Между мен и Живота не искам аз буферна зона —
с каски сини населена, за да спя спокоен, и сит.
Нека той ме напада внезапно, съня ми да гони,
нека всяка илюзия празна взриви с динамит.
Нека рани нанася, нека Живота ме граби.
Ще воюваме още. Какво винаги — нищо без бой
той не е отвоювал от мен и от моята слабост.
Победител не може да каже, че станал е той.
И съм горд, че и малкото мое от него не просих —
отстоях го на своята граница в битки до днес.
И по вежди и устни чернилка барутена нося,
че залягах в окопи, за да браня аз своята чест.
А за буферна зона нека други да молят съдбата,
пред Живота те тъй не застават — очи във очи.
Отдалече го гледат с бинокъл, а там през стъклата
замъглени контурът му само личи.
Аз съм ниско дърво между високи дървета.
Буреносният вятър задуха ли — върховете им кърши.
Невредим си оставам. Но идва часът на козите.
Щом стопанинът техен на паша дотук ги изкара,
те оголват до кости стеблото ми нежно
и опасват листата зелени от клоните мои.
Има хора, избрани да поемат най-силните удари
към държавата наша във дни на войни и нещастия.
Аз им правя поклон. Но приветствам и другите хора —
тези, дето заспиват с тревога за хляба семеен,
дето все им изгризват стеблата острозъбите грижи
и опасват листата на всяка мечта вдъхновена.
Тези хора са повече — хиляди, даже милиони —
нискостебли гори по полета, рътлини и хълмове.
Аз със тях се гордея, точно тях определям с голямото,
неумиращо и напролет разлистено име Народ.
В Европа с десния крак отдавна аз съм стъпил,
а с левия съм се прострял далече, чак до Ориента.
От земните богатства свободата е за мен най-скъпото,
но робства следваха в живота ми като безкрайна лента.
Родих се с дарби и изпълва красота сърцето мое.
Посрещам гостите си чужденци с отворени обятия,
но брат си гледам кръвожадно, сякаш той е
виновникът за всичките ми жертви и разпятия.
Сънувам любовта и нощите ми са пропити с нежност,
а денем случва се юмрук да вдигна срещу своето момиче.
Живея ден за ден, забравих думата „надежда“
и мъката ме вдъхновява, и плач във песните обичам.
Войник и земеделец съм, работник и поет съм.
Общувам с ралото и телевизора, с магарето си и автомобила.
Лекувам раните си с билки, ужиленото трия с чесън,
ракия с вино смесвам и напира в жилите ми тъмна сила.
На Господа се моля, но не живея според катехизис.
Съзнавам, че съм грешен чак до мозъка на косите.
За вас като Христос ще дам последната си риза
и ще разбия райската врата, ако отвътре е залостена!
Семафор червен ни показва Европа, но лъже любезно,
че много ни иска. А то е от нямане как.
И някой ден виж: в еврогарата вземе, че влезе
така старомодният, с парно налягане, български влак.
С прозорци — потънали целите в пласт мръсотия,
такъв — поочукан, с пердета раздрани, с комин
от тия, които и в Африка няма, от тия —
България дето опушват поне наполовин;
с кондуктор подкупен и пътници бедни и гладни,
които са тръгнали с дръзки мечти на гурбет;
с един машинист, занаята изучил по пладне,
а вече подкарал след пладнето влака напред.
Напред — към Европа или към съдба неизвестна
за хората в тесни купета, от нужда натъпкани в тях.
И песни от Добруджа сплитат се с ромските песни,
проплаква тракийски кавал и побиват те тръпки на страх…
Семафорът, казват, че щял да изгрее в зелено
и влакът ни български щял да потегли натам.
И аз съм му пътник. И всяка вина споделена
от мене е също, за всичко и мен ме е срам.
Не съм терорист, за да дръпна внезапна спирачка
и да заложа на релсите взрив, ей така — без адрес.
Аз мога единствено с горки сълзи да заплача —
стар български навик от тъмното робство до днес.
Заседнах внезапно между етажите.
Ама че тъп инцидент!
Поне да бях с някого — да си кажем
ободряващ виц в този момент.
А бях сам. Почти бесен.
Спомних си всички псувни наизуст.
Мамка му… С тази техника ли ще влезем
в Европейския съюз?
Това сме ние — под налягане въздух.
Заудрях затвора си с две ръце.
Абе всъщност накъде съм забързал?
Я по-спокойно, мое сърце!
И се замислих: Отивам горе,
където чакат да им правя поклон
и ще ме убеждават да не се боря,
ще ме съдят по техен закон,
ще ме принудят да им се моля,
своята Троя да им предам…
И натиснах копчето за надолу.
А техниката взе, че тръгна натам.
Понякога човек сменя посоката,
щом съдбата му блокира ход.
И се издига на по-високо
в многоетажния си живот.
Всичко под наем: нужно-ненужно.
Дават таланта си, за да обслужва
чуждата подлост, лъжа и поквара.
Дават под наем и своята вяра,
без да им трепне ей тук — под лъжичката.
Дават душата си, дават си всичкото.
Някой си дава под наем имота,
друг пък си дава под наем живота,
друг любовта си дава под наем,
трети — държавата. Не го ли знаем?
И се разхождат с издути чанти
вредом богатите квартиранти.
Нашите стихове — от тяхно име.
Лягат си нощем с наши любими.
Имат си ключ вече те за имотите,
и за душите ни, и за животите.
Сложиха своя секретна брава
и на страдалната наша държава…
Тук се родихме. Уж сме стопаните —
късно е, ближем си само раните.
Както си гледаме, както си траем —
ние ще почнем да плащаме наем!
Почти допрял лице в цигулката, повдигнал вежда,
вживява се във ролята си на маестро пръв.
Но се разбира, че не е, защото поглежда
към сложения пред нозете му калъф.
Там не валят ни едрите, ни щедрите монети
на Ханчевия дъжд по онзи парижки тротоар.
Но все пак петдесет стотинки светят —
за тази сутрин скромен хонорар.
Парчето хляб за обеда е тъй осигурено,
а до довечера току-виж е изкарал и за сол.
И някак се извива по-разкрепостено
една мелодия, звъняща в си бемол.
За хляб и сол и аз разпалвам всекидневно чувство,
редя слова, когато радвам се, когато съгреша —
дано си купи някой моето изкуство,
дано нахраня нечия душа.
Не съм ли беден цигулар, изправен също
на тротоара в моя град. Но я го виж:
градът пренебрежително главата си извръща.
И по това прилича си с Париж.
Държавата ни първа абдикира,
от своя дълг избяга на галоп.
Ако не хванеш сламката — умираш,
потъваш с камък в тъмния въртоп.
Все пак сме възрастни. И някой може
да стигне до брега и този път.
Но как сирачетата, мили Боже,
от тъмния въртоп ще се спасят?
Гладът е цар в парцаленото царство,
а пулсът на надеждата е слаб.
Все не достигат скъпите лекарства,
обядът е филия черен хляб.
Да си припишат майчини заслуги —
по празниците като на парад
минават депутатските съпруги,
даряват им парченца шоколад.
Деца сиротни. А балон политнал
е щастието, скъсало конец…
И те се виждат — весели и сити —
във ранчото на някой чужденец.
Дано ги купи той, дано заминат
далеч от глад, невежество и страх…
Там ще забравят своята родина,
която си е мащеха за тях.
Лакти протрити. И липсващо копче в средата.
Малко са къси ръкавите. Ала все пак
с моята жалка, кажи, символична заплата
„Джорджо Армани“ ли искам, за приеми фрак?
Почти като ново изглежда сакото, което
има безспорно съвсем неочакван късмет,
че не попада на някой бродяга в ръцете,
а у известен в градски мащаби поет.
Може предишният собственик да се е движил
в много изискана, в много престижна среда.
С дреха такава по-лека в моята грижа
всички познати в добрия си имидж да убедя.
Има ли срамно в това, щом държавата наша
на европейската улица точно така
вече пристъпя усмихната, без да се плаши,
също в палто износено, втора ръка?
Никой защо е облечена тъй не я пита,
а отминава я всеки — и равнодушен, и сит.
Само шофьор й крещи от прозореца на таксито:
„Не на платното, на тротоара проси!“
Свобода, свобода, първо в душите се раждаш
и се превръщаш после в порив неустоим.
Ти ни събираш, когато си само жажда,
но ни разделяш, когато жаждата утолим.
Цената на нефта отново подскокна
над своята летва — тъй, както преди
и Стефка летеше рекордно високо.
А ние изпъчвахме гордо гърди.
За нефта защо да се радваме? Тръпка
на страх преминава, избива ни пот,
защото това ще е следваща стъпка
към още по-беден и труден живот.
Оказа се: нефтът е вторият господ —
съдбата световна в ръцете си взе.
Не е на небето, а в земята пропаст,
потропвам по нейния покрив с нозе.
Живея притиснат в жестоката преса
на двама всевишни — над мен и под мен.
