев на побъркан.
Лодката стремително се носеше встрани. Вълните, които сега идваха откъм брега, я отблъскваха с тласъци, както кракът отритва срещнатия предмет. Аян се превърна на слух, инстинктът стана зрение, борбата се водеше пипнешком. Той вдигаше веслата, както воин вдига оръжието, и отбиваше удара с цялата сила на мишците си в оня миг, когато тъмнината го заплашваше с унищожение, без да вижда нищо, като четеше в глухия, стремителен водовъртеж на стихията с вътрешните очи на душата си. Той налучкваше, изпреварваше, нанасяше удари и ги отблъскваше; залагаше и прибираше назад, играта свършваше наравно. Вълните го люлееха, блъскаха го в борда, издигаха го нависоко, стоварваха го надолу, подхвърляха го. Солени, шибащи го в лицето пръски, цели парцали вода, откъснати от щорма, го удряха по главата и тялото, мократа дреха спъваше движенията му, лодката доби лекотата на изплашен, преследван от хайка човек, който се мята насам-натам.
Ослепителен виолетов процеп разпука тъмнината и нощта потрепера — гръмотевица оглуши земята. Панически дълъг грохот ръмжеше, търкаляше се, ревеше, чезнеше. Отново студеният пламък на светкавица накара Аян да затвори очи; когато ги отвори, той виждаше все още в беснеещата тъмнина обляния от мигновена светлина пролив, превърнат в непрекъсната оргия на пяна и водни пропасти. Вълна издигна лодката, захвърли я, изтръгна едното весло. Аян трепна.
Морето взимаше връх над него. Сега можеше съвсем да не се съпротивлява, играта отиваше към своя край. Той беше като че окаменял, замръзнал, зашеметен от случилото се. Можеше само да чака, да се възмущава, да изпадне в отчаяние, да вика, да безумствува.
Глух гняв изпълни душата му. Той се вкопчи в борда и хвърли останалото весло на дъното на лодката. Смяташе, че е унижение да се бори по-нататък, смешен опит да обуздае табун коне. Не искаше да показва на врага смущението си. Само мисълта, че океанът може да се зарадва от уплахата му, от жалката му защита с голи ръце — го доведе в състояние на свирепа ненавист. Той презираше морето, което нападаше него — едничкия — с цялата сила на водната си армия. Смъртта не го плашеше — напротив, обезоръжен, той би отхвърлил без колебание пощадата, за да не подлага на унижение живота, подхвърлен му като милостиня. Приготви се да плюе в лицето на тържествуващия победител. Спокоен, доколкото това бе възможно, Аян викна:
— Плюскай! Задави се! Куче! Вързано куче!
Облян във вода, измъчен, той обсипваше пролива с презрителни псувни, с дръзки оскърбления, гавреше се, като измисляше най-хапливи, обидни думи.
— Подъл страхопъзльо!… Виеш като хиена!… Корито на акули, оплюто от моряците!… Плаши децата и бабичките, продажна твар, Юда!
Отново падна светкавица, нейната измамна светлина озари пространството. Ударите на гръмотевицата следваха един след друг; внезапен тласък подхвърли лодката. Аян падна. Когато стана, той чакаше незабавно пробив в лодката и смърт. Но лодката се носеше в мрака, както преди: рифът беше се плъзнал само по нея, без да разчупи дървото.
— Плюскай, де! — повтори с презрение Аян.
Той се изправи в цял ръст, като едва се държеше на крака. Все по-често проблясваше светкавица; това беше вече почти непрекъсната, трепереща, режеща очите светлина от нажежени, менящи извивките си пукнатини, неуловими и резки. Отпред една канара гледаше право към лодката. Тя се понавеждаше малко над водата като бик, наклонил глава за яростен удар. Аян чакаше.
И изведнъж някой, може би въздухът, може би самият той, рече спокойно и ясно: „Стела“. Матросът се наведе, веслото се люлееше в ръцете му — сега той искаше да живее напук на пролива и на рифовете. Светкавици осветяваха битката. Аян старателно, напрегнато измерваше с поглед малкото разстояние, което се съкращаваше с всяка секунда. Струваше му се, че не той, а рифът се движи срещу него със скокове, издига се и се гмурва.
Враговете се счепкаха и се разделиха. Мярна се хлъзгава, проядена от водата каменна глава; веслото с трясък, със силата на отчаянието се блъсна в рифа. Аян се люшна и в същия миг кипналото от пяна пространство отнесе лодката настрана. Тя потрепера, издигна се на гребена на вълната, преобърна се и се втурна в тъмнината.
— Стела! — викна Аян.
Конвулсивен смях го разтърси. Той захвърли греблото и седна. Какво стана по-нататък с него — не помнеше; съзнанието му се притъпи, слабите, болезнени усилия на мисълта доловиха още шумоленето на дъното, което се удряше в плитчината, сухия въздух на брега, затишието; някой, може би той, се движеше по колене във водата, мека тиня теглеше ходилата му… Горски шум, мокър пясък, безсилие…
Аян разтърка очи в пустинната тишина на утрото, мокър, замаян и отслабнал от скорошната умора. Раменете му бяха отекли, боляха го; съзнанието скиташе в мъгла, сякаш невидима ръка през цялото време се опитваше да скрие от неговия поглед тихия прибой, синия проход на залива, където стоеше „Фитил в барута“, и яркото, живо лице на миналите денонощия.
Аян стана, събу се, походи малко назад и напред по стопления пясък на брега, който галеше капналите му ходила, поразтъпка се и напълно се съвзе. Наблизо се чернееше наляната с вода, оголила своя кил лодка; вълнението я люлееше, сякаш морето се беше спряло замислено над нея, без да знае какво да прави с този неугледен предмет. Проливът наподобяваше спокойните ангелски очи на изневерила жена; той беше притихнал, замрял и просветлял, поглаждаше със сребристи езици жълтия пясък като разсъдлива, важна котка, която извършва утринния тоалет на котетата си.
Матросът огледа лодката, дупки нямаше. Пушката заедно с оцелялото весло се търкаляше на дъното, оплетена в набъбналото от вода въже; цевта беше пълна с пясък и тиня. Аян извади куршума, проми цевта и изкара лодката надълбоко. Той бързаше; заедно с него, без да го оставя нито секунда, ходеше до колене във водата високата градска девойка.
Тя го следваше. Той вдигаше очи и се усмихваше на влажния, искрящ морски въздух; пустотата му напомняше току-що наведен, ням поглед. Погледът беше неин; в тези еленови, изпълнени до краищата с живот очи, скрити от далечния бряг, имаше желание и обещана чудесна награда. Човекът, който дръзнеше да разколебае вярата на Аян, би бил убит веднага, на място, както ръката сплесква комара.
Лодката, сякаш събудена, се разлюля под краката му; Аян гребеше прав, с едно весло. Рифовете останаха назад, отпред лежеше океанът, отдясно — тебеширените урви, наподобяващи купчини бели овце, скриваха залива. Той плуваше с ясно лице, като отгребваше уверено водата, която до неотдавна го беше заплашвала със смърт, и в този миг нямаше предел силата на неговото желание да се хвърли в битката на душите, в продължителни скитания, където с всеки час и ден би растяло в неговото младо сърце желязото на властта, а словото би звучало като непоколебима песен, със сила, удесеторена от вниманието. Той се приближаваше към шхуната като повелител в грабежа и юначеството, млад, нетърпелив, с душа, изгорена от беззвучна музика, от спомен и надежда.
Аян кипеше, кипеше слънцето в небето; закипяла и разсвирепяла, водата плискаше. „Хо-хо!“ — викна матросът, когато разстоянието между него и шхуната, останала на предишното си място, се съкрати до един кабелт. Той дишаше учестено, тъй като гребането с едно весло не е лека работа, и викна, сигурно по-слабо, отколкото трябваше, защото никой не се показа на палубата. Аян набра въздух и отново весел, нетърпелив вик огласи залива:
— Ехей! Спусни стълбата! Свой!…
Лодката се допря до кораба. Мръсният борд на шхуната, изпонадупчен от стари изстрели, дремеше кротко; дремеха и мачтите, сънливо блестяха стъклата на илюминаторите; ленивата, проскърцваща тишина на стария кораб дишаше скръбно спокойствие, самота на пътник, който почива в запусната столетна градина, дето счупените пейки са обрасли в мъх и жълтият мрамор на вечерите тъне в шубраци. Аян викаше:
— Ей, на шхуната! Харви! Сигби! Родек! Който и да е, пуснете стълбата, де! Момчета!
Върху лицето му легна сянка, той рече тихо, сякаш се обръщаше към себе си:
— Те спят. Забравих, че момчетата са без работа.
На него не му струваше нищо да се покатери на палубата с обикновени железни котки. Той се изкачи, завърза въжето, за да не отнесе водата лодката, и се приближи до кубрика. На стълбата се спря, като съобразяваше с какво да задоволи законното любопитство на другарите си, и си спомни мръсната кантора на бръснатия старец, за който говори на Стела.
„Да — мислено си рече той, — имах работа със стареца, нея я нямаше. Старецът взе портрета — аз се върнах.“
Като се усмихваше отнапред на възгласите и въпросите, Аян слезе в кубрика. Отначало в полумрака на помещението той не повярва на себе си, като примижаваше и се оглеждаше с широко разтворени, тревожни очи, но тутакси се убеди, че няма хора. Кубрикът беше загубил вида си на обитавано място. Леглата, останали без одеяла, се точеха сиротни пред Аян; по пода имаше боклук, въжета, парцали, угарки от свещи, празни тенекиени кутии; изчезнали бяха чувалите с имуществото, дрехите, окачени по стените, оръжието. Няма занемареност и мъка гледаха от всяка пролука, от широко отворените сандъци, от мъждиво осветения люк…
Поразен, Аян се мъчеше да разбере нещичко и не можеше. Една-две минути търка разсеяно ръце, блуждаеща усмивка кривеше устните му. Това беше мигновено, тревожно вцепенение, в което няма място нито за разсъждение, нито за догадки — той се слиса. Поизплашен малко, Аян излезе на палубата. Както преди, тук нямаше ни една душа. Той забърза към каютите с надежда да намери Редж или Харви, пътьом надникна в кухнята. Тук всичко се търкаляше неприбрано, изсъхнали петна от помия пъстрееха по пода; студеното желязо на печката изгори ръката му с мъртвешки досег; разваляше се и гъмжеше от мухи месото, засегнато от жегата. Престилката на Сет висеше на гвоздея, като че готвачът току-що е излязъл, веднага ще се върне и апетитно ще заудря с острия нож по дъската.
Първото, което спря изведнъж Аян и го насочи към револвера, беше трупът на Редж. Мъртвият лежеше под бизана и явно беше почнал да се разлага, тъй като отвратителна, сладникава миризма идеше от неговото лице, над което се наведе Аян. По шията му, простреляна с куршум от пушка, бяха се издули червеникави мехури; лявото му, примижало око белееше мъждиво; пръстите, сгърчени от агонията, изглеждаха изкълчени. Беше без шапка, полуоблечен.
Аян бавно се отдалечи, закрил лице. Той се движеше полека; глупава, жестока болка раснеше у него и го изпълваше с отчаяние. Матросът премина на кърмата: той се спусна в каютата с риск да види смъртта в пълния й разгул, редиците от трупове, разхвърляни по пода. Огледа се: синята тишина на залива го поободри малко.
Като се вслушваше във всяка своя стъпка, Аян напусна последното стъпало на стълбата и тръгна към каютата на Харви. Вратата не беше затворена. Полека я открехна, вкамени се, докато шареше с очи, и трепна от радост: от леглото, сякаш не го познаваха, към него гледаха тежките, стоманени очи на щурмана.
— Харви! — пошепна юношата и дойде по-близо. — Харви!
Щурманът отвори уста, размърда устни. Първият му опит да заговори беше несполучлив. После — и личеше си, че това му струва грамадно напрежение — Харви изхърка:
— Момче!… Ай… С две думи: всички си отидоха. Умирам, ранен съм до сърцето… В същност аз бях глупак… аз и Редж… ние бяхме врагове… но не…
Той простря ръка, почеса брадичката си о одеялото и продължи:
— Чакалите се разбягаха, Аян. Аз и Редж се възпротивихме: знаеш, в нашия занаят е късно да търсиш друго пристанище. Пък и Пед умря… Не можаха да изберат ново гърло… стадо! Още този ден, когато замина, се скараха… Кристоф отиде при Пед… застреля го Дженър. Не мога да разказвам, Ай, нещо ме стиска за гърлото… и ме щрака в гърба… Но ето на… ти ще разбереш всичко… решиха да се делят, подкокороса ги Сигби. Шхуната е празна. Ай… отидоха си… Всички си отидоха…
Харви млъкна, острите му, изпити черти изразяваха невероятна ярост.
— Дай ми вода! — кротко рече той.
Аян му подаде оловната чаша. Раненият изля половината на одеялото; гърлото му потреперваше конвулсивно. Аян попита:
— Кога стана това, Харви?
— Снощи. Те всички… ще се съберат… Един… на „Приятеля“… Разбра ли?
— Да.
— Разкажи ми… — захърка Харви. — Впрочем.
Той се задави, склопи очи и престана да мърда. Аян седна, подпря глава на ръцете си; раменете и шията му потреперваха тежко, това бяха беззвучни, сухи ридания. Харви, изглежда беше заспал. Усилията, които беше направил, бяха отнели цялата енергия на угасващото, простреляно тяло.
— Стела — рече Аян по-тихо от дишането на ранения. — Какво да правя по-нататък?…
Мина може би половин час; дошъл на себе си, с мъка в душата, той внимателно разглеждаше щурмана. Желанието да бъде изслушан, да предаде част от тежестта, па макар и на един полужив, страдащ човек, го изпълваше с бързия огън на думите; той рече:
— Харви, знаете ли, че и на мене ми е също така тежко, както на вас… Аз… с мене се случи, но вие нищо не знаете… Аз можех да бъда щастлив, Харви!…
Той млъкна, отвърна му тишината.
— Харви — рече той, като се изправи, — аз мога да ви бъда полезен. Аз ви обичах и вас, Харви, но от мене нямаше да се разбягат — така си е. Бих ги държал под своята власт, както се държат сюрия кучета. Харви! Ще наскубя шарпия и ще превържа раната ви. Освен това вие сигурно искате да хапнете. Кой ви рани?
Той протегна ръка и докосна рамото на щурмана. Харви мълчеше. Аян го побутна, после се наведе и допря ухо до гърдите му — всичко беше свършило.
— Сбогом, щурмане! — рече матросът. — Сега аз съм едничкият жив тук. Сбогом!…
Като се качи на палубата, той намери малко провизии — сухари, сушено свинско месо — и се доближи до борда. Лодката, клатейки се, удари с кърмата си шхуната. Аян заслиза, но изведнъж, недокоснал още с крак дъното, спомни си за нещо, бързо се покатери обратно и отиде в кают-камерата, дето се намираха буретата с барут.
Когато я напускаше, остави след себе си тънък пушек на фитил.
— Ти ще оправдаеш името си — сърдито, но като се владееше, каза той. — Хвръквай!…
На брега Аян остави лодката и се изправи. Дремещият самотен кораб тъмнееше стройно в лазура. Мина минута — и небето се разтърси от гръм. Голяма пенлива вълна стигна до брега, лизна краката на Аян и бавно, като кръв от побледнели бузи, се върна в родната си глъбина.
— Проливът ме измами — рече юношата, — затова ли се спасих, за да заповядвам на трупове? Но това не може да бъде!
Той се засмя. Беше същият странен, гърлест смях на жизнена упоритост.
— Ще дойда — рече той, изпращайки усмивка на север, — ще дойда. Аз си имам една песен — моя песен.
И той се запъти към населените места, като си тананикаше полугласно:
Дай, стопанино, моята сметка завчас:
с твоя кораб не свършва света.
От платна и кормило разбирам и аз,
както други — от други неща.
Не един клипер, строен и боен фрегат
от дете ме е още люлял.
Океанът е моят по-възрастен брат,
аз със вантите съм си играл.
Той си тръгна.
Умирайки, самотен, той ще каже същите, пълни с нежна вяра и тъга, непоколебими, силни думи:
— Ще дойда!…
— На запад, на запад, Енох! Гледайте на запад! — изкрещя Квол и светкавично отмина. Бялото ленено сако се издуваше на гърба му като балон от вятъра, който монотонно, тъжно свиреше в полето. Кабриолетът на Квол подскачаше бясно и за малко не се преобърна, затънал в дълбокия коловоз.
Почти в същия миг Квол, кабриолетът и конят се скриха във вдигнатите от копитата облаци лют, червеникав прах. Енох избърса с ръкав потта си и вдигна глава; същото, но по-бързо, направиха двамата му синове, които работеха с него.
— Жип — каза фермерът, — кой препускаше презглава по пътя и викаше да гледаме на запад?
— Квол, татко — отвърна Жип и хвърли лопатата. — И той е прав, друг път пари да даваш, няма да видиш това, което става сега. О-ох! — извика той. — Няма шега!
Три чифта широко отворени очи се насочиха към залеза и три въздишки се сляха в една.
Слънцето потъмня. Спряло ниско над хоризонта, то гледаше мътно и мрачно жълтата царевица на Енох; невидима тежест падаше от червения му диск върху разлятото море от стебла и ниските като откъснали се от небето облаци добиха бакърен отблясък. Западната част на небето почервеня и се замъгли, сякаш на сто мили бяха стоварили милиони коли с разтрошени тухли. Настана мрак: ясната, лъчезарна светлина на слънцето се превърна в прозрачна, червеникава мътилка и ярката зеленина по крайпътните канавки мигновено избледня, посивя, като че ли я заляха със син камък. Вятърът утихна, задушената земя мълчеше. Качулат папуняк излетя с отчаян писък, заудря с криле и се спусна напреки полето.
— Риол! — каза по-малкият брат Жип. — Виждам те като през червено стъкло.
Бледен като смъртник, Енох с проклятие вдигна ръце и размаха стиснати юмруци. Всичко пропадна! Трудът на цялото лято, постоянните тревоги, мечтите да прикупи земя — всичко ще се превърне в купчина смачкана слама и парчета плет. Гледай ти какво му дойде до главата!
Залезът притегляше неудържимо гневните му, изплашени очи. Омразният черен пожар на небето напомняше нечия огромна, вдигната за удар длан.
Риол тежко въздишаше и нервно се почесваше по тила. Жип ядно изду ноздри, втренчил поглед в баща си, и изведнъж се разсмя. Фермерът стана морав.
— Идиот! — изрева той. — Я се усмихни пак!
Жип стисна зъби. Трепет, подобен на гъдел и смях, обзе цялото му същество. Мъката, която го терзаеше нощем с безсъница и горчиви сълзи, сякаш се отприщи в спотаената пред вихрушката природа. Той не се страхуваше, напротив, успокои се и зачака подсъзнателно незабавната и жестока развръзка.
— Марш в къщи! — измърмори старецът. — С бога шега не бива. Това е за греховете ни, чуваш ли, Риол?
Лицето му изведнъж посърна от отчаяние и той бавно закрачи гологлав по пътя, като от време на време се обръщаше, за да хвърли изпълнен с мъка и страдание поглед на запад. Риол вървеше изплашен и мълчалив подир него; Жип завършваше шествието.
На къра вече се извиваха малки сухи вихрушки и сгъваха върховете на царевичните стъбла. Изтокът тънеше в ранна дрезгавина и дърветата тежко скърцаха, кланяйки се на обречените ниви.
— Риол — рече Жип, — ти, разбира се, ще избързаш да отидеш при Мери? Предай й, че съм загрижен за съдбата й не по-малко от моята. Всички ни грози смъртта.
Момъкът тъжно погледна брат си.
— Нея ще я отмине — уверено каза той. — Ние сме друго нещо. Може би заслужаваме наказание. Ама тя?
— Риол — каза бързо Жип, — знаеш ли, че ми е весело.
Риол избухна. Поведението на брат му му се струваше осъдително.
— Весели се — каза сдържано той и ускори крачка, тъй като връхлетелият порив на вятъра го блъсна в гърба. — Жал ми е за хората. Жип, какво ще стане с тях?
— Нищо особено. Ще откъсне някоя и друга глава, ще отнесе покривите.
— Жип! Безбожнико! — извика Енох, като се обърна и разтръска бела: — Ще ти пробия черепа, нищо, че си ми син! Какъв дявол се е вселил в тебе?
— Да бягаме! — простена Риол. — Да бягаме. Чувате ли, чувате ли?!
Далечно ревящо бучене обгърна земята. Енох се спря, краката му се подкосиха и затрепераха. Струваше му се, че хиляди влакове летят от всички точки на хоризонта към центъра, който беше той.
— Да бягаме! — подхвана Енох.
И тримата се втурнаха стремглаво към виждащия се недалеч покрив на фермата, запъхтени като уморени до смърт, пощурели коне.
Първият удар на циклона с вой и тътен се стовари върху земята, във въздуха се понесоха буци пръст, изтръгнати класове и град от прашоляк. Ревящата нощ заслепяваше, събаряше хората, биеше в лицето. Жип легна по очи на земята и известно време се опитваше да съобрази в каква посока е фермата. После нахлупи шапката си върху лицето и реши, че е по-добре и по-безопасно да остане тук, в полето, където няма стени и твърди предмети.
— Татко! Риол! — извика той и се опита да различи нещо.
Многогласният вой бясно заглуши думите му, сякаш това не беше човешки вик, а бръмченето на муха. Въртящият се мрак препускаше над гърба на Жип. Той стана, покорен от безумието на въздуха, и почувствува, че силната възбуда на организма го тласка да се движи, да вика, да прави нещо. Но в същия миг се стовари като прострелян в прахта и се завъртя като пумпал, пазейки инстинктивно лицето си. Немислимо беше да върви. Той легна напреки на пътя, като се задържаше ту с крака, ту с ръце, и същевременно вихрушката го премяташе към фермата.
Така изминаха няколко минути, после цялото тяло почна да го боли от раните и ударите по земята. От време на време си мислеше, че настъпва краят на света, всички са умрели и само той, Жип, още се бори с обезумелия въздух. Падна в една канавка и забеляза, че циклонът поотслабва. Може би това беше случайно, малко отлагане на трагедията, но вятърът духаше равно, със сила, която не заплашва пешеходеца със смърт или хвърчене във въздуха.
Жип се опита да стане и с усилие се задържа на крака. Вихрушката го тласкаше напред, не му даваше да спре. Той премина тичешком няколко сажена и силно удари лакътя си в нещо твърдо. Мигновено другата му ръка прегърна някакъв невидим предмет: беше стълб или дърво.
— Улицата — каза Жип, задъхан от вихрушката.
Сега най-мъчителното му желание беше да намери Мери жива или да легне до трупа й. Жип продължи да тича и се блъсна в разрушени стени; непонятна, почти ликуваща ярост направляваше движенията му. Това беше временно безумие, възторг и ужас, но всичко, което ставаше наоколо, му се струваше отдавна чакано и, кой знае защо, неизбежно.
— Мери! — викаше той, като падаше и ставаше. — Мери! Риол!
Неочакваната катастрофа и обърканите чувства в сърцата на хората не им даде време да си спомнят впоследствие фактическата верига на събитията, защото всичко — земята и небето, и умът, потресен от безумието на стихията, се бяха слели в едно.
Мракът бледнееше. Целият дребосък, цялата земна смет от труда на хората, превърнали се в мръсен боклук, бяха се разнесли и очистиха въздуха, станал сега сив като лицето на болник в предсмъртния му час. Въздухът се сгъстяваше с предишната си сила над опустошената равнина и облаците, които не смогваха да следват вятъра, се разкъсваха като платна на въздушен кораб, гинещ по време на полет.
Жип прекрачи купчина греди; замъглените му очи се спряха върху лицето на Мери. Тя беше приклекнала, сгушена до оцелялата част на стената. Риол седеше до нея, притиснат до коленете на момичето като животно, което търси защита.
— Останки от хора, останки от имот! — изкрещя Жип, наведен над Риол. — Всичко пропадна, не е ли така, Мери? Всичко пропадна.
— Всичко пропадна! — отвърна като ехо девойката.
— Мери — продължи Жип, — да се махаме оттука! Аз съм пиян днес, пиян от въздуха и не зная чуваш ли ме, защото гласът ми е по-слаб от бурята! Напусни тоя мухльо Риол! Ще си построим нов дом на нова земя.
— Ти си луд! — каза Риол, дочул отделни думи на Жип. — Махай се!
— Мери — продължи Жип. — Не зная какво става с мен, но не се срамувам от братлето. Казвам ти пред него: обичах те, когато още не беше целувал ръцете ти!
— Жип! — каза тихо Мери и Жип почти притисна буза до устните й, за да чуе какво казва момичето. — Жип, време ли е сега за кавги? Можем всички да умрем. Всички сме разорени, Жип.
Жип се опря до стената. Хрипкава, кротка въздишка се изтръгна от гърдите му; изранен, съсипан, с кървави синини по лицето, той беше страшен. Но в душата му имаше странно тържество: изигран в любовта, този начумерен момък се радваше на разрушението. Разбираше, че към него е проявена несправедливост.
— Кволовци, Томасовци, Дрибовци и тям подобни! — крещеше той с ръка на устата. — Да, аз отдавна знаех, че е време всички тия негодници да бъдат наказани! Кой се смееше на погребението на Ранди? Кой ограби майката на Лем? Кой даде лъжливи показания за арендата на Бутс и измъкна с процеси всичките му парички? Кой докара до охтика Редж? Чуйте ме, вятърът раздаде правосъдие! Радвам се и още как се радвам, че смете всички!
Той продължаваше да беснее и да тропа с крака в такт с думите. Девойката плачеше. Риол измъкна револвера.
— Жип — каза той, — върви си. Ти си наш враг. Върви си или ще те застрелям. Днес няма братя — или приятели, или врагове. Върви си, чуваш ли!
— Жип! Риол! — възкликна Мери.
Нов тъмен облак каменен град, сухи клони и стъбла от царевица се стовари върху главите на тримата. Жип на свой ред измъкна револвера.
— Ако това е истина — изкрещя той, — то аз винаги съм бил ловък! Днес всичко може, Риол, защото нищо не остана и всички се превърнахме в зверове! Махай се от това момиче!
Мери стана бяла като вар.
— Убий и мене, Жип — каза тя.
— О-ох! — извика Жип. — Обичай мъртвец!
И той стреля в гърдите на Риол. Момъкът се обърна на място, затрепера и бавно падна ребром. В същия миг слабичката ръка на Мери с все сила удари Жип по лицето и той зави от ярост.
— Пусни ме, подлецо! — каза девойката.
Но той вече разпъваше ръцете й, притегляйки я към себе си, изпаднал в ярост от кръвта, тътена на циклона и беззащитното моминско тяло. Неочаквано, като засилил се тапир, сразен от отровна стрела — вихрушката отслабна. Във въздуха още кръжаха слама, прах и клечки, но валяха като дъжд. Настана гнетяща тишина.
Жип потрепера и пусна момичето. Имаше чувството, че някой бе сложил ръка на рамото му. Внезапна слабост разлюля цялото му тяло и той избяга на пътя.
Видя ошмулените, стъпкани, обезобразени нивя, отнесените покриви, къщите, превърнати в развалини; покъщнината, разхвърляна в канавките, повалените дървета, самотните фигури на живите хора.
И току-що преживяното нахлу в душата му със скръбна жалба към небето, земята и хората.
Отначало разговорът имаше общ характер, а после се прехвърли върху един от присъствуващите. Нисък, як и жилав мъж, с кръгло обръснато лице и тънък глас. Той седеше в едно кресло при масата. Червеният абажур на лампата осветяваше цялата му фигура освен главата и от сянката лицето на този човек изглеждаше мургаво, макар че всъщност беше винаги бледо.
— Нима — каза домакинът, който пиеше кафе от фина порцеланова чашка, — нима отричате живота? Вие сте най-странният човек, когото някога съм срещал. Надявам се, че не ни смятате за призраци?
Ниският мъж се засмя и прегърнал с ръце коленете си, лекичко се заклати.
— Не — възрази той, като зае предишното си положение, — аз казах само, че петте сетива ми причиняват постоянна, сега вече обичайна болка. А някога изкарах сложна психологическа операция. Моят хирург (ако продължа сравнението) остана неизвестен за мен. Но във всеки случай той не дойде от живота.
— Но не и от оня свят! — извика журналистът. — Позволете ми да ви уведомя, че не вярвам в духове и не закачайте нашите скъпи (защото вече са умрели) роднини. Ако наистина ви е провървяло и някой дядо ви е удостоил с интервю, тогава по-добре си изкривете душата и излъжете с нещо по-ново: нямам тема за фейлетон.
Бирк (така се казваше малкият човек) бавно огледа компанията с безцветните си, изпъкнали очи. Напрегнатото очакване явно го забавляваше. Той каза:
— Бих могъл и да не разказвам, тъй като няма почти никаква надежда да заслужа доверието на слушателите. Самият аз, ако някой ми беше разказал това, което ще ви разкажа, с право щях да се усъмня. Но все пак ще се опитам да ви внуша мъничко доверие в разказа си: с логични, косвени, а не с фактически доказателства. Всички знаят, че съм човек, абсолютно лишен от така нареченото „въображение“, тоест способността на интелекта да преживява и си представя случилото се не с абстрактни понятия, а с образи. Следователно не бих могъл например да разкажа правдоподобно за корабокрушение, ако не съм бил свидетел на катастрофата. И така всеки разказ е убедителен само при наличността на дребни факти, подробностите, понякога неочаквани и странни, понякога обикновени, винаги правят по-голямо впечатление от голата схема на произшествието. Във вестникарското съобщение за убийство можем да прочетем: „Днес сутринта от неизвестен престъпник е убит господин N“. Подобно съобщение може да е в еднаква степен лъжливо и достоверно. Но забележката към всичко останало, гласяща следното: „Креватът поместен и ключалката на бюрото разбита“, не само ни убеждава, че действително има убийство, но ни дава и известен материал картинно да си представим самия факт. Надявам се, разбирате, че с това искам да кажа следното: подробностите ще допринесат повече да спечеля доверието ви.
Бирк замълча. Една от дамите се възползува от това, за да вмъкне следната забележка:
— Само да не е страшно!
— Страшно ли? — попита Бирк със снизходителна усмивка, сякаш говореше с дете. — Не, това не е страшно. То е онова, което живее в душите на много хора. Готов съм да разкрия пред вас душата си и ако й повярвате — самият факт за необичайното, което ще ви разкажа и което явно страшно ви интересува, може би ще загуби обаянието си във вашите очи.
В тона му имаше тъжна сериозност и дълбоко убеждение. Всички мълчаха. И изведнъж с най-сложния и тайнствен апарат на човешките възприятия аз усетих страшното нервно напрежение на Бирк. Беше настъпил момент, когато настроението на единия се предава на другия.
— Още като млад — заговори Бирк — чувствувах силно отвращение към еднообразието, в каквото и да се проявяваше. С времето това се превърна в истинска болест, която лека-полека обзе напълно моето „аз“ и уби в мене всякаква привързаност към живота. Ако не умрях, то бе само защото тялото ми беше здраво, младо и инстинктивно се стремеше да живее напук на душата, която старателно се бе затворила в себе си.
Като употребявам думата „еднообразие“, не искам да кажа с това, че съзнавах от самото начало причината за своята меланхолия и се стремях към усамотение. Дълго време моето болезнено състояние се изразяваше в неясна и явно безпричинна тъга, тъй като не бях сакат и разполагах с достатъчно пари. Чувствувах необяснима, подсъзнателна враждебност към всичко, което се възприема с петте сетива. Всеки от вас, разбира се, е изпадал в това особено и противно като кисело вино настроение на отпуснатост и мъчителна пустота на мисълта, когато всичко, което те обкръжава, губи смисъла си. Аз преживях същото, само с тази разлика, че светлите промеждутъци ставаха все по-редки и накрая постепенно изчезнаха, отстъпиха място на студена, пълна апатия, когато човек живее машинално, като автомат, без радости и терзания, смях и сълзи, любопитство и съжаление; живее извън времето и пространството, бърка дните, стига до пословична разсеяност и в редки случаи дори загубва паметта си.
Случаят ми показа, че съм стигнал до това състояние на жив труп. На площада, пред очите ми, през деня, огромен фургон, натоварен с мебели, сгази едно от безобидните същества, които тичат с мукавени кутии да разнасят шапки и рокли. Приближих се до мястото на катастрофата (не от любопитство, а защото трябваше да прекося площада) със същата равна ленива стъпка, с каквато си вървях — аз машинално се спрях, задържан от уличната сбирщина, която се тълпеше около белия като вар кочияш. Момичето лежеше в краката му и лицето й, цялото в кал, беше смазано. Видях само кърваво червено петно с изскочили от болка очи и светла къдрава коса. Отстрани се въргаляше обърнатата мукавена кутия — причината за нещастието. Както казваха в тълпата, фургонът препускал в тръс; малката изтървала товара си току под краката на конете и искала да го хване, но паднала и в същия миг чифт подкови превърнали неотспалото се личице в кървава маса.
Тълпата страшно шумеше, изразявайки негодуванието си. Трима полицаи с мъка задържаха яките еснафи, които искаха незабавно да се разправят с кочияша. Видях сълзи в очите на жените, чувах хлипането им и като постоях пет секунди, си тръгнах.
Повтарям: видях и чух всичко това, но останах съвсем спокоен. Не чувствувах тези хора като живи, страдащи, потресени, ядосани, виждах само фигури, които се клатят и размахват ръце; черти на лица, които менят изражението си; чувах ту гръмки, ту тихи възклицания; шумни въздишки, които идваха някъде отдалеч, но това бяха само звуци и линии, форми и цветове, неспособни да ми дадат дори най-малка представа за чувствата, които вълнуваха тълпата. Бях спокоен; на двайсет крачки започваше улицата и аз се отбих в тютюневата будка да си купя копчета за ръкавели.
Вечерта, прелиствайки механично книгата на изтеклия ден, аз се заинтересувах от отношението си към живота тъкмо по повод на по-горе описаното произшествие. Може би сте забелязали, че зрелището на надничаря, който цепи дърва под прозореца ви, предизвиква у вас толкова ясни представи за мускулните усилия на дърваря, че сам изпитвате някакво вътрешно напрежение всеки път, когато брадвата се вдига над цепеницата. Ритъмът на живота, който кипи около мене, може да се сравни именно с движенията на човек, зает с тежка работа; но аз само галванично го отразявах. Такова състояние на духа вероятно не би ме тревожило ни най-малко, ако не беше неимоверната скука, която ме правеше раздразнителен и тъжен. Не можех място да си намеря; роднините с тревога наблюдаваха поведението ми, тъй като губех апетит, слабеех и станах непоносим в съвместния ни живот, внасяйки със своята неуравновесеност раздори в семейството.
Разбира се, размишлявах много върху себе си и правех ред наблюдения, едно от които беше за мене фенер, хвърлил светлина върху тъмните, подсъзнателни пътища на душата ми. Така с чувство на известно удовлетворение забелязах, че правя разходка извън града, далеч от сградите. Трябва да кажа, че още от дете зрителните усещания преобладаваха у мен и определяха напълно настроението ми. Тази способност беше толкова силна, че често любимите мелодии, изсвирени в отблъскваща обстановка, ми правеха неприятно впечатление. Основавайки се на това, аз се помъчих да направя паралел между зрителните възприятия в града и извънградския пейзаж. Започнал с формата, приложих геометрията. Биеше на очи съществената разлика в линиите. Правите линии, хоризонталните плоскости, кубовете, правоъгълните пирамиди, правите ъгли представляваха геометрическия израз на града; а кривите повърхности, както и изкривените контури заемаха незначително място като фон, в чиято основа беше положена правата линия. Обратното, пейзажът, дори горският, в противоположност на градския, е изпълнен с криви линии, криви повърхности, вълнообразност и спирали.
От това определение преминах към цветовете. Тук не беше възможно точно обобщение, но все пак установих, че в града преобладават тъмните, сиви, убити тонове, с резки контури. В гората, реката, планините, обратно, цветовете са светли и ярки, с безброй нюанси и движения на багрите. Така в основата на моите усещания определих следното:
Крива линия. Права линия. Впечатление от сенките в града. Впечатление от светлината в природата. Всевъзможните комбинации от тези основни елементи на зрителния живот очевидно са влияели върху настроението ми, променящо се подобно звуците на оркестър в зависимост от промяната на видимото пред мен, докато прекалената впечатлителност под влиянието ту на едни и същи, ту на подобни една на друга форми не се притъпи и не атрофира. Колкото до разходките извън града, то относително благотворното им въздействие беше в контраста, тъй като повечето от времето си прекарвах в града.
Продължих да се вглъбявам в себе си и стигнах до убеждението, че тъкмо еднообразието, което възприемах болезнено, е несъмнената причина за угнетеното ми състояние. Поисках да проверя това и се върнах към миналото. Там нямаше нищо, което да не са преживявали другите хора, и обратно, нямаше нищо достойно за човешката душа, което да не бях изпитал и аз. Разликата беше само във формата, обстановката и интензивността. Разложих живота си на съставните му елементи и бях поразен от оскъдността на човешките преживявания; всички те не излизаха извън границите на малкото, еднообразно, несъвършено тяло, две-три десетки основни чувства, най-важните от които, трябва да призная, бяха утоляването на глада, задоволяването на любовта и удовлетворяването на любопитството. Последното включваше и жаждата за знания.
Бях двадесет и четири годишен, а на младини човек, както е известно, е склонен към категорични заключения и изводи. Аз сам си произнесох присъдата. Една лятна вечер ме завари полусъблечен, с твърдо решение в главата и желязо в ръцете със седем пълни гнезда. Не написах никакви бележки: беше ми все едно как ще си обяснят причината за смъртта ми. Вдигнах спусъка, изпънах се като войник на парад, опрях дулото до сляпото си око и в същия миг на стената отляво видях сянката си. Това беше последният ми спомен; тутакси конвулсивното свиване на пръстите се предаде на спусъка и аз изпитах нещо, което не се поддава на описание.
Върна ме в съзнание рязкото чукане на вратата. Свестил се, мигновено си припомних всичко станало. Револверът, макар и засякъл, предизвикваше в мен невъобразимо отвращение; цял облян в студена пот, аз го изритах под масата и залитайки, отворих вратата. Прислужницата, която влезе в стаята с прибора за кафе, като ме видя, изпусна подноса. Успокоих я, колкото можах, оправдавайки се с безсънието. Беше ден, лежал бях в безсъзнание седем часа.
Странно — но този епизод ме развлече и ме накара да се съсредоточа не само върху преживените чувства. Удивляваше ме пароксизмът на ужаса преди момента на дръпването на спусъка. Инстинктът, който не е подвластен на логиката, се беше вкопчил в живота, станал ми безкрайно противен от общите си начала до най-малките си подробности като хинина за здравия човек. Изтерзан от това противоречие, аз се чувствувах като с вързани ръце и крака. И вън, и вътре в мен — съединен с тънката преграда: човешкия разум — се надигаше океан от сили, чийто смисъл и значение ми бяха понятни колкото ножът на вивисектора за маймуната. И аз, подобно на парцал, изпуснат на дъното на бърза река, плувах, подмятан от най-малките струи на течението, от тъмното към неизвестното. Аз не бях аз, а онова, което ми бяха дали в продължение на трийсет години очите, ушите и осезанието.
Последвалият след това период на отчаяние беше толкова напрегнат, че шест дни не излизах от къщи. Не зная изпил ли е някой за такъв промеждутък от време толкова алкохол, колкото изпих аз, докато се разхождах из стаята. Виното се превръщаше в пожар, изгаряше мозъка и кръвта ми ту със светли, ту с отвратителни видения на тъгата. Един пъстър танц в мъгла; цвете на алкохола, уродливо като камила и нежно като майска зора; отчаяно увлечение, молитва от богохулства; блажен смях в изтезание, покой и ярост. Разсъждавах високо и намирах огромна наслада в звуците на собствения си глас или лежах часове наред с усещането за стремително падане, или съчинявах мелодии, на които няма равни по красота, и плачех от мъчителен възторг, като слушах тяхната беззвучна, окриляща хармония. Бях всичко, което може да си представи човешкото съзнание — птица и крал, просяк на църковен вход и тайнствен лилипут, строящ кораб колкото чиния.
След шест дни, посред нощ, се събудих от мигновена тревога, от която ми настръхнаха косите, и веднага, разтреперан от безпричинния страх, запалих лампата. Освен мене в стаята нямаше никого; само от голямото тоалетно огледало гледаше лице, подпухнало от пиянство, страшно и жалко. Това беше моето лице. В първия момент не се познах, после станах и се облякох, подтикнат от безпокойството и желанието да се движа, и излязох на улицата.
Всички спяха, но ключът на входната врата беше у мен, и аз, без да будя портиера, напуснах къщата и се запътих към Новия мост. Вървях без цел, но бързо като човек, който се страхува да не закъснее, и помня, че се сърдех, когато някой минувач отпред, от лявата или от дясната страна на тротоара не се отдръпнеше веднага. Въздухът беше свеж и тих, аз жадно го гълтах и вървях все по-бързо. При моста се спрях и свих в една странична улица, отминавах квартал след квартал и стигнах до пазара. По хлъзгавия от смачкани плодове калдъръм без лай притичваха кучета и се криеха зад сергиите. Почувствувах лека умора и седнах на един огромен пробит сандък да пуша.
Нервите ми бяха толкова обтегнати, че усещах движението на времето и го отбелязвах със съвсем дребните свивания на мускулите, с неравното дишане и тежките, объркани мисли. Аз не съществувах като цяло; сякаш разбитото ми и събрано отново от хиляди частици тяло изпитваше физически страх пред нова смътна опасност. В това време двама души се показаха иззад ъгъла и внимателно се огледаха, като светеха с джобни фенерчета.
Пространството, което ни разделяше, беше по-малко от две крачки и аз можах достатъчно добре да ги разгледам, без да бъда забелязан, тъй като дирекът, с който беше подпрян навесът на сергията, ме скриваше. Единият, с подпухнал от алкохола мрачно-благообразен профил, облечен в къс жакет, с вдигната яка и бомбе, килнато на тила, дрънкаше като че безсмислени, нищо незначещи фрази, брътвене, в което общите изрази се сблъскваха и смесваха с лексиката на някакъв патагонски език. Другият, дребен, нервен, със старо палто, с набръчкано като на маймуна лице, току хващаше периферията на шапката си, местеше я назад-напред, сякаш главата му изпитваше нетърпима болка от докосването й. Той упорито възразяваше, понякога повишаваше и без това тънкия си гъгнив глас и безпомощно клатеше брада, с което очевидно изразяваше съмнение. Стискаше конвулсивно фенерчето с лявата си ръка и сянката от палеца му върху стъклото падаше като огромно петно на осветеното ъгълче земя между сандъка и заключената врата на сградата.
Ако главата ми беше по-бистра, бързо щях да се досетя кои са тези хора, които спореха в нощта на това глухо място; но в този момент ги гледах тъпо, учуден само от странния маниер на говорене. Двамата се бяха появили така внезапно и тихо, сякаш видения от ясен сън, натрапчиви образи на разстроения мозък. Аз като че ли чаках да изчезнат; не бих се учудил ни най-малко, ако се разсееха във въздуха като кълба дим. Но двамата, като си поприказваха, пъхнаха ръце в джобовете и със ситна делова крачка си тръгнаха.
Аз несъзнателно станах и тръгнах подир тях със смътната догадка, че двама апаши няма да излязат нощем на разходка, за да им се смели по-добре храната, и тайничко се радвах на нищожното, малко тайнствено развлечение — да видя частица от нощния живот, който толкова рязко се отличава от дневния, но е подчинен на едни и същи закони, познати като лицето на близък роднина. Нощта с нейните котки, скрити от очите в пространството, крадци, скитници, които приближават в тъмнината странно блестящите си очи към вашето очакващо лице; с елегантно облечени жени, които правят впечатление на голи; с притихнали звуци и звънтящо мълчание — тайнствена, защото в недрата й у бодърствуващите оживява всичко, убито от законите на деня. И аз, вървейки по петите на мъничкото петно от фенерчето, плъзгащо се на бавни зигзаги от плоча на плоча, чувствувах върху себе си очите на нощта, причастен към нейните тайни, хитрости, цели и очаквания. Бях таен наблюдател, участник от любопитство, звено между мрака и плана на крадците. Гледах да не вдигам шум, стъпвах инстинктивно на пръсти и вървях безшумно като див звяр.
Ония, които следях, вървяха уверено, без да се спират; явно се движеха право към целта. Като отминаха църковния площад и завиха към реката, те се спряха пред една каменна пететажна къща с огромен вход и начаса, без да губят време, пристъпиха към работа.
Аз се скрих зад ъгъла на къщата и можах да видя как нисичкият завъртя с ръце ключалката и се опита да я разбие. Сигурно това не се оказа леко, защото сухото стържене на желязото се повтори пет пъти ту по-слабо, ту рязко, а ръцете, опитните, ловки ръце на крадеца се движеха с предишното усилие. Другарят му току му пъхаше нещо; малкият го взимаше, пъшкаше от нетърпение и отново започваше да разбива. Цял арсенал от хитрини и механически фокуси беше пуснат в ход пред очите ми. И изведнъж у мен се появи желание сам да опитам щастието си, да стана крадец за кратко време, да се промъквам дебнешком и да се крия, да разрушавам безшумно, да ходя на пръсти из непознато жилище и да грабя със страх, да тършувам по писалищата и сандъците и предпазливо да се взирам в лицата на спящите през светлата пролука на фенерчето.
Без да мисля, се показах и с твърди стъпки тръгнах към входа. И веднага видях мирни минувачи, леко пийнали, но още бодри. Бомбето каза на маймуната:
— Може ли да запаля, загубил съм си кибрита.
— Моля, господине — отговори дребният и втренчено ме загледа. — Боя се, че кибритът ми е овлажнял.
— Кибрит ли? — рекох аз и се обърнах към тях. — Аз имам кибрит. Вземете.
И му подадох кибритената кутия. Бомбето я взе и ме изяде с очи. Дребничкият суетливо се поклони и изписка:
— Много сте любезен!
— Да, стараем се! — Усмихнах се колкото се може по-приятно и се поклоних. — Надявам се, че ще ви свърши работа? У мен винаги се намира сух кибрит.
— Извънредно сте любезен — повтори настойчиво дребният.
— Да, това е странно — обади се с глух бас другият. — Колко е хубаво времето днес!
— Времето е толкова хубаво — подхванах аз, — че дори не ти се иска да седиш в къщи, нали?
Той, без да мигне, отговори:
— Няма ли да се овлажни кибритът ви, господине? Въздухът е малко влажен и не е съвсем полезен за здравето.
— С други думи — казах аз, загубил търпение, — аз ви преча? Тази врата има здрава конструкция.
Те се помъчиха пак да се усмихнат, но веднага отстъпиха назад и тревожно се заоглеждаха. Аз застанах плътно до тях.
— Двама сте срещу един — казах, — значи няма от какво да се страхувате, още повече че не ще ви напакостя. Аз съм любопитен човек, нощен скитник — обичам приключенията. Искам да вляза заедно с вас и да открадна за спомен от тази нощ нещо, което ми хареса. По-вероятно е да взема някое украшение от камината, значи, няма да ви ограбя. И така, да вървим напред, Картуш, Риналдини, котараци в чизми, валета и шмекери! Ще вляза с вас като сянката от фенера ви.
Щом затворих уста, двамата се обърнаха и бавно се отдалечиха, загубвайки се в здрача. Не се бояха от мене, това личеше от презрително-спокойната им крачка, но и не вярваха на нахалството ми. Стъпките им ехтяха още известно време, после всичко затихна и аз останах сам.
Тогава се приближих до вратата и внимателно я разгледах. Беше голяма врата на стилна къща, с бронз и матови стъкла. Драснах клечка кибрит и осветих ключалката; върху нея имаше следи от взлом, медната халка беше свалена и освен това до дръжката на вратата зееха две прясно направени дупки. Машинално натиснах дръжката; за огромно мое учудване вратата се отвори съвсем свободно както денем.
Една минута стоях неподвижно, тъй като не очаквах подобно нещо. Сега можех да се възползувам от плодовете на чуждия труд и ако предпазливостта и съобразителността ми дойдат на помощ, да вляза във всяко жилище. Тази мисъл крайно ме възбуди — бях вече крадец, изпитвах страх, нетърпение и силна жажда за неизвестното, което се намираше зад всеки праг. Чувствувах се потаен, ловък, безшумен и предпазлив.
Внимателно затворих зад себе си вратата и полекичка отворих втората, вътрешната. Беше тъмно и тихо, дебелият килим на площадката меко докосна краката ми, сякаш ме подканяше да вървя по-смело. С разтуптяно сърце минах покрай стаичката на портиера, изкачих се по стълбището и се спрях пред първата врата.
И веднага напрежението ми се смени с чувство на умора, примесено с тревожно разочарование. Нямаше с какво да отворя вратата. Без инструменти и ключове — и дори да имах инструменти, не знаех как да ги употребя — трябваше неизбежно да се върна обратно със съзнанието, че съм постъпил като глупак. Значи всичко, станало през нощта, беше безсмислено; целият низ от случайности — пазарът, разговорът между двамата, разбиването на вратата и това, че бях влязъл тук, в спящата къща — всичко се беше случило само за да си изляза обратно, безшумно и незабелязано.
Тази мисъл ми се стори толкова абсурдна, че високо се разсмях. Разбира се, не бях обикновен крадец, иначе вече щях да бъда в друго жилище и да се чувствувам там собственик. Не бях крадец дори защото не ме ръководеше интересът, свързан с риска от престъплението. Не исках нищо да открадна; вървях, примамен от тайната, от предусещането за неизвестното зад прага на чуждия живот, тревогата от безсъницата и смътното предчувствие за логическия край. И от това удовлетворение ме отделяше вратата, която не можех да отворя.
— Ако трябва да има край, вратата ще се отвори.
Машинално прошепнах тези думи, но тутакси смисълът им пламна като барут. Наистина още не бях се опитал да отворя вратата! Тогава, примрял от очакване, хванах дръжката и тихо, бавно я натиснах и дръпнах към себе си вратата. Тя беше заключена.
Новият прилив на възбуда се отдръпна — аз се отдалечих и седнах на перваза на прозореца, краката ми трепереха. Разстроен, без да съм в състояние да предприема каквото и да било, извадих табакерата си и запалих цигара.
Минаха една-две минути; тютюнът постепенно оказваше въздействието си. Вълнението премина, мисълта ми течеше по-спокойно, но също така напрегнато и рязко, с болезнена яснота се появяваше всяка дума, като че ли отпечатана буква по буква. Какъв може да бъде краят? Представих си, че вратата е отключена и аз бродя из тъмните стаи. Антрето, гостната, салона, кабинета, спалнята и кухнята — ето пространството, което можех да обиколя и да видя познатото — обстановка на средна ръка хора; най-вече лицата на спящите. И така, като постоях около пет минути в тъмното с риск да бъда заловен като разбойник, трябваше да си отида тихо и предпазливо като същински крадец. Оттук можеше да се направи изводът, че: 1) влизането ми е било безсмислено; 2) няма да има край.
И макар че очевидно разсъжденията ми бяха правилни, глухата ярост ме отвя от перваза като вятър късче хартия. Пристъпих към вратата с дръзкото отчаяние, със страстното желание да вляза и се убедя, че няма нищо. Логиката ме довеждаше до безсилие, разсъждението — към отказ, обикновеното, несъзнателно премисляне — до безизходица. Щурмувах собствения си разум и поставих знамението на желанието там, където беше очевидността. За няколко секунди преживях сблъсъка между съмнението и увереността, иронията и екстаза, страха и очакването и когато най-после ясната и твърда решимост прекрати трескавото треперене на тялото, почувствувах се толкова съсипан и омаломощен, сякаш ме беше гонила тълпа. Знаех, че ще стане.
За мен беше несъмнено, действително несъмнено, че няма нито жилище, нито мебели, нито хора. Има нещо неизвестно. Онова, за което неволно, непреодолимо, неизбежно бях дошъл през нощта, без да зная какво ме очаква. Стоях на прага на чудото. Стоях пред всичко и пред нищо. Стоях пред смисъла на пазара, бомбето, маймуната, разбитата врата, кибритената кутия и своето присъствие.
Тогава против волята ми скритото се превърна в осезаеми образи, плод на разпаленото въображение. Симфония от багри закръжи пред очите ми и запрелива в звуци като оркестрова мелодия. Видях пространството, чиито граници бяха звуците, музиката на въздуха, движението на молекулите. Видях разкоша на безформеното; материята в нейната най-висша красота от съчетания; движещи се изображения от линии; изящество, което вълнува до сълзи; светлина, проникваща в кръвта. Завъртя ме оргията на представите. И несъзнателно, като собственик, извадих ключ от страничния си джоб.
Моментът, когато ми се стори, че всичко това е било и вече някога съм стоял на стълбището, беше краткотраен като размахването на криле на бързолет, летящ над езеро. С мъка го долових. И потънал в мисли, замрях в очакване.
Ключът беше в ръцете ми, малък, меден ключ не от тази врата, но аз вече знаех, че ще стане. Увереността ми беше толкова голяма, че дори не се учудих, когато, пъхнал го в ключалката, чух как щракна меко, със странно познат звук. Вълнението ми беше толкова силно, че бях принуден да спра и изчакам пристъпа на сърцебиенето. После отворих вратата и като прекрачих вътре, попаднах в тъмнина и задуха.
Не помня точно какво преживях тогава. Направо имаше коридор; долових го по особеното чувство за теснота, макар че не се допирах до стени. Движех се по него като в сън, без да паля кибрит, воден от инстинкта, и когато направих десетина крачки, разбрах, че трябва да се спра. Защо? Сам не знаех. Тялото ми беше неудържимо и сякаш по навик се насочваше направо, където, по смътно мярнало се убеждение, трябваше да се намира врата.
Вървях на пръсти, със затаен дъх… Преди да се обърна надясно, неволно се поколебах. Защо — врата? Протегнах ръка, напипах я и тогава за втори път, неуловимо като следа от изстрел се появи споменът, че този момент го е имало. По същия начин, но кой знае кога, бях стоял в коридора и напипвал вратата.
Ужасен страх парализираше крайниците ми. Ясно, с цялото си същество чувствувах, че сега ще се случи нещо невъобразимо, абсурдно, невъзможно. С разтреперани ръце извадих клечка кибрит, запалих я и преди да се огледам, затворих неволно очи. Не помня колко време съм стоял така, но когато пламъкът се приближи до пръстите ми и болката от опарването ми напомни, че пак ще стане тъмно — погледнах и в същия миг клечката угасна, тлеейки с крива искрица. Но в краткия миг видях, че на стената вдясно действително има врата и че аз стоя в коридор. Тогава разтворих широко вратата, влязох и отново светнах.
Това беше моята стая; всичко, като започнеш от мебелите и свършиш с дребните украшения на камината — беше мое: картините, пердетата на прозорците, книгите, съдините, подът, таванът, тапетите по стените, писмените принадлежности — всичко това ми беше по-познато от собственото лице. С натежало сърце, безпомощен да съобразявам каквото и да било, аз обходих всички ъгли и всеки предмет, който виждаха очите ми, беше мой. Нямаше нито една вещ, способна да пропъди кошмара от чудовищното сходство. Бях си у дома.
Тогава се вкопчих за последната, безумна по начало надежда, отправих се към леглото, дръпнах завесата и видях спящ човек. Този човек бях аз.
Тук Бирк спря да говори, сякаш да подреди спомените си. Последните му думи накараха мнозина да се спогледат. Той продължи:
— Излязох на стълбището, спуснах се при портиера, събудих го и видях съненото, бръснато, познато лице. Овладях се и го помолих да отиде в стаята ми, да я огледа и да се върне. Той се подчини малко учуден; помня, че шляпането на чехлите му ми достави огромно удоволствие. Подир минута се върна и помежду ни се завърза следният разговор:
— Разгледахте ли цялата стая?
— Да.
— Имаше ли някой там?
— Нямаше.
— Видяхте ли в леглото?
— Да.
— Кой лежеше в това легло?
— То беше празно.
— Сега — казах аз, — бъдете така добър да погледнете входната врата.
Още по-изумен отпреди, той излезе на тротоара. Чувах шетнята му, той се навеждаше, разглеждаше и изведнъж се провикна:
— Тук е имало крадци! Вратата е разбита!
И изсипа куп ругатни.
Тъй като Бирк замълча, аз го запитах:
— После прибрахте ли се?
— Не — продължи той с полузатворени очи, — нощувах в хотел. Впрочем това няма значение. Можех, разбира се, да се прибера, но изпитвах нужда да се успокоя.
— А после? — попита журналистът с хитра усмивка. — После нищо ли не ви се случи?
— Нищо — каза замислен Бирк. Той, изглежда, беше уморен и седеше, подпрял с ръка главата си. Повече не му задаваха въпроси, но в общото мълчание тегнеше неясно очакване. Най-сетне домакинът каза:
— Вашата история действително е извънредно интересна. В нея има силно напрежение, експресивност и… и…
— И скръб — каза жената, която бе помолила да не се разказват страшни неща.
P.S. Когато записах този разказ, стигнах до убеждението, че дамата се е излъгала в предположението си, че в историята на Бирк има елемент на скръб. Този мъж беше известен на всички ни като много богат земевладелец, пътешественик и чревоугодник. Наистина, никой нито веднъж не беше го уличил в лъжа. Но как да гарантирам, че не му е хрумнало желанието за ловка и в същност невинна мистификация? Странно е също, че той говореше за себе си, като за човек, лишен от въображение; според мен мястото в разказа му, където мечтае пред заключената врата, доказва обратното. Още по-подозрителни са думите му в самото начало: „Готов съм да разкрия пред вас душата си и ако й повярвате — самият факт за необичайното, което явно ви интересува най-много, ще изгуби обаянието си във вашите очи. Впрочем аз не бих се хванал да убеждавам за нещо определено без доказателства в ръцете си.“ В негова полза говори само едно: той нито веднъж не се усмихна.
Докато обитателите на Кантервилската колония бродеха из блатата, за да изкореняват пънове, на които биха могли свободно, клатейки крака, да се настанят шест души, докато те бяха заети с грубо засищане на глада, с борба със скитническите елементи в страната и с набиване на колове за основа на бъдещите си гнезда — и най-строгият любител на нравствеността не би могъл да ги уличи в нищо друго, освен в пристрастие към енергичните изрази.
Когато къщите бяха построени, полята разорани, окачени някакви табелки с надписи „Училище“, „Странноприемница“, „Затвор“ и тем подобни и животът потече като досадна полезна струя, като впримчена вода в дренажна тръба, започнаха произшествията. Ерата на произшествията откри класическият скъперник Гласин, след като изгуби на комар с разточителния, обичащ да си поживее Петагр всичко, което имаше — къща, коне, дрехи, селскостопански машини, — и остана само с онова, което трябва да се пере.
След това имаше кражби, подправка на завещание, барикада на кръстопътя, когато трима безумци защищаваха правата си върху своя участък с пушки в ръце; единият от тях, убит, бе вдигнат със здраво захапана между зъбите цигара. Жената на един мъж избяга при друг, който имаше прекрасна съпруга и две дечица, пристигна, издирила адреса му, от далечния запад една плачеща, богато облечена жена; тя имаше великолепни нови куфари и червеникави коси. Последното, което възмути кокалестите жени и брадатите мъже на Кантервил, изпитали, трябва да кажем; за осем месеца живот в преселническите палатки всички птичи прелести на грубия флирт, беше гнусното, недостойно за един порядъчен човек, похищение на милата девойка Дези Крок. Тя беше много хубавичка и кротка. Загледаше ли я човек дълго, започваше да се чувствува така, като че трепкава, светла паяжина обвива цялото му тяло. Дези имаше много поклонници, а беше я похитил Гоан Гнор, когато в прашната перспектива на осветената от залеза улица мъчно може да се различи дали са се сбили връщащите се от водопой бикове или, затиснали с ръка устата на девойката, метват пленницата върху седлото. Гоан беше впрочем винаги учтив, макар и да живееше сам-самичък, което, както е известно, предразполага към грубост. Тъкмо затова никой не очакваше от този човек такава бясна постъпка.
Достоверно е, че една седмица преди това на някакъв бал Гоан дълго и тихо разговарял с девойката. Онези, които ги наблюдавали, видели, че младият човек стои с печално лице, бледен и не на себе си. „Аз никого не обичам, Гоан, вярвайте ми“ — му казала девойката. Жената, която беше чула тези думи, бе три дни на върха на блаженството; тя предаваше тази фраза с различни интонации и коментари. Конят на Гоан, когато препускаше по края на гората, беше стъпил накриво в един ров и си беше счупил крака; похитителят беше заловен точно един час след извършване на престъплението.
Тълпата конници, която се беше събрала на мястото, където беше паднал конят, се скупчиха така близо, че нищо не можеше да се различи сред яростното движение на ръце и гърбове. Най-после обръчът се разчупи, девойката, която лежеше в несвяст, бе отмъкната към храстите. Братята на Дези, баща й и чичо й мълчаливо биеха смазания от коня Гоан. После, когато се умориха и изпотиха, се отдръпнаха с блеснали очи, а от земята се изправи измъченият облик на човек, който плюеше гъста кръв. Грамадни синини покриваха лицето на Гоан, той беше жалък и страшен, олюляваше се и хриптеше нещо, приличащо на думи.
Неусъвършенствуваното правосъдие в тези затънтени места, тъй като нямаше в случая пряк повод да лиши Гоан от живот, го привлече все пак под отговорност за тежко оскърбление на Крокови и девойката. След дълга врява и препирни забиха в земята пред странноприемницата един дървен стълб и завързаха за него Гоан, като извиха ръцете му зад стълба; в такъв вид, без храна и вода той трябваше да престои двадесет и четири часа, а после да си върви по живо по здраво.
Гоан остави да извършат над него цялата церемония, движейки се като отровена муха. Мълчеше. Главатарите на Кантервил и останалите любопитни, като се отдалечиха на прилично разстояние, се полюбуваха на делото на своите ръце и бавно се разотидоха по домовете си.
Стъмни се. Гоан облизваше разбитите си, прилепнали към зъбите устни и обмисляше план за отмъщение. Всичко беше прегоряло в душата му, не чувствуваше ни срам, ни бяс; опустошен, припомняше си само кой и как го е бил, чии думи са били по-ядовити, чий глас по-гръмовит. Това изискваше много сили и той скоро се умори; тогава взе да мисли за това, че никога няма да види Дези. Спомняше си сладката тежест на затрептялото й тяло, бързото биене на сърцето й, което през тези няколко щастливи минути биеше върху неговите гърди, отметнатата глава на девойката и своята единствена целувка на онова място, дето на гърдите й се беше разкопчало едно копче. И замуча от ненаситна мъка, напрегна ръце; въжетата изгориха кожата на ставите. Една нощ имаше още пред него и един ден!
Гоан стоеше, като пристъпяше от крак на крак. Понякога се опитваше да се увери, че всичко е сън, отмяташе глава и ударил тила си в стълба, разбиваше илюзията. Отстрани се прокрадваха и звучаха стъпки, замираха срещу Гоан и бавно-бавно затихваха на кръстопътя. В прозорците угаснаха светлините, един неясен силует, като се поспираше често, се приближи до Гоан и наказаният изведнъж пламна, почервеня в тъмното до корена на косите си; жилите на слепоочията му се наляха с кръв и биеха често-често. Зашеметяващ срам потопи разума му; той изстена, затвори очи и тозчас ги отвори. Печалното лице на Дези с широко разтворени очи застана пред него съвсем близо, но той не можеше да протегне ръка и да помоли за снизхождение.
— И вие ли… да погледате — рече тихо Гоан. — Идете си, простете ми!
— Ей сега ще си ида — продума с бърз шепот девойката. — Но вие не се бранехте, защо допуснахте всичко това?
— Ах! — рече Гоан. — Думи на съжаление. Но късно, Дези. Вие ме мъчите, а аз ви обичам. Идете си. Не, не си отивайте… или идете си, моля, това е най-доброто.
— Страшно ми е жал за вас. — Тя протегна ръка, помилва разчорлените коси на Гоан с бързо майчинско движение. — Е, какво правите, не плачете. Вие… или не, ще си ида, ще ме видят.
Тя се отдръпна в тъмнината и повече не се чу. Като потръпваше и се усмихваше, Гоан гълташе падащите от немигащите му очи едри солени капки; от тях му ставаше топло на бузите и на душата.
Във въздуха изсвири камък, удари в стълба, отскочил, закачи Гоан по ухото и тупна в нозете на похитителя.
— За вас, Дези — рече Гоан, — само за вас.
На сутринта, когато движението по улиците взе да се забавя, тъй като мнозина не бяха спали през нощта от желание сутринта по-рано да погледат смутителя на общественото спокойствие, отвързаха Гоан. Групичка от неловко усмихващи се момчета се приближи до стълба отзад, зад гърба на вързания. Братът на Дези, дългурест юначага с големи зъби, разряза с нож въжето.
— Наредено е да те пуснем — проломоти той, като кашляше. — Та виж… не хойкай из тукашните места.
Гоан падна, подпря се с ръце на земята, стана и като се олюляваше насам-натам, сякаш вървеше по палубата на кораб през време на буря, се запъти към къщи. Тълпата съсредоточено се разстъпи.
След час на вратите на малкия Гоанов дом се люлееше катинар. Плътно закованите прозорци, следите от копита край оградата, тишината на стените — всичко това показваше, че волята на колонията е изпълнена. Видяха как Гоан с втория си кон, бял с червеникава опашка и задница, без да се озърта, мина през задните дворове към окосената ливада на Крокови. По-нататък започваше горската пътека, пътят на зверовете и ловците.
Гоан яздеше бавно, страшно му се искаше да извие коня назад и поне още веднъж да зърне познатия прозорец на Дези. Когато дърпаше юздите, с мъка приповдигаше отеклата си ръка. При ручея спря коня, надникна в блесналите му струи; там долу го срещна с поглед едно подпухнало, тъмно лице. Избирането на място, където да се посели, му се струваше дребна работа — земята е голяма.
На завоя към планините, където отвъд синята далечина на гъстата гора минаваше пътят за големия пристанищен град, Гоан, дочул зад себе си неясен шум, изви глава, продължавайки да язди и да мисли мрачно за бъдещето. Тропот на копита все по-ясно се отделяше сред горския шум. Гоан се спря и Дези, задъхана, го настигна.
Твърде голямото, потресно недоумение върху лицето на Гоан развърза нейния език. Смутена, тя изслуша всички възклицания. Той мислеше, че разбира каква е работата, но се страхуваше да повярва. Дези дойде по-близо и рече:
— Гоан, вземете ме. За мене вече няма живот. Всички ме ядат, пуснаха слух, че съм се била сговорила с вас. И дори, че сме имали дете, скрито някъде.
Гоан мълчеше. Конят, на който седеше девойката, му се стори излят от утринната светлина.
— Татко ме оскърби — продължаваше Дези. — Той казва, че всичко това било само комедия и аз съм грешна. Но вие знаете, че това не е истина. И няма да е нужно да ме отвличате още веднъж. Аз понесох взрив от злоба и оскърбления.
— Мила — рече Гоан и се усмихна широко с цялото си изранено лице, — мъжете биха почнали да ви преследват сега, задето не са се опитали да ви овладеят… — а жените — задето ви е оказано предпочитание. Хората ненавиждат любовта. Не се приближавайте до мене, Дези: кълна се — няма да мога да се сдържа и ще почна да ви целувам. Простете ме!
Но скоро главите им се доближиха и два изблика на любов, единият — зараждащ се, другият — отдавна разпален в страстен пожар, се сляха заедно, както малката горска рекичка и голямата река.
Те живяха дълго и умряха в един ден.
Големите дървета привличат мълнията.
Рано призори зад решетчестата ограда на парка се чуваше тих разговор. Младият човек, който спеше в северната ъглова стая, се събуди в оня миг, когато кратък изразителен женски вик заглуши чуруликането на птиците.
Събуденият лежа известно време в леглото; зачул бързи стъпки под прозореца, стана, дръпна пердето, но не забеляза никого; всичко утихна, ранното, студено слънце хвърляше в алеите ниска светлина; удължени росни сенки изпъстряха веселия полусън на парка; тревните площи димяха; тишината изглеждаше сънлива и неспокойна.
„Присънило ми се е“ — рече си младият човек и отново легна, като се мъчеше да заспи.
— Гласът приличаше, много приличаше — промърмори той и се обърна на другата страна. Така подряма с отворени очи около пет минути, като размишляваше за близкото си заминаване, за любовта и нежността. Изникваха полузабравени спомени; в утринната тишина те придобиваха трогателния оцвет на сънища, вълнуващи със своята неосезаема нетрайност и невъзвратимост.
Обърнат към действителността, Гнор се опитваше известно време да превърне непълните си двадесет години в двадесет и една. Въпросът за пълнолетието се поставяше категорично пред него: на много младите хора, когато мислят да се женят за някоя твърде млада особа, обикновено се правят различни пречки. Гнор обгърна с очи прекрасната обстановка в стаята, дето беше живял близо месец. Нейният солиден разкош беше за него като табелката, окачена над писалището на делови човек: „Денонощието има двадесет и четири часа.“ На езика на Гнор това звучеше така: „Тя има доста много пари.“
Гнор се изчерви, обърна топлата възглавница — и сънят му изчезна. Известно време душата му се намираше под пресата на наранената гордост; след това, като отърси неприятната тежест, Гнор съвсем непоследователно и нежно се усмихна. За него, както и за всяка проста душа, интимните спомени бяха по-убедителни от пресмятанията на обществената математика. Мърдайки бавно устни, той високо повтори някои думи, казани снощи — думи, прелетели от уста на уста подобно птици, подплашени призори и изчезнали в тревогата на здрача. Като се притискаше все по-силно и по-силно до възглавницата, той си спомни първите предпазливи докосвания на ръцете, сериозната целувка, блестящите очи и клетвите. Гнор се засмя, зави устата си с одеялото, изтегна се и чу как в една далечна стая се разнесе шест пъти глух, бърз звън.
— Шест часът — рече Гнор, — а не ми се спи. Какво да правя?
Вчерашното изключително събитие го изпълваше със светлина, безпричинна тъга и радост. Човек, който е получил първата целувка от жена, не знае на другия ден къде да си дене ръцете и краката; цялото тяло освен сърцето му се струва непоносимо бреме. Заедно с това потребността да се движи, да живее и да започне да живее колкото може по-рано, е постоянна причина за неспокойния сън на щастливите. Гнор бързо се облече, излезе, мина редица тъмни, застлани с цветна коприна, накичени зали: в последната от тях стенното огледало отразяваше гърба на един човек, който четеше вестник. Този човек седеше зад далечната ъглова маса; наведената му глава се вдигна при шума на Гноровите стъпки; Гнор се спря.
— Как! — рече той през смях. — И вие ли не спите? Вие, образецът на редовен живот! Сега поне мога да обсъдя заедно с вас какво да правя, щом съм се събудил така безразсъдно рано.
Човекът с вестника имаше дълго име, но всички, пък и той самият, се задоволяваха с една част от него: Ениок. Той захвърли прошумелия вестник на пода, стана, разтърка лениво ръце и въпросително огледа Гнор. Закъсняла усмивка се появи на бледото му лице.
— Аз не съм лягал — рече Ениок. — Наистина за това нямаше особено уважителни причини. Но все пак преди заминаване имам навик да си подредя книжата, да си правя бележки. Какво сочно, златисто утро, нали?
— И вие ли пътувате?
— Да. Утре.
Ениок гледаше Гнор спокойно и ласкаво; обикновено сухото му лице беше сега привлекателно, почти приятелско. „Как може да се променя този човек! — рече си Гнор. — Той е цяла тълпа от хора, мълчалива и нервна тълпа. Едничък той изпълва този голям дом.“
— И аз също ще замина утре — рече Гнор, — искам да ви попитам в колко часа потегля „Епископът на Архипелага“?
— Не знам. — Гласът на Ениок ставаше все по-напевен и приятен. — Не завися от параходните компании, нали имам, както знаете, своя яхта. И ако поискате — добави той — за вас ще се намери хубавичка, широка каюта.
— Благодаря — рече Гнор, — но рейсът на парахода е директен. Ще бъда у дома след седмица.
— Седмица-две, каква разлика има? — равнодушно възрази Ениок. — Ние ще посетим някои затънтени кътчета на земята и ще заприличаме на любопитни риби, попаднали в златните мрежи на чудесата. За някои места, особено на младини, остават силни спомени. Аз познавам земното кълбо; една обиколка от хиляда мили заради вас и разходката не ще ми даде нищо освен здраве.
Гнор се колебаеше. Пътуването на платноходен кораб с Ениок, който беше прекарал на гости два месеца под един покрив с него, изглеждаше за Гнор и хубаво, и лошо. Ениок разговаряше с нея, гледаше я, тримата те неведнъж правеха разходки. За влюбените, след като предметът на страстта им е станал невидим и далечен, присъствието на такъв човек е понякога горчива, но осезателна утеха. А лошото беше, че първото писмо на Кармен, истинският й почерк, листът, на който е лежала нейната ръка, щяха да го чакат твърде дълго. Гнор желаеше да прочете колкото може по-скоро това прекрасно, ненаписано още писмо.
— Не — рече той, — благодаря, отказвам се.
Ениок вдигна вестника, сгъна го грижливо, хвърли го на масата и се обърна с лице към терасата. Нейните утринни ослепителни стъкла пламтяха от зеленина; влажният мирис на цветя проникваше в залата заедно с тихото ликуване на светлината, която правеше студената пищност на сградата ясна и мека.
Гнор погледна наоколо, като че искаше да запомни всички дреболии и подробности. Този дом стана важна част от душата му; струваше му се, че върху всички предмети лежи погледът на Кармен и по тайнствен начин им придава нежната сила на притеглянето; беззвучната реч на вещите му говореше за дните, минали бързо и неспокойно, за болезнената тревога на погледите, за мълчанието, за незначителните разговори, които вълнуват като гняв, като радостно разтърсване; за немите призиви на усмихващото се лице, за съмненията и мечтите. Забравил дори за присъствието на Ениок, Гнор мълчаливо гледаше в дълбочината на арката, която откриваше перспективата на далечните просторни зали, пресечени от полегатите стълбове димна, утринна светлина. Докосването на Ениок го изтръгна от замислеността.
— От какво се събудихте? — попита Ениок с прозявка. — Бих пил едно кафе, но бюфетчикът още спи, а и камериерите също. Може би сте сънували страшен сън?
— Не — рече Гнор, — станал съм нервен… Някаква дреболия, глъчка от разговор може би на улицата…
Ениок го погледна изпод ръката, с която търкаше челото си, замислено, но спокойно. Гнор продължи:
— Да идем в билярдната. Аз и вие просто няма какво да правим.
— На драго сърце. Ще се опитам да си възвърна проиграните вчера пари с позлатения месар Кнаст.
— Аз не играя на пари — рече Гнор и добави с усмивка: — Пък и парите ми са кът.
— Ще се уговорим долу — рече Ениок.
Той бързо тръгна напред и изчезна в крилото на коридора. Гнор тръгна след него. Но дочул зад себе си добре познатите стъпки, се обърна и радостно протегна ръце. Кармен идваше към него с недоумяващо, бледо, но живо и ясно лице; движенията й издаваха безпокойство и нерешителност.
— Това не сте вие, а слънцето — рече Гнор и пое мъничката й ръка. — Заради това е така светло и чисто. Защо не спите?
— Не знам.
Тази изящна девойка с хубава извивка на веждите и твърда уста говореше с отворен гръден глас, който я правеше малко по-възрастна, както бабешко боне на главата на десетгодишно момиченце.
— А вие?
— Днес никой не спи — рече Гнор. — Обичам ви. Ениок и аз не спим. Вие сте третата.
— Безсъние. — Тя стоеше странешком към Гнор; ръката й, задържана от младия човек, се пъхаше доверчиво в ръката му и оставяше между сукното и ризата блаженото усещане на мимолетна милувка. — Вие ще отпътувате, но се връщайте по-скоро, а дотогава ми пишете по-често. Нали и аз ви обичам.
— Съществуват три свята — продума трогнатият Гнор: — красив, прекрасен и прелестен. Красивият свят е земята, прекрасният — изкуството, прелестният свят сте вие. Аз съвсем не искам да заминавам, Кармен; това иска баща ми. Той е съвсем болен, работите му са занемарени. Отивам по задължение. Все ми е едно. Не искам да оскърбявам стареца. Но той ми е вече чужд; всичко ми е чуждо, обичам единствено вас.
— И аз — рече девойката. — Извинете, трябва да полегна, уморена съм, Гнор, и ако вие…
Тя не довърши, кимна на Гнор, като продължаваше да го гледа с оня поглед, с какъвто умее да гледа само жена в разцвета на първата си любов, тръгна към вратата, но се върна и като се приближи до рояла, който блестеше в прашната светлина на прозореца, докосна клавишите. Онова, което почна да свири тихо и бързо, беше познато на Гнор; той слушаше с наведена глава началото на оригиналната мелодия, весела и пълнозвучна. Кармен вдигна ръце; незавършеният такт замря като въпросителен звън.
— После ще я досвиря — рече тя.
— Кога?
— Когато бъдеш с мен.
Тя се усмихна и усмихната се изгуби в страничната врата.
Гнор тръсна глава, мислено довърши мелодията, прекъсната от Кармен, и отиде при Ениок. Тук цареше здрач; ниските прозорци, закрити с плътни завеси, почти не пропускаха светлина; малкият орехов билярд изглеждаше мрачен като ученическа черна дъска в празен клас. Ениок натисна копчето: електрическите лалета засияха безжизнено под потона; тази светлина, смесена с дневната, озари лениво стаята. Ениок разглеждаше щеката, натърка я старателно с тебешир и я пъхна под мишницата си, мушнал ръце в джобовете.
— Почнете вие — рече Гнор.
— На какво ще играем? — продума бавно Ениок, като извади ръка от джоба си и завъртя топката с пръсти. — Връщам се към своето предложение. Ако загубите, ще ви взема на своята яхта.
— Добре — рече Гнор. Беше го овладяло ироничното безгрижие на щастлив човек. — Добре: щом искате яхта, да бъде яхта. Във всеки случай това е съблазнителна загуба! Какво залагате срещу това?
— Всичко, каквото пожелаете. — Ениок се замисли и огъна щеката; дървото изпращя и падна от ръцете му на паркета. — Колко съм невнимателен — рече Ениок, като ритна с крак парчето. — Ето какво: ако спечелите, няма да ви преча да живеете, ще се подчиня на съдбата.
Тези думи той изговори бързо, с едва променен глас и тозчас взе да се смее, загледан с неподвижни, добри очи в учудения Гнор.
— Аз съм шегобиец — рече той. — Нищо не ми доставя такова, по същина безобидно, удоволствие, както да накарам един човек да зине уста. Не, ако спечелите, вие искате и получавате всичко, каквото пожелаете.
— Добре — Гнор търкулна топката. — Няма да ви разоря.
Той направи три карамбола, като изпрати топката на противника в отсрещния ъгъл и отстъпи мястото си на Ениок.
— Едно — рече Ениок. Топките се разбягаха, като чертаеха безшумни ъгли по сукното, и се спряха в изгодно положение. — Две. — Той удряше с щеката, почти без да се помръдне от мястото си. — Три. Четири. Пет. Шест.