И процепът става по-тесен и тесен —
дори за човека от кал сътворен.
Говорят, говорят… И нищо, и нищо…
Но кой ги избира? Кой постави ги там?
Слухът ни от думи докрай се пресища.
Сърцето е празно. А погледът — ням.
Да станат е време. И други да седнат.
По-умни. На маса с по-остри ъгли.
Защото сме днес по-нещастни и бедни,
отколкото бяхме до вчера, нали?
Изглежда, понякога кръглата маса,
призната, че уж с толерантност блести,
поражда нечакано нова опасност:
безплодно и в кръг мисълта се върти.
Понякога може и острият ъгъл,
и сблъсъкът, честно и мъжки приет,
искра да родят на новаторство мъдро
и крачка да сторим чрез него напред.
О подвиге, о доблестях, о славе…
Малките хора нямат нужда от големи герои.
Искат малки герои — с вътрешен ръст като техния.
И рушат постаменти високи, гробовете ровят —
да докажат по костите: подвигът плод е на техника.
Ако някой, на кажем, с гърди е закрил амбразурата,
просто тя е с калибър по-малък от обичайното;
онзи, който по пистата пръв се втурнал,
е постигнал рекордното бягане с допинг таен.
И живеят си малките хора в свят с малки размери —
планина е могилата в него, а пък джунгла е паркът.
И от малките хора наоколо вечно треперят
хора още по-дребни на ръст и с душици още по-малки.
И смалява се всичко. И подвиг, и доблест, и слава.
Даже грубите нрави не изглеждат вече тъй груби.
И смалява се в края и тяхната малка държава,
чак додето от белия свят съвсем, ама съвсем се изгуби.
Ти беше моят град, мечта ми беше нявга, столице.
Днес стържат върху релсите трамваите,
тъй както ножове на заколение.
По ъглите застинали са просяци и молят се,
но във очите им чета заплаха вместо примирение.
Тук хората са само гърбове. Как да попиташ:
защо тъй дълго слънцето да се усмихне все се кани?
Тук даже гълъбите са високомерно сити
и не поглеждат към трошиците студена баничка.
Боботиш ми на чужд език с реклами и афиши,
с кого ли искаш да се разбереш, не зная.
На стадионите воюват както враговете стогодишни
и блудстват баровете, сякаш утре идва краят.
Крещят ми вестниците твои, от ужаса обзети —
на кражби и убийства всекидневни протоколи са…
Ако не бяха думите на твоите поети,
щях да помисля, че на друг народ си столица!
Пресъхнал въздух и прашасали витрини.
Чевръсти длани, уморени рамене.
И вече няма никой да отмине,
а ще се спре за мъничко поне
и ще загледа през измитата прозрачност
витрините на магазина скъп.
Какво ще купите самите вий, миячи?
Май само болката в отрудения гръб,
май само ироничната насмешка
на хорската преливаща река…
Да можехте от съвестта човешка
чернилката да триете така —
би плащал всеки да изглежда честен,
доброто в него да си проличи,
да спи спокойно, да му вярват лесно,
да го следи светът с добри очи…
Топите четките във кофите си бързо.
Неблагодарен изнурителен сезон!
Не знам защо: в пресъхналия въздух
край мен нахлува неочаквано озон.
В бедност родил съм се. Много отдавна.
И тъй ще живея до моя конец.
Причината? В нашата джунгла държавна
не станах убиец, не станах крадец.
Да бях някой килър, щом спусъка дръпна,
то в джоба ми тлъста пачка пари
би карала сладко душата да тръпне,
че всичко ще купя. И Господ дори.
С „Кради!“ ако почваше моето кредо,
бих банка отворил, бих имал завод.
На мутрите кредити давал бих щедро,
а щях да изцеждам от бедните пот…
Но друг съм. Онези, които ме тъпчат,
презират таланта и будния ум;
съветват ме: Скланяй пред силните гръб, че
без време ще легнеш с дървен костюм!
Ще легна ли? Трия челото си потно,
поглеждам ги в упор и казвам с очи:
Човек се родих, не впрегатно животно,
което опъва хомот и мълчи.
И мога да тръгна с рогата насреща,
прелее ли чашата с мъка и гняв.
Защото, когато загубиш надежда,
дори в безразсъдството свое си прав!
Дърветата са днес социално слаби,
спестяванията им есента стопи.
А зимата съвсем пък ги ограби.
Оклюмаха брези, лески, липи.
Оклюмахме и ние. Обеднели.
Загубихме достойнство и чест
и гледаме на всичко онемели.
Не ни достигат думи за протест.
Това ли е мечтаната отдавна
хармония между природа и човек?
Така ли свършват битките — безславно?
Нали сме в нов цивилизован век?…
Вървя сега под бедните дървета
със девалвирали листа тук-там
и стискам в джоба си последна монета,
и сам пред себе си изпитвам срам.
Изпитвам срам пред вас, поети стари,
които писахте: „Да бъде ден?“
Но се загуби светлата ви вяра
с наследници — такива като мен!
Кърпата, с която се пребражда,
избеля от слънце, от пране.
Болката в сърцето се обажда,
трудно сгъва вече колене.
Пенсията свършва до десети,
а цял месец трябва да яде.
А лекарства? Ами сметките проклети
за вода, за ток — тях откъде?
Слуша онзи ден как депутати
от екрана с тон по селски благ
обещаха ниските заплати
да се вдигнат с десет лева пак.
Но за пенсиите премълчаха.
Старците — те вече са на път.
Бяха те това, което бяха,
време е от тук да си вървят…
И подрежда тя една бохчичка
с дрехи, готвени за оня свят.
На човека му е нужно всичко,
докато е жив и още млад.
Но там, горе — Господ да му мисли
за вода, за ядене, за ток…
Снимка на сина до гръд притиснала,
тя потъва във съня дълбок.
В нашия български дом страшна бомба ли падна?
Лягат съпрузите вечер в различни легла —
зла немотия разделя ги, гледат се ядно,
сякаш забиват в челата си остри шила.
Все по-самотни, децата говорят с компютрите —
те са им първи приятели в таз мразовита среда.
Вънка са чалгата, дрогата, вънка са мутрите
и са загробени мислите за братство и свобода.
Някой ни тика в ушите памук, за да сме глухи.
Друг пък залага пред входа устройство със взрив.
Нашият български дом се разпада на тухли,
лудият само — избягал от психото — днес е щастлив.
Няма кого да помолят и старците, виждам ги, плачат
и без лекарства очакват обречено сетния час.
Дайте ми светли бои, че наистина мрачно е,
лесно се губят във тъмното разум и свяст!
Дайте ми светли бои — да нарисувам сред зимата
нашия български дом над дълбокия ров!
Искам отново в дома ни надежда да има,
маса за всички, топло легло за любов.
До вчера царството на суша, сега сме вече царство водно.
Не помним дъждове такива, откакто ние тук се помним:
бучи водата, сякаш глас е на лудналата Преизподня —
помита къщи и огради, приижда мътна и огромна;
греди, скали, желязо мъкне, създаденото с труд разбива…
Излишно е да молим Бога, качулка късно е да сложим.
Като потоп библейски буйно навред водата се разлива
и гълъбът дали ще стигне накрая бряг срещуположен?
Не му е време да се пита: за кой ли грях ни е присъда,
не можем да направим много с въпросите си към Съдбата.
Но преосмислим ли живота си, то в утрешния ден ще бъдем
поне с душите си прогизнали на сантиметър над водата.
Това е нашето спасение, това ни е ковчегът Ноев —
да го сковем по-скоро, има какво все още да опазим.
Ако с лъжи го претоварим, ще го обърнем на завоите.
И никой да не слага скрито контейнерите със омраза!
1.
Озлобяхме, огрубяхме, зъбим се един на друг,
глухи сме за туй, което казва другата страна.
Заплашително размахва всеки свития юмрук.
„Смърт на…“ — пише с криви букви на случайната стена.
Накъде вървим, не знаем. Сякаш разумът съвсем
ни напусна и замина на незнаен материк.
Сякаш думите, с които щяхме да се разберем,
вече свършиха в езика, майчиния ни език.
2.
Динозаврите се преродиха
и човешки същества са днес.
Те отдавна вече се простиха
със праисторическия стрес.
Возят се във лукс автомобили,
на брега хотели вдигат те.
Рибки златни май са уловили,
та богатството им всеки ден расте.
На коктейли до министри лични —
с фракове — чадъри във калъф —
те стоят, а носят генетично
сляпо в себе си стръвта за кръв.
И току на екзотичен остров
или пък на шумен кръстопът
те кръстосват зъбите си остри
и месата си накрая изядат.
3.
Самоизяждане. Не се щадим.
Как всеки сам живота си изяжда!
Нима на себе си не си необходим?
Нима си сигурен: повторно пак се раждаш?
Не си, не си! Тогаз, кажи, защо
започваш от сърцето — със тревоги
разбиваш го, с лъжи? А после то
привиква с тях като с опасна дрога.
Разбиваш си ума — с ненужен страх,
със подчиненост пред убоги хора.
И в крайна сметка ставаш като тях,
на техните амбиции опора.
Разбиваш своя ден, а и живот.
Цената им нима ти не разбираш?
Не правиш нужния полезен ход
в шахмата свой и постоянно те матират.
И всъщност сам си се самоизял
с мазохистично чувство. Вече крееш.
За себе си — завършен канибал.
В коя епоха, братко мой, живееш?
4.
Бриджит Бардо, Бриджит Бардо,
намери попрището свое —
от Севера до моя дом,
от тук до паралела зноен —
глас вдигна, за да защитиш
от гибел всякакви гадини.
Човеците остави ти
да гинат още сто години.
5.
Световният месар работи без умора —
замахва със сатъра си, от който кръв се стича.
Богат е изборът. И може да се спори
кой вид месо клиентът най-обича.
Дали е щатското — цената му върви нагоре,
доставките от него са редовни в магазина.
Европа за доставки и пазари спори,
а българското — на половин цена в чужбина.
От Изтока, наречен Близък, са се запъхтели —
сортират пратки непрекъснато, на смени,
особено от пушечното. През последните недели
взривеното месо направо е обезценено —
минава митниците строги без сертификати,
компютрите товарите пресмятат.
Светът се е препълнил с месокомбинати.
А ние просто сме суровината.
6.
Жестокостта е главният герой
в живота ни, превърнал се на екшън.
Къде е хепиендът? Няма кой
да ни събуди, както става в лек сън,
да разберем, че все пак има път
и той достига нейде светлината.
Децата пред екраните мълчат.
И те прикриват. А са те цената,
която ние трябва да платим,
за своето безгрижие сегашно.
Герой добър ни е необходим,
защото иначе ще стане страшно:
децата ни — гори ме мисълта —
ще грабнат пистолети вдъхновени
и ще улучат право във целта.
А нашите сърца ще са мишените.
Като бушуващ празник бях — с разхлабен двоен възел.
Жадувах свободата, както удавник глътка въздух.
Бях музика — като подухване на вятър свежо,
на екс изпито питие за пръв път от младежа.
Бях танц на дансинга с момичето, което
се виеше като лиана около стеблото
на някакво дърво невидимо, а пък куплети
се раждаха на устните ми, сигурно защото
бях млад поет и казваха „надежден“…
Дали бе искрено, или съм бил подвеждан?
Като отминал празник съм сега,
като гирлянд над масата провиснал,
като салфетка смачкана, седяща на брега
на празната чиния, като мисъл,
завършваща доклади скучни и лъжливи,
че винаги ще бъдем победители, ще бъдем живи.
Душата е препълнена със словоблудства разни,
главата ми — замаяна все още от фантазии.
Но идва неотменно отрезвителното утро
и мислите за предстоящото, които старите избутват.
И осъзнаването: всички радости предишни си заминаха
по разните Америки и по чужбините.
И ето го и келнера със своята количка
пристига — да сбере остатъка от всичко.
Да бягам, да спася — достатъчна причина —
поне забодената на ревера детелина!
Във всеки човек живее частица от Бога,
у един — повече, у друг — по-малко.
Отговорен съм за това, което мога.
жалко, че не е повече, жалко!
Но все пак, наведа ли се вечер над листа,
ставам този, от когото зависи нещо —
няма да го проиграя на прима виста,
нито ще го продам за паница леща.
Искам да служа на човешката кауза:
за болния лек да съм, кураж за слабия,
знаме за победения, любов за намразения,
а за всичките — по къшей от хляба.
Сигурен съм, че в много от хората
частицата божия е оцеляла.
Искам с моята да стана донора
на онези, в които тя се е разболяла.
Да бяха те островитянки екзотични,
загърнати с листа или оскъден плат —
не биха тъй стояли непривично
в пейзажа на съвременния град.
Говорят те на нашия език,
разбираме ги зад стените манастирски,
но тук ни сепват, спираме за миг:
какво ли всъщност от живота искат?
Защо избират този път, родени
тъй, както всички нас — във цветен ден,
а цял живот от радост са лишени
да имат плът и делник споделен
с любим човек, с детенце, за което
да мислят с нежна майчина любов…
Отправили са поглед към небето
и пращат примирен молитвен зов.
А може би са прави. Да си верен
на Бог или идея, да си друг
е по-достойно — в тази дреха черна —
сред евтината шарения тук.
Живеем тук. И нашият аквариум ни дава
възможност да достигнем до отсрещната стена
или до дъното, което обитават
два обли камъка, обрасли с мъх и тишина.
Нагоре щом насочим се с червените си перки,
докосваме и нашето небе — повърхността.
Това е свободата ни. Тя има мерки,
но в тези мерки има толкоз хубави неща:
храната ни питателна е винаги осигурена,
водата прясна е за всеки божи ден.
Тук любовта ни задължително е споделена,
додето другият поради смърт не бъде подменен.
Щастливи сме, макар зад стъклени стени, защото
заучените си игри повтаряме, додето дойде здрача
и радваме по този начин на стопанина окото.
Това е всъщност нашата задача.
Отглежда ни за красота, за радост дълготрайна
и няма въдица да клъвне никоя от нас.
Не знам защо понякога сънуваме случайно
по-друг живот — в море, в река и в тъмен аз…
Актьорът днес за пети път умира.
Над уж изстиналото тяло коленичила,
оглася с тъжни вопли пак Всемира
онази, дето според текста го обича.
Не е доволен още режисьора.
И всичко се повтаря отначало:
героят влюбва се, за любовта се бори
и… плачат пак над неговото тяло.
Да можеше човек тъй да повтори
неточната постъпка, жеста спорен,
когато после грешките са ясни.
Да можеше… Поне дорде съзрее,
дорде натрупа опит и порасне…
По-просто би било да се живее
и гарантирано — по-безопасно.
А то какво? В житейската ти драма —
сюжет без репетиции, без спирка —
сгрешиш… А публиката гледа няма.
Или жестоко, дълго те освирква.
Торбичката, дъха поела на това момче,
напомня ми за детското балонче мое,
което купи ми от панаира татко.
Само че
балончето ми се загуби из небесните завои.
Торбичката с лепило също ще те накара да летиш,
макар за кратко и макар жестоко.
Когато връщаш си дъха обратно —
литваш ти
над улицата, над дърветата в щастлива обиколка…
Но всичко свършва в някакъв кошмар
върху железни остриета, върху жар.
И чувстваш болка, болка, болка…
Долепя устни жадни мръсния хлапак,
торбичката в ръцете си прегърнал.
Той знае как се литва, но не знае как
отново тук сред нас да се завърне.
Не забелязват хората. И отминават те.
А може би се пазят като от зараза.
На бащините рамене едно дете
държи балонче, то го забеляза…
Салонът полупразен. Не пристигна
маститият критик, за да представи
посмъртно отпечатаната книга.
Защо да дойде? Мъртвият не може
от гроба си сега да се изправи
и на критика служба да предложи.
Така че само тъжната вдовица
ще каже няколко начални думи…
Отзад, изглежда, си разказват вицове
и става някак неудобно шумно
пред блясъка внезапен на сълзата.
Дошли са все пак пишещи събратя
на мъртвия поет. Те се изреждат
да го възхваляват, ако не за друго —
да вдъхнат поне мъничко надежда
в душата на нещастната съпруга.
И толкоз… Купчината книги е огромна.
Продадени са две. Но в тази криза
не можеш да се сърдиш, че не влиза
във домовете повече духовност.
Горчив акорд. Чистачката най-после
столовете подрежда с морни длани
и си мърмори: „Да не дава Господ
синът ми занаят такъв да хване!“
Имат странно дуенде поетите руски —
изиграват стиховете си като артисти.
Евтушенко отново случая не пропусна
да ни смае не само с чувства и мисли,
но и най-находчиво построи мизансцена
за изявата своя пред смълчаната зала.
Стъпка.
Жест.
Болка, само мигом стаена.
После — взрив на вълна, изведнъж избуяла.
Помня други поети — и Геров, и Матев —
те четяха без видимо външно вълнение,
но достигаха също умовете, сърцата,
другояче, бих казал, със кротко смирение
пред свещеното слово, пред идеята светла
за призваност висока на своята лира.
Не разделям, добре разберете, поетите
за това как от сцената рецитират.
Нека бъдат и тъжни, и лирически бодри,
със слова и от шаяк, и от нежна коприна —
но да пазят онази невидима корда
от сърце до сърце, по която ще минат.
Захвърлят плетките. Адреналинът им се вдига.
Ще видят в днешната програма
мечтите си девически, прочетеното в книги
и всичко, дето във живота им го няма.
Фиеста се вихри на екрана вкъщи.
Довиждане на делника, дотука сив и скучен.
Сърцата плачат и се смеят, намразват и прегръщат —
Освалдо Риос безпогрешно улучва.