Гнор, усмихвайки се неестествено, гледаше как двете покорни топки, като отскачаха и се въртяха, се подлагаха на третата, която тичаше около тях бързо като овчарско куче подир стадо. Топката докосваше със сухо чаткане една след друга останалите две и се връщаше при Ениок.
— Четиринадесет — рече Ениок; едри капки пот се появиха на слепоочията му; той не улучи, пое дъх и се отдръпна настрана.
— Вие сте силен противник — рече Гнор. — Ще бъда внимателен.
В играта си той можа да събере топките една до друга, гладеше ги със своята топка ту от едната, ту от другата страна, като се стараеше да не ги разедини и да не остава с тях по права линия. Като се редуваха и правеха ту повече, ту по-малко точки, играчите вървяха наравно: след половин час на сметалото на Гнор имаше деветдесет и пет точки, а на сметалото на Ениок деветдесет и девет.
— Пет — рече Гнор. — Пет — повтори той, като закачи двете и доволно въздъхна. — Остават ми още четири.
Той направи още три удара и при последния не улучи: щеката се плъзна, а топката не стигна до края.
— Върви ви — рече Гнор някак с яд, — аз загубих.
Ениок мълчеше. Гнор погледна сукното и се усмихна: топките стояха една срещу друга до срещуположните ръбове: третата, с която трябваше да играе Ениок, се спря по средата на билярда; и трите се съединяваха в една права линия. „Карамболът е почти невъзможен“ — помисли си той и се загледа.
Ениок се наведе, опря се с пръстите на лявата ръка върху сукното, свали щеката и се прицели. Той беше много бледен — бледен като бялата кокалена топка. За миг примижа, отвори очи, въздъхна и удари с все сили отдолу топката; топката блесна, чукна встрани далечната, която зави в дъга, и като се въртеше бързо в обратна страна подобно бумеранг, като се търкаляше все по-бавно, леко, сякаш въздъхвайки, докосна втората. Ениок хвърли щеката.
— По-рано играех по-добре — рече той. Ръцете му трепереха.
Той почна да ги мие, като чукаше нервно с крачника на порцелановия умивалник.
Гнор мълчаливо остави щеката. Той не очакваше да изгуби и затова станалото му се стори дваж по-нелепо. „Ти не ми донесе днес щастие — помисли той, — и аз няма да получа скоро писмо от тебе. Всичко е случайност.“
— Всичко е плод на случая — сякаш отгатнал неговите мисли, рече Ениок, като продължаваше да се търка с пешкира. — Може би затова вие сте щастлив в любовта. И така аз ще ви приготвя каюта. Преди малко горе свиреше Кармен, тя има добра техника. Колко е странно, че и тримата се събудихме в едно и също време.
— Странно ли? Защо? — рече разсеяно Гнор. — Това е случайност.
— Да, случайност. — Ениок загаси електричеството. — Да идем да закусим, мили, и да поприказваме за предстоящото ни пътуване.
Зеленикавите стени на вълните, които се носеха отвъд кръглото стъкло на илюминатора, пълзяха нагоре, колебаеха се на потона и отново, подчинявайки се на люлеенията на кораба, политаха безшумно надолу. Ропотът на водните струи, които обливаха корпуса на яхтата със стремителни докосвания; тропотът от крака горе; задавеният възглас, долетял сякаш от друг свят; подрънкващата дръжка на вратата; ленивото скърцане на мачтите; шумът на вятъра; плющенето на платното; танцът на окачения календар на стената — целият ритъм на деня, прекаран на кораба, миговете тишина, пълна със сурово напрежение, несигурният уют на океана, възкресяващ фантазии, подвизи и ужаси, радости и катастрофи от морските летописи, напливът на тези впечатления държа Гнор около пет минути в състояние на тържествено вцепенение; той поиска да стане, да излезе на палубата, но тозчас забрави за това, загледан в играта на пръските, които се стичаха по илюминатора като мътилка. Мислите на Гнор бяха както винаги в една точка на далечния бряг — точката, която беше отсега постоянна тяхна резиденция.
В този миг влезе Ениок. Беше много весел; мушамената морска шапка, килната на тила, придаваше на неговото остро, подвижно лице отсянка на грубичко безгрижие. Той седна на сгъваемия стол. Гнор затвори книгата.
— Гнор — рече Ениок, — готвя ви редки впечатления. След няколко минути „Орфей“ ще спусне котва, двамата ще тръгнем с бързоходна лодка. Онова, което ще видите, е възхитително. На една и половина миля оттук се намира остров Аш; той е малък, уютен и като че създаден за усамотение. Но такива острови има много; не, аз не бих ви откъсвал от книгата заради сантиментална разходка. На острова живее един човек.
— Добре — рече Гнор, — този човек, разбира се, е Робинзон или неговият внук. Готов съм да му засвидетелствувам почитта си. Той ще ни нагости с козе мляко и с компанията на някой папагал.
— Вие отгатнахте — Ениок оправи фуражката си, оживлението му спадна, гласът му стана твърд и тих. — Той живее тук отскоро, днес аз ще го навестя за последен път. След заминаването на бързоходната лодка той няма да види вече човешко лице. Желанието ми да идем двама с вас се оправдава със способността на чуждите очи да създават от дребни неща истории. Това за вас не е напълно ясно, но той сам навярно ще ви разкаже за себе си; тази история в наше време звучи като ехо от забравени легенди, макар че е също така жизнена и правдива, както воят на гладния или цицината на челото; тя е жестока и интересна.
— Той е старец — рече Гнор, — вероятно мрази живота и хората?
— Грешите — Ениок поклати глава. — Не, той е още съвсем младо животно. Има среден ръст, много прилича на вас.
— Много ми е жал за сиромаха — рече Гнор. — Вие сигурно сте единственият, който не му е противен.
— Аз сам го направих такъв. Той е моя рожба. — Ениок почна да потрива ръце пред лицето си; духаше пръстите си, макар че температурата в каютата наближаваше точката на кипенето. — Виждате ли, аз му се падам духовен баща. Всичко ще стане ясно. — Той се изправи, приближи се до стълбата, върна се и като се усмихна любезно, хвана Гнор за копчето. — „Орфей“ ще завърши своя път след пет, най-много след шест дни. Доволни ли сте от пътешествието?
— Да — Гнор сериозно погледна Ениок. — Омръзнаха ми интернационалните навалици по параходите рейсове завинаги, за цял живот ще остане в паметта ми насмолената палуба, небето, побеляло от платната, изпълнени със солен вятър, звездните нощи в океана и вашето гостоприемство.
— Аз съм сдържан човек — рече Ениок, като клатеше глава, сякаш отговорът на Гнор не го задоволяваше напълно, — сдържан и затворен. Сдържан, затворен и мнителен. Всичко наред ли беше при вас?
— Напълно.
— Отношението на коменданта?
— Прекрасно.
— Храната? Осветлението? Бельото?
— Това е жестоко, Ениок — възрази през смях Гнор, — жестоко е да караш човека да има за благодарност само жалки човешки думи. Прекратете мъчението. И най-придирчивият гостенин не би могъл да живее тук по-хубаво от мене.
— Извинете — настойчиво продължи Ениок, — аз, както ви казах, съм мнителен. Бях ли джентълмен към вас?
Гнор искаше да отговори с шега, но стиснатите зъби на Ениок за миг промениха спокойното настроение на момъка; той мълком сви рамене.
Учудвате ме — рече малко сухо той — и аз си спомням, че… да… действително преди имаше случаи, когато не ви разбирах напълно.
Ениок стъпи на корабната стълба.
— Не, това е обикновена мнителност — рече той. — Обикновена мнителност, но аз я изразявам хумористично.
Той изчезна в светлия кръг на люка, а Гнор машинално прелистваше страниците на книгата и продължаваше мисления си разговор с този безцеремонен, решителен, поживял си човек, който караше другите съсредоточено да мислят за него. Отношенията между двамата винаги бяха образец на учтивост, внимание и любезност, сякаш предопределени в бъдеще за неизвестно състезание. Те кръстосваха, несъзнателно още, мисли и изражения, изостряха думите — оръжието на духа, — като се бореха с погледи и жестове, с усмивки и шеги, спореха и в мълчанието. Изразите им бяха изискани, а тонът на гласа отговаряше винаги на точния смисъл на изреченията. В сърцата им нямаше небрежна един към друг простота — спътница на взаимна симпатия; Ениок четеше в душата на Гнор, Гнор не виждаше истинския Ениок: живата форма на този човек, твърде гъвкава и подвижна, объркваше тоновете.
Зверският трясък на котвената верига прекъсна мислите на Гнор на онова място, където той говореше с Ениок: „Вашето безпокойство е напразно и прилича на шега.“ Слънчевата светлина, която съединяваше отвора на люка със сенчестата дълбочина на каютата, трепна и се скри на палубата. „Орфей“ възви.
Гнор се качи горе.
Пладнето гореше с цялата сила, която имат огнените дробове на Юга; чудесната простота на океана, синият му блясък обкръжаваха яхтата; голите, обгорели гърбове на моряците се гънеха над спуснатите платна, които напомняха разхвърляното бельо на гигант; вдясно, отрязана с бялата нишка на прибоя, се извисяваше една скалиста вдлъбнатина на брега. Двама души шетаха около един дървен сандък. Единият подаваше предметите, другият ги слагаше, понякога се изправяше и драсваше с нокът по листа хартия; Гнор се спря до шлюпбалката, моряците продължаваха работата си.
— Карабина в калъф? — попита човекът с листа хартия, като тегли черта под реда.
— Да — отвърна другият.
— Одеяло?
— Да.
— Патрони?
— Да.
— Консерви?
— Да.
— Бельо?
— Да.
— Свещи?
— Да.
— Кибрит?
— Да.
— Огниво, два кремъка?
— Да.
— Тютюн?
— Да.
Морякът, седнал на сандъка, почна да забива гвоздеите. Гнор се обърна към острова, дето живееше странният приказен човек на Ениок; предметите, опаковани в сандъка, навярно бяха предназначени за него. Той избягваше хората, но за него, види се, си спомняха и го снабдяваха с необходимото — това вършеше Ениок.
— Постъпките му са красноречиви — рече на себе си Гнор. — Той е по-мек, отколкото мислех.
Зад гърба му се чуха стъпки. Гнор се обърна: Ениок стоеше пред него, облечен за разходка, с ботуши и фланелка; очите му блестяха.
— Не вземайте пушка, аз взех — рече той.
— Когато за първи път в живота си посетих обсерваторията — рече Гнор, — мисълта, че ще видя в черния кладенец на бездната светлите късове на световете, че телескопът ще ми даде ужасяващата безкрайност на световния ефир, ме развълнува страшно. Почувствувах се така, като че рискувах живота си. Прилича на сегашното ми състояние. Аз се страхувам и искам да видя вашия човек; той трябва да е различен от нас двамата. Грандиозен. Сигурно прави силно впечатление.
— Нещастникът е отвикнал да прави впечатление — заяви лекомислено Ениок. — Той е бунтуващ се мъртвец. Но аз ще ви оставя. След пет минути ще дойда.
Той слезе в стаята си, заключи отвътре вратата на каютата, седна в креслото, затвори очи и остана неподвижен. На вратата се почука. Ениок стана.
— Идвам — рече той, — ей сега идвам. — Портретът, окачен над леглото, му, го държеше, изглежда, в нерешителност. Той го погледна, щракна предизвикателно с пръсти и се разсмя. — Аз все пак идвам, Кармен — рече Ениок.
Той отвори вратата и излезе. На неговия упорит, тежък поглед тъмнокосият портрет отвърна с проста, лека усмивка.
Крайбрежният вятър, изпълнен с ароматна горска влага, нахлуваше в ушите и дробовете; сякаш невидими откоси трева и цъфнали клонки закачат лицето и падат в краката. Гнор седеше на сандъка, преместен от лодката на брега, Ениок стоеше до водата.
— Мислех — рече Гнор, — че отшелникът на Аш ще ни уреди малка среща. Може би отдавна е умрял.
— Ех, не. — Ениок погледна Гнор отгоре и се наведе да вдигне едно камъче. — Вижте колко пъти ще подскочи над водата. — Той замахна, камъчето заскача по водата и потъна. — Какво? Пет ли? Не, мисля, не по-малко от девет. Гнор, искам да съм малък, това странно желание ме спохожда рядко; аз няма да му се поддам.
— Не знам. Не ви познавам. Може би това е хубаво.
— Може би, но не съвсем. — Ениок се приближи до лодката, извади пушката от калъфа и бавно я напълни. — Сега ще гръмна два пъти, това е сигнал. Той ще ни чуе и ще дойде.
Ениок вдигна дулото нагоре, изпразни двете цеви; екливият трясък се повтори два пъти и с неясен отглас потъна в гората.
Гнор поклати замислено глава.
— Този салют на самотата, Ениок — рече той, — кой знае защо ме тревожи. Искам да водя с жителя на Аш дълъг разговор. Не знам кой е; вие говорите за него бегло и сухо, но съдбата му не знам защо ме трогва и натежава; аз напрегнато чакам неговото появяване. Когато дойде, аз…
Рязка бръчка, признак на съсредоточено внимание, разсече челото на Ениок. Гнор продължи:
— Ще го предумам да замине с нас.
Ениок се засмя силно.
— Глупости — рече той, като хапеше мустаците си, — той няма да дойде.
— Ще го разпитам.
— Ще мълчи…
— Ще го разпитам за миналото. В миналото има пътеводна светлина.
— Миналото го е погубило. А светлината е угаснала.
— Нека обикне бъдещето, неизвестността, която ни кара да живеем.
— Вашият порив — рече Ениок, като танцуваше на един крак, — вашият порив ще се разбие, както се троши парче тебешир о главата на тъп ученик. Наистина — възкликна с въодушевление той, — заслужава ли да мислим за един чудак? Неговите дни сред хората биха били банални и нетърпимо отегчителни, а тук той не е лишен и от някакъв, наистина съвсем блед, ореол. Да оставим това.
— Добре — възрази упорито Гнор, — аз ще му разкажа колко е прекрасен животът и ако ръката му никога не се е протягала за приятелско ръкостискане или любовна ласка, той може да ми обърне гръб.
— Това той няма да направи в никакъв случай.
— Няма го — рече тъжно Гнор. — Той е умрял или е отишъл на лов в другия край на острова.
Ениок сякаш не чуваше Гнор; вдигайки бавно ръце, за да ги прекара по бледото си лице, той гледаше право пред себе си с поглед, пълен със съсредоточен размисъл. Той се бореше; това беше кратка, закъсняла борба, жалка схватка. Тя го изтощи и раздразни. След минута той рече твърдо и почти искрено:
— Аз съм богат, но бих дал всичко, дори живота си, за да бъда на мястото на този човек.
— Тъмно казано — усмихна се Гнор, — тъмно като под одеяло. А е интересно.
— Ще ви разкажа за себе си. — Ениок сложи ръка на рамото на Гнор. — Слушайте. Днес ми се ще да говоря непрекъснато. Аз бях измамен. Претърпях голяма измама. Това беше отдавна: отивах с товар сукно в Батавия и корабът ни беше разбит на трески. Десетина дни след това лежах напреки върху набързо сглобения сал, по корем. Нямах нито сили, нито желание да стана, да се разтъпча, да предприема нещо. Изпаднах в бълнуване, виждах езера с прясна вода, тресеше ме и за развлечение тихо стенех. Бурята, която погуби кораба, премина в затишие. Зноят и океанът ме свариха; салът стоеше неподвижно като рибарска плувка във вир; аз гладувах, задъхвах се и чаках смъртта. Отново духна вятър. През нощта се пробудих от мъчителна жажда; наоколо беше мрак и грохот. Сини светкавици браздяха пространството; вълните ме подхвърляха заедно със сала ту нагоре — към облаците, ту надолу — в течните черни ями. Разбих брадичката си о ръба на дъските; по врата ми течеше кръв. Настъпи утрото. На края на небето, при непрестанно мигащата светлина в небесните пукнатини се влачеха неудържимо към далечните облаци пенливи зеленикави вълни; сред тях се мятаха черните вихрушки на смерчовете; над тях като ято обезумели птици се трупаха ниски облаци — и всичко се смеси. Аз бълнувах; бълнуването беше променило всичко. Безкрайни върволици черни жени се носеха нагоре с вдигнати към небето ръце; тяхната кипяща грамада докосваше небето; от небето, през червените пролуки на облаците, падаха долу като прозрачен хаос голи розови и бели жени. Озарените кълба от тела, които се сплитаха и разкъсваха, въртяха се като вихър или политаха като камък надолу, съединиха с непрестанното си движение небето и океана. Една жена със златна кожа ги разсея. Тя легна като чудноват облак над далечната мъгла. Спасиха ме рибари, които ме срещнали случайно; аз съм бил полужив, в треска и съм говорел глупости. Оздравях, а после силно тъгувах; дните, когато умирах в океана, изпаднал в бълнуване, пълни с нежни огнени призраци, ме бяха отровили. Това беше прекрасен и страшен сън — велика измама.
Той млъкна, а Гнор се замисли над разказа му.
— Тайфунът живот ли е? — попита Гнор. — Но кой живее така?
— Той. — Ениок кимна към гората и неприятно се засмя. — Той има жена със златна кожа. Чувате ли нещо? Не? И аз не чувам. Добре, аз пак ще гръмна.
Той взе пушката, дълго я въртя в ръцете си, но я пъхна под мишница.
— Не си струва да гърмя. — Ениок метна пушката на рамо. — Позволете ми да ви оставя. Ще отида малко напред и ще го потърся. Ако искате, да вървим заедно. Няма да ви карам да ходите много.
Те тръгнаха. Ениок напред, Гнор отзад. Пътеки и следи нямаше; краката потъваха до колене в синкаво-жълтата трева; екваториалният лес напомняше гигантски оранжерии, от които буря е свалила прозрачните покриви, изтрила е границата между усилията на природата и човека и пред поразеното зрение е разгърнала творчеството на първобитните форми, толкова сродно с нашите земни понятия за чудесното и странното. Този лес във всеки свой лист дишаше сила на несъзнателен, първичен и дързък живот, ярко предизвикателство и укор; попаднал тук, човек чувствуваше потребност да мълчи.
Ениок спря насред поляната. Горските, синкави сенки браздяха лицето му и променяха израза на очите му.
Гнор чакаше.
— Вие няма защо да идвате по-нататък. — Ениок стоеше гърбом към Гнор. — Тук наблизо… е той… Не бих искал да го учудим изведнъж и силно, като се появим двамата. Ето ви пури.
Гнор кимна. Гърбът на Ениок, приведен, се мушна в бодливите стъбла на растенията, оплетени около дърветата; той прошумя в листата и изчезна.
Гнор погледна наоколо, легна, сложи ръце под главата си и се загледа нагоре.
Синият блясък на небето, затулено над главата му с дебели огромни листа, го дразнеше с пищното си синьо царство. Гърбът на Ениок известно време още стоеше пред очите му в последното си движение; после, отстъпил място на разговора с Кармен, изчезна. „Кармен, обичам те — рече Гнор, — искам да те целуна по устните. Чуваш ли ме оттук?“
Притегателният образ изведнъж се изясни пред напрегнатото му чувство, почти се въплъти. Това беше малка, мургава, прекрасна глава; като се усмихваше трогателно, Гнор притисна с длани бузите й, вгледа се любовно и ги пусна. Детинско нетърпение го обхвана. Той пресметна приблизително срока, който ги разделяше, и добросъвестно го съкрати наполовина, а после на четвърт. Тази жалка разтуха го накара да стане: той чувствуваше, че не може да лежи повече в спокойна и удобна поза, додето не обмисли положението си докрай.
Влажният зной на гората навяваше дрямка. Лилави, алени и сини цветя се поклащаха в тревата; чуваше се меланхоличното бръмчене на дива пчела, заплетена в мъхнатите стъбла; птици, прелитайки в дълбочината на далечните разтрози, надаваха крясъци, напомнящи негърски оркестър. Вълшебна светлина, игра на цветни сенки и вцепенена зеленина обкръжаваха Гнор; земята дишаше беззвучно с пълни гърди — замислената земя на пустините, кротки и страшни, като любовния вик на звяра. Слаб шум се зачу встрани; Гнор се обърна, вслуша се, почти уверен в незабавното появяване на непознатия жител на острова. Той се мъчеше да си представи неговата външност.
— Той трябва да е много затворен и високомерен човек, няма какво да губи — рече Гнор.
Птиците млъкнаха; тишината сякаш се колебаеше в размисъл; това беше собствената нерешителност на Гнор; като почака и не издържа, той извика:
— Ениок, чакам ви на същото място.
Безмълвният лес изслуша тези думи и не прибави нищо към тях. Разходката досега не беше дала нищо на Гнор, освен уморително и безплодно напрежение. Той постоя известно време, като мислеше, че Ениок е забравил посоката, после бавно тръгна назад, към брега. Необяснимо силно безпокойство го гонеше вън от гората. Той вървеше бързо, като се мъчеше да разбере къде е изчезнал Ениок; задоволи го накрая най-простото обяснение: неизвестният и Ениок са се увлекли в разговор.
— Ще завържа лодката — рече Гнор и си спомни, че е едва извлечена на пясъка. — Те ще дойдат.
Водата, пронизана от блясъка на мокрите пясъчни плитчини, блесна пред него през покрайнината на гората, но лодката я нямаше. Сандъкът лежеше на предишното си място. Гнор се приближи до водата и вляво, където пъстрата стена на скалата разделяше брега, видя лодката.
Ениок гребеше, като размахваше силно веслата; той гледаше надолу и не забелязваше Гнор.
— Ениок! — рече Гнор; гласът му прозвуча ясно в тишината на прозрачния въздух. — Къде отивате? Мигар не чухте, че ви виках?
Ениок рязко удари с веслата, не вдигна глава и продължи да кара. Сега той се движеше сякаш по-бързо, отколкото преди минута; разстоянието между скалата и лодката явно намаляваше. „Канарата ще го скрие — помисли Гнор — и тогава съвсем няма да ме чуе.“
— Ениок! — извика отново Гнор. — Какво искате да правите?
Човекът в лодката вдигна глава и се загледа право в лицето на Гнор така, сякаш на брега нямаше никой. Още продължаваше неловкото и странно мълчание, когато изведнъж, случайно, на искрящия червеникав пясък Гнор прочете едно изречение, написано с дулото на пушка или с парче дърво: „Гнор, вие ще останете тук. Спомнете си музиката, Кармен и билярда на разсъмване.“
Първото, което почувствува Гнор, беше тъпа болка в сърцето, желание да се разсмее и гняв. Спомените против волята му шеметно бързо го запокитиха назад, в миналото; легион дребни неща, на времето си нищожни, се разсипаха и заеха своите места в кръга на миналите дни с увереността на войници, които по време на тревога се спускат към местата си, дочули рога на тръбача. Гола, кимаща убедителност гледаше Гнор в лицето. „Ениок, Кармен, аз — долови изведнъж Гнор. — Аз не съм виждал, бил съм сляп, така…“
Той бавно се отдръпна от написаното, като че пред него се отвори пропаст. Гнор стоеше досам водата, навеждаше се, за да разгледа по-добре Ениок; той вярваше и не вярваше; струваше му се безумие да вярва. Главата му издържа редица звънки удари на страх и се изпълни с шум; ликуващият океан стана подъл и отвратителен.
— Ениок! — рече Гнор с твърд и ясен глас — последно усилие на отровената му воля. — Вие ли написахте това?
Няколко секунди трая мълчанието. „Да“ — донесе вятърът. Тази дума беше произнесена тъкмо с оня тон, който Гнор очакваше — циничен. Той стисна ръце, като се мъчеше да сдържи нервния трепет на пръстите си; небето бързо потъмняваше; океанът, накичен на хоризонта с гъсти като блатна леща облаци, се завъртя и олюля в надвисналата мъгла. Гнор влезе във водата; той се движеше несъзнателно. Вълна покри коленете, бедрата, опаса гърдите му, той се спря. Сега беше пет крачки по-близо до лодката; неговото опустошено, разкъсано съзнание отърсваше конвулсивно тежестта на мига и отмаляваше като осъдения на смърт, който отблъсква въжето.
— Това е подлост. — Той гледаше с широко разтворени очи и не мърдаше. Водата се люлееше бавно наоколо, замайваше главата му и лекичко го побутваше. — Ениок, вие извършихте подлост, върнете се!
— Не — рече Ениок. Тази дума прозвуча банално, като отговор на бакалин.
Гнор вдигна револвера и внимателно се прицели. Изстрелът не попречи на Ениок; той гребеше, като бързо се отмяташе назад; втори куршум проби веслото; Ениок го изтърва, улови го и се наведе, очаквайки нови куршуми. В това движение се прокрадна снизходителната покорност на възрастния, който позволява на детето да го удря с безвредните си, малки ръчици.
Трети път щракна над водата спусъкът; непобедимата слабост на апатията обхвана Гнор; той отпусна ръце като парализиран, но продължаваше да гледа. Лодката се плъзна зад канарата, известно време се виждаше още изплъзващата се кърма, после всичко изчезна.
Гнор излезе на брега.
— Кармен — рече Гнор, — и той ли те обича? Аз няма да полудея, аз имам жена със златна кожа… Името й е Кармен. Вие, Ениок, сте сбъркали!
Той помълча, съсредоточи се върху онова, което го очакваше, и продължи да приказва сам със себе си, като възразяваше на жестоките гласове на сърцето, които го тласкаха към отчаяние:
— Ще ме вземат оттук. Рано или късно ще дойде кораб. Това ще стане тези дни. След месец. След два месеца. — Той се пазареше със съдбата. — Сам ще си направя лодка. Няма да умра тук. Кармен, виждаш ли ме ти? Аз простирам ръце към тебе, докосни ги с твоите, страх ме е.
Болката отстъпи място на негодуванието. Той мислеше със стиснати зъби за Ениок. Гняв и ярост го терзаеха.
— Безсрамна лисицо, гадино — рече Гнор, — ще дойде време да се видим лице срещу лице.
След това станалото му се стори сън, бълнуване, безсмислица. Под краката му скърцаше пясък, истински пясък. „Кой и да е ветроходен кораб може да намине тук още тези дни. След много години. Никога.“
Тази дума го порази с убийствената точност на своето значение. Гнор падна ничком на пясъка и се разрида с гневни, огнени сълзи, тежките сълзи на мъж. Прибоят се засили; ленивият тътнеж на вълните му каза с гръмкия си шепот: „Отшелникът на Аш.“
— На Аш — повтори кипналият пясък.
Човекът не мърдаше. Слънцето, склонило на запад, докосна канарата, опръска тъмната й стена с течен огън и хвърли върху брега на Аш сянка — вечерната тъга на земята. Гнор стана.
— Ениок — рече той със своя обикновен, тих гръден глас, — аз ще отстъпя пред времето и необходимостта. Играта на моя живот не е свършила. Това е стара, хубава игра; не бива да се остави на средата и дните не са карти; над техните трупове, над погиващите тук безценни мои дни, кълна ви се, ще стегна разкъсаните краища така здраво, че от усилието ще ме заболи ръката и в този възел ще захърка вашето гърло! Надига се вятър. Той ще занесе клетвата ми до вас и Кармен!
Силната буря, която се разрази в центъра на Архипелага, объхта здравата тримачтовия бриг с неочакваното, малко подходящо за суровата професия на корабите име „Морски скакалец“. Вълните захвърлиха този бриг с изпокъсани въжета, ранен в платната, стенгите и ватерлинията, далече настрана от обикновения търговски път. На разсъмване се показа земя. Единствената оцеляла котва с гърмол полетя на дъното. Денят премина в обикновените след авария работи и едва вечерта всички, като се почне от капитана и се свърши с готвача, можаха да си дадат известна сметка за своето положение. Тази лаконична сметка се изразяваше напълно с три думи: „Дявол знае какво!“
— Роз — рече капитанът, който изпитваше истинско страдание, — това е корабният дневник и в него няма място за различни заврънкулки. Защо вие, празна бутилко, сте нарисували тази къщичка за скорци?
— Къщичка за скорци! — Забележката смути Роз, но оскърбеното самолюбие, тозчас нагости смущението с хубав ритник. — Къде сте виждали такива къщички за скорци? Това е госпожица. Аз ще я задраскам.
Капитан Мард затвори съвсем лявото си око и от това дясното му око стана непоносимо презрително. Роз удари с пестник по масата, но се укроти.
— Аз я задрасках, като капнах мастило върху нея; помиришете, ако не виждате. Дневникът се намокри.
— Вярно — рече Мард, като опипваше влажните, прошнуровани листа. — Плисна вълна в каютата. Аз също се измокрих. Аз и ахтерщевенът се измокрихме еднакво. А вие, Алигу?
Третият от тази група, почти грохнал от умора на масата, на която седеше, рече:
— Спи ми се…
В каютата висеше фенер, който озаряваше трите глави със сенки и светлина, както в старинните портрети. Ъглите на помещението, затрупани от събраните в една купчина сгъваеми дрехи и инструменти, напомняха мазе на вехтошар. Бригът се поклащаше; раздразнението на океана не стихва отведнъж. Изпуснал жертвата си, той фучи и се мръщи. Мард се облакъти на масата, свел над чистата страница на дневника конското си лице, на което блестяха умни, мрачни очи. Той почти нямаше мустаци, а брадичката му приличаше на каменен блок в миниатюр. Дясната ръка на Мард, отекла от натъртването, висеше на пешкир, превързан през врата.
Роз зашари с перо във въздуха, като рисуваше зигзаги и арабески; той чакаше.
— Хайде, пишете — рече Мард, — пишете: захвърлени сме по дяволите, не се знае защо; пишете така… — Той задиша тежко, всяко усилие на мисълта страшно го притесняваше. — Почакайте. Не мога да се опомня, Алигу, все още ми се струва, че се блъскам о площадката, а над мене Роз се мъчи напразно да задържи кормилото. Не обичам тази мръсна вода.
— Имаше буря — рече Алигу, като се пробуди и отново изпадна в сънно състояние. — Имаше буря…
— Свеж вятър — поправи го методично Роз. — Свеж… Съвсем дребна работа.
— Ураган.
— Обикновено немирство на атмосферата.
— Водо- и въздухотресене.
— Нищожен бриз.
— Бриз ли? — Алигу благоволи да се пробуди и заспивайки отново, рече: — Ако това беше, както вие казвате, обикновен бриз, тогава да не съм повече Алигу.
Мард се опита да направи жест с натъртената си дясна ръка, но почервеня от болка и се разсърди.
— Океанът кашляше — рече той — и ни изплю… Къде? Къде сме? И какво сме сега?…
— Слънцето залезе — съобщи влезлият в каютата боцман. — Утре заранта ще научим всичко. Вдигна се гъстата мъгла; вятърът поотслабна.
Роз остави перото.
— Ако ще пиша — да пиша — рече той, — иначе ще затворя дневника.
Алигу се събуди за тридесет и втори път.
— Вие — прозина се той с онази сладострастна грациозност, от която столът пращи — забравихте дрипавия огняр на Стоманения рейд. Какво ви струваше да превозите клетника? Той молеше така мило. Има излишни легла и сухари. Вие му отказахте, Мард, той гласно ви прати по дяволите — и вие отидохте по дяволите. Няма защо да се оплаквате.
Лицето на Мард се наля с кръв.
— Нека тънконогите франтове с батистени кърпички да карат пътници; докато аз съм капитан на „Морския скакалец“, при мене такъв баласт няма да има. Аз съм товарен платноход.
— Ще има — рече Алигу.
— Не ме дразнете.
— Да се обзаложим от скука.
— За какъв срок?
— За година.
— Добре. Колко залагате?
— Двадесет.
— Малко е. Искате ли петдесет?
— Все едно — рече Алигу, — паричките са мои, вас не ви върви на лека печалба. Аз спя.
— Искат — проговори Мард — да се проваля с пътника. Глупости!
От палубата долетя тропот, взрив от смях; океанът му пригласяше с печално бучене. Виковете се усилиха; отделни думи проникнаха в каютата, но беше невъзможно да се разбере какво се е случило. Мард погледна въпросително боцмана.
— Какво правят? — попита капитанът. — Какво веселие е това?
— Ще видя.
Боцманът излезе. Роз се вслуша и рече:
— Матросите са се върнали от брега.
Мард се приближи до вратата, бутна я нетърпеливо и удържа хвръкналата от вятъра шапка. Тъмният силует на кораба шумеше от развълнувани, тревожни гласове; всред тълпата матроси на шканците блестеше светлина; в светлината чернееха рамене и глави. Мард разбута хората.
— По какъв случай тоя бал? — рече Мард. Фенерът стоеше в краката му, светлината падаше на палубата. Всички мълчаха.
Тогава, като погледна право пред себе си, капитанът видя лицето на един непознат човек, мургаво, потрепващо лице, с неподвижни искрящи очи. Беше без шапка. Тъмните му коси падаха под раменете. Беше облечен с доста измачкан костюм с градска кройка, носеше високи ботуши. Погледът на непознатия минаваше бързо от лице на лице; поглед, вкопчващ се като хващаща здраво ръка.
Изуменият Мард се почеса по лявата буза и шумно въздъхна; изби го тревога.
— Кой сте вие? — попита Мард. — Откъде сте?
— Аз съм Гнор — рече непознатият. — Матросите ме доведоха. Аз живеех тук.
— Как? — попита пак Мард, забравил за болната си ръка; той едва се сдържаше да не извика срещу измъчващото го със своята загадъчност събрание. Лицето на непознатия караше капитана да се мръщи. Той не разбираше нищо. — Какво казвате?
— Аз съм Гнор — рече непознатият. — Доведе ме вашата лодка… Аз съм Гнор.
Мард погледна матросите. Мнозина се усмихваха с напрегнатата, неловка усмивка на хора, обзети от остро любопитство. Боцманът стоеше отляво на Мард. Той беше сериозен. Мард не беше свикнал на мълчание и не понасяше загадките, но по изключение не избухна: тихият мрак, изпълнен с тъга и големи звезди, възпря неговото избухване със странна сила, задължителна като тросната повеля.
— Ще се пръсна — рече Мард, — ако не узная тутакси каква е работата. Говорете.
Тълпата се раздвижи; от нея излезе един възрастен матрос.
— Той — започна матросът — стреля два пъти в мене и веднъж в Кент. Ние не го закачахме. Той тръгна срещу нас. Четирима от нас мъкнеха дърва. Беше още светло, когато попаднахме на него. Кент, когато го видял, отначало се изплашил, после ме повика; тръгнахме заедно. Той излезе от каменната пролука срещу водата. Дрехите му бяха съвсем други — не тези, които има сега. Досега не съм виждал такива дрипи. Козината от кожите по него стърчеше като трева по изгнил покрив.
— Това е малък остров — рече Гнор. — Живея отдавна тук. От осем години. Трудно ми е да говоря. Твърде много и отдавна мълча. Отвикнал съм.
Той старателно разчленяваше думите, рядко им даваше необходимия израз, а от време на време правеше паузи, през които устните му не преставаха да се движат.
Матросът изплашено погледна Гнор и се обърна към Мард:
— Той стреля с револвер, после се закри с ръка, извика и стреля още веднъж. Нещо ме удари по главата, аз паднах, мислех, че ще спре. Кент тичаше срещу него, но като чу третия изстрел, отскочи настрана. Повече не стреля. Повалих го на земята. Той сякаш се зарадва от това, защото не се обиди. Помъкнахме го към лодката, той се смееше. Тогава между нас, досам водата, стана малко обяснение. Аз нищо не можех да разбера, тогава Кент ме вразуми. „Той иска — рече Кент — да го оставим да се преоблече.“ Едва не пукнах от смях. Ала без да го изпускаме нито крачка, тръгнахме натам, накъдето ни водеше — и какво мислите?… Той имаше, знаете ли, малък гардероб в една каменна ракла, нещо като моето сандъче. Докато навличаше премяната си и превързваше цицината на главата си, Кент ми рече: „Слушай, той е от претърпелите корабокрушение, чувал съм такива истории.“ Тогава този човек ме хвана за ръка и ме целуна, а после целуна и Кент. Да си призная, беше ми чоглаво на душата, задето го ударих два пъти, когато го настигнах…
— Защо вие — рече Мард, — защо вие сте стреляли по тях? Обяснете.
Гнор гледаше отвъд старото лице на Мард — в тъмнината.
— Разберете — продума той с особено усилие на гласа, което накара мнозина да трепнат, — осем години. Сам. Слънце, пясък, лес. Безмълвие. Една вечер падна мъгла. Чуйте: видях лодка; тя идеше откъм морето: в нея имаше шест души. Пясъкът шуми. Хората слязоха на брега, викат ме, смеят се и ми махат с ръце. Аз се затичах, запъхтян, но не можах да кажа дума, нямах думи. Те всички стояха на брега… живи лица, както сега вие. Изчезнаха, когато бях до тях, на по-малко от пет крачки. Мъглата отнесе лодката. Дигна се мъглата. Всичко беше по старому. Слънце, пясък, безмълвие. И море наоколо.
Моряците се събраха по-близо, някои се повдигнаха на пръсти, дишайки във вратовете на предните. Други се обръщаха, сякаш търсеха да споделят впечатлението си със същество, по-висше от човек. Тишината стигна до крайно напрежение. Един дрезгав глас рече:
— Мълчете.
— Мълчете — подхвана друг. — Оставете го да се изкаже.
— Така се случваше много пъти — продължаваше Гнор. — Свърших с това, че почнах да стрелям. Гърмежът унищожаваше видението. След това обикновено цял ден не можех да ям. Днес не повярвах; както винаги, не повече. Тежко е да си сам.
Мард поглади болната си ръка.
— Как се казвате?
— Гнор.
— На колко години сте?
— На двадесет и осем.
— Какъв сте?
— Син на инженер.
— Как сте попаднали тук?
— Това — рече неохотно Гнор — ще разправя само на вас.
Гласовете им твърдо и тежко се губеха в тъмнината на морето: мрачен — единият, звънък — другият; гласове на различни хора.
— Вие сте чисто облечен — продължаваше Мард, — това е необяснимо за мене.
— Пазех се — рече Гнор — за по-добри дни.
— Вие сте се обръснали също?
— Да.
— С какво се хранехте?
— С каквото се случи.
— На какво се надявахте?
— На себе си.
— И на нас ли също?
— По-малко, отколкото на себе си. — Гнор тихо, но изразително се усмихна и всички лица отразиха тази усмивка. — Вие можехте да срещнете труп, идиот или човек. Аз не съм труп и не съм идиот.
Роз, застанал зад Гнор, здраво го стисна за рамото и като извади кърпа от джоба си, шумно се изсекна; той беше във възторг.
Ироничният поглед на Алигу се спря на Мард. Те се гледаха един друг в очите като авгури, които прекрасно разбират каква е работата. „Ти загуби баса, май“ — говореше лицето на щурмана. „Ще видиш как ще те хързулна“ — отвърна погледът на Мард.
— Елате насам — рече капитанът на Гнор. — Елате с мене. Ще си поприказваме долу.
Те излязоха от кръга; множество очи изпратиха високия силует на Гнор. След една минута на палубата останаха три групи, които разговаряха полугласно за тайните на морето, за суеверията, за душите на умрелите, за потъналата земя, за огнения бриг от Калифорния. Четиринадесет възрастни момчета, като се пулеха страшно и тайнствено кашляха, говореха си за белезите на пиратите, за странствуванията на проклетото буре с водка, за миришещите на риба сирени, за подводната пещера, пълна със златни кюлчета. Въображението им, разтърсено като от гръм, се носеше през глава. Макар че допреди малко очакваха неумолимата и сигурна смърт, те забравиха за това; опасността от гибел беше за тях в кръга на делничното, за нея не си струваше да се приказва.
Светлината на забравения фенер изтръгваше от тъмнината плътно затворения люк на трюма, борда и долната част на вантите. Алигу вдигна фенера; сенките прескочиха борда.
— Вие ли сте, Мард — рече Алигу, като доближи фенера до лицето на идващия. — Да, вие сте, телето не греши. А той?
— Всичко е наред — отвърна предизвикателно Мард. — Няма защо да се безпокоите, Алигу.
— Добре, но вие загубихте баса.
— А може би вие?
— Как — възрази щурманът учуден, — тук ли ще го оставите? А не се ли страхувате от бунт?
— И аз не съм от камък — рече Мард. — Той ми разправи една мръсна история… Не, сега няма да говоря за това. Макар че…
— Хайде! — От нетърпение Алигу пристъпваше от крак на крак. — Слагай парите на бурето!
— Оставете ме на мира!
— Тогава позволете да ви честитя пътника.
— Пътника ли? — Мард се приближи до фенера и Алигу видя злорадото му, тържествуващо лице. — Пресъблазнителний и прескъпи Алигу, вие сбъркахте. Аз го наех за два месеца пазач на моите сватбени свещници, а заплатата му платих предварително, за което имам разписка; запомнете това, жестоки Алигу, и си останете със здраве.
— Виж ти, майстор — рече слисан щурманът след дълго, неприятно мълчание. — Добре, удръжте от моята заплата.
На перваза седеше човек. От височината на третия етаж той гледаше долу вечерната суетня на улицата. Къщата, паважът и човекът трепереха от грохота на колите.
Човекът седя дълго — докато черните ъгли на покривите потънаха в чернилката на нощта. Уличните светлини хвърляха долу живи сенки: сенките на минувачите се догонваха, сянката на коня местеше нозе. Малките петна от фенерите на каретата препускаха беззвучно по паважа. Черната дупка на пресечката, пълна с фантастични силуети, с жълти от светлината прозорци, с улично свиркане и глъчка, напомняше живота на плъхове в боклукчийска яма, осветена от ръждясалия фенер на вехтошаря.
Човекът скочи от перваза, но скоро си намери ново занимание. Взе да пали и гаси електричеството, като се мъчеше да улучи с поглед предварително набелязаната точка върху тапетите; стаята блясваше и се губеше, подчинявайки се на щракането на ключа. Човекът силно се отегчаваше.
Кой знае с какво щеше да се занимае след това, ако до края на вечерта беше останал самичък. От известно време му доставяше тихо удоволствие да седи в къщи, като прекарва безцелни дни, лишени от грижи и развлечения, от интересни мисли и дела, да гледа през прозореца, да се рови в стари писма и с тях да се отделя от настоящето; не го влечеше никъде и нищо не му се искаше; имаше добър апетит, здрав сън; вътрешното му състояние напомняше в миниатюр прозявката на човек, който се е уморил от някой заплетен ребус и накрая е захвърлил това занимание.
Така изморява животът и така се проявява у мнозина умората; душата и тялото се задоволяват с глупости и отговарят на всичко с гримаса на сиво равнодушие. Ениок обмисли този въпрос и откри, че остарява. Но и това му беше безразлично.
На вратата се почука: отначало тихо, после по-силно.
— Влезте — рече Ениок.
Човекът, който прекрачи прага, се спря пред Ениок, затвори вратата с ръка зад себе си и леко се наведе в напрегнато очакване. Ениок го изгледа втренчено и се отдръпна в ъгъла; не беше по силите му да забрави това лице, мускулесто, с малка брадичка и малка уста.
Влезлият, застанал на вратата, изпълваше със себе си света; и Ениок, олюлян от биещ в главата му тревожен камбанен звън, видя ясно това лице такова, каквото беше то преди, отдавна. Сърцето му за един нетърпим миг престана да бие; изтръпнал и слисан, той търкаше мълком ръце. Гнор шумно въздъхна.
— Това сте вие — глухо рече той. — Вие, Ениок. Ето ни заедно. Радвам се.
Двамата, застанали един срещу друг, мъчително бледнееха, като се усмихваха със стиснати уста.
— Измъкна се! — извика Ениок. Това беше болезнен вопъл на ранен. Той удари силно с пестник по масата, като си разкървави ръката; събрал всичката сила на волята си, той овладя, доколкото беше възможно, разиграните си нерви и се изправи. Беше извън себе си.
— Това сте вие! — повтори Гнор, като се наслаждаваше. — Това сте вие! От глава до пети, в цял ръст… Мълчите ли? Осем години чаках тази среща! — Нервното му, вбесено лице трепереше от конвулсия. — Очаквахте ли ме?
— Не. — Ениок се приближи до Гнор. — Знаете ли, това е катастрофа. — Обуздал страха си, той изведнъж рязко се промени и стана такъв, какъвто беше винаги. — Аз лъжа. Много се радвам, че ви виждам, Гнор!
Гнор се засмя.
— Вие едва ли ми се радвате, Ениок. В душата ми се надигат много, твърде много мисли и чувства… Ако можех да стоваря отведнъж всичко върху главата ви! Стига викове. Аз утихнах.
Той млъкна; страшно спокойствие, наподобяващо неподвижността на работещ парен котел, му даде сили да говори по-нататък.
— Ениок — рече Гнор, — да продължим нашата игра.
— Аз живея в хотел — Ениок сви рамене в знак на съжаление. — Неудобно е да преча на съседите. Изстрелите са малко популярна музика… Но ние, разбира се, ще измислим нещо.
Гнор не отговори; навел глава, той мислеше как може да излезе жив оттук. „Затова пък до края ще стоя прав и Кармен ще научи за това. Парченцето олово ще осмисли всичките ми осем години, като точката в мишената.“
Ениок го гледа дълго. Любопитството е неизчерпаемо.
— Вие как…? — поиска да попита Ениок. Гнор го прекъсна.
— Не е ли все едно? Аз съм тук. А вие, вие как затворихте устата на хората?
— Парите — късо рече Ениок.
— Вие ме плашите — заговори Гнор. — Може би сега съм спокоен наглед, но душно и тясно ми е с вас, въздухът, който дишате, ми е противен. За мене вие сте повече от враг — вие сте моят ужас. Можете да ме гледате, колкото щете. Аз не съм от ония, които прощават.
— Защо прощаване? — рече Ениок. — Винаги съм готов да заплатя. Думите сега са безсилни. Грабна ни ураган; който не си разбие челото, той е правият.
Той запуши с леко треперещи пръсти една пура и смукна силно, гълтайки жадно дима.
— Да хвърлим жребий.
Ениок кимна с глава, позвъни и рече на лакея:
— Донесете вино, пури и карти.
Гнор седна до масата; тягостно вцепенение го прикова на стола; той дълго седя, покрусен, стиснал ръце между коленете си, като се мъчеше да си представи как ще стане всичко; подносът звънна в лакътя му; Ениок се отдръпна от прозореца.
— Ще направим всичко прилично — без да повишава глас, рече той. — Това вино е по-старо от вас, Гнор; вие сте се измъчвали в горите, целували сте Кармен, учили сте и сте се родили, а то е лежало вече в избата. — Той наля вино на себе си и на Гнор, като се стараеше да не го разлее. — Ние, Гнор, обичаме една жена. Тя предпочете вас, а моята страст поради това стигна до чудовищни размери. И това може би е моето оправдание. А вие биете в целта.
— Ениок — захвана Гнор, — едва сега ми дойде наум, че при други обстоятелства ние може би нямаше да бъдем врагове. Но това е така, между другото. Аз искам справедливост. Главата ми се облива в сълзи и кръв при мисълта за онова, което преживях. Но аз го преживях, слава богу, и залагам живот срещу живот. Отново ще има какво да рискувам, не по ваша вина. Много са моите бели коси, а нямам още трийсет години. Търсих ви упорито и дълго, работех като кон, за да печеля пари, премествах се от град в град. Сънувах ви. Вас и Кармен.
Ениок седна срещу него; поел чашата в лявата си ръка, с дясната разпечата колодата карти.
— Черната ще отговори за всичко.
— Добре. — Гнор протегна ръка. — Позволете аз да започна. А преди това ще пия.
Той взе чашата и като отпиваше от нея, изтегли една карта. Ениок задържа ръката му и рече:
— Картите не са размесени.
Той почна да размесва картите, дълго ги разбърква, после ги разгъна като ветрило на масата, с гръб нагоре.
— Щом искате, почнете пръв.
Гнор взе една карта, без да размисля, първата, която му попадна под ръката.
— Вземете вие.
Ениок избра от средата, искаше да я погледне, но размисли и погледна партньора си. Очите им се срещнаха. Ръката на всеки лежеше върху картата. Не беше така лесно да я вдигнеш. Пръстите не се подчиняваха на Ениок. Той направи усилие, за да ги накара да го слушат, и хвърли асо купа. Червената бройка блесна като светкавица, радостно — за единия, мрачно — за другия.
— Шестица каро — рече Гнор, като откри своята. — Да почнем отново.
— Това е като двоен изстрел. — Ениок вдигна пръсти над колодата и като се побави, взе крайната.
— Ето тази беше до нея — забеляза Гнор, — тя ще бъде моя.
— Купи и каро светят в очите ви — рече Ениок, — пики в моите. — Той се успокои — първата карта беше по-страшна, — но чувствуваше нейде вътре, че това ще свърши зле за него. — Открийте отначало вие, иска ми се да продължа удоволствието.
Гнор вдигна ръка, показа вале купа и го хвърли на масата. Конвулсия стисна гърлото му, но той се сдържа, само очите му блеснаха със странна и зловеща веселост.
— Така си е — рече Ениок, — картата ми е тежка; предчувствието, изглежда, няма да ме измами. Двойка пика.
Той я накъса на множество парченца, подхвърли ги нагоре и бели струйки, нашарили въздуха, застлаха масата с бели, неравни петна.
— Смърт на двойката — проговори Ениок, — смърт и за мене.
Гнор го погледна втренчено, стана и тури шапката си. В душата му нямаше жал, но усещането на близката чужда смърт го караше да преживее една отвратителна минута. Той потърси подкрепа в спомените си: бледите дни на отчаянието, станали от гроба на Аш, обкръжиха Гнор като зловещ хоровод; правият е той.
— Ениок — внимателно рече Гнор, — аз спечелих и се оттеглям. Отдайте своя дълг на съдбата без мене. Но аз имам една молба: кажете защо се събудихме тримата в един ден, когато вие, както изглежда, бяхте решили вече моята участ? Можете и да не отговорите, не настоявам.
— Причината е цветето от Ванкувър — не отговори веднага Ениок и взе трета пура. — Ще ви направя нещо като малка изповед. Цветето донесох аз, не помня името му; то е малко, зелено, с кафяви тичинки. Венчето му се разтваря всяка сутрин, затваря се към единайсет. Предния ден казах на оная, която продължавам да обичам: „Станете рано, ще ви покажа един каприз на растителния свят.“ Вие познавате Кармен, Гнор: трудно й е да откаже на друг дори едно малко удоволствие. Пък и това е доста интересно. Сутринта самата тя беше като цвете. Излязохме на терасата. Аз носех в ръцете си сандъчето с растението. Венчето, подобно на скакалец, бавно разперваше листенца. Те се изравняваха, напрягаха се и цветето почна да се поклаща от ветреца. То не беше съвсем красиво, но беше оригинално. Кармен гледаше и се усмихваше. „То диша — рече тя, — толкова мъничко.“ Тогава аз я хванах за ръката и й казах това, което дълго ме измъчваше, казах й своята любов. Тя се изчерви, като ме гледаше втренчено и отрицателно клатеше глава. Лицето й ми каза повече, отколкото старата дума „не“, на която съвсем не ме бяха приучили жените. „Не — рече тя студено, — това е невъзможно. Прощавайте.“ Тя постоя известно време, замислена, после отиде в градината. Настигнах я, болен от мъка, и продължих да й говоря не знам какво. „Опомнете се“ — рече тя. Извън себе си от страст, аз я прегърнах и целунах. Тя замря; притиснах я до сърцето си и я целунах по устните, но силите й тутакси се върнаха, тя извика и се изтръгна. Така беше. Аз можех само да ви отмъщавам; аз отмъщавах. Бъдете уверен, че ако се бяхте спънали в черната карта, нямаше да ви спра.
— Зная това — възрази спокойно Гнор, — двама не можем да живеем на света. Прощавайте.
Детското живее у човека до стари години — Ениок задържа Гнор с поглед и му запречи вратата.
— Вие — рече самолюбиво той, — вие, гъвкава човешка стомана, трябва да помните, че сте имали достоен противник.
— Вярно — отвърна сухо Гнор, — плесница и ръкостискане — с това бих ви изразил целия. По известна причина няма да направя първото. Приемете второто.
Те си подадоха ръце, стиснаха си един другиму пръстите. Това беше странно, злобно и замислено ръкостискане на силни врагове.
Затворената от Гнор врата прекъсна последния им поглед, Ениок наведе глава.
— Оставам с такова чувство — прошепна той, — като че е имало шумен, шеметен, страшно хубав бал; той трая дълго и всички са изморени. Гостите са се разотишли, стопанинът е останал сам; една след друга гаснат свещите, настъпва мрак.
Той се приближи до масата, намери, като разхвърля картите, револвера и с дулото му се почеса по слепоочието. Досегът на студената стомана до горещата кожа беше почти приятен. После взе да си припомня живота и се учуди: всичко в него му изглеждаше старческо и глупаво.
— Можех да го измамя — рече Ениок, — но не съм свикнал да бягам и да се крия. А това би било неизбежно. За какво? Аз взех от живота всичко, каквото исках, освен едно. И с това „едно“ си строших главата. Не, всичко стана някак съвсем навреме и импозантно.
— Глупава смърт — продължаваше Ениок, като въртеше барабана на револвера. — Досадно е да умреш така, от куршум. Аз мога да измисля нещо друго. Какво — не зная; трябва да се поразходя.
Бързо се облече, излезе и тръгна да скита по улиците. В туземните квартали светеха маслени фенери от червена и синя хартия; миришеше на загоряло масло, на отпадъци, на мазен прах. Лепкав мрак изпълваше пресечките; дрънчаха самотни ръчни колички; фантастичните контури на храмовете блещукаха с редки светлини. Паважът, осеян с обелки от плодове, със слама и парчета накъсани вестници, обкръжаваше подножието на уличните фенери със светли дискове; сновяха минувачи; високи, завити до очите жени вървяха с бавна походка; черните им очи, замъглени от влажен блясък, канеха на оръфаните рогозки, при купчината голи деца и мръсния петел на семейството, който поглажда брада зад чашата с портокалова вода.
Ениок вървеше, свиквайки с мисълта за близката си смърт. Зад ъгъла се разнесе меланхоличният стон на туземен барабан, пронизителният вой на рогове — адска музика съпровождаше нощната религиозна процесия. Тутакси иззад старата къща се изсипа гъста тълпа; отпред, като се кривяха и размахваха тояги, тичаха насам-натам налудничави пророци: орляк хлапета се мъкнеха отстрани; на високи, украсени с резба пръчки се люлееха малки фенери, изображения на светии, сгърчени тъмни идоли, напомнящи свирепи младенци в майчина утроба; полуосветеното море от глави се притискаше около тях с вопли и ридания; блестеше мъждивата позлата на дървото; металическите хоругви, блъскани една от друга, звъняха и дрънчаха.
Ениок се спря и се усмихна; дойде му наум една дръзка мисъл. Решил да умре шумно, той бързо подири с очи най-почтения, окичен с дрънкалки старец. Старецът имаше строго, развълнувано и молитвено лице; Ениок се разсмя; тежките, неравномерни удари на сърцето му за миг пресякоха неговото дишане; после, почувствувал, че се руши връзката му с живота и тъмен ужас замайва главата му, той се спусна сред навалицата.
Процесията спря; мургави рамене блъскаха Ениок от всички страни; смесеното, горещо дишане, миризмата на пот и восък го зашеметиха, той се олюля, но не падна, вдигна ръце и като разтърсваше грабнатия от стареца идол, викна с всички сили:
— Танцувачи, голи маймуни! Плюйте на своите дръвчета! Вие сте много забавни, но ми дотегнахте!
Свирепият рев го възбуди; в изстъпление, без да съзнава вече какво прави, той запрати идола в първото обезобразено от злоба кафяво лице; пръстеният бог се разби в паважа на парчета. В същото време резлив удар по лицето повали Ениок; взрив на ярост премина над него; тялото му затрепера и се изпъна.
Като приемаше последните, доубиващи го удари на фанатиците, Ениок, обхванал с ръце главата си, обляна с кръв, чу ясен, идещ като че отдалече глас; този глас повтори собствените му неотдавнашни думи:
„Балът свърши, разотидоха се гостите, стопанинът остана сам. И мрак покрива залите.“
„Човекът има власт над миналото, настоящето и бъдещето.“
След като помисли това, Гнор се обърна към миналото. Там беше младостта му: нежните, озаряващи душата гласове на чистата любов; пленително-замайващият главата ужас от все по-пълно и по-радостно звучащия живот; тъмният ад на мъката — осем години на потрес, на безумна жажда, на сълзи и проклятия — чудовищен, безобразен жребий; шега на времето; планина, срината върху едно дете; слънце, пясък, безмълвие. Дни и нощи на молитви, отправени към самия себе си: „Спаси се!“
Той стоеше сега сякаш на върха на планина, дишаше още зачестено и уморено, но с отдъхващо тяло и освободена душа. Миналото лежеше на запад, в страната на светлите възгласи и уродливите сенки; той гледа дълго натам, където всичко имаше едно име — Кармен.
И като прости на миналото, като го унищожи, той остави само името — Кармен.
В настоящето Гнор виждаше себе си, изгорен от безгласна любов, от многогодишно страдание, окаменяло в едно желание, по-силно от закона и радостта. Той беше обзет от мъка, която увеличаваше с всеки ден силата му да я понася. Това беше югът на живота, неговото знойно пладне; горещи, сини сенки, жажда и ромон на невидим още извор. Всичко имаше едно име — Кармен. Само едно имаше той в настоящето — името, обвеяно с вълнение, боготвореното име на жената със златна кожа — Кармен.
Бъдещето беше разумен изток, утринник, звезда, гаснеща над чудна мъгла, радостна бодрост на зора, сълзи и смях на земята; бъдещето можеше да има само едно-единствено име — Кармен.
Гнор стана. Звънливата тежест на секундите го душеше. От време на време пълният блясък на съзнанието му го изправяше на крака в цял ръст пред затворената врата на ненастъпилото още щастие; той си спомни, че се намира тук, в този дом, дето всичко му е познато и страшно близко, а самият той е чужд и ще бъде чужд дотогава, докато се покаже от вратата онази, за която той е свой, роден, близък, загубен, чакан, любим.
Така ли е това? Острата вълна на мисълта падаше, унищожена от вълнението, и Гнор се мъчеше с новото, ужасното, което неговата душа отхвърляше, както религиозният човек отхвърля кощунството, което натрапчиво дълбае мозъка му. Осем години лежаха между тях. Животът на Кармен течеше свой, независим от неговия, и той вече я виждаше, намерила щастието си с друг, да си спомня сегиз-тогиз за него в сънищата си или може би в минути на замисленост, когато скръбната неудовлетвореност от живота бива прекъсната от мимолетно развлечение, от смеха на гостенин, от грижата на деня, от интереса на минутата. Стаята, дето седеше Гнор, му спомняше най-хубавите дни: ниска мебел с цвета на здрача, бледи стени, замислен вечерен прозорец, полуспусната завеса с проникваща под нея светлина от съседната зала — всичко живееше също както него с болезнено неподвижен живот, замирайки от очакване. Гнор искаше само едно — чудо, чудото на любовта, на срещата, която да срази мъката, на огнения удар — оня удар, пред който замлъква безсилно езикът, тъй като в света няма радост, по-голяма и неизразима от развълнуваното лице на жена. Той я чакаше кротко като дете; жадно като изнурен любовник; страшно и мълчаливо като човек, който си възстановява правото. В една секунда той преживяваше години; обкръжаваше го свят, пълен с нетърпелива любов; болен от надежда, смутен, усмихващ се, Гнор стоеше и чакаше — и очакването го вцепеняваше.
Ръката, дръпнала завесата на вратата, направи онова, което беше свръх силите на Гнор; той се спусна напред и се спря, отстъпи назад и занемя; всичко, последвало по-нататък, зароби навеки паметта му. И онази, която преди много години му беше изсвирила първата половина на една старинна песничка, влезе в стаята. Лицето й се отдели и удесетори пред очите на Гнор; той я хвана за раменете, безсилен да се владее, забравил какво е казал; звукът на собствения му глас му се стори плах и слаб и с вик, с неизразимото отчаяние на щастието, приемащо глухо и сляпо първата, още мъчителна от риданията ласка, той падна в краката на Кармен, като ги обгърна с ревнивия пръстен на своите разтреперани, измъчени ръце. През коприната на роклята нежната топлина на коленете се долепи до бузата му; той се опиваше от нея, като притискаше още повече глава, и с мокро от безумни сълзи лице мълчеше, изгубен за всичко.
Мъничките, меки ръце се опряха на главата му, оттласнаха я, обхванаха я и я прегърнаха.
— Гнор, мили мой, мое момче — дочу той след вечност от блажена мъка. — Ти ли си? Аз те чаках — дълго, дълго те чаках и ти дойде.
— Мълчи — рече Гнор, — остави ме да умра тук, в твоите крака. Не мога да сдържа сълзите си, прости ми. Какво стана с мене? Сън ли бе то? Не, по-лошо. Още не смея да зърна твоя поглед, Кармен; не ме изправяй, добре ми е така, винаги съм бил твой.
Тъничката, висока девойка се наведе над човека, който целуваше роклята й. Мигновено и чудесно се промени нейното лице; прекрасно преди, то беше сега повече от прекрасно — радостно, страстно оживено лице на жена. Те седнаха като деца на пода, без да забелязват това, като си стискаха ръцете, като се гледаха един друг в лицето, и всичко, с което двамата бяха живели преди срещата им, опустя.
— Гнор, къде замина ти, къде е твоят живот? Аз не го усещам, не го чувствувам… Нали той е мой, от първата до последната минута… Какво се случи с тебе?
Гнор вдигна девойката високо на ръце, като я притискаше до себе си и я целуваше по очите и устните; тънките й, силни ръце държаха главата му, без да се откъсват, и я привличаха към тъмните си очи.
— Кармен — рече Гнор, — настъпи време да довършиш арията. Аз дойдох при тебе с дълго, любещо усилие: вземи ме, лиши ме от живот, направи каквото искаш. Аз доживях своето. Гледай ме, Кармен, гледай ме и запомни. Аз не съм същият, ти си същата; но ще оздравее душата ми — и още в първото ранно утро няма да остане нищо от нашата раздяла. Ще я заглуши любовта. Не питай; после, когато изчезне това безумие: безумието на твоите колене, на твоето тяло, на твоите очи и думи, на първите думи през тези осем години, ще ти разправя една приказка и ти ще си поплачеш. Сега не бива да плачеш. Нека всички живеят така. Вчера ти ми свири, а днес сънувах, че ние никога вече няма да се срещнем. Побелях от този сън — значи обичам. Това си ти, ти!…
Техните сълзи се смесиха още веднъж — завидни, редки сълзи — и тогава, като отстрани бавно девойката, Гнор, усмихнат, погледна за първи път в нейното устремено към него, бледо от дългите призиви, тъгуващо, мило лице.
— Как съм могъл да живея без тебе — рече Гнор, — сега не мога да разбера това!
— Никога не съм мислила, че си умрял.
— Ти живееше в сърцето ми. Ние ще бъдем винаги заедно. Няма да се отделя нито крачка от тебе. — Той целуваше миглите й; те бяха мокри, мили и солени. — Не питай за нищо, аз още не се владея. Забравих всичко, което исках да ти кажа, когато идех насам. Ето още малко сълзи, последните. Аз съм щастлив!… Но не бива да мислим за това. Да простим на живота, Кармен; той е беден пред нас. Дай да те прегърна. Ето така. И мълчи.
В същото време, но може би малко по-късно от описаната от нас сцена по улицата вървеше един минувач — гладко избръснат господин с живи очи. Вниманието му беше привлечено от звуци на музика. Нейде дълбоко в големия висок дом неизвестен музикант свиреше на пиано втората половина от една ария, добре позната на минувача. Минувачът се спря, както се спират, възползувани от първия случай, малко заетите хора, послуша малко и тръгна нататък, като си тананикаше полугласно тази песничка:
Забравата скръбна лъжа е за нас,
едничък я гробът познава.
Додето сме живи, за прежната страст
напразно ще търсим забрана.
Остава в сърцето навеки страстта:
море по-дълбоко не знае света.
На Нина Николаевна Грин подарява и посвещава авторът
23 ноември 1922 г.
Лонгрен, морякът от якия тристатонен бриг „Орион“, на който прослужи десет години и към който бе привързан по-силно от син към родната си майка, трябваше най-после да напусне службата.
Това се случи така. При едно от редките си завръщания в къщи той не видя както друг път още отдалеч на прага на своя дом жена си Мери да пляска с ръце, а после да тича насреща му задъхана. Вместо нея до детското креватче — нова вещ в малката къща на Лонгрен — стоеше развълнувана съседката.
— Три месеца се грижих за нея, съседе — каза тя, — виж дъщеря си.
Смъртнобледен, Лонгрен се наведе и видя едно осеммесечно същество, което съсредоточено се взираше в дългата му брада, после седна, отпусна глава и взе да суче мустака си. Мустакът му беше мокър от дъжда.
— Кога умря Мери? — попита той.
Жената разказа печалната история, като прекъсваше разказа си и нежно гукаше на момиченцето, уверявайки, че Мери е в рая. Когато Лонгрен научи подробностите, раят му се видя малко по-светъл от бараката им за дърва и той помисли, че ако можеха сега да бъдат заедно и тримата, пламъкът на обикновената им лампа щеше да бъде незаменима радост за отишлата в незнайна страна жена.
Преди три месеца материалното положение на младата майка съвсем се влошило. Повече от половината пари, които Лонгрен оставил, отишли за лекуване след трудното раждане и по грижи за здравето на новороденото; накрая изчерпването на тая малка, но необходима за преживяване сума заставило Мери да поиска пари назаем от Менерс. Менерс имаше хан и бакалница и минаваше за състоятелен човек.
Мери отишла при него в шест часа вечерта. Към седем съседката я срещнала по пътя за Лис. Разплакана и разтревожена. Мери й казала, че отива в града, за да заложи венчалния си пръстен. Тя прибавила, че Менерс бил съгласен да й даде пари, но в замяна поискал от нея да му стане любовница. Мери не успяла да измоли нищо.
— В къщи нямаме трохичка хляб — казала тя на съседката си. — Ще отида до града и до завръщането на мъжа ми ще преживеем криво-ляво с детето.
Тази вечер времето било студено, ветровито. Съседката напразно уговаряла младата жена да не тръгва толкова късно за Лис: „Ще се измокриш, Мери, ръми, а току-виж, вятърът донесъл и пороен дъжд.“
За да отиде от крайморското село до града и да се върне обратно, й били необходими най-малко три часа бърз ход, но Мери не послушала съветите на съседката. „Стига съм ви додявала казала тя, — и без това почти не остана семейство, от което да не съм заела хляб, чай или брашно. Ще заложа пръстена и толкоз.“ Тя отишла, върнала се, но на другия ден легнала в силна треска и загубила съзнание; лошото време и вечерният дъжд предизвикали възпаление на белите дробове, както казал градският лекар, извикан от добросърдечната съседка. След седмица в двойния креват на Лонгрен останало празно място и съседката се преселила в дома му, за да храни и гледа момиченцето. За нея, самотната вдовица, това не представлявало трудност.
— Пък и — прибави тя — без такова глупаче е скучно.
Лонгрен отиде в града, получи каквото имаше да получава, сбогува се е другарите си и се зае с отглеждането на малката Асол. Докато момиченцето се научи да ходи уверено, вдовицата живееше при моряка и заместваше майката на сирачето. Но щом Асол престана да пада, когато прекрачваше прага, Лонгрен заяви решително, че отсега нататък сам ще се грижи за детето си. Поблагодари на вдовицата за дейното й съчувствие и заживя самотния живот на вдовец, съсредоточил всичките си помисли, надежди, любов и спомени върху малкото същество.
Десетгодишният скитнически живот беше оставил в ръцете му съвсем малко пари. Той започна да работи. Скоро по градските магазини се появиха неговите играчки — изкусно направени малки модели на лодки, катери, еднопалубни и двупалубни платноходки, крайцери, параходи — с една дума, всичко, което му беше близко и поради характера на работата отчасти му заместваше грохота на пристанищното всекидневие и живописния труд при плаванията. По този начин Лонгрен успяваше да припечели толкова, колкото му беше необходимо, за да преживява икономично. Необщителен по природа, след смъртта на жена си той стана още по-затворен и саможив. Понякога в празник го виждаха в кръчмата, но той никога не се застояваше там, а набързо изпиваше при тезгяха чаша водка и си отиваше, като в отговор на всички реплики и кимвания на съседите отправяше наляво и надясно по едно кратко: „да“, „не“, „здравей“, „сбогом“, „горе-долу“. Гости не понасяше, принуждаваше ги да си отидат тихо, не със сила, а с такива намеци и измислени поводи, че на посетителя не оставаше нищо друго, освен да намери причина, която не му позволява да остане повече.
Не посещаваше никого; така между него и земляците му се появи студенина и отчужденост и ако занятието на Лонгрен — играчките — зависеше повече от селските работи, той щеше да изпита по-силно последствията от тези отношения. Стоки и хранителни продукти купуваше от града — Менерс не можеше да се похвали, че Лонгрен е купил от него дори кутийка кибрит. Той вършеше сам и цялата домакинска работа, като изучаваше търпеливо сложното и непривично за мъжа изкуство — отглеждането на дете.
Асол беше вече на пет години и баща й започна да се усмихва все по-меко и по-меко, загледан в нейното нервно, добро личице, когато тя, седнала на коленете му, разгадаваше тайната на закопчаната му жилетка или забавно тананикаше моряшки песни — диви „гръмкостишия“. Изпети с детския глас и обикновено без буквата „р“, тези песнички напомняха танцуваща мечка, накичена с небесносиня панделка. По това време се случи едно събитие, чиято сянка, паднала върху бащата, покри и дъщерята.
Беше пролет, ранна и сурова като зима, но по-различна от нея. Цели три седмици острият крайбрежен северен вятър притискаше студената земя.
Изтеглени на брега, рибарските лодки образуваха на белия пясък дълги редици от черни килове, напомнящи гръбнаци на грамадни риби. В такова време никой не се осмеляваше да ходи на риболов. По единствената улица на селцето рядко можеше да зърнеш човек, излязъл от къщи — студената вихрушка, която се носеше от крайбрежните хълмове към пустошта на хоризонта, превръщаше „чистия въздух“ в жестоко изтезание. Всички комини на Каперна димяха от сутрин до вечер, като рошеха дима над стръмните покриви.
Но тези ветровити дни по-често примамваха Лонгрен от малката му топла хижа, отколкото слънцето, което при ясно време намяташе морето и Каперна с покривала от въздушно злато. Лонгрен излизаше на мостика, накован върху дълга редица от колове, и там, на самия край на този дъсчен вълнолом, дълго пушеше разпалваната от вятъра лула и наблюдаваше как откритото на брега дъно дими със сива пяна, която едва успява да следва грамадните вълни. Те препускаха с грохот към черния буреносен хоризонт и изпълваха простора със стада от фантастични гривести същества, които летяха в разюздано, свирепо отчаяние, за да се успокоят нейде далеч. Стоновете и шумовете, ревящата канонада на надигналите се огромни водни маси и почти видимата струя на вятъра, който браздеше околността — толкова силно беше равномерното му препускане, — даваха на изтерзаната душа на Лонгрен оная притъпеност и приглушеност, която снизява мъката до някаква смътна тъга и действува като дълбок сън.
В един такъв ден дванадесетгодишният син на Менерс, Хин, като забеляза, че бащината му лодка се удря о коловете на мостика и ломи борда си, отиде и каза това на баща си. Бурята бе започнала скоро; Менерс бе забравил да изтегли лодката си на пясъка. Той се отправи бързо към водата и там, на края на вълнолома, видя Лонгрен, който стоеше с гръб към него и пушеше. Освен тях двамата на брега нямаше никого. Менерс дойде до средата на мостика, спусна се до бясно плискащата се вода и отвърза шкота. Изправен в лодката, той започна да се промъква към брега, като се държеше с ръце за коловете. Не беше взел весла и в момента, когато се олюля и не успя да се хване за следващия кол, силен удар на вятъра отблъсна носа на лодката от мостика към океана. Сега дори и с цялата дължина на тялото си не би могъл да достигне най-близкия кол. Вятърът и вълните залюшкаха лодката и я понесоха към гибелния простор. Менерс осъзна положението си и поиска да се хвърли във водата, за да доплува до брега, но закъсня с решението си — лодката вече се въртеше близко до края на вълнолома, където значителната дълбочина на водата и яростта на големите вълни вещаеха сигурна смърт. Между Лонгрен и Менерс, отвличан в бурната далечина, имаше не повече от десет сажена, все още спасително разстояние, тъй като на мостчето под самата ръка на Лонгрен висеше навито въже с вплетена на единия му край тежест. Това въже беше окачено тук, за да може при бурно време да го хвърлят от мостика на пристигащите параходи.
— Лонгрен! — завика смъртно изплашеният Менерс. — Защо стоиш като пън? Не виждаш ли, че вълните ме отвличат? Хвърли въжето!
Лонгрен мълчеше и гледаше спокойно мятащия се в лодката Менерс; само лулата му задимя по-силно и той бавно я извади от устата си, за да наблюдава по-добре това, което ставаше.
— Лонгрен! — молеше Менерс. — Не ме ли чуваш, аз загивам, спаси ме!
Но Лонгрен не му каза нито дума; сякаш не чуваше отчаяните вопли. Докато вълните не отвлякоха лодката така далече, че виковете на Менерс едва долитаха до него, Лонгрен дори не се помръдна от мястото си. Менерс ридаеше от ужас, заклеваше моряка да изтича при рибарите за помощ, обещаваше пари, заплашваше и сипеше проклятия, но Лонгрен само се приближи до самия край на вълнолома, за да не изгуби от погледа си мятанията и подскачанията на лодката.
— Лонгрен — долетя до него тих глас — глух, както ако викаш от покрива към намиращ се вътре в къщата човек, — спаси ме!
Тогава Лонгрен, като набра въздух и го пое дълбоко, за да не се загуби нито една негова дума във вятъра, извика:
— Тя също така те е молила! Мисли за това, Менерс, докато си още жив, и не го забравяй!
Виковете замлъкнаха и Лонгрен си тръгна към къщи. Когато се събуди, Асол видя, че баща й седи пред гаснещата лампа дълбоко замислен. Момиченцето го повика, той се приближи до него, целуна го силно и го зави със смъкналото се одеяло.
— Спи, миличко — каза той, — утрото е още далече.
— Ти какво правиш?
— Направих черна играчка, Асол, спи!
На другия ден жителите на Каперна говореха само за изчезналия Менерс, а на шестия ден докараха и самия него, умиращ и озлобен. Това, което разказа, бързо обходи околните селца. Вълните носили Менерс до вечерта; разбит от тласканията в борда и дъното на лодката по време на страшната борба със свирепите вълни, които непрестанно заплашвали да изхвърлят в морето обезумелия бакалин, той бил прибран от парахода „Лукреция“, отиващ за Касет. Простудата и сътресението от преживения ужас довършиха дните на Менерс. Той живя едва четиридесет и осем часа, като призоваваше върху Лонгрен всички бедствия, възможни на земята и във въображението му. Разказът на Менерс — как морякът наблюдавал неговата гибел и отказал да му помогне, — още по-красноречив поради това, че умиращият дишаше трудно и стенеше, порази жителите на Каперна. Няма защо да казваме, че малцина от тях бяха способни да помнят по-тежко оскърбление от това, което бе понесъл Лонгрен, и да тъгуват така силно, както той тъгуваше за Мери до края на живота си, но въпреки това за всички бе отвратително, неясно и поразяващо, че Лонгрен е мълчал. Мълчал до последните си, хвърлени след Менерс думи. И стоял. Стоял неподвижен, строг и тих като съдия, изразявайки дълбокото си презрение към Менерс — в мълчанието му имало нещо по-силно от ненавист и всички чувствували това. Ако той бе викал, ако бе изразявал с жестове или със суетно злорадство, или с нещо друго тържеството си при вида на отчаяния Менерс, рибарите биха го разбрали. Но той бе постъпил не като тях, бе постъпил внушително, непонятно и така се беше поставил над другите, с една дума — бе направил онова, което не прощават. Вече никой не го поздравяваше, не му протягаше ръка, не му хвърляше дружески, приветствен поглед. Той остана завинаги настрана от работите на селото; хлапетата, когато го видеха, подвикваха след него: „Лонгрен удави Менерс!“ Той не им обръщаше внимание. Той сякаш не забелязваше и друго — в кръчмата или на брега, сред лодките, рибарите замлъкваха в присъствието му и се отстраняваха от него като от чумав. Случаят с Менерс утвърди по-раншното непълно отчуждаване. Станало пълно, то предизвика взаимна силна ненавист, сянката на която падна и върху Асол.
Момиченцето растеше без приятелки. Тридесетината деца на нейна възраст, които живееха в Каперна, пропити като гъба с вода от суровите семейни принципи, основани върху непоколебимия авторитет на майката и бащата, зачеркнаха веднъж завинаги малката Асол от кръга на своето покровителство и внимание. Разбира се, това стана постепенно, по пътя на внушението и укорите от страна на по-възрастните и придоби характер на страшна забрана, а по-късно, разпалвано от одумките и лъжливите слухове, прерасна в детските умове в страх от дома на моряка.
На всичко отгоре затвореният живот на Лонгрен доразвърза истеричния език на клюките; заговори се, че морякът бил убил някъде някого си и затова повече не го вземали на работа по параходите, а самият той е мрачен и саможив, защото го „терзаят угризенията на престъпната му съвест.“ Когато играеха, децата пъдеха Асол и ако тя се приближеше до тях, те я замеряха с кал и я дразнеха, че баща й ядял човешко месо, а сега правел фалшиви пари. Нейните наивни опити да се сближи с тях завършваха един след друг с горчив плач, синини, драскотини и с други прояви на общественото мнение; накрая тя престана да се обижда, но понякога все още питаше баща си: „Кажи, защо не ни обичат?“ — „Ех, Асол — казваше Лонгрен, — нима те умеят да обичат? Трябва да умееш да обичаш, а точно това те не могат.“ — „Какво значи да умееш?“ — „Ето това!“ Той вземаше момиченцето на ръце и силно го целуваше по тъжните му, притворени от нежно удоволствие очи.
Вечер или в празник, когато бащата оставяше кутиите с лепило, инструментите и недовършената работа, снемаше престилката и сядаше с лула между зъбите да си почине, за Асол беше любимо развлечение да се покатери на коленете му и като се намества в грижливо обхваналите я бащини ръце, да докосва различните части на играчките и да го разпитва за тяхното предназначение. Така започваше своеобразната фантастична беседа за живота и хората — беседа, в която благодарение на миналия живот на Лонгрен, на случайностите и изобщо на случая главно място се отделяше на странните, поразителни и необикновени събития. Като изброяваше пред момиченцето имена на корабни въжета, платноходки, предмети от морския бит, Лонгрен постепенно се увличаше и преминаваше от обяснения към различни епизоди, в които участвуваха ту брашпилът, ту кормилото, ту мачтата или някакъв вид лодка и други подобни неща, а от тези отделни илюстрации се прехвърляше към широките картини на морските пътешествия, като вплиташе суеверията в действителността, а действителността — в образите на своята фантазия. Така се появи морската котка — предвестница на корабокрушение, и рибата, която хвърчи и говори — не изпълниш ли заповедите й, ще сбъркаш посоката, и Летящият холандец с неговия буен екипаж; поличби, привидения, русалки, пирати — с една дума, всички ония приказки, с които моряците убиват свободното си време при безветрие или в любимата кръчма. Лонгрен разказваше още за корабокрушенци, за подивели и отучили се да говорят хора, за тайнствени съкровища, за бунтове на каторжници и за много други неща, които момиченцето слушаше може би по-внимателно, отколкото е бил слушан за пръв път разказът на Колумб за новия материк.
— Разказвай ми още! — молеше Асол, когато Лонгрен млъкнеше замислен, и заспиваше на гърдите му, склонила глава, пълна с чудесни сънища.
Появата на търговеца от градското дюкянче за играчки, който охотно закупуваше изработеното от Лонгрен, беше също така голяма и винаги придружена с подаръци радост за Асол. За да предразположи бащата и да изтръгне някаква отстъпка, търговецът носеше на момиченцето малко ябълки, сладкиш, шепа орехи. Обикновено Лонгрен искаше истинската цена, защото не обичаше да се пазари, но търговецът му отбиваше.
— Ех, вие — казваше Лонгрен, — та аз цяла седмица съм седял над тази лодка. — Лодката беше дълга около двадесет сантиметра. — Виж каква здравина, каква изработка! Тая лодка при всяко време би издържала петнадесет човека.
Свършваше се с това, че тихото сновене на момиченцето, което си тананикаше над своята ябълка, лишаваше Лонгрен от упоритост и желание да спори; той отстъпваше и търговецът, натъпкал кошницата си с превъзходни трайни играчки, си отиваше, като се усмихваше под мустак.
Лонгрен вършеше сам цялата къщна работа: цепеше дърва, носеше вода, палеше печката, готвеше, переше, гладеше бельото; освен всичко това успяваше и да работи за пари. Когато Асол навърши осем години, бащата я научи да чете и пише. Вече я водеше понякога със себе си в града, а по-късно започна да я изпраща и сама, ако беше нужно да се заемат малко пари за късо време от магазина или да се отнесе стока. Това се случваше рядко, въпреки че Лис се намираше само на четири версти от Каперна. Защото пътят минаваше през гора, а в гората много неща могат да изплашат децата наред с физическата опасност, която наистина беше малка на такова близко разстояние от града, но все пак не биваше да се забравя. Ето защо Лонгрен пускаше Асол в града само през хубави дни, сутрин, когато гъстата гора около пътя беше пълна със слънчеви водопади, цветя и тишина, така че призраците на въображението не заплашваха впечатлителността на момиченцето.
Веднъж по средата на едно такова пътешествие до града момиченцето седна край пътя да изяде парчето пирог, сложено в кошницата му за закуска. Докато закусваше, то прерови играчките; две-три от тях се оказаха непознати за него — Лонгрен ги беше изработил през нощта. Една от тях имаше алени платна, направени от изрезките коприна, с които Лонгрен облепваше каютите на параходчетата — играчки за богати купувачи. Когато е направил корабчето, Лонгрен, изглежда, не е намерил подходящ материал за платна и е употребил каквото е имал под ръка — парченца червена коприна. Асол изпадна във възторг. Пламенният, весел цвят гореше така ярко в ръката й, сякаш държеше огън. Пътят се пресичаше от поток с плетено мостче над него; надясно и наляво потокът се губеше в гората. „Дали да го пусна да поплава малко във водата — размишляваше Асол, — то няма да се намокри отвътре, а после ще го избърша.“ Момиченцето навлезе по течението на потока навътре в гората зад моста и внимателно пусна във водата до самия бряг корабчето, което я беше пленило; платната изведнъж блеснаха с алено отражение върху прозрачната вода. Светлината прониза платната и легна върху белите камъни на дъното като трептящо розово сияние. „Ти откъде си дошъл, капитане?“ — попита важно Асол родения от въображението й човек и в отговор сама си каза: „Аз дойдох… дойдох… дойдох от Китай!“ — „А какво донесе?“ — „Какво съм донесъл, няма да ти кажа.“ — „А, значи така, капитане! Тогава ще те върна обратно в кошницата.“ Капитанът току-що се бе приготвил да отговори смирено, че се е пошегувал и че е готов да покаже слон, когато изведнъж лекото отклонение на крайбрежното течение изви корабчето с нос към средата на потока и то като истинско напусна с пълен ход брега и безпрепятствено заплава надолу. За миг мащабите на околната действителност се измениха: сега потокът се стори на момиченцето огромна река, а корабчето — далечен голям параход, към който то уплашено и объркано протягаше ръце, като се крепеше във водата. „Капитанът се изплаши“ — помисли си то и се затече след отплавалата играчка с надеждата, че някъде водата ще я изхвърли на брега. Помъкнала бързо кошничката си, която не беше тежка, но й пречеше, Асол повтаряше: „Ах, боже мой! Ами ако се случи…“ Тя се стараеше да не изгуби от погледа си хубавия, плавно отдалечаващ се триъгълник на платната, спъваше се, падаше и пак тичаше.
Никога Асол не беше навлизала толкова дълбоко в гората, както сега. Погълната от нетърпеливото желание да хване играчката, тя не се озърташе встрани; по брега, където се суетеше, имаше много препятствия, които отвличаха вниманието й. Обраснали с мъх дънери на паднали дървета, ями, висока папрат, шипкови храсти, жасмин и лески й пречеха на всяка крачка; като ги преодоляваше, тя постепенно губеше сили и се спираше все по-често и по-често да си отпочине или да махне от лицето си лепкава паяжина. Когато на по-широките места се заредиха тръстики и блатни гъсталаци, Асол съвсем загуби от погледа си аления блясък на платната, но след като заобиколи острия завой на течението, отново ги видя да се носят смело и неотстъпно напред. На едно място момиченцето се огледа и огромната гора със своята пъстрота, която преминаваше от димните стълбове светлина сред листата към тъмните процепи на задрямалия полумрак, силно го порази. За миг се стъписа, но като си спомни пак за играчката, изпусна няколко пъти едно дълбоко „ф-фу-у-у“ и се затече с всички сили.
В такава безуспешна и тревожна гонитба премина почти цял час; изведнъж Асол учудено, но и с облекчение видя как отпред дърветата се отдръпнаха, за да пропуснат синия разлив на морето, облаците и края на жълтия пясъчен бряг, на който тя изтича, като едва се държеше на краката си от умора. Тука беше устието на потока; той се разливаше не особено широко и плитко, така че се виждаше струящата синина на камъните, и се губеше в насрещната морска вълна. От ниския, изровен от корените бряг Асол видя на голям плосък камък край потока да седи гърбом към нея човек, който държеше в ръцете си доплувалото до него корабче и го разглеждаше от всички страни с любопитството на слон, уловил пеперуда. Поуспокоена, че играчката е цяла, Асол се спусна по стръмния бряг, приближи се до непознатия и като вторачи в него изпитателен поглед, зачака кога той ще повдигне глава. Но непознатият беше така зает да съзерцава горския сюрприз, че момиченцето можа да го разгледа от глава до пети и да установи, че досега нито един път не й се е случвало да срещне подобни на него хора.
Но пред нея не беше никой друг, а странствуващият Егъл, известен събирач на песни, легенди, предания и приказки. Посивелите му къдри падаха и се диплеха под сламената шапка; сивата блуза, напъхана в син панталон, и високите ботуши му придаваха вид на ловец; бялата яка, връзката, коланът с нанизани сребърни украшения, бастунът и чантата с новичка никелова закопчалка издаваха гражданина. Неговото лице, ако можем да наречем лице носа, устните и очите, които поглеждаха изпод избуялата чаталеста брада и изпод разкошните, свирепо щръкнали нагоре мустаци, би ни се сторило прозрачно вяло, ако не бяха сивите като пясък и блестящи като чиста стомана очи, които притежаваха силен смел поглед.
— Върни ми го сега — плахо каза момиченцето. — Ти вече си поигра. Как го хвана?
Егъл повдигна глава и изтърва корабчето — така неочаквано бе прозвучало развълнуваното гласче на Асол. Около минута старецът я разглежда, като й се усмихваше и бавно приглаждаше брада с голямата си жилеста ръка. Много пъти праната басмена рокля прикриваше едва до коленете слабите загорели крачка на момиченцето. Тъмната му гъста коса, прибрана в дантелена кърпа, се бе разчорлила и падаше по раменете. Всяка черта на Асол беше изразително лека и чиста, както е лек и чист полетът на лястовичката. Тъмните й очи със затаен тъжен въпрос изглеждаха малко по-възрастни от лицето й, чийто неправилен мек овал бе обвеян от оня прелестен загар, който е присъщ на здравата белота на кожата. Полуотворената малка уста блестеше в кротка усмивка.
— Кълна се в Грим, Езоп и Андерсен — каза Егъл, като поглеждаше ту момиченцето, ту корабчето, — че това е нещо необикновено! Чуй ме, растенийце! Това твое ли е?
— Да, по целия поток тичах подире му, мислех, че ще умра. Чак дотук ли стигна?
— До самите ми нозе. Корабокрушението стана причина да мога аз в качеството си на крайбрежен пират да ти връча тази плячка. Изоставено от екипажа си, корабчето бе изхвърлено от една малка вълна на пясъка между лявата ми пета и края на тоягата ми. — Той чукна с бастуна си. — Как се казваш, детенце?
— Асол — отвърна момиченцето, като криеше в кошницата си играчката, която й подаде Егъл.
— Добре — продължи непонятната си реч старецът, без да сваля от момиченцето очи, в дълбочината на които проблясваше усмивка на дружелюбно благоразположение. — Аз всъщност не трябваше да те питам за името ти. — Хубаво е, че то е толкова странно, толкова еднозвучно, толкова музикално, както свистенето на стрелата или шумоленето на морската раковина; какво щях да сторя, ако ти се наричаше с някое от ония благозвучни, но нетърпимо обикновени имена, които са чужди на Прекрасната Неизвестност. Още по-малко искам да зная коя си ти, кои са твоите родители и как живееш. Защо да нарушавам очарованието? Седнал на този камък, аз се занимавах със сравнителното изучаване на финските и японските сюжети… когато внезапно потокът изхвърли това корабче, а после се появи и ти… Такава, каквато си. Аз, миличко, съм поет по душа — при все че сам никога не съм писал. Какво има в кошничката ти?
— Лодчици — каза Асол, като разтърси кошничката — и още параходи, и три такива къщички със знаменца. Там живеят войници.
— Отлично. Изпратили са те да ги продадеш. По пътя си се заиграла. Пуснала си корабчето да поплава, а то побягнало. Нали така беше?
— Ти нима видя? — със съмнение попита Асол, като се мъчеше да си спомни дали тя самата не му бе разказала това. — Каза ли ти някой? Или ти сам отгатна?
— Аз знаех това.
— Но как?
— Защото съм най-големият вълшебник.
Асол се смути; напрежението й при тия думи на Егъл премина границата на уплахата. Пустинният морски бряг, тишината, мъчителното приключение с корабчето, непонятната реч на стареца с блестящите очи, величествената му брада и коса започнаха да изглеждат на момиченцето някаква смесица на свръхестественото с действителността. Ако Егъл направеше сега гримаса или извикаше нещо, момиченцето щеше да побегне, разплакано и изнемогващо от страх. Но Егъл забеляза как широко се отвориха очите му и направи остър завой.
— Няма защо да се страхуваш от мене — каза сериозно той. — Напротив, аз искам да поговоря с тебе от душа.
Той едва сега си обясни какво в лицето на момиченцето му бе направило такова силно впечатление. „Неволно очакване на прекрасното, на блажена съдба — реши той. — Ах, защо не съм се родил писател? Какъв чудесен сюжет!“
— Хайде — продължи Егъл, като се стараеше да дооформи оригиналното положение (свързаната с работата му страст към митологията бе по-силна от опасението да хвърли семената на голямата мечта върху непозната почва), — хайде, Асол, изслушай ме внимателно! Аз бях в това село, откъдето ти вероятно идваш; с една дума — в Каперна. Обичам приказките и песните и прекарах там цял ден, като се стараех да чуя нещо, което никой не е чул досега. Но у вас не разказват приказки. У вас не пеят песни. А ако разказват и пеят, то, знаеш ли, това са истории за хитри селяни и войници с вечната възхвала на мошеничеството; това са кратки куплети с ужасен мотив — мръсни като немити крака, груби като куркане в корема… Почакай, аз се оплетох. Ще започна отново.
Той помисли и продължи така:
— Не зная колко години ще минат дотогава, но в Каперна ще се роди една приказка, която ще се помни дълго. Ти ще пораснеш, Асол. И тогаз, някоя утрин, в морската далечина ще блесне под слънцето кораб с алени платна. Сияйните алени платна на белия кораб ще порят вълните и ще се носят право към теб. Тихо ще плава тоя прекрасен кораб, без викове и гърмежи; много народ ще се събере на брега, ще се чуди и ахка; там ще бъдеш и ти. Под звуците на прекрасна музика корабът ще се приближи величествено до самия бряг; от него ще се откъсне бърза лодка, нагиздена цяла в килими, злато и цветя. „Защо сте дошли? Кого търсите?“ — ще попитат хората на брега. Тогава ти ще видиш красив и храбър принц; той ще стои прав и ще протяга към тебе ръце. „Здравей, Асол! — ще каже той. — Далеко, много далеко оттук те видях в съня си и дойдох, за да те отведа завинаги в царството си. Там ти ще живееш с мен в дълбока, покрита с рози долина. Ще имаш всичко, което пожелаеш; ще живеем така сговорно и весело, че душата ти никога не ще узнае какво е сълзи и скръб.“ После принцът ще те настани в лодката, ще те отведе на кораба и ти ще отпътуваш завинаги към оная великолепна страна, където слънцето ще изгрее, а звездите ще се спуснат от небето, за да те поздравят с добре дошла.
— И всичко това за мен ли? — попита тихо момиченцето. Сериозните му очи станаха весели и засияха доверчиво. Разбира се, опасен вълшебник не би говорил така; тя се приближи до него.
— А може би вече е пристигнал… корабът?
— Не, това няма да бъде толкова скоро — възрази Егъл, — най-напред, както вече ти казах, ще пораснеш. После… Какво да говорим повече. Това ще стане и толкоз. Ти какво би направила тогава?
— Аз ли? — Асол погледна в кошницата, но явно не намери там нищо, с което би могла да се отблагодари. — Аз бих го обичала — бързо каза тя и после прибави не съвсем твърдо: — Ако не бъде побойник.
— Не, няма да бъде побойник — рече вълшебникът, като намигна тайнствено, — няма да бъде, аз ти гарантирам. Върви, момиченце, и не забравяй какво ти казах между две глътки ароматна водка и докато размишлявах за песните на каторжниците. Върви! Мир на пухкавата ти главичка.
Лонгрен работеше в малката си зеленчукова градина — прекопаваше картофите. Когато вдигна глава, той видя Асол, която тичаше стремглаво към него с радостно и нетърпеливо лице.
— Ох — каза тя, като се мъчеше да си поеме дъх, и хвана с две ръце престилката на баща си. — Слушай какво ще ти разкажа… На брега, ей там, далеч, седи един вълшебник.
Тя започна от вълшебника и неговото интересно предсказание. Трескавата мисъл й пречеше да предаде последователно случилото се. По-нататък следваше описанието на външността на вълшебника и — в обратен ред — как е гонила изпуснатото корабче.
Лонгрен изслуша момиченцето, без да го прекъсва, без да се усмихва, и когато то свърши, въображението бързо му нарисува неизвестния старец с ароматната водка в едната ръка и с играчката в другата. Той се обърна, но като си спомни, че в ония случаи, които са значителни в детския живот подобава да бъдем сериозни и учудени, тържествено закима с глава и заговори:
— Да, да, по всичко личи, че това не може да бъде друг освен вълшебник. Бих искал да го видя… А ти, когато пак отидеш там, не се отбивай встрани, в гората лесно можеш да се загубиш.
Той остави лопатата, седна до ниския плет и взе момиченцето на коленете си. Страшно уморена, Асол се опитваше да прибави още някои подробности, но от горещината вълнението и отпадналостта й се доспа. Очите й се слепваха, главата й се отпусна на твърдото бащино рамо, само миг и тя би се унесла в страната на сънищата, но изведнъж обезпокоена от внезапно съмнение, Асол се изправи със затворени очи и като се облягаше с юмручетата на Лонгрен, каза високо:
— Ти как мислиш, ще дойде ли корабът на вълшебника да ме вземе, или няма?
— Ще дойде — спокойно отговори морякът, — щом са ти казали всичко това, значи, е вярно.
„Ще пораснеш и ще забравиш — помисли си той, — сега… не си струва да ти се отнема такава играчка. В бъдеще ще ти се случи да видиш много кораби, но не с алени, а с мрачни и хищни платна: отдалече — бели гледаш, а отблизо — окъсани и нагли. Пътникът се е пошегувал с момиченцето ми. Какво от това?! Хубава шега! Нищо особено — шега! Виж как те е изморило това — половин ден в гората, из гъсталаците. А колкото за кораба с алени платна — мисли като мен: ще имаш кораб с алени платна.“
Асол спеше. Със свободната си ръка Лонгрен извади лулата си и запуши; вятърът отвя дима през плета в храста, който растеше от външната страна на оградата. Край храста, гърбом към оградата, седеше и ядеше пирог млад просяк. Разговорът между бащата и дъщерята го бе развеселил, а миризмата на хубавия тютюн го изкушаваше да си изпроси.
— Стопанино, дай на мен, бедния човек, да запаля — каза той през прътите на оградата. — В сравнение с твоя моят тютюн не е тютюн, а чиста отрова.
— Бих ти дал отговори полугласно Лонгрен, — но тютюнът ми не е в този джоб. Не ми се иска, виждаш ли да будя дъщеря си.
— Голяма работа. Ще се събуди и пак ще заспи, а човек ще си попуши.
— Ех — възрази Лонгрен, — ти си имаш тютюн, а детето е уморено. Ако искаш, ела по-късно.
Просякът плю презрително, надяна торбата на тоягата си и отвърна хапливо:
— Принцеса, ясно! Натъпка й главата с тия задморски кораби! Ех ти, чудак такъв, и това ми било стопанин!
— Я слушай — прошепна Лонгрен, — ако река, ще я събудя, но само за да наложа здравия ти врат. Марш оттук!
След половин час просякът седеше с дузина рибари на една маса в кръчмата. Зад тях бяха насядали едри жени с гъсти вежди и с обли като валчести камъни ръце. Те ту подръпваха мъжете за ръкавите, ту прехвърляха през раменете им по чашка водка — за себе си, разбира се. Просякът кипеше от обида и разказваше:
— … И не ми даде тютюн. „Ти, казва, ще навършиш пълнолетие и тогава, казва, ще дойде специален ален кораб… За тебе. Защото ти е писано да се омъжиш за принц. И ти, казва вярвай на този вълшебник.“ А аз му думам: „Събуди я, за да извадиш тютюна.“ А той до половината път ме гони.
— Кой? Какво? За какво говори? — чуваха се любопитните гласове на жените. Полуобърнали глави, рибарите обясняваха с насмешка:
— Лонгрен и дъщеря му са подивели, а може и да са се побъркали; ето, човекът го казва. Някакъв магьосник бил у тях — така трябва да се разбира. Те чакали — стринки, да не пропуснете! — задморски принц, и то на кораб с алени платна.
След три дни, като се връщаше от градския магазин, Асол чу за пръв път:
— Хей, обеснице! Асол! Я погледни натам! Корабът с червените платна иде!
Момиченцето трепна и като вдигна ръка над очите си, неволно погледна към разлялото се море. После се обърна по посока на възклицанията; на двадесет крачки от него стояха група деца, те правеха гримаси и се плезеха. Момиченцето въздъхна и се затича към къщи.
Ако Цезар бе смятал, че е по-добре да бъдеш пръв на село, отколкото втори в Рим, то Артур Грей можеше да не завижда на мъдрото Цезарово желание. Той се бе родил капитан, искаше да бъде такъв и стана такъв.
Огромният дом, в който се бе родил Грей, беше мрачен вътре и величествен отвън. Цветната градина и част от парка достигаха до самата му фасада. Лалета от най-хубави сортове — сребристосини, виолетови и черни с розов оттенък — се виеха из ливадата като капризно разхвърляни огърлици. Край лъкатушното поточе старите дървета на парка дремеха в разсеяните полусенки над блатната тръстика. Оградата на замъка — да, това бе истински замък — беше от вити чугунени стълбове, съединени с железни украшения. Всеки стълб завършваше отгоре с великолепна лилия от чугун; в тържествени дни тези чаши се напълваха с масло, което гореше в нощния мрак с големи червени пламъци.
Бащата и майката на Грей бяха горделиви роби на своето положение, на богатствата си и на законите на това общество, пред което те можеха да се наричат с „ние“. Едната част от душата им, заета с галерията от техни прадеди, бе малко достойна за изобразяване, а другата — въображаемото продължение на тая галерия, започваше с малкия Грей, който по известен, предварително набелязан план бе обречен да изживее дните си и да умре така, че и неговият портрет да може да бъде окачен на стената, без да оскверни честта на фамилията. Но в този план бе допусната малка грешка: Артур Грей се бе родил с будна душа, която никак не бе склонна да поддържа фамилната линия.
Тази будност, тази изключителна „неестественост“ на момчето започна да се проявява още от осмата му година: типът на рицаря на причудливите впечатления, на търсещия и чудотвореца, тоест на човека, избрал от безчислено разнообразните роли в живота най-опасната и затрогващата — ролята на провидение, се прояви у Грей, когато веднъж доближи един стол до стената, за да достигне картината, която изобразяваше разпятието, и изправен на него, извади от окървавените ръце на Христос гвоздеите, тоест просто ги замаза с небесносиня боя, която беше откраднал от бояджията. Той намираше, че в този си вид картината по̀ задоволява. Увлечен от своеобразното си занимание, той започна да замазва и краката на разпнатия и така бе заварен от баща си. Старецът хвана момчето за ушите, свали го от стола и попита:
— Защо разваляш картината?
— Не съм я развалил.
— Това е работа на знаменит художник.
— Няма значение — каза Грей. — Аз не мога да допусна в мое присъствие да стърчат гвоздеи от ръцете и да тече кръв. Аз не желая това.
В отговора на сина си Лионел Грей позна себе си; той скри под мустаците си усмивката и не му наложи наказание.
Грей неуморно изучаваше замъка и правеше поразителни открития. На тавана например стари рицарски доспехи, подвързани с желязо и кожа книги, изгнили дрехи и ята гълъби. В избата, където се пазеше виното, получи интересни сведения за вината лафит, мадейра и херес. Тук, в мътната светлина на островърхите прозорци, притиснати от наклонените триъгълници на каменните сводове, бяха наредени малки и големи бъчви, най-голямата, с формата на сплескан кръг, заемаше цялата напречна стена на избата и бе направена от стогодишен тъмен дъб, който блестеше като полиран. В плетени кошници между бъчвите лежаха тумбести бутилки от зелено и синьо стъкло. По камъните и по пръстения под растяха сиви гъби с тънки пънчета; навсякъде плесен, мъх, влага, кисела задушлива миризма. Огромната паяжина в отдалечения ъгъл блестеше като злато привечер, когато слънцето я осветяваше с последния си лъч. На едно място бяха зарити две бъчви с най-хубавото аликанте каквото е имало по времето на Кромвел, и винарят, като посочваше на Грей празния ъгъл, не пропускаше случай да повтори историята на знаменитата гробница, в която лежеше мъртвец, по-пъргав от глутница фокстериери. Преди да започне разказа си, винарят не забравяше да опита дали работи добре кранът на голямата бъчва, а после се отдалечаваше с облекчено сърце, защото в развеселените му очи неволно заблестяваха сълзи на безмерна радост.
— Слушай сега — казваше Полдишок на Грей, като сядаше на празния сандък и натъпкваше острия си нос с тютюн, — виждаш ли онова място? Там има такова вино, за което много пияници биха се съгласили да им отрежат езика, стига да им позволят да си гаврътнат поне една чашчица. Във всяка бъчва има по сто литра течност, от която душата експлодира, а тялото се превръща в неподвижно тесто. Цветът й е по-тъмен от вишна и не може да се излива от бутилка, защото е гъста като хубава сметана. Тя е затворена в бъчви от черно дърво, здраво като желязо. Върху тях има двойни обръчи от червена мед. На обръчите — надпис на латински: „Ще ме изпие Грей, когато отиде в рая.“ Този надпис се е тълкувал толкова изчерпателно и така противоречиво, че твоят прадядо, негово високоблагородие Симеон Грей, си построи вила, която нарече „Рай“ — смяташе, че чрез това невинно остроумие ще съгласува загадъчната мисъл с действителността. Но какво мислиш? Щом започнаха да избиват обръчите, той умря от разрив на сърцето — толкова се развълнува лакомото старче. Оттогава никой не се докосва до тая бъчва. Всички повярваха, че скъпоценното вино носи нещастие. Всъщност дори египетският сфинкс не е задавал такава гатанка. Наистина той попитал един мъдрец: „Кажи, ще те изям ли, както изяждам всички? Ако отгатнеш — ще останеш жив.“ Но и това, ако разсъди добре…
— Струва ми се, че кранът отново прокапа — сам се прекъсваше Полдишок и се отправяше с неуверени крачки към ъгъла, където затягаше крана, и се връщаше с открито, просветнало лице. — Да. Ако обмисли добре и плавно — без да бърза, мъдрецът би могъл да каже на сфинкса: „Да отидем, брат, да пийнем и ти ще забравиш тия глупости.“ „Ще ме изпие Грей, когато отиде в рая!“ Как да се разбира това? Ще го изпие, когато умре ли? Странно. Значи, той е светец, но тогава не пие нито вино, нито обикновена водка. Да допуснем, че „рай“ означава щастие. Но поставим ли въпроса така, всяко щастие загубва половината от своите блестящи перца, щом щастливецът се попита искрено: рай ли е това? Там именно е въпросът. За да се напиеш от такава бъчва с леко сърце и да се смееш, момчето ми, хубаво да се смееш, необходимо е с единия крак да стоиш на земята, а с другия на небето. Има и трето предположение: че Грей все пак някога ще се напие и ще изпадне в онова райски блажено състояние, в което дръзко ще опустоши бъчвичката. Но това би било, момчето ми, кръчмарско буйство, а не изпълнение на предсказанието.
След като се убеждаваше още веднъж, че кранът на голямата бъчва е затегнат добре, Полдишок съсредоточено и мрачно завършваше:
— Тези бъчви ги докара от Лисабон с кораба „Бигъл“ твоят прадядо, Джон Грей, в 1793 година; за виното беше заплатил две хиляди златни пиастри. Надписът върху бъчвите бе направен от оръжейния майстор Вениамин Елян от Пондишери. Бъчвите са зарити в земята на дълбочина шест стъпки и са засипани с пепел от лозови пръчки. Това вино никой не го е пил, не го е опитвал и няма да го опита.
— Аз ще го изпия — каза веднъж Грей и тропна с крак.
— Ето един смел момък! — отбеляза Полдишок. — В рая ли ще го изпиеш?
— Разбира се. Ето го рая!… Той е у мен, виждаш ли го? — Грей се засмя тихо и разтвори малката си ръка. Нежната му, но с твърди очертания длан се озари от слънцето, момчето сви пръстите си в юмрук. — Ето го, тук е!… Ту е тук, ту отново го няма…
Като говореше това, той ту разтваряше, ту свиваше ръката си и най-после, доволен от шегата, изтича по мрачната стълба към коридора на долния етаж, като изпревари Полдишок.
На Грей беше строго забранено да посещава кухнята. Но веднъж открил този удивителен, блеснал с огъня на огнищата свят на парата, саждите, съскането, клокоченето на кипящи течности, на тракането на ножове и вкусните миризми, той започна усърдно да навестява огромното помещение. Готвачите сновяха мълчаливи и строги като жреци: на фона на потъмнелите стени техните бели бонета придаваха на работата им характер на тържествена служба; весели пълни жени миеха съдовете до каците с вода, звънтейки с порцелана и среброто; момчета внасяха кошници, пълни с риба, стриди, раци и плодове, като се привеждаха под тежестта им. Там, на дългата маса, лежаха, обградени с цветовете на дъгата, фазани, сиви патици, пъстри кокошки; на едно място — заклана свиня с къса опашка и със затворени по младенчески очи, на друго — ряпа, зеле, орехи, сини стафиди, златисти праскови.
В кухнята Грей изпитваше известен страх; струваше му се, че тук всичко се движи от тъмни сили, чиято власт е главната пружина на живота в замъка; подвикванията му звучаха като команда и заклинания, движенията на работещите благодарение на постоянното им повтаряне бяха придобили оная отмерена и крайно пестелива точност, която изглежда като вдъхновение. Грей още не беше толкова висок, за да надникне в най-голямата тенджера, която клокочеше като Везувий, но изпитваше към нея особена почит; той гледаше с трепет как я преместваха две прислужнички; тогава върху печката се изплискваше лека като дим пяна и от бучащата печка се вдигаше пара, която на кълба изпълваше кухнята. Веднъж се изплиска толкова много течност, че опари ръката на едното момиче. Кожата мигновено почервеня, дори ноктите станаха червени от прилива на кръв и Бетси (така наричаха прислужничката), плачейки, започна да маже пострадалите места с олио. Сълзите се търкаляха неудържимо по кръглото й изплашено лице.
Грей замря. Докато другите жени се суетяха около Бетси, той преживя усещането на острото чуждо страдание, което не можеше да изпита сам.
— Много ли те боли? — попита той.
— Опитай и ще видиш — отговори Бетси, като покриваше с престилката ръката си.
Намръщило вежди, момчето се покатери на едно столче, гребна с дългата лъжица от горещата гъста течност (беше супа от овнешко месо) и я плисна върху китката си. Усещането не беше слабо, но слабостта от острата болка го накара да се олюлее. Бледен като платно, Грей се приближи до Бетси, като пъхна пламналата си ръка в джоба на панталоните си.
— Струва ми се, че тебе много те боли — каза той, като премълча за своя опит. — Да отидем при лекаря, Бетси. Хайде!
Той усърдно я дърпаше за полата, докато привържениците на народната медицина даваха в надпревара целебни рецепти на прислужничката. Но девойката страдаше силно и тръгна с Грей. Лекарят смекчи болката, като й направи превръзка. Момчето показа ръката си едва когато Бетси си беше вече отишла.
Този незначителен епизод свърза в истинско приятелство двадесетгодишната Бетси и десетгодишния Грей. Тя тъпчеше джобовете му с банички и ябълки, а той й разказваше приказки и други истории, които четеше в книжките си. Веднъж Грей узна, че Бетси не може да се омъжи за коняря Джим, защото нямали пари да се обзаведат. Грей разби порцелановата си касичка и изсипа всичко — то възлизаше на около сто фунта. Стана рано и когато девойката без зестра отиде в кухнята, промъкна се в стаята й, мушна подаръка в сандъка и го покри с кратка бележка: „Бетси, това е твое. Предводител на разбойническа шайка Робин Худ.“ Паниката, която тази история вдигна в кухнята, взе такива размери, че Грей трябваше да си признае лъжата. Той не си взе обратно парите и не искаше повече да говори за това.
Майка му беше от ония натури, които животът отлива в готова форма. Тя живееше в полудрямката на своята осигуреност, която отгатва всяко желание на посредствената душа; затова нищо друго не й оставаше да върши, освен да се съветва с шивачките, доктора и домоуправителя. Но нейната пламенна, почти религиозна привързаност към странното й дете беше, както трябва да се предположи, единственият клапан на ония склонности, които бяха упоени от възпитанието и съдбата и вече не живееха, а съществуваха смътно, като оставяха волята й в бездействие. Знатната дама приличаше на паун, измътил лебедово яйце. Тя болезнено чувствуваше прекрасната особеност на сина си; тъга, любов и стеснение я изпълваха, когато притискаше момчето до гърдите си; сърцето й говореше по-иначе от езика, който обикновено отразява условните форми на отношенията и мислите. Така отраженията на облаците, добили странни форми от слънчевите лъчи, проникват в симетричната обстановка на стандартното здание и го лишават от баналните му достойнства; окото вижда, но не познава помещението; тайнствените оттенъци на светлината творят от посредствеността ослепителна хармония.
Знатната дама, чието лице и фигура сякаш можеха да отговорят само с ледено мълчание на огнените гласове на живота, чиято изтънчена красота по-скоро отблъскваше, отколкото привличаше, защото в нея се чувствуваше надменно усилие на волята, лишено от женствено обаяние — тази Лилиан Грей, когато останеше насаме с детето си, ставаше обикновена майка и говореше с любещ и кротък тон същите ония сърдечни, незначителни думички, които не могат да се предадат на хартия, тяхната сила е в чувството, а не в самите тях. Тя никак не можеше да откаже на сина си каквото и да било. Прощаваше му всичко: и ходенето в кухнята, и отвращението от уроците, и непослушанието му, и многобройните му чудатости.
Ако той не искаше да подрязват дърветата — дърветата си оставаха недокоснати; ако молеше да простят или наградят някого, заинтересованият знаеше, че това ще стане. Той можеше да язди всеки кон, да донася в замъка всяко куче, да се рови в библиотеката, да бяга бос и да яде каквото му скимне.
Известно време баща му се бори, но отстъпи — не на принципа си, а на желанието на своята жена. Ограничи се с това, че отстрани от замъка децата на цялата прислуга, защото се боеше, че ниското общество може да превърне прищевките на момчето в трудно изкореними наклонности. Всъщност той беше изцяло погълнат от безбройните фамилни процеси, началото на които се губеше в епохата на възникването на книжните фабрики, а краят им — в смъртта на всички ищци. Освен това държавните дела, работите на именията, диктуванията на мемоарите, празничното ходене на лов, четенето на вестници и сложната кореспонденция донейде го откъсваха от семейството; той виждаше сина си толкова рядко, че понякога забравяше на колко е години.
По такъв начин Грей живееше в свой свят. Той играеше сам — обикновено в задните дворове на замъка, които в старо време са били предназначени за бойни цели. Тези обширни занемарени места с останки от дълбоки ровове и покрити с мъх каменни погреби бяха пълни с бурени, коприва, репей, тръни и скромни пъстри полски цветя. Грей стоеше тук с часове, изследваше дупките на къртиците, сражаваше се с бурените, гонеше пеперуди, строеше крепости от тухлени отломки и после ги бомбардираше с пръчка и камъни.
Той караше вече дванадесетата си година, когато в един силен момент всички загатвания на душата му, всички разединени черти на духа му и отсенки на тайните му пориви се съединиха, получиха строен израз, станаха неукротимо желание. Досега в многото чужди градини той сякаш бе откривал само отделните части на своята градина — лъч, сянка, цвят, старо великолепно стъбло, — а сега изведнъж видя ясно всичко това в прекрасно, поразяващо единство.
Това се случи в библиотеката. Нейната висока врата с матово стъкло отгоре беше обикновено заключена, но резецът на ключалката се държеше слабо в гнездото си; с лек натиск на ръката вратата поддаваше, напъваше се и се разтваряше. Когато изследователският дух застави Грей да проникне в библиотеката, той беше поразен от прашната светлина, чиято сила и особеност идваше от пъстрите в горните части на прозорците стъкла. Тук цареше тишината на забравата, която напомня вода в изкуствено езеро. Тъмни редици шкафове с книги се приближаваха на места до прозорците и ги затуляха до половина; разстоянията между шкафовете бяха затрупани с купища книги. Тук — разтворен албум с изплъзнали се вътрешни листове, там — привързани със златен шнур свитъци; мрачни купчини книги, дебели пластове ръкописи, натрупани миниатюрни томчета, които при разтваряне пращяха като кора. Тук имаше чертежи и таблици, редица нови издания, карти; разнообразие от подвързии: груби, фини, черни, пъстри, сини, сиви, дебели, тънки, грапави и гладки. Шкафовете бяха натъпкани с книги. Те приличаха на стени, които са заключили живота в най-потайните си кътчета. В стъклата на шкафовете се отразяваха други шкафове, покрити с безцветно блестящи петна. Върху кръглата маса имаше грамаден глобус, затворен в медната сферична кръстовка на екватора и меридиана.
Когато се обърна към изхода, Грей видя над вратата грамадна картина, която изведнъж изпълваше със съдържанието си тежката неподвижна атмосфера на библиотеката. Картината изобразяваше кораб, който се издига върху гребена на голяма морска вълна. Разпенени струи се стичаха по наклонената му повърхност. Корабът беше представен в последния миг от издигането му. Той се носеше право към зрителя. Високо издигнатият букшприт закриваше основата на мачтите. Гребенът на вълната, разполовен от корабния кил, наподобяваше криле на гигантска птица. Пяната се пръскаше във въздуха. Над букшприта, зад бакборда, се виждаха неясно платната. Издути от яростната сила на бурята, те се накланяха с цялата си тежест назад, за да се изправят пак след вълната и после, отново наведени над морската бездна, да понесат кораба към следващите водни лавини. Разкъсани облаци потрепваха ниско над океана. Слабата светлина безнадеждно се бореше с тъмнината на спускащата се нощ. Но най-забележителното в тази картина беше фигурата на човека, застанал на предната част на кораба с гръб към зрителя. Тя изразяваше цялата обстановка, дори характера на тоя момент. Позата на човека (той стоеше разкрачен, размахал ръце) всъщност нищо не говореше за това какво прави той, но караше да се предполага, че вниманието му е крайно напрегнато и съсредоточено към нещо на палубата, невидимо за зрителя. Вятърът развяваше запретнатите поли на кафтана му; бялата коса и черната шпага с устрем бяха политнали напред. Богатият костюм издаваше, че това е капитанът, а танцуващото положение на тялото му — силата на вълната. Той беше без шапка, вероятно бе погълнат от опасността на момента, и крещеше нещо — но какво? Дали виждаше, че от борда пада човек, или заповядваше да променят посоката според вятъра, а може би, заглушаван от вятъра, зовеше боцмана? Не мисли, а сенките на тия мисли покълнаха в душата на Грей, докато гледаше картината. Внезапно му се стори, че неизвестен човек се приближи от лявата му страна и застана невидим до него; достатъчно беше само да обърне глава и странното усещане щеше да изчезне безследно. Грей знаеше това. Но той не заглуши въображението си, а се вслуша в него. Беззвучен глас извика няколко резки фрази, непонятни като малайски език; разнесе се шум като при силно срутване; ехо и мрачен вятър изпълниха библиотеката. Всичко това Грей чуваше вътре в себе си. Той се огледа; мигновено настъпилата тишина разсея звучната паяжина на фантазията; връзката му с бурята се прекъсна.
Грей идва няколко пъти, за да гледа картината. Тя стана за него оная необходима в разговора между душата и живота дума, без която е трудно да разбереш себе си. Огромното море постепенно завладяваше малкото момче. То заживя с него: ровеше се в библиотеката, издирваше и жадно четеше ония книги, зад чиято златна врата се откриваше синьото сияние на океана. Там плаваха кораби и пръскаха зад кърмата си пяна. Някои от тях губеха платната и мачтите си и задавени от вълните, се спускаха в мрака на тъмната бездна, където блещукат фосфорните очи на рибите. Други, повлечени от течението, се удряха о рифовете; затихващото вълнение жестоко люшкаше корпуса, обезлюденият кораб със скъсани въжета преживяваше продължителна агония докато дойдеше нова буря и го разбиеше на трески. Трети благополучно приемаха стоки в едно пристанище и ги разтоварваха в друго, а екипажът им възпяваше плаването край кръчмарските маси и с охота пиеше водка. Там имаше и пиратски кораби с черен флаг и страшна команда, която размахваше ножове, кораби призраци, светещи с мъртвешката светлина на синьото озарение; военни кораби с войници, оръдия и музика; кораби за научни експедиции, наблюдаващи вулкани, растения и животни; кораби на мрачна тайна и бунтове; кораби за открития и кораби за приключения.
Естествено в този свят над всичко се извисяваше фигурата на капитана. Той беше съдбата, душата и разумът на своя кораб. От неговия характер зависеше работата и свободното време на екипажа. Самият екипаж се подбираше лично от него и в много отношения отговаряше на наклонностите му. Капитанът познаваше навиците и семейните работи на всекиго от хората си. В очите на подчинените си той притежаваше магически знания, благодарение на които уверено плаваше, да кажем, от Лисабон до Шанхай през необятни простори. Той преодоляваше бурята, като й противодействуваше с цяла система от сложни усилия, и прогонваше паниката с къси заповеди: плаваше и спираше, където поиска; разпореждаше се за отплуването и натоварването, за ремонта и почивката; трудно беше да си представиш по-голяма и по-разумна власт, въплътена в живо, изпълнено с непрекъснато движение дело. По своята затвореност и всеобхватност тая власт се равняваше на властта на Орфей.
По законите на душевния живот тази представа за капитана, този образ и това правдиво отражение взеха централно място в светлото съзнание на Грей. Никоя друга професия не би могла така сполучливо да обедини в едно всички съкровища на живота, като запази неприкосновено и най-тънкия детайл на всяко отделно щастие. Опасност, риск, власт над природата, светлина на далечна страна, чудесна неизвестност, краткотрайна любов, подхранвана от свиждания и разлъки; увлекателен водовъртеж от срещи, лица, събития; безкрайно разнообразие на живота, докато високо в небето се издигат ту Южният кръст, ту Голямата мечка и всички континенти са в зорките ти очи, макар че твоята каюта е преизпълнена с родината ти, с нейните книги, картини, писма и обвити с копринени къдрици сухи цветя в кожения талисман върху снажните ти гърди.
Една есен, когато стана на петнадесет години, Артур Грей тайно напусна дома си и проникна зад златната врата на морето. Скоро от пристанището Дубелт за Марсилия отпътува платноходката „Анселм“, която носеше на борда си юнга с малки ръце и с външност на преоблечено момиче. Този юнга беше Грей, който притежаваше изящна пътна чанта, фини като ръкавици лакирани ботуши и батистено бельо с втъкани корони.
За една година, през която „Анселм“ посети Франция, Америка и Испания, Грей прахоса част от имуществото си за сладкиши и с това плати данък на миналото, а с останалата част, която проигра на карти — на настоящето и бъдещето. Той искаше да стане „страшен“ моряк. Пиеше водка до задъхване, а при къпане скачаше във водата с примряло сърце надолу с главата от два сажена височина. Постепенно Грей изгуби всичко освен главното — своята странна крилата душа; слабостта му изчезна, костите му станаха широки, а мускулите силни, тъмен загар замести бледия цвят на кожата му, а изисканото безгрижие на движенията бе сменено от уверената ловкост на трудовата ръка; в замислените му очи се отрази блясъкът, присъщ на загледалия се в огъня човек. Говорът му изгуби неравномерната си надменно-стеснителна променливост и стана кратък и точен като удар на чайка върху вълна подир трепкащи сребърни риби.
Капитанът на „Анселм“ беше добър човек, но суров моряк; той прибра момчето от някакво злорадство. В страстното желание на Грей капитанът видя само ексцентричен каприз и предварително тържествуваше, като си представяше как след месец-два Грей ще му каже, без да го гледа в очите: „Капитан Гоп, издрах си лактите, като се катерех по въжетата; болят ме хълбоците и гърбът, не мога да си свивам пръстите, главата ми ще се пръсне, а краката ми треперят. Всички тия мокри въжета тежат по два пуда; всички тия леери, ванти, брашпили, тросове, стенги, салинги са създадени да измъчват нежното ми тяло. Искам да се върна при мама.“ Капитан Гоп изслушваше мислено това изявление и, разбира се, пак мислено произнасяше следната реч: „Идете, където искате, пиленцето ми. Ако върху вашите чувствителни крилца се е залепила смола, можете да я измиете с одеколон в къщи.“ Този измислен от Гоп одеколон радваше капитана повече от всичко и той, като завършваше въображаемото си възражение, повтаряше на глас: „Да. Вървете си при вашата «Роза-мимоза».“
Но този внушителен диалог вече навестяваше все по-рядко ума на капитана, защото Грей вървеше към целта си със стиснати зъби и побледняло лице. Той понасяше неспокойния труд с решително напрежение на волята, чувствуваше, че колкото повече суровият кораб става негова плът и кръв, толкова повече му олеква, а неумението се заменя с навик. Случваше се възелът на котвената верига да го удари и повали на палубата или неприкрепеното за кнехта въже да се изтръгне от ръцете му и да одере кожата на дланите му, или вятърът да го удари по лицето с мокрия край на платното, в което беше зашит железен пръстен. Накратко казано, цялата работа беше за него изтезание, което изискваше съсредоточено внимание. Но колкото и тежко да дишаше, колкото и трудно да превиваше гръб, презрителната усмивка не слизаше от лицето му. Той понасяше мълчаливо шегите, подигравките и неизбежните ругатни, докато не стана „свой“ в новата среда; от този момент отговаряше на всяко оскърбление с юмрук.
Веднъж капитан Гоп, като видя как Грей майсторски свързва платното на рея, си каза: „Ти победи, хитрецо.“ Когато Грей се спусна на палубата, Гоп го извика в каютата си, разтвори една измачкана книга и каза:
— Слушай внимателно. Остави цигарите! Започвам обработката на хлапака за капитан.
И той започна да чете — по-точно, да говори и вика — от книгата древните морски мъдрости. Това беше първият урок на Грей. За една година той се запозна с навигацията, с практиката, с корабостроенето, с морските закони, с лоцията и със счетоводството. Капитан Гоп му подаваше ръка и казваше: „Ние.“
Във Ванкувър Грей бе застигнат от едно писмо на майка си, което беше пълно със сълзи и страх. Той й отговори така: „Зная. Но ако ти би могла да виждаш като мен — погледни с моите очи. Ако би могла да слушаш като мен — допри ухото си до раковината и ще чуеш в нея вечния шум на вълните. Ако би могла да обичаш като мен всичко, освен любовта и чека в твоето писмо аз бих намерил и усмивка.“ И той продължи да плава, докато „Анселм“ не пристигна със стока в Дубелт, където двадесетгодишният Грей се възползува от престоя, за да навести замъка.
Наоколо всичко си беше както преди пет години — непокътнато нито в подробности, нито като цяло; само короните на младите брястове бяха станали по-гъсти и сенките им върху фасадата на зданието достигаха по-високо и се бяха разраснали.
Слугите, които се притекоха към него, се зарадваха, трепнаха и замряха със същата почит, с която бяха посрещали този Грей сякаш вчера, а не толкова отдавна. Казаха му къде е майка му. Той мина във високото помещение и като притвори тихо вратата след себе си, спря се безшумно и загледа облечената в черна рокля побеляла жена. Тя стоеше пред разпятието; страстният й шепот бе звучен като сърцебиене. „За тези, които плават, пътешествуват, боледуват, страдат и попадат в плен“ — притаил дъх, слушаше Грей. После бе казано: „И на момчето ми…“ Тогава той каза: „Аз…“ — но нищо повече не можа да изговори. Майка му се обърна. Тя бе отслабнала; в нейното изтънчено надменно лице проблясваше нов израз, сякаш младостта й се бе върнала отново. Тя стремглаво се приближи до сина си: кратък гърлен смях, сдържано възклицание и сълзи в очите — това бе всичко. Но в тоя миг тя живееше — по-силно и по-хубаво, отколкото през целия си живот. „Аз веднага те познах, о, милото ми, малкото ми!“ И Грей действително престана да бъде голям. Той изслуша съобщението за смъртта на баща си, после й разказа за себе си. Тя слушаше без упреци и възражения, но в себе си — във всичко, което той утвърждаваше като истина за своя живот — виждаше само играчки, с които нейното момче се забавлява. Такива играчки бяха континентите, океаните и корабите.
Грей прекара в замъка седем дни; на осмия взе голяма сума пари, върна се в Дубелт и каза на капитан Гоп: „Благодаря. Вие бяхте добър другар. Сбогом, стари приятелю.“ После потвърди истинското значение на тая дума със силно като преса ръкостискане. „Вече ще плавам отделно, на собствен кораб.“ Гоп пламна, плюна, издърпа ръката си и си тръгна, но Грей го настигна и прегърна. И те седнаха в една странноприемница всички — двадесет и четирима души с екипажа — и пиха, и викаха, и пяха — изпиха и изядоха всичко, каквото имаше в бюфета и кухнята.
След известно време в пристанището Дубелт вечерницата изгря над черната линия на една нова мачта. Това бе купеният от Грей „Секрет“ — тримачтов кораб с тегло двеста и шестдесет тона. Така капитанът и собственикът на кораба Артур Грей плава още четири години, докато съдбата го доведе в Лис. Но той запомни завинаги оня кратък гърлен смях, изпълнен с музиката на сърцето, с който бе посрещнат в дома си, и по един-два пъти в годината посещаваше замъка, като оставяше на жената със сребърните коси слабата увереност, че такова голямо момче вероятно ще се справи с играчките си.
Разпенената струя, която корабът на Грей „Секрет“ изхвърляше зад кърмата си, остави бяла черта по океана и угасна в блясъка на вечерните светлини на Лис. Корабът се прикотви близо до фара. Десет дни „Секрет“ разтоварва китайска коприна, кафе и чай, а единадесетия екипажът прекара на брега в почивка и сред винени пари: на дванадесетия Грей, без каквато и да е причина, почувствува глуха тъга, която не можеше да си обясни.
Сутринта, още като се събуди, той усети, че денят започва лошо. Облече се без настроение, закуси без желание, забрави да прегледа вестника и дълго пуши, потънал в неизразимия свят на безцелното напрежение; сред мъглявите мисли се появиха желания, които не получаваха признание, а с взаимно усилие се унищожаваха. Тогава той се зае с работата си.
Съпроводен от боцмана, Грей извърши преглед на кораба, заповяда да позатегнат вантите, да отпуснат кормилното въже, да почистят клюзовете, да сменят кливера, да намажат добре палубата със смола, да изчистят компаса, да отворят, проверят и изметат трюма. Но работата не го развличаше. Изпълнен с тревожно внимание към мрачния ден, той го прекара раздразнен и тъжен — сякаш някой го беше поканил, а той бе забравил кой и къде.
Привечер Грей се разположи в каютата си, взе книга и дълго възразява на автора, като правеше по полетата парадоксални забележки. Известно време тази игра, този разговор с властвуващия от гроба мъртвец го забавляваше. После взе лулата си и потъна в синия дим, като се отдаде на призрачните орнаменти, които възникваха във вълшебните му слоеве.
Тютюнът има страшна сила; както маслото, когато се излее в бурно подскачащите вълни, смирява яростта им, така и тютюнът смекчава раздразнените чувства и ги снишава с няколко тона, за да звучат по-плавно и по-музикално. Ето защо след третата лула тъгата на Грей най-сетне загуби настъпателния си характер и премина в замислена разсеяност. Това състояние продължи още около час; когато облакът в душата му се вдигна Грей се опомни, поиска да се раздвижи и излезе на палубата. Нощта беше безлунна; зад борда звездите и светлините на мачтовите фенери дремеха в заспалата черна вода. От топлия като бузата на човек въздух лъхаше на море. Грей повдигна глава и присви очи — погледът му спря върху златното въгленче на една звезда; за миг през главозамайващото разстояние от мили в зениците му проникна огнената игра на далечната планета. От дълбочината на залива до слуха му достигаше глухият шум на помръкналия град. Понякога заедно с вятъра по чувствителната вода долиташе по някое изречение от брега, което прозвучаваше така ясно, сякаш бе изречено на самата палуба, и заглъхваше сред скърцането на корабните въжета. На носа на кораба пламна клечка кибрит и освети нечии пръсти, кръгли очи и мустаци. Грей подсвирна. Огънят на лулата се раздвижи и заплува към него; скоро капитанът видя в тъмнината ръцете и лицето на караулния.
— Предай на Летика — каза Грей, — че ще дойде с мен. Нека вземе въдиците.
Той се спусна в лодката, където чака около десет минути Летика. Сръчният, склонен към хитрости момък удари с веслата по борда и ги подаде на Грей; след това сам се спусна в лодката, намести ключовете за веслата и мушна торбата с провизии при кърмата на лодката. Грей седна на кормилото.
— Накъде ще заповядате да греба, капитане? — попита Летика, като обръщаше лодката с дясното весло.
Капитанът мълчеше. Морякът знаеше, че не бива да нарушава това мълчание с думи, и затова сам замълча и загреба усилено.
Грей взе посока в открито море, а после започна да се придържа към левия бряг. Беше му все едно накъде плават. Кормилото глухо шумеше, веслата скрибуцаха и пляскаха; всичко останало бе море и тишина.
През деня човек е погълнат от толкова много мисли, впечатления, разговори и думи, че всички те могат да съставят не една дебела книга. Лицето на деня придобива определен израз, но днес Грей напразно се вглеждаше в това лице. В неговите неясни черти проблясваше едно от ония множество чувства, които нямат име. Както и да ги наречем, те ще останат завинаги, също като внушението за аромата, вън от думите и дори от понятията. Под властта на такова чувство беше сега Грей. Наистина той би могъл да каже: „Аз чакам, аз гледам, аз скоро ще науча…“ — но дори тия думи не са нещо повече от отделните скици в сравнение с целия архитектурен замисъл. В тия веяния имаше още и сила от светлата възбуда.
Наляво от мястото, където плаваха, зад вълнообразното сгъстяване на мрака, се очертаваше брегът. От комините над осветените в червено стъкла на прозорците летяха искри — това бе Каперна. Грей чуваше гълчава и кучешки лай. Светлините на селото напомняха за вратичката на печка с прегорели дупчици, през които се виждат пламтящите въглени. Надясно беше океанът, осезаем като присъствието на спящ човек. Когато отмина Каперна, Грей зави към брега. Тук водата се разливаше тихо; той запали фенер и видя подмолите и горните надвиснали издатини на крайбрежния скат; това място му хареса.
— Тук ще ловим риба — каза Грей и потупа по рамото гребеца.
Морякът измънка неопределено. „За първи път плавам с такъв капитан — промърмори си той. — Способен, но не прилича на капитан. Затворен, труден. Но въпреки това аз го обичам.“
Той заби веслото в тинята, привърза за него лодката и двамата се закатериха нагоре по камъните, които се търкаляха изпод коленете и лактите им. Зад ската се простираше гъста гора. Разнесоха се удари на брадва, която сечеше сух дънер; след като повали дървото, Летика стъкна огън. Заиграха сенки и отразеният във водата пламък се раздвижи. Мракът се разстъпи, показаха се треви и клонки; над обвития с дим огън въздухът засвети и затрептя.
Грей седна край огъня.
— Хайде — каза той, като подаде бутилката, — пий, приятелю Летика, за здравето на всички въздържатели. А, ти си взел от имбировата, а не от хининовата водка.
— Простете, капитане — отговори морякът, като си поемаше дъх. — Разрешете да си хапна от това… — Той отхапа наведнъж половин пиле и като извади от устата си крилцето, продължи: — Зная, че обичате хининовата водка. Но беше тъмно и бързах. Имбировата, знаете, прави човека жесток. Когато искам да се сбия с някого, пия от нея.
Докато капитанът ядеше и пиеше, морякът го поглеждаше изкосо, после не се сдържа и каза:
— Капитане, истина ли е това, което се говори, че произхождате от знатно семейство?
— Това не е интересно, Летика. Вземи въдицата и ако искаш, лови!
— А вие?
— Аз ли? Не знам. Може би… Но… после.
Летика размота въдичката, като си бърбореше стихове, на които за голямо възхищение на екипажа беше майстор.
— От канап и дълга пръчка аз измайсторих камшик, после кукичка му сложих, писна той с провлачен вик. — След това Летика пъхна пръста си в кутийката с червеи: — Този червей под земята скитал радостен, благат, а сега на въдицата сомове ще го ядат. — Накрая той тръгна, като пееше: — Нощта е тиха, а водката — прекрасна, за риба тръгва Летика в тоз час, но рибата предчувствува и ужасно есетрата трепере, а херингата е в несвяст.
Грей се излегна край огъня и се загледа във водата, в която се отразяваше пламъкът. Той мислеше, но без участието на волята; в такова състояние мисълта разсеяно задържа това, което я обкръжава, и едва го вижда. Тя препуска като кон сред гъста тълпа — тъпче, разбутва и се разпръсва; съпътствува я последователно пустота, обърканост и задръжки. Тя броди в душата на предметите, бърза от яркото вълнение към тайните намеци, върти се по земята и небето, разпалено говори с въображаеми лица, гаси и украсява спомените. В това облачно движение всичко е живо и изпъкнало и всичко е несвързано като при бълнуване. И често отпочиващото съзнание се усмихва, когато вижда как например в размисъла за съдбата изведнъж ни спохожда съвършено неподходящ образ: някаква счупена преди две години пръчица. За това мислеше край огъня Грей, но беше „някъде другаде“, а не тук.
Лакътят, на който Грей се опираше, за да поддържа главата си с ръка, овлажня и изтръпна. Звездите трептяха с бледа светлина; мракът се усили от напрежението, което настъпва преди разсъмване. Капитанът се унесе, но не забелязваше това. Поиска му се да пийне и той се пресегна към торбата, но започна да я развързва вече насън. После престана да сънува и следващите два часа не бяха за него по-дълги от ония секунди, през които той бе склонил глава на ръцете си. През това време Летика на два пъти идва до огъня, като пушеше, и от любопитство поглеждаше уловената риба в устата — какво ли има там? Там, разбира се, нямаше нищо.
Когато се събуди, Грей за миг не можа да се сети как беше попаднал тук. Удивен, той видя щастливия блясък на утрото и крайбрежния скат сред ярките клони и пламтящата синя далечина; над хоризонта и в същото време над краката му висяха листа на леска. Под ската, сякаш зад самия гръб на Грей, тихо шептяха вълните, удрящи се в брега. Капка роса блесна върху листа и се търкулна по съненото му лице като студена плесница. Той се изправи. Навсякъде тържествуваше светлина. Изстиналите главни на огъня се стремяха към живот чрез тънка струя дим. Неговият дъх придаваше дива прелест на удоволствието да се диша горски въздух.
Летика го нямаше: той се бе увлякъл — потънал в пот, ловеше риба с пристрастието на хазартен играч. Грей излезе от гъстата гора и навлезе в храсталака, разпрострял се по склона на хълма. Тревата димеше и пламтеше; влажните цветя изглеждаха като деца, измити насила със студена вода. Зеленият свят дишаше с безброй мънички устица и пречеше на Грей да върви сред ликуващата му гъстота. Капитанът се измъкна на открито, обраснало с пъстра трева място и тук видя девойка, която спеше.
Той тихо отмахна с ръка клончето пред очите си и се спря с чувството, че е направил опасно откритие. На около пет крачки от него, свита, подгънала единия си крак и протегнала другия, сложила глава удобно на свитите си ръце, уморена, спеше Асол. Косата й се бе разпиляла в безпорядък; копчето при врата се беше разкопчало и се виждаше бяла трапчинка; полата й бе приповдигната и откриваше коленете; ресниците спяха върху бузите й, в сянката на нежно изпъкналото й, полузакрито от тъмна къдрица сляпо око; под главата малкото пръстче на дясната й ръка бе прегънато към тила. Грей приклекна и се вгледа отблизо в лицето на девойката, без да подозира, че прилича на фавъна от картината на Арнолд Бьоклин.
Може би при други обстоятелства той щеше да забележи тая девойка само с очите си, но сега я видя другояче. Всичко в него се удиви и усмихна. Естествено той не я познаваше, не знаеше името й, а още по-малко — защо е заспала на брега, но от всичко това беше много доволен. Той обичаше картините без обяснение и подпис. Впечатлението от такава картина е несравнено по-силно — съдържанието й, несвързано с думи, става безгранично, защото утвърждава всички мисли и догадки.
Сянката от листата се прокрадна по-близо до дънерите, а Грей все още седеше в тая неудобна поза. У девойката всичко спеше: спеше тъмната й коса, спяха роклята и нейните гънки; дори тревата близко до тялото й беше сякаш задрямала от съчувствие. Щом впечатлението стана пълно, Грей навлезе в топлата му подмолна вълна и отплува с нея. Летика отдавна вече викаше: „Капитане, къде сте?“ Но капитанът не го чуваше.
Когато Грей най-сетне стана, склонността му към необикновеното го изненада с решителността и вдъхновението, присъщи на разгневена жена. Като отстъпваше замислен на тая склонност, той свали от пръста си старинен скъп пръстен и не без основание помисли, че може би с това подсказва на живота си нещо съществено, подобно на ортография. После предпазливо сложи пръстена на малкото пръстче, което се белееше изпод главата й. Пръстчето се раздвижи нетърпеливо и се отпусна. Грей погледна още един път отпочиващото лице, обърна се и забеляза в храстите високо вдигнатите вежди на моряка. Широко отворил уста, Летика наблюдаваше действията на Грей така учудено, както навярно Йона е гледал устата на своя мебелиран кит.
— А, ти ли си, Летика! — каза Грей. — Погледни я. Хубава е, нали?
— Чудна, като картина — шепнешком възкликна морякът, който обичаше книжните изрази. — В съчетанието на обстоятелствата има нещо предразполагащо. Аз хванах четири калкана и още някаква друга риба, издута като мехур.
— По-тихо, Летика. Да се махаме оттук.
Те се оттеглиха в храстите. Трябваше да тръгнат към лодката, но Грей се бавеше, като разглеждаше надлъж ниския бряг, където над зеленината и пясъка се носеше утринният дим от комините на Каперна. В тоя дим той отново видя девойката.
Тогава решително се обърна и се заспуска по ската; морякът вървеше подире му, без да пита какво се е случило. Той чувствуваше, че пак е настъпило задължителното за него мълчание. Едва при първите постройки Грей внезапно каза:
— Летика, дали няма да определиш с опитното си око къде е тук кръчмата?
— Трябва да е ей там, под оня черен покрив — съобрази Летика. — А може и да не е там.
— Какво забележително видя в тоя покрив?
— И аз самият не зная, капитане. Само сърцето ми подсказа.
Те се приближиха до къщата — това наистина беше кръчмата на Менерс. През отворения прозорец на масата се виждаше една бутилка; до нея някаква мръсна ръка изцеждаше полупобелял мустак.
Въпреки ранния час в кръчмата се бяха разположили трима души. До прозореца седеше въглищарят — собственикът на пияните мустаци, за които вече споменахме; между бюфета и вътрешната врата на помещението двама рибари седяха над пържени яйца и бира. Менерс — висок млад момък със скучно, покрито с лунички и с онова особено изражение на хитра смелост лице, със силно късогледи очи, присъщи изобщо на търговците, бършеше съдове зад тезгяха. На мръсния под лежеше слънчевата рамка на прозореца.
Грей едва стъпи на прашната ивица светлина и Менерс излезе от своето прикритие, като се кланяше почтително. Той веднага позна в Грей истинския капитан, спадащ към ония гости, които го удостояваха твърде рядко. Грей поиска ром. След като постла масата с пожълтяла от човешката суетня покривка, Менерс донесе бутилка, предварително облизал с крайчеца на езика си отлепилия се етикет. После се върна зад тезгяха, като поглеждаше внимателно ту към Грей, ту към чинията, от която с нокът откъртваше нещо засъхнало.
Докато Летика, взел с две ръце чашата, тихо разговаряше с нея, като поглеждаше към прозореца, Грей извика Менерс. Хин седна самодоволно на края на стола, поласкан от това повикване и поласкан именно заради това, че то се изрази само с едно просто поклащане на пръст от страна на Грей.
— Вие, разбира се, познавате всички тукашни жители — спокойно заговори Грей. — Интересува ме името на една девойка със забрадка, рокля на розови цветчета, тъмноруса и средна на ръст, на възраст между седемнадесет и двадесет години. Срещнах я наблизо. Как й е името?
Той каза това с твърдата простота на силата, която не позволява да се изплъзнеш от дадения тон. Хин Менерс искаше да се изплъзне от прекия отговор и дори се поусмихна, но външно се подчини на характера на обръщението. Впрочем, преди да отговори, той помълча — единствено от безплодното желание да се досети каква е работата.
— Хм! — каза той, като вдигна очи към тавана. — Види се, това е била Корабната Асол, друга не може да бъде. Тя е малоумна.
— Наистина ли? — равнодушно каза Грей, като отпи голяма глътка ром. — Как се случи това?
— Щом е така, благоволете да послушате.
И Хин разказа на Грей как преди седем години момиченцето говорило на брега на морето с един събирач на песни. Разбира се, от оня ден, когато просякът я разказа в същата кръчма, тази история придоби вид на груба и плоска интрига, но същността й остана непокътната.
— Оттогава й викат така — каза Менерс, — викат й Корабната Асол.
Грей машинално погледна Летика, който продължаваше да бъде тих и скромен, после очите му се обърнаха към прашния път пред кръчмата и той почувствува нещо като удар — едновременно и в сърцето, и в главата си. По пътя, с лице срещу него, вървеше същата оная Корабна Асол, към която Менерс току-що се бе отнесъл клинически. Удивителните черти на лицето й, които напомняха тайната на незаличимо вълнуващите, макар и прости думи, сега се явяваха пред него в светлината на нейния поглед. Морякът и Менерс седяха с гръб към прозореца, но за да не се обърнат случайно, Грей има смелостта да отмести погледа си върху рижите очи на Хин. След като видя очите на Асол, цялата закостенялост на Менерсовия разказ се разсея. А Хин, без да подозира нищо, продължаваше:
— Мога да ви кажа и това, че баща й е истински мръсник. Той удави като котка баща ми, господ да го прости. Той…
Прекъсна го неочакван див рев изотзад. Като въртеше страшно очи, освободен от пиянското си вцепенение, въглищарят запя така гръмко и свирепо, че всички потръпнаха:
Кошничарю, кошничарю,
ти за кошници скуби ни!…
— Пак си се натряскал, гемийо проклета — завика Менерс. — Марш навън!
… Само гледай да не дойдеш
в нашата Палестина! —
изви въглищарят и сякаш нищо не се е случило, потопи мустаци в разплискалата се чаша.
Хин Менерс възмутено сви рамене.
— Смет, а не човек — каза той с жестокото достойнство на скъперник. — Все такива истории прави!
— Повече нищо ли не можете да ми разправите? — попита Грей.
— А, аз ли? Нали ви казах, бащата е мръсник. Заради него, ваша милост, аз осиротях, а трябваше още да се грижа за препитанието на децата…
— Лъжеш! — неочаквано каза въглищарят. — Лъжеш така гнусно и неестествено, че аз изтрезнях.
Хин не успя да си отвори устата, когато въглищарят вече се беше обърнал към Грей:
— Той лъже. Баща му също лъжеше; лъжеше и майка му. Такъв им е родът. Можете да бъдете спокойни: тя е нормална, като нас двамата. Аз съм разговарял с нея. Тя е седяла на моята каруца осемдесет и четири пъти или по-малко. Когато девойката се връща пеш от града, а аз вече съм продал въглищата си — винаги я вземам на каруцата. Нека поседи. Казвам ви, умна глава има тя. Веднага си проличава. С тебе, Хин Менерс, тя, разбира се, няма да размени и две думи. Но аз, господине, свободният въглищар, презирам клюките и одумванията. Тя приказва като голяма, но думите й са странни. Повслушаш се — и сякаш всичко е същото, което ние бихме си казали с вас, но при нея е някак по-различно. Веднъж например стана дума за нейния занаят. „Виж какво ще ти кажа аз — вика тя и се държи за рамото ми като муха за камбанария, — работата ми не е скучна, само че все ми се иска да измисля нещо по-особено. Аз, казва, искам така да изпека занаята си, че лодката ми сама да плава по дъската, а гребците й да гребат като истински; после да слизат на брега, да привързват лодката, да прибират обратно въжето и да сядат като живи, както подобава, на брега, за да похапнат.“ При тези думи аз прихнах да се смея, стана ми смешно, значи. Думам й: „Е, Асол, нали занаятът ти е такъв и мислите ти са такива; а погледни наоколо — всички се изпотрепват от работа.“ — „Не — каза тя, — зная си аз, каквото си зная. Когато рибарят лови риба, той мисли, че ще хване голямата риба, каквато никой не е улавял.“ — „Ами аз?“ — „Ти ли? — смее се тя. — Ти, като натрупаш въглищата си в кошницата, навярно си мислиш, че тя ще разцъфти.“ Ето каква дума каза тя! Признавам си, че в същата минута нещо сякаш ме тикна да погледна празната кошница и ми се стори, че от пръчките се показаха пъпки; разпукаха се тия пъпки, покри се кошницата с листа, а после изчезнаха. Аз дори поизтрезнях мъничко. А Хин Менерс лъже като циганин; знам си го аз!
Менерс разбра, че разговорът премина в явно оскърбление, прониза с поглед въглищаря и се скри зад тезгяха, откъдето попита мрачно:
— Ще заповядате ли да поднеса нещо?
— Не — каза Грей, като вадеше пари, — отиваме си. Летика, ти ще останеш тук, ще се върнеш надвечер и ще мълчиш. Щом узнаеш всичко, каквото ти се удаде, ще ми го предадеш. Разбра ли?
— Добри ми капитане — рече Летика с известна, предизвикана от рома фамилиарност, — само глухият не може да разбере това.
— Прекрасно. Запомни също, че при каквито и обстоятелства да попаднеш, не бива да говориш за мен, нито дори да споменаваш името ми. Сбогом!
Грей излезе. От този миг вече не го напусна онова чувство за необикновено откритие, което прилича на искрата в барутното хаванче на Бертолд — една от ония душевни пролуки, през които огънят блика и свети. Обзе го желание да действува бързо. Едва в лодката се опомни и събра мислите си. С усмивка на лицето той подложи ръката си с дланта нагоре на знойното слънце, както бе направил веднъж като момченце в избата за вино; после отплува от брега и бързо загреба към пристанището.
В навечерието на този ден, седем години след деня, в който край брега на морето Егъл, събирачът на песни, разказа на момиченцето приказката за кораба с алени платна, Асол, подир едно от ежеседмичните си посещения в дюкяна за играчки, си дойде в къщи разстроена, със скръбно лице. Тя бе върнала стоката си обратно. Беше толкова огорчена, че не можа веднага да заговори; едва след като от разтревоженото лице на Лонгрен разбра, че той очаква нещо значително по-лошо от действителното, започна да разказва, като движеше пръст по стъклото на прозореца, до който беше застанала, и наблюдаваше разсеяно морето.
Този път собственикът на дюкяна за играчки започнал с това: открил сметководната книга и й показал колко дългове имат. Тя потреперала, когато видяла внушителното трицифрено число. „Ето колко сте взели от декември нанасам — казал търговецът, — а да видим за колко сме продали.“ И неговият пръст се доближи до друго число, вече от две цифри.
— Беше ми жално и обидно да гледам. Видях по лицето му, че е груб и сърдит. С радост бих избягала, но, честна дума, нямах сили от срам. Той заговори: „За мене, драга, това повече не е изгодно. Сега са на мода чуждите стоки, всички дюкяни са пълни с тях и тия неща не се купуват.“ Така каза търговецът. После говори още много неща, но аз всичко обърках и забравих. Изглежда, че се съжали над мен, защото ме посъветва да се отбия в „Детския пазар“ и „Аладиновата лампа“.
Като разказа най-главното, девойката обърна глава и погледна плахо стареца. Лонгрен седеше унил, вкопчил пръстите на двете си ръце между коленете, на които се бе опрял с лакти. Почувствувал погледа й върху себе си, той вдигна глава и въздъхна. Превъзмогнала тежкото си настроение, девойката изтича при баща си, настани се до него, провря малката си ръка под кожения ръкав на куртката му и като се смееше и поглеждаше лицето му отдолу, продължи с изкуствено оживление:
— Нищо, всичко това е нищо. А сега изслушай ме, моля ти се. Аз тръгнах. Ето че пристигам в един голям страшен магазин, а там — тълпа народ. Заблъскаха ме; но аз се промъкнах и се приближих към един черен човек с очила. Какво му казах — нищо не помня; накрая той се усмихна, порови се в кошницата ми, разгледа някои неща, после отново ги уви, както си бяха, в кърпата, и ми ги върна обратно.
Лонгрен слушаше сърдит. Той като че ли виждаше дъщеря си, изгубила ума и дума сред богатата тълпа, край рафтовете, отрупани със скъпи стоки. Внимателният човек с очила й обяснил снизходително, че ако започне да търгува с простите изделия на Лонгрен, ще се разори. Той поставил небрежно и сръчно на щанда пред нея сглобяеми модели на здания и железопътни мостове: миниатюрни комплекти, самолети и двигатели. Всичко това миришело на боя и училище. От неговите думи ставало ясно, че сега децата в игрите си само подражават на това, което правят възрастните.
Асол беше ходила и в „Аладиновата лампа“, и в два други дюкяна, но нищо не бе успяла да направи.
Докато довършваше разказа си, тя приготви вечерята. След като хапна и изпи чаша силно кафе, Лонгрен каза:
— Щом не ни върви, трябва да подирим нещо друго. Може би отново ще постъпя на служба на „Фицрой“, или на „Палермо“. Разбира се, те са прави — замислено продължи той, като мислеше за играчките. Сега децата не играят, а се учат. Те все се учат, учат и никога няма да започнат да живеят. Всичко това е така, а е жалко, наистина е жалко. Ще можеш ли да живееш без мен, докато мине един рейс? Немислимо е да те оставя сама.
— Аз също бих могла да работя заедно с тебе, да речем, в бюфета.
— Не! — каза Лонгрен и подчерта тази дума, като удари с ръка по масата, която се разклати. — Докато съм жив, ти няма да работиш. Впрочем има време да помислим.
Той замълча мрачен. Асол се настани на края на стола до него; без да обръща глава, Лонгрен видя отстрани, че тя се старае да го утеши, и едва не се усмихна. Но ако се усмихнеше — значеше да подплаши и да смути девойката. Забъбрила нещо на себе си, тя приглади обърканите му сиви коси целуна го по мустаците и закрила мъхнатите бащини уши с малките си тънички пръстчета, каза:
— Ето, ти сега не чуваш, когато ти казвам, че те обичам.
Докато тя го оправяше, Лонгрен седеше силно намръщен като човек, който се бои да не издиша дим, но щом чу думите й, избухна в плътен смях.
— Мила си ти — каза той просто, после погали девойката по бузата и излезе на брега да погледне лодката.
Известно време Асол стоя по средата на стаята в размисъл, разколебана между желанието да се отдаде на тиха скръб и необходимостта да се заеме с домашната работа. След като изми съдовете, тя прегледа остатъците от провизии в шкафа. Без да тегли и без да мери, видя, че с брашното няма да изкарат и до края на седмицата, че на тенекиената кутия за захар се вижда дъното; че пакетите с чай и кафе са почти празни; че няма олио — и единственото, на което си отпочиваше окото, но с известна досада за това изключение, беше торбата с картофи. После изми пода и седна да пришие волан към полата, която си беше преправила от вехто, но веднага си спомни, че изрезките плат са зад огледалото; приближи се до него, взе вързопа и се огледа.
Зад ореховата рамка, в светлата празнина на отразената стая, стоеше тъничка девойка със среден ръст, облечена в евтина рокля от бял муселин на розови цветчета. На раменете й беше наметната сива копринена забрадка. Полудетското, със светъл загар лице беше подвижно и изразително; прекрасни, малко сериозни за възрастта й очи поглеждаха с плахата съсредоточеност на дълбоките души. Неправилното й личице можеше да трогне с изящната чистота на очертанията си; всяка извивка, всяка изпъкналост на това лице, разбира се, би намерила място в много други женски лица; но тук тяхната съвкупност, техният стил беше съвършено оригинален, оригинално мил — тук ние ще спрем. Останалото не е подвластно на други думи освен на думата „очарование“.
Отразената в огледалото девойка се усмихна така несъзнателно, както и самата Асол. Усмивката излезе тъжна; щом забеляза това, тя се разтревожи, както би се разтревожила, ако гледаше друга девойка. Асол притисна страната си към огледалото, затвори очи и предпазливо поглади с ръка огледалото там, където трябваше да бъде нейното отражение. В главата й се мярнаха редица неясни, нежни мисли; тя се изправи, засмя се и после седна да шие.
Докато тя шие, да я погледнем по-отблизо — да надникнем в душата й. В нея имаше две девойки, две Асол, размесени в една забележителна, прекрасна неправилност. Едната беше дъщеря на моряк, занаятчия, който майстореше играчки, а другата — живо стихотворение с всичките чудеса на неговите съзвучия и образи, с тайнствената близост на думите му, с цялата хармония на техните сенки и светлини, които падат от едното върху другото. Тя познаваше живота в границите, които й беше поставил нейният опит, но освен общите явления виждаше отразен и смисъла от друг свят. Така, като се вглеждаме в предметите, ние забелязваме в тях нещо неоформено, но оставаме с впечатление, с определено човешко впечатление; а понеже е човешко, то е индивидуално. Нещо подобно на това, което изразихме с тоя пример (ако ни се е удало), тя виждаше свръх видимото. Без тези тихи завоевания всичко просто и понятно беше чуждо на душата й. Тя умееше и обичаше да чете, но и в книгите четеше предимно между редовете, както и живееше. Инстинктивно, със своеобразното си вдъхновение на всяка крачка правеше множество ефирно тънки открития — неизразими, но важни, както чистотата и топлината. Понякога — и това продължаваше дни наред — тя сякаш се прераждаше; физическото съпротивление на живота пресекваше както тишина под удара на лъка и всичко, с което живееше, което виждаше и което я заобикаляше, ставаше дантела от тайни в образа на всекидневието. Не една нощ отиваше развълнувана и плаха на морския бряг, където дочакваше утрото, и съвсем сериозно се взираше да види кораба с алените платна. Тези минути бяха за нея щастие; ако за нас е трудно така да заживеем с приказката, за нея би било не по-малко трудно да се освободи от нейната власт и обаяние.
Друг път, когато размишляваше над всичко това, тя искрено се удивяваше на себе си и не вярваше, че вярва, с усмивка прощаваше на морето и се връщаше към действителността; сега девойката шиеше волана и си припомняше своя живот. В него имаше много скука и простота. Понякога самотата на двама им й тежеше безкрайно, но у нея вече се бе образувала оная гънка на вътрешна боязън, оная страдалческа бръчка, с която не можеш нито да си създадеш, нито да получиш оживление. Присмиваха й се, като казваха: „Тя се е побъркала, не е на себе си.“; тя привикна и с тази болка; случваше й се да понася дори оскърбления, от които гръдта й после стенеше като ударена. В Каперна тя не правеше впечатление като жена, но мнозина, макар диво и смътно, подозираха, че й е дадено повече от другите, само че по друг начин. Каперненци обожаваха едрите, пълни жени с мазна кожа по дебелите прасци на краката и със силни ръце; те ги ухажваха, като ги потупваха по гърба и се блъскаха в тях също като на пазара. По вид това чувство напомняше грубата простота на рева. Тая непознаваща колебания среда подхождаше на Асол толкова, колкото биха подхождали на хора с изтънчена нервна система призраци — дори те да обладават цялото обаяние на Асунта или Аспазия; постъпки, продиктувани от любов, тук бяха немислими. Така прелестната скръб на цигулката при равномерното бучене на войнишката тръба е безсилна да отклони непоколебимия полк от преките му действия. Всичко, което споменахме в тези редове, бе чуждо на Асол.