И в мислите си с неговата сплитат си съдбите,
и пак обсъждат неговите срещи и раздели.
Тъй продължават да живеят — ослепели —
за сериала с героини те самите.
Приятелят ми се сбогува с римите —
синът му заболя неизлечимо.
Как да помисли той при тези страхове
сега за рими и за стихове?
Синът му гасне. Безпощадна диагноза.
Цветът зелен изчезна, после розовия
от пъстрата палитра на живота.
Остана само мрачната Голгота,
в която бе превърната мечтата,
дотук живяла тайно у бащата.
Мечта да види своя син невръстен
взел хляба си в ръце, щастлив с труда си,
любов открил; създал деца, които
достойно да живеят и честито…
Мълчи приятелят ми. Често скрито плаче.
Плачът, прелял от чашата на здрача,
в болезнен стих несетно преминава.
Не да се влее в книга, не за слава —
като отдушник на събраното в душата.
Но се срамува от стиха бащата,
защото съвестта му гузно вие:
„Как може в миг такъв?“… И той го крие
в библиотеката си, сред класици строги.
При Шекспир. И при Данте. И при Гогол.
Не осъзнава колко са на място
там римите трагични и прекрасни.
Цял бележник с телефони. На кого да се обадиш?
Кой ще иска да се срещне с възрастната ти брада?
Но си казваш: я стегни се и сложи усмивка млада,
и прогонвай песимизма, който пак те завладя!
Ти си пак момчето дръзко, само че си побеляло,
още имаш друм пред себе си с много крачки занапред.
Ако фронта предадеш малко, после пък изцяло,
повече не ми се фукай, че си бил роден поет.
Че роденият поет чак до края си остава
все един и същ и носи гордо вдигната глава;
и не се оплаква той от равнодушната държава,
а държавата променя с огнените си слова.
Скъпо ще ти струва всичко — БТК ще ти изпрати
сметка, със която може да ти завърти ума.
Но слушалката вдигни, обади се на приятел
и на някогашно гадже, и на Господ у дома —
във разкошните покои на Всевишния там, горе
от следобедната дрямка да го стресне звън нелеп.
Старчето да се ядоса: „Моля, със кого говоря?
Още нямам нужда тука от хлапаци като теб?“
Как вярвах в теб! Днес ходя пеш,
детинско чудо.
Къде ли ще ме заведеш?
Ти си заблуда.
Разбрах го с хладен разум аз,
добих закалка.
Не влагам вече много страст.
Мечтая малко.
Такъв съм: твърде помъдрял
за всичко сложно.
Фантазиите съм презрял.
И тебе — тоже.
Не си транспорт необходим —
отиване и връщане.
За мене просто си килим
от хола вкъщи.
В неделя на едно въже
те мятам в двора
и както другите мъже
те бия без умора.
Тъй да ти отмъстя без страх
аз не пропущам.
А всъщност гълтам облак прах
от своите обуща.
— Кой си ти?
— Аз съм онзи юноша блед,
пил от надеждата тройна доза
и подкарал зеления си велосипед
към хоризонта примамлив и розов.
— Защо го направи?
— Лудост някаква. Грешка на младостта.
После — сигурна пристрастеност.
Всекидневна надежда. Тя
влиза лесно в младежките вени.
— Не го ли осъзна с възрастта?
— Не можах. Моите близки край мен
ме лекуваха с майчински грижи.
Велосипедът, нявга зелен,
избеля. Но не спря да се движи.
— Докога ще продължаваш?
— Знам ли. Виждам насън хоризонт.
И въртя пак педалите вечер.
Може би до последния стон
на надеждата ще съм обречен.
— Ще отговаряш за всичко пред съда.
— Но молба имам само една:
в безнадеждното трезвено бъдеще
да изкупя аз своята вина
във килия с поетите български!
Извън класирането съм. Останах единайсти.
Не казвам: подредиха свои хора,
платили са на журито и май че
долавям в него корист и умора.
Не казвам: фаворитът е любовник
на шефската съпруга от година,
не се опитвам даже да припомня
кой на кого е в журито роднина.
Защо е нужно? Свърши тази битка.
И в нея случи се отново същото:
извън десетката да ме изритат,
да ме натирят да си ида вкъщи.
Но още докато вървя нататък —
прогонвам отчаянието бърже,
защото аз си шетам на ината
защото ако се предам — ще свърша.
Пак ще участвам! Чак до края на живота
да съм извън топлистата проклета,
аз имам роля — този, на когото
крепят се десетте на раменете.
Моторният кон е полегнал край пътя, кротува —
с разбита муцуна и счупени зъби е фара.
Ездачът безпаметен сигурно още пътува
нататък, където бе тръгнал в мъгливата заран.
Но няма да стигне, защото кръвта му изтича.
До него линейката вече е просто излишна.
Дотука бе всичко: мечти, лудории, момичета,
дотука — животът, преминал в графата „предишен“.
Различно в тълпата събрана звучат гласовете:
половината — хак му е, казват, че караше бясно,
но другите иначе казват — язък за момчето.
Такива сме — съдим различно при чуждото нещастие.
Наред със съчувствена болка у нас се прокрадва
доволство тъмно, че нас ни отмина бедата,
че другаде яростно трясна жестоката брадва,
а ние съвсем анонимни сме, част от тълпата.
Когато душа ни е вдъхвал Всевишния, май че
Рогатия тайно тръбичката тънка отмъкнал.
И също е духнал. И в нас оттогаз се спотайва
ехидност от дявола редом с човешката мъка.
Приятелят, с когото се разминахме,
ми махна. То било за сбогом знак.
А аз „здравей“ му казах, както винаги —
с увереност, че ще се видим пак.
Неволно се разминаха съдбовният
и делничният жест. Мигът лети.
сега изпитвам обяснима болка.
Но трябва сам да я усетиш ти
и най-накрая сам да осъзнаеш,
че жеста на приятел някой път
е може би известие за края.
Или за нова среща. Но отвъд.
В планинското село щастлив си, приятелю, казваш.
Вън снежният вятър от дни заканително шътка.
Но вътре допрял си на печката топлата пазва —
почти сте в любовна прегръдка.
Машината пишеща млъкна с клавиши ръждясали.
Но котката твоя да мърка не спира, не спира.
В такова спокойствие като на сън се унася
човек и прекрачва в смъртта, сякаш без да умира.
Надявам се крачка такава ти няма да сториш
поне до април, ще дочакаш край своя транзистор.
Жужат новините: диктатор е нейде съборен,
пленен самолет търси в мрак принудително писта,
във тенис веригата — бум на ракетите млади…
Ти всичко узаваш, за всичко така се вълнуваш.
Бедата е там, че за нас сега никой не страда,
светът е забравил дори, че със теб съществуваме.
Но тази забрава да не превръщаме в драма,
албума на времето да не разлистяме мрачно.
Там просто ще видим, че нашите снимки ги няма;
където стояли са, срещат ни тъмни квадратчета.
На Найден
Излиза то, опъва своя ремък.
След него — ти, прегърбен, суховат.
И двамата сте доста скучна тема
за преживелия и две, и двеста град.
На мене сте ми все пак интересни,
защото си самотник ти. А виж —
със кучето е някак много лесно
да поговориш и да помълчиш.
Така взаимно давате си обич
и просветляват двете ви души,
че иначе животът като в обръч
ще ви пристегне, ще ви задуши.
Нахраниш го. Водища му налееш.
Поляга то пред синия екран.
Като дете е, щом се разболее —
по козината му го милваш с длан.
Пред портите небесни ще залае,
щом разбере, че ти си вече там.
И ако кучета допускат в Рая —
другар ще имаш, няма да си сам.
Кашони. Суматоха. Безпорядък.
Животът тук бе сякаш мигновен.
С любов и стихове — донякъде бе сладък,
с кавги и спорове — горчив до този ден.
Строшен сервиз и разпилени книги.
Мечти строшени. Мозък изтерзан.
Носачите отвънка викат: „Вдигай!“
Товарят стария протрит диван,
на който дъщеря си аз заченах
с такава обич… Но не знаят те.
Ругаят времето, че е студено,
а вятърът като с метла мете.
В опразнените стаи тъжно бродя —
нали години тука преживях.
И виждам стъпките си собствени по пода,
покрил се вече с тънка мрежа прах.
Тъй ще останат ли следите ми не зная
по някой земен под да си личат —
в квартирата небесна най-накрая,
щом се преместя за последен път.
Големият поет при нас от своя свят прекрачи.
Разгледа из града ни някои забележителни места.
Прие го нашият градоначалник. Утрото бе мрачно.
Големият поет за утре слънце повече ни обеща.
Побъбри сетне насаме със местните поети,
окуражи ги, както се полага, вкупом. След това
взе душ в хотела си, прелисти си куплетите
и освежи отдавна поувяхналите им слова.
Във залата го чакаха цветя и ръкопляскане.
По-младите познаваха от снимки само гостенина свой.