Докато главата й си тананикаше песничката на живота, малките й ръце работеха прилежно и сръчно; като откъсваше със зъби конеца, тя гледаше далече пред себе си, но това не й пречеше да подгъва равно ръба и да слага шева правилно като шевна машина. Въпреки че Лонгрен не се връщаше, тя не се безпокоеше за баща си. Напоследък той доста често отпътуваше нощем да лови риба или просто да се проветри.
Тя не се боеше — знаеше, че нищо лошо няма да му се случи. В това отношение Асол беше все още онова малко момиченце, което се молеше по своему, като сутрин шепнеше приятелски: „Здравей, господи!“ — а вечер: „Сбогом, господи!“
По нейно мнение такова близко познанство с господа беше съвършено достатъчно, за да отстрани той нещастието. Тя влизаше в неговото положение: господ беше вечно зает с грижите на милиони хора, затова тя смяташе, че към обикновените житейски сенки трябва да се отнася с деликатното търпение на гостенин, който е заварил дома пълен с хора и чака объркалия се стопанин, като сам се приютява и се черпи, с каквото намери.
Свършила да шие, Асол сложи работата си на масичката в ъгъла, съблече се и легна. Огънят беше загаснал. Тя скоро забеляза, че не й се спи; съзнанието й беше ясно както в разгара на деня, дори тъмнината й се струваше изкуствена; тялото й, подобно на съзнанието, се чувствуваше леко, свежо. Сърцето й отмерваше ударите с бързината на джобен часовник; то сякаш биеше между възглавницата и ухото. Асол се сърдеше, обръщаше се — ту отхвърляше одеялото, ту се завиваше презглава. Накрая успя да извика у себе си обикновената представа, която помага да заспиш — почна мислено да хвърля камъни в прозрачна вода, като наблюдаваше леките кръгове, които се образуваха. Сънят сякаш наистина чакаше само това подаяние; дойде, пошушна си с Мери, която стоеше до възглавницата, и като се покори на усмивката й, прошепна на всички страни: „Ш-ш-шш.“ Асол веднага заспа. Присъни й се любим сън; цъфтящи дървета, тъга, очарование, песни и тайнствени явления; после от тоя сън тя си припомни само блясъка на синята вода, която пълзеше от краката към сърцето й и я изпълваше с хлад и възторг. Като си представи всичко това, Асол прекара още известно време в несъществуващата страна на съня, после се събуди и седна.
Сънят бе отлетял, сякаш тя изобщо не беше заспивала. Сгряваше я чувство за нещо ново, радостно и й се искаше да направи нещо. Тя се огледа с оня поглед, с който оглеждат ново помещение. Зората се промъкна — но тя не озари така ясно и беше нужно усилие, за да различиш, макар и смътно, околното. Долу прозорците станаха черни, отгоре просветнаха. Отвън, почти на края на капака, блестеше Зорницата. Асол знаеше, че няма да заспи сега, затова се облече, приближи се до прозореца, сне куката и разтвори капаците. Зад прозореца цареше внимателна, ясна тишина; тя сякаш току-що бе настъпила. В синия здрач се мержелееха храсти, по-нататък спяха дървета; беше задушно и лъхаше на земя.
Хванала се за горната част на рамката на прозореца, девойката гледаше и се усмихваше. Внезапно нещо, подобно на далечен зов, я разтърси цялата и тя сякаш още един път се събуди от явната действителност за онова, което е още по-явно и действително. От тази минута ликуващото богатство на съзнанието й вече не я остави. Така ние слушаме и разбираме речта на хората, но повторим ли казаното, тогава го разбираме още един път с друго, ново значение. Същото беше и с нея.
Тя взе вехтичката си, но на нейната глава винаги нова копринена забрадка, завърза я леко под брадичката си, заключи вратата и изхвърча боса на пътя. Въпреки че беше пусто и глухо, стори й се, че тя самата звучи като оркестър и че могат да я чуят. Всичко й беше мило, всичко я радваше. Топлият прах гъделичкаше босите й крака; дишаше свободно и приятно. На фона на зазоряващото се небе се тъмнееха покривите и облаците; дремеха плетовете, шипковият храст, зеленчуковите и овощните градини и едва очертаващият се път. Всичко беше подредено по друг начин, не както през деня, всъщност — по същия, но без изплъзналото се вече съответствие между нещата. Всичко спеше с отворени очи и скрито поглеждаше минаващата девойка.
Колкото по̀ се отдалечаваше, толкова по̀ ускоряваше крачките си — бързаше да напусне селото. Зад Каперна се простираха ливади, а зад ливадите, по склоновете на крайбрежните хълмове, растяха лески, тополи и кестени. Там, където пътят свършваше и преминаваше в глуха пътека, около краката на Асол кротко се завъртя черно, с пухкава козина и бяла гръд куче, чиито очи гледаха напрегнато. Кучето позна Асол и заскимтя, завъртя се умилкващо и тръгна с нея, като се съгласяваше с девойката за нещо така ясно, както „аз“ и „ти“. Асол поглеждаше изразителните очи на кучето, твърдо уверена, че то би могло да заговори, ако нямаше в себе си скрити причини да мълчи. Щом забеляза усмивката на спътницата си, кучето направи весела гримаса, врътна опашка и леко побягна напред, но изведнъж седна безучастно, зачеса енергично с лапа ухото си, ухапано от вечния му враг, и се затича обратно.
Асол навлезе във високата росна трева на ливадата. Като плъзгаше длан по метлиците, тя вървеше и се усмихваше — при всяко нейно докосване те пръскаха цели струи роса. Тя се вглеждаше в особените лица на цветята, в хаоса от стебла и различаваше в тях почти човешки белези — пози, усилия, движения, очертания и погледи; сега тя не би се учудила, ако видеше цяла процесия от полски мишки или бал на лалугери, или грубите развлечения на таралежа, който плаши заспалия гном с тюхкането си. Точно в тоя миг се показа нещо сиво и един таралеж се изтърколи на пътечката пред нея. „Тюх-тюх“ — каза той откъслечно и троснато, както файтонджия на пешеходец. Асол говореше с всички ония, които виждаше и разбираше. „Здравей, болничката ми“ — каза тя на лилавата перуника, която беше проядена от червей. „Трябва да си поседиш в къщи“ — това се отнасяше за храста, който се беше изпречил по средата на пътеката и затова бе оскубан от дрехите на минувачите. Голям бръмбар се беше вкопчил в камбанка; като навеждаше растението, той се смъкваше надолу, но упорито се блъскаше с лапичките си. „Изтърси този дебел пътник“ — посъветва го Асол. Бръмбарът наистина не се удържа и полетя с шум настрани. Така, развълнувана, тръпнеща и сияеща, тя се приближи до склона на хълма и се скри от ливадната шир в неговите храсталаци; сега девойката беше заобиколена от истинските си приятели, които — тя знаеше това — говореха басово.
Това бяха грамадни стари дървета, израснали сред храсти орлови нокти и лески. Надвисналите им клони се допираха до горните листа на храстите. В гъстите корони на кестените се виждаха бели кичури цветове, чийто аромат се смесваше с мирис на роса и смола. Пътечката, постлана с изпъкнали хлъзгави корени, ту слизаше, ту се изкачваше по склона. Асол се чувствуваше като у дома си; тя се поздравяваше с дърветата като с хора — стискаше им широките листа. Девойката вървеше, като си шепнеше ту наум, ту гласно: „Ето те теб, ето и друг като теб — ех, че сте много вие, мои братчета! Аз бързам, братчета, пуснете ме да мина! Познавам ви всички, всички ви помня и уважавам.“ Величествените „братчета“ я гледаха с каквото можеха — с листата си, и роднински скърцаха в отговор. Като изпоцапа краката си с пръст, тя се изкатери на ската над морето и застана на ръба му, задъхана от бързия вървеж. Дълбока, непобедима вяра ликуваше, кипеше и бучеше у нея. С погледа си девойката сякаш я разпръсваше зад хоризонта, откъдето тя се връщаше обратно с лекия шум на крайбрежната вълна, горда от чистотата на полета си. В това време морето, очертано със златната нишка на хоризонта, още спеше: само водата в подмолите под ската се вдигаше и спадаше. Стоманеният край брега цвят на спящия океан преминаваше в син и черен. Зад златната нишка на небето пламваше и като огромно ветрило сияеше светлина; слаба руменина бе докоснала белите облаци. Изящни, божествени багри проблясваха в тях. В черната далечина вече се беше проснала трептяща снежна белота; пяната блестеше, стапяше се цялата в пурпур, пламваше върху златната нишка, разнасяше се по океана и идваше до краката на Асол като червено оцветени вълни.
Тя седна, събра крака и обгърна коленете си с ръце. Внимателно наведена над морето, Асол гледаше към хоризонта с разширени очи, в които не беше останало вече нищо възрастно — това бяха очи на дете. Всичко, което бе чакала толкова дълго и горещо, сега ставаше там, на края на света. Тя виждаше в страната на далечните бездни подводен хълм; от повърхността му като струи се издигаха нагоре виещи се растения; сред кръглите им, нанизани на стеблата листа сияеха чудни цветове. Горните листа блестяха върху повърхността на океана; оня, който не знаеше нищо от това, което знаеше Асол, виждаше само трепет и блясък.
Изпод храсталаците се показа кораб. Той заплава и се спря точно по средата на слънцето. От тази далечина се виждаше ясно, както се виждат облаците. Корабът плаваше и от него се разнасяше весела глъчка; едновременно напомняше — вино, рози, кръв, устни, ясночервено кадифе и пурпурен огън. Той идеше право срещу Асол. Крилата на пяната трепкаха под мощния напор на кила му; девойката се изправи и притисна ръце към гърдите си; в този момент чудната игра на светлината върху водната повърхност се превърна в леко вълнение; слънцето изгря и утрото, влязло в силата си, свлече покривалата от всичко, което още се излежаваше и протягаше върху сънната земя.
Девойката въздъхна и се огледа. Музиката млъкна, но Асол беше още във властта на звънливия й хор. Това впечатление постепенно отслабваше, после стана спомен и накрая се превърна в обикновена умора. Тя легна на тревата, прозя се и като затвори очи, блажено заспа. Сънят й беше истински, без грижи и съновидения, здрав като млад орех.
Разбуди я муха, която лазеше по голото й стъпало. Като повъртя неспокойно крачето си, Асол се събуди; тя седна, започна да оправя разрошената си коса и тогава усети пръстена на Грей, но реши, че това не е нищо друго освен стъбълце, заседнало между пръстите й; тя ги разтвори. Но понеже то не изчезна, Асол нетърпеливо поднесе ръка към очите си и моментално скочи на крака, сякаш бликнал фонтан.
Блестящият пръстен на Грей сияеше на пръста й като на чужд — сега тя не можеше да признае пръста си за свой, защото не го чувствуваше такъв. „Чие ли е това нещо? Кой ли си е направил тая шега? — извика тя силно. — Нима аз спя? Или съм го намерила и забравила?“ Тя хвана дясната си ръка, на която беше пръстенът, огледа се учудено и хвърли изпитателен поглед към морето и зелените храсталаци. Но никой не помръдваше, никой не се спотайваше в храстите и никакъв знак нямаше в далечното, обагрено в синьо море. Руменина покри лицето на Асол, а гласът на сърцето й каза пророчески „да“. За случилото се нямаше обяснения, но тя ги намираше без думи и мисли в своето странно чувство; пръстенът й стана вече близък. Цялата разтреперана, тя го свали от пръста си, подържа го в шепата си като вода и го разгледа с цялата си душа, с цялото си сърце, с цялото ликуване и чистата наивност на юношеството си. После го пъхна в корсажа си, скри лицето си с ръце, изпод които неудържимо напираше усмивка, и пое бавно, с отпусната глава по обратния път.
Така — случайно, както казват хората, които умеят да четат и пишат — Грей и Асол се срещнаха в пълното с неизбежности утро на летния ден.
След като се качи на палубата на „Секрет“, Грей стоя няколко минути неподвижен, само поглаждаше косата си с ръка отзад към челото, което означаваше, че беше крайно смутен. Разсеяността — това облачно движение на чувството — се отразяваше на лицето му с безчувствената усмивка на лунатик. В това време неговият помощник Пантен вървеше по горната палуба с чиния пържена риба; като видя Грей, той забеляза странното му състояние.
— Да не сте се ударили?! — внимателно попита той. — Къде бяхте? Какво видяхте? Това, разбира се, си е ваша работа. Маклерът предлага изгоден фрахт с премия. Но какво ви е?…
— Благодаря, нищо ми няма — каза Грей и въздъхна като човек, току-що пуснат на свобода. — Тъкмо вашият естествен и умен глас ми липсваше. Той ми действува като студена вода. Пантен, съобщете на хората, че днес вдигаме котва и преминаваме в устието на Лилиана, на около десет мили оттук. Нейното течение е гъсто осеяно с плитчини. В устието може да се проникне само откъм морето. Елате за картата. Не вземайте лоцмана. Засега това… Да, изгодният фрахт ми е нужен колкото ланския сняг. Можете да предадете това на маклера. Отивам в града, където ще остана до вечерта.
— Но какво се е случило?
— Съвсем нищо, Пантен. Искам да имате пред вид желанието ми да избягвате всякакви въпроси. Когато му дойде времето, сам ще ви съобщя в какво се състои работата. На моряците кажете, че предстои ремонт, а местният док е зает.
— Добре — без да мисли, отговори Пантен след отдалечаващия се Грей. — Ще бъде изпълнено.
Въпреки че разпоредбите на капитана бяха напълно смислени, помощникът облещи очи и тревожно се затече с чинията към каютата си, като мърмореше: „Пантен, озадачиха те. Дали той не иска да опита контрабандата? Дали няма да излезем под черния флаг на пиратски кораб?“ Но тук Пантен се оплете в най-нелепи предположения. Докато той нервно унищожаваше рибата, Грей слезе в каютата си, взе пари и като премина залива, тръгна из търговските квартали на Лис.
Сега вече той действуваше решително и спокойно, защото знаеше в подробности всичко, което му предстоеше по чудния път. Всяко движение, всяка мисъл го въодушевяваха като изтънчено наслаждение от художествена творба. В един миг планът му се оформи. Неговите понятия за живот се подложиха на онова последно преминаване на длетото, след което мраморът се успокоява в прекрасното сияние.
Грей посети три дюкяна за платове, защото придаваше особено значение изборът му да бъде правилен и вече мислено виждаше нужния цвят и оттенък. В първите два дюкяна му показаха коприна с обикновени цветове, предназначени да задоволят непретенциозен вкус; в третия намери мостри със сложни ефекти. Търговецът радостно се суетеше и показваше залежали платове, но Грей беше сериозен като анатом. Той търпеливо премяташе топовете, отместваше ги, придърпваше ги към себе си, раздипляше ги и разгледа на светлина толкова много червени парчета плат, че отрупаният с тях тезгях като че ли пламна. На носа на ботуша му легна пурпурна вълна. По лицето и ръцете му светеше розово отражение. Като се ровеше в леко съпротивяващата се коприна, той различаваше червени, бледорозови и тъмнорозови цветове, гъсто кипнали вишневи, оранжеви и мрачни червеникави тонове; да, тук имаше оттенъци с всички сили и значения, различни по своето мнимо родство, както думите „очарователно“, „прекрасно“, „великолепно“, „съвършено“; в гънките им се таяха намеци, недостъпни за езика на зрението, но истинският ален цвят дълго не се явяваше пред очите на нашия капитан; това, което донасяше търговецът, беше хубаво, но не извикваше ясното и твърдо „да“. Най-сетне един цвят привлече обезоръженото внимание на купувача. Той седна в креслото до прозореца, изтегли от шумящата коприна дълъг конец, хвърли го на коленете си и като се облегна назад с лула между зъбите, започна неподвижно да го съзерцава.
Този съвършено чист, като пурпурна утринна струя цвят, пълен с благородно веселие и царственост, беше именно онзи горд цвят, който диреше Грей. В него не бяха смесени отблясъците на огъня, листенцата на мака, играта на виолетовите и лилавите оттенъци — нямаше нито синкавост, нито сянка, нито нищо, което да предизвика съмнение. Той руменееше като усмивка с прелестта на духовно отражение. Грей толкова се замисли, че забрави за търговеца, който чакаше зад гърба му с напрежението на ловджийско куче, направило стойка. Уморил се да чака, той напомни за себе си с шума от изтървания топ плат.
— Няма нужда от повече мостри — каза Грей, като стана, — вземам тази коприна.
— Целия топ ли? — попита търговецът с почтително съмнение. Но Грей го гледаше мълчаливо в челото, от което търговецът стана по-фамилиарен. — В такъв случай, колко метра?
Грей му кимна, с което го помоли да почака, и пресметна с молив върху един лист хартия колко метра плат му трябват.
— Две хиляди метра. — Той огледа със съмнение рафтовете. — Да, не повече от две хиляди.
— Две? — попита търговецът, като заподскача, сякаш имаше в себе си пружина. — Хиляди? Метра? Моля ви, седнете, капитане. Не желаете ли да видите мостри от нови платове? Както искате. Ето кибрит, ето прекрасен тютюн — моля. Две хиляди… две хиляди по… — Той каза цена, която беше толкова близко до истинската, колкото е близка клетвата до обикновеното „да“, но Грей беше доволен и съвсем не искаше да се пазари. — Това е чудесна, най-хубава коприна — продължаваше търговецът, — стока, която не може да се сравни с друга; само при мен ще я намерите.
Най-сетне, когато търговецът съвсем изнемогна от възхищение, Грей се уговори с него за доставката, като взе на своя сметка разноските; после плати и съпроводен от търговеца с почести като китайски император, си тръгна. По това време, през една улица от мястото, където се намираше дюкянът, скитник музикант настрои виолончелото си и със слабо подръпване на лъка го накара да заговори тъжно и хорово; неговият другар, флейтист, вля в нежната мелодия силни гърлени звуци; простата песничка, с която те огласиха дремещия в горещината двор, достигна до ушите на Грей и той веднага разбра какво трябва да прави по-нататък. Изобщо през всичките тези дни духовното му зрение бе на оная щастлива висота, от която ясно забелязваше всички намеци и подсказвания на действителността; като чу заглушаваните от шума на движещи се коли звуци на музиката, той навлезе в центъра на най-важните впечатления и мисли, предизвикани съобразно неговия характер от тая музика, и вече чувствуваше защо и как хубаво ще свърши онова, което беше намислил. Грей прекоси уличката и влезе в двора на къщата, където се свиреше. В това време музикантите вече се гласяха да си ходят. Високият флейтист, видът на когото говореше за затъняло достойнство, махаше с благодарност шапката си към ония прозорци, от които летяха монети. Виолончелото беше отново под мишницата на своя стопанин; той бършеше изпотеното си чело и чакаше флейтиста.
— О, ти ли си, Цимер? — каза му Грей, познал цигуларя, който вечер веселеше с прекрасната си свирня моряците, гости на кръчмата „Вересия никому“. — Как измени на цигулката?
— Многоуважаеми капитане — самодоволно възрази Цимер, — аз свиря на всичко, което звучи и трещи. Като млад бях музикален клоун. Сега ме влече към изкуството и аз с тъга забелязвам, че съм погубил необикновеното си дарование. Точно затова, поради закъсняла страст обичам и двете заедно: и виолата, и цигулката. На виолончелото свиря през деня, а на цигулката вечер — сякаш плача и ридая за пропадналия си талант. Няма ли да ме почерпите с винце, а? Виолончелото е моята Кармен, а цигулката…
— Асол — каза Грей.
Цимер не чу добре.
— Да — кимна той, — соло на чинии или на медни тръби — това е вече друго нещо. Впрочем какво ме засяга?! Нека да се кривят клоуните на изкуството, аз зная, че в цигулката и във виолончелото винаги си почиват феи.
— А какво се крие в моето „тур-люр-лю“? — попита приближилият се флейтист, едър мъжага с овчи сини очи и руса брада. — Хайде, кажи!
— Зависи от това колко си изпил от сутринта. Понякога — птица, понякога — спиртни пари. Капитане, това е моят компаньон Дус; аз съм му разказвал как пръскате злато, когато пиете, и той задочно се е влюбил във вас.
— Да — каза Дус, — обичам жеста и щедростта. Но съм хитър и не вярвайте на гнусното ми ласкателство.
— Слушайте — каза Грей, като се смееше, — имам малко време, а работата не чака. Предлагам ви добра печалба. Съберете оркестър, но не от контета с парадни лица на мъртъвци, които в музикалното си педантство или, още по-лошо, в звуковата си гастрономия са забравили за душата на музиката и с усуканите си шумове бавно превръщат естрадите в мъртвило — не. Съберете си своите, които карат простите сърца на готвачките и лакеите да плачат; съберете своите скитници. Морето и любовта не търпят педанти. Аз с удоволствие бих поседял с вас и не само с една бутилка, но трябва да вървя. Имам много работа. Вземете това и го изпийте за буквата А. Ако ви харесва моето предложение, елате довечера на „Секрет“ — той е закотвен близо до главния кей.
— Съгласен съм! — извика Цимер, защото знаеше, че Грей плаща като цар. — Дус, поклони се, кажи „да“ и върти шапката си от радост! Капитан Грей иска да се жени!
— Да — просто каза Грей, — всички подробности ще ви съобщя на „Секрет“. Вие нали…
— За буквата А! — Дус бутна Цимер с лакът и смигна на Грей. — Е… колко са буквите в азбуката! Дайте нещо и за „Я“-то.
Грей даде още пари. Музикантите си отидоха. Тогава той се отби в комисионерската кантора и тайно поръча да му се донесе крупна сума пари, което трябваше да бъде изпълнено за шест дни. В същото време, когато Грей се върна на кораба си, агент на кантората вече се качваше на парахода. Привечер докараха коприната; петима майстори на корабни платна, наети от Грей, се настаниха заедно с моряците. Летика още не беше се върнал, не бяха пристигнали и музикантите; докато ги чакаше, Грей отиде да побъбри с Пантен.
Трябва да отбележим, че Грей плаваше вече няколко години с един и същ екипаж. В началото капитанът учудваше моряците с капризите си: неочаквани рейсове, престои — понякога цял месец и при това в най-безлюдни места, без всякаква търговия, но постепенно те свикнаха с „греизма“ на Грей. Той често плаваше само с баласт, като се отказваше да вземе изгоден фрахт само защото не му харесваше предложената стока. Никой не можеше да го склони да превозва сапун, гвоздеи, машинни части и всичко друго, което мълчи мрачно в трюмовете и извиква безжизнени представи за скучна необходимост. Но той на драго сърце товареше плодове, порцелан, животни, подправки, чай, тютюн, кафе, коприна, ценни видове дървета, като абанос, сандалово дърво, палма. Всичко това отговаряше на аристократизма на въображението му и създаваше живописна атмосфера; нищо чудно тогава, че екипажът на „Секрет“, възпитан по този начин в духа на тия своеобразности, поглеждаше малко извисоко всички други кораби, обвити от дима на обикновената лека печалба. Но тоя път Грей прочете въпроси по лицата им; и най-тъпият матрос знаеше отлично, че няма нужда да се прави ремонт в коритото на тая горска река.
Пантен, разбира се, им беше съобщил заповедта на Грей. Когато капитанът влезе, помощникът му допушваше шестата си пура, като се разхождаше из каютата замаян от дима и се препъваше о столовете. Настъпи вечер, през отворения илюминатор стърчеше триъгълник златиста светлина, в който блесна лакираната козирка на капитанската фуражка.
— Всичко е готово — каза мрачно Пантен. — Ако искате, можем да вдигнем котва.
— Вие, Пантен, би трябвало да ме познавате малко по-добре — меко отбеляза Грей. — Няма тайни в това, което правя. Щом хвърлим котва на дъното на Лилиана, ще ви разкажа всичко и вие повече няма да хабите толкова много кибрит за лоши пури. Вървете и вдигайте котва.
Като се усмихваше неловко, Пантен почеса веждата си.
— Това, разбира се, е така — каза той. — Впрочем аз не възразявам.
Когато помощникът му излезе, Грей поседя известно време, неподвижно загледан в полуотворената врата, после премина в каютата си. Тук той ту сядаше, ту лягаше, ту се вслушваше в скърцането на брашпила, който изтегляше издаващата силен звук верига; понечваше да излезе на открито на палубата, но отново се замисляше и се връщаше при масата, където нервно чертаеше по мушамата с пръст права линия. Удар с юмрук по вратата го изведе от това ненормално състояние; той завъртя ключа и пропусна Летика. Задъхан, морякът се спря като бърз пратеник, който навреме е предотвратил смъртоносното наказание.
— Хайде, литвай, Летика, казах си аз — бързо заговори той, — когато видях от кабелния вълнолом как нашите момчета танцуват около брашпила и си плюят на ръцете. Очите ми са като на орел. И полетях; така подканях лодкаря, че човекът се изпоти от вълнение. Капитане, вие май искахте да ме оставите на брега?
— Летика — каза Грей, като се вглеждаше в зачервените му очи, — аз те очаквах едва утре сутрин. Излива ли студена вода на тила си?
— Изливах. Не толкова, колкото погълнах, но изливах. Всичко е изпълнено.
— Говори.
— Няма защо да говоря, капитане. Ето тук всичко, всичко е записано. Вземете и четете. Старах се много. Аз излизам.
— Къде?
— По упрека в очите ви виждам, че студената вода, която излях на тила си, е малко.
Той се обърна и излезе със странните движения на слепец. Грей разгърна листчето; моливът сигурно се беше чудил, когато бе изписвал буквите по хартията, защото те напомняха разклатена ограда. Ето какво беше написал Летика:
„Съобразно с инструкцията. След пет часа се разхождах по улицата. Къщата е със сив покрив, от двете страни има по два прозореца; има зеленчукова градина. Въпросната личност излиза два пъти: един път за вода и втори път за трески за печката. Когато настъпи мрак, надникнах през прозореца, но не видях нищо поради пердето.“
После следваха няколко указания за семейството, които Летика беше получил вероятно от разговор на маса, защото мемоарията завършваше малко неочаквано с думите:
„В изразходваната сума има и малко мои пари.“
Но същността на донесението говореше само за това, което знаем от първа глава. Грей прибра листчето в чекмеджето на масата, свирна на дежурния и го изпрати да повика Пантен. Ала вместо помощника дойде боцманът Атууд, който оправяше засуканите си ръкави.
— Ние се отвързахме от кея — каза той. — Пантен ме изпрати да узная какво желаете. Той е зает: нападнали са го някакви хора с тръби, барабан и разни цигулки. Вие ли сте ги викали на „Секрет“? Пантен ви моли да отидете при него, казва, че главата му е замътена.
— Да, Атууд — каза Грей, — аз повиках музикантите. Вървете и им кажете засега да отидат на долната палуба. После ще видим как да ги настаним. Атууд, кажете на тях и на екипажа, че след четвърт час ще изляза на палубата. Нека се съберат. Вие с Пантен, разбира се, също ще бъдете там.
Атууд вдигна като спусък лявата си вежда, постоя край вратата и излезе. Тия десет минути Грей прекара, закрил лицето си с ръце; той не се готвеше за нищо и не преценяваше нищо, но искаше да помълчи, вглъбен в мислите си. През това време всички го чакаха вече с нетърпение и с любопитство, пълно с догадки. Той излезе и видя по лицата им, че очакват невероятни неща, но понеже сам смяташе това, което става, за напълно естествено, напрежението в чуждите души предизвика у него лека досада.
— Няма нищо особено — каза Грей, като седна на стълбата на мостика. — Ще престоим в устието на реката, докато сменим целия такелаж. Вие видяхте, че е докарана червена коприна. От нея под ръководството на майстор Блент ще се направят нови платна за „Секрет“. После ще отпътуваме, но закъде — няма да ви кажа. Във всеки случай недалече оттук. Отивам при жена си. Тя още не ми е жена, но ще ми стане. Нужни ми са червени платна, за да ни забележи още отдалече, както сме се уговорили. Ето всичко. Както виждате, тук няма нищо тайнствено и да не говорим вече за това.
— Да — каза Атууд, като видя по усмихващите се лица на моряците, че те са приятно озадачени и не се решават да заговорят. — Ето каква била работата, капитане… Разбира се, не ние ще преценяваме това. Както желаете, така и ще стане. Аз ви поздравявам.
— Благодаря.
Грей стисна силно ръката на боцмана, но Атууд направи невероятно усилие и отговори с такова ръкостискане, че капитанът отстъпи. После един след друг всички се приближиха към него, като мънкаха поздравления със свенлив и топъл поглед. Никой не извика, не зашумя — моряците чувствуваха нещо не съвсем обикновено в откъслечните думи на капитана. Пантен въздъхна облекчено и се развесели — душевната му тегота изчезна. Само корабният дърводелец остана от нещо недоволен; той подържа вяло ръката на Грей и попита мрачно:
— Как ви дойде наум това, капитане?
— Както ударът на брадвата ти — каза Грей. — Цимер, покажи своите момчета.
Като тупаше музикантите по гърбовете, цигуларят изблъска от тълпата седем души, облечени крайно небрежно.
— Ето — каза Цимер — това е тромбонистът; той не свири, а гърми като с оръдие. Тези двама кьосави юнаци са фанфаристи; щом засвирят, веднага ти се приисква да воюваш. После — кларнетистът, корнет-апистонът и втората цигулка. Всичките са големи майстори и добре поддържат буйната прима, тоест мене. А ето го и главния майстор в нашия весел занаят — Фриц, барабанчика. Барабанчиците, знаете, имат обикновено разочарован вид, но този удря с достойнство, с увлечение. В играта му има нещо открито и праволинейно, както неговите палки. Изпълнено ли е всичко както трябва, капитан Грей?
— Изумително — каза Грей. — На всички ви е определено място в тюрма, който този път, значи, ще бъде претъпкан с разни „скерцо“, „адажио“ и „фортисимо“. Вървете! Пантен, отвързвайте въжетата, потегляйте. Ще ви сменя след два часа.
Той не забеляза как се изнизаха тия два часа, тъй като те минаха в оная вътрешна музика, която все още не оставяше съзнанието му, както пулсът не напуска артериите. Той мислеше за едно, искаше едно, стремеше се към едно. Човек на действието, Грей мислено изпреварваше хода на събитията и съжаляваше само, че не може да ги движи така просто и бързо, както движи шашките. Нищо в спокойната му външност не говореше за онова напрежение на чувствата, чийто звън, подобен на звъна на огромна камбана, биеща над главата, се носеше по цялото му тяло с оглушителен нервен стон. Най-после това го застави да започне да брои мислено: „Едно… две… тридесет…“ и така нататък, докато не каза „хиляда“. Това упражнение му подействува; най-сетне той беше способен да разгледа въпроса от всички страни. Малко го учуди това, че не можеше да си представи „вътрешната Асол“, тъй като дори не беше говорил с нея. Той бе чел някъде, че може, макар и неясно, да разбереш човека, ако си въобразиш, че ти си този човек, и прекопираш израза на лицето му. Очите на Грей започнаха вече да приемат несвойствен за тях странен израз, а устните под мустаците да се свиват в слаба, кротка усмивка, когато се опомни, разсмя се високо и излезе да смени Пантен.
Беше тъмно. Вдигнал яката на куртката си, Пантен крачеше около компаса и нареждаше на кормчията: „Дай наляво четвърт румб, още наляво. Стой! Още четвърт.“ „Секрет“ плаваше с половината си платна при попътен вятър.
— Знаете ли — каза Пантен на Грей, — аз съм доволен.
— От какво?
— От същото, от което и вие. Аз всичко разбрах. Ето тук на мостика. — Той намигна хитро, като освети усмихнатото си лице с огъня на лулата.
— Тогава кажете — попита Грей, досетил се внезапно в какво се състои работата, — какво сте разбрали?
— Най-добрият начин да се превози контрабанда — пошепна Пантен. — Всеки може да има такива платна, каквито поиска. Вие имате гениален ум, Грей!
— Бедни Пантен! — каза капитанът, като не знаеше дали да се сърди, или да се смее. — Вашето предположение е остроумно, но е лишено от всякаква основа. Вървете да спите. Честна дума, грешите. Аз правя онова, което казах.
Той го отпрати да спи, провери посоката на курса и седна. Сега ние ще го оставим, защото му е нужно да бъде сам.
Лонгрен прекара нощта в морето; той нито спа, нито лови риба, а плува с платноходката без определена посока, като слушаше плисъка на водата, взираше се в мрака, подложил лицето си на вятъра, и мислеше. В тежките часове на живота нищо не възстановяваше така силите на душата му, както тези самотни скитания. Тишина, само тишина и пустота — ето какво му бе нужно, за да зазвучат понятно всички най-слаби и объркани гласове на вътрешния му мир. Тази нощ той мислеше за бъдещето, за тяхната бедност, за Асол. Беше му ужасно трудно да я остави дори временно; освен това се боеше да не възкръсне затихналата болка. Може би, като постъпи на кораб, той отново ще си въобрази, че там, в Каперна, го чака другарката му, която никога не бе умирала, и той на връщане ще се приближава до дома си с мъката на мъртвото очакване. Никога вече Мери нямаше да излезе от вратата на къщата им. Но той искаше Асол да има какво да яде и затова реши да постъпи така, както му повеляваше необходимостта.
Когато Лонгрен се върна, девойката още не беше си дошла. Нейните ранни разходки не смущаваха баща й, но този път той я чакаше с известно напрежение. Като се разхождаше от ъгъл до ъгъл, при едно обръщане той изведнъж неочаквано видя Асол. Тя влезе бързо и без шум, спря се пред него мълчаливо, като почти го изплаши със светналия си, възбуден поглед. Сякаш се бе открило второто й лице — онова истинско лице на човека, за което обикновено говорят само очите. Тя мълчеше и гледаше Лонгрен в лицето, но така странно, че той бързо попита:
— Болна ли си?
Асол не отговори веднага. Когато смисълът на въпроса достигна най-после до съзнанието й, тя трепна като клонче, докоснато с ръка, и се засмя с продължителния равномерен смях на тихата радост. Трябваше да отговори нещо, но както винаги не бе нужно да измисля какво именно, и каза:
— Не, здрава съм… Защо ме гледаш така? Весело ми е. Вярно, весело ми е, но то е, защото денят е толкова хубав. А ти какво си намислил? Аз наистина виждам по лицето ти, че нещо си намислил.
— Каквото и да съм намислил — каза Лонгрен, като туряше девойката да седне на коленете му, — аз знам, че ти ще разбереш каква е работата. Няма с какво да живеем. Не ще отида отново на далечно плаване, а ще постъпя на пощенския параход, който пътува между Касет и Лис.
— Да — отдалече почна тя, като се мъчеше да влезе в неговите грижи и работа, но се ужасяваше, че беше безсилна да престане да се радва. — Това е много лошо. Ще ми бъде скучно. Върни се по-скоро. — Като говореше така, тя разцъфваше в неудържима усмивка. — Да, по-скоро, мили, аз чакам.
— Асол? — каза Лонгрен, като обхвана лицето й с ръце и я обърна към себе си. — Разказвай, какво ти се е случило?
Тя почувствува, че трябва да разсее тревогата му, и като победи радостта си, стана сериозна, внимателна, само очите й блестяха от новото, което идеше.
— Ти си чуден — каза тя. — Нищо няма. Брах лешници.
Лонгрен не би повярвал напълно на това, ако не беше толкова зает с мислите си. Техният разговор стана делови и продължи дълго. Морякът каза на дъщеря си да му приготви торбата, като изброи всички необходими вещи, и й даде няколко съвета:
— Ще се върна след десетина дни, а ти напълни пушката ми и си стой в къщи. Ако някой поиска да те закачи, кажи му, че Лонгрен скоро ще се върне. Не мисли и не се безпокой за мен: нищо лошо няма да ми се случи.
После похапна, целуна силно девойката и като метна торбата на рамо, пое пътя за града. Асол гледа след него, докато той не се скри зад завоя; после се върна в къщи. Доста домашна работа я чакаше, но тя забрави това. С интерес, леко учудена, се заоглежда наоколо, сякаш беше вече чужда на тази къща, която от детинство се бе така враснала в съзнанието й, та и се струваше, че винаги я е носила в себе си, а сега й приличаше на роден край, посетен след години, прекарани другаде. Асол почувствува, че в тази й реакция има нещо недостойно, нещо нередно. Тя седна близо до масата, на която Лонгрен изработваше играчките, и се опита да залепи на една кърма кормило. Като гледаше тия предмети, тя неволно ги видя големи, истински; всичко, което се бе случило сутринта, отново я разтърси като треска при вълнение и златният пръстен, голям като слънцето, сякаш бе паднал през морето в краката й.
Асол не изтрая, излезе от къщи и тръгна за Лис. Там нямаше никаква работа и не знаеше защо отива, но не можеше да не отиде. По пътя я срещна пешеходец, който желаеше да узнае някаква посока; тя ясно му обясни, което беше нужно, и веднага забрави за него.
Целия дълъг път Асол премина незабелязано, сякаш носеше птица, погълнала цялото й нежно внимание. Близо до града се развлече малко от шума, който долиташе от огромното му пространство, но той не властвуваше вече над нея, както по-рано, когато я плашеше, подтискаше и превръщаше в мълчалива страхливка. Тя му се съпротивяваше. Бавно, с плавна, уверена походка премина пръстеновидния булевард, като пресичаше сините сенки на дърветата и поглеждаше доверчиво и свободно лицата на минувачите. Хората, които бяха наблюдателни, забелязаха няколко пъти през деня неизвестната, странна на пръв поглед девойка, която преминаваше през шумната тълпа с дълбоко замислен вид. На площада тя подложи ръка под струята на фонтана, като движеше бързо пръстите си сред отскачащите пръски; приседна да си почине и после тръгна обратно по горския път. На връщане вървеше с освежена душа, със спокойно и избистрено настроение, подобно на вечерна рекичка, сменила най-сетне пъстрите отражения на деня с равномерния блясък на сянката. Като се приближи до селището, тя видя въглищаря, на когото се бе сторило, че кошницата му е разцъфтяла; той стоеше до каруцата си с двама непознати, които бяха покрити със сажди и кал и изглеждаха мрачни. Асол се зарадва.
— Здравей, Филип — каза тя, — какво правиш тук?
— Нищо, мушице. Падна ми колело; поправих го, а сега си пуша и си бъбря с нашите момчета. Ти откъде идеш?
Асол не отговори.
— Знаеш ли, Филип — заговори тя, — аз много те обичам и затова ще кажа само на теб. Скоро ще замина. Навярно ще замина завинаги. Ти не казвай никому за това.
— Ти искаш да заминеш? Че закъде се стягаш? — учуди се въглищарят и въпросително отвори уста, от което брадата му стана по-дълга.
— Не зная. — Тя бавно огледа поляната под бряста, където се намираше каруцата, зелената, осветена в розово от вечерната светлина трева, черните мълчаливи въглищари, а после, като помисли, добави: — Не зная нищо — нито деня, нито часа, дори не зная закъде. Нищо повече няма да ти кажа. За всеки случай — сбогом. Ти така често си ме возил.
Тя пое грамадната черна ръка и я разтърси леко. Върху лицето на работника разцъфна неподвижна усмивка. Девойката кимна, обърна се и отмина. Тя изчезна така бързо, че Филип и неговите приятели не успяха дори да обърнат глава.
— Чудно — каза въглищарят, — иди я разбери. Днес с нея нещо става…
— Вярно — подкрепи го другият, — говори ти и сякаш те уговаря. Но това не е наша работа.
— Не е наша работа — каза и третият, като въздъхна.
После тримата седнаха в каруцата, колелата затрополяха по каменистия път и те се скриха в прахта.
Беше бяла ранна утрин; над огромната гора се стелеше лек, пълен със странни видения дим. Току-що напуснал огъня си, непознат ловец вървеше надолу по реката; през дърветата сияеше светлината от нейните въздушни простори, но прилежният ловец не отиваше към тях; той разглеждаше пресните мечешки следи, които водеха към планината.
Внезапен звук се понесе между дърветата неочаквано, като тревожна хайка; обадил се бе кларнет. Излязъл на палубата, музикантът изсвири откъс от мелодия, пълна със скръбни, провлечени повторения. Звукът трепереше като глас, който крие мъката си; той се усили, усмихна се с тъжно преливане и секна. Далечното ехо неясно повтаряше същата мелодия.
Ловецът отбеляза следата със счупено клонче и се промъкна към водата. Мъглата още не се беше разсеяла; в нея гаснеха очертанията на огромен кораб, който бавно се обръщаше към устието на реката. Свитите му, увиснали като фестони платна оживяха, опънаха се и покриха мачтите с безсилна броня от огромни гънки; чуваха се гласове и стъпки. Крайбрежният вятър набираше сили и лениво теглеше платната; най-сетне топлината на слънцето извърши своето — въздушният напор се усили, разсея мъглата и се разнесе по рея в леки алени, пълни с рози форми. Розови сенки пълзяха по белите мачти и корабните въжета; всичко беше бяло освен разгънатите, плавно движещи се платна с цвета на дълбоката радост.
Ловецът, който гледаше от брега, дълго търка очите си, докато се убеди, че не сънува, а вижда всичко това наяве. Корабът се скри зад завоя, а той все още стоеше и гледаше; после мълчаливо сви рамене и тръгна да търси мечката си.
Докато „Секрет“ се движеше по коритото на реката, Грей стоеше до щурвала и не поверяваше кормилото на моряка — боеше се от плитчините на реката. Пантен, в нов костюм от сукно, с нова блестяща фуражка, избръснат и покорно нацупен, седеше до него. Той все още не чувствуваше никаква връзка между алената премяна на кораба и пряката цел на Грей.
— Сега — каза Грей, — когато платната аленеят и вятърът е добър, когато в сърцето ми има повече щастие, отколкото у слона при вида на малко бяло хлебче, аз ще се опитам да ви заразя с мислите си, както ви обещах в Лис. Забележете, че аз не ви смятам за глупав или за вироглав; не, вие сте образцов моряк, а това значи много. Но вие, както и повечето от вас, слушате гласа на всички прости истини през дебелото стъкло на живота; те викат, но вие не ги чувате. Аз правя онова, което съществува като старинно понятие за прекрасно, несбъднато и което е възможно и осъществимо също както разходка извън града. Скоро ще видите девойка, която не може, не бива да се омъжи другояче освен по начина, който показвам пред очите ви.
Той накратко разказа на моряка онова, което ние вече добре знаем, и завърши обяснението си така:
— Виждате колко тясно се сплитат тук съдбата, волята и качествата на характерите; аз отивам при оная, която ме очаква и може да очаква само мене; аз също не желая никоя друга освен нея може би именно затова, че благодарение на нея разбрах една обикновена истина. Тя се състои в това — да правиш със собствените си ръце така наречените чудеса. Когато за някой човек е най-важното да получи петаче, което е най-скъпото нещо за него, лесно е да му дадеш това петаче, но когато душата крие в себе си зърното на пламенното растение — на чудото, ако си в състояние, направи му това чудо. И ти, и той ще имате нови души. Когато началникът на затвора сам пусне затворника, когато милиардерът подари вила, оперетна певица и сейф на писаря си, а жокеят задържи коня си поне веднъж за сметка на друг, комуто не върви, тогава всички ще разберат колко е приятно това, колко е неизразимо чудесно. Но има и други не по-малки чудеса: усмивката, веселбата, прошката и казаната навреме нужна дума. Да владееш това, значи да владееш всичко. Що се отнася до мене, нашето начало — моето и на Асол — ще остане завинаги в аления отблясък на платната, създадени от дълбочината на сърцето, което знае какво е любов. Разбрахте ли ме?
— Да, капитане — извика Пантен и избърса мустаците си с внимателно сгъната чиста носна кърпа. — Всичко разбрах. Вие ме трогнахте. Ще сляза долу и ще помоля за прошка Никс, на когото се карах вчера за потопеното ведро. И ще му дам от тютюна си — той проигра своя на карти.
Грей остана поучуден от тоя толкова бърз практически резултат на думите си и преди да успее да каже нещо, Пантен затропа надолу по стълбата и някъде далече въздъхна. Грей се огледа и вдигна очи нагоре; над него алените платна се люлееха мълчаливо, слънцето сияеше в техните ръбове сякаш с пурпурен дим. „Секрет“ навлизаше в морето, като се отдалечаваше от брега. В пеещото сърце на Грей нямаше никакви съмнения — нито глухи тревожни удари, нито шум от дребни грижи; спокойно като платноходка той се стремеше към възхитителната цел, изпълнен с ония мисли, които изпреварват думите.
Към пладне на хоризонта се показа лек дим от военен крайцер. Крайцерът смени посоката си и от разстояние половин миля вдигна сигнал: „Свали платната.“
— Братя — каза Грей на моряците, — не се бойте, няма да ни обстрелват; те просто не вярват на очите си.
Той заповяда да свалят платната. Като крещеше, сякаш имаше пожар, Пантен изведе „Секрет“ от вятъра; корабът спря, в същото време от крайцера се понесе парен катер с екипаж и лейтенант с бели ръкавици; като стъпи на палубата на кораба, лейтенантът се огледа учудено и премина с Грей в каютата му. След час той излезе оттам и като махна по странен начин с ръка и се усмихна, сякаш беше получил по-висок чин, се отправи към синия крайцер. Както изглеждаше, този път Грей има по-голям успех, отколкото с простодушния Пантен, тъй като след малко крайцерът даде мощен салют в хоризонта, стремителният дим от който проби въздуха като огромни святкащи кълба и се развя на парцали над тихата вода. Целия ден на крайцера цареше някакво полупразнично бездействие; настроението беше неслужебно, под знака на любовта, за която говореха навсякъде — от салона до машинния трюм, а часовият пред минното отделение попита минаващия моряк:
— Том, ти как се ожени?
— Хванах я за полата, когато тя поиска да избяга от мене през прозореца — каза той и гордо засука мустак.
Известно време „Секрет“ плава в открито море, далеч от бреговете; към пладне се откри далечен бряг. Грей взе далекогледа си и устреми поглед към Каперна. Ако не беше редицата от покриви, той би различил на прозореца на една от къщите Асол, която седеше с някаква книга. Тя четеше; по страниците на книгата пълзеше зеленикаво бръмбарче; то се спираше, повдигаше се на предните си лапички с чувството на независим стопанин. Вече два пъти Асол го издухваше с досада на перваза на прозореца, откъдето то отново се появяваше доверчиво и без стеснение, сякаш искаше да каже нещо. Този път му се удаде да допълзи почти до ръката на девойката, която държеше ъгъла на страницата; то се задържа тук на думата „гледай“, спря се в колебание, като очакваше нова буря, и наистина едва избягна неприятностите, тъй като Асол възкликна: „Пак ли си ти, бръмбаре… глупак!…“ И решително поиска да го духне в тревата, но изведнъж прехвърли случайно погледа си от покрив на покрив и видя в синия морски процеп, който се образуваше между къщите, бял кораб с алени платна.
Тя трепна, отдръпна се и замря; после рязко скочи. Сърцето й заби до главозамайване, неудържими сълзи бликнаха от силното вълнение. В това време „Секрет“ обхождаше малък нос, като се държеше с левия си борд под ъгъл към брега; под пламъка на алената коприна се лееше тиха музика от бялата палуба към небесносинята глъбина; това беше музика с ритмични преходи, които могат да се предадат, разбира се, не съвсем сполучливо, с общоизвестните думи: „Налейте чаши, налейте, да пием, приятели, за любовта…“ В нейната простота ликуваше, разгръщаше се и шумеше вълнение.
Без да помни как е излязла от къщи, Асол тичаше вече към морето, подхваната от непреодолимия вятър на събитието; на първия ъгъл тя се спря почти без сили; краката й се подкосяваха, дишането й прекъсваше и гаснеше, съзнанието се държеше на косъм. Извън себе си от страх да не загуби волята си, тя тропна с крак и се съвзе. От време на време ту покрив, ту ограда скриваха от нея алените платна; тогава тя, боейки се да не са изчезнали като обикновен призрак, бързаше да премине мъчителното препятствие, но видяла отново кораба, спираше се да въздъхне облекчена.
По това време в Каперна настъпи такова объркване, вълнение и всеобщ смут, които не отстъпват по ефект на най-големите земетресения. Никога досега до този бряг не беше се приближавал голям кораб. Тоя кораб имаше същите платна, чието название звучеше като издевателство; сега те пламтяха ясно и неопровержимо с невинността на факта, който опровергаваше всичките закони на битието и здравия разсъдък. Мъже, жени, деца — всички, както си бяха облечени, запъхтени летяха към брега; жителите се провикваха от дворовете, сблъскваха се един с друг, викаха и падаха. Скоро край брега се образува тълпа и в тази тълпа се втурна стремително Асол.
Докато я нямаше, нейното име се носеше от уста на уста с нервна и мрачна тревога, със злобен страх. Повече говореха мъжете; сподавено, като змии съскаха слисаните жени, но ако някоя от тях заговореше, отровата се промъкваше вече в главата. Щом Асол се появи, всички млъкнаха, отдръпнаха се от нея със страх и тя остана сама сред пустия зноен пясък, смутена, засрамена и щастлива, с лице не по-малко алено от нейното чудо, безпомощно протегнала ръце към високия кораб.
От него се отдели лодка със загорели гребци; сред тях стоеше оня, когото, както й се стори сега, тя познаваше, помнеше смътно от детството си. Той я гледаше с грейнала и нетърпелива усмивка. Но хиляди последни смешни страхове обзеха Асол; смъртно уплашена от всичко — от грешка, недоразумения, от тайнствена и вредна пречка, — тя влезе тичешком в топлите люлеещи се вълни до кръста, като викаше: „Аз съм тук, аз съм тук! Аз съм!“
Тогава Цимер махна с лъка и същата по-раншна мелодия се разля с гръм по нервите на тълпата, но този път с пълен, тържествен глас. От вълнението, движението на облаците и вълните, от блясъка на водата и далечината девойката почти не можеше да различава какво се движи: тя, корабът или лодката — всичко се движеше, въртеше и стихваше.
Но близо до нея рязко плесна весло; тя повдигна глава, Грей се наведе, нейните ръце се вкопчиха в колана му. Асол зажумя; после отвори очи, усмихна се смело срещу сияещото му лице и като се задъхваше, каза:
— Съвсем същият.
— И ти също, дете мое! — отвърна Грей, като измъкваше от водата мокрото съкровище. — Ето, аз дойдох! Позна ли ме?
Хванала се за колана му, тя кимна с трепетно притворени очи, с нова душа. Щастието се бе сгушило у нея като пухкаво котенце. Когато Асол се реши да отвори очи, стори й се, че всичко — и полюляванията на лодката, и блясъкът на вълните, и приближаващият се силно люлеещ се борд на „Секрет“ — беше сън, в който светлината и водата се люлееха, въртяха, както при играта на слънчеви петна върху осветена от сноп лъчи стена. Без да помни как, тя се качи на стълбата в силните ръце на Грей. Палубата, покрита, украсена с килими, потънала в алените отблясъци на платната, беше като небесна градина. И скоро Асол видя, че стои в каюта — стая, по-хубава от която не може да има.
Тогава отгоре отново връхлетя гръмка музика и разтърси, и засипа сърцето й с тържествуващия си вик. Асол пак притвори очи, понеже се боеше, че всичко това ще изчезне, ако продължи да гледа. Грей взе ръцете й и тя, като знаеше вече къде може да отиде сега, без да се страхува, скри мокрото си от сълзи лице върху гърдите на дошлия по такъв вълшебен начин приятел. Потресен и учуден от това, че е настъпила неизразимата, недостъпна за никого скъпа минута, Грей внимателно, но със смях повдигна нагоре за брадичката това толкова отдавна бленувано лице; очите на девойката най-сетне се разтвориха широко. В тях беше всичко най-хубаво у човека.
— Ще вземеш ли с нас моя Лонгрен? — каза тя.
— Да. — И след своето желязно „да“ той толкова силно я целуна, че тя се засмя.
Сега ние ще се отдръпнем от тях, защото знаем, че им е нужно да бъдат сами. Много думи на различни езици и говори има в света, но с всички тях не би могъл дори приблизително да предадеш онова, което си казаха те един на друг в този ден.
В това време на палубата до гротмачтата, край проядената от червеи бъчва с избито дъно, което откри столетната тъмна благодат, вече чакаше целият екипаж. Атууд стоеше; Пантен седеше церемониално, той сияеше като новороден. Грей се качи горе, даде знак на оркестъра и като сне фуражката си, пръв гребна с чаша от светото вино сред песните на златните тръби.
— Ето… — каза той, като изпи чашата и я захвърли. — Сега пийте, всички пийте; който не пие, е мой враг.
Не се наложи да повтори тези думи. В това време, когато „Секрет“ с пълен ход, с дигнати платна се отдалечаваше от ужасената завинаги Каперна, блъсканицата около бъчвичката надмина всичко онова, което става на големи празници.
— Как ти хареса виното? — попита Грей Летика.
— Капитане! — каза морякът, като търсеше думи. — Не зная дали аз му се харесах, но трябва да обмисля моите впечатления от него. Пчелен кошер и градина!
— Какво?!
— Искам да кажа, че в устата ми са пъхнали пчелен кошер и градина. Бъдете щастлив, капитане. И нека е щастлива оная, която ще нарека най-хубавия товар, най-хубавия дар на „Секрет“.
Когато на другия ден започна да се развиделява, корабът беше далеч от Каперна. Част от екипажа, повален от виното на Грей, лежеше на палубата така, както си бе заспал; на крака се държаха само кормчията, дежурният на вахта и седналият на кърмата, опрял брада върху шийката на виолончелото, замислен и пиян Цимер. Той седеше, тихо движеше лъка, караше струните да говорят с вълшебен, неземен глас и мислеше за щастието…
Това е там…
Седем дни пъстра бъркотия от афиши възвестяваше на градските жители за необикновения номер на „Човека на Двойната звезда“ в цирка „Солейл“. Никога още не беше се говорило толкова много за неща от подобен род във веселящите се гостни и салони, зад кулисите на театъра, в ресторантите, пивниците и кухните. Действително цирковото изкуство никога още не беше обещавало толкова много — не беше предизвиквало вълнение в областта на любопитството, както сега. Дори атлетическата борба — любимо развлечение на изродените духовни наследници на Нерон и Хелногабъл — отстъпи на втори план, макар да бяха вече пристигнали и да се разхождаха на показ по булевардите зверските туловища на Грепьор и Ноар, негър от африканска Либерия, които пушеха дебели пури за почуда и сърдечен трепет на зрелите, но пламенни дами. Засенчен беше дори знаменитият атлет-жонгльор Мирей, който хвърляше във въздуха фойерверк от светещи гири. Накъсо казано, циркът „Солейл“ обещаваше истински небивалото. Като постоим около минута пред афиша, ние по-пълно от всякакви примери и сравнения ще разберем впечатлението, което той произвеждаше на тълпата. Какво ли е напечатано там?
„В сряда — казваше афишът, — 23 юни 1913 г., ще се състои първият, единствен и последен гастрол на никога досега не гастролиралия, поразителен, нечуван, изключителен феномен, който се нарича «Човекът на Двойната звезда».
НЯМАЩ ТЕГЛО
ЛЕТЯЩ БЯГ
ЧУДЕСЕН ПОЛЕТ
Истинско летене във въздуха, което ще бъде изпълнено без помощта на скрити механични средства и каквито и да са приспособления.
Човекът на Двойната звезда остава да виси във въздуха три пълни секунди.
Човекът на Двойната звезда е най-великата научна загадка на нашия век.
Поради изключителността и неповторимостта на зрелището билетите ще се продават от 19-и до деня на представлението; цените — утроени.“
Агасиц, директорът на цирка „Солейл“, даде на журналистите следните обяснения: преди няколко дни при него дошъл неизвестен човек; дори изостреното око на такъв мошеник като Агасиц не е изкопчило от кратката среща с него нищо шаблонно. На визитната картичка на посетителя пишело: Е. Д. — само това; ни адрес, ни професия…
Като говореше така, Агасиц взе вид на човек, който знае много повече, отколкото може да се помисли, но е сдържан поради важни причини. Той рече:
— Видях несъмнено образован и богат човек, чужд на цирковата среда. Няма да правя тайна от това, което наблюдавах в него, но… да, той е нещо рядко дори за човек като мене, който за трийсет години е изпитал немалко неща. Не работи у нас. Нищо не поиска, за нищо не помоли. Аз не зная нищо за него. Адресът му ми е неизвестен. Нямаше смисъл да се мъча да узная нещо в тази насока, тъй като единственото негово излизане на арената не е свързано нито с неговото минало, нито с неговата личност. На нас това не ни трябва. Обаче „Солейл“ стои и ще стои на висота, за това не мога да изпусна такава рядка птица. Той предложи повече, отколкото би дал сам Барнум, ако възкръснеше и се явеше тук с всичките си зверове.
Предложението му е такова: той ще излезе пред публиката един път; действително един път, ни повече, ни по-малко — без хонорар, без угощение, без всякакво друго възнаграждение. — Тези три „без“ на Агасиц изсвистяха солидно и хубаво. — Аз му предлагах едно и друго, но той отказа.
По негова молба седнах в ъгъла, за да не попреча на упражнението. Той се отдръпна към вратата, смигна тайнствено и лукаво, а после — без скок, без всякакво видимо усилие, като се отдели плавно от земята, прелетя през масата, като се задържа над нея — над ей тази мастилница — не по-малко от две секунди, след което безшумно, без сътресение краката му отново докоснаха земята. Това беше толкова странно, че аз трепнах, но той остана спокоен, както клоунът Доди, след като Ернст Вит го повърти в зъбите си от трапеца. „Ето всичко, което мога — рече той, когато седнахме пак, — но това аз ще повторя няколко пъти, със затичване и от място. Възможно е да бъда в стихията си. Тогава публиката ще види повече. Но за това не гарантирам.“
Попитах го какво знае и мисли за себе си като небивал, чуден феномен. Той сви рамене. „За това знам не повече от вас; навярно не повече от онова, което знаят някои съчинители за своите сюжети и теми: те се явяват. Така и това се явява у мен.“ Той не обясни нищо повече. Бях потресен. Предложих му милион, той отказа и дори се прозина. Не настоях. Той отказа тъй решително и безспорно, че настойчивостта би се равнявала на унижение. Но, естествено, го попитах какви причини го карат да излиза пред публиката. „От време на време — рече той — дарбата ми отслабва, ако не я съживя; тя се възстановява напълно, когато има зрители на моите упражнения. Ето единственото ядро, към което съм прикован.“ Но аз не разбрах нищо; сигурно той се пошегува. Останах с впечатление, че съм говорил със забележителен човек, който пази най-строго инкогнито. Той е млад, сериозен като анатом и великолепно облечен. Носи брилянтена карфица за повече от триста хиляди. За всичко това заслужава да се замисли човек.
А на другия ден утринните и вечерни вестници отпечатаха интервюто с Агасиц; в един вестник се появи дори импровизиран портрет на странния гастрольор. Мустаците и косата от портрета биха направили чест на коя и да е реклама за гъста и хубава коса. Свиреп хубавец, изблещил очи, гледаше читателя.
А през това време виновникът за целия този смут, след като прегледа вестниците и се наблюдава до насита на интересния портрет, попита: „Е, Друд, ще бъдеш ли на двайсет и трети в цирка?“ Като си отговаряше сам, той добави: „Да. Ще бъда и ще видя как тоя силен повей, този вихрен удар ще угаси малкото лениво пламъче на невежествения разсъдък, с който се хвали «царят на природата». И капки пот ще покрият лицето му…“
От вълната на острия интерес беше подхваната не по-малко от публиката и цялата циркова трупа, включително прислугата, разпределителите и конярите. Разнесе се слух, че „Двойната звезда“ (както беше поръчал той да го означат в афиша) е граф и милиардер и за него вече въздишаха ездачките, като преглъщаха слюнките си в мечти от ресторантно-бижутерно качество; вече питаха огледалото балерините, като всяка се надяваше да увлече блестящия оригинал, и се препираха с пяна на устата — коя от тях той ще купи по-скъпо. Клоуните измисляха как да разсмиват зрителя, като пародират новака. Пияницата съчинител Дебор вече стъкми за него няколко диалога, за което пиеше водка и дрънчеше със сребърни дребни монети. Помрачените от завист гимнастици, волтижори и жонгльори повтаряха на един дъх, до последния миг, че тайнственият гастрольор е един шарлатанин от Индия, дето се е научил да действува малко с внушение, и му предсказваха фиаско. Опитваха се да разпространят известието, че техният съперник по арена е избягал престъпник. Съчиниха, че „Двойната звезда“ е нечестен картоиграч, бит нееднократно. На тях принадлежеше и интересната история за шантажа, с който уж бил обезоръжил смирилия се Агасиц. Но по същността на работата никой нищо не можеше да каже; димната спирала от сплетни се виеше, без да се докосне до центъра. Едничък само клоунът Арси, който обичаше да повтаря: „Аз знам и съм видял всичко, затуй не се учудвам на нищо“, подчертаваше особено своята фраза, когато се повдигаше разговор за „Двойната звезда“; но върху болното злъчно лице на клоуна се отразяваше бледа уплаха, че неговият беден живот може да бъде поразен от нещо, за което той се замисля с вълнение, изгубил сиромашкия си покой, добит с тежък труд от гримаси и натъртвания.
Още много и всякаква словесна смет — измислици, брътвежи, остроти, гаври и предсказания — заседна в ушите на разни хора по повод на гръмкия гастрол, но човек не може да подслушва всичко. В стълба прах подир копитата на Цезаровите коне не е важна отделната прашинка; не е също тъй важен и отблясъкът от лъча, който препуска през лилавите вихри след бялото петно на златния императорски шлем. Цезар вдига прах… Прах и Цезар.
На 23 юни прозорчето на цирковата каса не се отвори. Надписът гласеше:
Всички билети са продадени.
Въпреки високата цена бяха ги разпродали със светкавична бързина; с последните билети още на 20-ти бяха разиграли лотария, поради която те предизвикваха жесток спор между претендентите.
Един внимателен поглед, хвърлен тази вечер върху местата на зрителите, би забелязал малко необикновения състав на публиката. Така ложата на печата беше претъпкана, зад добавените столове блестяха пенснетата и яките на онези, които бяха осъдени стоешком да пристъпват от крак на крак. Беше също тъй пълна ложата на министъра. Там сияеше един нежен, прелестен свят от красиви очи и тънки лица на млади жени, от бяла коприна и скъпоценности, които горяха като полилеи върху фон от мундири и фракове; така лунният водопад в кадифето на черните сенки струи и разискря своите бързеи. Във всички ложи, които ограждаха алената бариера в пъстър кръг, биеше на очи разкошът и сдържаността на нагиздената тълпа; като се смееха леко и свободно, говореха тихо, но отчетливо, тези хора разглеждаха противоположните страни на огромния цирк. Над арената блестеше и витаеше въздушна пустота, сключена високо горе от купола със синевата на вечерно небе, което гледаше в откритите стъклени отвори.
Над креслата се помещаваше физиономичната пъстрота на интелигенцията, търговците, чиновниците и военните; мяркаха се познатите от портретите лица на писатели и художници; чуваха се духовита фраза, сполучлива забележка, изискан литературен обрат, сплетни и семейни спорове. Още по-високо на неразградените пейки се притискаше улицата — непресеяната тълпа: онези, които тичат, крачат и минават с хиляди чифта крака. А над тях отвъд високата преграда, облепена с циркови плакати, на лакти, на пръсти, на бради и гърди, притиснати от теснотата, свивайки се шестостенно като медна пита, се потяха париите на цирка — галерията; като се мъчеха да си освободят поне за миг ръцете, те понасяха мъчението на задухата и сърцебиенето; по-спокойни в тая тъпканица изглеждаха лицата на хората по-високи от седем педи. Тук ядяха орехи; шумът от счупените черупки се смесваше със свирканията и безцеремонните провиквания.
Осветлението a giorno[3], възбуждащо такава ярка светлина, че всичко, близо и далеч, беше като че намазано със светъл лак, потапяше срещуположната страна в блестяща мъгла, където, спираше ли обаче погледът, всичко се виждаше с отчетливостта на бинокъл — и лица, и изражения. Залян от светлина, от закрепените под тавана тапети, от медните тръби на музикантите, които шумоляха с нотите си между черните пюпитри, до пресните стърготини, с които бе застлана арената, циркът беше във властта на електрическите полилеи, които сееха весело опиянение. Човек, затворил очи, можеше по слух да набележи всички точки от пространството — скърцането на стола, кашлицата, сдържания полутакт на флейтата, думкането на барабана, тихия развълнуван разговор и шума, подобен на шум от вода, шумоленето от движенията и дишането на десетхилядния човешки заряд, внедрен отведнъж в напречния разрез на кръглото здание. Носеше се остър мирис на топлина, на конюшни, на стърготини при тънки парфюми — традиционният аромат на цирка, сроден с пъстротата на представлението.
Началото се бавеше; нетърпение обхвана публиката; по галериите няколко пъти, избухнали с неравен трясък, прокънтяха аплодисменти. Но ето звънна и затрепера третият звънец. Издумка глухото сребро на литаврите, изрева тромбон, гръмна барабан; медта и струните в треперещото свирене на флейтите подеха войнствен марш и представлението почна.
За тази вечер дирекцията беше дала най-добрите сили на цирка. Агасиц знаеше, че към върха на планината водят стръмни пътеки. Той постепенно нагорещяваше душата на зрителя, като трупаше впечатление върху впечатление с пресметливо и строго разнообразие; благодарение на това зрителят трябваше да отдаде целия спастрен жар на душата си за увенчаващия край; в края на програмата фигурираше „Двойната звезда“.
Арената оживя: гимнастиците сменяха конете, конете — клоуните, клоуните — акробатите; жонгльорите и фокусниците следваха укротителя на лъвовете. Два слона, на които бяха вързани салфетки, вечеряха пристойно, седнали до покритата маса, и като хвърляха с княжеско движение на хобота „бакшиш“, се търкаляха на дървени сфери. Замисленото вцепенение на клоуните в момента, когато ги удряха по тила с гумен салам, предизвика не една мигрена в слабите глави, които заболяваха от смях. Още се почесваха и остроумничеха клоуните, когато един ездач с една ездачка на бели астурийски коне изскочиха и полетяха около арената. Това бяха вакх и една вакханка — в кожи от пантера, с венци и гирлянди от рози; полетели със силата на вятър, те изпълниха мимически сцена с балетен и акробатичен характер, после се скриха, като оставиха във въздуха блясъка и трепета на грациозно-палавите си тела, обзети от живописно движение. След тях, предшествувани от звука на тръба, излязоха и насядаха лъвове, като заглушиха с рева си оркестъра; един човек в черен фрак, като плющеше с камшика си, ги унизи, както искаше; пяна течеше от техните уста, но те валсираха и скачаха през обръч. Четирима гимнастици, люлеейки се под купола, се прехвърляха от един трапец на друг със страшни номера. Един японец фокусник измъкна от яката на трикото си тежка стъклена ваза, пълна с вода и живи риби. Жонгльорът доказа, че няма предмети, с които да не може да се играе, като ги подхвърляше във въздуха и ги ловеше, както лястовица мухите, без нараняване и пропуск; седем запалени лампи излетяха от ръцете му с лекотата на водоскок. В края на втората част беше ездачът Ришли, който препускаше на пет червеникави белогриви коне и преминаваше стоешком от единия на другия тъй просто, както ние се преместваме от един стол на друг.
Звънецът възвести антракт; публиката нахлу във фоайето, пушалните, бюфетите и конюшните. Служителите разчистваха арената. През тези петнайсет минути племенницата на министъра Руна Бегуем, седнала в неговата ложа, погреба изцяло надеждите на капитан Гал, който впрочем не каза нищо особено. Той беше заговорил за любовта си още сутринта, но им бяха попречили. Тогава Руна рече: „Довиждане“, с твърде вразумителна студенина в израза, но ослепялото сърце на Гал не разбра нейния равен, спокоен поглед; сега, възползуван от това, че не ги гледат, той хвана отпуснатата ръка на девойката и леко я стисна. Руна, като отдръпна ръката си, без да трепне, се обърна към него, мушнала брадичка в кадифето на креслото. Лека, светла усмивка легна като прелестна бръчица между нейните вежди и погледът й каза — не.
Гал беше отслабнал много през последните дни. Левият му клепач нервно потрепваше. Той спря върху Руна такъв дълъг, отчаян и изпитателен поглед, че тя поомекна малко.
— Гал, всичко минава! Вие сте силен човек. Искрено ми е жал, че това се случи с вас; че причина за вашата скръб съм аз.
— Само вие можехте и да бъдете — рече Гал, който не виждаше нищо освен нея. — Аз не съм на себе си. Най-лошото е, че вие още не сте обичали.
— Как?!
— Тази страна на вашата душа не е докосната. В противен случай споменът за чувството може би щеше да отмести вашето сърце от мъртвата точка.
— Не знам. Но добре е, че нашият разговор преминава в областта на съображенията. Към това ще прибавя, че бих гледала на любовта като на нещастие, ако тя ме порази без съдба.
Руна спокойно обгърна с поглед редицата от ложи, сякаш искаше да разбере дали не се крие вече нейде това нещастие всред втренчените погледи на мъжете; но възхищението й беше толкова омръзнало, че тя се отнасяше към него с презрителната разсеяност на богаташ, който прибира остатъка медни пари.
— Любовта и съдбата са едно… — Гал помълча малко. — Или… какво искате да кажете?
— Аз подразбирам изключителната съдба, Гал. Знам — Руна скръбно мръдна оголеното си рамо, — че за такава съдба… съм недостойна. — Високомерието на тази дума се скри в безподобна усмивка. — Но все пак искам съдбата ми да бъде особена.
Гал разбра по свой начин гордата й мечта.
— Разбира се, аз не съм ви прилика — рече той с искрена обида и с не по-малко искрен възторг. — Вие сте достойна да бъдете кралица. Аз съм обикновен човек. Ала няма нищо, над което бих се поколебал, ако вие ми заповядате да го направя.
Руна сбърчи вежди, но се усмихна. Силната любов събуждаше у нея религиозно умиление. Когато Гал не я разбра, тя поиска да го приближи повече до душата си. Така добрите хора обичат, след като поокаят бедняка за неговия горчив дял, да се заемат с анализа на усещанията си на тема: „Добър човек ли съм аз?“ А на бедняка му е все едно.
— За кралица съм може би по-умна, отколкото трябва да бъда в нейния сан — рече Руна. — Нали познавам хората. Трябва да ви учудя. Онази съдба, с която бих могла да се срещна, без да я гледам надолу, едва ли е възможна. Вероятно не. Аз съм много славолюбива. Всичко, което мисля за това, е смътно и ослепително. Вие знаете как понякога действува музиката… Мене ми се иска да живея като в немлъкващите звуци на тържествена, прераждаща ме из основи музика. Аз искам вътрешното вълнуващо блаженство да бъде осмислено от власт, която не познава ни граница, ни колебания.
Руна произнесе тази малка, безсрамна изповед с грациозната простота на млада майка, която нашепва на заспиващото си дете сънищата на властелините.
— Екстаз ли?
— Не знам. Но думите съдържат повече, отколкото мислят за това хората, които съжаляват за безсилието на думите. Достатъчно, инак вие ще промените мнението си за мене в лош смисъл.
— Аз не променям мненията си, не променям привързаността си — рече Гал и като видя, че Руна се замисли, мълчаливо се загледа в нейния лек профил, като си припомняше, за пълнота на впечатлението, всичко, което знаеше за нея. На десетгодишна възраст тя беше написала забележителни стихове. Седемнайстата и осемнайстата си година беше прекарала в околосветско пътуване и нейните екзотични рисунки бяха продадени при една голяма изложба на скъпа цена в полза на слепите. Тя не търсеше популярност от този род — не я обичаше. Свиреше великолепно; предричаха й поред ту една, ту друга слава — тя не търсеше слава. В огромния й дом човек можеше да минава от помещение в помещение с нарастващо чувство за властта на парите, одухотворена от художествена и разностранна душа. Независима и самотна, тя прекарваше живота си в душевно мълчание, без привързаности и любов, като разбираше само по инстинкт, но не от опит какво дава това още неизпитано от нея чувство. Тя знаеше всички европейски езици, изучаваше астрономия, електротехника, архитектура и градинарство; спеше малко, рядко излизаше и още по-рядко даваше приеми.
Този невъзмутим, студен свят беше затворен в съвършена черупка. По мекотата на линиите и израза си лицето й беше лице на блондинка, но под блестящата вълна на черните й коси даваше непостижимо съчетание на зной и нежност. Нейната напълно женствена, без сянка от крехкост фигура излъчваше свежестта и веселието на едно ясно тяло. Тя беше малко по-ниска от Гал; а той въпреки средния си ръст изглеждаше по-висок благодарение на еполетите си.
Гал — интелигентен воин с малко замъглено лице и меланхолни очи на добър човек, на които се опитваше понякога да придаде високомерен израз, — след като премисли за Руна Бегуем всичко, което му дойде на ума, обърна вътрешния си поглед към себе си, но като не намери там нищо особено освен здраве, обич, служба и точни навици, почувствува скръбта на смирението. Той не биваше да говори за любов. И все пак, когато удари третият звънец, като че дръпнат от трептението му за езика, той успя да каже: „Желая ви щастие…“ Краят на изречението: „в случай, че с мене…“ заседна на гърлото му. Той приглади мустаците си и се приготви да гледа представлението.
Последният номер преди излизането на „Двойната звезда“ се наричаше „Безсилие на оковите“. Състоеше се в това, че един широкоплещест, нисък човек бе вързан за ръцете и краката с много дебели въжета, омотан бе с тел; освен това сложиха на ръцете и краката му вериги. После го покриха с чаршаф; той се побъхта под него две-три минути и се изправи напълно освободен; оковите се търкаляха на пясъка.
Той си отиде. Настъпи дълбока, остра тишина. Музиката засвири и млъкна. Циркът нечуто дишаше. Заразително очакване проникваше от душа в душа, напрягаше чувствата; погледите, насочени към входната завеса, мълчаливо призоваваха обещаното явление. Музикантите прелистваха нотите. Минаха около пет минути; нетърпението се усилваше. Галерията отначало изръкопляска нестройно, после изведнъж се разрази в залпове от протестни ръкопляскания; средата от цирка я подкрепи; в партера разговаряха, махаха ветрила, усмихваха се.
Тогава, като накара отново да стихне шумът на нетърпението, на входа се появи човек на среден ръст, прав като пламък на свещ, с естествени и прости обноски; той се застоя за минута, излезе насред арената, стъпвайки меко и равномерно; спря, огледа се с усмивка, обгърна с поглед блестящата вдлъбнатина на цирка и вдигна глава, като се обърна към оркестъра.
— Свирете — рече той, след като помисли, тихо, но тъй ясно, че всички го чуха, — свирете нещо бавно и плавно, например „Мексикански валс“.
Капелмайсторът кимна, почука и махна с палката.
Тръбите забоботиха встъплението; вятърът на мелодията се завъртя и обхвана сърцата с властта и отмереността на ритъма; звънът, трелите и пеенето пръснаха непостижимата магия на звука, в която по-празнично блести животът и нещо се прощава вътре в нас, насищайки всички чувства.
„Двойната звезда“ — какъвто се яви той пред погледа на зрителите в тази минута — беше човек на около трийсет години. Облеклото му се състоеше от бяла риза с пристегнати на китките ръкави, черни панталони, сини чорапи и черни сандали; широк сребърен колан обхващаше кръста му. Светло като купол чело се спускаше към тъмните очи с очертани тънки и високи вежди, които придаваха на острото му лице израза на високомерна яснота, която виждаме в старинните портрети; на това бледно лице, изпълнено със спокойна власт, между сянката на тъмните мустаци и дупчицата на твърдата брадичка презрително се кривеше малка строга уста. Усмивката, с която влезе, беше двусмислена, макар и нелишена от равновесие, и пълна със скрито обещание. Косите му с цвят на бобър се къдреха слабо под тила във вдлъбнатината на шията, а отпред едва-едва се спущаха на челото; ръцете му бяха малки, раменете леко отдръпнати назад.
Той отстъпи към бариерата, тупна с крак и без да бърза, се затича с притиснати към гърдите лакти; така обиколи цялата арена, без да направи нищо особено. Но при втория кръг се чуха възгласи: „Гледайте, гледайте.“ Двата главни прохода се натъпкаха със зрители: изскочиха всички служители и артисти. Стъпките на тичащия се промениха, той се движеше вече с гигантски скокове без видими усилия; краката му докосваха леко земята и сякаш не можеха да настигнат неудържимия устрем на тялото; вече няколко пъти през време на скока той просто ги движеше във въздуха, като че оттласкваше празнотата. Така препускаше той, завършил един кръг, после като пробяга по обикновения начин известно разстояние, отведнъж се издигна нагоре на височина един човешки бой и замря, спря във въздуха като на невидим стълб. Остана в това положение само малко по-дълго от естественото задържане при падане — съвсем малко, може би една трета от секундата, — но на везните на общото внимание това се отрази като падането на тежка гира срещу един грам, така необикновено се стори на всички загадъчното явление. Но не хладина, не горещ възторг предизвика то, а безпокойство на тайна възбуда: влезе нещо, намиращо се отвъд пределите на човешкото същество. Мнозина наскачаха; онези, които не бяха проследили в какво се състои работата, питаха, викайки сред вдигналата се врява съседите, какво се е случило? Чувствата бяха вече поразени, но още не повалени, не катурнати; зрителите си разменяха забележки. Балетният критик Фогард рече: „Ето чудовищно издигане; от времето на Агнеса Дюпорт не е имало нищо подобно. Но в балета, всред фойерверка на другите движения, то не е тъй поразително.“ На друго място можеше да се чуе: „Аз съм виждал скоковете на негрите в Уганда; но те далеч не могат…“ — „Факирство, хипноза!“ „Не! Това става с помощта на огледала и светлинни ефекти“ — заяви някакво компетентно лице.
А през това време, като си отпочиваше или размисляше, по арената с предишния спокоен темп тичаше „Двойната звезда“, сеейки тревожни очаквания, които нарастваха неудържимо. Какво чакаше развълнуваният зрител? Никой не можеше да си отговори на това, но всеки беше като че сграбчен от невидими ръце и не знаеше ще го пуснат ли те или ще го хвърлят, бледнеещ от необяснима мъка. Това чувствуваха, както признаваха по-късно, дори маниаците на силните усещания, хората с изпитано хладнокръвие. На няколко пъти вече между дамите излиташе високо „Ах“, с по-сериозна отсянка, отколкото онези, с които украсяват това универсално възклицание. Галерията, която не разбираше нищо, ревеше „браво“ и си набиваше дланите. През това време в тълпата на цирковите артисти, заприщили изхода, настана движение; тези, видели много в живота си хора, бяха поразени не по-малко от зрителите.
Минали бяха вече около десетина минути, откак „Двойната звезда“ излезе на арената. Сега той увеличи скоростта, като, изглежда, се засилваше. Лицето му пламна, очите се смееха. И изведнъж един ликуващ детски вик се разнесе звънливо из цирка: „Мамо, мамо! Той лети… Гледай, той не се допира до земята с крака!“
Всички погледи отведнъж паднаха върху едва сега забелязаното. Сякаш пелена се свлече от тях; измамата от равномерното движение на краката изчезна. „Двойната звезда“ се носеше по въздуха на един фут от земята, като се издигаше все по-отвесно и по-високо.
Тогава внезапно, отвъд някаква неуловима черта, през която, прескочило и уплашено, се замята подкосеното внимание — зрелището излезе извън пределите на фокуса, стана чудо, тоест онова, което тайно очакваме цял живот, но когато то най-сетне блесне, готови сме да се развикаме или да се скрием. Като напусна арената, Друд се понесе във въздуха към полилеите, обхванал тила си с ръце. За миг цялата въображаема тежест на тялото му се предаде на вътрешното усилие на зрителите, но също тъй бързо изчезна и всички видяха, че над галерията, под трапеците, лети, отметнал глава, човекът, като пресича от време на време кръглото горно пространство с плавната бързина на птица — сега той беше страшен. И сянката му, спускайки се по редовете, се мяташе долу.
Смутеният оркестър млъкна; един самотен обой изви фалшива нота и като прострелян прекъсна медния си вопъл.
Виковете „Пожар!“ не биха направили онова, което започна в цирка. Галерията зарева; крясъците: „Сатана! Дявол!“ усилваха вълната от паника, всеобщо безумие овладя хората; нямаше вече публика: изгубила връзка, тя се превърна в дива сбирщина, по главите на която, откъснал се от мощните вериги на разсъдъка, като кънтеше ясно и се зъбеше, препускаше Страхът. Мнозина в припадък на внезапна слабост или виене на свят сядаха, закрили лице с ръцете си. Жените губеха съзнание; някои от тях, задъхани, тичаха към изхода; децата ридаеха. Навсякъде се чуваше трясъкът на балюстрадите. Бегълците, заприщили арената, се трупаха пред изходите, катурваха се едни други, като улавяха и оттласкваха предните. Сегиз-тогиз остър писък заглушаваше цялата тази адска глъчка; чуваха се стонове, ругатни, трясък от съборените кресла. А над цирка, над трапеците и блоковете, скръстил ръце, стоеше във въздуха „Двойната звезда“.
— Оркестър, музика!! — викаше Агасиц, който почти не съзнаваше какво прави.
Няколко тръби нададоха предсмъртен вопъл, който бързо утихна; затрещяха повалените пюпитри; естрадата опустя; захвърлили инструментите си, музикантите бягаха както всички. В това време министърът Даутовет, като потриваше мрачно костеливите си ръце и мръщеше побелелите си вежди, рече тихо на двама, влезли бързо при него в ложата, прилично, но незначително облечени хора: „Още сега. Без колебание. Поемам отговорност. Тази нощ лично при мене с доклад и никому ни дума повече!“
Двамата неизвестни изскочиха, без да се поклонят, и се смесиха с тълпата.
Тогава горе Друд запя високо. Сред вилнеенето гласът му прозвуча със силата на повял вятър; това беше кратка неизвестна песен. Само неколцина доловиха някои думи от нея:
Тоз друм без път…
Ритъмът пропадна в шума, но можеше да се помисли, че има още три стъпки, с мъжка рима на ясната дума „клир“. Отново не можеха да се различат думите, докато в паузата от шума те не свършиха със загадъчно и провлечено:
Зовящ в блестящия свят.
От ложата на министъра излезе на арената една девойка в рокля от бели копринени струи. Бледа, извън себе си, тя вдигна ръце и извика. Никой не чу думите й. Тя се смееше нервно. Очите й, блестейки, летяха нагоре. Тя не виждаше, не разбираше и не чувствуваше нищо освен светлата бездна, пламнала върху развалините на този ден с чуден огън.
Гал се приближи до нея, хвана я за ръка и я отведе. Цялата треперейки, тя му се подчини почти несъзнателно. Беше Руна Бегуем.
Когато, докоснал се отново до земята, „Двойната звезда“ се насочи стремително към изхода, паниката в коридора се усили. Всички, които можеха да бягат, да се скрият — изчезнаха от пътя му. Мнозина изпопадаха в блъсканицата; и той безпрепятствено достигна кулисите, взе оттам шапката и палтото си, а после излезе през конюшнята в алеята на булеварда.
Той закри лицето си с шала и изчезна вляво, при светлината на уличните фенери. Едва се отдалечи и няколко безпощадни удара се стовариха върху раменете и главата му; в лъча на фенера блесна нож. Той се обърна; острието потъна в дрехата. Като се мъчеше да освободи лявата си ръка, за която бяха се хванали двамина, с дясната стисна нечие лице и рязко отблъсна нападателя; след това бързо се вдигна нагоре. Две ръце се откачиха; две други увиснаха на неговия лакът с остървението на разярен булдог. Ръката на Друд беше изтръпнала. Като се издигна над покривите, той видя нощната илюминация на улиците и се спря. Всичко това беше работа за една минута. Като се наведе, с отвращение разгледа сгърченото от ужас лице на агента, който, подвил крака, висеше на него в борба с припадъка, но припадъкът след миг го порази. Друд си изтръгна ръката; тялото полетя надолу; след това от дълбочината, затрупана от тропота на колела, излетя нагоре глух шум от падане.
— Ето той умря — рече Друд, — загина един живот и без съмнение една великолепна награда. Искаха да ме убият.
Той имаше предчувствие и то не беше го излъгало. Чакаше деня на гастрола си в цирка с усмивка и тъга — с неосъзнатата тъга на планинец, който се взира от върха към обширните мъгли на низините, където няма да долети звук. И ако се усмихваше, усмихваше се само на приятните невъзможни работи — на нещо като възхитен хор, който го мъчеше, теглеше и увличаше в кръга на радостно засияли лица: и какво има там, в оня свят, където той се рее и диша свободно? И не може ли натам да го съпроводи някой, закрил от страх очи?
Друд се носеше над градските светлини с гняв и тържество. Като не бързаше да се върне в къщи, той размишляваше за нападението. Змия се беше хвърлила върху орела. Заедно с това той съзнаваше, че е опасен. Ще се помъчат да го унищожат или ако не успеят, ще оградят жизнения му път с вечна опасност. Неговите цели са неразбираеми. Освен това самото му съществуване е абсурд, нетърпимо явление. Има положения, ясни без тяхното логическо развитие: Венера Милоска в бакалница; сандък с кълбовидни мълнии, изпратен по железницата; взривове на разстояние. Той си спомни цирка — толкова ясно, че във въздуха сякаш отново блесна светлината, при която се бяха разиграли във всичкото им безобразие сцените на тъмното изстъпление. Единствената утеха бяха вдигнатите нагоре с вик на победа ръце на неизвестната жена; и той си спомни стадото домашни гъски, които крякаха, щом видеха дивите си братя, летящи под облаците: една гъска, източила шия, като биеше конвулсивно крила, поиска също да се издигне нагоре, но масата й я задържа.
Приближи се свистене на пера; една нощна птица се блъсна в гърдите му, забъхта се в неговото лице и като издаде стон на ужас, хвръкна, изчезна в тъмнината. Друд премина чертата на града. Над пристанището той пресече лъча на прожектора, като съобразяваше, че сега сигурно ще изтъркат огледалото или очите си от гледане, да не би да им се е привидял върху фона на бреговите скали човешки силует. Действително в крепостта стана нещо, тъй като лъчът заразсича тъмнината по всички посоки, попадайки главно в облаци. Друд възви назад, като се развличаше от обикновената игра; той насели своя път с въздушни ладии, откъдето се чуваше шепотът на влюбените двойки; те се плъзгаха към сърпа на луната, в неговия сребърен тюл, който хвърляше върху килимите и цветята своята тънка белота. Техните кормчии, весели малки духове на въздуха, свили крила под мишница, теглеха корабното платно. Той чуваше смях и дрънкане на струни. Още по-нависоко се простираше тържествена пустота, където от милиарди мили се насочваха във втренченото му око иглите на звездните лъчи; по тях като ученици, които се спущат по перилата на стълбата, сновяха арапи с издути кореми, блъскаха се, гримасничеха и се поваляха като маймунчета. Всички звуци, които се издигаха от земята, имаха физическо отражение; високо летяха коне, влачейки призрачна карета, натъпкана с весела компания; димът от цигарите замъгляваше звездния лъч; коларят, размахал камшик, ловеше паднал цилиндър. Встрани се плъзгаха осветените прозорци на трамвая, зад който един господин четеше вестник, а един франт смучеше бастунчето си, загледан в миловидното лице на своята съседка. Тук и там виснеха балкони, прорязани от светлината на вратите, увити със зеленина, която позволяваше да се види крайчеца на пантофка или опасния блясък на очи, блещукащи като в засада. Тичаше един въздушен вестникар и размахваше връзка вестници; една котка стремглаво се прехвърли по невидими покриви, разхождащите се спираха над града и се кланяха взаимно в топлата тъмнина.
Щом Друд се умори, тази игра се пръсна като рояк комари, над който е плиснал дъжд. Той приседна на фронтона на часовниковата кула, часовникът на която отдолу изглеждаше озарено кръгче, голямо колкото чиния, а отблизо представляваше една два сажена голяма амбразура, покрита със стъкло, дебело три-четири дюйма, с дълги един аршин железни цифри. Зад стъклото с грохот се движеха зъбчати колела и вериги; в ъгъла седеше и си пиеше кафето машинистът с ивица кал по небръснатата буза; сред инструментите, пакетите кълчища и кутиите с масло димеше печката, на която вреше кафеничето. На оста отвън на стъклото две огромни стрелки посочваха един часа и десет минути. Оста трепна, стрелката, която показваше минутите, изскърца и падна един фут по-долу, като отбеляза единайсетата минута. По корнизите се тълпяха в редици сънливи гълъби, гукаха и скърцаха с клюна си. Друд се прозина. Циркът и нападението го измориха. Той дочака, когато камбаните на часовника, отбелязвайки един и четвърт, прозвъниха един такт от старинна мелодия, и се устреми към хотела, дето живееше временно.
Напразно търсиха гражданите на другия ден в страниците на вестниците описание на загадъчното събитие; силата, която действува от незапомнени времена с перо и заплаха, разпрати из редакциите тайно окръжно, което предписваше „да се забрави“ необикновеното произшествие; забраняваше се да се споменава за него под страх от спиране на вестника; никакви обяснения не бяха дадени по този повод и редакторите върнаха на авторите дългите им статии — плод на безсънна нощ — украсени с най-примамливи заглавия.
А през това време слуховете достигнаха такъв размах, добиха такива размери и очертания, при които изчезваше вече самият смисъл на произшествието, също както гигантска и безформена става сянката на човека, когато той се приближи досам фенера. Очевидците разпространиха впечатленията си по всички кътчета и всеки ги предаваше така, че другите имаха за какво да поспорят с тях — най-добро доказателство за своеобразието във възприемането. В историята с Друд творчеството на масата, на което сега, както се чува, извънредно залягат, се прояви с неудържимостта на истеричен припадък. Наистина дребнавият скептицизъм на образованата част от населението пусна едно тънко „но“, в дълбокомислената безсмисленост на което съответно настроеното ухо чуваше множество най-остроумни обяснения. На това „но“ като на цев се намотваше пъстрата нишка на тривиалната енциклопедия. Един привеждаше хипнотизма, факирството, друг чудесата на техниката; позоваваха се и на едновремешните фокусници, които са създавали непостижими чудеса с хитроумна машинка в хастара. Не бяха забравени нито кинематографът, нито вълшебният фенер, нито знаменитите автомати: механичният човек на Вебер беше надиграл най-изкусните шахматисти на своето време. Поради това, че всяко събитие прилича на кълбо, покрито със сложна рисунка, очевидците си противоречеха един на друг, не си схождаха в описанието на произшествието, тъй като всеки виждаше само обърнатата към него част от кълбото с извънредна прибавка от фантазия или пък в желанието си да порази със суха точност отнемаше подробностите; по такъв начин самата очевидност ставаше наполовина спорна. Ала „гласът божий“, тоест известията от конюшните и галериите, празнуваше богат пир, като се кичеше с всичко, което има глупаво в човека, когато той поиска небивалици и сам почва да ги съчинява. Тези известия създаваха легендата за дявола, който излязъл на бял кон; по точните сведения на други, дяволът беше похитил едно девойче и беше отлетял с него през прозореца; трети добавяха, че детето се превърнало в страшна старица. В разрез с тази дивотия изплува слухът за ангелите, които запели над главата на публиката за края на света, но всички бяха най-много склонни да приемат обяснението, дадено от бюфетчията на „Ниагара“, че дошлият грък изнамерил летателна машинка, която може да се държи в джоба; гъркът излетял от цирка на улицата и паднал, защото в машинката се счупил един винт. Венец на цялата тая бърканица беше потресаващото известие за посещението на орляк летящи мъртъвци в цирка, които пили, яли, после почнали да безобразничат, като събаряли шапките на зрителите и им викали на неизвестен език необикновени думи.
Едно малко огнище от този кипеж на слухове представляваше на 24-ти сутринта в девет часа кухнята на хотел „Рим“. Тук, около масата, в средата на която се издигаше пара от една огромна тава с овнешко, един лакей и готвачът водеха горещ спор; слушаха ги камериерките и готвачката; чираците на готвача гримасничеха, перкаха се с пръсти един друг по главата до печката и все пак смогваха през това време да слушат разговора. Макар и да не беше ходил в цирка по липса на билети, лакеят цялата вечер се беше навъртал пред входа между несретниците, които напразно се бяха надявали да умилостивят разпоредителя с цигара, или, издебнали момента, да се промъкнат вътре.
— Глупости! — рече готвачът, като изслуша описанието на всеобщото бягство на зрителите. — Макар и да си го видял със собствените си очи, това, както казваш сам, не е станало.
— Лесно е да се каже „глупости“ — възрази лакеят, — повтаряй „глупости“, каквото и да чуеш. Противно е да приказва човек с тебе… Ако мислят, че лъжа, нека имат смелостта да ми кажат това право в лицето.
— А какво ще стане тогава? — попита войнствено готвачът. — Право в лицето ли?! Ето аз ти казвам право в лицето, че лъжеш.
— Аз? Да лъжа?
— Ех, ако не лъжеш, съчиняваш, това е едно и също, а ако искаш да знаеш истината, ще ти обясня: всичко е станало за това, защото се съборили стълбовете. Това аз, разбира се, не съм видял, но мисля, че е достатъчна и такава дребна работа. Галериите са на стълбове, не е ли така? А щом там са се натъпкали три пъти повече зрители, отколкото е редно, подпорите са се счупили.
— Какво общо имат тук подпорите — възрази, изпотен от отчаяние, лакеят, — когато побягна пълна улица народ, вратите трещяха и аз сам чувах виковете. Освен това разпитах мнозина; струва ми се, че е ясно.
— Глупости! — рече готвачът. — Щом ти счупят краката, и ти ще завикаш, без да знаеш сам какво. Случва се, че от уплаха човек се побърква и започва да плещи всевъзможни глупости.
— На всички е известно, че вие сте невярващ — записка камериерката в това време, когато нейната другарка и готвачката, разтворили усти, трепереха в припадък на остро любопитство, — а аз още като мъничка съм видяла такова нещо, че ако ме помолите да ви разкажа за това нощем за нищо на света няма да се реша. Дохожда при нас един човек — работата беше през нощта — и ни моли да пренощува…
— И аз помня добре — пресече я лакеят — как излезе от вратата солиден, учтив господин. — „Какво е станало там?“ — попитах го аз и виждам, че е силно развълнуван; той ми рече: „Не търсете суетни развлечения. Аз видях как се всели в човека демон и го издигна във въздуха. Молете се, молете се!“ И си отиде, като помахваше ей тъй с ръка. Казвам ви, само жестът на ръката му изразяваше тези неща!
Преди готвачът да каже „Глупости!“, камериерката, страхувайки се, че разказът й ще потъне в ожесточението на спорещите, издигна гласа си с един тон по-високо и заговори по-бързо:
— Чувате ли? Казах, че този човек поиска да пренощува при нас; баща ми помърмори, но го пусна, а на другия ден мама му каза: „Какво, не бях ли права?“ — Тя не искаше да го пуснем. А какво излезе? В нашата къща имаше празна стая, дето никой не живееше; там туряхме обикновено зеленчука; там държеше баща ми и струга. В тази стая сложихме да спи нашия скитник. Аз като сега го виждам: висок, дебел, беловлас, лицето му гладко и едно такова розово, като на Бетси или моето, когато не ме дразнят. Макар да бях малка, ясно виждах, че у стареца има нещо подозрително. Когато той се прибра да спи, промъкнах се до вратата, надникнах през дупката на ключалката и… можете ли да си представите какво видях?
— Не, не! Не казвайте! Не казвайте! — възкликнаха жените. — Ах, какво ли пък сте видели там?
— Той седеше на чувалите. Аз и сега цялата треперя, както тогава. — „Обожаеми мои членове! — рече той и откачи десния си крак. — Мои любезни крайници!…“ Тогава — ей богу, аз сама видях това — махна и постави до стената левия крак. Коленете ми се подкосиха, но аз гледам. Гледам, а той сваля едната ръка, окачва я на гвоздея, сваля другата ръка, слага я ей така, небрежно и… и…
— Какво!? — подхванаха слушателите.
— И преспокойно си сваля главата! Така на! Туп на коленете!
Тук, желаейки да изобрази ужасния момент, разказвачката се хвана за главата, изпулила очи, после с вид на изнемощение, предизвикано от тежкия спомен, нагледно отпусна ръце и се изправи, като си пое дъх.
— Хайде де, ти лъжеш — рече готвачът, чийто интерес към разказа явно изчезна, щом камериерката лиши просяка от втората му ръка. — Че с какво е свалил главата си, щом не е имал ръце?
Камериерката го обгърна с ледените си очи.
— Отдавна забелязвам — възрази хапливо тя, — че вие се държите като азиатски паша и нямате нито капчица уважение към жената. Кой ви е втълпил в ума, че старецът е бил без ръце? Аз казвам, че имаше ръце.
Умът на готвача се замъгли; той махна безсилно с ръка и плю. В този миг влезе, гледайки над огромните си очила, един човек с престилка и плъстени чехли. Това беше прислужникът от горния етаж.
— Чудно нещо — рече той, без да се обръща към никого отделно, но като обгръщаше всички поред с мрачен, нетукашен поглед. — Какво ли? Аз казвам, че това е чудно нещо, както и доложих за това през нощта на управителя.
Тогава настъпи пауза.
— Какво е това чудно нещо? — попита лакеят.
— Като си спомня, тръпки ме побиват — рече прислужникът, когато новата пауза достигна неприятни размери. — Слушайте. Днес в два часа след полунощ, след като почистих всички обуща, минах покрай стая 137 и като забелязах, че вратата не е затворена, а притворена — почуках; не по работа, а така. Малко ли неща могат да станат. Там беше тихо. Влязох, убедих се, че квартиранта го няма, заключих вратата, а ключа сложих в джоба си, после го окачих на дъската. След като се забавих горе около пет минути, отново слязох долу и тъй като пътят ми беше покрай същата тази 137, видях, че дръжката на вратата се люшна. Някой отвътре се опитваше да отвори вратата. Аз се приближих тихо до нея и замрях — още веднъж се дръпна дръжката, после се зачуха стъпки. Тогава надникнах през дупката. В антрето имаше светлина и аз видях гърба на един отдалечаващ се човек. Пред завесата, като я отдръпна, той се спря и се обърна, но това беше не някой чужд човек, а същият този Айшер, който живее там. След пет минути, не повече, той се изкачи по стълбата в коридора, откачи ключа и влезе в стаята си.
Като изложи тези обстоятелства, прислужникът отново огледа поред широко разтворените уста и добави:
— Разбирате ли?
— Дявол да го вземе! — рече лакеят, като погледна ехидно готвача, който този път не извика „глупости!“, а само горчиво поклати глава над парчето овнешка лой. — Че как е могъл да се озове вътре в стаята си?
— Ако не е влязъл през балкона, тогава само в образа на комар или муха — обясни прислужникът, — дори мишка не може да се провре през дупката на ключалката.
— А какво каза управителят?
— Той каза: „Хм… само че, питам се, дали не ти се е привидяло?“ Но аз видях как той леко се завтече нагоре, сигурно да погледне сам през дупчицата; а като слизаше обратно, лицето му беше три пъти по-дълго.
На туй място всички почнаха да обсъждат поведението и личността на тайнствения квартирант.
— Той рядко е в стаята си — рече прислужникът, като си спомни, че Айшер предпочете стая на горния етаж, макар тя да беше по-лоша от свободните стаи в долните етажи. Бетси пропя:
— Сериозен млад човек, рядко кротък и учтив; никой не е чул досега от него забележки, дори когато забравиш да минеш с четка по стаята му или, застанала пред огледалото, се забавиш да се явиш при звъна на звънеца.
Никой не знаеше с какво се занимава той, никой не беше го посетил. Чуваха го понякога как разговаря сам със себе си или, загледан в някоя книга, се смее тихо. Безполезно е да му поставяш пепелница, защото угарките, все едно, се търкалят по пода.
През това време лакеят сякаш изпадна в транс: все по-съзерцателно, по-значително и разсеяно ставаше неговото лице и все по-високо издигаше очи към потона, дето бодро бръмчаха мухи. Възможно е тези насекоми да изиграха за него ролята на легендарната Нютонова ябълка, дали на разпокъсаната плячка на ума му кристална връзка; като вдигна ръка, за да привлече вниманието, той впери начумерен поглед в сипкавия нос на готвача и със слаб глас, зад който в подобни случаи стои горда увереност, че казаното ще прозвучи по-поразително от гърмовит вик, бавно рече:
— А знаете ли вие кой е квартирантът на стая 137, кой е този човек, който влиза в стаята си без ключ, кой е именуемият Симеон Айшер? Да, кой е той — знаете ли вие това? А ако не знаете, желаете ли да знаете, или не желаете?
Стана ясно, че желаят всички, но че някои не харесват, когато човек се превзема, вместо да каже направо.
— Направо?! — възкликна лакеят. — Ето тогава! — Той стана, обърна нагледно стола и като протегна дясната си ръка към гевгира за прецеждане на макарони, извика: — Човекът, който влиза без ключ! Човекът, който иска непременно да му дадат горно помещение! Човекът, за когото никой не знае кой е — този човек е оня, който летя в цирка!
Чу се женско „Ах!“ и шумът на учудването заглуши раздразнения протест на готвача. В тази минута се втурна един слаб малчуган, като още отдалеч махаше с ръка на Бетси да дойде при него и викаше: „Вървете по-скоро, вика ви управителят.“
— Според вас, всички са мошеници! — извика Бетси, излизайки тичешком с момчето, засегната в своите симпатии. — Може би вие летите, а не Айшер!
В буйството на човешките отношения пробягва бърз и тънък лъч от студена светлина — фенерът на полицията. Когато прислужникът съобщи на управителя на хотела, че в стая 137 подскачала дръжката на вратата отвътре — лъчът на фенера внимателно се спря върху лицето на управителя и като блесна повелително, го повика при ръката, която държеше фенера. Ръката отдалеч изглеждаше обикновена ръка в маншета, с униформени копчета, но отблизо изрази целия човек, който я притежаваше. Пръстите й бяха твърди и плоски. Тя лежеше като каменна върху ъгъла на голямата маса. Фенерът изчезна, замени го светлината на ярката зелена лампа.
Нощта свърши; тази светлина също изчезна, отстъпила пред блясъка на ранното слънце, в който Бетси се яви пред изпитателните и равнодушни очи на управителя на хотела. Той взе острия тон на крайно неудоволствие:
— Вие прислужвате на горния етаж и така немарливо, че срещу вас почнаха да постъпват оплаквания. Това не ми харесва. Изслушах неприятни неща. Приборите не са почистени, мебелите са наредени нехайно, поднасяте тъпи ножове, разплисквате кафето и чая, донасяте смачкани салфетки. Досега не съм ви правил забележки, като съм смятал това за обикновена небрежност, но днес реших най-сетне да свърша с леността и безобразието.
— Господине — рече поразената девойка, — извинете, честна дума, абсолютно нищо не разбирам. Грехота е да ме обиждате така… — Тя повдигна престилката си, като я тикаше в очите си. — Аз така се старая неуморно, че нямам нито минута свободна за себе си. Сигурно са изклюкарствували пред вас. Кой ви се е оплакал? Кой? Кой?
— Който и да се е оплакал — аз вярвам на почтените квартиранти и смятам крясъците ви за истерика. Не се мъчете да се оправдавате. Впрочем аз измислих наказание, което едновременно ще ви бъде урок и ще ми даде възможност да се убедя верни ли са оплакванията. От този час, преди да занесете нещо по стаите, благоволете да ми покажете чиниите, ястията и напитките; аз сам ще видя правите ли както трябва онова, което трябва да се прави; а освен това, като прекратявам нашия разговор, ви предупреждавам, че следния път няма да се отървете евтино.
Камериерката излезе с натежало сърце, в сълзи и горчиво недоумение, като си обясняваше по своему заяждането.
„Той ме задиряше — реши тя, — изпощипа ми целите ръце, но без полза и сега си отмъщава, да бъде проклет — аз ще му занеса да прегледа не само чиниите, а всички килими и така ще ги тръсна пред носа му, че да изгълта пет-шест фунта прах.“
Като изобличи простодушно по такъв начин отношенията си към килимите, тя се изкачи горе, преследвана от звънците. На сигналната дъска изскочиха три номера и между тях номер 137; като огледа цифрите, Бетси усети лек, пълен с любопитство страх, навеян от брътвежите в кухнята. Двама от квартирантите поискаха сметката си и файтон; гласът от номер 137, след като се осведоми през завесата на вратата колко е часът, съобщи, че не е още облечен, поиска кафе и чашка ликьор; после Айшер се прозина.
„Да не си се оплакал ти? — помисли Бетси, като си припомни как прибираше стаята вчера малко набързо. — Ти си фалшива душа, щом се държиш така, като че нищо не е било; добре, ще ти дам да разбереш как умея да отговарям с достойнство.“
Споменът за някои други грешки внуши на подозрението й стоманена увереност.
„Все пак той е красив и кротък като ангел; първия път може би ще трябва да му се прости.“
И с тон на насилствено оживление, в което по мнението й прозираше скръбен укор, тя отговори, че часовникът показва седем и половина, че всеки се облича, когато иска, а кафе тя ще донесе веднага.
— Прекрасно — рече Айшер, — вие, Бетси, не сте прислуга, а съкровище. Много съм доволен от вас.
Бетси поиска да каже на Айшер за мъмренето на управителя и да го попита дали не й е докарал той тази беда, но в последните думи й се стори, че чува лека гавра. Тя изплези език и доволна от това, че актът на отмъщението е скрит от завесата на вратата, рече кисело:
— Страшно се радвам, господин Айшер, когато имам удоволствие да ви угодя. — И излезе, решила твърдо занапред да държи заключено сърцето си.
Тя слезе долу, където готвачът пред печката с бял калпак вече вълшебствуваше сред облаци пара. Като взе подноса с кафето, Бетси се възви към бюфетчията, който и капна в мъничката като полско звънче чашка огнено течно кадифе, и полетя към управителя. Тя реши да го накаже с оглушителни удари по вратата, но за нейно учудване управителят отвори веднага, щом тя почука.
— А! — рече той, като обгърна с бегъл поглед подноса. — Каква е тази кисела физиономия? Дайте го насам. Аз ще видя подноса при светлината на прозореца. Почакайте. — Той се отдалечи, като движеше над кафеничето пръсти, сякаш посолваше хляб и след минута излезе и подаде с усмивка подноса на камериерката. — И тъй, помнете: спретнатостта и чистотата са най-доброто украшение на жената.
Излишно е да казваме, че сервизът, винаги чист, блестеше сега ослепително. Като промърмори: „Учете жена си.“ — Бетси излезе и занесе кафето в 137-ма стая.
Друд се протягаше и сърбаше от бялата, украсена със злато чаша. Зад разтръгнатите завеси в прелъстителната чистота и свежест на ранното утро блестеше пред него яркият балкон.
„Изглежда, трябва да се махам оттук. Вече нещо ме кара да се вслушвам в тези стени.“
Но лекият прах, вдигнат от тайната работа, не засегна дишането му и размишлението му се съсредоточи върху сензацията. Макар градските вестници да бяха отминали историята с пълно мълчание, той още не знаеше това. Неговото вътрешно зрение навести всички кътища на света. Той виждаше как се носят по телеграфните жици, в пощенските пакети, на червените езици и в сивите мозъци ококорени, вятърничави известия, пищейки от нетърпение да се пласират колкото се може по-скоро на друга жица, на друг ум, пакет и език и как, подобно на човекоядец, ги гълта жадно Легендата, обвита с парцаливия плащ на Бъркотията, рождена сестра на всяка история.
Гърмът проехтя в обстановка и при условия, които неизбежно ще се явят начало на отрицание. Места като цирка не са твърде авторитетни; всяко впечатление от едно платено зрелище се разглежда във времето и на разстояние като изкуствено; усмивката и шегата са неговата вечна участ. Съществуват и ще съществуват явления, призрачни без всекидневието: за тях ще послушат и ще поприказват, но ако не се повторят — не им хващат вяра повече, отколкото на честната дума, веднъж вече нарушена. Събитието в цирка, изопачило окраската и формата, ще умре като смътно ехо, разкъсано от всевъзможни слухове на съставните си части, от които най-главната — човекът без крила под небето — ще стане мимолетна измислица, пожертвувана в безполезния разговор за чудесата, непосилни за човешката натура. И може би само някой изостанал любител на сънища, облаци и птици ще се замисли над страницата на някое празно списание с трепета на лека мечта; ще затвори книгата и разсеяно ще погледне наоколо.
Но ако… — Друд повдигна натежала глава, като сложи възглавницата по-горе, — ако реша да живея открито, науката ще бъде обхваната от гърчове. Чувам вече хилядата хиляди доклади, прочетени в душната баня на огромните аудитории. Там ще се помъчат да внушат игривата мисъл, че разглежданото явление е по същината си в съгласие с разните закони, че то е непредвиден акорд на сили, достъпни за изследване. А в тишината на кабинета, мъжествено ограден с купища книги, някакъв смутен, беловлас човек, преживял живота си с гордо вдигната глава, в слава и уважение, ще почне да търси между страниците криволичещата пътека, по която може да се влезе вътре в този, погълнал просмуканата с пот система „акорд“, докато не се убеди в безплодността на усилията и не махне ръка с думите: „Хикс. Извън науката. Илюзия“ — като празния остроумник, който доказал, че Бонапарт не е съществувал никога.
И пред него с яснотата, която има напрегнатото зрение, израсна един кръг от белобради мъже с мантии и перуки, които, хванали си един другиму езиците, се мъчеха да извикат нещо решително. Тогава Друд разбра, че заспива и гине, но този печален момент на уязвено съзнание потъна тутакси в слабост; той повдигна с усилие клепачи и подчинявайки се на някаква съдбоносна леност, отново ги затвори. В синята тъмнина заплаваха лъчисти петна; те угаснаха и лицето на заспалия побледня.
Последица на всичко това бяха малкото безработни хора, събрани пред входа на хотела, откъдето четирима санитари изнесоха на носилка едно неподвижно тяло, завито в платно. Лицето също така оставаше покрито. Управителят, който присъствуваше на тази сцена, в отговор на съболезнователните въпроси каза, че отвеждат един болен, който е заболял неочаквано и тежко; нещастникът е загубил съзнание.
— Може би обикновен нервен припадък — рече той. — Впрочем аз не съм лекар.
През това време сложиха болния в колата, служителите насядаха вътре, а на капрата, до кочияша, седна един блед човек с очила и сиво лице. Той пошепна нещо на кочияша. Кочияшът потегли в пълен тръс, заподканя конете и колата, завила зад ъгъла, се спусна към затвора.
На следния ден вечерта Руна посети министъра, своя вуйчо. Беше вече единадесет, но Дауговет я прие. Той изрази само учудването си, че тя, неговата любимка, сякаш нарочно е избрала такъв час с цел да съкрати удоволствието му.
Тя рече:
— Не, вашето удоволствие, вуйчо, може би ще се увеличи във връзка с онова, което съм донесла. — И тя се разсмя, а от смеха й се засмя цялата й хубост, равна на откровение.
Хубостта разхубавява и онези, които я съзерцават; всичките й отсенки и светлини ще предизвикат подобни на тях чувства, а всичко заедно ще се развълнува и ощастливи. Но още по-неотразимо действува съвършенството, когато е въоръжено със съзнанието за своята сила. Само като се отдалечим, можем да се борим с него, но и тогава му е осигурена част от победата — усмивката на замислеността.
Затова, имайки предвид всички средства за постигане на целта, хубавицата девойка се беше облякла като за бал, в блестяща деколтирана рокля, която напомняше лятно цвете. От дантелите се подаваха нежните й бели рамене; оголените й ръце дишаха с плавността и чистотата на очертанията си; лицето й се усмихваше. В тънките й вежди имаше някаква мила волност или по-скоро нервност на линията, която придаваше на погледа й своеобразен израз на капризна откровеност, като че казваше постоянно и на всички: „Какво да правя, щом съм тъй невъзможно, непростително хубава? Примирете се с това, помнете и простете.“
— Дете — рече министърът, като я покани да седне, — аз съм старец и ви се падам роден вуйчо, но трябва да призная, че за правото да ви гледам с очите, па макар и на Гал, охотно и с отвращение бих върнал на съдбата властническия си мундир. Жалко, че нямам такива очи.
— И аз не вярвам на слепите, затова ще заприказвам за вашата сигурна, трайна любов към книгите. Не сте ли изменили на привързаността си?
Дауговет се оживи — нещо, което се случваше с него винаги, щом засегнеха този въпрос.
— Да, да — рече той, — сега ме занимават „Епитафиите“ от 1748 г., издадени в Мадрид под инициалите Г. Ж.; два екземпляра са продадени на Верфест и Гросман, аз закъснях, макар че за единия екземпляр има надежда: Верфест е съгласен на преговори. Ала — той погледна книгата, която държеше Руна — не сте ли вие фея и не държите ли в ръцете си скъпоценността на Верфест?
Министърът преминаваше на ти в онези случаи, когато искаше с това да даде да се разбере, че разполага свободно с времето си.
— Признавам, твоето тържествено, вътрешно озарение и твоите загадъчни думи за радостта ми внушиха тази свръхестествена надежда. Все пак понякога ми е жал, че чудесното съществува само във въображението.
— Не, не са „Епитафиите“. — Руна бегло погледна своята книга. — Както щете, но онова, което видяхме с вас в цирка, е чудо. Аз не го разбирам.
Министърът, преди да отговори, помълча, като обмисляше думите, с които може да подчертае нежеланието си да говори за удивителния случай и странните думи на Руна.
— Аз не разбирам — какво има да се разбира? Впрочем ти се уплаши, изглежда, повече от всички. Откровено казано, съжалявам, че бях в „Солейл“. Неприятно ми е да си спомня за сцените, на които бях свидетел. Що се отнася до самия факт или, както ти се изразяваш, „чудо“, ще кажа: хитрините на цирковите чародеи не ме прелъстяват да правя разбор върху тях по същност, още повече че на моята възраст това е опасно. Току-виж съм разтворил през нощта „Хиляда и една нощ“. Очарователната свежест на старите книги напомня виното. Но какво е това? Ти малко си поотслабнала, мила моя?
Тя си спомни какво беше преживяла през тези два дни, обсебена от желанието да намери човека, който беше запял под купола на цирка. В напитката, с която тя се мъчеше да уталожи дългата жажда, този старец, вуйчо й, беше сипал отрова. Затова лицемерието на Дауговет я възмути; скрила гнева си с разсеяна усмивка, Руна рече:
— Отслабнах, но причина за това сте вие. И бих отслабнала още повече, ако нямах в ръцете си тази книга.
Министърът повдигна вежди.
— Къде е ключът към загадките? Обясни. Аз вече ставам наполовина сериозен, тъй като ти ме тревожиш.
Девойката сложи шеговито ветрилото си върху ръката му.
— Гледайте ме в очите, вуйчо. Гледайте ме внимателно, докато не забележите, че у мене няма желание да се забавлявам, че съм настроена необикновено. — Действително очите й съсредоточено заблестяха, а полуотворената й уста, досегната от играта на смеха, потрепваше с кротък и пленителен израз. — Убедително ли говоря? Виждате ли, че ми е добре? В такъв случай помъчете се да проверите способни ли сте да понесете удар, сътресение, мълния? Именно мълния, без да изгубите съня и апетита си?
В думите й, в звънливата неравномерност на гласа й се счуваше тържество на шеметна тайна. Министърът я гледаше мълком, следвайки с неволна усмивка всички тънки лъчи от играта по прекрасното лице на Руна, с предчувствие, че пристъпът крие нещо значително. Най-сетне вълнението й му се предаде; той бащински се наведе над нея, като сдържаше тревогата си.
— Но, боже мой, какво има? Остави ме да се опомня! Аз винаги съм се владеел достатъчно.
— В такъв случай — рече важно девойката — какво мислите за покупката на Верфест? Има ли надежда „Епитафиите“ да засияят във вашата колекция?
— Мила, ако не се смятат за надежда твоите странни въпроси, твоята екзалтация, няма, няма почти никаква. Наистина аз заинтересувах един твърде ловък комисионер, същия, който размени на Грей златния свитък на Ведите от XI столетие срещу катехизиса с бележките на Лъв VI, като увери притежателя, че скъпоценният ръкопис носи нещастие на собственика му, да, аз съблазних този посредник със солидни обещания, но Верфест, изглежда, има по-изгодни предложения от моите. Признавам, този разговор ме вълнува дълбоко.
— В такъв случай — въздъхна весело Руна — ще трябва да забравите „Епитафиите“!
— Как?! Ти ми съобщаваш само това и ме караш да се плаша.
— Не аз се колебая дали ще ви утеши нещо, равноценно на „Епитафиите“, което също както тях или още по-силно от тях ви привлича, от което бихте се увлекли и огладили бръчките си?
Министърът се успокои и се въодушеви.
— Така, всичко ми е ясно — рече той, — изглежда, библиоманията е твоето най-последно увлечение. Добре. Но от това трябваше да почнеш. Аз ще назова ценности, тъй да се рече, неподвижни, защото те са фамилно достояние. Истинският, но не всемогъщ любител мисли за тях с платоническо умиление на влюбен старец. Ето ги: „Обяснение и тълкувание на Апокалипсиса“ от Нострадамус, 1500 година, собственост на Ванс; „Дон Кихот, великият и непобедим Ламаншки рицар“ от Сервантес, Виена, 1652 година, притежание на Дориан Кембъл; изданието изцяло е изгоряло освен един екземпляр. После…
Докато той говореше, Руна, навела глава, прекарваше замислено пръсти по обрязания край на своята книга. Тя го пресече:
— Какво бихте казали, ако ви подарят „Обяснение и тълкувание на Апокалипсиса“? — осведоми се невинно тя. — Би ли ви било това много приятно?
Министърът се разсмя.
— Ако ти като в приказка се превърнеш във фея? — отговори той, като се улавяше обаче, че се вглежда в ръцете на Руна, която небрежно обръщаше книгата си, със суеверното чувство на разпален ловец, когато в здрача тънкото очертание на храста напомня виторогата глава на спотаил се елен. — А ти си достойна да бъдеш фея.
— Да, по-точно аз бих се погодила с нея. Но и вие сте достоен да притежавате Нострадамус.
— Не споря. Дай ми го.
— Вземете.
И тя му подаде рядката книга с простотата на човек, който предава на събеседника си дотегналия му вестник.
Министърът не разбра. Той взе и се втренчи в кожената подвързия, после със светла усмивка се усмихна на Руна.
— Така ли? Ти четеш това? А всъщност, ако се обърнеше в миг този, трябва да се смята, учен опит в златото на Нострадамус, аз бих се вкаменил комай за толкова време, за колкото така не навреме се е вкаменил Лот.
Без подозрение, макар странно и тежко да се сви сърцето му, той обърна корицата и видя заглавната страница със знаменитата винетка, която беше обиколила всички специални издания и списания на Европа, винетка, в избелелите щрихи на която, стегнати със столетия, се развиха като пружини и скочиха в неговия мозък копнежите на библиофилите от всички страни и националности. Всичко трепна пред него, ръцете му се разтвориха, томът падна на килима и той го вдигна с движенията на побъркан, който гаси въображаем огън.
— Как! — извика диво Дауговет. — Нострадамус — и без калъф! Но в името на всички светии на твоята душа — кой джин е похитил това за тебе? Богове! Земетресение! Революция! Слънцето ми падна на главата!
— Главата — спокойно го поправи девойката. — Вие обещахте да не се вълнувате.
— Ако не изгубя разсъдъка си — рече отслабналият министър, като се наведе към съкровището си с помътняло, бледо лице, — аз няма да се вълнувам вече. Но мигар Вайс пусна библиотеката на търг?
Като говореше това, той занесе скъпоценността на кръглата масичка под лампата с бронзовото изображение на Гения, който целува Мечтата, и светна; после поовладя малко чувствата си. Руна рече:
— Всичко това е резултат от съобщението ми до Вайс, че прекратявам двайсетгодишния процес за „Трите Пътя“, с което отстъпвам гората и фермата с всичките й старини. Вайс е крайно самолюбив. Какво тържество за такъв човек като него! На мене дори не ми струваше особен труд да настоявам на условието си; а условието беше Нострадамус.
Тя разказа как станали преговорите чрез посредник.
— Безумният, лудият Вайс — рече министърът, — баща му се разведе със съпругата си, за да получи първото издание на гутенберговския молитвеник; накъсо казано, той отстъпи жена си на Абстер за триста и двадесет страници дребен шрифт и може би направи добре. Но прости състоянието ми. Такива дни не са чести в човешкия живот. Ще позвъня. Ще вечеряш ли с мене? Искам да ти покажа какво става в душата ми от това особено въздействие. Ето.
Той натисна звънеца, извика от недрата на послушанието отлично излъсканата фигура на един лакей с неподвижно лице.
— Гратис, ще вечерям в къщи. Веднага се разпоредете за това. Вечерята и сервизът трябва да бъдат същите, с които приех краля; ще прислужвате вие и Велвет.
Смеейки се, той се обърна към племенницата си:
— Защото един подарък, достоен за крал, е благоволение на държавната власт и то ме докосна с твоите ръце. А! Ти си замислена?… Да, странен ден, странна вечер е днес. Прекрасно е да вълнуваш живота с такива неща, с такива сладки удари. И аз бих искал, като ти подражавам; да извърша нещо равно на кое да е твое желание, ако само ти имаш такова.
Руна, отпуснала ръце, гледаше мълчаливо възторженото му лице.
— Тъй трябва, тъй е добре — рече тя тихо и странно, с вид на човек, който мисли гласно, — благоволението на великата власт е с нас, нека то бъде отличено и озарено с разкош. И аз — вие сте прав в своя порив — имам желание; то не е материално; то е огромно, сложно и безразсъдно.
— Ех, няма нищо невъзможно на земята; кажи ми го. Ако спрямо него ти не можеш да бъдеш Бегуем, както беше с подаръка, аз ще застана с лице към него като министър и… Дауговет.
Очите им ясно и остро се срещнаха.
— Нека — рече министърът. — Ще поприказваме на трапезата.
Така започна вечерята в чест на краля Книга. Трапезата беше наредена както при краля. Гербове, лилии и бели рози я обсипваха върху бялата атлазена покривка, в пълния блясък на полилеите и канделабрите, светлините на които, отразявайки се в порцелана и кристала, изпълваха залата с вихър от златни искри. Поведе се разговор за силните желания и скоро настъпи сгодният момент.
— Вуйчо — почна Руна, — заповядайте на слугите да си отидат. Онова, което ще кажа сега, не бива да чуе никой освен вас.
Старецът се усмихна и изпълни молбата й.
— Да почнем — рече той, като наливаше вино, — макар че, преди да ми откриеш своето, очевидно особено желание, помисли хубаво и реши дали ми е по силите да го изпълня. Аз съм министър — това е много повече, отколкото може би си мислиш, но в моята дейност не са редки случаите, когато тъкмо званието на министър ми пречи да постъпя по собственото си или чуждо желание. Ако такива обстоятелства няма, на драго сърце ще направя за тебе всичко, което мога.
Той направи тая уговорка от обич към девойката, на която му беше трудно и тежко във всеки случай да откаже, но на Руна се стори, че той се досеща за нейния замисъл. Разтревожена, тя се засмя:
— Не, вуйчо, признавам, че със своето решително „не“ като че вече ви обвързвам; обаче нека бог ми е свидетел — единствено от вас зависи да ми направите грамадна услуга и вие нямате достатъчно причини да ми откажете.
Погледът на министъра изразяваше спокойно и предпазливо любопитство, но след тези думи стана малко чужд; като предчувствуваше вече нещо твърде сериозно, министърът вътрешно се отдалечи, като се приготвяше да го разгледа и претегли всестранно.
— Слушам, Руна: искам да чуя.
Тогава тя заприказва, побледняла леко от съзнанието, че със силата на този разговор се поставя извън миналото, като хвърля решителната карта в безпощадната игра на „общите съображения“, срещу които може да се бори само с думи и сърце.
— Малък разказ предшествува желанието ми; на вас вероятно много скоро, щом почнете да се досещате за какво става дума, ще ви се поиска да ме прекъснете, дори да ми заповядате да спра, но аз моля, колкото и да е мъчно това за вас, да ме изслушате докрай. Обещайте, че ще бъде тъй, тогава в тоя краен случай, ако нищо не ви смекчи, у мен ще остане печалната утеха, че съм отдала на желанието си всички сили на душата и с трепет ви го предавам.
Нейното вълнение се предаде на стареца и го трогна.
— Но, боже мой — рече той, — разбира се, ще те изслушам, каквото ще да става.
Тя мълком му поблагодари с прелестно движение на пламналото си лице.
— И тъй, без повече предисловия. Слушайте: вчера камериерката ми Лизбет се върна с интересен разказ; тя нощувала у сестра си — а може би у приятеля на сърцето си, — за което не ни прилягаше да питаме… в хотел „Рим“…
Министърът слушаше с напрегната усмивка на изключително внимание, очите му станаха още по-чужди: очи на министър.
— Този хотел — продължи девойката, като изговаряше ясно и нервно всяка дума, което й придаваше особен личен смисъл — се намира на многолюдна улица, където много минувачи са били свидетели как от него са изнесли и откарали набързо в една карета неизвестен човек, обявен за опасно болен; лицето на заболелия останало закрито. Впрочем Лизбет научила от сестра си името му; той се наричал Симеон Айшер от стая 137. Камериерката казала, че Айшер, според дълбокото убеждение на служителите от хотела, е уж същият загадъчен човек, чийто номер в цирка порази зрителите ужасно. Не беше толкова лесно да се разбере от обясненията й защо смятат Айшер за този човек. Тук е замесена някаква тъмна история с един ключ. Разказвам това, защото слуховете между прислугата във връзка със загадъчната болест на Айшер възбудиха у мене крайно любопитство. То порасна, когато научих, че Айшер четвърт час преди откарването му или — да се съгласим с това — похищението му бил весел и здрав. Сутринта, когато лежал в леглото, пил кафе, кой знае защо, предварително изследвано от управителя на хотела под предлог, че прислугата е нечистоплътна и той проверява дали е чист приборът.
Вчера вечерта при мене доведоха един човек, който един мой познат ми посочи като някаква скромна знаменитост на всички частни агентурни кантори — името му ще скрия от благодарност. Той взе много, но затова пък късно през нощта ми достави всички сведения. Как е успял да ги получи — това е негова тайна; от сведенията и съпоставянето по време ми стана ясно, че болният, изнесен от хотела в седем и половина сутринта, и арестуваният, поставен в тайното отделение на затвора към девет часа, са едно и също лице. Това лице, превръщайки се последователно от здрав в болен, а от болен в таен затворник, било предадено на тъмничната администрация в същото безсъзнателно състояние, при което комендантът на тъмницата получил относно своя пленник съвсем изключителни инструкции, съдържанието на които обаче не успях да науча.
И тъй, вуйчо, няма грешка. Ние говорим за летящия човек, арестуван по неизвестна причина, и аз ви моля да ми обясните тази причина. Смътно и може би непълно аз се досещам за същността на работата, но като допускам реална причина, тоест неизвестно на мене престъпление, бих желала да зная всичко. Освен това ви моля да нарушите целия ход на държавната машина, като ми разрешите тайно или явно — както искате, както е възможно, както е търпимо и допустимо — да посетя затворника. Засега това е всичко. Но, вуйчо, аз виждам, аз разбирам вашето лице — не ми отговаряйте жестоко. Още не съм ви казала всичко; това неказано се отнася до мене; засега съм подтисната от очакването на отговора и на вашите неизбежни въпроси; питайте, ще ми бъде по-леко, тъй като само разбирането и съчувствието ще ми дадат известно спокойствие; иначе едва ли ще успея да ви обясня състоянието си. Минута, една минута мълчание!
Минута… Но минаха може би пет минути, преди министърът да се върне от страшната далечина на студения ослепителен гняв, в който беше го отхвърлило това признание, завършило с такава зашеметителна молба. Той гледаше трапезата, като се мъчеше да сдържи нервния трепет на ръцете и лицето си, като не смееше да заприказва и се стараеше да надвие припадъка от ярост, толкова по-ужасен, че протичаше мълком. Най-сетне, надмогвайки се, министърът изпи на един дъх чаша вода и като погледна в очите племенницата си, рече с мъртвешка усмивка:
— Свършихте ли?
— Да — кимна слабо тя. — О, не ме гледайте така…
— Трябва да се обърне особено внимание на всички частни кантори, агентства, на всички тези шайки от самозвани следотърсачи. Стига. Нас ни хващат за гърлото. Аз ще ги унищожа! Руна, моите съображения в делото на Айшер са следните. Бъдете внимателна. Същността на явлението е непостижима: нека поставим X, но може би най-големият, откакто човек не лети. Става дума, разбира се, не за бензина; бензинът се контролира с бензин. Аз говоря за силата, способността на Айшер; тук няма контрол. Но никое правителство няма да търпи явления, които са излезли извън границите на постижимото, в каквото и да се състоят тези явления. Като отхвърлим примерите и законите, да се заемем с работата по същина.
Кой е той — ние не знаем. Целите му не ни са известни. Но известни са възможностите му. Погледнете мислено отгоре върху всичко, което сме свикнали да виждаме в хоризонтална проекция. Пред вас ще се открие вътрешността на укрепленията, на доковете, на пристанищата, на казармите, на артилерийските заводи — на всички преграждения, издигани от държавата, на всички постройки, планове, съображения, числености и пресмятания; тук няма вече тайни и гаранции. Аз взимам по предположение — злата воля, тъй като добрата не може да бъде доказана. В такива условия престъплението надминава всякакви вероятности. Освен опасностите, посочени от мен, няма защита за никого и нищо, неуловимият Някой може да се разпорежда със съдбата, живота и собствеността на всички без изключение, рискувайки в краен случай само едно излишно придвижване.
Това явление подлежи на безпощадна карантина, може би на унищожение. Във всичко има обаче една още по-важна страна. Това е състоянието на обществото. Науката, извършила кръг, по чиято черта отчасти са разрешени, отчасти грубо разсечени заради свободно движение на умовете най-трудните въпроси на нашето време, върна религията към нейното първобитно състояние — като съдба на простите души; безверието стана толкова плоско, общо, обикновено явление, че изгуби всякакъв нюанс на мисъл, която по-рано му придаваше поне характер на въстание, накъсо казано, безверието е живот. Но като претегли и разложи всичко, което беше достъпно за това, науката отново се приближи до силите, недостъпни за изследване, защото те в основата си, в своята същност са нищо, дало Всичко. Да предоставим на простаците да ги наричат „енергия“ или с някаква друга дума, играеща роля на гумена топка, с която те се опитват да пробият гранитна скала…
Като говореше, той обмисляше в същото време всички обстоятелства на странното отстъпление по делото на Айшер, предизвикано от молбата на девойката. Мислено той реши вече да позволи на Руна това свиждане, но реши също тъй да допълни позволението си с тайна инструкция до коменданта, която би придала на всичко характер на ексцентрична необходимост, имаща държавно значение; той сам се надяваше да научи по такъв начин едно друго нещо, ако не всичко.
— … гранитна скала. Извънредно важно е, че религията и науката са се срещнали отново на онова място, от което първоначално са се отдалечили в разни посоки; по-точно религията е причакала тук науката и те се гледат сега в лицето.
Да си представим тогава какво ще стане, ако в напрегнато очакващата празнота на съвременната душа връхлети този образ, това потресено чудо: човекът, който лети над градовете, въпреки всички закони на природата, като ги изобличава в някаква чудовищна хилядолетна лъжа. Лесно е да се каже, че ученият свят ще се хвърли в атака и ще обясни всичко. Никакво обяснение няма да унищожи свръхестествената нагледност на зрелището. То ще създаде лесно възпламеняваща се атмосфера от мисли и чувства, напомнящи екстатичните настроения от кръстоносните походи. Тук е възможна религиозна спекулация в гигантски мащаб. Вълнението, предизвикано от нея, може да се разрази в катастрофични последици. Всички партии, всяка по своя начин, ще използуват този Айшер, като го поставят в стълкновение с безброй най-противоречиви интереси. Ще възникнат или ще се съживят сектите; увлечението от необикновеното ще отвори шлюзите на неудържимата фантазия от всякакъв род; легендите, поверията, слуховете, предсказанията и пророчествата ще объркат всички карти на държавния пасианс, името на който е Равновесие. Мисля, че казах достатъчно защо този човек е лишен от свобода. Да поприказваме за твоето желание; обясни ми го.
— То е родствено на вашата обич към рядката книга. Всичко необикновено ме привлича. Имаше един човек, който купуваше ехото — той купуваше местностите, където се разнасяше многократно, отчетливо, красиво ехо. Аз искам да видя Айшер и да говоря с него поради една не по-малко силна причина от причините, които карат хората да търсят обич или да извършат подвиг. Това е извън разсъдъка; то е в душата и само в душата — как другояче да ви го обясня? Това съм аз. Допуснете, че живее човек, който никога не е чул думата „океан“, никога не го е виждал, никога не е подозирал за съществуването на тази синя страна. Казват му: „Има океан, той е тук, наблизо; мини и ще го видиш.“ Какво би удържало в този момент този човек?
— Достатъчно — рече министърът, — твоето вълнение е искрено, а думите ти са достойни за тебе. Давам разрешение, но поставям две условия: мълчание за нашия разговор и не повече от половин час време; ако няма възражения, веднага ще напиша заповедта, която ти ще отнесеш.
— Боже мой! — рече тя, като се смееше, скачаше и го прегръщаше. — Аз ли да поставям условия? Съгласна съм на всичко. Пишете по-скоро. Вече е среднощ. Отивам веднага.
Министърът написа обширна, подробна заповед, запечата я, предаде я на Руна и тя, без да губи време, тръгна като насън към тъмницата.
Нея нощ, когато Друд разлюшка тайните води на хорските души, Руна прекара в остра безсъница. Призори тя вече не помнеше какво е правила до този час, когато, просветлял от зората, градът възобнови движението си. Струваше й се, че е ходила по осветените празни зали без цел, без размисъл, в онова състояние, когато мислите възникват непроизволно, без усилия и план, отразявайки пожара на огромното впечатление, както хвърлен от стръмнината камък, който, блъсвайки и увличайки другите камъни, чужд вече на движението на хвърлилата го ръка, се спуща като лавина. В сърцето й възникна цел, която показа за една нощ всичките й сили, досега останали скрити, които я поразиха и леко тласнаха такива тежести, за които тя не беше дори и чувала. Така често от незнание човек стои дълго гърбом към тайно желаното: отстрани изглежда, че дреме или се забавлява с дребни наблюдения, но внезапно обърнал глава и затреперал, приветствува с възторжен вик чудесната близост на съкровището, а после, съсредоточил цялата възбуда вътре в себе си, стремително овладява плячката. Тя живееше вече с непобедимото видение, което объркваше всички числа на съдбата.
Като се приближаваше към затвора, Руна с учудване си спомни какво е направила през тези двайсет и четири часа. Не беше уморена; макар конете да летяха бързо, непрекъснато й се искаше да стане, да се наведе напред: това сякаш, така й се струваше, пришпорва движението. Тя пристигна за петнайсет минути.
„Ето значи тъмницата!“ Тук, по глухия площад, бродеха сенки на кучета; фенерите на черната порта, притиснати от куличките, озаряваха решетестото прозорче, в което се показаха мустаци и лакирана козирка. Дълго ехтя ключалката; по сложния й мъртъв екот на човек му се струваше, че веднъж в хиляда години се отваря тази порта, обкована с един дюйм дебело желязо. Тя мина през нея с чувството на Роланд, който разсича скалата. Пазачът, отметнал мушамената качулка на плаща си, я поведе през огромния двор; отпред светеха мъждиво прозорците на седем етажната сграда, напомняща планина, осеяна с блещукащи огньове.
Домът на коменданта се намираше сред градината, граничеща с тъмницата. Прозорците му светеха уютно, по завесите се плъзгаха сенки. Камериерката поведе Руна; изглежда, поразена от такова небивало явление в този късен час, тя, след като отвори вратата на гостната, почти хвърли един стол на посетителката и стремително полетя с писмото към далечните стаи, откъдето проникваше лек шум, пълен с мирно оживление, смях и възклицания. Там комендантът си почиваше в семеен кръг.
Той излезе веднага, щом дочете писмото. С прозорливостта на своето изключително душевно напрежение Руна видя, че говори с един механизъм, действуващ точно, но един голям механизъм, между колелата на който можеш да вмъкнеш топлината на ръката си без страх, че ще я нараниш. Комендантът беше едър, снажен, с прошарени коси над отвесно чело; от сивите му очи гледаха войник и дете.
Щом видя Руна, той сподави вълнението на любопитството с чувството за служебното положение, което заемаше. Сякаш малко бегло, смутен, той заграби със своята огромна длан мустаците и устата си, пусна ги, прокашля се и с равномерен, дебел глас продума:
— Получих заповед. Съгласно нея аз трябва веднага да ви придружа в килия петдесет и три. Свиждането, както сигурно ви е съобщил вече господин министърът, следва да стане в мое присъствие.
— Това не знаех. — Поразена, Руна седна, почувствувала отведнъж такъв прилив на настойчиво отчаяние, че скочи за миг, за да събере куража и мислите си. — Моля да ми разрешите да вляза сама.
— Но аз не мога — рече комендантът, неприятно обезпокоен в простата схема на движенията си. — Аз не мога — повтори строго той.
Девойката, побледняла, се усмихна кротко.
— Тогава ще бъда принудена да говоря с вас по-подробно. Вашето присъствие ще развали моя разговор с Айшер; ще изчезне целият смисъл на посещението. Ние, той и аз, се познаваме. Разбрахте ли?
Като каза това, тя искаше само да извика мъглявата мисъл за личното си страдание. Но по един странен начин смисълът на тази тирада съвпадна в едностранчиво насочения ум на коменданта с желанието на министъра.
— Разбрах, да. — Като не желаеше да се разпростира по-нататък върху това, от страх да не премине официалните граници, той все пак погледна отново в писмото и рече: — Вие мислите, че по такъв начин… — И като помълча, добави: — Обяснете, тъй като не разбрах съвсем.
Но това беше достатъчно за Руна. От дълбоката сянка на двусмислието при нея за миг долетя една прозрачна догадка. Тя пламна като мак, което между другото затвърди у коменданта неговото почтително и дълбоко затаено презрение към нея; а на нея й донесе болка и радост. Тя продължи, като наведе очи:
— Така ще бъде по-добре.
Комендантът, разсъждавайки, я гледаше със съзнанието, че тя е права; по отношение пък на оскъдността на обясненията й остана в простотата си напълно уверен, че без да го смята за тъпак, тя го оставя да я разбере от половин дума. Докато той размишляваше, тя повтори молбата си и като забеляза как смутено комендантът сви рамене, добави:
— Ще си остане между нас. Положението е изключително; вие няма да направите по-голямо изключение.
Макар писмото на министъра да отстраняваше всякакви подозрения, комендантът се колебаеше още, задържан от формална добросъвестност към думите на писмото „във ваше присъствие“. Него лично го измъчваше това задължение и той помисли, че ще е хубаво да се избави от натрапеното му положение, още повече че явно нямаше никакъв риск. Ала не тези съображения дадоха тласък на душата му. Нещо между нашите действия и намерения, подобно на отблъскваща удар ръка, оказа решително влияние на волята му. Тази непроизволна черта се нарича различно: „нещо ме тласна“, „моментно настроение“, „сам не знам защо така стана“ — ето изразите, с които ние описваме лицето на могъщия съветник, действуващ в нашите отношения с неуловими средства, толкоз по-поразителни, когато са против всички доводи на разсъдъка и чувството, което в дадения случай не съществуваше. Той помисли още, още и най-сетне, взел решение, престана да се колебае:
— Ако вие ми обещаете… — рече той. — Извинете ме, но като отговорно лице аз съм длъжен да говоря така, ако вие ми обещаете, че няма да злоупотребите в никакъв случай с моето доверие, ще ви оставя в килията за посоченото в писмото време.
Около минута, не по-малко, го гледаше тя открито и твърдо и тази тежка пауза придаде на думите й цялата тежест, цялата значителност на нравствената борба, която комендантът разбра като учудване. Тя не наведе очи, чудното й лице не се промени, когато той чу нейния дълбок и горд глас:
— Обещавам ви това. — Тя не съзнаваше колко много й струваше да каже това, само й се стори, че вътре в нея, като че от взрив, се срути стройната сграда на чистотата, но над пушека и калта блесна чистият огън на жертвата.
— В такъв случай — рече след кратко мълчание комендантът — моля ви да ме последвате.
Той си тури фуражката и се запъти през вратата, противоположна на вратата, през която влезе Руна. Те излязоха на завоя на един ярко осветен коридор; той беше прав, дълъг като улица, прохладен и еклив. В края му се намираше решетчеста желязна врата; часовият, чийто очи блеснаха зорко, завъртя ключа; звукът на метала прогърмя в бездните на огромната сграда със страшно ехо. Зад тази врата се издигаше, през всичките седем етажа, тесен отвор; по етажите от всяка страна се простираха тротоари, оградени с железни перила. На равно разстояние един от друг тротоарите се съединяваха със стоманени вити стълбички, чрез които се свързваха етажите. Вратите на единичните килии се редяха по дължината на всяка галерия; всичко заедно напомняше вътрешността на гигантски пчелни пити, озарени от неподвижна електрическа светлина. По тротоарите се разхождаха безшумно или застанали на съединителните мостчета, гледаха долу часовите. На шеметна височина по стъкления таван светеха дъгови фенери; множество по-малки лампи блестяха по зидовете между вратите.
Никога по-рано Руна не беше ходила в тъмницата; тъмницата вече я потискаше. Всичко поразяваше, всичко довеждаше тук до мълчание и мъка; тази чистота и отчетливост смазваха безпощадно всичките й мисли освен една: „тъмница“. Асфалтовите, ярко лъснати коридори блестяха като локви; медта на дръжките, бялата и сива боя на стените бяха почистени и измити безукорно; един разкош на отчаяние, предвиден за дълги години. Тя живо си представи, че няма да излезе оттук; кръвта заби в нея, а краката й натежаха.
— Не е много близко — рече комендантът, — още толкова остават долу. — И той се приближи до завоя; откри се една галерия, подобна на изминатата. По средата й стръмната спирала на една стоманена стълба водеше в долния етаж. Тук те минаха по сводестия таван на приземния етаж до самия край на сградата, дето зад арката, в напречното деление на коридора се намираха тъй наречените секретни килии. Пред една от тях комендантът спря отведнъж. Щом го видя, от столчето при прозореца стана въоръжен часови; той козирува и рапортува.
— Отворете 53 — рече комендантът.
Със суетливост, която показваше извънредно, но мълчаливо учудване, часовият приведе в движение ключа и резето. После издърпа тежката врата.
— Заповядайте — обърна се комендантът към Руна, като я пусна пред себе си; тя и той влязоха и вратата се затвори плътно.
Руна видя обстановката на килията, но не я съзнаваше, а си я спомни едва след това. На кревата, навел глава, седеше един човек. Краката и ръцете му бяха в окови; яка стоманена верига се точеше от железния колан, заключен на кръста, до халката в стената.
— Да не би да искат да ме показват на любопитните? — рече Друд, като стана и загърмя с веригата. — Нека гледат.
— Разрешено ви е свиждане в извънредни условия. Дамата ще остане тук двайсет минути. Такава е волята на висшата власт.
— Така значи! Да видим. — Лицето на Друд, което гледаше Руна, изразяваше яд. — Да видим на какво още сте способни.
Комендантът се смути; той бегло погледна бледото лице на Руна, която му отговори с поглед, изразяващ спокойно неразбиране. Но той вече разбра, че Друд не я познава. В него се надигаха подозрения.
— Виждам, че не ме познахте — многозначително и свободно рече Руна, като се усмихна така безгрижно, че и комендантът едва скри усмивката си, отстъпил пред нейното самообладание. — Но тази светлина… — Тя отиде на средата на килията и отметна дантеленото си покривало. — Сега познахте ли ме? Да, аз съм Руна Бегуем.
Друд разбра, но от предпазливост не каза нищо, само кимна и стисна трепналата студена ръка. Камъкът на халката натисна дланта му. Като се поклони сухо на девойката, комендантът се запъти към вратата; на прага се спря.
— Предупреждавам ви, 53-тий, че не бива да се възползувате от краткото преимущество на положението си за никакви цели, нарушаващи тъмничния устав. В противен случай ще бъдат взети още по-строги мерки за вашето задържане.
— Да, няма да избягам за тези двайсет минути — рече Друд. — Ние се разбираме.
Комендантът го погледна мълком, прокашля се и излезе. Вратата се затвори плътно.
Сега девойката, несмущавана от нищо, можеше да разгледа на две крачки от себе си човека, който й беше вдъхнал великата мечта. Той беше в арестантско облекло от груба фланела на черти; сплъстените коси му придаваха вид на заспал; лицето му беше отслабнало. Очите му бяха хлътнали дълбоко; в тях се криеше сянката, която потулваше недоловимото блещукане на огромните зеници, където сякаш се движеше безкрайна тълпа или търкаляйки вълни, се люлееше море, или се събуждаше за нощния си живот пустиня. Тези очи навяваха на оня, който ги гледаше, безмерно и безименно впечатление. Така може би гледа заекът в очите на лъва, или детето — в лицето на възрастния. Студ прониза Руна, но гъвкавата душа на жената скоро се съвзе. През цялото време на свиждането обаче тя се чувствуваше като под огромна камбана в оглушителната власт на вибрациите й.
— Дълбока нощ — рече Друд. — Вие с разрешение ли сте тук? Коя сте вие? Защо?
— Нека говорим по-тихо. Имаме малко време. Не питайте, ще ви кажа сама всичко.
— Но аз още не ви вярвам. — Друд поклати глава. — Всичко това е необикновено. Вие сте много красива. Може би ми гласят капан. Какъв? За какво? Не знам. Хората са изобретателни. Но побързайте да кажете; аз не искам да ви дам време за тайни лъжливи съображения.
— Няма лъжа. Аз съм искрена. Искам да ви направя отново свободен.
— Свободен — рече Друд, като пристъпи към нея, колкото му позволяваше веригата. — Вие не употребихте точната дума. Аз съм свободен винаги, дори тук. — Той беззвучно мърдаше устни, обмисляше нещо. — Но тук не искам да остана повече. Мене ме приспаха. Аз се събудих окован.
— Всичко зная.
— Внимание! Слушам ви.
Руна извади от гънките на роклята си мъничък свитък, дебел колкото един молив, и го разкъса. Там блестяха две острия, две стоманени, тънки като стръкче пилички — съвършенство на техниката, която обслужва тайните усилия. Тези изделия, закалени по сложен начин, употребяван в Азия, разрязваха стоманата като дървесина и ограничаваха работата до минути.
— Сдобих се с тях случайно, почти по чудо, в последния час, преди да изляза; лицето, което ми ги даде, ме увери, че няма по-добър инструмент.
Друд взе подаръка, загледан в Руна тъй втренчено, че тя се смути.
— Вземам ги — рече той, — благодаря — учуден съм и ми стана добре. Коя сте вие, чудесна гостенко?
— Аз принадлежа към обществото, силно с връзките и богатството си; всичко ми е достъпно на земята. Бях в цирка. От онази паметна вечер — знайте и си представете по-подробно онова, което не успея да кажа — минаха две нощи; те ми струват колкото столетия. Дойдох при вас като при необичайна сила; съдбата ме доведе. Аз съм от онези, които вярват в себе си. Аз нямам дребни планове, немощни съображения, нямам задни мисли и хитрости. Ето откровеност… на която имате право да разчитате. Искам да ви опозная в по-свободен и подробен разговор, там, където ми определите. Аз съм една от силите, извикани от вас към съзнание; то ме увлича; целта не е още ясна, но огромна. Може би също тъй вие имате неизвестни за мене цели: всичко трябва да бъде казано в следващия разговор. За много неща сега нямам израз и думи. Те ще дойдат. Главното е да зная къде да ви намеря.
Тя се разпали — бавно, отвътре — като облак, който отстъпва миг след миг на блясъка на слънцето. Красотата й намери сега висшия си израз — в стойката, в девствено смелия поглед и звучащия неотразимо глас. Сякаш преминаха образи от поема, чута в мрачно уединение; все по-тънко, все по-лъчезарно овладяват те душата, като я покоряват на яркото въплъщение на прелестните тайни на духа и тялото; и Друд разбра, че в този свят, който беше напуснал заради другия свят, той не е срещал по-хармонична сила на женско тържество.
Тя искаше отново да заприказва, но Друд я спря с едно замахване на окованите си ръце.
— Тогава вие — уверено рече той, — вие и никой друг ми извикахте. Аз не чух думите. Руна Бегуем — жена, която носи освобождение с такава смелост, може да поиска за това всичко, дори живота. Макар да има нещо по-важно. Но времето минава. Ние ще се срещнем. Аз ще изчезна сутринта, а вечерта ще бъда при вас; тези вериги, които ме оприличават на куче или на буен луд, са единствената пречка, но вие я разсякохте. О! Мене ме дебнат. Специално поставен часови е винаги тук, пред вратата, със заповед да ме убие, ако потрябва. Но какво сте намислили вие? Едно е вярно: стига да поискам — а аз знам този Път, — и цялото човечество ще тръгне отведнъж към страната на Цъфтящите лъчи, като отърси миналото от краката си без ни една въздишка.
— Като направих всичко, научих всичко, което е нужно, отивам си, но не ви оставям. Избягайте. Сбогом!
— Бог да ви благослови — рече Друд, — това е извън благодарността, но в сърцето ми.
Той се усмихна, както се усмихват с цялото лице, когато усмивката е препълнила човека. Лишен от възможността да протегне едната ръка, той протегна двете, свързани и разделени от веригата на белезниците; двете си ръце му протегна и Руна. Той ги стисна, тръсна ги меко и девойката си отиде.
В същия миг — като че те бяха отгатнали времето — вратата скръцна и се отвори: на прага застана комендантът, като скриваше часовника:
— Времето измина, аз ще ви изпратя.
Руна кимна, излезе и по същия път се върна при каретата си.
Когато гледаш дълго ярко горяща печка, а после обърнеш погледа си към тъмнината, тя дълго пази запечатания блясък на въглищата, въздушното им сияние. Отивайки си, сред сградите и улиците Руна не преставаше да вижда тъмницата.
Който будува в една заспала къща, него го овладява и подтиска заобикалящият го сън. Този чужд сън прилича на течение, в което стои човекът, съпротивляващ се на силата на водата. То го бута, люлее, примамва и увлича; престъпи една крачка, и ти си вече отнесен малко. „Те спят — мисли будуващият. — Всички спят“ — казва си той, като се прозява, и тази лениво-завистлива мисъл, повторена многократно от представите за уютното легло, му навява вцепенение. Крайниците са натежали и чувствителни; движенията са разсеяни; умореното съзнание се лута несвързано и ярко — където попадне и както попадне: ту около скърцането на подметката, шума на кръвта в слепите очи, ту подхваща реч за вечността или причината на причините. Главата се крепи на шията — това става ясно от нейната тежест, а очите са пълни с лепило; иска ти се да задремеш, да преминеш в онова любопитно и малко изследвано състояние, когато сънят и будността замират в усилието на взаимна сладка съпротива.
Тропането, което разчупва това състояние, не казва нищо на ума, само на слуха; ако то се повтори — дрямката е вече по-прозрачна; в мъгливо-въпросително настроение човек нагласява вниманието си и чака ново потропване. Когато го чуе — съмнение няма; това е тропане — там или там, някакъв безусловен акт, които изисква ответно действие. Тогава, като трепва и се прозява, човек се връща към битието.
Онова тропане, на което отговори дълбоката въздишка на приседналия върху столчето часови, се разнесе от вътре, от специално охраняваната килия. Часовият стана и оправи кожения си колан с окачения на него револвер. „Може би няма вече да потропа“ — се изписа на сънливото му лице. Но тропането прозвуча отново… леко и равномерно, обезличено от ехото; сякаш тропаше от всичките си точки целият коридор. И в това тропане имаше някакъв интимен нюанс — някакъв успокоителен призив, който напомняше повикване с пръст.
Часовият се разтъпка и се приближи до вратата.
— Вие ли тропате? Какво искате? — попита той строго. Но не отведнъж се чу отговорът отвътре; изглеждаше като че затворникът гледа през желязото и дъските часовия, както при обикновен разговор, и се бави да заприказва.
— Часовият! — чу се най-сетне и на часовия се стори да вижда сянка от усмивка. — Не спиш ли? Отвори прозорчето на вратата. И аз като тебе не спя; ти се отегчаваш; също тъй се отегчавам и аз; а в разговор времето ще тече за нас по-бързо. То се е застояло в тези стени. Трябва да го пуснем през душата и гласа и да го подкараме с весел разказ. Аз имам какво да ти разкажа. Хайде отвори; ще видиш някои приятни за тебе неща!
Слисан, часовият около минута набираше гневно въздух, като се надяваше да избухне в стрелба от ярки и страшни думи, но не отиде по-далеч от обикновената фразеология, макар да повиши все пак глас.
— Не разговаряйте! Защо ме безпокоите за глупости? Вие говорите глупости. Забранено е да се приказва с вас. Не тропайте повече, инак ще доложа на старшия дежурен.
Той млъкна и се заслуша. Зад вратата затворникът се разсмя високо — сякаш се смееше на думите не на възрастен, а на дете.
— Хайде, какво искате още? — попита часовият.
— Губиш много, братле — рече затворникът. — Аз плащам в злато. Обичаш ли златото? Ето го, послушай.
И в килията зазвънтя, сякаш върху купчина монети падаха монети.
— Отвори прозорчето; за всяка минута от разговора ще ти отделям по една жълтица. Не искаш ли? Както искаш. Но ти можеш да забогатееш през тази нощ.
Звънът затихна и скоро отново се разнесе кадифено глухо дрънчене; часовият замря. Ако наблюдаваше лицето му отстрани, всеки би помислил, че подсмръквайки с нос, той вдъхва някакъв приятен мирис, който се разпространява неизвестно откъде. Кръвта заудря в главата му. Без да разбира, като се учудваше и дразнеше, той предупредително потропа на вратата с ключа и извика:
— Хей, пазете се! За последен път ви казвам! Ако имате скрити пари, обявете ги и ги предайте; не може да се държат пари в килията.
Но гласът му прозвуча с безсилието на монотонно четене; сърцето му се сви сладко; рой странни мисли подобно маски, нахлули в напрегнато усмихваща се тълпа, обърка настроението му. В него часовият почна да заспива и хор от любопитни гласове, замайвайки му главата, горещо му пошепнаха: „Гледай, слушай, узнай! Гледай, слушай, узнай!“ Като дишаше едва, той пристъпи на пръсти няколко пъти до вратата в нерешителност, смущение и вълнение.
Отново се разнесе същият глас на затворника, равномерен, меко овладяващ широко разтворилата очи душа:
— Трябва, казваш, да се предадат парите на началството ли! Но какво да правя с пълна торба злато? И това злато не е същото; съвсем не е същото, с което ти плащаш на бакалина. С него може да се купува всичко навсякъде. Ето аз съм тук; затворен и съм във вериги като черен злодей, аз съм затворен, а моето злато всмуква през стените тези чудесни и редки неща. Погледни в моята килия. Мъчно ще я познаеш сега вече; подът е постлан с килими, на средата има грамадна маса; на нея — гарафи, бутилки, кани, сребърни бокали и позлатени чаши; на всяка чаша — тънка рисунка от цветя, взета като съновидение. Те са докарани от Венеция; аленото вино се прегръща в тях със златните цветя. На покривката в сребърни кошници лежи подпухнал като сънлива буза хляб; вишни и грозде, червеникави портокали и сливи, посипани със синкав прашец, напомнящ скреж. Има тук също тъй сиренета, налени със златно масло, испански пури; бут с разрез, подобен на сняг, досегнат от ягодов сок; печени кокошки и торта — истинска дантела от сладкиши, — заляна с шоколад, но всичко е смесено, всичко е в безредие. Цяла нощ вече трае пиршеството и аз не съм самичък тук. Моето злато всмука и довлече тук през стените девойки хубавици; послушай как звънят техните китари; ето една се смее звънливо! Весело й е — да, тя ми намигна!
Като отдалеч, тихо прозвънтя струна и часовият трепна. Той не забелязваше вече, че стои, дишайки тежко и горещо, с цялото си сърце прекрачил вратата, откъдето долиташе смях, разсипан между мелодиите на невидимите инструменти, които свиреха нещо вълшебно.
— Майко Богородице, помогни ми! — с потреперващи устни шепнеше войникът. — Аз съм омагьосан; значи съм загинал!
Но благочестивите мисли не му донесоха ни грижи, ни страх; те възникваха и изчезваха като чужди.
— Отвори де, отвори! — прозвуча женски глас, чийто звук вече рисуваше цялата прелест и грация на съществото, което говореше толкова нежно и звънливо.
Часовият простря в унес ръка, дръпна резето и като отвори черното прозорче на вратата, надникна вътре. Ликуващо пъстра мъгла го заля; там светеха очарователни лица и цветя, но нещо му пречеше да види ясно килията — като през тюл или мъгла. Отново ясно се обадиха струните — изразиха обич, тъга, песен, влязоха в душата и я вързаха.
— Чакай, аз ей сега — рече часовият, като отвори с трепереща ръка вратата; но не той каза това, а оня, който беше убит в него от колелото на живота — възкръсналият мъртвец, Детето-Гигант на веселата Природа.
— Но какво правите? — бъбреше часовият, влизайки. — Не бива, хайде аз ще поседя тук; но престанете да буйствувате.
Тогава той изви очи и сивата тъмнична пустота се строполи тежко върху него — както вятърът, разкъсал мъглата, показва зад изчезващите бегли и странни форми обикновената перспектива на стрехите, така часовият изведнъж видя празното легло с отломка от верига над него и изгрева в желязната решетка: нямаше жива душа; той беше и стоеше сам.