Възторжени момичета поглеждаха го ласкаво,
големият поет в очите им бе почти герой.
Преспа с едно от тях, похарчи хонорара си и… си замина.
А следващото утро бе дъждовно, не по неговия план.
В града ни стана неприветно — като във чужбина,
като след холивудски филм на родния екран.
А най-сантименталният от пишещите ни събратя
записа, след като четвъртата си водка пресуши:
„Защо съдбата тук, накрай света, ни го изпрати,
последния ни мит без жалост разруши?“
В светлия център на този хербарий ти си застанал.
Погледни в тебе са вперили като съд
восъчен Путин, нещастната лейди Даяна —
за вечността в пози кротки решили да спрат.
И ще речеш, че те викат с магически знаци.
В другия ъгъл от упор те гледат в гърба
мъж с три очи, балерина с брада и сиамски близнаци,
дето на карти гадаят своята обща съдба.
Мислиш си вече, че може случайно да зърнеш,
като в кошмарни сънища, себе си сам
във препарирана поза със синкави бърни,
с восъчни бузи и оредяла коса.
Ето, пред теб посетители мъчат се тайно,
въпреки глобата да те докоснат с ръка —
да проверят експонат ли си, или случайно
ще се разсмееш на глас като в плоска шега.
После и с фото ще щракнат досадните хора
и — запечатан на снимка — ще тръгнеш кой знае къде…
Я се пръждосвай от тук, че иглата отгоре
може наистина в този хербарий да те забоде!
Замаян съм от алкохола нежен
на липовия юнски аромат.
Но някой пак мърмори неизбежно:
„Нима и ти се мислиш още млад!“ —
съзрял, че в моя поглед е пробуден
инстинктът за любов и за живот
и съм готов на юношеска лудост,
и непривичен за годините си ход.
Добре че прецъфтяват дървесата,
защото иначе внезапно току-виж —
загубя по прищявка на съдбата
градения старателно имидж.
Да, отрезвителната есен приближава.
И в слепоочието болката расте.
От стръкчетата липов цвят остава
сладникав дъх на алкохол менте.
Курортни надценки ме срещат. Разбирам,
че оправдано е всичко това:
по-скъпи домати, картофи, квартири,
дори тази обща над нас синева.
Но и стотинка за мене самия
тук никой не дава. Кого да виня?
Единствено в днешната зла скъпотия
човекът е май с намалена цена.
Почини си, сърце, мозък пламнал и ти почини си,
докога ще пулсирате с ритъм все така яростно бърз?
През юзината моя живот премина със скорост и писък,
на вълните понесъл амбиции, пориви, хъс.
Имам нужда най-сетне от пауза — дълга ли, къса ли —
да погледна в тревата и широко отворил очи —
да погледам спокойно високите облачни късове,
смела мравка да лази по мен, мисълта да мълчи.
Да мълчат сетивата ми, както в далечното детство,
само вятър априлски да поклаща великденче пак.
Да съм глух за войни, земетръси и бедствия,
да съм чист, недокоснат от драми любовни хлапак.
Но това си е просто поредната моя илюзия.
Освен себе си никого няма сега да виня.
Знам, животът шумя бурно в мен — през отворени шлюзове —
тъй моята малка юзина роди светлина.
Лежи си на покрива черната котка.
Тя можеше пътя ми да пресече.
Но там си остана — сънлива и кротка,
грижливо си ближе едното краче.
„Сега ме щадиш, а оттука нататък?
Кажи, черна котко!“ Но тя си мълчи.
С обидно презрение гледа Съдбата
към мен през коварните нейни очи.
Боя за оснежената коса избра.
И постара се да е подходящ цветът.
Такъв, какъвто беше онзи път,
когато къдрокосият младеж я спря
и тръгнаха под свечерените липи…
Задъхан спомен. Още я крепи.
От училище прибира своя внук.
Ръка в ръка. Преди години също
с децата си минаваше оттук
и чуруликане я водеше към вкъщи.
Решава пак задачи в първи клас,
но в огледалото на коридора
с лицето среща се на своята умора,
нюанси нови чува в зрелия си глас.
Обаче жаждата й не престана —
да бъде хубава, да е желана.
Макар че тя разбира и го знае:
не е възможно същата да бъде,
че произнася неминуемо присъди
над всички хора времето накрая…
Но ето: малко пудра, малко руж,
под който бръчките й се покриват,
кракът по-строен е в кафявия ботуш
и… огледалото я вижда пак красива.
Дано, дано по-дълго да я има,
защото тя е моята любима!
Искам да ти кажа нежните думи от дните ни първи,
но гласът ми с възрастта загрубя,
както загрубява ръждясалото гърло
на някоя стара музикантска тръба.
Пожелае да изсвири тя ласкава серенада —
излиза стряскащ душата звук.
А добрият порив когато пропада,
човек свива отчаян юмрук…
Защо побелелият няма право на нежност
и хрипти с дрезгав, отблъскващ глас
в ухото на любовта, която не го поглежда?
И точно такъв ли съм аз?
Чух нощес състарения глас на съседа.
Моята мелодия младо искам да прозвучи
и да видя поне последната си победа
в твоите неостаряващи очи!
Отсъстваше за кратко. Ден след ден
задрасквах в тази монотонност тягостна.
И както цветето, забравено от мен,
попи водата, със която ти поля го,
тъй жаден бях за ласките ти аз.
Като нетърпеливи младоженци бяхме —
опиянени от избухналата страст,
горяхме, както някога горяхме…
Тук моралистът би ми се присмял:
„Мъж възрастен, какви ги върши, боже!“
Не се срамувам, вече побелял,
ръка върху гърдите ти да сложа,
да те целуна по очите пак,
където някога за пръв път те целунах,
да зазвънти във липовия мрак
незабравимата най-нежна струна,
да си припомня младите слова,
които на ухото ти изричах…
Отсъствието ти благословя,
че ми доказа колко те обичам!
Дали ме обича онази, която бе влюбена в мене?
Години — камара се сбраха, затрупаха всичко;
затрупаха младост и тъжни минути, минути засмени.
Изтри се боята на нашите стари любовни привички.
Остана ни в края по-малко душа, а пък повече тяло.
А знам: без душа да живееш е толкова трудно.
Съзирам симптоми на разрив в единното цяло.
Око ми стана и по-придирчиво, и будно.
Съзирам все повече доводи не да прегърна,
напротив — дори да отблъсна, дори да избягам.
трезво си мисля, че тя, любовта, ще се върне,
но аз ще я срещна раздразнено, с тежка тояга.
Но после разбирам, че свит във дълбока бърлога,
тъй както стръвница, прикрила се в дните студени,
аз пак ще я чакам накрая, защото не мога
без нейното нежно-жестоко ръмжене.
Тази вдовица ще има нелеката мисия
да съхрани за потомците точно какво е било:
очилата, машината пишеща, папката с мислите
на голямото негово леко плешиво чело.
Тя ще трябва децата им палави тъй да отгледа,
че да вдъхне потомствена гордост за баща им у тях;
всяка негова книга — една поетична победа —
да забърсва грижливо, додето е жива, от прах;
да сбере най-доброто посмъртно за томче „Избрано“ —
обективно, дори посветеното на други жени.
И накрая: да крие от чуждите погледи раните,
които покойният — венцехвален класик — й причини
с изневери, пиянства, лъжи, тиражирани масово
като нежни признания с най-вдъхновени слова…
Да се чуди човек: защо не наричат „класика“
точно този живот, който тя преживя.
Пазар е градът. И скъп, и навъсен.
Купуваш, продаваш — додето умреш.
Тя друго си няма освен хубостта си —
клиентите плащат за нея добре.
И тя я продава на масата вечер
в едно кафене (днеска има ги бол).
Клиентите идват различно облечени,
поръчват еднакво — менте алкохол.
Не питат за име, къде е родена
и колко й трае работния ден.
Предлагат й сделка съвсем откровена,
финалът е винаги предизвестен.
Тя вече без тръпка го прави до края.
Дежурна прегръдка. Случаен партньор.
Разваля банкнотата, дава си пая
на притаения вън сутеньор.
И няма ни радост, ни мъка дълбока.
И късно е, късно за рязък завой.
Пазар е градът. Тя самата е стока.
А срокът на годност — изтича и той.
Студът изповядва любов вече седмици дълги.
От тази любов, както впрочем от всякоя, знам, се умира.
Студът ни е впримчил, жестоко въженцето дърпа.
Какво ти въженце, пристяга ни силно синджира!
И виж: люжовта ни е зимни ботуши обула.
Защо ли говоря за нея? Нали щом показва
и днес термометърът нейде под страшната нула —
от мраз преминават нещата направо към мразене?
Дойде в любовта януари, далече април е.
Дано не измръзнат най-нежните стръкчета, дето
отглеждахме дълго, от лошите погледи скрили ги,
и дето затопляхме с нашата плът — до сърцето.
Прогнозите чути — за много надежди са пречка.