Като се спусна над главата на часовия през отворената врата, Друд се плъзна под тавана на гигантския коридор и като избикаляше в зигзаг ъглите, полетя, изминал няколко вити стълби, в главния отвор на тъмничната постройка. Той нямаше план; летеше, следвайки разгръщащата се празнота. Тук погледна нагоре и намери изход, изходът беше горе, единственият пряк изход за Друд. Той излетя със сила, дала на движенията му онази тъмна черта във въздуха, която наподобява бързия замах с пръчка. Часовият от третия етаж приклекна; на петия етаж друг часови отскочи и се притисна до стената; цялата му кръв се оттегли от лицето в краката. Те закрещяха после. Почти едновременно с конвулсивните им движения Друд, закрил глава с ръце, проби стъкления свод на тъмницата и осветеният й покрив се понесе надолу, като угасваше и се стесняваше толкова повече, колкото повече той овладяваше височината. Парчетата стъкла, прехвръквайки в озарената дълбочина на отвора, се раздробиха долу със звън; но по-бързо, отколкото паднаха стъклата, беглецът се издигна на двайсет пъти по-голяма височина.
Най-после спря, дишайки с хриптене и болка, тъй като сдържаше дъха си, без което пропищелият в ушите му вятър можеше да разкъса сърцето му. Той погледна надолу. Там имаше малко светлини — разхвърляни, мъждукащи, редки; в тъмнината стъпи тихо върху тях с черен крак.
Друд разряза с пилата белезниците, после оковите и колана; после хвърли желязото. То полетя надолу със свистене, а той рече подире му: „Ти ще послужиш там за кръпка!“ Този подарък, отдалечавайки се със скорост, нарастваща в аритметична прогресия, виейки и бучейки като снаряд, достигна до тъмницата и разби комина.
Сутринта на другия ден трепнаха и примряха три сърца. Часовият избяга; комендантът подаде оставка; министърът извън себе си стисна ръце. Гръм разби тъмницата.
— Зимникът на Ауербах — рече най-сетне министърът. — Няма да повярват, тъмницата и без това е приказка за мнозина.
Той беше пресметнал вярно: недоказаното не съществува; невероятното, разказано от войниците, потвърждава тяхната репутация, в основата на която открай време лежи чорбата от брадва, а също тъй отсечените безброй глави на неприятеля. Обвинявайки Руна, министърът се запъти при нея, като очакваше с ужас как ще се срещнат очите му с очите на девойката, от този момент непонятна. Но му казаха, че я няма; в края на седмицата щяла да се върне от едно ненадейно пътуване.
Когато той си отиде, Руна погледна през прозореца. Каретата му сякаш се плъзгаше покрусено и мрачно сред бясното движение по улиците. Със спокойна застинала съвест Руна се отдръпна от прозореца и почна да си играе с кучето.
Този ден тя смяташе за преломен ден в живота си и очакваше настъпването на вечерта със спокойствието на ясната цел. Тя стана особено внимателна към себе си и околното; дълго се гледаше в огледалото, избираше си бавно рокля; често, като се спираше, разглеждаше разсеяно някой засегнал вниманието й случаен предмет, сякаш искаше да го постави във връзка с онова, което преживяваше. От време на време й поднасяха визитни картички; тя ги хвърляше в бронзовата кошница и отговаряше: „Не съм съвсем здрава.“ Времето се точеше мудно, но тя не се отегчаваше. В будоара седна пред писалището; в ъгъла на листа замислена нарисува лице, което гледаше с усмивка иззад една решетка. После отвори дневника — един том със златен обрез, с релефни корици от старо сребро — и като прелисти внимателно всичко, написано там, зачеркна страниците с молив; а на първата следваща след текста чиста страница написа един-единствен отсечен ред:
От 17 май 1887 до 23 юни 1911 година нямаше нищо.
С това тя изгони от вратата и изхвърли целия си живот — от детското джомолене до страшния ден в „Солейл“ — в името на първото очакване.
Денят минаваше бавно. Така седналият в лодката, оставил се на течението човек е спокоен и отпуща весла, но се движи и в душата си вече е пристигнал там, където се носи и завива течението; то се носи към целта.
Щом се стъмни — след обяда, до който тя се докосна твърде капризно, противоположно на жаждата, която от време на време уталожваше с вода и чай с вино — лакеят й подаде още една картичка. Този път тя рече: „Поканете го“ — без безпокойство, но с напрежение, изразено с усмивка.
Лакеят въведе коменданта.
Не беше минало още едно денонощие, но лицето му изглеждаше такова, като че беше преживял някакво нещастие. Тежко, с отмерени войнишки стъпки се приближи, загледан в лицето на Руна, и се спря на пет-шест крачки от девойката, чиито тъмни очи по детски свободно и меко посрещнаха появяването му. Той се поклони, изправи се, взе подадената ръка, автоматично я стисна, пусна я и седна срещу домакинята. Извърши всичко това сякаш в темпа на някакво вътрешно равномерно броене.
— Аз дойдох — започна той и продължи по-високо — да ви поднеса безкрайната си благодарност. — Комендантът помълча. — Всичко стана толкова странно. Но за това не се заемам да съдя. — Той стана, отмери втори поклон и неволна, явно несъзнателна усмивка на прекомерно задоволство блесна под полупобелелите му мустаци — за миг; след това лицето му отново стана сурово, сякаш се усмихна на себе си, разговаряйки сам със себе си. Да, този ден няма да забравя. Целият ми живот моят и на моите деца — е спасен, уреден, осигурен. Аз мога да не служа. Но има едно обстоятелство. Аз ви допуснах до свиждане, без мене, по ваша молба, без да искам и да моля за нещо. Моля да потвърдите това.
— Но аз не разбирам — Руна смръщи вежди, като даваше с леко движение на ръката да се разбере, че думите на посетителя са я учудили. — Не ни подслушват и аз ви моля да говорите ясно. Лесно ми е да потвърдя това — да, благодаря, вие ме задължихте завинаги.
— Сега положението се промени. Аз съм ви задължен или ако вие не се съгласявате да мислите така, ще кажа, че ние сме квит.
Той приглади мустаците си, устреми разсеян поглед върху диадемата в косите на Руна и улови в блясъка на елмазите отблясъка от своето щастие, което отново го вдъхнови.
— Това стана в три часа следобед. Исках да затворя прозореца на кабинета; погледът ми падна на масата, дето лежеше заповедта за лишаването ми от длъжност поради причината, за която не е мъчно да се досетите. Бях прекарал пет часа на разпит и бях много уморен. Какво можех да им кажа? Човекът проби покрива и отлетя — но, съгласете се, какво обяснение е то? Сам не мога да повярвам на произшествието и тъй като смятам обстоятелството неизяснено, слагам долу оръжието на своя ум. Какво да обясня? Как да го разбера? На какво да вярвам? Загадъчна история. Извинете, аз се увлякох. И тъй, под листа със заповедта лежеше плоска вълнена торба, тежка около тридесет и два фунта, пълна със златни монети, завити на стълбчета в бяла хартия със син восък. Освен това там имаше велурена кесия със сврели се в ъгъла й три брилянта, с тегло сто и десет карата всички. Не оставаше съмнение, че подаръкът е предназначен за мене, тъй като до него имаше бележка — ето я. — Комендантът извади от маншета си и подаде малко късче хартия, на което едро и небрежно беше написано:
Бъдете свободен и вие.
Руна прочете листчето, върна го; учудването й стихна благодарение на вярната догадка. Комендантът продължи:
— Така. Това чудо, явно, се дължи на вашите ръце. Сто и десет карата. Като се смята стойността им, паднала сега, получавам по курса двеста и петдесет хиляди плюс трийсет и пет в злато, всичко триста хиляди, тоест почти една трета от милион. Тези изчисления направих през нощта, тъй като не спах. Простете ми за тях. Те са резултат на минали силни вълнения.
— Не съм аз — рече Руна, като се смееше и радваше, че човекът е щастлив. — Но знайте, че ако не станеше това, аз щях да направя за вас всичко.
Комендантът, премигвайки, я погледна втренчено, усмихна се, поруменя и й подаде ръка с блеснали очи, които я накараха да помисли, че и в неговото сърце има солена вода.
— Извинете, че пръв подавам своята ръка на вас, дама и девойка; това не е прието, но аз трябва да стисна вашата. Вярвам винаги, когато говорят и гледат право в очите. Радвам се, че е така. Сега съм съвсем спокоен — между нас нямаше сянка.
Тя подаде ръка, но си спомни своята лъжа и извърна лице.
— Сянка имаше — рече тя, — но само в мене. Между нас нямаше сянка. Сбогом. Ние не можем да си кажем нищо по-хубаво от казаното — виновник за хубавото сте вие. Вървете, бъдете щастлив и знайте, че отломките от стъкло могат да станат брилянти, ако ги погледне оня, който избяга толкова странно от вас.
Гостът стана, поднесе до устните си нервната благоуханна ръка, обърна се и излезе, както беше дошъл, загледан пред себе си. Отдръпнала завесата на вратата, Руна го изпроводи с поглед. Той се скри и тя се върна към себе си.
Стъмни се, но тя не изрази очакването си в безпокойство и мъка и не се качи горе. Тя знаеше — съзнание, досега необяснимо, — че Друд ще дойде горе; знаеше също тъй, че ще я уведоми за своето дохождане по някакъв свойствен нему начин. Уморена да чака, тя седна в ярко осветената гостна и се зачете в една книга.
Колко странно е да лелееш нещо, което още не е настъпило, с цялата истина на душата, като го виждаш и го предугаждаш в книгата, която говори за нещо странично! На таен език е написана в тези мигове книгата, каквато и да е тя; нейният текст, нейната богата и тънка аргументация и нейното живописно действие спят неподвижно. Своето се носи по редовете, изгорени от напрежение, като оставя на зрението линиите и препускащите знаци, отсега нататък непознати. Само сегиз-тогиз ще изникне ясно някоя отделна дума, но с толкова по-голяма сила се дръпва настрани потиснатата душа, подобно на изменника, който се е пробудил за честта. Както ту изчезва, ту отново се чува биенето на часовете, тъй временно може да стане ясен текстът, но скоро ще те повика плисналата вълна на тъгата да се възвиеш, закрил очи към близкото бъдеще, като го призоваваш със стона на биещото си сърце.
Дълъг е такъв ден и белязва той човека с вечен печат. Като четеше или по-точно държеше на коленете си книгата, сама загледана по-далеч от нея, Руна прекара така час и друг; а в два и половина горе неизвестен музикант захвана да свири рапсодия; спря и засвири отново. Тогава всичко се върна на мястото си, по-ярко блесна светлината, по-силен стана уличният шум и като се въздържаше да не тича, девойката се изкачи горе.
От далечната врата в полумрака изскачаше на осветения килим светлина. Сянката на човек разсичаше светлината. Руна се спря, забравила всичко, което искаше да каже, но като стисна ръце, не отиде по-нататък, докато не се овладя.
Скоро успя да направи това; тя влезе и към нея загледан се приближи с усмивка Друд. Той беше в черен прост костюм като най-обикновен човек; по-просто и по-твърдо от първия път се чувствуваше девойката, макар, както и в тъмницата, да беше на границата на смайващия свят. Ала в достъпните нам състояния има една спасителна сляпа черта — човек не вижда нищо отвъд нея: мъгла, от нея ние се втурваме в озарения кръг на текущото действие.
Друд рече:
— Не се ли съмнявахте вие? Когато ме викат, аз винаги дохождам; дойдох, запалих лампата и свирех.
Руна го покани с ръка да седне и бавно се отпусна сама, като не гледаше вече никъде другаде освен в неговите очи, с поглед на нощен пътник, съзрял далечен огън. С неволна и проста сила тя рече:
— Как ви очаквах — аз, която не съм чакала никого!
— И ние сме заедно — продължи той, тъй като тя искаше да прибави това. — Руна, аз много мислих за вас. Да оставим онова, което не е главно; за главното трябва да се говори веднага или то ще заспи като вълна, обляна от кораба с масло. Аз дойдох да узная коя сте и да ви изслушам; чаках този ден. Да, чаках го — замислено повтори той, — защото намерих красива сила. Не бива да има между нас стеснение; нека нашата вътрешна прегръдка бъде лека. Говорете, аз слушам.
Тя стана, като протегна ръце и пребледня като от удар; ударът прогърмя в нея.
— Кълна се, този ден за мене е равен на възкресение или смърт.
И Гал като светкавица проблесна в душата й. Тя не разбираше още какво значи внезапно изникналият му образ. В нея израсна истинското вдъхновение на властта — ненаситна, подобна на лавина. Тя се обърна в унес към себе си: „Руна! Руна!“ — и като прошепна това като на бог, седна с усмивка, която отрази на чудното й лице цялото й състояние.
В този миг влезе бяло нюфаундленско куче с човешки очи; като ги устреми върху Друд, то подсмъркна, зави и почна, отстъпвайки назад, да трепере.
Друд рече тихо:
— Легни. Лежи и слушай.
Тогава, сякаш разбрал думите, великанът кротко се повали на хълбок между Руна и него, като изплези език.
— Мислих за вас много и хубави неща — рече Друд.
По външност вече обикновено спокойна, тя разглеждаше лицето му; спря се на безгрижната линия на устата, на решителния израз на брадичката, на тъмните мустаци, масивното чело, изпълнено с висока тежест, и надникна в очите, където, тъмнеейки и стапяйки се, се криеше недостъпното за разбиране. Тогава, не по-бавно от цепене на косъм, целият повей и ек на приказките, на които винаги отдаваме известна част от нашето същество, изведнъж с убедителността на близък вик погледнаха в лицето й от страната на райските цветя, окичена с ангели и феи — със сонм от прекрасни и нежни очи. Тя грабна ветрилото и отведнъж го сгъна; свистенето на седефа пропъди странното състояние. Тя рече:
— Вие искате да завладеете света. Ако нямате тази цел още — тя рано или късно ще се появи; по-добре ако сега се съгласите с мен. И тъй, аз предлагам: не в цирка или при други случаи, породени от каприз, но с пълно съзнание за великата и лека цел вие ще заявите за себе си в едно дълго въздушно пътешествие, с намерение да поразите и увлечете хората. Каквото беше в цирка, ще бъде навсякъде. Америка ще се опомни от златото и ще надвика всички; Европа ще се подмлади; екзалтирано ще завие Азия; дивите племена ще запалят свещени огньове и ще се поклонят на непознатия. Ще прокънти гръм и екот; безсънните нощи ще станат нещо обичайно, а лудите в своето заточение ще почнат да блъскат решетките; възрастните ще се превърнат на деца, а децата ще ви изобразяват в игрите си.
Ако сега, докато явлението е още ново, клещите на правителствата не биха се посвенили да ви смачкат, след два-три месеца на всеобщо изстъпление вие ще застанете под защитата на обществото. Ще възникнат безкрайни надежди. На тях ще отдадат дан всички хора, които имат странна душевна склонност — във всички сфери и примери на човешките дела. А вас известно време отново няма да ви виждат, докато не се разнесе вестта къде се намирате.
Според своето положение, цел и характер на впечатление вие ще трябва да водите живот, който действува на въображението — централна сила на душата. Аз ще намеря и ще ви дам пари. Комендантът знае за вашето богатство, но то може да се окаже нищожно. Затова един гигантски дворец на брега на морето ще отговори на всички очаквания. Той трябва да събира тълпи, процесии, населението на цял град, без блъсканица и с разкош, пълен със светли бои — дворец, висок като небето, с пълнозвучната дълбочина на царствени анфилади[4].
Тогава ще почнат да дохождат при вас, за да говорят с вас, хора от всички страни, раси и националности. „Друд“ ще звучи като „въздух“, „дихание“, „смисъл“ в живота, мечтатели от всички видове потайни натури, разочаровани, страдащи от сплин или тъга, кандидати за самоубийци, неуравновесени и полубезумни, нежни — с детската религия на цветята и птичките, добросъвестни учени, претърпели най-различни бедствия, индустриалци и авантюристи, изобретатели и фантазьори, просяци и бедняци — и жени, легиони жени, с поразен поглед и с взрив от възторзи, които няма къде да изразят в обикновения живот. И това ще бъде вашата велика армия.
Същевременно с всичко това при вас ще дойдат привърженици, агенти и капитали със сляпо доверие към вас: най-разнообразни, противоречащи си една на друга цели ще се помъчат да направят от вас опорна точка. Вестниците, търсейки печалба, ще печатат всичко — и онова, което ще им съобщите вие, и онова, което ще съчинят другите, като надминат може би с нелепостта на измислиците си целия опит на предишните векове. А вие ще напишете книга, която ще бъде отпечатана в такъв брой екземпляри, че да може да я прочете всяко човешко същество. В тази книга ще напишете за себе си, като придадете на всичко този смисъл, че тайната и условията за щастие се намират във вашата воля и ръце — на което ще повярват всички, тъй като под щастие разбират неосъществимото.
След това при вас ще дойдат още повече хора и вие ще говорите с тях, като се появявате внезапно. Най-простите ви думи ще произведат не по-малко впечатление, отколкото ако заговореше каменният сфинкс. И от нищо, от една празна фраза, лишена от косвено значение, ще пламнат легендарни обещания, които ще се търкалят като лавина и ще катурват по пътя си старото настроение.
Старото настроение казва: „Игра и упоритост.“ Новото настроение ще се изразява с думите: „Чудо и щастие.“ Тъй като и досега задачата на щастието не е решена с достъпни средства, хората ще поискат да я решат със средства недостъпни и решението ще възложат на вас. През това време в клубовете с вашето име, в списанията, вестниците и книгите, които ще отбелязват всяка ваша стъпка, всяка ваша дума и всяко ваше впечатление, в частните разговори, проекти, спорове, във враждата и приветствените викове ще се заблуди онази безпредметна вяра, която така отдавна и бездарно улавят чрез системи, заслужаващи само скръбна усмивка.
Тогава без динамит, стрелба и сложни мозъчни конвулсии постоянното, равномерно съзнание за едно разумно чудо — във вашето лице — ще направи всяка власт толкова несигурна, че при първото ясно изразено условие „аз или те“, земята ще каже: „ти“. Нищо няма да я спре. Тя ще мисли, че придобива блестящи криле.
Девойката млъкна, като ликуваше и светеше цялата; стоманеното, но и прекрасно — в цялата сила на въодушевяващите я гигантски планове — изражение не напускаше нейното лице, но последните думи на Руна прозвучаха по-тихо, по-бавно. Тогава тя разбра, че Друд вътрешно се е отвърнал от нея и че думите й са отхвърлени назад с равна на тях сила. Нервите й се късаха. Още не беше почувствувала тя цялата сила на удара, когато се чу рязко и студено:
— Не.
Той продължи:
— Аз трябваше да ви спра. Слушайте. Без съмнение чрез някои големи ходове аз бих могъл да поробя всички, но тази цел е за мен отвратителна. Тя ще ми попречи да живея. Аз нямам честолюбие. Ще попитате — какво ми го заменя? Усмивката. Но аз съм страстно привързан към цветята, морето, пътешествията, животните и птиците; към красивите тъкани, мрамора, музиката и приумиците. Движа се с бързината на вятъра, но обичам също тъй да скитам по живописни пътеки. На драго сърце разглеждам книга с картинки и съм доволен, когато, спуснал се нощем на някой параход, седя в каюткомпанията и будя недоумение: „Откъде е този?“ Но аз обичам всичко. Аз ли ще трябва да размесвам тази стара оръфана колода карти, която се нарича човечество? Не ми харесва тази игра. Но покажете ми рисунка на моя свят и аз ще ви обясня целия му сложен шифър. Гледайте: там има сянка; хвърля я ъгълът на масата, креслото и прихванатата част от завесата, контурът от условната същност на човешките очертания, но с гънки на нетукашен израз. Утре, вече когато сянката ще бъде забравена, една мисъл, равна на нея и на нейното рождение, ще заживее безсмъртно, отразила за непресметнато малка част от бъдещето някаква своя сила, проявена сега. Розите, които ни отделят, започват да разпушат листенца — защо? Не е далеч изгревът и те знаят това. Преди да се сбогувам с вас, ще ви кажа какви думи очаквах от вас. Ето тези неродени деца, ето техните трупчета; погребете ги: „Вземи ме на ръце и ми покажи всичко — отгоре. С тебе няма да ми бъде страшно и аз ще се чувствувам добре.“
Той стана и се приближи до прозореца, като гледаше как се носи плавно тъмната предизгревна синева, а звездите, треперейки, се готвят да се търкулнат зад хоризонта.
— Кълна се — рече Друд, — че не чувствувам ни злина, ни обида, а само скръб. Аз можех да ви обикна.
— О! — рече Руна с израз толкова неясен, но точен, че той побледня и бързо се обърна към нея, видял друго — студеното, високомерно вдигнато лице. Нищо не напомняше в нея току-що пламтящата възбуда. Сякаш със силата на чудовищно самообладание тя за миг унищожи дори спомена за онези минути, когато живееше с целта, стаена в страстния й порив, в гордия й крак, вдигнат да стъпи на върха на върховете. И Друд разбра, че те са се разделили навеки; в погледа на девойката, който го измери с мигновено студено любопитство, имаше нещо зашеметяващо. Така гледат на палячото.
Той трепна, замря, после бързо се приближи до нея, хвана я за ръце и я накара да стане. Тогава нещо трепна в чертите й с мъчителна и горчива сърдечност, но изчезна като искра.
— Гледай — рече Друд, като я сграбчи за талията. Сърцето й прималя, стените се разстъпиха, всичко се обърна настрани и като се плъзна бързо покрай тях, масивното очертание на прозореца отряза залата. — Гледай! — повтори Друд, като силно притискаше вцепенената девойка. — Ти бягаш от това!
Те бяха сред разкошни храсти — така се стори на Руна; всъщност — сред върхарите на градината, които изведнъж полетяха надолу. Развиделяваше се; гняв, студ и почуда я накараха да се опре с ръце в гърдите на Друд. Тя едва не се откъсна, очаквайки със странно удоволствие близка и бърза смърт, но Друд я задържа.
— Глупачке! — рече сурово той. — Ти би могла да разглеждаш земята като чашка на цвете, но вместо това искаш да бъдеш упорита гъсеница!
Но с шегата си той не разсея тежестта и бързо се спусна надолу, чувствувайки, че няма да чуе още твърде много.
— Ако няма власт тук, аз ще бъда долу. — С тези думи Руна, като отблъсна Друд, се докосна до земята, дето се опря на едно дърво, надви трепета в краката си; после, без да се оглежда, се заизкачва по стъпалата на терасата. Друд беше долу и гледаше подире й.
— И тъй? — рече той.
Девойката се обърна.
— Всичко или нищо — рече тя. — Аз искам власт.
— А аз — отговори Друд — искам да видя във всяко огледало само своето лице; нека утрото ти прости.
Той кимна и изчезна. Отдалеч се запали светлина горе и откри смътния рисунък на изстиналите алеи. Руна стоеше още там, дето беше се спряла, и каза: „Всичко.“ Но това „всичко“ беше около нея, неотнимаемо, присъщо на човека, което тя не разбираше.
Светлината стана по-ясна, запали цветята, позлати разстрозите на завесите и разсече здрачната тишина на разкошните зали с гъстия блясък на първата утринна светлина. Тогава, плачейки с неподвижно лице — бавно стичащите се към ъгълчетата на устата едри сълзи изглеждаха като роса, блещукаща по гордо цвете, — девойката написа на министъра няколко реда, изпълнени със студена, малко гузна сърдечност. И там в последния ред се четеше:
Аз го видях и го разбрах. Няма нищо страшно. Не се бойте; той е мечтател.
Две момчета растяха и играеха заедно, после пораснаха и се разделиха, а когато пак се срещнаха — между тях имаше цял живот.
Едно от тези момчета, което сега наричаме Друд или „Двойната звезда“, пробудило се посред нощ, се приближи до прозореца, дишайки влажния вятър, който лъхаше от тъмнината. Долу, сред мъждивия отблясък, разсеян около кулата на фара от огнената й глава, течеха към черната стена, припламвайки със зелена пяна, плискащите редици на талазите; като се издигаха пред огромния ствол на кулата, те сриваха в основата й пороища и водопади със силата на канонада. В мрака червената или жълта светлина, закривайки звездата, насочваше движението на парахода. Виеха, стенеха сирените, като придаваха на момента някакво безумие. От лявата страна на тъмнината светеше прахолякът от светлини на далечния град.
Ако има болка, зрелището като ни отвлича, прави болката по-силна, когато, надмогнала съзерцанието, душата отново се съсредоточава на своята рана. Друд се отдръпна от прозореца. Душата му се гънеше и свиваше като гръб на носач под едва поносимо бреме; той страдаше, затова почна да ходи, за да не се вслушва в себе си.
Стебс, пазач на Лиския фар, след като свърши с фенера, тоест след като напълни лампата с рапично масло, слезе в долното помещение.
— А! — рече той. — Вие сте станали.
Друд се обърна и срещна със скръбен поглед очите на своя другар от детските игри.
— Ти си тъжен, болен може би? — рече той, като туряше пазача да седне до него на кревата. — Хайде да поприказваме както по-рано.
— Какво, по-рано ли? — повтори Стебс с тъжно ударение. — По-рано аз седях и слушах, чудех се, смеех се, прекарвах нощите без сън, в тъмнината, изпъстрена след вашите разкази с най-ярки багри. Време е да вечеряме. — Той взе от ъгъла дърва и приклекна пред камината да раздухва огъня.
Друд се премести при него, тъй като се чувствуваше зле и гузно. Той забеляза, че дървата трябва да се подпалват отдолу, ловко нагласи цепениците и пламъкът се разпали.
— Стебс — рече той, — от оня ден, когато бях на умиране, а ти седеше до мене и капеше с лъжицата съмнителното изобретение на доктор Мармадук, мина много време, но имаше малко хубави минути. Хайде да си създадем една хубава минута. Да седнем и да запушим както преди индианската лула на мира.
Отначало ще трябва да кажем каква беше външността на Стебс. Той беше малък на ръст, дългокос; косите му се стелеха като ветрило върху прашната яка на вехтичката му куртка; скъсаните му панталони, изпод които едва се виждаха червеникавите върхове на обущата, метяха с оръфаните си крачоли пода. Сухото му лице, всички черти на което се стремяха напред, имаше остри яркочервени скули; хилав, но широкоплещест, той, за да стане такъв, сякаш се беше отразил в някакво криво огледало — от ония, които, ако заведеш пред тях някой дълъг като върлина момък, дават сплеснато същество. Но той имаше прекрасни кучешки очи.
— И тъй: „лулата на мира“…
— Къде е тя? — Като се преструваше на равнодушен, Стебс бавно прегледа лавиците и всички кътчета на помещението. — Намерих я. Толкова отдавна не съм пушил с нея, че от чибука й мирише на кисело. А какъв тютюн?
— Вземи от тенекиената кутия. Седни до мене. Стой: не пипай кибрита. Каква е тази книга? В ъгъла?
— Това е — рече Стебс — една доста сериозна книжка; тя сама е паднала там.
Друд взе книгата.
— „Изкуството като форма на общественото движение“ — високо прочете той и откъсна от съчинението сноп страници, като казваше: — Книги от този род са добри за всичко освен за пряката си цел. — После запали лулата си с текста. Слез като попуши, предаде важно лулата на замълчалия Стебс. Още нацупен, но вече с щастлива искра в очите, Стебс започна да разпитва за тъмницата.
— Дойде прокурорът — рече Друд, загледан в огъня. — Той се вълнуваше, зададе ми редица нелепи въпроси. Не му отговарях; изпъдих го. Дойде още… — Друд пусна едно сложно кълбо от дим. — Изобщо фарът е все пак хубав, Стебс, но аз утре заминавам.
— Пак — печално забеляза пазачът.
— Има причини, по които трябва да се развлека. Веселие, веселие. Стебс! Ти знаеш вече какво веселие стана в цирка. Също такова съм замислил на разни места от земята, а ти ще четеш за това във вестниците.
— Представям си! — рече Стебс. — Всъщност аз малко говоря, защото съм свикнал; но като си спомня кой сте, под мене като че пламва столът.
Друд сбърчи вежди, скри усмивката си в мустаците.
— Слънцето не те ли учудва? — попита той много сериозно. — А този удар на вълната? А ти самият, когато с учудване, сякаш отразен в дъното на собственото сърце, си казваш: „Аз, аз, аз“ — прислушваш се в този непостижим миг и събираш в дупчицата на своя гледец стокилометровия обхват на небето и морето — тогава ти си глупаво и самодоволно спокоен, нали?
— Е, добре — възрази Стебс. — А ето какво ми кажете: обикнахте ли вие някоя?
Той изговори тези думи с тон на такава важна и наивна грижа, че Друд му прости проницателността.
— Едва ли… — избъбра той, като бутна с крак една цепеница. — Но контрастът беше очебиен. Цялата работа е в контраста. Разбра ли нещо?
— Всичко! — с ужас прошепна Стебс. — Кафето е готово.
— Стига за това; престана ли да пишеш стихове или не?
— Не — рече Стебс самоуверено; очите му блеснаха живо и жадно. Неведнъж се беше виждал в образа на чугунен паметник, който простира пророческа ръка над слънчев площад. Но в малката му душа поезията лежеше ничком, защото нямаше къде да се обърне. Така градушката, родена от електрически вихър, тропа звънливо по тъпана, но тъпо по бурето. — Не, по този пункт няма да се спогодим. Стиховете почнаха да ми се удават по-лесно; има направо — няма да кажа гениални, но забележителни редове.
Щом заприказва за стиховете (които можеше да пише по няколко пъти на ден) с увереност, че Друд го дразни — така бяха очевидни за Стебс техните митични достойнства, — и скулите му зааленяха, гласът му зазвънтя, а ръцете му, впити в косите, ги вдигнаха нагоре като страшен храст.
— Искате ли да ви прочета „Телеграфистът от преизподнята“?
— Представи си, да — смеейки се, кимна Друд, — да, и колкото се може по-скоро.
С доволен вид Стебс извади от сандъка купчина тетрадки. Той ги прелистваше и бъбреше: „Ех… това не е обработено…“, „в първоначална редакция“, „тук не е лошо“ — и други подобни фрази, които имаха значение на пристъп. Най-сетне той се спря на един ръкопис, изпъстрен от мастилени петна.
— Слушайте! — рече Стебс.
— Слушам! — рече Друд.
Пазачът занарежда напевно:
Във ветровито-пролетната жега,
като облак бял пременен,
от царството земно ще сляза
в подземното дръзновен.
Там горят от лой човешки свещи,
но държелив и в самия ад
е споменът за светлата среща
със същество от другия свят.
На мойта ридаеща лира
телеграма от брега на Стикс
пращам на тез, що във всемира
дирят огневейния Хикс.
Прокънтял с тътен подземен,
злият Демон…
— Сега — рече Друд — прочети друго.
Стебс послушно се спря.
— Знам — забеляза кротко той, — тази форма не ви харесва, само че сега всички пишат така. Какво е вашето впечатление?
— Никакво.
— Как? Съвсем никакво впечатление?
— Да, тоест в оня смисъл, за който ти жадуваш. Ти се вълнуваш като влюбен глухоням. Твоите стихове скубят като тъп трион душата, без да я разсичат. Да твориш, това значи да разсичаш, внасяйки своето в масата на чуждата душа. Виж: след като съм чел Мериме, аз вече няма да извадя Кармен от нейното блестящо гнездо; то се е образувало неизгладимо: художникът е разсякъл душата, като е вложил в нея елмаз. С какво е успял да направи това? С това, че е събрал всичко от моята душа, подобно на този стремителен горд образ, макар че всичко това се е съдържало в блещукането на погледите, разсеяни сред тълпите, в музикалните спомени, резбата на орнамента, пейзажа, настроението или съня — стига само да е подобно на циганката Кармен по качеството на впечатлението. От трохите пекат хляб. От песъчинките се налива гроздето. Айвънхоу, Ахасвер, Квазимодо, Кармен и много други, толкова мраморни, са пожънати от твореца в нивите на нашата душа. Както се сгъстява мъглявостта, за да се образува планета, така расте образът; той крепне, източва се, като пука пръсти, и се събужда за живота в нашата разсечена душа, за да успокои въображението, което, несвързано и раздробено, тъгува по него.
Ако перодръжката, с която пишем, не е перо на лебед или орел за тебе, Стебс, ако хартията не е жива, нежна и чиста приятелка също за тебе, Стебс, ако нямаш мисълта, че всичко, замислено и изпълнено, би могло да бъде още стократно пъти по-съвършено, отколкото е сега, — ти можеш да заспиш и твоят сън ще бъде простият живот, творчеството на божествените сили. А ти ще му кажеш: „Под гънката на твоята дреха ще пиша и умра; благодаря за всичко.“
Достатъчно съм те бичувал. Запомни: „Щабните писари пращат на перачките телеграма на вдъхновената лира.“ „Държелива“ — казват за котките. Освен това всичко, което казах, ти го чувствуваш сам, но няма да го повториш от неумение и инат.
Като изслуша това, Стебс мрачно остави настрана тетрадката, изми чашите, насипа на покритата със сажди маса сухари и откърти от бурето пласт солена сланина. Като я разсече с тежкия си нож, той, премислил нещо, се закиска добродушно.
Друд полюбопитствува да узнае дали неговата безжалостна тирада не е подействувала тъй благотворно върху пламенното сърце на поета.
— Вие отгатнахте — рече Стебс с тих, победоносен блясък в овлажнелите очи, — аз просто виждам, че не разбирате много от поезия.
— Действително е така; никога не съм писал стихове. И все пак послушай ме: когато тук, в тази къщица на скорци, се появи усмихнато женско лице, то с пълно пренебрежение към твоята гениалност ще ти вземе панталоните, за да пришие на тях всички копчета, и ти ще хабиш по-малко листа. Ще я завиваш през нощта във вълненото одеяло и ще й мажеш масло на хляб. Ето какво бих искал аз, Стебс, за тебе. Дай ми още захар.
Стебс рече да вдигне очи нагоре, но изведнъж помръкна.
— Жената погубва творчеството — промърмори той, — тези създания ще ви вземат в ръцете си и ще ви изпапкат. — Като отпъди рояка от светлоруси видения, които се спуснаха като мухи на захар, щом заговориха за тях, Стебс повдигна с разперени пръсти косите си; после простря ръка. — Вслушайте се! Мигар е лошо? Прокънтял с тътен подземен, демонът руши клисурата; с гранит и меч празнува новото си жилище. О, ако…
— Стой! — рече Друд; в този миг, нахлул в прозореца с внезапна сила, вятърът едва не загаси лампата; пръпнаха листовете от огромната тетрадка на Стебс и нещо подобно на звука на стихващ камертон пропя в ъгъла.
— Какво звъни тъй нежно и тънко там? — попита Друд — Да не е загубил Еол арфата си?
Стебс рече:
— Най-напред ще ти обясня, после ще ти покажа. През дългите нощни часове намислих и осъществих една машина за услаждане на слуха. След Рождество, Нова година, рожден ден и много други дни, не толкова важни, но имащи необяснима връзка с веселието на душата, остават много празни бутилки. Ето погледнете: това е роялът на Стебс.
Като каза това, той измъкна иззад завесата една вертикално нагласена дървена рамка; под горната й летвичка висяха на телчета редица малки и големи бутилки; дъното им беше изрязано. Като се люлееше в ръцете на Стебс, това музикално съоръжение звънеше нестройно; пазачът взе една пръчица, драсна с нея по цялата редица бутилки надясно и наляво; раздадоха се трели, напомнящи оня среден между смеха и воя звук, какъвто издава нервният човек, ако силно го погъделичкат.
— Какво да ви изсвиря? — рече Стебс, като произвеждаше с пръчицата си „дрин-дрин“ и „ди-ди-до-дон“. Звукът беше недълбок, тих и приятен като обикновена усмивка. — Какво да изсвиря? Танц, песен или, ако искате, оперна мелодия? Аз малко по-малко разширих своя репертоар до осемнайсет-двайсет неща; моите любими мелодии са: „Вятърът в планините“, „Фанданго“, „Санта Лучия“ и още нещо, например валсът „Уханният цветец“.
— Да опитаме „Фанданго“ — рече Друд, като се оживяваше и яхваше стола с лула между зъбите. — Почвай, а аз ще свиря с уста, по такъв начин ще имаме флейта, струна и звън.
Като прехвърляше пръчицата между запелите бутилки с бърза неуморима ръка, Стебс взе да извлича прекрасна мелодия, пълна с гордото тържество на огнения живот. Но още от първите тактове свойството на инструмента, създаден за лирика, а не за драма, накара концертантите да се откажат от първия номер.
— Да опитаме нещо друго. — Друд взе да подсвирква тихо, като се вслушваше. — Ето това… — и то също тъй звъни в оркестъра.
— Посвирквайте още — Стебс, наклонил ухо, разбра и улови мотива. — Аха! На среден регистър.
Той зазвънтя с пръчицата; Друд взе тон, като унесено подсвиркваше; това беше електризиращо свиркане с гъвкав и мек тембър. Той свиркаше великолепно. Стебс беше също в настроение. Те свиреха един валс от „Фауст“. Мина тихата сянка на Маргарита; подире й замислено, жестоко и нежно се усмихна млад човек в разкошен костюм със стара и суетна душа.
— А, това е прекрасно, това е хубаво! — извика Стебс, когато свършиха. — Сега да запушим. Какво ще бъде следващото?
Като се смееше, бъбреше и тревожеше да не би Друд да се върне от тихата страна на звъна към мрачната разсеяност, той припряно свиреше, като поддържаше в него детското желание да продължи спасителната забава. Така, като преминаваха от една пиеска към друга, те започнаха и изсвириха песенчицата „Бен-Белт“, която Трилби пее у Дюмурие; „Далече е, далече е до Типерери“; „Южният кръст“; втория валс на Годар, „Старият франк“ на Беранже и „Санта Лучия“.
А през това време почна да се развиделява; първото усилие на деня, който набелязваше пътя си в бурната грамада на нощта, огради жълтото петно на лампата със сиво утринно безредие; вече се виждаха в прозореца вълните и пяната. Вятърът стихваше.
Друд сякаш се опомни. Погледна тъжно наоколо и стана:
— Е, Стебс, още веднъж, преди да се разделим, „Санта Лучия“.
Стебс изтри очи; стъклото почна да иззвънтява:
В звездни огньове морето сияе
нощният вятър увлича в безкрая.
Слизайте бързо в лодките вие.
Санта Лучия! Санта Лучия!
Друд тихо свиреше с уста. Той вече виждаше и онова, което е казано във втория куплет:
Гъне се леко и плиска морето.
Мъката като рибарят хвърлете
и се отдайте на тази стихия.
Санта Лучия! Санта Лучия!
Той виждаше това и в душата му ставаше по-тихо. Когато свършиха, Друд тупна Стебс по рамото и рече:
— Благодаря! Нощта беше хубава; създадохме си и един хубав миг. Сбогом!
После се облече — както се обличат срещу вятър и студ: ботуши, дебела куртка и шапка с ремъче, което минава под брадичката. Стебс, без да има нужда от това, усърдно му помагаше да се облича; той беше съвсем разстроен.
Най-сетне зората се показа от облаците, като пръсна стоманена, бяла и алена багра върху провидялата се вода. Друд се приближи до прозореца. Тогава, заплакал искрено и горчиво като момче, Стебс се хвана за него и го задърпа назад.
— Искате ли да изгоря всичките си тетрадки, само да останете още един ден? Кълна се, ще направя това!
Друд, смеейки се, го прегърна.
— Ама защо — рече меко той. — Не, Стебс, аз не бях съвсем прав; играй, стиховете са твоята игра. Всеки човек трябва да играе. — Той се спусна в празнотата, но се върна, като се тупаше по джоба. — Забравих кибрита.
Стебс му подаде кутийката.
— Чакай ме, ще се върна — рече Друд.
Той направи вътрешно усилие, подобно на дълбока въздишка, предизвикана от възторг — усилие, за което никога не би могъл точно да каже как му се удава, и взе да се отдалечава; с ръце зад гърба, повдигнал и закрепил на някаква тайна опора краката си. Лицето му беше обърнато към облачната страна, която възлизаше над зеленикавото утринно небе. Той не се обръщаше. И със смаляването на фигурата му, която сякаш се рееше по склона на разпиления от мъглата хълм, Стебс неволно видя призрачен път, който човешкият ум, имащ винаги отношение към тежестта, приема като естествен дори за едно независимо явление. Този път, по-ефирен от самия въздух, се виеше като синя лента между шипковия храст, орловите нокти и белите акации, между сенките и оттенъците на невеществените форми, създадени от играта на утрото. Той възлизаше по лъчезарния склон, като скриваше продължението си в облачните снегове на великолепната плаваща страна, където ята и разливи от движения се въртят над земята. И в тези бели маси изчезна Друд.
През пролетта на следната година във вестникарската преса се появиха чудни и странни съобщения. Тези съобщения разглеждаха едно и също явление и ако репутацията на шестата държава е малко по-почтена от онази, с която се ползува в очите на останалите пет велики държави на света, фактите, разказани в нейните страници, сигурно биха възбудили прекомерен интерес. Нямаше съмнение, че тази сензация ще бъде постигната от обикновената съдба на двуглавите деца или на откритието как се превръща оловото в злато: подобни неща от време на време се поднасят във вид на свежа храна. Сякаш самите редактори, изучили изтънко душата на читателя, поставяха своя чудовищен материал не по-високо от „Преплуването на Ниагара с буренце“ или „Възкресението на една зазидана християнка от времето на Калигула“, като го печатаха под общи рубрики със заглавие: „Човекът загадка“. „Чудо или халюцинация“, „Невероятно произшествие“ и други повече или по-малко освобождаващи от отговорност наслови, с които като че искаха да кажат: „Ето, измиваме си ръцете — яжте това, което дават.“
Обаче, както каза някой си Е. Б., „не всички рижави имат еднаква съдба“ и това изречение е уместно да споменем тук. Десет, петнайсет, двайсет пъти се учудваше читателят, като прочиташе в различни кътища на света редовете за непроследимия фантом, който се явявал пред някой от онези, които не сме срещали и няма да срещнем и чиито имена за нас са звук от безполезни думи; нищо не промени, не придвижи в неговия живот прочетеното от тях и най-сетне беше забравено, само понякога си спомняше как трепваше в него от случайно докосване някаква рядка струна, която той сам не подозираше. Какъв беше този звук? Колкото и да се напряга паметта в най-мъчителния каприз на Чудноватото, мисълта се лута в глухия мрак, напразно се блъска нейната сновалка, къса се основата, като заплита възел върху възел. Няма нищо. А какво беше? Вестникарски анекдот — и досада.
Но да прехвърлим моста от нас към онзи печатен текст. Литературата на фактите е изобщо най-фантастичният от всички съществуващи рисунъци на действителността, същото, което е оркестърът за глухия: движи се напред-назад лъкът, издува се бузата до медната тръба, подскача пръчката по барабана, но няма звуци, макар да се виждат ония движения, които ги пораждат. Да вземем за възражение фактите, същността на които е толкова поразителна, че плътта и духът на събитието, иначе казано — очевидността и проникването в същината на факта, ще прибавят малко нещо към впечатлението, получено по пътя на съобщението. Действително такъв факт е възможен. Например, ако рухне в Чикаго двайсет и две етажна сграда, ние, уведомени за това, вътрешно ще подскочим, макар че скоро вече няма да мислим за случилото се. Че това е така, че фактите като факти, дори пропити от задушливата смола на публицистичните и партийни огньове, по никакъв начин не смущават нито нашия живот, нито нашата мисъл, достатъчно е да си спомним онова хладнокръвно внимание, с което преглеждаме вестника, без да си спомняме на другия ден какво сме чели днес, а между това сме държали в ръцете си не друго, а трепета, борбата и живота на целия свят, представени ни по подобие на сметка в ресторант.
В тази наша тирада би било напразно да се търсят реформационни напъни и безмерни изисквания към когото и към каквото и да било. Ние просто отбелязваме празнотата, където не искаме да отидем. Как наистина въз основа на неясни слухове да изброим къде, кога и кой се е смутил, и уплашил, кой може да бъде късоглед и кой — склонен към халюцинации?
Как да установим и да решим къде преминава идеално правата черта на действителното събитие? Изобщо издирванията от този род са работа на специалистите. Обаче като постъпим на пост, като се поставим — в лицето на много от тези Н. и С. — в положението на човек, който излиза отведнъж от шестте порти на Сен Жермен, можем между зигзагите и конусите на странната кореспонденция да видим нещо, което се равнява на цялото общо разхвърляно и сборно впечатление; затова е необходимо само да кажем „аз“. Аз отивам нейде и забелязвам сянка или човек, който се плъзга високо горе, в цялата странност на подобно виждане; други форми, други положения на същата среща смътно се отделят една от друга в графитения полузрак на съня; и аз не знам — моята ли ярка представа за това въвежда цялата мътилка във формата на отчетливи сцени, било ли ми е разказано това или се е случило с мене. Може би най-интересни са някои грешки, възникнали под влиянието на слуховете за същество, което не познава разстоянието.
Оня коминочистач, комуто е било съдено да зарази със суеверен страх нервните минувачи, ще си спомня, трябва да се предполага, до края на дните си завладяващото и дълбоко впечатление, произведено от мъглявата му фигура върху фона на лилавото вечерно небе. Той се е опомнил, когато е видял долу огромната черна локва на тълпата; постепенно смътният хор на нейната гълчава нараснал в потресаващ смут и врагът на саждите слязъл по искането на полицията от покрива на шестетажната къща, където незабавно станал причина за разочарование, насмешки и оскърбления. Може би сред тази тълпа е било и онова момче, чието хвърчило с китайски дракони, бръмчейки диво като кречетало над кулата на кметството в Елт, привлякло възпламененото внимание на ловеца Бурико, който веднага се заклел, че ще убие дявола с двоен заряд от своята лиежка двуцевка, като пуснал предварително освен картечните заряди и игли от еж. Никой не чул тази клетва, но посетителите на съседното кафене чули двата оглушителни изстрела и следили с интерес как, изгубило връвта, разсечена от сачмата, хвърчилото се въртяло и гмуркало като игрална карта над острата стряха на мрачното елтско кметство. Това било привечер, така че никой не видял естествената червенина от срам по пълното лице на страшния Бурико, след като му била обяснена неговата заблуда. В друг случай затреперал и дълго чел молитви селянинът, който отивал с торба на рамо през ливадата в околностите на новия Рим. Било сутрин и над тревата летял човек. Тревата скривала велосипеда, затова селянинът отскочил и ахнал. Около него било толкова тихо, имало толкова много цветя и така рязко прелетял нечутият в движението си човек.
Сега е време да споменем как един човек с различен от другите живот наблюдаваше момичето, което беше седнало в една от градинките на Лис с книга в ръце, а скромния си багаж беше оставило до себе си на тревата. Той гледаше това младо същество така, че то не можеше да го види, не можеше дори да подозира неговото присъствие. То току-що беше пристигнало. С търпеливо, спокойно внимание, с каквото рибарите разглеждат бримките на своите мрежи, вникваше той във всички подробности на впечатлението, което момичето произвеждаше върху него, докато не разбра, че пред него стои човек, който е стъпил, без да знае това, в опасен затворен кръг. Над кристала се вдигна чук. И той се приближи до нея.
Момичето, за което стана дума, пристигна в Лис с нощния влак. То беше на деветнайсет години — почти пълни, тъй като деветнайсет щеше да навърши точно на другия ден, в десет часа вечерта. Не без съжаление си спомняше то за това: в безгрижни условия рожденият й ден можеше да бъде ознаменуван със сладка баница и весело седене в къщи сред подобни на нея момичета — дружки с припрени и пламенни глави. А между това в отговор на неговата обява в „Лиский вестник“ дойде писмото на Торп, който й предлагаше място на компаньонка и четец.
Париж заслужава литургия. Вестникът сбърка, като отпечата скромната обява в рубриката разни, което на свой ред накара Торп да сбърка. „Как ви наричат?“ — бе попитана младата пътешественица на гарата от един приветлив, плешив човек, преждевременно сбръчкан, с потреперващ крак, заинтересуван от нейния начин да поглежда малкото си краче в лачени пантофки, неотдавна купени с последните пари — повече от хляба и зрелищата момичето ценеше хубавите угледни обувки. „Тави“ — рече то чистосърдечно, като се изчерви с оная тънка и обаятелно чиста руменина, която не се продава със златна пломба, нито се предизвиква от изкуствено душевно движение. „А вашето фамилно име?“ — Лявата вежда се издигна като полумесец, момичето го погледна сърдито, като изстреля „Тум“ така, че то прозвуча като „Бум“ — със стоманения тон на ясното желание да прекрати разговора. „Тра-та-та!“ — тананикаше франтът, като се отдалечаваше с високо вирната глава, а Тави Тум — нека решим да я наричаме просто Тави — седна да чака разсъмването върху една мраморна пейка. Като закусваше хляб с шунка, тя четеше „Двете Диани“, до нея се приближаваха комисионери, предлагаха й хотели, но не виждайки нужда от това, тъй като още тази сутрин трябваше да се настани у Торп, Тави оставаше да седи сред шума и тълпата на гарата.
През това време един след друг пристигаха утринните влакове; като се вълнуваха и се зовяха, пътниците се носеха в шумен водовъртеж; гърмолът на екипажите, свирките, звукът от съдините, които бюфетната прислуга разнасяше, и дрънченето на вагонните композиции проникваше под високите сводове с отлитащо ехо. Когато Монтгомери хвана долния край на въжената стълба, която водеше към форта Кале[5], шумът на гарата натрапчиво заглуши стремителното му дишане; Тави затвори книгата, въздъхна и се огледа.
Забавило се поради мъглата в лоното на нощта, утрото надви най-сетне мрака. Електрическата светлина още разпростираше своята вездесъща машинна жълтевина, но към нейния застинал блясък се примесваше вече денят, който светеше на пода и по лицата като свежо петно. Зад прозорците от локомотива шуртеше пара и се разсейваше по покривите на гаровите постройки; върху сивото стъкло сините облаци и зелената ивица на ранното небе обвиваха изгрева, готов да се разлее над събудения Лис.
Градът се събуждаше, но Тави отчаяно се прозяваше; умората и уталожената вече възбуда от пристигането се бяха превърнали в сънливост. Като се мъчеше да се разсъни, тя реши да се поразходи из улиците. Тъй като й беше безразлично къде ще отиде, тръгна направо и скоро забеляза една малка градинка. Тук, между дъбовете, които облъхнаха лицето й с влагата на едва размърдания листак, душата й се разведри; но не уморителен труд, не жестока зависимост виждаше тя пред себе си, а весело семейство, отворен щедър дом, където като другарка или желана гостенка тя ще живее, като извършва всичко, което е по силите й, драговолно и безгрижно. Като си мечтаеше така, Тави бързаше да изпревари времето. Тя трябваше да чете дневно по три часа на Самуил Торп. Неговото писмо, което подробно изброяваше твърде изгодните условия на ангажимента, не казваше защо Торп не обича или не може да чете сам; Тави, която толкова много обичаше книгите, че ги целуваше или захвърляше, сърдейки им се като на човек, не можеше да разбере странното удоволствие да чуваш четенето от втора ръка, с чужда интонация и в определени часове като служба или работа. Когато се умори да мисли за това, Тави изхъмка и се върна при Монтгомери.
Лесно ли е да се изкачваш на осемдесет фута височина, нощем, по въжена стълба, без да знаеш дали те чака горе приятелска ръка или удар? Треперейки цялата, Тави се изкачваше със смелия граф, като се люлееше и удряше в стената на форта Кале. Това ставаше през една бурна нощ, но от градинката се издигаха изпарения и тя блестеше в слънчевата светлина; на върха на форта ехтяха мечове, а по алеята подскачаха врабци, цвъртейки самоотвержено за всичко, което светеше и грееше наоколо; полъхна топъл вятър; по пясъка затрепка сянката на листата и стана невъзможно да се чете; грижата за настъпващото взе връх.
В това време, когато тя, затворила книгата, стана и се огледа дали няма да види отворените врати на кафене, до нея се приближи човек, който гледаше тъй открито и втренчено, че тя се отдръпна, но тозчас позна в него пътника, който беше се качил през нощта от неизвестната гара. Запомнила лицето му, тя по нищо не го отличаваше тогава от другите сънливи фигури, които дремеха облакътени на куфара си или стояха в коридора и разговаряха полугласно на прозореца в дима на пурите. Тя можеше с увереност да каже само, че той беше пътувал с нея в един и същ вагон. С живост, която отличаваше всичките й решения и постановления, тя тозчас намери, че непознатият е точен портрет на граф Монтгомери и въпреки че костюмът от онази епоха и напрашеното пътно палто на непознатия противоречаха на нейното впечатление, беше й все пак приятно да се усмихне открито на някой в чуждия град. Макар Тави отдавна да беше престанала да бъде момиченце, тя знаеше колко хубаво е да се усмихнеш или да кажеш нещо с леко чувство, бегло, без задна мисъл и връзка с каквото и да било.
— Аз ви познах, познах — рече тя, като му подаде ръка, — струва ми се, вие седяхте по диагонал от мене. Толкова мрачно. Сам със себе си. Какво хубаво има?
— Сутрин всичко е хубаво — рече непознатият. Тави се учуди от богатството на изражения върху лицето му; те мигновено леко се меняха и разполагаха към внимание и изслушване; думите като че придобиваха цвят, форма и тъждество с изразените с тяхна помощ явления. Стана й ясно, „сутрин всичко е хубаво“, и тя се разсмя. — Името ми е Вениамин Крукс. Не току-така се приближих до вас, вие, изглежда, сте самотна тук, затова искам да зная къде и у кого ще се настаните, за да ви бъда полезен с каквото мога. Щом си уредя работите, веднага ще ви съобщя своя адрес. Каквото и да се случи — говоря за черните часове, — обръщайте се смело към мен.
Крукс изрази всичко това без ни най-малко смущение, бавно и спокойно като у дома. Тави чакаше дали няма да добави естественото в такъв случай извинение; дали няма да нарече сам своето предложение натрапчивост, ала Вениамин Крукс мълчеше, очаквайки отговора така непринудено, че момичето бързо рече:
— Е, да. Тоест аз не знам какво… Разбира се, аз ви благодаря, трогната съм и… какво друго? Всичко обърках. Наеха ме при Торп. Самуил Торп живее на улица Виз 7; аз трябва да живея у него и да му чета. Извинете, че ви задържам, но трябва все пак да си поприказваме чистосърдечно, щом веднъж е потрябвало това. Той ме извика по обявление. Не ми се искаше, ще ви кажа откровено, да пътувам вчера, тъй като утре… хм… е моят рожден ден, ако позволите. На този ден съм се родила. Но ми бяха пратени пари за път. А аз — как да ви кажа това — така се радвам на празника и ако имам пари, ще ги похарча. Затова с какви пари бих могла да пътувам след рождения си ден? Такъв си ми е характерът. Уви! Защо се смеете?
— О, не — продума бавно Крукс, — аз само се усмихнах на един спомен. Веднъж ми подариха едно малко ято от колибри — в бяла алуминиева клетка, пълна със зеленина. Аз ги пуснах. Тези птички сигурно са ви известни от рисунките в книгите. И тъй аз ги пуснах, като гледах как над съвременната улица с нейното скрибуцане на мелничка за кафе и светлина на доменна пещ излитаха нощем тези пърхащи скъпоценности — мънички като феи на цветята.
— Неподражаемо! — извика Тави. — А долитаха ли те после при вас?
— Аз ги виках със звука, на особена свирка, с къси трептения; щом чуеха сигнала, те се връщаха начаса.
Девойката се въодушеви:
— Също както восъчните лебеди, празни отвътре, обичат, ако ги докоснеш с намагнетизирана пръчица — те плават и се разхождат като живи. Това беше отдавна. Някой ми ги беше подарил. Аз много обичах понякога да ги движа с пръчицата.
Тя вътрешно клюмна, като затъгува с онова кътче от душата, което ни следи в миналото и сегашното.
— Ех, да, старостта не е радост, така е то, господин Крукс, впрочем всичко се нарежда.
— Бездруго — потвърди той — желая ви успех и твърдост. Вашата песничка е хубава.
— Тави Тум не пее — рече, като се изчерви и усмихна момичето. — Тави Тум може само да тананика за себе си.
— Но мнозина я чуват. Вървете и не се озъртайте.
Тави с недоумение възви покорно и се отдалечи, като кипеше от желание да се озърне, макар да я беше срам да покаже любопитството си; Крукс беше изрекъл странно тези думи — какво искаше да каже той? „Не мога“ — простена Тави и се обърна.
Зад решетката на градинката бяха се слели сенките, белите стени, блясъкът на стъклата. Тя видя смътно очертание на карета, на коне; към каретата се приближи Крукс, качи се и каза нещо с ръка. Невъзможно беше да се различи нито лицето му, нито тъмният кочияш — тази сцена тя видя като че през задимено стъкло. „Лъчите на слънцето бият право в очите“ — помисли Тави; тогава конете заприпкаха все по-бързо, колелата се завъртяха, стопиха; стопи се и каретата, Крукс; всичко изчезна, сякаш унищожено от собственото си движение на едно място, и зад решетката ветрецът вдигна прахоляк.
— Аз спя посред бял ден — рече Тави, като изтръпна и разтърка очи. — Разбира се! Очите вече са се слепнали. Той си отиде и толкова. Но как простичко хубаво може да ти стане от един нищо и никакъв разговор.
С чувството, че току-що е била в една топла ръка, момичето чу шум от резе — срещу градинката се отвори кафенето. Момичето бутна вратата му, прескочи ивица смет, която една сънлива прислужничка метеше, зае една масичка и почна да пие чай, като преглеждаше вестниците. То беше тъй уморено, че преседя тук в сладко вцепенение повече от час, после излезе, като преминаваше бавно от витрина на витрина и разглеждаше с огромно удоволствие изложените там предмети, от което се увлече до забрава, и чак когато видя часовника със стрелки, готови да защипят цифрата единадесет, трепна, взе един файтон и се отправи към Торп.
Неведнъж сме се замисляли над въпроса — може ли да се нарече мисли блещукащата душевна вибрация, която изпълва младото същество в сериозен момент от живота. Прелитащите настроения, вълнението и глухата песен на съдбата, при което сред тази мелодия напълно отчетливите мисли наподобяват блясъка на лъчите по речното вълнение — ето може би повече или по-малко истинския характер на вътрешната сфера, в която, надниквайки, примижава заслепеното око. Оттук не е труден преходът към улицата, на която, завършил пътя, зави файтонът — към блестящата перспектива на градините между чугунените огради; емайлът, бронзът и среброто бяха сплели в тях сложна арабеска; срещу алеите, които водеха от портата към белите и червеникави входове, пълни с огледално стъкло, светеха мраморни фасади, прилични на невъзмутима скала. Този свят още спеше, но утринната светлина на небето сред разкошните цветове още вардеше късното пробуждане.
Тави се оглеждаше и трепереше като на изпит. Виждайки какво я заобикаля, тя се затвори в себе си, потисната от боязливостта си и от яда против тая боязливост. Тя не можеше да бъде гостенка сред тези разкошни гнезда, а само същество от свят, чужд на великолепните решетки, които пазеха сияещите градини; те бяха построени, за да отделят живота й от затворения в градините живот с красива черта. Това впечатление беше силно и тежко.
Файтонджията спря, пътят беше свършил. Като позвъни на портата, Тави разглеждаше през кованите й железни листа в сянката на входната алея мавританската портика и вазите с остриета на агави. Мина много малко време — сякаш ръката, която се беше допряла до звънеца, само се отпусна — и от ъгъла на сградата изскочи човек с ливрея и се затече към портата. Той взе да отваря ключалката, като питаше:
— От бюрото ли идете? От коя кантора?
Като пусна Тави, той се взря тъпо в куфара и кутията.
— А защо са нещата?
Девойката забеляза, че нещо го смущава, нещо му се върти на езика; като я изгледа по-внимателно, слугата съвсем се ухили…
— Впрочем — рече той, като пое багажа на момичето, но му загради пътя, — ако искате да получите поръчка, трябва да ми заплатите, инак роднините ще се обърнат към друго място.
— Мислите, че шия рокли ли? — попита гневно Тави, ядосана от глупавата среща. — Аз дойдох в тази къща да бъда читателка на господин Торп.
— Четец ли? — рече лакеят, като сложи на хълбока ръката, с която държеше пътната чанта. — Така трябваше да кажете.
— Е, да, читателка — поправи го момичето, като чувствуваше към думата „четец“ мрачно отвращение. „Тя е изтъркана“ — успя да помисли то, после гласно: — Носете и кажете, че съм пристигнала, пристигнала е Тави Тум.
— Господин Торп — рече лакеят с тон на официална скръб — по божия воля почина днес сутринта в седем и четвърт скоропостижно. Той умря.
Момичето се стъписа, закри лице, после, като се изпъна боязливо и скри отзад ръце като в игра, където могат да те уловят, се втренчи в лакея със замаян поглед.
— Вие казвате умря ли? Тоест почина ли?
— И умря, и почина — отговори равнодушно лакеят. — Аортата. В къщи знаят, че ще пристигнете. Ще ви придружа.
Той кимна към къщата, като я покани да вървят. Не скръб, не страх стиснаха лекия дъх на момичето и не съжаление за блестяща заплата, така неудържимо рухнала в пропастта, откъдето беше блеснала щедро, а красноречието на съвпадението — този винаги ярък за развълнувания ум звън от преплетени гласове. Смут и шум изпълниха сърцето на Тави. Като гледаше отдалечаващия се куфар, тя вървеше подир лакея така неравно, както, заплитайки се в гъстия хмел, върви из гъсталака човек и търси пътека.
Лакеят се спря, като очакваше напрегнато момичето с очи, стеснени от приятна надежда. Когато Тави го настигна, той й прошепна:
— Госпожице, имате ли някаква дребна монета, съвсем дребна?
Тави го изгледа тъпо и бръкна в джоба; като улови там заедно с орехова черупка една сребърна дребна монета, тя мрачно я пъхна в ръцете на лакея.
— Много ви благодаря — рече той. — Вие мислите, че това е за бакшиш? Хи. — Тъй като по лицето й се виждаше, че тя действително така мисли, лакеят, след като се побави, додаде: — Това е за щастие. Виждам, вие сте щастлива, затова и поисках. Сега ще отида в клуба и без никакъв риск ще играя на комар.
— Аз? Да съм щастлива? — Но в погледа на лакея имаше нещо, което й подсказваше да не иска да узнае смисъла на подаръка. След това шествието свърши при взаимно мълчание; мярнаха се няколко мъжки и женски фигури, стени и стълби, ходници и коридори; най-сетне Тави можа да седне и да се съсредоточи.
Най-напред тя си спомни, че между погледите, разсеяни по пътя към това синьо със златни цветя кресло, се мярнаха някакви погледи със странен израз, изпълнени с лъжлива равнодушна усмивка. Двама-трима души студено я огледаха, като че искаха да узнаят какво представлява цялото й същество — може би от любопитство, може би само й се стори, че погледите им са улично тръпчиви, но нейният отзивчив духовен свят беше замрежен от най-тънката паяжина на двусмислеността. Понеже й казаха, че след някое време при нея ще излезе стопанката вдовица, Тави не мислеше много за погледите и впечатленията — мислите й се въртяха около трагичното събитие. Като допираше изведнъж изстиналите си ръце с леденото опако на дланите до пламналото си лице, тя потреперваше и въздишаше. Оставиха я да седи в една от междинните зали с високи ажурени врати; лъчисти прозорци, които откриваха сред ярките сенки трогващата небесна пищна красота на градината, осветяваха и измъчваха нервно-напрегнатото момиче; в строгия простор на залата плаваха лъчи, които се докосваха до стената с трептящо петно. „Смърт!“ Тави се замисли над нейната опустошаваща сила; страхувайки се да не потъне в креслото, сякаш неговата спокойна хлътнатина беше близка до страшната загуба на къщата, тя седеше накрая, като се държеше с ръце за ръчките на креслото, и се мръщеше на своето плахо отражение в далечината на огледалния отвор, ограден с масивна резба.
Тогава от вратата, към която тя почна да попоглежда с нетърпение, излезе чернокоса жена, четирийсет-четирийсет и пет годишна. Тя беше права, висока и костеливо-мършава; фигурата й се побираше в няколко резки линии, стремителни като напрежението на черните блестящи очи, които заличаваха цялото й останало лице. Сухият разрез на тънките й устни, стиснати непримиримо и страстно, трогваше тежко сърцето. Черната рокля, стегната под брадичката и на китките с пъстър ширит, при слънцето, което сееше по килимите спокойната мъглица на цветните отражения, напомняше овъглен ствол между цветове и лъчи.
— Така значи, пристигнахте? — високо рече вдовицата, като огледа безцеремонно момичето. — Пристигнахте, разбира се, с приятното предположение за… удобно място. — Прекъсването на фразата, самият тон на прекъсването вече изплаши Тави, в него блесна зъл страстен удар. — Никой не очакваше, че ще умре — продължи вдовицата, — навярно вие най-малко сте очаквали това. Мигар не чухте звънеца? Не? — Тя студено се усмихна. — Не побързахте? Прислугата влезе, извика: той лежеше на пода проснат, с ръка на яката. Мъртъв! Имате ли семейство, сестри, братя? Може би имате годеник! Но, мила, как се наричате?
Тави се мъчеше да каже, спазъм не й даваше да направи това; най-сетне собственото й име със заекване се изтръгна от побледнелите й устни. Колкото повече, усмихвайки се тягостно, вдовицата наблюдаваше втренчено пристигналата, толкова по-лошо ставаше на момичето; вече сълзи, неизменни спътници на горчивите мъки — сълзите и смехът често изразяваха цялата Тави, — вече сълзи обидено се показаха на очите й, а лицето й почна да се огорчава и мръщи по детски, но жената по инстинкт долови някакво указание. Тя мрачно въздъхна; не съчувствие — горчива разсеяност, заета далеч от някаква тъмна мисъл, се отрази на нейното лице, когато, хванала момичето за трепналата му ръка, тя заговори отново.
— Доволна ли сте от това, което се случи? Разбирате ли, че само пред вас се изправи тази стена? Вие сте родена под щастлива звезда. Може би умрелият ме чува, толкова по-добре. Аз съм уморена от омраза. Скоро ще настъпи часът, когато ще си отдъхна и аз. Десет години мъчения и омраза, десет години страх и отвращение — мигар не съм заслужила отдих? Казват, смъртта примирява — как да разбирам това, ако сърцето със зло тържество се радва на смъртта? Аз го мразя дори и сега.
Като говореше така, тя гледаше през прозореца, ту притегляше ръката на Тави, ту я отблъскваше, без да я изпуска от твърдите си горещи пръсти, сякаш се бореше между гнева и ласката; изглежда, потресът от съдбоносната сутрин беше разбълникал всичките чувства на миналото и ги беше оживил с кратък огън.
— Не се страхувайте — рече тя, като видя, че Тави се измъчва и трепери, — още не ви се е случвало да чувате за омраза в деня на смъртта, но аз трябва да говоря с вас така; може би трябва да кажа нещо повече. Не знам с какво ме трогнахте, но аз ви прощавам. Да, прощавам! — извика тя, щом забеляза как потъмняха очите на Тави. — Вие се гневите, мислейки, че аз нямам право и повод да ви простя, че ние се виждаме за първи път. А знаете ли вие, че човек може да прощава на дървото, на камъка, на лошото време, на земетресението, че може да прощава на тълпата, на живота? Простете ми и вие. За щастливия е по-лесно да прости.
Като се задъхваше, момичето изскубна ръката си, тупна с крак. Сълзи и обида я душаха.
— Защо дойдох? Защо ме викахте тук? Какво съм направила? Мигар съм виновна, че Торп е умрял? Обяснете ми, аз нищо, нищо не разбирам. Вече за втори път чувам днес, че съм „щастлива“, и това ми е тъй обидно, тъй неприятно… — Тя заплака, като мокреше със сълзи кърпичката си, пое дъх и като изтри очите си, се засмя с виновно лице. — Сега ви слушам. Само че трябва да ми кажете всичко поред, инак ще се забъркам.
Ръката на вдовицата легна върху главата й, като оправи докосваща очите й къдрица.
— На тая възраст, на която сега сте вие, мене ме сломиха — тя стисна един лист от палмата, като изтръгна неговото обезобразено перо с лека усмивка — така, както аз счупих това растение, листът ще повехне, ще пожълтее, но няма да умре; не умрях и аз. После… видях как чупят други листа. Елате след мене.
Като хвана Тави за ръката, сякаш тази случайна близост поддържаше решението й, тя мина през целия долен етаж до стълбата и вдигна глава.
— Там е кабинетът на мъжа ми — рече вдовицата, — там вие трябваше да изпълнявате вашите задължения.
Те се изкачиха по стълбата към тъмната, покрита с резби врата. Вдовицата не я отвори веднага; преди да направи това, още веднъж втренчено погледна дълбоко-дълбоко в очите на Тави, сякаш със съмнение и упорство; за миг отмъстителна черта се вряза в потъмнялото й лице и като блесна опасно, изчезна. Неведнъж из пътя си приказваше сама; сега Тави чу: „Господи боже, помогни ми и ме научи да не казвам повече, отколкото трябва.“ Колкото и да е странно, този молитвен шепот явно уплаши Тави; тя вече се обърна с желание да избяга бързо надолу, но се засрами. „Катриона е била къде по-смела от мене — си рече тя, като си спомни чудесния роман на автора на «Новите арабски нощи» — и съвсем не е била по-голяма от мене. Тогава от какво се боя аз? Тази жена е пострадала; сигурно животът й е бил непрекъснато страдание. Тя е разстроена, нищо повече.“
И в такт с последната дума Тави храбро прекрачи прага, малко разочарована от това, че вместо съкровищницата на Синята брада или нещо, отговарящо на сърцебиенето й, видя само много разкошна и много голяма стая, далечните предмети в която благодарение на светлата и дълбока перспектива изглеждаха видими като през умалителните стъкла на бинокъл.
— Тук ще ви оставя — рече вдовицата, — а вие се огледайте. Ето шкафовете, в тях са книгите — любимо и постоянно четиво на покойния ми мъж. Вие ще разберете нещо от всичко това и когато решите да си отидете, позвънете. Веднага ще дойда. Има неща, за които е тежко да се говори — добави тя, като забеляза, че Тави вече набира, съответно на новото си учудване, прилично количество въздух, — но които е необходимо да се знаят. И тъй, вие оставате; бъдете като у дома си.
През тъгата на думите й се открои скрита усмивка. Докато Тави съобразяваше как да се отнесе към всичко това, вдовицата на Торп, взела от масата част от книжата, излезе и притвори вратата; стана тихо, Тави беше сама.
— Нас ту ни навикват, ту ни ласкаят, ту ни оставят и… — тя докосна вратата — не, не ни заключват; но цял куп от загадки се изсипа вече на главата ми. Всички загадки са яки като лешници.
Погледът й се спря върху скъпите рамки на картините, след това върху самите картини. Те бяха повече от двайсет, извън пианото, и всички изглеждаха като илюстрации на едно съчинение — тъй еднородно значително беше тяхното съдържание. Алкови, феи, русалки, символични женски фигури на годишните времена, любовни сцени от разни епохи, къпещи се и спящи жени; най-сетне картини с по-сложно съдържание, центърът на които, все пак бяха целувката и любовта — Тави ги прегледа така бегло, че едва запомни техните сластни и мъчителни сюжети. Тя бързаше. Нейна особеност беше нервният подтик да схваща с вниманието си всичко отведнъж или колкото се може повече. Затова, като бързо преминаваше от масите към етажерките, от етажерките към шкафовете и статуите, навсякъде, така или иначе — във форма на помпейска фигурка, на етюд или изваяние, — тя се натъкваше на изображението на разголена жена, от което стигна до извода, че покойният е имал пристрастие към живописта; може би е рисувал сам. „Но какво трябва да гледам, какво е нужно да видя?“ Тя мръдна с недоумение вежда, сви рамо, като разглеждаше замислено през стъклото на шкафовете красивите подвързии на книгите, които мамеха вече нейната страст към четене, и си каза: „Да почнем от главното. Сигурно тези книги трябваше да чета на умрелия. Да видим.“
Като отвори шкафа, момичето взе един миниатюрен том със златен обрез; свикнала да надниква в сърцето на книгата, в нейната среда, което винаги правеше с цел да почувствува дали ще полюбопитствува страстно душата й, тя отдели редица страници, наслуки и внимателно ги прочете. Додето шрифтът я водеше към тъмните места, значението на които не се поддаваше на нейния опит, но казваше все пак с една своя стотна част нещо особено, подобно на лукава изповед или на намек, нейните вежди се свиваха все по-мрачно и разсичаха белотата на изпъкналото и чисто чело със сурово напрегната бръчка. И бавно, като от силна болка, сдържана с прекомерно усилие, от раменете й, по шията, по ушите, по цялото й останало спокойно лице се надигна, червенеейки, гъстата руменина на срама.
Но тя не изпусна и не хвърли чудното издание. Като затвори тома, Тави грижливо го втикна на предишното място, притвори вратата на шкафа, бавно се приближи до звънеца и с наслада задържа пръста на копчето дотогава, докато то не застена. Всичко й стана ясно; всички загадки на тази утрин намериха точно обяснение и макар да нямаше никаква вина, тя се чувствуваше така, като че нейната зелена палма беше вече хваната от една корава ръка. Но тя не се оскърби — сянката на смъртта стоеше между нея и съдбата на тази къща, — смъртта беше отнесла всичко.
Без да се забави, дойде вдовицата; почти с ужас я гледаше бледната и тиха Тави. „Ето значи как си живяла ти!“ На тази мисъл на момичето, сякаш отгатнал я, прозвуча отговорът:
— Да, всички ние не знаем какво ще трябва да правим на този свят. Но трябва ли да добавя нещо?
— Не, не. Достатъчно — побърза да каже Тави. — Сега ще си отида. Чакайте. Преди да се сбогувам и да си отида, искам да видя умрелия.
— Вие?!
— Да.
Вдовицата, примижала, търсеше мълчаливо с поглед смисъла на това желание; но обикновено подвижното и нервно лице на Тави твърдо криеше сега своята мисъл; и изобщо тя съвсем не беше предишната; думите й звучаха добродушно и твърдо, със спокойствието на затаена воля. За да разсече мълчанието, Тави добави:
— Обикновената учтивост изисква това от мене. Няма го вече онзи човек. Аз дойдох при него с неговите пари, с една дума, аз трябва вътрешно да се простя и с него.
— Може би сте права, Тави. Елате тук.
Като каза това, вдовицата пресече кабинета по диагонал и се приближи до завесата, която повдигна, и откри скритата зад нея врата на съседното помещение. Завесите на прозорците бяха спуснати и пламъкът на една висока свещ отдалечено блесна от полумрака в пороя на дневната светлина, която беше потопила кабинета.
— Той е там — рече вдовицата. — Скоро ще донесат ковчега.
— А вие? — като придържаше над главата си гънката на завесата, Тави с мека усмивка покани да влезе тази жена, лицето на която мъчителна я вълнуваше. — Мигар няма да влезете?
— Не. Това е по-силно от мене. Просто не мога. — Тя прехапа устни, после се разсмя. — Ако вляза, ще се смея — ето така — през цялото време; ще се смея и ще тържествувам. Но вие, когато погледнете лицето му, спомнете си, спомнете си за шестте и се смилете над тях. Две се отровиха. Съдбата на останалите е същата, от която широко се ползуват козметическите магазини. Не отведнъж постигаше той целта си, о, не! Отначало създаваше атмосфера, настроение… навик, после — книги, но отдалеч, много отдалеч; може би от „Ромео и Жулиета“ и по-нататък, по пътя на всмукването…
— Той е умрял — рече Тави.
Като че вдовицата на Торп чакаше само това напомняне. Лицето и се изкриви и разтресе от гняв, но като се сдържа, тя махна с ръка:
— Вървете! — И девойката се приближи сама до мъртвия.
Торп лежеше на едно възвишение, покрит с чаршафи до брадичката; светлините на свещите се скитаха по изпъкналостите на коленете, ръцете и гърдите с гънките от сенки; месестото му лице беше спокойно и Тави, дишайки едва, го разглеждаше втренчено. По цялото лице на умрелия беше вече минало неуловимо изопачаване, което променя понякога чертите до пълно несходство с израза, който те са имали, когато са били живи; в дадения случай тази промяна не беше поразителна, само лицето беше станало по-строго и по-слабо. Умрелият, изглежда, имаше петдесет — петдесет и пет години; неговите доста гъсти коси, мустаци и брада чернееха така неестествено, както става с боядисаните; той имаше дебел, с гърбица нос; мъртвовиолетовите устни неприятно ярко се отделяха върху матовата кожа на бузите му, сбръчкани и с трапчинки. Очите му бяха хлътнали; под клепачите се виждаше тяхната мъртва бяла ивица, загледана в невидимото. Как, защо беше спряло внезапно гнилото, тлъсто сърце? Под този череп бяха се свили мъртвите червеи на мисълта; последните, кой може да ги узнае? Тави би могла да види и да разгърне буците от мозъчна слуз в техния предсмъртен, цъфтящ хаос — блясъкът на изумителната оргия, озарила с видение миришещата на парфюм спалня; с видение, по-голямо и по-остро от съня, със заседналите на гърлото съблазни от целия живот, които бяха пресекли биенето на сърцето със сладката си електрическа ръка. Онази сила, която еднакво играе с чудесата на машините и очарованията на струните, беше нанесла твърдия удар. Около минута тук е бил Крукс. Но нямаше въздушни следи.
Тави гледаше, докато мислите й, поели по важен и особен път, не засегнаха думите „живот“, „смърт“, „рождение“. А утре е моят рожден ден! Това е така приятно, че е невъзможно и да се каже. — Тогава в душата й просия усмивка.
— Аз ви прощавам — рече тя, като се повдигна на пръсти, за да съедини тези думи с погледа върху цялото лице на Торп. — Торп, аз ви прощавам. И трябва да ви прочета нещо, което ми се иска.
Тя се върна в кабинета при шкафовете, намръщена така сериозно, както се мръщят децата, които изваждат някое трънче, и между простите подвързии издърпа каквото й попадна. Разтвори книгата, чак когато се приближи пак до мъртвия. Беше Хайне, „Пътуване по Харц“.
— Слушайте, Торп, оттам, където сте сега.
Редовете се разбъркаха пред очите й, но най-сетне се спряха и като се успокояваше сама, тихо, почти на себе си, Тави прочете първото, което се хвърли в погледа й:
Казвам се принцеса Илза,
в Илзенщайн е моя замък,
намини ти там и ние
ще блаженствуваме двама…
— Повече няма да чета — рече момичето, като затвори книгата, — че инак ще ми се поиска да я взема из пътя. И аз си отивам. Сбогом.
Тя отново се повдигна, целуна леко умрелия по челото с целувка, която приличаше на състрадателно ръкостискане. После бързо си отиде, като отметна завесата тъй бързо, че по разгорещеното й лице мина вятър. И тази целувка беше единствената целувка на Торп през целия му живот, за която той би трябвало отново да отвори очи.
Разсеяна и тъжна Тави излезе на улицата. Тя не взе парите, дори въпреки това, че оставащата у нея сума не й стигаше да си купи билет; парите й бяха предложени без обида, но сърцето на Тави въстана твърдо.
— Благодаря ви — рече тя на вдовицата, — иска ми се едно — да си ида по-скоро оттук.
Така тя си отиде и се озова сред разтърсващия грохот на улиците в горещия Лис с подтиснато и замиращо сърце.
Известно време ту гневно, ту угнетено, без да вижда как и къде отива, момичето беше заето с разплитането на тъмната история; хор от противоречиви догадки, лишени от основа и връзка, мъчеше сърцето й и уморена, тя изостави това, като се вглеждаше в уличното движение, за да вдъхне леко. Малко по малко тя успя, ако не да разсее, то да възстанови равновесието си; като трепна за последен път в зиморничаво отвращение с раменца, тя почна да се оглежда, защото забеляза, че се е отдалечила от центъра. Улиците бяха по-сиви и по-малолюдни, тълпата по-неугледна; гръмоподобните фирми се смениха с ръждясали ламарини с тъмни букви, през оградата се надвесваше посърнала зеленина. Отворената врата на една треторазрядна гостилница помами апетита на Тави; уморена и изгладняла, влязла с мрачен вид, тя седна до една маса с мръсна покривка и поиска рагу, което незабавно й беше поднесено — непривлекателно, но достатъчно горещо, така че я заболяха устните. Без да обръща внимание на погледите на постоянните посетители на заведението, Тави се залови храбро с яденето, в което имаше може би повече сол и пипер, отколкото всичко друго, и като угаси горенето на гърлото си с чаша вода, излезе, настроена практично.
Какво да прави? Как да намери пари, за да се върне обратно и с какво да запълни времето си до седем часа вечерта? В седем заминаваше влакът. Но простодушният, великодушен Крукс можеше сега, без да се затруднява ни най-малко, да й съобщи своя адрес там, където я няма. „Ако направя така… — разсъждаваше тя, като обричаше медальона, подарък от покойната й майка, на заложната къща и се решаваше да продаде новата си шапка, картонената кутия на която се полюляваше на лакътя й, — ех, шапката може да се продаде; а за медальона…“ — И като се задълбочи в точното изчисление, тръгна, говорейки си: — Ако постъпя така и така, ще стане така и така… Или не е така? А как е?
Въображаемите цифри не съвпадаха в нещо и тя се спря, вдигнала глава, като слушаше с учудване някакъв странен златен звън, тих като бълнуване на ручей в непозната страна. На улицата беше пусто, само далеч напред смътни фигури се мяркаха на кръстопътя; отдясно се движеше бавно една кола; спеше ли или дремеше коларят, отпуснал глава, покрита със скъсана шапка — беше мъчно да се разбере. Изглежда, колата беше излязла от съседната порта, която се затваряше вече с хлопване, като показваше отдолу нечии отдалечаващи се крака. С всяка крачка на клюмналия кон колата, друсайки се, сипеше оня чист и нежен звън, в който се вслушваше учуденото момиче.
То тръгна бавно, като разглеждаше и съобразяваше какво може да бъде това. Под платното, което беше провиснало, докосвайки се до колелата, се издигаше някакво подобие на тиара[6], като показваше неопределените си очертания с ъглите на гънките, които пречеха на човека да сглоби загатнатите форми на този странен товар в някакво достоверно цяло. Този очевидно лек товар се поклащаше тихо от една страна на друга и звучеше, сякаш коларят караше камара тамбурини. Не изтърпяла, Тави се приближи и попита:
— Кажете ми, моля ви се, какво звъни така при вас?
Коларят я погледна апатично от далечината на уединените си съображения, прекъснати от въпроса, чието достойнство беше за него тъмна и тъпа загадка.
— Ех! — рече той, като махна от досада, че трябва да приведе мудно пъплещите си мисли на по-бърз ход. — Добре, звъни, вас какво ви интересува? Я си вървете по пътя. — И като се доверяваше от опит на коня, на който камшикът беше само приятен, тъй като отпъждаше стършелите, шибна апатично животното, но то само помаха с опашка, като изрази с гримасата на задния си крак фалшиво оживление и не по-бързо, отколкото по-рано, зави зад ъгъла на шосето.
Когато Тави, естествено, погледна натам, тя видя зад къщите зелена ивица. Цялото шосе беше покрито с народ, забързал като на пожар; размахвайки вестниците, тичаха вестникопродавците; количките на търговците на плодове и разхладителни напитки препускаха между каретите, пълни с дами и контешки облечени мъже; под краката сновяха уличните кучета, лаеха срещу ония свои събратя, чиито сресани телца важно вървяха пред копринените рокли, според дължината на синджирите, завързани за нашийниците им. Един ярък букет се мярна в стъклата на един автомобил, който изригваше гъсти, страшни заклинания; кипрейки се, напираха напред конници; патериците на просяците, влачени в бързия вървеж под мишница, живо се люлееха между чадърите и бастуните; майки мъкнеха задъхващите се деца с неописуемо отчаяние на техните почервенели личица; подвили устни, ситнеха бабички; хлапета викаха бясно и тичаха по улицата като в атака. Тук тайнствената кола се скри и се изгуби, а Тави попита първия срещнат: „Закъде бърза целият този народ?“
— Вие не сте ли тукашна? — продума човекът, като се обръщаше вървешком. — Та вие значи не знаете: днес са „лупингите“! Полети! Полети! — извика той във вид на пояснение, като изпревари безцеремонно момичето.
То разбра в миг; въодушевявайки се, защото обичаше всякакви зрелища, отърча в първия магазин, помоли да вземат набързо за съхранение неговия багаж, който му пречеше, и се спусна със същата бързина като тълпата към неизвестното място. Като си спомняше от време на време за грижата да се върне в къщи, то се успокояваше с това, че опипваше под роклята медальона и мислено отваряше картонената кутия.
— Ето ги парите!… — казваше несретната пътешественица. Тълпата, слънцето и съзнанието, че е независима, я развеселиха. През това време шосето сви под ъгъл към полето; направо, ако се продължи неговата линия, се издигаше висока каменна стена, зад която сред прималелите в жегата дървета се виждаше извивката на един китайски покрив със знаме над него; разтвореното пространство на портата пъстрееше от движението на забързалите хора. Кой излизаше, кой влизаше, но повече влизаха, отколкото излизаха, и без да знае реда, Тави зави нататък. Дъсчен стобор разсичаше вътрешността на двора; на тесния проход един служител проверяваше билетите.
— Вашият билет — спусна се той към момичето, което вече беше минало покрай него.
То се обърна, без да смее да каже нещо, и контрольорът се зае с други входящи, забравил за него или го сметнал за „свой човек“, каквито винаги има много навсякъде, където проверяват билети. Доволна, че й е потръгнало, тъй като не беше в състояние да купува никакви билети, Тави мина по-нататък и се огледа.
Това беше един двор или по-точно малък, настлан с плочи плац, от двете страни на който се изкачваха амфитеатрално пейките на павилионите със странични и хоризонтални сенници. Народ имаше достатъчно; като се вглеждаше в него, Тави забеляза, че това не е смесената тълпа на публичното зрелище, а тъй наречената „отбрана“ публика, предимно от интелигентски тип. Между трибуните се намираха покрити със синьо сукно маси с мастилници и листове за писане; тук заседаваха трийсетина души в ленивите пози на горещия ден, с разкопчани жилетки и мокри коси на челото, с килнати на тила шапки. „Къде ли попадна, моя мила?“ — с недоумение се запита Тави, като видя, че полетите сигурно няма да станат тук. Но иззад масата вече ставаше един човек с апоплектично телосложение, като дрънкаше звънец; неговото мощно строго лице, почти без вежди, с бакенбарди, които сякаш едва се държеха на пълните му бузи, се разтвори в едно кръгло „О“ на сочната уста; той извика повелително:
— Пазете ред! Внимание! Тихо! Откривам извънредното заседание на Клуба на въздухоплавателите.
В това време Тави видя приближилия се до масата Крукс, същия, който неочаквано беше изчезнал сутринта. Като че срещна родния си баща — така се зарадва на това успокоително откровено лице в чуждата тълпа на непознатия град, и като седна бързо на най-близката скамейка, извика оттам:
— Хей, Монтгомери, какво правите тук? Крукс! Крукс!
Тозчас очите му се насочиха към нея и веднага я намериха; познал своята тазсутрешна среща, той кимна, притисна пръст до устни и се усмихна многозначително. Тогава изведнъж тя се почувствува спокойна като у дома; макар киселите лица на дамите и повдигнатите с лека усмивка вежди на мъжете да се обърнаха към нея фронтално, изразявайки с това учудването или негодуванието си, тя само порозовя, но не се смути.
Крукс взе един свободен стол и седна, навел очи. Той носеше сега кожена плътна куртка, високи ботуши и черна фуражка; ремъчето на фуражката минаваше от едното слепоочие до другото над брадичката. Тук любопитството на Тави достигна зенита, който се нарича примиране, и личността на Крукс, и обстановката, и неочакваното за нея заседание на въздухоплавателите — всичко беше като разхвърляни части от неизвестна машина, която, сглобявайки пред очите й, се готвеха да пуснат в ход. Тя трепереше. Виждали ли сте как се върти, неспособна да седне спокойно на едно място, младичка, глупава девойка? Светът е още зрелище за нея, а в това зрелище, прекъсвайки главното действие, се роят сцени на всевъзможни други представления. В тези минути устойчивостта на вътрешния й свят не е по-голяма от устойчивостта на виденията, образувани от играта на дима. Момент на спокойствие няма нито на лицето; нито в стойката, нито в темпа на дишането й, на нея й се иска да затропа с крака, да подскочи, да гледа напред, наоколо, да бърза и да шуми.
Дебелият човек беше председател. Като постигна тишина, той рече:
— Стана следното: в канцеларията на клуба постъпи мотивирано заявление от господин Крукс, изобретател на летателен апарат от нов тип, с който той моли не само да произведе опит, но и да му предоставим на него, на Крукс, място в днешното състезание. Съгласно устава на клуба, всеки моноплан, биплан, парашут, балон или аеростат трябва да бъде, за да се избегнат смешни и горчиви недоразумения, предварително оценен от експерти, за да нямаме работа с технически невъзможни или пък, за което съществуват не малко примери, безусловно абсурдни опити. Затова понеже има още час до започване на състезанията, президиумът постанови: след като разгледа апарата на Крукс, да му разреши, при условие, че изобретението му притежава техническа научност, да се възползува от аеродрума за публичен опит; и ако Крукс пожелае това, да го впишем в списъка на днешните авиатори с право на участие в наградите за височина, продължителност и точност на спущането.
Додето течеше и завършваше речта на председателя, пурпурен срам обви лицето на Тави; тя се смути до сълзи, до пълно объркване, като разбра сега, че извика безцеремонно приятелски не някой друг, а знаменития — разбира се! — изобретател. Страхувайки се, че той отново ще го погледне, момичето седна така, че да може да гледа иззад една голяма шапка. „Господи, спаси, помилвай и скъси моя език“ — прошепна тя; но не успя да се разкае напълно; вдигна се шум, гълчава; тънки или любопитствуващи бележки се примесиха с виковете на нетърпение.
Тогава погледите на всички се обърнаха към Крукс, който стана и направи знак с ръка, желаейки да говори. Отново притихна шумът, хората, насядали около масата, намръщиха чела с важност, която изразяваше пълно и безпогрешно всезнание.
— Ето какво — рече Крукс тихо, но тъй отчетливо, че думите му прозвучаха ясно за всички, — аз построих един апарат, който няма по конструкция и система на двигателя нищо общо със съвременните аероплани. В него няма ни пара, ни газ, ни бензин, ни електричество; ни летящи плоскости, ни винтове; няма дори и особена сложност при избора на материала, от който е направен апаратът. Той може да бъде построен както от платно или коприна, тъй и от проста хартия или ламарина, без всякаква загуба на двигателната му способност; той лети със силата на звуковата вибрация, представена от четири хиляди: съвсем малки сребърни звънчета, звукът на които…
— Звукът на които?! — пресече го един глас, който изрази със своя тон общото недоумение. — За какво говорите вие?
Прозвуча смях. Тишината бе катурната. Равновесието на вниманието, получило удар по двете блюда на везните, изчезна, както изчезват всички признаци на условната общественост. Едни се спогледаха; други, озъртайки се, търсеха нетърпеливеца, който попита накъде бие странната реч на загадъчния изобретател. Сграбчил звънеца, председателят се готвеше да възстанови тишината: но нещо му пошепнаха и вече той самият с известно съмнение, смутен, погледна бегло Крукс, който стоеше и чакаше възможност да говори по-нататък с простотата на силен човек, затиснат на ъгъла на улицата от бягаща тълпа. Тогава Тави почна да се страхува за Крукс; в каквото и да претърпеше поражение този човек, това щеше да бъде непоносимо за нея; у нея вече узря решително пристрастие към него. Харесваше й, че той ще бъде явно сам против мнозина, но като знаеше силата на присмеха, тя се страхуваше да не би сцената, без връзка с резултатите й, да добие комичен характер. През това време се чуха още възклицания; шумът мина и заглъхна.
— Може би — рече председателят на Крукс — вие сте уморен малко; може би сте болен, развълнуван; в такъв случай за нас няма да бъде обидно да отложим вашето крайно интересно обяснение поне до следващия ден.
Крукс се усмихна, без да се смути; с вид на пълно удоволствие той слушаше тази предпазлива и мека реплика.
— Аз трябва да ви помоля да ми разрешите да кажа всичко, което искам, мога и смятам за нужно да кажа. Но за да добият тези почти чудесни новости, открити от мен, неголословна сила, ще трябва да покажа апарата си пред събранието. Той не е голям; и няма нищо общо с тези тромави пеперуди, в които се пътува с такъв шум и риск…
Като изрече това с вразумителна твърдост, която не позволяваше по-нататък човек да има две мнения както относно състоянието на неговите умствени способности, тъй и намерения, Крукс отново хвана тишината за косите и вниманието на слушателите се удвои. Тави чуваше какво говорят около нея.
— Ами ако изведнъж? — рече някой, като разбираше под това, че няма граници за откритията. Няколко бегли препирни утихнаха; нарастващият интерес заразително премина от една пейка на друга.
— Да го чуем, да го чуем! — извикаха най-сетне от публиката, виждайки, че журито се колебае. — Ние искаме да чуем! — Председателят реши, но извести своето решение като известна дипломатическа отстъпка.
— Ако вие настоявате — рече той, — ние сме съгласни. Обаче има увлечения, непредвидената форма на които може да ни накара да съжалим за експеримента; неудовлетворените последици от него ще се отразят както на вас, тъй и на всички нас, защото ние крайно бихме съжалявали за всичко ненаучно, за всичко, така да се рече, дилетантски смело, неотговарящо на задачите на клуба на въздухоплавателите. Следователно, ако вие сте уверени, макар и отчасти, в положителните страни на вашето изобретение, в основните му принципи, заповядайте, господин Крукс. Няма да скрия, че началото на вашето обяснение се стори на всички толкова знаменателно странно… И тъй, ние ви слушаме.
Като настрои по такъв начин себе си, Крукс и аудиторията в благожелателно предупредителен смисъл, председателят доби строг и убедителен израз на лицето; той, а след него всички се вгледаха в Крукс подобно на екзаминаторите, чийто затаен помисъл: „Ученико, падни ничком!“ — излъчва канибализъм.
— Най-сетне — рече Крукс, — слава богу! Смутиха ви четирите хиляди звънчета; ще допълня това смущение: повече или по-малко от четири хиляди не играе никаква роля. Както децата, които въргалят снежна фигура, се грижат малко дали ще поместят четно или нечетно число снежинки в човекоподобието на зимата, виелиците и студа, което те са изваяли, така и аз не настоявам абсолютно на четирите хиляди; на драго сърце ще отстъпя от тях произволно число или ще прибавя към четирите толкова, колкото изобщо ще могат да се поберат на моя апарат; харесва ми да има много звънчета; работата не е в числото, а в действието.
Ако той се усмихнеше, ако за миг дори на ясното му лице се прокраднеше лукава игра, гръм и забавен смях биха се разразили неудържимо. Ала Крукс гледаше и говореше много сериозно и това действуваше, в разрез с неговите странни думи, по най-угнетителен начин. Още нямаше ни протести, ни рязка намеса от страна на тези, които приемат като гавра или предизвикателство всичко, лишено от готова клетка в мозъка им, свикнал на спокойно преживяне, преди да постигне същината на явлението, но вече по изразите на лицата се забелязваше сгъстявана атмосфера на протест. Унищожителна ирония кривеше устните на членовете на президиума, обречени благодарение на собственото си лекомислие да треперят за солидния темп на деня, за необходимото уважение към мястото и работата, с която се занимаваха, накачили значки, изобразяващи колела и криле. Всичко това разбираше добре и оценяваше по своему Тави, момичето, застанало на кръстопътя на съдбата — чувството за съдба беше докоснало настроението й; тя неволно свързваше звънчетата, за които говореше Крукс, с незаличимо-нежния спомен за колата, и звъна, който бе чула преди час. Със сърце, окачено на златната нишка на млада тревога, очакваше тя как ще постъпи най-сетне Крукс. Изглежда, той беше намислил да изравни вятъра на обърналото се срещу него отношение; неговото слово засегна сега много неща.
— Да разгледаме — рече той, — макар и непълно, анатомията и психологията на движението във въздуха. Досега летят само птици, насекоми и предмети; човек съпътствува летящите предмети, сам той не може да лети освен насън. Вкопчил се за кълбото, което има значение сякаш на самостоятелен организъм, движещ се по произвола на атмосферните изменения, той не се намира в по-сложно положение, отколкото листната въшка, седнала върху семето на глухарчето, когато вятърът го е откъснал и го носи в пространството. Аеропланът като че по-самостоятелно ни приканва да погледаме тези почини. Но нека си разясним същината, желанието, идеята на полета, неговото мислимо идеално състояние. Тук неизбежно е съновидението; само неговата вълнуваща арабеска ще ни подскаже с отчетливостта на презрение от какво е одушевен чистият полет. Него го управлява лекият и дълбок екстаз; непознати наяве чувства, толкова странни, че на тях може да бъде уподобено само пеенето в дъното на океана, звучат стройно в тези особени условия на мечтата, която смъква физическата мъка, напластеното от векове отвращение към краката, хванати от огромния магнит. Нека си спомним как летим в това време, когато нашето тяло, загърнато в одеялото, почива покорно на леглото си: само желанието, естествено, ни отделя, като ни увлича и ни отнася на безопасна височина. Няма друг двигател освен пленителното вълнение и няма по-голямо усилие от усилието на словото. Забележете, че в страната на съня отсъствуват практически полети: превозването на поща и пътник или съревнованието за награда са изключени: онова състояние мами само с изумителното движение във височината; то е цялото в себе си, нищо няма отстрани, нищо отвъд разгърнатото в самата душа пространство; без усилия и изчисления.
Но как в действителност лети той? Или по-точно как се движи над земята, когато вие, отметнали глава, бързо пращате подир неговата конвулсивно сгърчена фигура името „Цар на природата“? Ето!
Тук се чу характерен шум на мотор; гръмовито еднотонно пеене потече във висинето и членовете на клуба, погледнали нагоре, видяха един аероплан, който пресичаше зрителното поле като тежко петно.
— … ето достижението, което ни дойде тъкмо навреме за демонстрация. Колко съмнения! А опасения?! Няма ли да падне то? Може би няма да падне. Помислете какво значи това! Неговото движение е свободно, както вървежът на коня; неговата скорост е задължителна; неговият двигател е ненадежден; неговият творец е прикован към каторжното ядро на равновесието в името на живота и парите; неговото падане се очаква; неговото спущане е опасно, неговото завиване не е леко; неговият вид е грозен, неговият полет е полет на муха в бутилка; ни да се спре, ни да лети; оглушителен шум, атмосфера на фабрика, главоболен труд; стотици сакати, трупове и това се нарича полет? Да завиждаме на водното конче, в математическата точност на чиито движения свети яснотата на преминаващ лъч; да гледаме лъкатушния рисунък на лястовицата, изписван от нея над отражението й в блестящата вода с възхитително нищожно количество усилия; да въздишаме по орела, замрял сред мъглите със спокойствието на облак — не е ли това наш жребий? И не е ли това нашата безплодност — вечният разрив, залян от сиянието на сънищата?
Малко ми е нужно, за да ви докажа колко несъвършени и колко груби са онези апарати, с които вие с такъв труд и опасност орете въздуха, прикачени към тях, защото се движат само апаратите, не и вие самите; колко неудобно е да се ходи в железни панталони, да се плава на греда и да се спи на дърво, така — по отношение на истинския полет — е и с вашето летене. Летенето сте самите вие. Най-добрият апарат трябва да бъде послушен като лека дреха при тичане; във всеки момент, във всяка посока и с всяка скорост — ето какво трябва да постигнем ние. Като разчитах да приказвам по-дълго, аз срещнах нетърпимост и подигравка; затова, без да засягам повече вашите технически суеверия, ще минем към опита. Преди това без жест и съжаление заявявам пред всички, че няма да взема наградата, макар и да бия решително всичките рекорди. Гледайте и съдете.
В дъното на двора беше притворена портата, разтвориха я широко и двама работници внесоха едно толкова леко съоръжение, че никакво физическо усилие не личеше на лицата им. Нещо, загърнато с платно, се полюляваше и звънеше тихо. Тави, развълнувана, стана: „Това е то, онова, което колата караше.“ Тя седна, но не можеше да седи и стана пак, както наскачаха около нея всички, за да разгледат чудото. После настъпи общо движение; зрителите се спуснаха към Крукс, заобиколиха изобретателя в гъста тълпа; и там тъй щастливо, защото между нея и загадъчно звънящия предмет имаше свободно пространство, се озова нашата безпокойна пътешественица.
С едно рязко движение Крукс смъкна платното. Една част от зрителите, като не знаеше дали да се сърди или да се смее, отстъпи с дълбокото разочарование на сериозни хора, които са се поддали на куриозна мистификация; друга част гръмко завика; трета окаменя; четвърта… но ще бъде по-точно да кажем, че имаше толкова хора, колкото части; ние говорим мимоходом. Случвало ли ви се е да тичате презглава натам, където се е затекла вече, смеейки се и ревейки, уличната тълпа? Вие сте очаквали да видите бог знае какво, когато, промъкнали се сред смута, виждате всичко на всичко едно момченце с олигавена курабия в ръка и почервеняло от сълзи лице; бавачката го е загубила; „Къде живееш?“ — питат детето и то с учудване, че не са го завели още на точния му адрес, плачливо казва: „Там!“
В това време, когато откъм покривите висяха вече в дима на фабричните комини привързани три балона; в това време, когато един тромав аеростат, напомнящ пристегнат с връв салам, махайки с някакви перца, се движеше на височина петстотин фута, и четири бързи аероплана, разклащайки с нервния си шум небесната тишина, се носеха над двора на Въздухоплавателния клуб с грацията на покриви, откъснати от вятъра; в това време, когато следователно завесата на аеропредставлението се вдигна и се извършваха „успехите“, пред очите на съдиите се яви едно блестящо изобретение с фантастична форма. То беше десет фута дълго и около пет фута високо. Неговите очертания отпред напомняха нос на лодка, извит и изтънчен като лъкатушна лебедова шия; при това с точно подобие на лебедовата глава завършваше тази шия — букшприт. Корпусът в профил напомняше помпейски ладиообразен светилник; кърмата на странния кораб в онова място, дето обикновено е кормилото, наподобяваше предната част, източена и извита навътре, сякаш над главата на оня, който седеше вътре, като остър сърп. Тънкият, направен от неизвестен материал скелет беше, както скелетът на абажур, облечен с великолепна синя коприна, богато извезана със сребърни и цветни шарки. Тези шарки бяха така хубави, че мнозина, особено жените, трепнаха от възхищение; веднага се чуха техните пълни с удоволствие, искрени, горещи възклицания. Бордовете на апарата бяха обшити с тъмнозелена, също копринена материя, украсена със златен лавър; но като най-забележителна и странна част от чудото блеснаха цели гирлянди, фестони, верижки и гроздове от съвсем мънички, чисто сребърни звънчета, леки като мехурчета; с тяхната дантела беше обвит въздухоплавателният съд. Крукс докосна своето създание и сякаш то се развесели от звън, разсипало ситен смях.
— Четири хиляди звънчета — рече Крукс, когато виковете замлъкнаха, победени от учудването. И той погледна Тави тъй внимателно меко, че простотата и бодростта на изпълненото от най-голямо любопитство спокойствие тозчас се върнаха у нея. — Това изобретение е тайна; ще кажа само, че съгласуваността на звъна и начинът на управлението му произвеждат въздушна вибрация, която движи апарата във всяка посока и с всяка скорост. Сега аз ще се кача и ще полетя; на вас предоставям свободата да правите технически догадки.
— Той ще полети! — предизвикателно движейки кръгли бузи, каза с пура между зъбите един немец пилот.
— В театъра; на въжетата и скрипците… — добави друг.
— Той е луд — чу се сериозен глас.
— Глупава мистификация! — уточни един младеж с мъх на устната.
Изведнъж пронизително изсвирване разсече бъркотията; като сигнал за общо сбиване то предизвика хор от нестройни свиркания, викове и оскърбления. Но Крукс само разсеяно се огледа; като забеляза отново Тави, той рече:
— Скоро ще се видим, нали Торп умря и сега не е необходимо да работите.
Тези неочаквани думи така поразиха момичето, че то се стъписа.
— А, вие знаете? — успя само да каже то, когато сцената бързо се приближи към края си.
Като видя, че Крукс сяда вътре в своя уред, председателят решително оттласна тези, които му пречеха, и се приближи до странния авиатор.
— Аз не мога да ви позволя да правите каквито и да е опити, явно и предварително безполезни — извика той разтревожено. — Вие или сте болен, или имате цел, съвсем чужда нам; кой със здрав ум ще допусне за момент мисълта, че — тфу! — може да се лети с това… с това… аз не знам какво е — с тази виранетина! Помъчете се да си отидете. Да си отидете и отнесете вашето приспособление!
— Дадено ми е право — студено рече Крукс в отговор едновременно на него и на онези звънкогласи от тълпата, които, викайки до прегракване, поддържаха председателя. — Право! И аз няма да се откажа от това право.
— Не, аз не, само аз, моето мнение, моето искане е общо мнение, общо искане! Чувате ли? Ето какво направихте. Можехме ли ние да знаем с кого и с какво ще имаме работа? Напуснете събранието.
— Нека кажат всички, че искат това — рече Крукс.
— Прекрасно! — Председателят нервно се разсмя и така раздруса звънчето, като тропаше в същото време с крака, че тишината, издебнала момента, се издигна като стена. — Господа! Милостиви господа! Помогнете ми да прекратим това! Господин Крукс — ако един-единствен човек, присъствуващ тук, нормален и възрастен, каже, че очаква от вас действителен полет, — засрамете се или ни засрамете докрай! Кой очаква това? Кой чака? Кой вярва?
Тогава на разни страни, но тъй бързо, че отново утихна вдигналият се шум, тъй ненарушимо-предателски се въдвори действително мълчание, пълно с невидимо обърнати надолу палци, че Тави се сви: „Едно, две, три… осем“ — броеше тя, чакайки в броенето си да стигне до десет, за да разгроми станалата й омразна тълпа, и се принуди да каже „десет“, макар след девет да направи мъчителна като болка пауза. Мълчанието, сложило лакти на масата, насочи тъпо в тях брадичката си, загледано надолу; Крукс погледна бързо момичето. Тогава, като зазвънтя цялата вътрешно и стана до обезумяване лека, тя пристъпи напред, като разтърси показалеца си, почервеняла и сърдита за своя неволен героизъм. Но само инстинктът я тласна.
— Аз! Аз! Аз! — извика тя със смях и ужас.
Тогава всички погледи, както й се стори, минаха през тялото й; тълпата се размърда и замря, взрив от смях заля момичето със студ и огън, но плачейки почти, увлечена от някакъв порив, тя, свила юмруче, вдигаше показалец, като сърдито и безпомощно повтаряше:
— Да, да, аз; аз знам, че ще полети!
Сразеният председател млъкна; той се обърка. Хванали го за ръце, членовете на съвета яростно му шепнеха нещо неясно, поради което той, съвсем не разбрал какво искат от него, отстъпи пред решителното нападение на Тави.
— Аз държа на думата си — рече той, като махаше с ръце и разтласкваше съветниците си, — но аз не съм вече председател; нека детето и лудият владеят клуба!
— Уви, на мене не ми е нужен клубът — рече Крукс, — не е нужен той и на моята застъпница. Отдръпнете се! — И тъй като никой вече не противоречеше на завоеванието, той се настани вътре в апарата, който се оказа въпреки крехката си външност доста устойчив; той като че врасна в земята, без да скръцне, без да прозвънти; и бялата глава на лебеда гордо гледаше пред себе си, излъчвайки тайно мълчание. Седнал, Крукс хвана кичур бисерни нишки, прикрепени за бордовете, и ги дръпна; тогава, отначало тихо, а после със стремително нарастващата сила на хиляди малки струни, от които трептят гърдите, всички низи и гирлянди от звънчета почнаха да звънят, досущ като знойните полета на щурците, дето вика и звъни всеки листец. От тази ли или от друга сила — настъпи движение: ладията равномерно се издигна нагоре на височината на дима от огъня и се спря; на онова място, където преди малко стоеше тя, блестеше прашен калдъръм.
Какво се освободи, какво се скри в кипналата душа на тълпата, щом екна този удар, който разтвори всички уста, изблещи всички очи, стегна всички гърла с кратък спазъм — не е съдено на ничие перо да отбележи; само слабото сравнение с картонена циркова гира, заловен за която профанът предварително напряга мускули, но в миг, съборен от собственото си усилие, още не е в състояние да разбере какво се е случило, може да ни помогне да си представим впечатлението, с което отстъпиха и се разбягаха всички, щом Крукс се издигна нагоре. Известно време той стоя неподвижен, после с правилността на нарезите в един винт и с бързината на велосипед почна да се въззема нагоре в мощна спирала, додето ладията и самият той не се смалиха до размерите на букет. Но тук, скъсал най-сетне всички вериги, настигна го воят и ревът на такъв възторг, на такова настървено и диво ликуване, че шапките, полетели нагоре, изглежда, не издържаха горещината на главите, нажежени до самозабрава. Само мъртвецът, ако запази от изчезналите си чувства единствено чувството за внимание, би могъл да вникне в кошмара и слепотата на виковете, които, объркали едно в друго всичко, напомняха по-скоро грохот на товарни каруци, препускащи в галоп, отколкото човешки думи; вече нямаше ни скептици, ни философи, ни претенции, ни самолюбия, ни раздразнение, ни ирония; както Кохинор, хвърлен на тълпа от просяци, би вдигнал във въздуха най-опасния избухлив мрак на душата, тъй и това зрелище, тази непобедима очевидност рукна върху зрителите като водопад и преобърна всичко.
— Ура! Ура! Хип! Ура! — викаха ентусиастите, като се обръщаха да видят викат ли другите, и виждайки, че всички викат до прегракване, пляскаха длани, тичаха напред-назад, бутаха и друсаха за ръцете ония, които на свой ред отдавна вече сами ги друсаха. — Нова ера! Нова ера на въздухоплаването! Хип, ура! Власт, пълна победа над въздуха!
— Умирам, лошо ми е! — викаха дамите.
Други с очи, изпълнени с тържествени сълзи, важно ги изтриваха, като казваха в унеса си: „Това е много повече от електричеството. Може би повече от радия… какво знаем ние?“ „О, боже мой“ — чуваше се навсякъде, където не намираха вече ни думи, ни мисли и можеха само да стенат.
Над всичко това, като искреше, едва чуто звънеше и цъфтеше досущ скъпоценно украшение, се поклащаше, спрял, коприненият уред на Крукс. Той седеше там като на стол. Устните му помръднаха, той нещо каза и благодарение на височината долу само след едно-две дишания, сякаш от самия въздух, се разнесе:
— Четири хиляди звънчета. Но можеше да бъдат и по-малко.
Ладията възви, потегли нататък по наклона на кривата така бързо, че никой не можа да проследи посоката — стана точка, побледня и се скри. Тогава, треперейки и плачейки от необяснима гордост, Тави рече на онези, които я успокояваха, утешаваха и питаха в същото време кой е този Крукс, тъй като мислеха, че тя го познава отблизо:
— На какво така се учудвате? Този апарат е изобретен и… има, разбира се, да… винтове и каквито трябва там двигатели. Нали летят вашите аероплани?! Аз знаех, че ще полети. Колко много ми харесаха звънчетата!
Как често, приветствувайки спокойната светлина на живота, ние се отдаваме доверчиво на нейната успокоителна власт, без да мислим за нищо нито в миналото, нито в бъдещето; само настоящето, както листата пред очите на седналия под дървото пътник, се люлее и блести, скривайки от нас всички далечини. Но това затишие не е продължително. Млъкнала ли е или не онази музика, гърмът на която е откъсвал нашето неспокойно „аз“ от уютните мигновения, е все едно; възкръсва, усилвайки се, и ни предизвиква да се надигнем, подобен на вик, дългият звуков трепет. Той мощно звъни и дали в забравения любим образ, дали в надеждата, която ни е протегнала бялата си ръка от черните пустини на бъдещето или в поразилото мисълта остро длето на чуждата мисъл — демонът на спомена каца, свил крила, в твоите крака и те целува по очите…
От оня ден, когато завинаги си отиде Друд, животът на Руна Бегуем се обърка; тя не забеляза отведнъж това. По начало и външният й живот течеше неизменен, но подкопавайки спокойната форма, обърка се този свеж, студен тон на царствената душа, със силата на който тя владееше своите дни и нощи. Нямаше в нея ни гняв, ни съжаление, ни разочарование, ни тъга, ни завист; студено се отвърна тя от мечтите, студено погледна онова, което беше се вдигнало непокорно пред нейната воля, и го остави извън себе си. Почна да живее, както живееше по-рано; малко по-весело, малко само по-просторно и по-общително. Гал замина с полка си в една далечна колония; тя съжали за това. Все по-рядко, все по-бездушно както болест или прищявка, за която няма с кого да говориш така, че правилно да те разбере и оцени, тя си спомняше дните, които бяха паднали като взрив в пяната на нейния живот, и си спомняше за Друд по-скоро като хрумване, блеснало с човешката си форма, отколкото като живо лице, чиято ръка е държала в своята. Но този спокоен единствен месец мина бързо като отдих; мракът беше вече близо; той почука и влезе.
Той влезе през един сив мъглив ден в мозъка, нервите и кръвта отведнъж, както, едва заръсил, завалява после дъждът. Това беше след един безпокоен сън. Едва се развиделяваше още; Руна се събуди и седна, като не знаеше как да върне съня; сън нямаше, нямаше ни мисли, ни дразнене — нищо.
Погледът й блуждаеше плавно, като се насочваше от пода и мебелите нагоре, както ние гледаме, когато търсим опорна точка за мисълта. И ето тя видя, че спалнята е висока и светла, че музите и гениите, сплели се на изрисувания таван, са обхванати от строен полет и с чудовищна живост си представи неподвижните създания на багрите. „Те летят, летят“ — рече си притихнала девойката; широко разтворила очи, тя гледаше с душата си сега още по-високо и по-далеч, зад отлитащите предели на сградата, в нощната пустота на небето. Тогава с остротата на игла, допряна до самите очи, в спомена й се яви изведнъж Друд, целият; високо над себе си видя сянката, движението и лицето му. Той летеше, свирейки като хвърлен нож. Тогава не остана и най-малко кътче от паметта, в което да не запламти нетърпимата светлина на точното, второ преживяване; тя видя отново тълпата, цирка и себе си; хорът на музиката я лъхна по лицето с вятъра на мелодията и над озарената арена, въззет с неуловим тласък, се появи като вдигната свещ оня човек с прекрасното и ужасно лице.
Тя трепна, скочи, опомни се и страхът се притисна плътно до нейната запъхтяна гръд. В уверената тишина на спалнята се сведе разкошна пустота; в тази пустота се издигна и полетя от душата й всичко еднакво с висотата — сенки на птици, дим от облаци и същества, лишени от форма, подобни на силуети, които се мяркат около фенера на карета. Тя държеше ръка на сърцето си, което се страхуваше да погледне назад, където беше звънецът — с изстинали и безчувствени крака. И ето право срещу нея се смъгли и стана прозрачна стената; от стената излезе, усмихна се и като я повика тихо с ръка, изчезна, както бе дошъл, Друд.
Тогава сякаш под нея извадиха пода; страхът и кръвта нахлуха в главата й; сред блясъка и тишината на своето разкошно жилище тя се озова като в тъмна гора, чувствувайки наоколо тайнствена, прокраднала се нечуто опасност.
Като се боеше да не падне, тя се наведе над килима, сдържала от гордост вика си. Но вцепененото й сърце, забило отново, почна да бучи; мислите й се върнаха. Звънецът! Спасителната процеланова точка! Тя я натисна, като се задъхваше и изнемогваше от нетърпение, като се страхуваше да се обърне, за да не види онова, което, струваше й се, гледа от всички ъгли в гърба й. С насладата на уморена въздишка гледаше Руна практично-здравото лице на младата жена, чийто прекъснат сън беше спокоен като нейния пухен дюшек. Вихърът се разсея, обикновеното стана отново обикновено наоколо.
— Поседи тук и поприказвай с мене — рече Руна на камериерката, — не ми се спи, не се чувствувам добре; разкажи ми нещо.
И докато изгревът не огради транспаранта със светла черта, слугинята от дума на дума мина към този род брътвеж, който не те уморява и не те развлича, а ти помага да мислиш сам. Как е живяла, къде е служила по-рано; какво било при господарите смешно, лошо или отлично. Руна я слушаше наполовина, вслушвайки се като болна в свиващото болезнено душата жило на заплахата; слушаше и се съвземаше.
Не минаха много дни и хората от обществото, когато се срещаха или си пишеха, почнаха да повтарят: „Ще бъдете ли вечерта у Бегуем?“, „Беше ли у Руна Бегуем?“, „Кой е бил на празника на Бегуем?“, „Представете ме на Руна Бегуем“, „Разкажете ми за Руна Бегуем.“ Като че се беше родила пак хубавицата Бегуем и отново беше почнала да живее. Нейните безумни поръчки хвърляха в пот и жар най-добрите фирми на града; пред златарите, шивачите, по-важни и знаменити дори от някои фамилии, пред вилите и театрите, пред ярките нощем като пожар входни врати на аристокрацията се спираше сега всеки ден каретата на Бегуем, която беше смесила живота с упоителното еднообразие на празник. Сякаш озърнала се назад и се стреснала, тя си спомни, че е само на двайсет и две години; че отчуждението, макар и оригинално, постепенно гаси желанията, лишава сърцето от златните шарки и цветните гирлянди на безбройните наслади. Тя завъртя с щедра ръка ключовете и приветствувайки я шумно, екнаха от всички врати хоровете на поздрава; тя стана кралица на обществото, щастие и цел на толкова много обич, че вече в стискането на мъжката ръка само чуваше цяла реч — признание или завистлива въздишка, или пък онзи нервен трепет на студените натури, който обгаря като лед и действува понякога по-силно от всички монолози. Сякаш тържествата и баловете, приемите и вечерите добиха несравнен блясък, вълнение с най-тънък аромат, откакто тази нежна и силна красота почна да се усмихва сред тях; по-остроумни ставаха остроумните; по-елегантни — франтовете; особена светлина, отблясък от възхитителен лъч, се предаваше дори на грозните и стари лица, ако тези хора се намираха в нейното общество. Всичко се обръщаше към нея, всичко я отбелязваше. Всеки, който я слушаше или следеше как се върти в двойка с някой красив фрак, където прическата и осанката, гордото око и кадифеният мустак тлеят, заличени от близостта до този млад огън, който развява своя бял шлейф сред богатата и свободна тълпа, мислеше, че тук е пределът на жизнерадостния покой, озарен от крилото на щастието, че няма по-щастлива от нея; и като мислеха така, никой не знаеше нищо.
„Забравете, забравете!“ — чуваше понякога Руна в избухналите ликуващи гласове, в отсечения цигулков такт или тропота на колелата, които като вятър я отнасяха към ново оживление; но това „забравете!“ само предателски напомня за онова, което се мъчи да заличи. Не любов, не съжаление, не страст чувствуваше тя, а болка; невъзможно й беше да обясни тази болка, нито дори да я разбере за себе си, както далеч от правилната мисъл често разбираме много неща, които са препречили пътя на нашите привични чувства. Тъгата я погубваше. Където и да отидеше, в каквото и положение да застанеше у дома си или другаде, тя нямаше защита от впечатленията, които прогризват ходовете си в недрата на нашата душа; ту като мълнии блясваха те внезапно, ту тихо и постепенно, трупайки тежест върху тежест, опипваха границите на страданието. Когато гледаше купола на театъра, вдигаше бавно ръка към очите, за да закрие онова, което почваше да възниква горе; височината се въртеше; въртеше се, треперейки, сводът; светлината на полилеите, като помръкваше или се разпалваше, ослепяваше, покриваше с мъгла блестящата извивка на балконите, в дълбочината на които като припадък светеше отвесна бездна. Тогава всички впечатления, цялата наличност на момента, на зрелището, на сцената и любезният полушепот на спокойните мъже зад гърба й, чиято близост само би била надеждна защита при всяка друга опасност, се превръщаха в непоносимо бреме; и изчакал удара на сърцето, удара, който се ражда едновременно в слепоочията и душата, до преградата на съседната ложа се приближаваше Друд.
Тогава, бледнеейки и усмихвайки се, тя казваше на околните, че не й е добре, после си отиваше в къщи, макар да знаеше, че няма да заспи. Цялата нощ в спалнята и в останалите помещения на къщата й гореше светлина; вслушвайки се в себе си, както във врата, зад която, дишайки тихо, стои враг, тя седеше или ходеше; ту разсмяла се презрително, но с такъв смях, от който в сърцето й ставаше още по-студено и по-празно, ту плачейки и треперейки, тя се бореше със страха, който се стремеше да нададе вик. Но викът беше само в душата й.
— Стига — казваше тя, когато няколко дни на спокойствие и добро настроение й даваха увереност, че този кошмар се е разсеял. Прекрасна, с прекрасна усмивка възлизаше тя по стълбата, където на завоите, отразена в огледалата, я съпровождаше от рамка до рамка една втора Руна, или сядаше в полукръга от кресла, сред трепкащите ветрила, или отпуснала поводите, яздеше по алеята, като казваше на спътниците си онези вълнуващи думи, в които, колкото и измамливо близки да са до щастливата черта на скритото обещание, виси като невидима студена гира великото „не“ — все с тази мисъл „стига“ и дори без тази мисъл, само в настроението на щастливата свобода, цялата стегната в пяна и стомана. Тогава, загледана в огледалото с внезапна мъка, тя виждаше, че в неговата дълбочина до нея върви замисленият Друд; че подобни на бисерни криле ветрила със свистене бръскат въздуха; че те стават все по-грамадни и по-бели и чувството за полет с остра и стремителна бързина я изпълваше с чудно мъчение. Тя галеше коня, но извърнал глава и събрал нозе, той затреперваше и не искаше да върви; като се дърпаше на мястото си, животното сякаш живееше в този момент с нервите на своята господарка, чието сърце биеше, както неговите копита биеха пясъка — навел глава, хванал със спокойна ръка юздата, до нея стоеше Друд. Той я погледна и изчезна.
Колкото повече време минаваше, толкова по-страшно й ставаше да живее. Изгубила търпение, тя се обърна към Грантом, един от ония положителни, но не много знаменити хора, които привличат със заобикалящата ги атмосфера на учена самоувереност и практическа чистота, чиято плешива глава с лице на Дарвин и строго човешки поглед над златните очила като че събира за нас сенките и светлината на доверието в един топъл порив. Като размишляваше за лудостта и се опасяваше от нея, но не желаеше обаче да каже всичко, Руна представи това като халюцинация, казвайки на професора, че понякога вижда един безследно изчезнал познайник. Отношението си към измисленото лице тя преведе от оригинала, като означи по такъв начин всички тънкости на впечатленията с рисунъка на обикновените срещи. Едно добави тя, за да характеризира общата форма: „Струваше ми се, че в неговата натура има нещо поразително и тайно, което дотогава занимаваше мислите ми, докато не стана неоправдано, странно предубеждение.“ Но мрежата от вълнистите линии на нейното обяснение не беше напълно правилна, неравна беше линията на тази версия, и Грантом почувствува лъжата.
— За вас ще бъде по-лошо, ако не сте напълно искрена — рече той, като не настоя впрочем да знае по-големи подробности; след като изслуша и прегледа Руна, той, като почукваше с молива си, сякаш подчертаваше с това почукване някои думи, й каза: — Вие сте здрава. Всичко е нормално у вас; нормални са душата и тялото. Ще кажа нещо повече: вие сте безукорна физически. Като поприказвах малко с вас, виждам, че извънредната нервност, предизвикана от особени обстоятелства, се появява особено остро, защото се намира в затворения кръг на една силна воля, която възпира проявата й. Затова искам да поприказвам с вас по-подробно; засега ще минем към лечение, доколкото вие се нуждаете от него.
Той я погледна изпитателно, но бегло; така гледат хората, когато имат задна мисъл; при мимолетността на погледа можеше да се сметне неговият смисъл за грешка на беглото впечатление. Но тонът, тонът — този безпогрешен допълнителен нюанс на речта — настрои Руна да бъде още по-внимателна, отколкото беше до тази минута — ако изобщо може да бъде различно внимателен един човек, който очаква спасение. Грантом продължи:
— Брак. Ето първото, което — искате ли или не искате — ще унищожи втората сфера, чиято врата в мигновенията, които не подлежат на предвиждане от страна на науката, се разкрива пред вас внезапно, като ви показва тайнственото блещукане на двойствените образи от психо-физическия свят, с които е пълно недостъпното. Забележете — то не е открито за всички.
Той замълча, като примижаваше и се вглеждаше през очилата със сляп поглед в бледите черти на Руна; свила вежди, тя се усмихваше надменно, като се мъчеше да свърже някои странни фрази на Грантом с особеността на положението си. Изглежда, той забеляза усилието й: едва доловимата отсенка на разположение, по-голяма, отколкото е в право да очаква само пациентът, изчезна отведнъж, щом той, отметнал се в дълбочината на креслото под сянката на лампата, се върна към практическия съвет.
— Здрав човек с обичаща и силна душа — не може да не срещнете такова просто, но от известна гледна точка пълно щастие; такъв човек — казвам аз, — бракът и децата, с една дума семейството, ще ви изведат с топла и вярна ръка към мирната светлина на деня. Да допуснем обаче, че неотстраними причини пречат на това осъществяване. Тогава бягайте в село, яжте проста храна, къпете се, ставайте рано, пийте вода и мляко, забравете книгите, ходете боса, почернявайте от слънце, работете до изнуряване на нивите, спете на слама, интересувайте се от животните и растенията, смейте се и играйте всички игри, където не може без лека синина или падане във влажната трева вечер, когато дъхавото сено разнася своя аромат, смесен с пушека от комините — и вие ще станете такава, каквито са всички.
Спокойните думи развеселиха и ободриха девойката.
— Да, така ще направим, това е прекрасно — рече тя с въодушевление, изпълнено от живописните картини; сякаш станала вече полудива, силна и загоряла, тя махна смело с ръка. — Аз ще обруля там всички ябълки; а мога ли да се прекатервам през стобора? Като момиче се катерех по дърветата. Грантом! Добри ми Грантом! Спасете ме!
— Аз ще ви спася. — Той рече това замислено, със сурова енергия, но така, че трябваше да се очакват още думи, може би условия. После Грантом обърна лампата, като се появи в ярката й светлина целият, с усмихнато неподвижно лице. Усмивката беше събрала около мило присвитите очи на бодрия и умен старец мрежа бръчици, тези очи блестяха остро като искрите на очилата. — Но слушайте — рече той, като внезапно се оживи, — на малцина казвам онова, което ще чуете; само на онези, които имат строежа на моята душа. Вие ще разберете казаното. Няма да се поразите и няма да се смутите от въпроса: уверени ли сте, че това е халюцинация?
Като подозираше хитро изпитание, Руна, поразвълнувана малко, рече:
— Да, напълно съм уверена; би било странно да се мисли инак; не е ли така?
— Да се мисли — рече Грантом, като гледаше челото й, — да се мисли. Или да се знае. Какво знаем ние за себе си? Ала ние действително знаем нещо, което се намира зад границите на чистия опит. Мислите ли вие, че нашата нервност, общата сума от нервност, която звучи сега с такъв знаменателен и висок тембър, е явление, свойствено и на предишните векове? Да отбележим само тази грамадна разлика, без да засягаме причините. Човекът на петнайсетия век е знаел силата на душевното напрежение, но не неговите разклонения; във всеки случай толкова безчислени, толкова сходни с дробимостта на нишките у азбеста; докато човекът на петнайсетия век просто е викал „искам“, днешното „искам“ е облечено в най-тънки тъкани от променливо противоречиви душевни навеи и напеви, където самата основа е вече не желание, а светоглед. Сега да погледнем по-отблизо. Ние потреперваме от една фалшива нота, мръщим се от един неточен или неверен жест; да се заразим или да заразим другите със своето настроение е така обикновено, че е разпространено във всички класи и условия на живота; думите „знаех, че ще кажете това“, „същото помислих“, разбирането от половин дума или даже от един поглед; обръщането при поглед в гърба; усещането, че преди нас е имало някой там, където ние току-що сме влезли; смяната и дълбочината на настроенията са само жалки и най-обикновени примери за могъществото на нашето нервно възприятие, което приема стихийни размери. Не мислите ли сега, че скоро може би ще настъпи време, когато в това сплитане, в това сливащо се струпване на нервна сила ще изчезнат всички условни прегради и средства за общуване? Че словото ще стане непотребно, защото мисълта ще познава мисълта чрез мълчание, че чувствата ще се отлеят в най-сложни форми; че в този единен духовен океан ще се появят души кораби, които ще се движат и управляват безпогрешно? В каква сфера действуват тези сили?
— Ще изпусна — продължи той, като понижи глас — всички мои съображения относно този пункт, колкото и интересни да са те, за да дойда до главното, във връзка с вас. Има една сфера или трябва да има — също както трябвало да има Америка, когато това е станало ясно на Колумб, — в която всички ясни наши представи са несъмнено реални. С това искам да кажа, че те получават съществование в момента на нашето явно усилие. Затова аз гледам на халюцинацията като на строго реален феномен, способен да се деформира и да се сгъсти отново. Макар спокойствието ви да ми е скъпо, аз ви съчувствувах със стеснение; потрепервах от вашата радост да приспите душата си със селото. Ако само имате сила — търпение; ако имате съзнание за великото призвание на вашата натура, пред която са вече открити редки и неизброими съкровища, въведете в своя живот онзи свят, искриците от който са ви дадени вече с щедра, тайна ръка. Помнете, че страхът унищожава реалността, която разсича този свят, подобно меч в незакрепнали още ръце.
Руна слушаше с наведени очи и не можеше да вдигне мигли. Грантом говореше бавно, но свободно, със сдържаната проста сила на точното убеждение; но тя не повдигаше очи, защото очакваше още нещо, което й се струваше, че ако погледне, никога няма да бъде казано. Благодарение на способността, присъща на твърде много хора, и инстинкта тя завърза устата на всички впечатления, като отбелязваше само с ума си периодите от речта на Грантом, но мислено не отговаряше на тях. Грантом продължи:
— Реалностите, за които говоря, са истински реалности, вездесъщи като светлината и водата. Така например аз, Грантом, учен и лекар, съвсем не съм това, което мислят за мене; аз съм Хозиреней, човек, забравил за себе си в определен момент, вече неподвластен на паметта; ни лицето, ни вкусовете ми, ни темпераментът ми, ни привичките ми нямат решително нищо общо с дадения тип Грантом. Но затова ние ще поприказваме друг път.
Тогава Руна почувствува, че трябва и може да погледне сега така, както й подсказваше настроението й. Тя погледна с впечатлителността на ловец, чийто пръст е готов да дръпне спусъка, и видя Грантом другояче: очите с ивицата на бялото над острата зеница; лицето, изгубило фокуса, онзи невидим център, към който хармонично се стремят всички черти на лицето, напомнящи груба и страшна рисунка, изпълнена с фалшиви линии. Пред нея седеше един луд.
— Грантом — рече меко момичето, — тогава какво? Брак и село? Дали да съединя това временно?
Грантом помръдна, сви рамене, повдигна вежди и като въздъхна, си оправи очилата. И най-малката следа от обезобразяване не беше останала сега на лицето му, което гледаше изпод очилата с учтивата сухост на човек, сбъркал в събеседника си. Той наклони глава и стана. Руна му подаде ръка.
— Да — потвърди той, — всичко, както казах, или в този дух. Не са ви нужни лекарства. Бъдете здрава!
И тя излезе, като размишляваше — същото ли каза той, което я порази. Но той каза същото, именно същото, и тя не бе отгатнала неговата особена минута.
На другия ден й донесоха рози от Ард; този окръг се славеше с цветя и отглеждаше най-съвършените сортове с райска простота. Тя се вглеждаше в тяхната влажна красота с внимание и любов на майка, която сресва разбърканите къдри на момчето си. Чак сега, когато всичко изключително, сякаш добило първия си тласък от Друд, спокойно я надделяваше подобно магнит, който нарежда железните стърготини в рисунка, тя се проникна и учуди от естественото вълшебство на цветето, създадено да покори света. Пред нея на кръглата маса лежеше благоухаеща купчина от тъмнозелени листа и твърди стебла с боцкаща хлъзгава гладкост. Проникващият всичко наоколо аромат сякаш беше онази розова светлина, която се топеше между листната и от която са лишени изкуствените рози. Самите цветя почиваха сред смелите си листа в чудесното разнообразие на толкова прелестно-безсрамна красота, каквато има заспалата просната девойка. Бледият свят на атласно свилите се листенца отсеняше нежно патрицианския разкош на аленото като нощ венче, чиито твърди листенца бяха сякаш свързани от някакво обещание, руменееха, без да се разпускат. Сред техния пурпур и заря като сняг, паднал през май, пъстрееха белите рози, с които, оцветявайки ги неволно, думата „роза“ придава уютна жизненост, дишаща бяло очарование. И жълтите — да ги наречем ли така, като повторим отдавнашния грях на невярната дума — не, не златните, не жълтите, не онова, което в ярката особеност на тези думи ще остане недоизказано — бяха между останалите царици, подобни на рядко кадифе, в чиито гънки е паднал гъст лъч.
Руна ги разпредели, сложи ги във вазите и там, по-ярки от всички тънки шарки на скъпо стъкло, те почнаха по предназначените им места да срещат погледите.
Докато девойката се занимаваше с това, в душата й се стъкмяваше писмо; но не отведнъж разбра тя, че това е писмо. Като се потапяше разсеяно в цветята и техния аромат, който можеше да се сравни със самата любов, тя чу думи, възникващи в рисунъка на усилията, в душата на движението на пръстите и розите, в самото докосване. Ето раздвоиха се стеблата, които й се искаше да съедини зарад ефекта, на това й пречеше увилата се вътре пъпка, и без звук започнаха думите „Аз искам да се срещна с вас, да се проверя и разбера.“ Тези думи бяха обърнати към твърда и надеждна ръка, която не приличаше на женствената ръка на Лидс, изпратил й този букет, с който увлечено се занимаваше тя сега, към една въображаема ръка се обръщаше тя, несъществуваща, но необходима, и в тази ръка мислено виждаше своите рози. „Вземете ги — рече оня, чието лице Руна не виждаше, — не се страхувайте от нищо близо до мене.“ На ръката й падна едно листенце. „Чакам да ми пишете“ — подсказа й то; в същия миг, убола пръста си, поради което движението на ръката й съедини случайно две рози, бяла и бордо, тя ги видя притиснати в толкова различна, но толкова вътрешна близка и взаимно необходима красота, че това не можеше да не бъде. „Какво знаем ние за себе си и ако аз ви пиша, случайно ли е това? Да бъдем заедно е засега всичко, за което мисля аз. Радвате ли се вие на тези думи?“ — така без мисъл за невидимото длето, което ваеше настроението, тя импровизираше речта си към твърдата ръка; в тоя момент й подадоха едно писмо.
Руна остави цветята и почна да чете любезното и остроумно повествование на смелия шегобиец — ласкателства, шеги, наблюдения, остроти и химни, — оня лек, само на спокойното сърце понятен натиск на мъжката пара, с която действуват психолозите на сърдечния спорт. Тя прочете без усмивка обикновеното изкусно ласкателство, но там имаше послепис, където едно име — Гал — я развълнува тежко: „Ето една черна новина, която, естествено, предизвиква почтително мълчание, и аз оставям перото: капитан Гал почина в Азуджа от треска. Мир на прекрасната му душа.“
Нещо като че я шибна по очите и като ги досегна със студена ръка, Руна още веднъж прочете красноречивия послепис. Все същото прочете тя — ни повече, ни по-малко; но разбра в душата си, че писмото, което едва се беше родило в нея, докато тя нареждаше цветята, е вече смачкано от този удар; че тя го мислеше и предназначаваше за Азуджа — за спасение — на погиналия офицер.
Към края на септември Руна се премести в Гвинкл, където планините ограждат долината с небесен сняг, като поръча строго на прислугата да не съобщава никому нейния адрес и забрани на всички да й пишат. Нейните познати, научили това, се спогледаха с церемонна усмивка, с която приветствуваха каприза, станал закон.
Тя нае в едно селско семейство стая с бедна обстановка, където живееше, както живееха заобикалящите я хора. Надмогнала присмехулните или недоброжелателни погледи, тя работеше по лозята и градините, мъкнеше до изнемогване кошници, пълни с грозде и сливи, копаеше земята, къпеше се в поточето, заспиваше и ставаше със зората, хранеше се с кисел хляб и мляко, без да вижда книги, отиваше далече в гората, в чиято дива грамада печално разглеждаше своя вътрешен свят, както гледат скъпоценен съсъд, изгубил затвореното си единство от разчупилата го пукнатина. Колкото и да се уморяваше, колкото и да се измъчваше сред този свят, където еднакво звучат ласката и хулата, където нуждата заменя желанието, където никой не вижда листата и цветята така, както ги виждаме ние, сякаш четем книга — тя не беше изгубила нищо нито от осанката, нито от своя израз и потрепервайки с тънкото си рамо под тежестта на кошниците с плодове, вървеше също тъй, както влизаше на бал. Загоря, ръцете й почервеняха и почнаха да огрубяват, но следваше набелязания път с упорството на страдащ от безсъние, който, обърнат с лице към стената, макар и да брои до сто, е готов отново да повтори броенето, докато не заспи. Така мина седмица, втора — на третата почувствува, че е хубава и мила за нея тази разгърната от цъфтящ труд земя; че „аз“ и „тя“ могат да се съединят в „ние“ без мисъл, само с въздишката на успокоението. Тя взе да тананика, да се усмихва кротко на минувачите, да подбутва с върха на обувката си пръчката, устойчивостта и мярката на нещата отново я обкръжиха. Руна закрепна.
Една вечер вятърът утихна; западното небе побледня и се изясни като огледало, отразило пустотата. Три облака се издигнаха над червената ивица на хоризонта — един от друг по-грамадни, те бавно се спущаха към потъмняващия зенит — един къс от великолепна страна, която не знае посещение. Едва въображението беше надарило монументалната лекост на тези ефемериди[7] със земната форма на пейзаж, пълен с бяла светлина, и с чувството на пътник бродеше вече нагоре, в приказната самота на непостижимата и вечна цел. Лесно беше да се замисли човек без желания с ясния сън на разкрилата очи душа над отблясъците на тази страна, но не беше лесно да се върне към себе си — звънтейки печално и далечно, падаше, като се губеше при това, нещо подобно на украшение.
Руна не забеляза веднага, че към лекото й съзерцание се примеси безпокойство, но различила между светлите сенки на вечерта тъмната плътна черта, стана както при опасност. Протегнала ръка, тя отблъскваше това нападение, вихърът, който — сърцето не я излъга — възникна в облачните градини на Хесперидите. Звънливите гласове на играещите деца станаха изведнъж неясни като зад стена; силите я оставиха, напуснаха; безпомощно устремила поглед към плавното движение на облачния масив, тя видя, че право към лицето й летят, подобно връхлитаща птица, блестящи замислени очи — ни черти, ни линии на тяло имаше в тази ужасна игра — еднички само, получили невъзможен живот сред алената заря, падайки и летейки, се приближаваха от въздушните стръмнини очите на Друд. Както при среща, те бяха вече близки и ясни, но щом сърцето на нещастницата стигна до края на припадъка, изчезнаха в миг.
Два дни Руна беше болна, на третия с внезапно отвращение към онова, което доскоро още я поддържаше и веселеше, се върна у дома. Тя не беше изгубила надежда. Напротив, в тази нова надежда, която така просто й беше протегнала ръка, тя срещна сякаш стар приятел, за когото беше забравила. Но приятелят беше тук наблизо — стигаше само с доверие да се обърне към него. Неговият глас беше също тъй спокоен, както в дните на детството, вечен като шума на реката и прост като дишането. Трябваше да чуе какво ще каже, да го изслуша и да му повярва.
Него ден тя прекара тихо, не я безпокояха ни житейски дреболии, ни страх, ни спомени. Миналото се движеше сякаш зад някаква прозрачна стена, която беше непоклатима и пропускаше душевните бедствия, и тя тихо го разглеждаше. Щом се смрачи, Руна излезе сама през вратника на градината в мрежата на второстепенните улици на града; зад тях се намираше една пресечка с малка църква, която се издигаше на неголям площад. Вечерната служба беше свършила; няколко минувачи я отминаха, като излязоха от осветените врати, в дълбочината на които блестеше сребро и свещ. Бяха се разотишли вече всички, храмът беше полутъмен и пуст; църковният пазач, като метеше пода зад колоните, местеше огромната си сянка от ъгъл в ъгъл, оставайки сам невидим; равномерният шум на неговата метла, пращенето на горящия восък и тишината, още пълна с топъл църковен мирис, изглеждаше като че са били винаги и ще бъдат винаги тук, за да приканват хората да си отдъхнат вътрешно.
Макар свещите в страничните олтари да догаряха и с моравите си светлини да придаваха на лицата на светците особен израз на таен, потънал в себе си живот, главният олтар беше осветен ярко; там блестяха цветните и златни искри на свещените съсъди; огромни, снежнобели свещи издигаха към полумрака на сводовете спокойния си пламък, чийто отблясък се струеше като златна вода по потъмнелия лик на Богородица на бурите, преди тридесет години поръчан и подарен от моряците на Лис. Буйното братство украсяваше своята скъпоценност както можеше. Не един космат дангалак, прояден от тропическа красота, почернял от спирт и пек, изпълнен с болести и деяния, за които дори трябва да говориш, щом си помислил веднъж да ги кажеш, който се беше отучил да кръсти челото си, а от молитвите помнеше само „Дай“, дохождаше тук след многогодишен рейс, умит и обръснат; треперейки от пиянство, той оставяше пред святата девойка от Назарет, каквото е могъл или поискал да вземе със себе си. На дървения подиум имаше най-разнообразни предмети. Модели на кораби, океански раковини, малки позлатени котви, кълба въжета, заплетени с корал и бисер, късове от корабно платно, късове от мачти или кормила — от онези, чийто кораб беше издържал набега на смъртта; китайски ковчежета, монети от всички страни; сред пъстротата на тези дарове лежаха по гръб със зли, недодялани лица дървени идолчета, докарани бог знае от каква необикновена страна. Като гледаше тези странни колекции, човек неволно мислеше и за бедността, и за страшното богатство на онези, които могат да даряват така, като сами се любуват искрено на своя подарък и заради него дохождат за лишен път в черквата, за да разгледат някой изсъхнал морски еж и да повторят удоволствието, мислейки: „Ежа донесох аз; ето той стои.“
След това будещо размисъл великолепие, натрупано от хора, които знаят смъртта и живота далеч не по слух, погледът на божествената девойка беше с кротко и важно внимание обърнат към лицето на седналото в коленете й дете, което, хванало с лявата си ръчица дясната ръка на майка си, протягаше с детски жест другата към зрителя, с дланчица напред. Очите му — тези винаги замислени очи на малкия Христос — гледаха далечната съдба на света. Пред краката му, нарисуван технически така безукорно, че несъмнено с това изкупваше общите недостатъци на живописта, лежеше един корабен компас.
Тук Руна коленичи с наведена глава, като молеше спасение. Но душата й не се сливаше с озарения покой на тази мирна картина; тя не чувствуваше ни простота, ни лекота; ни тихи, от само себе си възникващи, единствено нужни думи; ни — другояче — шепота на тишината; тя поставяше само своето бедствие мислено между олтара и себе си, като доведен насила враг. Нещо неуловимо и твърдо не можеше да се разтвори в нея и пречеше на сълзите й да избликнат. А страстно й се искаше да пролее тези сълзи. Както мислите, както душата, дишането й беше притеснено; най-вече и най-напред тя чувствуваше себе си — такава, каквато беше свикнала да се вижда — и като наблюдаваше разсеяно себе си, не можеше да излезе от плена на това разглеждащо я — в нея самата — спокойно наблюдение. Като че стоеше боса на студен под в топла стая.
— Но вярвам ли аз? — попита тя с отчаяние.
— Вярвам — отговори си Руна, — вярвам, разбира се, не може да не знам това, но съм отвикнала да чувствувам своята вяра. Боже, поръси я за мене!
Тя вдигна измъчена поглед, като си спомни как впечатлението от очите на замисленото дете й даде отначало надежда за увлекателен порив. Пламъкът на свещите се издигна по-високо, олтарът стана по-ярък, ослепително блесна позлатата на църквата, всичко беше оградено по контура с огнена черта. И сега, единствен път през цялото това време — без сянка от страх, тъй като околното светеше и гореше в нея като самовнушена защита, — тя видя през златната мъгла на олтара, че Друд излезе от рамката, седнал в краката на малкия Христос. Той беше облечен в мръсната и груба дреха на рибар, сякаш току-що беше излязъл от лодката; Христос му се усмихна с доволната усмивка на момче, което вижда забавен чичо, а Тя го погледна приветливо. Дошлият взе една остра раковина със завит навътре край и я долепи до ухото си. „Ето шуми морето“ — рече тихо той. „Шуми… морето…“ — пошепна ехото в ъглите. И той подаде раковината на Христа, за да чуе как шуми морето в сърцата. Момчето с нетърпелив жест я сграбчи, тази раковина беше по-голяма от главата му, но с помощта на майка си, като я задържа с известен труд, то също като Друд я допря до ухото си, взе да слуша, с очи, устремени в онази далечина, откъдето бучеше вълната. После пръстът на възрастния човек се отпусна върху стрелката на компаса, като я движеше напред и назад — в кръг. Детето погледна и кимна.
Щом видя неподвижно застиналата в земен, дълъг поклон жена, пазачът чака известно време тя да се изправи — беше се наканил да затвори и заключи черквата. Но жената не мърдаше. Тогава, като я повика, а после я побутна, уплашеният човек донесе студена вода. Когато се освести, Руна му даде парите, които имаше в себе си, и като се позова на здравословното си състояние, помоли го да повика файтон. Това беше изпълнено. Уморена и разбита, както хората се уморяват след дълго пътешествие, тя се върна в къщи, като се питаше заслужава ли и може ли сега да живее?
Към дванадесет часа през нощта Тави се върна в Сан Риол. Всички дребни и големи събития на този ден, подобни на които не беше имала досега още в живота си, пътуваха и слязоха с нея и тя не можа да ги прогони. Те живееха и я обсаждаха под знака на Крукс. Тръгнала по стъклената галерия на старата къща, сред простряното за сушене бельо, ненужни сандъци и друг боклук, като отъркулваше с крак някоя празна бутилка или се препъваше в някоя котка, Тави напипа своята врата и като пъхна с уморена ръка ключа, замислено го завъртя. Тогава я обзе леко вцепенение, подобно на голямото вцепенение в Лис, когато, долепила крайчеца на пръста до устните си, тя стоя не по-малко от половин час пред витрината с дълбоката разсеяност на Сократ, като решаваше всичко и не реши нищо. Между вълнението и напрежението това малко вцепенение се разрази най-сетне в многобройни бурни въздишки, а също тъй в пустославен поглед върху себе си отстрани, като върху опитен човек — ей такъв един видял и патил чичо, когото сега е много мъчно да учудиш с нещо.
След като получи най-сетне окончателното кръгово движение, ключът преора тайнствените вътрешности на ключалката, стоплен от горещата ръка, и се изтръгна от желязото с трясък, като изпълни сърцето на Тави с уважение към себе си, а също тъй с желание да извърши отведнъж нещо още по-ясно. Когато влезе, тя се огледа мрачно.
Напрашената електрическа лампичка, около която веднага се появиха мухи, пламна със своята нажежена жичка сред безредието, към което, връщайки се след други впечатления, ние го забелязваме за първи път. Със студ и пустота е обкръжена всяка вещ; безжизнено като изсъхнал букет, в прах и смет ни посреща напуснатото жилище. Сякаш не сме били тук цяла година — толкова остра е нетърпеливата жажда за уют — с неугледност, останала след припрените и пълни с надежда приготовления.
Всички етажи на тази къща бяха оградени с покрити стъклени галерии, на които излизаха редица врати на тесни полуквартири, с кухня до самата врата, с малка стая зад нея, чиито прозорци са обърнати към полузасъхналите храсти на прашния двор. Тука се бяха прикътали бедни занаятчии, дребни търговци, благородни сиромаси и матроси. Тави нямаше мебели, нямаше също тъй никакви роднини. Мебелите в квартирата бяха останали от предишния квартирант, един пияница капитан, който отдавна беше напуснал своя занаят; той беше умрял от кучешка смърт по време на едно сбиване на Берадския мост; олюляло се, тежкото тяло на червендалестия старец беше съборило гнилите перила и очевидците можаха да разправят само, че когато падал, той изпсувал страшно и високо. Потокът отнесъл тялото, греховете и ругатните му в острите пукнатини на Ревящата пролука; тялото не беше намерено. От него бяха останали един скрин, чекмеджетата на който набъбваха понякога по неизвестна причина и не се затваряха със седмици — един креват, няколко сгъваеми, покрити с килимна тъкан столчета, шкаф с парцали и тютюнени кутии, един гипсов боядисан сарацин и две чинии; останалото, ако е имало нещо по-хубаво, беше изчезнало.
Тави не помнеше ни баща си, ни майка си; майка й, напуснала мъжа си, беше избягала с един минаващ красив разбойник; баща й беше постъпил на военна служба и беше загинал в едно сражение. Детството си Тави беше прекарала при една полусляпа братовчедка на баща си, като се измъчваше повече от самата старица от нейните болести и лапи, тъй като те й отнеха много сили. На петнайсетгодишна възраст един познат на леля й книжар взе момичето на работа в дюкяна си; тя продаваше книги и не си дояждаше. После той се разори и умря, а Тави напечата обявлението.
Ето биографията, в която има повече смисъл, отколкото в блестящото потропване на Казанова с подметките по полусветските дворцови паркети на света. Но не за това мислеше Тави, седнала в кухнята пред печката, където вареше чай; толкова остри бяха новите й впечатления, че тя не се откъсваше от тях. Накъдето и замислено да погледнеше, стената пропадаше в нощта като светло петно и в неговия лъчист дим над свещите на страшния ковчег се носеха сребърните гирлянди на странния уред. Ту й се струваше, че, досегнат сякаш от гигантски пръст, се върти, пъстър, огромният диск на града; ту чувството на човек, случайно попаднал в сражение и благополучно излязъл от него, се надигаше заедно с благодарствения дим от набитите й пети към уморените й очи; ту искрено се чудеше, че не е станало нещо още по-замайващо.
— Тави, скъпа моя — казваше момичето, — как гледаш на това? Знаех ли аз, че съществуват градове, където от тебе могат да останат само рогцата и крачката? Наистина Торп е Синята брада. А кой пък е Крукс? Но той е явно съвсем честен човек. Все пак е прост като теле. Той би могъл да долети със своя апарат и да седне право на масата им.
Като си представи това, тя се заля в смях, отпуснала лице в дланите си; изразителни тръпки на тиха забава, смях и удоволствие пробягнаха в разискрените й очи, които поглеждаха въображаемото през пръстите, както през було. Тя принадлежеше към онези малко наистина щастливи натури, за които всичко в света е също тъй просто, както тяхното кротко благодушие; аеропланът и пеперудката едва ли се различаваха много в очите на Тави освен с това, че в пеперудката няма бурмичка. Затова бесният възторг на зрителите й се струваше по-чуден, отколкото самият експеримент.
— Той се издигна, но каза, че ще се издигне; и каза — защо: вибрацията на звуковете, произвеждани от звънчетата. Колко хубаво излезе! Право каза един, че в изкуството на въздухоплаването започва нова ера! Отдавна е време да се правят тези неща красиви и разнообразни, както правят например мебелите.
През тези мисли, изпълнени с яркия спомен как беше обкръжена от любопитни, които си бяха въобразили, че тъкмо това момиче знае всичко, и как с бягство се спаси от тях, неотстъпно се мяркаше лицето на самия Крукс; тя все още чуваше гласа му; как той казва: „Ние скоро ще се видим.“ Защо каза това? Откъде знае, че Торп е умрял! Тя почна най-сетне да се дразни, тъй като не можа нито да обясни, нито да измисли нещо, дори гърбът й започна да я боли от размишления. „Попита ли той поне дали искам да го видя?“ — ето въпроса, в който Тави се спъна и започна да повтаря: „Искам ли да го видя?“, „Искам ли да го видя?“ — докато не й омръзна това. „Искам. Да, искам и толкова; той имаше добро отношение към мене.“ От тази мисъл тя се почувствува сирашки уморена, ограбена и изгубена; на очите й избликнаха сълзи. Тави изхлипа, изяде парче хляб, пи чай, утихна и си легна да спи, като реши твърдо да оживи утрешния рожден ден с веселие и угощение на малкото си познайници.
Като се обръщаше с лице към стената, тя докосна гърдите си и почувствува, че нещо липсва. Липсваше медальонът, оставен от нея в Лиската заложна къща.
— Но аз ще го откупя, щом продам шала — помисли момичето. — Поръчвам си хубав сън и много интересен. Искам да видя Крукс. Сигурно ще видя как летя с него насам-натам в тази негова дяволия.
Ах, Крукс, вие не знаете, че едно момиче мисли за вас и нищо не разбира и спи… спи… спи…
В тоя миг устните й се събраха на тръбичка с допрян до тях показалец; после Тави млъкна, виждайки всичко, което ние няма да видим.
В седем часа сутринта Тави се събуди и видя всичко, което виждаме и ние. Около две минути тя се разправя с изгонването на нощната свежест, която беше проникнала под одеялото, подгъваше го около себе си, разтърка очи и възстанови момента. Той имаше празнична отсенка, със загадка вчера и безпаричие днес. Между сегашното и отдавна станалото като откъс от непостижима история лежеше пътешествието в Лис.
Макар уморена, да беше спала дълбоко, тя се събуди толкова рано по вътрешна заповед, каквато несъзнателно си даваме, когато бъдещият ден ни поставя главоболни задачи.
— На тази дата съм се родила — рече момичето, като измъкна изпод одеялото ръцете си, гледаше ги и ги гледаше като че отстрани.
Със скръб намери, че те са достойни за гримаса, във всеки случай не са тъй хубави, както на статуите или на известни картини. Но нищо. Като се полюбува на ръцете, с тревога опипа краката — дали не са криви, — ами ако са криви? Измъкна единия от одеялото, като го повдигна нагоре, но освен белина, правилност и малко стъпало не забеляза нищо. Изведнъж тя си представи, че някой вижда тези поучителни занятия и като разрови леглото, скри се в него, както във вода, простря ръка, издърпа от стола хвърлената вчера дреха и се облече за удобство под одеялото.
С шал, завит във вестник, тя излезе от кухнята. Почна да среща съседите си. Весела гърбава перачка живо затропа след нея по стълбата, хвана я за ръката, завика й като на глуха:
— Мигар не си заминала? Кога пристигна?
Съпрузите Пунктир, пътуващи актьори без сцена, кокетливи старчета, поливаха с чайник саксиите с цветя; щом видяха Тави, дружно се спуснаха към нея с превзето любопитство в очите.
— Уредихте ли си работата, Тави? — рече бабичката; старецът, повдигнал едната вежда, готвеше съответен израз в зависимост от това какъв ще бъде отговорът.
— Да, вашите работи — повтори той. — Открийте в себе си талант, талант към сцената, при изгодната си фигура.
Съпругата му го пресече с леден поглед, от който, повдигнал рамене до ушите, той млъкна със сладко и приятно лице, като отърсваше от ръкава си един конец.
— При кого ще работите, моя мила? — осведоми се мадам Пунктир с тон на леко болнава.
Още няколко лица с чехли на бос крак, с луличка или фуркет между зъбите зададоха на Тави същите въпроси и на всички тя отговаряше, че не се е съгласила на скъперническите условия при трудната работа.
— Ех, как да е! — беше общият отговор.
Най-кратко момичето поприказва с Кванг, чиято масивна фигура, седнала на един тюфлек пред вратата и изпружила крака напреки на галерията, не би ги прибрала, дори да шествуваше ескадрон; човек трябваше да ги избиколи или прекрачи. Кванг беше огняр. Щом видя Тави, той само тропна с крак, но не го прибра, а си почеса гърба. Като извади от устата си луличката, каза в разпръсващия се пръстен от дим:
— Не стана ли?
— Не — подхвърли вървешком Тави. При това разговарящите дори не се спогледаха.
— Не улучи ли? — рече Кванг.
— Фию — свирна Тави.
Кванг продължи да пуши.
Настъпи един от онези упоени от своя блясък горещи и звънливи дни, когато вълнуващата се лека свежест на гиздавото утро е подобна на приветлива ръка, която докосва очите, преди те да погледнат отвъд огнената черта на чувствата в пълен и тежък цвят. Като бързаше до настъпването на жегата да се върне в къщи, Тави ситнеше припряно за да попадне в центъра, когато отварят магазините. Случвало й се беше да има работа с дюкяните, които търгуват със случайни неща с най-различно предназначение; към един такъв дюкян се обърна тя.
— Продавам този шал — рече строго на търговеца, който остави своята закуска зарад печалбата.
Дъвчейки, той почна да разглежда шала, като го въртеше пред киселото си мрачно лице така старателно, както надали са го въртели тъкачите.
— Докато вие гледате, аз ще поприказвам по вашия телефон — рече момичето и като си спомни нужните номера, почна да телефонира.
— Домът на доктор Емерсон — рече й в ухото отдалеч един женски глас.
— Е, и какво искате вие за вашия предмет? — попита дюкянджията.
— Рита в къщи ли си е? — попита Тави. — Той струваше трийсет, може би двайсет и пет няма да ви разори? — „Тя е в къщи и аз ей сега ще я извикам.“
— Послушайте, госпожице — рече търговецът, — защо да говорим излишни неща, когато аз ще ви продам същия и още по-добър дори за петнайсет, две, три, сто парчета ще ви продам.
— Но нали аз продавам — кротко отговори момичето. — Рита, ти ли си? — „Да, аз, кой е?“ — гласът беше спокоен и възглух.
— Но това съм аз, Тави.
— За дванайсет — рече дюкянджията.
— По-скоро ще го хвърля. — „Тави, какво приказваш? Не разбрах.“ — Не се смущавай, Рита, говоря с тебе и с още един. Ела днес у мене вечерта със своя дебеланко Бутс. Защо ли? Имам рожден ден.
— Вземете петнайсет — викна търговецът.