Приижда от Севера студ безпощаден, арктичен.
Но дай да напълним с последните въглища печката,
която любов, помня, циганска май се нарича.
Обичай ме, макар да стана ретро
да изповядваш чувството сърдечно.
Повтаряй ми без поводи и сметки
баналното: „Ще те обичам вечно!“
Любовно се целуват на екрана
модерни двойки хомосексуални.
Останах мъж. А ти жена остана,
която може в мен искра да палне.
Щастлив съм, че така сме старомодни,
че продължихме с теб рода човешки,
че с теб годините ни бяха плодни,
че писах стихове, че правих грешки,
че бе животът ми дотук населен
с прегръдката ти млада и немлада…
Къде отива този свят, къде ли?
Изглежда, че е хванал влак към Ада.
Да го съветваме — ще ни отмине,
а с нещо да го спрем — е невъзможно.
Ако се върне в Райската градина,
под ябълката наша ще го сложим.
Тихо, любима, тихо!
Нека твойто предателство друг не узнае.
Туй не значи, че вече простих ти,
но какво ли възможно е още след края?
Краят, който настъпи,
сложи точка на дългото век изречение.
В преживяното — дупка, невъзможно е кръпка
да се сложи, да кажем, че няма значение.
Много късно се случи
това, дето право в гърдите ме гръмна.
Лае в мене обидата — яростно куче,
и не мога, не мога да заспя до разсъмване.
Ти го смяташ нормално,
инцидент просто някакъв, раничка само.
Стъпи твоето токче сред локвата кална
и изпръска сърцето ми. А друго си нямам.
Мария, Мария обичам името ти, защо да крия,
то у мен като в църква висока звучи.
Ими дава кураж — като името на онази Мария
с най-майчините от всички женски очи.
Ти си любимата, ти си майката, ти си
всичко, което думата Всеотдайност може да побере.
Девет кръга върху гръдтта ти са изписани,
точно в средата улучва жестокото острие.
Злото, което премеждия праща, не се ли насити,
не утоли ли най-сетне досегашната стръв?
Ти си ранената, а бършеш нежно с косите си
драскотините мои с нищожни капчици кръв…
Днес седя в едно кафене. Побелял съм, защото
вече изпих житейската чаша дълго кафе.
„Мария!“ — вика на сервитьорката от барплота
барманът с бяла риза и панталони от кадифе.
Виждам момиче с безвкусен гердан на шията,
с разкривени токчета и червило с ярък цвят.
Искам да изкрещя: „Не я наричай Мария!
Две са Мариите — една на небесния, една на този свят.
Първата роди Божи син, втората — моя.
Те ме закрилят еднакво от земното зло.
На едната Мария, когато съм слаб се моля,
другата с устни лекува горещото ми чело.“
Във втората половина на живота
горчивото кафе таи следа.
Това е истината. А отгоре —
било е само сладост и вода.
Във втората половина на живота
вдигни индигото под листа стар —
постъпките на ясната ти младост
личат като във втори екземпляр.
Във втората половина на живота
призовки получаваш всеки ден
за някой дълг на чувствата, за който
отдавна мислиш, че е погасен.
Във втората половина на живота
човек пресява пясъка събран.
Открива трескаво прашеца златен
и го претегля в дясната си длан.
Във втората половина на живота
прозираш кой е прав и кой е крив
за всичките ти рани и победи.
Разбира се, ако си още жив!
Откъде тази страст към перото, към звънкото слово?
Аз съм син на родители скромни, цял живот са работили те —
другояче разбират труда. И баща ми отново
с удивление моите стихове гласно чете.
На кого ли са нужни навярно баща ми се пита
и ще мога ли с тях да спечеля за хляб и за дом.
Тихо в ъгъла мама пуловер за мене доплита.
Тя ми вярва във всичко, макар и така — мълчешком.
Тя ме моли единствено: нека отдъхна за малко,
аз заспивам над листа внезапно — тревожен и блед.
И вълшебната моя, добра химикалка
мама нежно полага в старинния сватбен бюфет.
Не ви тежат на делниците грижите —
със тубите за нафта да отидете,
от магазина олио да купите
и да ни сготвите за обед супите,
с децата ни уроците да сричате…
И все — защото много ни обичате.
Но пак в апартаментите ни тясно е
и за леглата ви пак трудно стига мястото.
Не забелязваме как вие, среброкосите,
все старите ни дрехи доизносвате,
как на бюфета — между чашите и каните —
редичката с лекарства дълга станала.
Говорите си тихо вечер в кухните
за страшните невероятни слухове,
че в старческия дом преди година
баща си пратили са трима живи сина.
И после се усмихвате щастливи:
— Но нашите деца са обичливи…
Покрива ви нощта тъй — рамо в рамо.
Кога ще го докажем, тате, мамо?
За мене юношеството бе време,
когато ходех вечно нескопосан.
Купуваха ми дрехи все големи —
да мога после дълго да ги нося.
Ръкавите, щом с куртка ме докараха,
на пръстите ми стигаха средата.
Шинелът ми метеше тротоара.
Живеехме тогаз с една заплата —
кой всяка есен ще ме стяга с униформа?
На пет години ми купуваха веднъж.
И бързах да раста аз неуморно —
заради дрехите. И неусетно станах мъж.
Над метър и осемдесет съм малко
и всички ми се чудят за това.
Съучениците ми с дрехите по мярка
останаха под мен с една глава.
За славата и аз таях надежда,
мечтаех тайно да съм знаменит,
макар на външност скромен да изглеждах
и както казваха ми — даже малко свит.
Мечтаех името ми, най-обикновено —
да преминава от уста в уста.
Момичета за автограф от мене
да се тълпят пред моята врата.
Мечтаех и родителите мои,
когато се прославя, стана пръв —
като родителите на героя
да се гордеят, че съм тяхна кръв.
Но вярно е, че всичко отминава,
като заглъхващ във нощта експрес.
Момчешките мечтания за слава
ми дават повод за сарказъм днес.
И се усмихвам злостно: аз ли, боже,
бях тоз наивник — вече развенчан!
Днес славата съвсем не ме тревожи.
Съвсем ли? По-добре да замълча…
Парите мразя аз и ги презирам.
Но хлябът ми е нужен всеки ден.
Да казвам всичко мога, да позирам
и все пак — три гърла очакват мен.
И само хляб ли? И не е ли право —
за всяко нещо трябва да платиш.
Духът ти може да се извисява,
но колко само с дух ще издържиш?
Разбирам този, който ще открадне,
щом седмица той вече не е ял.
И виждам пак Разколников със брадва
над старата лихварка — побледнял…
Да се опазя от съдба такава,
която може да ме изгори,
аз днеска ще работя за пари,
а утре може би — за слава!
Аз никога във нищо пръв не бях.
В училище добре се учех просто.
По физкултура с мъка изиграх
поредното възлизане на лоста.
Другарите ми с мъх набол едва
изпращаха момичета до вкъщи.
Аз слушах как разказват след това
за първите целувки и преглъщах.
В казармата поне да бях веднъж
улучил най-добре в стрелбите разни.
Останах си и там един и същ
и отпуск рядко получавах в празник.
И примирен със мисълта почти,
че в нищо няма да съм първи, трепнах
„повярвай, първи ме целуваш ти“
една жена когато ми прошепна.
Лъжа ли, истина ли бе? — у мен
прошепнатите думи още тътнат…
Аз се родих повторно този ден.
А подир девет месеца — синът ми.
Макар без кралство и дори без грош
духът на татко се яви пред мене
почти по шекспировски — в полунощ,
на сънищата в сенките зелени.
Видях, помръдна устни побледнял
и ме погледна строго изпод вежди.
Той питаше дали съм оправдал
възлаганите бащини надежди…
Не съм, не съм! Да стана не можех
какъвто ти ме искаше да бъда —
пред никого да не изпитвам страх
и подлеците във очи да съдя;
да не превивам гръб, да мога сам
душата си от корист да опазя;
обичам ли — докрай да се раздам,
да бъда справедлив, когато мразя…
Това бе много. Аз оставах жив.
И колкото и да се борех честно,
животът беше сякаш негатив
на твоите желания чудесни.
Направи ме човек обикновен,
понесъл слабостите си човешки,
от подлостите чужди наранен,
способен и на непростими грешки.
Не съм ли като тебе, татко мой?
И изведнъж баща ми се разплака,
обърна се назад и тръгна той.
И се изгуби в лоното на мрака.
Аз бях малкото винтче, завито до краен предел
върху вала колянов на машината уж крилата.
Тя се движеше все напред, към заветната цел,
но буксуваше често и хвърляше кал изпод колелата.
Аз бях съвестен, впит с дълбоката си резба
във парчето желязо и силата моя растеше.
Почти цял живот. Докато се разбра,
че маршрутът, избран от машината, всъщност е грешен.
И прозрях, че излишна и вредна била верността.