— Е, какво ще ме поздравяваш — добре, за петнайсет — стареем ние с тебе, Рита, лесно ли е да имаш почти двайсет години! Чакам те и ще те нагостя с всякакви работи. Какво? Е, бъди здрава.
Тя се отдръпна, подложи ръка, като гледаше сериозно и тъжно как стопанинът на дюкяна пуска на нея една след друга сребърни монети. Той правеше това ухилен и загледан в лицето на момичето.
— Бъдете здрава — рече той, — донесете, каквото имате; ние ще купим всичко.
— Купувам, прекупувам, припечелвам и изпрепродавам — разсеяно рече Тави, като застана на прага и се обръщаше с дяволита усмивка, — но едно няма да купите.
— Какво е то? — засегнат в своята търговска страст, попита дюкянджията, като се окуражи и потриваше ръце.
— Няма да купите рождения ден, както аз съм го купила. Ето! — Тя стисна парите, вдигна ръка и се разсмя. — Няма да го купите! Трафагатор, Еклиадор и Макридатор!
След като изтърси тези думи по подражание на окултния роман, който беше прочела наскоро, момичето смеешком изхвръкна и изчезна в блясъка на ранното слънце, което му пречеше да гледа отпреде си с бяла слепота в насълзените очи.
Като купи онова, за което беше мечтала още вчера — червена роза и бяла лилия, Тави ги забоде на роклята си. В кошницата й имаше вече яйца, месо, масло и брашно; сред провизиите стърчеше сребърното гърло на една тъмна бутилка вино; няколко портокала червенееха под батистовия й лакът. Така, въоръжена със съзнание за подвига си, тя се яви в къщи, приседна, помляска в домакински размисъл и стъкна печката.
Разпален, огънят очерта пролуките на чугунените плочи. Стаята и кухнята пламтяха от слънце; стана уютно самото безредие; розата и лилията в синичката кана за мляко, поставена на масата със свлякла се покривка, цъфтяха радостно. Като ги гледаше, на Тави й се поиска да отиде в градини, пълни със зеленото сребро на разтрозите между листата, където лехите горят от цветя и ярката като силно сърцебиене тишина властвува над чистата минута. Тя пусна месото в тенджерата, погледна наоколо и видя простия самотен час, затоплен от утринното слънце. Тогава й се дощя сърцето й да бие силно и сладко; разправи се варварски със своите припаси и набързо, като потупваше от нетърпение с крак, шляпна върху месото парче масло, решила да го посоли после, когато бъде готово; като кипеше и се сърдеше, натика в глинена чаша брашно, поля го с мляко и яйца, размеси плънката и напълни баницата. Когато попривърши тези занятия, представи си как всичко ще бъде вкусно; тогава, като погледна угодливо баницата и месото, вече малко по-грижливо пъхна яденето във фурничката; после си изми ръцете, грабна една книга и седна срещу прозореца.
Тънката миризма на розата противоречеше на сиромашията. Жажда за разкош овладя Тави; изляла на кърпичката си от шишенцето капка парфюм, тя вдъхна аромата му с вид на относително удовлетворение и сложи кърпичката до масата. Но имаше нещо в другата й ръка и тя я отвори: на коленете й падна парче старо сирене, взето пътем, от разсеяност. Както му е редът, сиренето искаше хляб. Неохотно приближи с крак един стол, на който от снощи лежеше краешник, и си отчупи от коричката. Сиренето беше толкова горчиво, че тя плюна, но като се въодушеви, грижливо изстърга с нож мухъла, отново седна и почна да дъвче, като не забравяше да се допира до кърпичката; през това време блестящите й очи бързо — отпред назад — прекосиха страницата.
В това време, когато във фурничката цвъртеше яростно месото, издуваше се и спадаше баницата, решила по-добре да загори, отколкото да отстъпи на някаква си литература, един конник от Сен Кроа летеше, вдигайки пушилка, по каменистия път към Алансенския херцог с известие за нападението на англичаните и като се държеше за конника, седеше пропитата от парфюм Тави. В това време, когато лордът, губернатор на Кале, искаше от Диана невъзможни страсти, сосът преля от тенджерата, но Тави с леден поглед рече на лорда: „О, не!“ И когато рицарят, героят на всички времена и страни, освобождаваше пленницата, баницата, разпукнала се, изля част от плънката, а Тави поруменяла, реши вече да каже на рицаря с огромния меч: „Да“.
О, вие, хора, умрели хора, с детски очи, помрачени от живота! Усмихват ви се и ви приветствуват всички, които дишат неспокойния въздух на невъзможната страна. Спеше или не Тави — тя не знаеше; но уморена видя как след армията от англичани и французи се появиха индианците. Подвързията на коя книга не ги беше възпряла? Всичко пропадна. Като прекара ръка по очите си, Тави се опомни и се върна към домакинството.
Като разтребваше стаята, тя изтриваше с парцал праха, тропаше със столовете, миеше и бършеше съдините, а от шетнята нежните й бузи пламнаха. Чувствувайки, че те горят, Тави се приближи до огледалото, като пръхтеше и плюеше.
— Тфу, тфу! Като вещица, като коминочистач; аз не съм по-хубава от този Сарацин!
Действително на носа й имаше прах, ивичка от сажди цапаше бузата й, а шията й беше посивяла от прах. Тави хвана вече пешкира, за да се избърше, но, потисната, отпусна с въздишка ръка и поклати глава:
— Няма за кого да се докарвам и да се умивам! Хубава съм си и така.
Действително тя беше хубава и така.
Няма по-сгоден момент да се опише една жена от този, в който тя сама си спомня за това; да се опише, така да се каже, при случай. Щом е настъпил такъв случай, грешно би било да го изпуснем, очаквайки нов случай. Навярно проницателният читател е забелязал, че като подчертаваме нашите думи — „тя беше хубава и така“, тоест, хубава въпреки зацапаното от прах и сажди личице, ние разбираме не класическата хармония на очертанията, която именно не бива да бъде докосната от сажди, тъй като петното от сажди за миг ще я обезобрази. Опитайте се да направите опит със статуята, като й изцапате прекрасните, ала лишени от друг израз освен израза на условно съвършенство черти с нещо тъмно, па макар и със сажди — в миг ще изчезне очарованието. Петното или ивичката ще придадат на спокойствието, което има в съвършените форми на мрамора, пагубна черта, също тъй неумолимо поразяващи завършеността, както мастиленото петно върху белия лист хартия прави изведнъж нечист целия лист. По същия начин една хубавица от главата до петите, една жена с безукорна и строга красота губи всичко, ако й се напраши носа или се изцапа бузата от мастилено петно; такава е природата на всяко съвършенство, могъщо, но и беззащитно, ако рязко отстъпи на нещо в нещо.
Ала живото и весело момиче с неправилно, но мило и нежно лице, с лъчист и топъл като тих звън поглед, чийто израз е непрекъснато разнообразен, момичето, което тъче през цялото време около себе си невидимата следа на леки и безгрижни движения; слабичко, но добре сложено, с открит и чист глас, с усмивка, която се мярка като трепет на листа лете, може, без да си навреди абсолютно с нищо, да се цапа и праши колкото му е угодно; неговата предизвикваща грижлива усмивка прелест ще победи черния данък на саждата, защото то има повече средства за това, отколкото неподвижната статуя или живата, но с бавен темп на излъчваните впечатления богиня. Може ли последната да заскача, да се закиска и да се удря по хълбоците? Не. Но това може да направи всяко просто миловидно момиче, което малко се грижи за това как ще изглежда подобен експеримент.
Ето всичко, което искахме да кажем, възползувани от подходящия момент. През това време, като изтриваше предметите, поставени на скрина, Тави завърза мислен разговор със Сарацина от гипс. Неведнъж в неговото подножие изчезналият капитан беше изтупвал луличката си, с което беше олющил боята и обкръжил краката на Сарацина с ужасни ями. Сарацинът, засенчил с ръка очите си, гледаше в далечината, а с другата си ръка се беше хванал за дръжката на ятагана.
— Е, как е при вас в Сарациния? — попита момичето.
— Ами че нищо, караме я по малко.
— Ето, казват, вие сте просветили Испания — продължи Тави, — били сте, казват, големи, но сте се смалили. Защо?
— Аз съм гипсов, не знам — рече Сарацинът.
— Слушай — сложило ръце на хълбоците, заприказва момичето, — извади най-сетне своя ятаган, свирни с него във въздуха и надай боен вик; колко години държиш дръжката, а не можеш да извадиш ятагана. Скочи и покажи!
— Това няма да го бъде — отговори Сарацинът, — но ето какво ще ти кажа, бяло християнско момиче: аз гледам в далечината, където виждам твоята съдба.
Така ясно прозвучаха тези думи, като че Тави сама ги беше изрекла. И от неподвижния поглед на гипсовата фигура с мисълта за неговата насока тя неволно обърна своя поглед натам, където гледаше мавърът; тъй гледаше стената. Но зад нейната досадна граница сияеше грамадната орифлама[8] на света, с мяркащ се син зигзаг, който беше сякаш бъдещето на самата Тави. Така често в сенките на невидимото нашата душа чертае неразгадани знаци, като се вслушва в тях и им обещава на езика на размишляващото мълчание всичко, което е лишено от думи.
В разтребване на стаята, в измиване на съдовете, в тичане до магазина, в готвене и различни отнасящи се до всичко това съображения мина горещият ден и отстъпи място на душната вечер. Но не беше забравено нищо от произшествията през паметния ден в Лис; напротив, колкото по-дълго, толкова по-упорито и по-тежко се носеха мислите, толкова по-непроницаеми ставаха събитията; в тях имаше недостъпна и неразбираема връзка. Колкото и мъчително да стягаше Тави възела от Крукс, който знаеше, че Торп е умрял; от Крукс, който беше сразил тълпата с действия, които заглушиха оскърбителната глъчка с вопъла на незабавното признание; от Крукс, който беше казал, че те скоро ще се видят и че тя няма да има нужда да работи повече — цялата сложна плетеница на възела оставаше чисто и просто една неразделима връв, която тя само вкоравяваше, като стягаше, безсилна да я развърже или скъса. Смъртта на Торп беше, изглежда, изсечен с двоен релеф медал от едно с нея и Крукс парче. Като размишляваше за Крукс, тя не можеше да му отрече сила и спокойна увереност, които я изпълваха с очакване, но като си представяше себе си и своя загубен живот, тя се смущаваше, недоумявайки какво може да има общо с нея той — човекът, който, ако не днес, то утре ще затъмни може би Едисон.
Към осем часа вечерта, когато й дотегна вече да бъде сама, Тави се спусна стремглаво да отвори вратата, щом чу някакво крадливо почукване, с което влиза човек, озъртащ се към своите следи.
— Досетих се — извика тя, — че си ти, Рита, мишле, кротуша, и твоят сигурно поотслабнал Бутс!
Рижа суха девойка с дребни черти на лицето солидно прекрачи прага, като се оглеждаше към шествуващия зад нея поклонник.
— Аз съм — провлечено рече тя, — но откъде накъде Бутс да е поотслабнал?
Зад гърба й се изкиска едно същество, толкова дебеличко и кръгло, че ако беше сложено на една страна, би могло да се върти в такова положение подобно на пумпал, без опасение да засегне която и да е втора точка от фигурата си.
— Откъде накъде Бутс да е поотслабнал? Той яде, слава богу. Но, мила, честитя ти. Бутс, честитете й. Това е торта за тебе, Тави.
Като взе с едната ръка тортата и получи кратичка целувка по устните, на която отговори с поривисто мляскане в ухото, Тави с другата ръка се вкопчи за Бутс, като го притегли близо до себе си. Бутс беше човек на около двайсет и две години, в цялата разкошна пълнота на десетгодишните великанчета, при всеки поврат на които човек си спомня младенеца Гаргантюа.
— Та вие не искате да отслабнете, Бутс — рече Тави, като го ощипа за трепналия лакът, — жалко, защото тогава щяхте да ми харесвате повече! Как сте се изпотили! Яката, изглежда, ви стяга. Рита, ти не го следиш да се изкачва по стълбите бавно — как му бие сърцето, как диша — клетият, клетият! Ще трябва да се напудрите. Искате ли да ви напудря аз?
Като се смееше, тя се спусна да вземе пухчето за пудра, но Бутс вдигна двете си ръце и се защити от това движение с най-жалък вид; искрена уплаха и смущение се изразиха на почервенялото му лице, а очите му станаха влажни, но поддал се на нещо смешно, той неочаквано прихна, закиска се и се заля в тих бавен смях.
— Да се на-пу… да се на-пу-дря — издума той най-сетне, като се задъхваше и бършеше лицето си с кърпичката, — не, не, аз никога, никога, никога… не… не се пудря! Благодаря ви. Бъдете здрава!
Тези казани набързо, но с горещо отвращение към пудрата думи на Бутс накараха домакинята да се тръшне на столчето, като сдържаше обезсилващия я смях с ръце, притиснати до лицето; дори Рита се разсмя с благодушно спокойствие.
— Ала, миличка — осведоми се тя, — ти си така възбудена, че ме обзема тревога. А? Какво става с тебе?
Ново почукване на вратата прекъсна тази забележка.
— Цялата вечер ще бъда такава! — успя да каже Тави. — Виждаш ли, мила моя, хванали са ме нервите.
Като продължаваше да се смее, тя отвори вратата и прие в прегръдките си една чернокъдра, с мургаво лице мъничка маймунка с огромна шапка, Целестина Дюфор, която работеше заедно с нея в книжната търговия.
— Здравей, Целестиничке, здравей!
— Честитя ти, Тавушке, честитя ти.
— Да, старостта не е радост. Целестинке, негоднице, с кого си дошла? Ах, това бил твоят брат!
Като се хванаха за ръце, те скочиха един пред друг три пъти; после Тави беше изискано и ловко поздравена от Флак, брата на момичето; неговите маниери, насмешливото, самоуверено лице, особеният блясък на заучените и лекомислени жестове, популярни на публичните балове, правеха този юноша опитен кавалер, досетлив във всяка минута.
— Да цъфтиш и украсяваш жизнения път, като разцъфтяваш всяка година все по-разкошно и по-ярко! — така завърши той честитката си.
Като изслуша внимателно с неподвижна усмивка тази тирада като присъда. Тави тържествено му подаде изпънатата си като пръчка ръка и като друсаше бясно ръката на любезния гостенин, рече с въздишка:
— Ах! Вие ми пронизахте сърцето! Прониза ли ми той сърцето или не? — веднага забръщолеви бързо-бързо тя към всички: — Прониза или не? Прониза или не? Прониза или не? — като се натъкна на учтиво отдръпналия се Бутс. Навел умилно глава, дебелакът с жар изклокочи:
— Не, не, не! — и боязливо погледна към Рита, но неговата постъпка беше посрещната с милостива гримаса.
Тогава Тави се накани да изблъска гостите от кухнята в осветената чиста стая, но през полуотворената врата долетяха отдолу металически трели на мандолина, при което Флак със смръщена вежда забеляза:
— О, ето идат Ралф и Мъри!
И наистина двама едри млади хора, изтикали напред също такава едра, снажна, с мъжествен вид девойка, с некрасиво, но приятно лице, застанаха срещу вратата, издали напред единия си крак, и като докоснаха с ръка кадифените си барети, изтръгнаха от струните „безумно увлекателен“ валс. Те така и влязоха с валс, така и се поклониха, без да престанат да свирят. Тогава най-очарователният дявол, който е седял някога под фуста, изписка и дръпна девойките за прасците, те се спуснаха със стон към кавалерите, прилепиха се към тяхната прегърнала ги ръка и се завъртяха на едно място, тъй като дори за пиленца би било немислимо да се въртят кръгом в такава теснотия. Макар че Бутс се обръщаше повече, отколкото танцуваше, Тави, изглежда, беше доволна.
— Но вие танцувате прекрасно! — пошепна тя. — Така леко, като пухче!
И добрият шишко от все сърце й прости дръзката пудра. В това време високата девойка, която се наричаше Алиса, прехладнокръвно мачкаше и въртеше в ръката си превзето сияещата Рита; най-сетне Целестина се блъсна гърбом в един от музикантите и валсът свърши.
— Тъй като вие сте по-живописни — рече Тави на юнаците с баретите, еднаквият костюм на които се състоеше от сини блузи с червени атлазени яки, — ние ще се поразмесим. Какво ще стане, ако поставя само вас до себе си — тъкмо вас, Мъри, защото вие ми се усмихвате приятно и освен това бялата ми рокля и черният ви колан си подхождат взаимно! Ралф, мило детенце, елате насам! Алиса, дай, мила, да се попритисна малко към тебе.
Те се прегърнаха и се погалиха по главите със смях и сърдечност.
— Ето сега някак си е по-радостно — хайде, вървете, вървете, сядайте всички, всички, всички! Този стол е без един крак; този, макар и да има всичките си крака, е крехък за вас Бутс; е, седнахте ли всички? Ух!
Така като бъбреше, смееше се, избутваше един и поставяше да седне друг, преместваше трети, Тави нагласи всички около кръглата маса, като седна сама между Алиса и Мъри. Не без гордост гледаше тя масата. Алиса беше донесла сладка баница, Рита — торта, Ралф измъкна един салам, а Мъри кутия захаросани плодове; освен това, като си смигнаха, те си обещаха с дебел глас „да пийнат както трябва“, поради което дамите, изхъмкаха, свиха рамене и се попитаха една друга:
— Разбираш ли нещо? Не. А ти? По-малко и от тебе!
От този момент човек можеше да види Тави в три положения: седнала, като се върти на стола и маха пред себе си с показалеца, свила останалото юмруче, сякаш в него има орех; станала, за да тупне с крак и усили с това значението на някои свои стремителни думи, и хвърчаща в полуприведен вид над наредената с чинии маса. Тя се смееше и приказваше непрекъснато, но нещо й лежеше под сърцето като камък и й пречеше да въздъхне свободно. Така боли понякога зъб, боли, когато си спомниш за него.
Как хората ядат и пият — ние знаем, и само ако дръпне изпусната лъжица или се задави, пръскайки от устата си кафето, смешливият съсед и предизвика писък и отдръпване на столовете — заслужава да се спомене за това.
— Какво стана с твоето пътуване, Тави? — попита Алиса, като погледна към Рита.
— Ти нали не си се отказала да работиш изобщо? — рече Рита. — Наистина твоят празник е добре дошъл за някой!
Тави обърна чинийката, подхвърли я, улови я и почна отново да я подхвърля, като казваше:
— Онази работа изтървах, изтървах! Закъснях. Там се е наела друга.
Изведнъж й се поиска да разкаже всичко, но щом отвори уста и очите й вече блеснаха, почувствува, че не може. Има минути, до които е невъзможно да се докоснеш без учудване, а може би и без усмивка от страна на слушателите, във всеки случай тях ги разказват очи на очи, а не в трепета на весела вечер.
— А… е… е… — с тези подобни на цвъркот звуци се ограничи слабият й порив; тя порозовя и бутна Мъри, като му написа с пръст по бузата: „фю“.
— Да оставим това — рече равнодушно Тави, — днес не ми се иска да говоря за моята несполука.
— Добре, така да бъде! — извика Ралф, като се удряше по коляното. — Да се заемем със същественото. Донеси бутилките, Мъри, тирбушон имам.
Без да каже нито дума, Мъри стана с луничавото си лице, излезе и се върна с бутилките, които висяха между пръстите му с гърлата си като гроздове.
— Ето това се казват ръчища — рече Флак. — Но къде беше тази благина?
— Като се страхувах, че ще заварим всички пияни — рече Мъри — и не желаех гибелта никому, аз ги оставих в коридора.
След като се покиска, компанията почна да разглежда етикетите. Целестина, обикаляйки с пръсти буквите, прочете: „Ром“.
— Ром! — извика тя с ужас. — Но това ще ни убие! Ти ще пиеш ли тази мръсотия, Алиса? А ти, Рита? Аз — не, за нищо на света.
— Има и мискет — учтиво възрази Ралф, — ето го, водичка за канарчетата, позор за пиещите и нищета на философията!
— А какво е това? — попита Рита, като сериозно се вглеждаше в бутилката.
— Обикновено рациново масло — рече Мъри.
Накрай си поприказваха и се пошегуваха по този повод всички и Мъри почна да налива; дамите му подаваха чашките си, като притискаха отмерващото пръстче почти до самото дъно, но постепенно го вдигаха нагоре, колкото повече се издигаше равнището на кълколещото от бутилката вино.
— Ами моята, моята, моята скромничка бутилчица, която купих — рече Тави, — да я донеса ли?
— Непременно, непременно! — извикаха мъжете. Бутс се потеше тихо, кланяше се и сияеше, като си бършеше лицето.
— Тогава да пием! — предложи по-нетърпеливият от другите Флак.
И кой сръбна, кой гаврътна чашата си и стройните честитки зашумяха около Тави, която се позадави леко от виното, кихна, като нервно замаха с ръка в знак на благодарност.
— На всички, на всички, на всички! — рече тя, като веднага си помисли: „Интересно как би ме поздравил моят тайнствен познайник Крукс?“
Но един възглас пресече мислите й:
— Аз трябва да ви разкажа — продължи този, който беше издигнал глас, това беше Мъри, — че в извънредно интересния брой на днешния вестник прочетох една поразителна работа и мислех, Тави, че вие може би сте чули вчера за това, тъй като сте били в Лис.
— Аз също четох. Глупости — рече, като дъвчеше баницата, Рита. — Нещо невероятно.
— Та вие не знаете ли? — извика Мъри — Аз нося този вестник. Става дума за новия изобретател. Той е полетял така, че всички са ахнали. Мигар не сте чули нищо?
Като сдържаше признаците на тревожното си вълнение, Тави невинно се обърна с лице към него и замига с вникващо недоумение, леко оцветено от безгрижното усилие на паметта.
— Чух — провлечено рече тя, — чух нещо такова, нещо от този род, но трябва сигурно да съм задрямала и съм проспала това, което говореха във вагона. Хайде, четете!
Мъри разгърна вестника и потърси статията, която го беше поразила.
— Тихо — рече Рита, макар всички да очакваха мълчешком четенето: но Мъри все не можеше да намери отведнъж необходимата колонка. Събраните, покашлювайки, очакваха да започне четенето. Беше тихо; на тази тишина отговори изведнъж станалата неприятно ясна външна тишина около къщата; като че отведнъж тя потъна в сън, като че заспа и целият град.
— Какво е това, колко тихо е навсякъде! — забеляза, като се оглеждаше нервно, Алиса. — Мигар е вече толкова късно?
— Ето — рече Мъри, като раздипляше вестника. — Съдете сами какво вълнение е настанало в Лис. Слушайте! — Но той се спря, както незабавно спряха вниманието си на друго нещо и всички: бързо, силно почукване накара четецът и слушателите да се вцепенят.
— Какво е това? — възкликна Тави, но още по-силно и по-настойчиво екнаха нови удари и побледняла слабо, тя се запъти с обезпокоено лице към кухнята, като прикани с жест всички да седят спокойно. На вратата я изпревари Мъри; като отстрани девойката, той силно разтвори вратата; зад нея, в тъмнината, се разшава тълпа.
Кой разбрал, кой успял да разбере в какво се състои работата, всички наскачаха и се развикаха вече, като тропаха със столовете, но Тави с притисната на гърдите ръка отстъпваше крачка след крачка към стаята.
— Гръм и мълния! — рече Флак, оглеждайки гостите; като него се оглеждаха един друг всички, виждайки, че са бледни и поразени. Но Тави с прималяло сърце можеше само да диша бързо, без да вярва на очите си. Шест стражари я заобиколиха; още двама, влезли, се спряха на вратата; останалите, разединили гостите, изпълниха цялата квартира, като станаха зорки и неподвижни, и в лицата им блесна нещо непреклонно, готово да се възпламени по заповед.
Както предметът, на който току-що сме се любували спокойно и безгрижно, изтръгнат за миг из ръцете ни от чуждо, изпълнено с омраза движение, изчезва с поразила настроението болка на вътрешен удар, така изведнъж беше изтръгнат, счупен и захвърлен веселият цвят на тази вечер. Страхът впи мъчителното си жило в примрелите сърца на бледите гости; скочили, те извикаха и се спогледаха, виждайки по лицата на другите колко бледи са сами, как са сковани и потресени от вида на оръжието.
— Тави! — извика Алиса.
— Не мога да разбера нищо — рече ядосано момичето, като разглеждаше мрачно спрелия на прага човек в черен мундир, който на свой ред втренчено я гледаше. С опитен поглед той отбеляза центъра на сцената; в ръката си държеше чанта, като стискаше с другата ръка своята остра брадичка.
— Та обяснете де, какво значи всичко това — рече Тави, като се мъчеше да се усмихне, — вие ли сте ги довели? Вижте как ни изплашихте. Аз цялата още треперя. Сбъркали сте, разбира се? Тогава извинете се и си идете; и то ще видя още как да ви простя. Това помещение заемам аз. Мене ме наричат Тави Тум. Ето всичко, което не е било необходимо за вас да знаете.
— Тави Тум — рече непознатият, — да установим вашата личност — тъкмо това ни е необходимо. Вие сте арестувана.
Тези думи извадиха от вцепенение всички. Тави с едно движение на рамото оттласна сложената върху него ръка на стражаря и се дръпна в ъгъла, като обърна обляно в сълзи и досегнато от надменна усмивка лице. Ралф и Мъри се спуснаха в средата на стаята, за да попречат на стражарите да хванат домакинята.
— Вие сте се побъркали съвсем — горещо заприказва Мъри, като протягаше ръце, за да задържи спусналите се войници, — засрамете се!… Няма по-безобидно и кротко същество от това момиче, което нападате седмина!
Движението на един лакът го отхвърли.
— Тук има човек, който знае какво прави — троснато отговори чиновникът. — Или искате да арестувам и вас?
Хвърлила се на кревата, Целестина ридаеше горчиво, Рита, треперейки, повтаряше безсмислено, като се озърташе с жалък смях:
— Да си идем, да си идем оттук. Боже мой, какъв ужас!
Но Бутс, който изведнъж побесня, затропа с крака, грабна един стол и го запокити.
— Да не сте посмели, няма да позволя! — разпалено се развика той.
— Да мълчиш! — високо рече стражарят. Бутс, изглежда, се уплаши, млъкна с негодуващ вид, поколеба се и стихна.
Сега, когато беше казано всичко най-страшно, настъпи, както това става в случаите на бързо и напрегнато действие, кратка тишина, подобна на ужасна и неподвижна картина, която обаче остава в паметта завинаги. Всички погледи биха устремени върху пленницата, която се мъчеше напразно да се изскубне от четирите силни ръце, които механически я държаха. Плачейки, с отворени отмъстителни очи, с презрително стисната, но пълна със сълзи уста, докато лицето се гърчеше и тъгуваше съвсем по детски, Тави престана най-сетне да се дърпа и измъква, но стиснала колкото може ръце, рязко и внушително ги раздруса. Тя говореше и се задъхваше:
— Аз настоявам — рече тя с целия жар на отчаянието — да ми обясните вашата постъпка! Днес аз имам празник, рожден ден, а вие ме хванахте като улична крадла! Ето моите гости, моите приятели — какво ще помислят те за мене?!
— Тави, глупачке! — побърза да я пресече Алиса, като си изтриваше сълзите. — Не говори глупости.
— Ще помислим, че си кибритлия момиче — рече Мъри, като и стискаше ръката. — Послушай, с тези хора е безполезно всяко препиране. Ние ще останем да те чакаме. Не ги бий и тръгвай, щом е така. Грешката е много груба. Дявол ги знае каква каша са забъркали там.
— Една дума — рече Тави на човека, който ръководеше ареста, — коя е причината за вашето мръсно дело?
— Ще ви бъдат дадени обяснения на място — рече ръководителят, като посочваше с поглед на войниците пътя към изхода. — Аз действувам по заповед и абсолютно нищо не знам.
— Лъжете — отговори Тави с гняв и горчивина, — лъжете, свикнали сте да лъжете. Какво правите тук с цял отряд? Отново ви питам: защо е тази подлост?
— Стига — рече чиновникът, — сбогувайте се и вървете долу безпрекословно. Ще ви откарат. Ей, господа — той се обърна към гостите, — ще задържа всички ви за известно време. Предстои обиск. Докато той не свърши, никой няма да излезе оттук.
— Позволете ми да ги прегърна — рече Тави на стражарите. Те я пуснаха; тя прегърна приятелите си, като се повдигна на пръсти, когато стигна до Мъри и Ралф, и целувайки ги, намаза всички със сълзи. Войниците не се отдръпнаха от нея нито крачка; подадоха й шапката, шала, вълнения жакет. Като тикаше в скрилите се ръкави треперещи ръце, тя набързо се съсредоточи, отговори на възклицанията с въздушни целувки, помаха с ръка, излезе сред гърмола на сабите и ботушите и забелязала, че чиновникът се обърна на забавянето с такъв вид, сякаш искаше да й се скара, спокойно изплези език.
Стиснала зъби, като гълташе сълзите си и трепереше, сякаш тласкана от убийствен вятър, Тави бързо тръгна по коридора сред близко крачещите й наоколо войници. На двора, долу, се движеха фенери, тропаха копита; от вратите на съседните квартири поглеждаха деца и жени, вкопчени един в друг, сякаш и тях ги заплашваше беда. Със страх и въпрос гледаха те помътнялото лице на момичето. Тави с последни сили кимна или безпомощно се усмихна на онези, които познаваше. Когато шествието се изравняваше с една такава, изпускаща светлина и гласове врата, тя отведнъж се хлопваше и от нея долитаха глухи ругатни. Войниците бързаха: двама вървяха напред, като махаха с ръка на оня, който идваше насреща им случайно, да се дръпне от пътя, и човекът в миг се притискаше до стената; само Кванг, който беше застанал неподвижно насред коридора с пухкаща между зъбите луличка, се оттегли толкова бавно, че стражарят заплашително изтегли сабята си.
— Аз нищо не мисля! — успя да извика Кванг на момичето. — Довиждане с тържество!
Тави го стрелна с очи така изразително, че той разбра целия й смут.
— Е, да — долетя подире й, — хванаха я като птица и нищо повече.
Тези тъмни, но горещи думи още я топлеха с порива на топъл вятър, когато всички внезапно се спряха: на стълбата се втурна един войник, като викаше:
— Каретата замина! Там побесняха всички коне: треперят и теглят, кочияшът не можа да направи нищо. Дръпна, и те я понесоха!
Шум от възклицания заглуши тези думи; между това шествието се скупчи и когато се изравни вече, прозвучаха припрени заповеди. С дълбока наслада слушаше Тави как част от войниците, оставили я, затрополяха по стъпалата надолу — да оправят и изясняват нещо.
— На — рече тя през зъби. — Конете са по-умни от вас!
Останалите с нея, като я бутаха, отведоха девойката до един озарен от прозорците на къщата двор, където, метнали се на седлата, с мъка задържаха подплашените от нещо коне, които цвилеха и биеха с копита, дърпаха се назад или отскачаха с пръхтене, изпълнено с ужас.
— Е, какво да правим? — рече някой с яд.
— Тури момичето на седлото — викна друг. — Отваряйте си очите, че случаят е опасен!
— Приготви оръжието!
— Стой: дръж арестуваната в средата!
— От какво се бои той? — прозвуча предпазлив шепот.
— Това никой не знае, тук самият дявол нищо не може разбра.
Доведоха Тави до коня; към нея се простря ръката на наведения от седлото войник; друг, зад момичето, неочаквано и силно я повдигна. Тя се дръпна, като удари отчаяно с крак в слабините на коня, поради което конят внезапно препусна през вратата на улицата, откъдето звънливият, разцепващ трясък на подковите по калдъръма даде на всички да разберат, че конникът едва сдържа готовото да захапе зъбника на юздата животно; то хъркаше и цвилеше. Тогава се чуха бесните викове на спусналите се хора.
— Ех, дявол да го вземе това момиченце — каза оня, който държеше Тави.
— Не искам — мрачно рече тя, като се бореше с увличащия я хаос от хващания и блъскания на корави ръце, на които почти не можеше да се съпротивлява.
— Каква нощ! — чу се над ухото й.
— Дайте по-близо фенера! — викаха встрани.
— Не мога да се справя — рече стражарят върху седлото, с когото трябваше да язди Тави. — Застанете от двете страни и дръжте за юздата този дявол.
Беше тъмно, като на човек с вързани очи: ни звезди, ни луна; редките фенери в покрайнината блещукаха отдалеко. Вятърът налиташе на пориви. Сякаш в този мрак завинаги беше забравен денят и беше изчезнало всичко освен тропота и гласовете. Фенерът, подаден от една припряна ръка, озари пред Тави каските на хваналите я войници и вирнатата с юздата нагоре конска глава с безумие в огромните очи; от устата й течеше пяна. Сега всички викове и гласове бяха в тила на момичето; най-сетне я хвърлиха почти на седлото, където, хваната за талията от неотстъпчива като обръч ръка, тя се озова седнала с пламнало лице, изгорено от изсъхналите сълзи.
— Препусни, Прост! — викнаха на войника, който откарваше Тави. — Хей, отдръпнете се, всички на седлата и го догонете; отваряйте си очите!
— Пусни коня — рече стражарят.
Тези, които държаха коня, побягнаха настрани; войникът се метна, ахна и преди да стихне във вцепенения слух гърмът на изстрела, заплющял сякаш по лицето, той разтвори ръце и се строполи с главата надолу, а Тави, изгубила равновесие, се свлече от седлото; кракът й се подгъна и паднала, тя помисли, че е убита. Конят изцвили и изчезна.
Взрив от викове, тропот и чаткане на саби нахлуха от всички страни. Станала, Тави се опря до стената, където тозчас я хванаха, като я друсаха с ярост и злоба, тъй като помислиха, че е стреляла.
— Претърсете я, вземете й револвера! — викаха пред лицето й. — Вържете я!
Оскърбена от грубото докосване, Тави ловко измъкна ръка и удари по лицето най-близкия до нея; в това време три изстрела, тласнали звънливо тъмнината, с блясък, който шибна очите като че сред самата бъркотия, преобърнаха всичко; като се олюляваха, двама войници отстъпиха и се строполиха със стон; останалите извън себе си се спуснаха, накъдето им видят очите, като се хващаха и отблъскваха един друг в залисията.
— Убиват ни! Какво гледате, трябва да блокираме къщата и цялата улица! На конете! Къде е арестуваната!?
Тави, изстинала, се притисна до стената с вдигната за защита ръка; изнемогвайки от страх, тя почна да вика в това време, когато паниката и грохотът на конските копита заедно с тебеширения блясък на сабите се въртяха около нея, като й подкосяваха коленете. Изведнъж досам ухото й прозвуча бърз шепот:
— Въздръжте се; подчинявайте ми се в пълно мълчание.
— А кой сте вие? — със също такъв шепот, задъхвайки се, попита момичето.
— Аз съм Крукс.
Тя не успя да се опомни, когато около гърба й се обви с рязко и спокойно усилие една ръка, която я откъсна твърдо от земята; в същото време шумът от бъркотията се отдалечи, като че върху него хвърлиха голяма черга.
Той я вдигна на ръце, като обви с тях лекото тяло на девойката тъй спокойно, като че нищо не го заплашваше, и полека се поправи, когато забеляза, че рамото й е стиснато от лявата му ръка. Но нейните чувства бяха вече притъпени и само дълбоката въздишка, която поемаше с болка нова сила за изнемогналото сърце, показа на Друд колко й е било тежко и колко леко й е станало сега.
Тя беше потресено кротка и безкрайно блажено слаба. Но чувството на пълна безопасност я обхващаше вече с равномерна топлина; тя сякаш се беше скрила в затворилата се зад нея дебелина на стената. Това впечатление се поддържаше от абсолютната тишина, в далечините на която се мяркаха само подобни на шума на роклята или на плясъка на глуха струя неравни и нищожни звуци, поради което тя помисли, че е скрита нейде наблизо до къщи, в случайно, но недостъпно място. По лицето й се плъзгаше, разхлаждайки сляпото й око, вятърът, което можеше да се случи само на открито пространство.
— Та помогнете ми — рече тя едва чуто, — обяснете ми всичко и колкото се може по-скоро, лошо ми е; разсъдъкът ме напуща. Вие ли сте? Къде съм сега?
— Търпи и вярвай — рече Друд. — Не е още време за обяснение; по-добре сега мълчи. Говоря ти това без заплаха. Много ли ти е неудобно?
— Не, нищо. Но не бива да ме държите повече. Аз ще се изправя, пуснете ме.
— И за това ще дойде време. Там, където ние стоим, е мокро. Аз съм до колене във водата.
Тави инстинктивно подви крака. Думата „ти“, с която Друд се обръщаше към нея, не засегна нищо в нейната притиснала се за спасение и защита душа, той говореше на „ти“ с простотата на човек, който владее положението, без да придава значение на формата. Тя замлъкна, но нестихващият вятър като загадка се лееше по лицето й и момичето не можеше да разбере нищо.
— Няма да говоря — виновно рече Тави, — но мога ли да ви попитам само за едно, с две думи?
— Хайде говори — съгласи се кратко Друд.
— Защо е толкова тихо? Защо има вятър в тези стени?
— Вятърът духа през прозореца — рече Друд след кратко мълчание. — Ние сме в стария склад; прозорецът на склада е разрушен; той се намира, по-ниско от земята; водата и вятърът се разхождат в него.
— Няма ли да потънем?
— Не.
— Само две думи исках да кажа и нищо повече, мълча.
— Виждам.
Тя затихна, като поклащаше крак, провесен върху сгънатата ръка на Друд, с цел да изпита неговото настроение, но Друд строго повдигна крака, като каза:
— Колкото по-малко мърдаш, толкова по-добре. Чакай и мълчи.
— Мълча, мълча — обади се бързо момичето; едно странно явление беше обърнало цялото й внимание към един кръг от светлинен прах, който стоеше неподвижно право пред нея като фосфорна мъглива рисунка; по нея бавно като мухи сновяха една жълта и една червена точка.
— Какво свети? — попита неволно тя. — Като че въгленчета са разсипани там; та обяснете ми най-сетне, Крукс, мили мой — вие ме спасихте и сте добър, но защо да не ми кажете веднага?
Като мислеше, че тя ще заплаче, Друд предпазливо погали нейната хладна от вятъра ръка.
— Във влажния зимник свети, гние сводът; гнилите греди са пълни с микроскопични насекоми; под нас има вода и гнилотата, блещукаща от светлина, е отразена в нея. Ето всичко — рече той, — скоро ще се свърши.
Тя повярва, погледна нагоре, но нищо не видя: над нея виснеше ветровит мрак, скован от тишината, докато отраженията във водата, за които говореше Друд, се меняха и преминаваха от една рисунка в друга, очертаха се в разсеян полукръг. Нейната мъка най-сетне достигна предел; жаждата да разбере онова, което се вършеше около нея, се превърна в болка на остра възбуда — още малко и тя щеше да избухне в ридания и безумен вик. Треперенето й се усили, дишането й беше изпълнено със стон и тъга. Разбрал това, Друд стисна зъби, вкаменен от напрежение, и увеличи двойно бързината; най-сетне той можа да каже:
— Гледай. Виждаш ли този прозорец?
Като гълташе сълзите си, Тави разтърка очи, загледана по някакъв наклон надолу, където без перспектива, което придаваше на посоченото от Друд явление привидно достъпна за ръката близост, сияеше в тъмнината тесен вертикален четириъгълник, вътрешността на който димеше със смътни очертания; като се вгледаше, човек можеше да вземе четириъгълника за прозорец; той се увеличаваше с онази незабележима осезателност, която дава например часовниковата стрелка, ако не откъсваме от нея очи. Този момент, притиснат до магнита на катурнатото съзнание, се разположи като железни стърготини в един неподвижен рисунък; страхът изчезна; весело, безсмислено „ура“, преляло, гръмна в ушите на Друд с ликуването на озарилата всичко догадка и Тави заскача в ръцете му подобно на заловено по време на игра козле.
— Нищо повече, само един странен, извънредно чудноват сън — рече тя, като се смееше; — е, сега с вас ще си поприказваме. Насъне не е срамно; никой няма да узнае какво правиш и говориш. Каквото искам, това ще изтърся; жалко че ви виждам само насън. А дали да не се събудя? Но сънят не е вече страшен… Ние ще трябва да си обясним едно-друго, уважаеми Монте Кристо. Не смейте, не смейте да ме притискате силно! Но можете да ме държите. Насъне аз няма да се посвеня, голяма работа. Знайте, че сте приятен на сърцето ми. А аз приятна ли съм ви? Къде е вашата машина със звънчета? Отгде знаехте, че е умрял старецът? Кой сте вие, кажете ми, тайнствени човече? И как живеете? Не ви ли е отегчително, не ви ли е тежко между бездарните глупци?
Говорейки така, тя се смееше и друсаше неговата послушна ръка, като се притискаше към гърдите му, където се чувствуваше уютно, и размишляваше в същото време за правата на съновидението не без укор към себе си, но с извънредна леност и умора.
— Изчервявам ли се? — мислеше тя гласно.
— Та това твой сън ли е? — попита Друд така особено, както звучат гласовете насъне.
— Е, да, сън — безгрижно повтаряше момичето, като държеше ръката му и гледаше приближаващия прозорец, — сън — повтори то, като вдигна глава, за да разгледа керемидите. Прозорецът ги обхвана и се прехвърли отзад.
— Сън — каза тя, като тупна с крак и разтърка очи. Друд вече я пусна. Отеклите й крака я накараха да се опре на масата и от движението едно канче със звън се търкули по плочите на пода. Стебс мълком го вдигна, светнал и усмихнат с цялото си същество.
Тя трепна, изправи се и премести поглед от Стебс върху Друд; отстъпи развълнувана, взе канчето и го хвърли отново, като се вслушваше как дрънка тенекията. Неразложимият на призраци глас на предмета й откри истината.
— Това не е сън — продума бавно момичето, като сядаше и скръстваше ръце; блесна всичко и прокънтя в нея с чуден удар.
Друд погледна Стебс, като му каза с ръка, че трябва да си отиде. Тави стисна ръце, пристъпи две крачки, така че Друд беше сега до нея.
— Погледнете ме дълго!
Той я погледна с онова изражение, желанието за което отгатна в нея — покорно и просто.
— Сега не ме гледайте.
— Бог да ти е на помощ, аз не гледам — продума развълнувано Друд, — седни и овладей сърцето си. В себе си ще намериш всичко.
— Не ме закачайте, не ме разприказвайте — едва чуто рече Тави. — Инак нещо ще се обърка…
Но станалото с целия си размах не беше по силите й. Тя трепна.
— Твърде много е всичко това — рече Тави, като се вглеждаше в Друд с бледо и измъчено лице.
Фактите бяха по-силни от нея и тя не можеше да ги преодолее нито с разсъждение, нито с вълнение; животът я захвърли тъй рязко на другия бряг, от който предишният се вижда само в мъгла, а този е поразителен, но мълчи.
— Още ме болят ръцете, така ме стисна войникът. Питам се — за какво?
— Тебе те следяха, защото мислеха, че ще узнаят къде се намира Друд. Ние си разменихме няколко думи, когато моите звънчета бяха още забава, когато ти със своето прекрасно сърце застана в защита на осмяния. Затова подир тебе вървеше, а после пътуваше един приличен човек с уморено лице. Казвам се Друд — чувала ли си за мене?
От лицето й не изчезваше замислеността и покорността, а погледът й, блуждаейки с тиха разсеяност, беше пълен със сянка — той не мъждукаше, не блестеше. Впечатленията й се бяха спрели, бяха застелили съзнанието с огромно сляпо петно и Друд разбираше това, но не се тревожеше.
— Не, не съм чувала — каза момичето, както преди безучастно, — но вие кой сте?
— Аз съм също такъв човек като тебе. Искам ти да бъдеш спокойна.
— Аз съм спокойна. Добре ми е с вас. Тук е тъй хубаво. А това какво е? — Тави слабо показа с ръка. — Нали е старинен замък?
— Това е фар, Тави; но той, а също тъй и всички мои убежища — те са много — са за тебе замъци и ще бъдат замъци. Всичко това е за тебе и на тебе.
Тя помисли, после се усмихна.
— Така значи! Но какво пък… какво пък… с какво съм се отличила?
— Навярно с това, че сама не знаеш с какво. Но аз вървях, а ти ме спря. Наистина минаха не много дни, ала време е да се грижа за тебе и с открито сърце да те слушам. Ние, самотните сред множеството нам подобни, живеем по други закони. Час, година, пет или десет години — не е ли все едно? Бърках и аз, но се научих да не бъркам. Аз те призовавам, момиче, мое родно сърце, да вървиш с мене в недостъпния може би за всички свят. Там е тихо и ослепително. Но тежко е за самотното сърце да отразява този блясък; той става като блясък на лед. Ще топиш ли заедно с мене леда?
— Всичко ще кажа… Ще кажа всичко; но сега не мога. — Тя дишаше слабо и тихо; погледът й беше странно спокоен; навремени тя си шепнеше или поклащаше глава. — Та аз съм непридирчива; все ми е едно; само да няма тъга.
— Тави — рече Друд, така високо, че кръвта се върна на лицето й. — Тави, събуди се!
Тя погледна ръцете си, прекара пръсти по очите си.
— Мигар спя?! Но наистина — всичко е в мъгла наоколо. Какво е това? Какво става с мен? Събудете ме!
Той сложи ръка на главата й, после я поглади като развълнувано дете.
— Сега ти ще станеш това, което си, Тави; мъглата ще се разсее и всичко ще престане да бъде чудесно и странно; всичко е просто, когато двама мислят за едно. Гледай — маса; на нея хляб, пържени яйца, кафениче и чаши; в това помещение живее пазачът на фара, Стебс; лош поет, но добър приятел. Той наистина е мой приятел и аз ценя това. Тук се роди и твоят образ — преди година, една нощ, когато свирехме на стъклена арфа от шишенца; а после аз вече те виждах винаги, докато не те намерих. Ето всичко; същото, както и у другите, и хората са същите. Само на един от тях — на мене — беше съдено да не знае ни разстояния, ни височина; във всичко останало отстъпвам значително на Стебс; той е и по-силен, и по-сръчен, а също тъй отлично плува под водата, на което не мога да се науча, затова понякога му завиждам. Искаш ли да повикам Стебс?
— Искам. — Тя погледна отдолу застаналия пред нея Друд, после хвана ръката му с двете си ръчици и замижа, силно я раздруса, напрегнала лице; отвори очи и се разсмя със смях, пълен с тихо удоволствие. — Вие още много ли неща ще ми покажете?
— Достатъчно, за да не ти бъде никога отегчително. Стебс!
Той почна да вика, като отвори вратата.
— Ида, ида! — рече Стебс от стълбата, където стоеше и чакаше да го повикат. Той беше сресан, беше измит и макар това да ставаше нощем, панталоните му бяха почистени с бензин и сапун.
— Колко е хубаво! — рече той. — Каква прекрасна нощ! Не ми се иска да откъсна очи от звездните светове и аз ги разглеждах… Какво казахте?
— Стебс — пресече го Друд, — седни; за втори път се сбогувам с тебе така внезапно. Но с мене е животът, който търсех, и на него му е потребна сериозна почивка. Онези, които ние не обичаме, вече знаят за фара. Затова аз няма да се задържа, само ще похапнем. Но ти ще бъдеш известен скоро и ще дойдеш завинаги.
— Благодаря, Гора — рече Стебс. — Как се нарича новият приятел?
Друд се засмя:
— „Големият малък приятел“ се нарича, „Тави“ се нарича, „Бързият ручей“, „Пленителният звън“…
— Да, ние сме четиринайсет — добави Тави, — но не всички са преброени. Впрочем останалите ги знаете… А това е истина, аз съм ваш приятел, приятел, само че дали завинаги?!
— Той знае. Той е Гора — рече Стебс, като пълнеше чинията на момичето. Но тя не можа да хапне, само пийна бързо кафе и отново почна да гледа поред ту Друд, ту Стебс, в това време, когато Стебс питаше Друд къде ще отиде сега. Мъчеше го любопитството. Момичето не беше съвсем по неговия вкус, но Друд го беше донесъл и го пазеше, затова Стебс разглеждаше Тави с недоумението на пощенски раздавач, който е отворил шифровано писмо. Но беше му съдено да свикне и да се привърже към нея много скоро — много по-скоро, отколкото предполагаше в този миг той, който мислено беше свързвал винаги Друд с Венера на Танхойзер, каквато е изрисувана на платното, по-рядко с Диана, още по-рядко — с Психея; неговото психологическо разочарование беше все пак приятно.
Любопитен като коза, Стебс обаче се сдържа да пита за събитията, защото знаеше предварително, че няма да получи отговор, тъй като никога Друд не бързаше да открива душата си на онези, които я бяха досегнали ненавреме. Но все пак той каза няколко думи:
— Ти ще си помислиш, че съм я спасил, когато узнаеш по-късно какво е било; не — тя носеше спасението в гърдите си. Ние вървяхме по един път, аз я настигнах и тя се обърна и така ще вървим заедно сега.
После стана, донесе едно голямо одеяло и се приближи до момичето, като каза:
— Няма да се бавим, тук не е място да се заседяваме, нека се възползуваме от тъмнината и тази почивка, за да продължим пътя. Утре сутринта няма да има вече загадки за тебе, аз ще ти кажа всичко, но у дома. Да, аз имам дом, Тави, и не един; имам също тъй много приятели, на които мога да се осланям, както на себе си. Не се бой от нищо. Времето ще ни донесе и простота, и лекота, и един поглед върху всичко, и много хубави дни. Тогава ние ще си спомняме тази сурова нощ като утеха.
Червена като божур, със смели сълзи на очите, Тави скръсти ръце и Друд плътно я обви, овърза я, за да не падне одеялото, с шала на Стебс. Сега тя имаше забавен вид и чувствуваше това нещо, като мърдаше излеко ръце, за да усети, че е възрастна.
— Всичко бучи отвътре — призна тя, — о-о! сърцето тупа, ръцете са студени. Какво е това да бъдеш птица?! А?
И тримата отведнъж почнаха да се кискат до болка, до спазъм, така че не можеха да кажат нищо, а само да друсат ръцете. Тогава повече от страх, отколкото от естествена живост, немирство обхвана Тави и тя почна да се поклаща, като казваше:
— Сезам, Сезам, отвори се! Къщичке на кокоши крака, застани заднишком към гората, а към мене с предницата си! — С нежност и тревога погледна Друд. — О, не се сърдете, мили! — пламенно извика тя, като се мъчеше да простре ръце. — Не се сърдете, хванете ме!
— Че как ще се сърдя — рече Друд, — когато стана светло? Не. — Той пристегна колана, покри главата си и махна с ръка на Стебс. — Бързам. Колко пъти съм се сбогувал вече с тебе, но все пак се срещаме и ще се срещаме. Не скърби.
Той се приближи до Тави; неволно се отдръпна тя, замря и се опомни, когато Друд я повдигна леко. Но вече всичко се понесе наоколо в кръг подобно на лавина; като я замразяваше и гъделичкаше, от краката до сърцето й се издигна лед, пространството се разстъпи, шумът на приказката заглуши ропота на далечната долу вода и вятърът заседна в ушите й.
— Тави? — въпросително рече Друд, като чувствуваше, че той е за нея отново равен на летящата стремглаво нощ, че той е Гора.
— Ау! — изскочи слабо от одеялото. Но тозчас с възторг освободи и издигна тя глава, като му викаше като на глух: — Какво свети там долу? Това са гнили греди, дървото гние, свети, ето какво е! И нека никой не вярва, че може да се живее така, нека дори никой не знае! Сега е невъзможно да ме отделят от вас, както шопката от чайника. Така се пее в песента… — Тя прекъсна, но през зъби развълнувано и сърдито завърши: — „Ти си ми мъж, а аз ще ти бъда жена.“ А преди това: „Ако ме ти не забравиш, както вълната забравя вълна… та-та-та-та-та-та-та-та, ще бъдеш и… та-та-та-та-та-та… жена.“
Тя вече плачеше, така печално й се стори изведнъж, че „вълната забравя вълна“. После Друд почна да говори и й каза всичко, което е необходимо за една дълбока душа.
Както всички звуци на земята имат отражение тук, така всичко, прозвучало във височината, тайнствено отеква долу. В този час, в тези минути, когато две сърца търпеливо се учеха да бият сговорно, побелелият метр[9] по изящна литература, седнал пред разкошната си маса в расо а-ла-Балзак и с кадифена черна шапчица, сред описанието на един великосветски прием, който беше заел четири дни и излизаше доста сполучливо, почувствува изведнъж прилив на мъчителните и глухи стихове на едно мержелеещо му се стихотворение. Безсилен да отстрани това, той почна да пише по белите полета нещо несвързано. И то се очерта така:
Ако ме ти не забравиш,
както вълната забравя вълна,
ти ще ми станеш мил мъж тогава,
а аз — твоя жена.
Той го прочете, спомни си, че животът е минал, и се учуди на варварската версификация на четиристишието, изписано с ръка, пълна чак до ноктите с почитта, с която я стискаха.
Нима сред водовъртежите на реката, която разсича някоя зелена страна като навеки очертан път, не виждаме блясъка на ручея, който хвърля веселите си води в неговата дива красота. Независимо дали този ручей е изчезнал или не, като загребем вода от реката, не пием ли вода и от ручея? Също тъй има смях, който прилича на нашия, и има скърби, които биха досегнали и нашата душа. Само в движението гасне формата и естеството на явленията. Вятърът струи дим, ветропоказателят и знамето плющят, вимпелът трепти, лети прах; хартишки боклук, високи облаци, есенни листа, шапката на минувача, тюлът и муселинът на шала, листенцата на ябълките — всичко се стреми, откъсва се, лети и в този миг е едно. То тревожи с глуха музика спрялата насред пътя душа и я примамва. Но по-тежка от камък е душата: завистливо и безсилно тя разглежда оживялата от вихъра далечина, прозява се и склапя очи.
В течение на пет месеца шест саможиви, мълчаливи хора вършеха една работа, свързани от общ план и обща цел; един ръководител движеше тези хора, като се срещаше и разговаряше с тях само в тези случаи, когато това беше съвсем необходимо. Те получаваха и изразходваха големи суми, като се появяваха по всички съобщителни пътища с неуморимост и настойчивост, способни да организират велико преселение или да предизвикат война. Ако не им стигаха пари или срещаха препятствия, разсичани единствено със златния грамаден меч, трясъкът на телеграмите прекосяваше страната, като предаваше затворения си трепет на бялата ръка, която отваряше с нетърпеливо женско движение матовите стъкла на банковите кабини, където сресан човек номерираше, подписваше и завършваше методично превръщането на още неизсъхналия подпис в цветни тухли от банкноти или златни фишеци, които накланяха ръката към земята.
Отначало маршрутите на шестимата, посветили, изглежда, целия си живот на това дело, за което ги беше призовал ръководителят, обхващаха огромни пространства. Техните пътища често се пресичаха. Понякога те се виждаха и говореха за работата си, получаваха нови указания, след което се устремяваха в места, които имаха някакво отношение към тяхната задача, или се връщаха на старата следа, като установяваха ново гледище, което правеше пътя по-примамлив, задачата — по-ясна, похватите — по-обширни. Те всички бяха свързани и в същото време всеки беше самотен.
Постепенно техните пътешествия губеха грандиозния размах, съсредоточаваха се около няколко линии, отбелязвани на своеобразна карта, в която ние не бихме разбрали нищо, със сложни знаци. От периферията те се прибираха кръгообразно към някакъв център или по-точно, към територия с неустойчиви граници, в пределите на които целта се чувствуваше по-ясно, по-вероятно, макар и да се определяше до известна степен от простата случайност, но все пак будеше решителни надежди.
Вече се мержелееше някаква глуха развръзка. Вече фактите, няколко пъти проверени, се повтаряха в блестяща бегла черта, наподобяваща отдалечено припламване на беззвучен изстрел; вече правата диря се хвърли пред краката им, като скопчи мигновено всички старателни съображения в едно последно действие… действието се разгърна, ръцете, сграбчили пустотата, трепнаха, изтръпнали от изнемощение, и обратен удар раздроби на парчета тайнствените мрежи. После настъпи ден, в светлината на който замайващо ясно застана по своите места всичко, видимо с обикновените очи на обикновените хора — като да не е имало нищо.
Ние се връщаме към Руна Бегуем, чиято душа стигна до мрачната черта. Гласът й стана сух, погледът неподвижно спокоен, движенията уморени и резки. Но ни веднъж през цялото време, докато търсеше смърт за пламенното сърце на любимия и безстрашен човек, тя не назова нещата с истинските им имена и не помисли за тях в ужасната си скръб. Тя гинеше и се защищаваше със студено отчаяние, намерила опора в увереността, че смъртта на Друд ще я освободи и успокои. Тази увереност, подобна на вдъхновение или порив, който е предизвикан от нетърпима мъка, но трае безкрайно, създаде цел, доверена на ръководителя, и само с него говореше тя за това, но винаги с молба колкото се може по-малко да я безпокои.
Няма дело и цел, които рано или късно да не овладеят цялата мисъл и цялата душа на някой човек, който дотогава може би е живял без особени планове, но с предчувствие и настроение за своята роля. Него трябваше да извлекат из равната трева от глави, да узнаят и да отбележат сред множеството подобни на него по лице, сред двойниците с измамливо впечатление на оригинала. Изглежда, нищо подобно не е съвместимо със силите и опита на една девойка, чието отпътуване и пристигане се отбелязваше от светската вестникарска хроника с повишен тон. Действително тя не можеше да извърши това при цялото съзнание за особеностите на задачата и ясната сметка пред себе си какво трябва да направи; предстоеше публично предизвикателство или преглед на населението от няколко града с изпитания, които биха заели не една година.
Необходимият човек дойде сам, като че беше дебнал минутата на изнемощение, за да почука, да влезе и заприказва. По пустата нощна улица се чуваше трополенето на колела, което звучеше все по-силно, и Руна, отпъдила съня — по-вярно мъртвата неподвижност на мисълта, с която се опитваше да се унесе върху изгарящата бузата й възглавница, се вслушваше в шума на невидимия екипаж.
— Кой пътува нощем? Къде? — питаше тя и неволно забелязваше, че се вслушва със странно очакване, че кръвта й бие диво; изглежда, към нея беше насочено това самотно трополене на нощта. Все по-силно звучеше то, по-отчетлив и по-бърз ставаше неговият гръмол; някой бързаше и Руна се приповдигна, като се вслушваше няма ли да загърмят отново колелата. Но шумът стихна срещу къщата й; друг шум, възникващ лениво и смътно, досегна напрегнатия й слух, тих, като пеене на комар далечен звънец, още един звънец по-близо, хлопване на отдалечена врата, шум и замиране на неясни стъпки. Тя не издържа, позвъни сама, почувствувала с облекчение как това самостоятелно действие я изважда от вцепенението й.
Като почука тихо на вратата, влезе камериерката.
— При вас дойдоха — рече тя — и ние не можехме да направим нищо. Една карета с гербове: от нея излезе човек, който заповяда настойчиво да ви предадем това писмо. „Щом го прочетат — рече той, — вие ще получите заповед незабавно да ме въведете при вашата госпожа.“ Ние се посъветвахме. Като видя, че не се решаваме да ви безпокоим, той ни даде, смеейки се, по няколко златни монети. Стана ни ясно, че едно толкова явно важно лице няма да се реши да ви безпокои напразно. „Да се опитаме!“ — помислихме ние…
— Как! — рече Руна, възмутена неволно. — Само няколко златни монети… Аз ще видя това писмо. Тежко ви, ако то е недостатъчно сериозно за такова несигурно дръзко посещение.
Тя скъса плика, като гледаше мрачно камериерката, която успя, запъвайки се, да промълви:
— Никой не знае защо го пуснахме. В него има нещо, като че знае какво прави. Той е тъй спокоен.
Руна не я слушаше вече. С устремен поглед върху атлазния лист тя виждаше и преживяваше думата — една дума: „Друд“; самата фраза можеше да се стори безсмислица на всяка друга душа. Тя прочете: „По следите на Друд“ — нищо друго нямаше в тази бележка, но това се оказа достатъчно.
— Подайте ми да се облека — бързо каза девойката, като стисна мигновено писмото, както стискат кърпичка, — отведете този човек в мраморната гостна.
Тогава сред нощта пламнаха обърнатите към градината прозорци.
Светлината озари ярко статуите и килимите; неестествено оживление идеше от този час на нощна тревога, затворена в беззвучното колело на тайната. Овладяла себе си до болезненост, Руна влезе със студено, неподвижно лице и видя там човека, който обърна към нея полуприкрития поглед на тесните си строги очи. Тези очи изразяваха остро, почти маниакално внимание, подобно на неприятно рязък звук; около скулите на тъмното му лице се виеха побелели, падащи на къдрици върху гърдите коси, които възкресяваха осемнайстото столетие. Кривата линия на бръснатата уста оцветяваше цялото лице с мрачна светлина, която напомняше усмивката на Джокондата. Такова лице би могло да ви накара да трепнете, ако, тананикайки, безгрижно се обърнете към него. Той беше в черен сюртук и шапката си държеше в ръцете.
Руна влезе с въпрос, но щом погледна посетителя, стана й ясно, че е излишен. Това беше като че само продължение на току-що затихнал разговор.
— Аз няма да си кажа името — рече неизвестният, — а също тъй няма да ви обясня защо чак сега, а не по-късно, не и по-рано влизам тук. Но вие ме чакахте и аз дойдох.
Треперейки, тя го покани със знак да седне и стиснала ръце, седна сама, очаквайки с право нещо нечувано. Без жестове и усмивка продължи гостът своята реч; той сложи на острото си коляно своите жълти ръце, стана още по-неподвижен от мраморните Леандър и Херо зад него в тяхната скръб и смърт. Той каза:
— Знам как живеете, знам, че животът ви е пълен с вечен страх, че вашата младост гасне. И също знам, че като мислите в една насока, като мислите винаги за едно и също, без сянка от надежда да победите тази следа на светкавицата, която ви е изгорила сред вашия прекрасен син ден, вие стигнахте до едно спокойно и обмислено решение.
С тези думи нейното състояние беше уловено и показано на нея самата.
— Как се казвате? — като се отдръпна, рече тя така хрипкаво, че беше близо до вик. — За първи път ви виждам. За кой път ме виждате вие? Мигар съм говорила с вас? Къде? Кажете кой ме е предал? Да, аз вече не живея; аз бълнувам и гина.
— Който и да съм — рече непознатият, като напусна своята неподвижност и леко се поклащаше с дълбока и зловеща разсеяност, — аз, както и вие, съм му враг, следователно съм ваш приятел. Отсега, ако нашият разговор ни съедини, вие ще ме наричате просто — „Ръководителят“. Друд не бива да живее повече. Неговото съществование е непоносимо. Той се намесва в законите на природата и самият е пряко тяхно отрицание. В тази натура са заложени гигантски сили, които, рече ли той да ги обърне на някаква страна, ще предизвика катастрофи. Може би едничък аз знам неговата тайна; самият той никога няма да я открие. Вие го срещнахте в момент на забава — на блестящо предизвикателство към всички, които, срещайки го в тълпата, не мислят друго, освен че виждат обикновен човек. Но неговото влияние е огромно, неговите връзки безбройни. Никой не подозира кой е — едно, друго, трето, десето име му откриват доверчиво врати и уши. Той броди по ателиетата на млади пияници, като им внушава или ги примамва с пейзажи на непознати нам планети, подсвирква на поетите оратории и симфонии, тогава, когато животът крещи за несмилаема простотия; насърчава изобретателите, тревожи сънищата и се намесва в съдбата. Той вълнува и променя неподвижния, един път завинаги даден като ясна картина живот, и го тласка, смеейки се, в блестящата далечина. Нещо повече. Има съществования, обречени от суровия закон на безизходна бедност и страдания; студен лед като твърда кора лежи върху тяхното нечуто течение и той разчупва този лед, помага на слънцето да проникне в тъмнината на дълбоката вода. Той определя и разрешава случаи, които по негова воля почват да блестят като приказка. Светът е пълен с думите му, с тънките му остроти, с убийствените му забележки и душевни движения без знание на източника, който ги е разпространил. Този човек трябва да изчезне.
Там, където слабият мрази, силният унищожава. Волята и златото говорят сега помежду си. Ще направите необходимите разходи, може би безумни; но помнете, че няма спасение без борба; не вие ще нанесете този удар. Да почнем отдалеч, като уверено стесняваме обръча. По света бродят цигани и те знаят много неща, недостъпни никому, освен на техните мръсни чергарски селища. Те са алчни и потайни. Ала под ръката си аз имам няколко души от особена порода, които се вглеждат вдълбочено като мене в мъглявите фигури на живота, в мъждукащия и едва доловим негов трепет. Ние ще слезем по златна пътека при тези окъсани, космати чергари, където под полите на цветните шатри се крият хитра красота и сведения от най-различно естество, по онези линии, на които ние трябва да стъпим. Но няма да пренебрегваме също тъй официалната помощ, само че с извънредна предпазливост и подбор, ако не искаме нашите издирвания да станат достояние на всички. В този случай нашите карти ще бъдат смесени и бити от онова противоречие, в което ще изпаднем със своята задача към останалата действителност.
Колкото повече го слушаше Руна, толкова по-ясно възникваше в нея надежда; и вече не й се искаше да пита за нищо, а само да действува. Гъста пелена покри душата й; без жестокост, без да си дава ясна сметка на какво се решава, смеейки се блажено, тя рече:
— Бъдете Ръководителят. Нищо няма да пожаля за това, за нищо няма да въздъхна, но ще чакам търпеливо и ще ви дам всичко, което трябва.
Тя излезе и донесе всички пари, които имаше в този момент, донесе също тъй и един чек за голяма сума.
— Стига ли това?
— Засега стига — рече гостът, — сега аз мога отлично да си прекарам времето. А какво ще кажете, безумна девойко, ако току-що пред очите ви се е разиграло едно от най-безумните мошеничества.
Но тя се усмихна — тъй слабо, както слабо подействува шегата върху нея.
— Вие сте права — рече посетителят, като стана и отмери дълбок поклон. — Когато му дойде времето, ще ви известя за всичко важно. Лека нощ.
Той рече това с рязка усмивка, като се загледа втренчено в нея.
Изрази ли се в тези твърди думи нейната собствена жажда по отлетелия в бълнуване и ужас покой или беше засегнато още нещо, по-значително, но лицето на девойката се изкриви от мигновена болка. Тя трепна, изправи се и се овладя.
— Вървете — рече тя, като дишаше бързо и тежко, — нощта, която ви изпрати тук, ви вика. Вървете и го убийте.
— Аз ще изляза и ще тръгна по следите му; и ще вървя по следите му, без да се откъсвам — рече Ръководителят. — Бързам, отивам си.
Той излезе; каретата му замина; бързо отлитащото трополене на колелата, след като прогърмя пред входа, се превърна скоро в неясно бръмчене. Като се вслушваше в него, Руна си говореше сама, стискаше ръка, смееше се и плачеше.
От нея нощ времето почна да върви по-бавно. Тревогата й растеше; неподвижното упорство на човек, принуден да чака пасивно и може би в онези часове, когато се чупят най-острите ъгли на тайното действие, което се плъзга по земята, растеше в нея като вцепеняваща маса, като свиваше мрачно устни всеки път, когато ясно си представяше края. Както преди сред дните й се мяркаше усмивката или лицето на Друд, който й беше даден сякаш завинаги спътник, но вече не я разтърсваше така, не я поваляше с такъв могъщ тласък, както беше доскоро. Сега смътно й се мяркаше до него друго лице, но с неуловими и тънки очертания, с едва изразен намек на безпокойна светлина; ту пропадаше, ту се появяваше това лице и тя не можеше ясно да го улови. А през това време нейната поразена мисъл се движеше в кръг, стиснал в себе си чувството на инстинктивна загуба и тъпия страх от душевна болест. Това състояние, което се усилваше, отслабваше и отново се усилваше, достигна най-сетне мрачните пустини, в куршумената светлина на които се гърчи и вика животът.
На втория ден след като Друд, смеейки се, премина границата, разпростряна от страшната ловитба, Ръководителят посети Руна за последен път. Тя изслуша като присъда думите му, без да вдигне поглед, само като разгръщаше с ръка ветрилото си; по-бледо от бисер беше лицето й. Сякаш самата омраза, добила страшен човешки образ, седеше до нея. Неговите думи съскаха и я горяха и той ги хвърляше с мъка, през раздираното си от злоба дишане, бързо като изстрели.
— Нямаше нито един момент във връзката на всички наши действия и думи, непроверен с точността на астрономически хронометър. Приятелите бяха накарани да мълчат; предателите проследени и убити; всичко негодно, бездарно в тази работа беше обречено на нищожество и бездействие. Ние предвидихме случайностите, пресметнахме милионните части от изгледите — повече, отколкото изчислява самата природа, когато произвежда живо същество, направихме ние, но най-добрият момент беше изпуснат. Как, къде, от кого беше допусната грешка? Още не е ясно, но що от това? Каква черта, каква отсенка от мисъл на някой от свързаните с нас хора изпуснахме или й придадохме неточно значение! Ах! Аз пак питам този празен въздух, когато той е вече празен и невинен! Когато можеш да гледаш горе само птиците! Когато уплашилото се или слабото, или примаменото от тях сърце, усмихвайки се спокойно, ляга да спи, след като въздъхва тихо!
Той млъкна и Руна вдигна очи. Но тя сега се уплаши повече откогато и да е в най-лошите минути на своя кошмар. Самата ярост със сгърчено синьо лице се присвиваше пред нея и залените от мрак очи бясно разсичаха с острия си блясък трепналия поглед на девойката.
— Не ми е добре — рече тя, — идете си; всичко е свършено. И всичко е свършено между нас.
Изведнъж неговият глас стана слаб; раменете му се приведоха, погледът угасна, ръцете му смутено и безпомощно трепереха, сякаш търсеха опора. Той стана посърнал; равнодушно и мрачно се огледа, скръбно сбърчи вежда и се запъти към изхода.
— Аз съм само един старец — чу девойката, — силите ме оставят, зрението отслабва и животът, даден за един порив, ще въстане ли пак със своя стоманен блясък? Аз съм сломен: в борбата не спечели никой.
Той се отдалечи, като шепнеше и поклащаше глава в светлината на огромните врати, които правеха старинната му фигура лека като марионетка; забравила за него, Руна слезе долу. Тя изпитваше желание да се движи в това време, когато смъртта беше вече решена от заспалата й душа. Но Руна не знаеше това.
Тя се облече и излезе, като кимна разсеяно на въпроса на слугата, който и не разбра, и не чу. Тя нямаше цел, но хладният отдих на шумната и пъстра самота я примамваше да се движи сред вечерната тълпа. Както обикновено светеха прозорците; треперещите лъчи на моторите, изпреварвайки конете и хората, ту я ослепяваха отпред право в очите, ту се пръскаха иззад гърба, като се движеха и изчезваха между пресичащите сенки. Гъста тълпа се движеше насреща й, разцепваше се пред това бледо и прекрасно лице с точността на водораздел, който облива скала; небрежно и тихо вървеше девойката, без да забелязва нищо освен златните вериги на вечерната илюминация, която разстилаше под небето прозрачен син тюл. Навремени вниманието й отбелязваше нещо, което незабавно добиваше гигантски размери, като че това явление потискаше всичко останало: вестник с големината на къща, женско или мъжко лице от страниците на „Храма на боговете“, ширината на улицата, която й се струваше озарена пропаст, пролуката или плочата на тротоара, които ставаха веднага център, около който тътнеше градът.
Постепенно тълпата ставаше по-гъста и по-широка, в нея се забелязваше някакъв безпорядък, който се превръщаше в лека блъсканица. Чуваха се въпроси и възгласи. Колкото можеше, Руна се промъкваше напред, додето не беше принудена да спре. Под ръката й се провираха деца; редици от гърбове, сключени пред нея, скриваха сцената или събитието, около което се беше въдворило вкопчилото се за любопитството мълчание; ако някой за миг се обръщаше от предния ред, на лицето му светваше сдържано вълнение.
Със съзнанието, че това, което става или е станало там, се отнася по някакъв особен начин до нея, макар да не можеше никак да каже защо това, а не друго чувство беше предизвикано от внезапното улично задръстване, Руна високо и спокойно рече:
— Пуснете ме.
Този тон, изработен с векове, действуваше винаги еднакво. Една част от хората отскочи, друга, извивайки се, беше изтласкана от разстъпилата се маса, и девойката влезе в кръга.
Тя не забеляза сега, че е привлякла повече внимание, отколкото човекът, който лежеше ничком в позата на прилепил се към тротоара, сякаш заслушан в подземни гласове. Пред самите й крака блестеше разлялата се вада кръв с тръпчив, влажен мирис. Легналият беше прекрасно облечен, тъмните му коси се бяха наквасили в кръвта и в нея лежаха също полусвитите пръсти на лявата му ръка.
Като въздишаше безмълвно, дълбоко и тежко, Руна гледаше този човек. Една мисъл отстъпваше на друга, докато, сменяйки се като светкавици, те не се разразиха в пълно и весело удовлетворение. В този миг девойката беше съвсем безумна, но виждаше, за себе си, с истина, която не подлежеше на съмнение, оня, който толкова често, толкова мъчително, не знаейки сам за това, израстваше пред нейното свито сърце. Изведнъж всички млъкнаха и отстъпиха, щом заприказва тя.
— Вие казвате — рече тихо Руна, като улови част от беглия разговор, — че този човек е самоубиец? Че той се е хвърлил от някой прозорец? О, не! Ето той е моят враг. Земята е по-силна от него; той е мъртъв, мъртъв, да; и аз отново ще живея, както живях.
Като се усмихваше, тя огледа всички, които, внимателно шепнейки нещо на съседа си, сами втренчено я гледаха и коленичила, притисна до устните си топлата тежка ръка на умрелия. Ръката падна с шум, когато девойката се изправи.
— Прости — рече тя. — Прости всичко. В оня свят, където ти си сега, няма омраза, няма страсти; ти си мъртъв и аз ще си отдъхна.
Тя се отдръпна, примря и изгубила съзнание, взе да се мята в ръцете на онези, които, притичали, успяха да я задържат. Обикновената в тия случаи тревога свърши с появяването на лекар и с извикването на собствения екипаж на Руна — тъй като някои от тълпата бяха я познали.
Ето всичко, което трябва, което може, което следва да се каже за тази голяма душа, паднала ничком. Но още няколко думи може би ще задоволят напълно любознателния читател, който мисли по-далеч от автора и търси в една история друга, докато не бъдат изчерпани всички съществования, всички видове любов, всички срещи и случаи, докато кротките надгробни могили, пъстреещи от зеленина и цветя, не скрият съществованията и делата на всички герои, на всички хора на това скромно повествование за душевни битки и подвизи. Така, последвали оздравялата, но съвсем забравила всичко девойка, ние ще отбележим и нейния брак с Куинси, който с твърда ръка й подаде новите, не по-малко чудесни цветя на живота, и възвръщането на жизнерадостта й — и всичко, с което диша и живее човек, когато съдбата е благосклонна към него. Само понякога, като обръщаше поглед към небето, където волните черти на птиците описват от хоризонт до хоризонт своя невидим син път, Руна Куинси се опитваше да си спомни нещо, сбърчила замислено тънките си вежди; но моментът угасваше и само неговата сянка, връщайки се като светло ехо отдалеч, шепнеше думи — може би подслушани нейде или възникнали по чужда воля, а може би чути още в детството:
Ако ме ти не забравиш,
както вълната забравя вълна…
14 ноември 1921 г.
28 март 23 г.
аршин — мярка за дължина, равна на 68,75 см
архщевен — кърмова част на корабния скелет, свързана с гръбнака на кораба
бакборт — лявата страна на кораб
бизан — задна мачта на ветроходен кораб; долно ветрило, издигнато на задната мачта
брамсел — платно на малка мачта
брас — въже, закрепено за краищата на реята, с помощта на което тя се поставя в хоризонтална плоскост
брашпил — скрипец за вдигане на котва
букшприт — наведен стожер на носа на кораб
ватерлиния — черта на борда на кораб, до която той нормално потъва във водата; черта на борда на кораб, до която той потъва при пълен товар
верста — стара руска мярка за дължина, равна на 1006 м
гандшпуг — лост за издигане на тежести върху кораба
гафел — наклонено рангоутно дърво, закрепено към мачтата, което служи за разпъване на горната част на ветрилото
гризли — голяма американска сива мечка
грот — долното платно на най-високата мачта на плавателен съд
дюйм — мярка за дължина, равна на 2,5 см
кабелт, кабелтов — морска мярка за дължина от 185,3 м
камбуз — кухня на кораб
клипер — бързоходен тримачтов кораб с платна
клотик — дървена халка, която се поставя на флагщока или на топмачтата и служи за промушване на въжетата, с които се издигат платната или сигналните флагове
клюз — странична дупка в носовата част на борда, през която се спуща котвената верига
ключ — врязаното или оградено с колчета място на лодка, където се крепи веслото при гребане
кнехт — двойни ниски стълбове на палубата на кораб до борда за навиване на въжетата, чрез които корабът се закрепва или примъква до брега
кубрик — жилищно помещение в кораб за екипажа, когато няма каюти
леер — здраво опъната връв или въже, което служи за предпазване от падане на хора от борда
лот — уред за измерване на морската дълбочина и за изучаване на морското дъно
лоция — наука за мореплаването, която се занимава специално с описването на океаните, моретата и реките като плавателни места
макао — вид хазартна игра
маклер — търговски посредник
пилерс — колона, която крепи палубата на кораба
рей, рея — подвижно напречно дърво на мачта, за което се прикрепва корабно платно
рим — халка, за която завързват плавателните съдове на кея
румб — деление от кръга на компаса, съответствуващо на 1/32 част от хоризонта
румпел — ръчка за въртене на кормилото
салинг — площадка върху горния край на стенгата
сажен — стара руска мярка за дължина, равна на 2 м и 34 см
склянка — половин час време; корабен пясъчен часовник
стенга — горната част на мачта, когато последната е висока и се състои от две греди
тимберс — дялана специална греда, която се употребява при корабостроенето
торнадо — силен вятър; циклон
трос — дебело въже, кабел
фал — тънко въже, с което се издига корабно платно, знаме, сигнален флаг и др.
фалин — въже, с което лодката се връзва за кораб или за специални куки на пристанището
фараон — вид хазартна игра
фок — долното право платно на предна корабна мачта
фордевинд — попътен вятър при плаване; плаване на кораб по вятъра
форщевен — носова част на кораб
фрахт — такса за превозване на стока с параход; стока, която се превозва с параход
фунт — мярка за тегло: руски фунт 409,5 грама, английски фунт 453,6 грама; английска парична единица
фут — мярка за дължина, равна на 30,5 см
халс — пътуване на кораб срещу вятъра; въже за разтягане на долния край на корабно платно
хелинг — изкуствено съоръжение до воден басейн, което служи за строителна или ремонтна площадка на кораб
шварт — запасна котва на кораб
шканци — място в средата на палубата на военен кораб, където стават официалните церемонии
шкипер — капитан на търговски кораб
шкот — въже за разпускане на корабни платна и управление на кораба с тях
щаг — въже от върха на мачтата до носа на кораба, което крепи мачтата да не падне назад
щирборд — дясна страна на кораб, гледан от кърмата към носа; десен борд
щуцер — двуцевна ловджийска пушка с голям калибър