Ако с нещо съм можел да предизвикам повреда,
щял съм грешките сторени да предотвратя,
да празнувам сега своя лична победа.
Вместо туй съм разхлабено винтче, покрито с ръжда.
И самата машина лъкатуши сега без посока.
Чука нещо в мотора, вещае поредна беда
и по пътя калта става все по-дълбока.
Безнадеждна машино, разстроена вече веднъж,
знам, че валът колянов накрая ще спре да се движи.
Ще останеш купчина желязо под слънце и дъжд.
а съдбата на вярното винтче на кого ще е грижа?
Животът вярвах, че ми се открива
не за да имам покрив или зоб.
Аз бях едно жребче, чиято грива
за вятър бе порасла, за галоп.
Но още не успял да се натичам,
да осъзная тази свобода,
стопанинът със жест категоричен
ми сложи вече здравата юзда.
И после я усещах всекидневно
при всеки порив, щом кръвта заври —
додето се превърна в част от мене
и сам започнах да си казвам: „Спри!“
Не гонех хоризонта — бях уплашен,
не скачах през стобора като луд.
И станах аз послушен кон домашен,
с посочван от юздата си маршрут.
Не си избирах път под небосвода —
потеглях по утъпканата пръст
и по команда преминавах в ходом,
и по команда се затичвах в тръс.
Сега стопанинът се случва в празник
да ме оставя даже без юзда.
Но аз се моля да не ме наказва
със тази късна страшна свобода.
Този живот, за който говоря, не е моят живот.
Друг е човекът, изпълнил в него главната роля —
виждам лижето му бледо във всеки един епизод,
той е измислен от някого с психика болна.
Той се усмихва, когато друг стене до плач
свива юмруци, когато потребна е ласка.
Може възторжено да аплодира палач,
който в съня му от дълги години го стряска.
Често се кланя пред Бог със фалшиви очи
майка си родна забравя — заради клетви абстрактни.
Стихове пише, в които лъжата звучи,
и унизително за подаяние блъска се с лакти.
Той преживява едва, почти като скот,
но че щастливец е — тъй е научен да срича…
Този живот, за който говоря, не е моят живот,
но поразително в нещо на моя прилича.
Остригани до голо са главите.
Но как душите пак да станат чисти?
Като близнаци си приличат тез, които
наричаме със страх рецидивисти.
Седят отсреща. С поглед равнодушен
към сцената затворническа гледат.
Разбираш ги: дошло им е до гуша
от разни поучителни беседи.
Нима със стиховете ще пропукаш
леда в сърцата, вече загрубели?
Та те не биха стигнали дотука,
ако в живота повече са чели.
Но рецитираш. С думите тогава,
тук влязла също, майка ги поглежда.
И изведнъж през залата минава
една вълна — невидима и нежна.
И някой се провиква отдалече:
„Поете, прочети едно любовно!“
И вие всъщност свързани сте вече
със нещо и голямо, и съдбовно.
Един е замечтан с усмивка лека,
на другия сълза блести в окото.
Все някъде дълбоко у човека
блещука светлинката на доброто…
Преди да щракне тежката ключалка,
ти махнаха осъдените хора.
И колко силен бе! Нали за малко
ти разруши стените на затвора.
Дълбоко дишат нашите гърди.
Довиждане за малко, тежки грижи!
Довиждане, отчайващи беди!
Любовния локомотив се движи.
Искра от триене на плът със плът.
Докосване — и ласкаво, и диво.
Напрегнатите мускули скриптят,
прегръщай ме, наливай в мен гориво!
В прозореца, стъмен сега съвсем,
се мяркат образи и светлини на гари.
Не, ние с тебе няма да се спрем.
Прегръщай ме, не сме все още стари!
Прегръщай ме до изнемога ти —
без навик, хладина и неохота!
Любовният локомотив лети
и тегли подир себе си живота.
Животе мой, прехвърлих твоя хребет.
Сега крилата си надолу влача.
Погледнат от високо — ти си дребен,
от ниското видян — небостъргач си.
Не те измервам. Важното за мен е,
че аз до свободата се докоснах,
че моето изстрадано летене
спаси душата ми от дребни робства.
Макар с годините да осъзнах: крилата,
които по рождение получих —
друг ги купува със една заплата
и ги размахва — да не му е скучно.
Не, аз не искам да размахвам своите
ей тъй — да произвеждам просто вятър,
и като някакъв заможен собственик
с пари да имам част от висината.
И досега не мога да забравя —
такива точно ми подрязаха крилата
и ми крещяха във ушите „браво“,
когато се отчайвах от съдбата си.
И питаха ме: „За какъв се мислиш,
че си решил да гледаш отвисоко?
И ти си като всички ни, и ти си
готов да замениш летежа с кокал…“
Крилата ми се умориха страшно,
Животе мой, но пак ще ги размахвам.
И нищо, че съм в ниското и прашното,
и нищо, че ще казват: той е смахнат.
Такава лудост е една възможност
не вървешком да се намъкна в Рая,
а времето фалшиво и безбожно
със своя полет да опровергая!
Издигнах си паметник по-траен от медта.
Аз също се помъчих паметник да си издигна —
градих го с думите, пресявани с години.
Несъвършен и малък се получи, но ми стигаше
да ме запомнят близки и роднини.
Пристъпвах с чиста съвест винаги на листа.
Но сменят се епохите. И съвестта излишна стана.
Дойдоха варварите и площадите прочистиха,
рушеше с чукове тълпата им пияна.
Защо го правят, питах се, какво ги тласка
да сриват времето, което са заварили?
И може ли в рушенето да дириш щастие,
дори когато богът ти е варварин?…
Един удари моя паметник. И го разцепи —
минава процепът на челото в средата.
С длето избоде другият зениците, за да са слепи;
ръцете изпочупиха, затъкнаха устата.
Но и това не утоли нагона им ужасен,
надраскаха по паметника думи скверни —
децата ми се срамуват от баща си,
да няма на кого да бъдат верни…
С ухо допрял гръдта ти, усещам: още дишаш,
мой паметнико — и разбит, и тъжен.
дали си струва пак очи да ти изпиша,
ръцете с шини да скрепя, главата да привържа?
Изглеждаш по-висок с пукнатините си огромни,
в избодените ти очи пак светлината се въззема.
Оставям те такъв. И вярвам: ще те помнят
приятели и врагове по-дълго време!
Престъпно, смутно време. За какво са знак
очите яростни и смръщените вежди?
Орачи с дървени рала орат сред трън и буренак.
И сушата мори последните надежди.
Безвластие. Без страх от божи и от земен съд
разбойници и царски стражи си поделят плячката.
Вместо молитви в черквите проклятия кънтят.
Книжовници за милостиня плачат.
Господстващите феодали нямат свян —
потънали в разкош, поквара и безумие.
Народът на наплашени стада е разпилян.
Предадени са българските думи.
Скрипти обратно историческото колело
и с векове се връща пак нещастната България.
И толкова гнетящо е, отчайващо и зло,
че само поробителят се чака във сценария!
Открадна гладното момче едно геврече
и хукна с него като с поясче спасително.
Но отподире втурнаха се в разбушуваната вечер
пенсионери възмутени, будни граждани и продавачи сити.
Подгониха го и децата в здрав морал възпитани
(с осигурено ядене пет пъти дневно, както е по образеца);
подгониха го бодигардове, без много питане —
с юмруци по-големи от главата на крадеца;
полицията известена (но това не е съществено)
го погна с всички средства на модерното преследване.
Въобще — бе възмутена цялата общественост,
всеобща нетърпимост към престъпника — така е редно!
…А той — застигнат, бит и кървав карамфил от ноздрата пораснал,
лежи уплашен и забравил гладната си тръпка.
С подметка някой от тълпата бясно
гевречето му изтървано дълго тъпка, тъпка, тъпка…
Синджирът й напомня, че е в робство,
опъне ли го — ниско се покланя.
Кураж не трябва, за да я докоснеш
по руното от месеци непрано.
Опрял в гърди гъдулката си стара,
стопанинът с лъка фалшиво стърже.
А между масите на тротоара
момченцето му обикаля бърже
и шапка ученическа подлага —
да събере за хляб пет-шест монети…
Изглежда равнодушно и предлага
едни и същи сцени битието.
Нима и ти, придърпван от синджира,
понякога не чупиш кръст с надежда —
дано тълпата да те аплодира,
дано да пусне в шепите ти нещо?
Нима подобно мечката космата
и ти, поете, жаден за награди,
на тъпите зяпачи пред краката
не лягаш също унижен и гладен?
Да влизат тъй на робството в капана
на всички ли е предопределено?
Сънува нощем мечката Балкана.
Поетът някой ден си срязва вените
И с много, и с малко можеш да преживееш.
Но за всичко си плащаш съответния данък.
Собственик съм на болката. Заради нея
животът крещи в ухото ми: „Давай! Давай!“
Тази собственост има и свое предимство —
болката прави разума по-ясен;
състраданието превръща в необходимост,
дребната радост в диамант прекрасен,
който може да украси дните ти
и да разпръска наоколо мрака.
Болката дава стръв на мечтите,
на любовта — дълбина неочаквана.
Който болката не е изпитвал —
просто не знае цената си колко е.
Затова почвам всяка своя молитва
с „благодаря ти, болко“.
Войска безока сме и с бъдеще неясно.
Водачите ни с по едно око — и то жестоко —
едните с ляво, другите пък с дясно.
И всеки дърпа в своята посока.
Да бяхме паднали във боя, щеше да е лесно,
а днес подир кого да тръгнем — питаме и плачем.
Каквото не успя да свърши Василевса,
ще го довършат нашите водачи.
Мъжът на петдесет без страх разбира,
че повечето път е извървян,
че вече е в последната квартира
на този свой живот; не е пиян
от виното на млади обещания,
а трезвен и понякога суров —
не бърка мимолетните желания
с едничката, съдбовната любов.
Мъжът на петдесет по-нараним е,
обидата преглъща трудно той.
И не прежалва лесно чест и име,
не прави често в пътя си завой;
недоверчив е към прибързаната слава,
страни от амбициозния глупак…
Той няма време вече да прощава,
да се разделя и да почва пак.
Мъжът на петдесет е стара служба:
изял си е войнишката чорба
и вече опит чужд не му е нужен
да разбере, че всичко е борба,
че хляб и свобода, и идеали
не се постигат с кротост и покой.
Мъжът на петдесет не чака жалост,
а безпощадност от живота свой.
Те срещат се една квартира чужда.
Озъртат се на тихия завой.
тя влиза първа и пердето спуща,
додето стълбите изкачва той.
Понеже времето им е броено,
задъхано се любят. После, знам,
по стълбището тъмно и студено
си тръгва всеки, както идва — сам.
И всеки бърза, сякаш е подгонен,
едва в навалицата чувства се прикрит.
Приличат на лица извън закона,
които носят куфар с динамит.
Все някой ден в семейните им кухни,
в един вечерен и уютен час
прикриваната бомба ще избухне…
Дано децата са навън тогаз!
Далеч от нас децата ни растат.
И в събота един и същи път
пътуваме до село с автобуса —
седалката разсърдена ни друса.
Все чакаме квартира по-голяма,
а в старата — достатъчна за двама —
спестяваме едната си заплата
и мислим си: това е за децата.
А те не тичат в събота срещу ни,
забравили са ласкавите думи,
не търсят в чантите какво им носим,
не ни отрупват с хиляди въпроси,
зад бабините си поли се крият
и сякаш питат ни: „Кои сте вие?“
Далеч от нас децата ни растат.
Страхувам се, след време някой път,
когато нямаме с квартирата тревоги,
когато и спестеното е много,
„Кои сте вие?“ — ще ни стреснат с глас
децата, уж създадени от нас.
На съседите в двора едно кученце вие.
Цяла нощ. Като мен. С тази разлика малка,
че песипнах отдавна, защо да го крия —
след проведена с масови песни закалка.
А кутрето, горкото, плаче тъй нажалено —
вика майка си или го е страх от тъмата.
Може би и на него му е също студено
или майка му също е зарита в земята.
Може би го е сритал стопанинът подло
и болезнено свило е своята лапа.
Може би някой силен, от вълча порода,
и на него е залъка също излапал.
Оправдано е то, малък още е стажът
на кутрето самотно под луната висока:
чака ласкава дума все пак да му кажат,
да му хвърлят отново състрадателно кокал.
Малко псе, участта си по-скоро разбирай —
като мен ще пресипнеш жестоко накрая.
Хайде късай, додето е време, синджира —
още силен, тревожен и млад ти е лаят!
Краде без жалост днешната върхушка.
Краде бандитско-полицейският тандем.
Ограбваме страната си до шушка,
защото ние също я крадем.
Крадем от любовта общонародна
и алчно краденото стискаме в юмрук.
Крадем от вярата, че сме свободни,
че утре ще ни има още тук.
Крадем от истината — пак изопачено
историята си сега четем.
И от бащите, дето ни заченаха,
от майките рождени днес крадем.
И колкото крадем — по-бедни все сме.
Сърцето българско е бучка лед.
Без гроб остана праведния Левски,
без гроб е Ботев, гордият поет.
Тъй на България съсухрената пазва
пребърква всеки, който съумя.
Спокойно вече могат да й казват
не Обетована — Окрадена земя!
Не съм му се кълнал в любов до гроб,
но го обичам — той е блажно за бедняка.
Ври ароматно в кухнята ни боб
и значи малък празник ме очаква.
В казармата брояхме за разкош,
щом готвеха ни бобена яхния.
Ако дежурният не бе случайно лош —
току получиш допълнителна чиния.
Другар ми бе, когато бях студент.
Как в мензата със нежност го изричах!
И много често беше споделен
като любов със смоето момиче.
Просташка гозба! — някой ще рече.
Но аз живях, но аз израстнах с нея.
И поздравявам го: „Здравей, момче!“ —
когато видя го в градината да зрее.
Шушулките трудолюбиво пълни с плод,
с крачета тънки все нагоре лази
спасителят на цял един народ,
щом джобът му на тоз народ е празен.
Ръст вътрешен — човекът е това.
И виждаш как и лилипутът даже
се извисява със една глава
над някой великан надут и важен;
как уж човек с неблагородна кръв,
довчера анонимен и без слава —
днес става пример и любимец пръв,
защото вътрешно се извисява.
Ръст вътрешен. Но как да го съзрем?
Каква е неговата точна мярка?
Понякога невидим е съвсем
или долавя се в постъпка ярка.
а мярката — различна си е тя.
Но все пак сигурен съм: в нея има
човечност и любов, и доброта,
и сила на духа — необходима,
за да не мислиш във часа нелек
единствено за собствената кожа…
Знам, външно българинът е висок човек.
За ръста му невидим се тревожа.
Песента ти, казват, е изпята —
някакви младоци онзи ден.
И ме гледат те през очилата
с розови стъкла: „Абориген!“
Да, момчета, младостта отмина.
Сякаш вчера бях красив и млад.
Повече от петдесет години
мен ме има в този южен град.
Тук съм побеждавал и съм губил,
бил съм вдъхновен, обезверен.
Майките ви някога съм любил,
питайте ги — спомнят си за мен.
Накъдето тръгнали сте, аз се
връщам вече — с бялата коса.
Стадо от илюзии съм пасал,
но трева отдавна не паса.
И не се оплаквам от съдбата,
тя за мен не беше празен звук.
Като вашта песничка. Изпята —
преди още да сте пели тук.
На Злати Златев
Сега е август. Малко преди залез,
когато мракът притаен е алчно
да глътне хоризонта — толкоз ален,
че ми прилича на домат. Като при Далчев.
Седим с приятел мой, присвили вежди,
и си говорим мъдро за таланта.
Той е художник, драска си небрежно
върху салфетката от ресторанта.
Гвардейци сякаш са — с калпаци бели —
препълнените с жълта бира чаши,
застанали на пост пред мавзолея
на мъртвата от вчера младост наша.
И въздухът затуй е носталгичен —
причина да въздишаме, когато
се мярва пазвата на някакво момиче
и в нея зърваме вдлъбнатината.
Приятелю, усещам, че се блазниш
да нарисуваш бронзовата шия…
Каквото да направим, е напразно.
Освен горчивите си чаши да изпием.
Подари ми нощ като оная —
с тръпката, с красивата илюзия,
че съм се докоснал до безкрая;
с хвърлената върху пода блуза.
И обувката ти пак да зърна,
номер тридесет и шест, която
чакаше крака ти да се върне,
докато го милвах в тъмнината.
Подари ми пак гласа предишен,
с който казваше: „Недей, не бива!“,
и ръцете двадесетгодишни,
дето нежно обръча си свиват.
Подари ми чашата, изпита
жадно като искана присъда
и гръдта си като плод извита,
преди още майчина да бъде.
Подари ми…Знам, не можеш, мила,
и навярно ти изглеждам смешен.
Ти не си магьосница всесилна.
Ала нявга беше, беше, беше…
Не, не си вече млада —
пламък, който хвърля искри.
Просто няма пощада
властелинът Живот, разбери!
Той ни прави различни
от това, ето бяхме преди.
Остаряваме в битки епични,
по телата остават следи,
по лицата остават —
не ги скриват ни пудра, ни грим.
Не тъжи, не си права,
щом изправени още стоим,
щом обичам те още
и не съм се превърнал на скот,
щом докосвам те нощем
с порив пак да заченем живот…
Вярно, вече сме стари,
вече имаме даже и внук.
Но не искам другари
да сме само до края си тук!
Искам още във мрака
с уморена от ласките плът
да ми казваш: „Целуваш ме, както
ме целуваше първия път!“
Боже, баща на гнева и на добротата,
син съм човешки, нямам произход божествен.
Син на родители земни съм. На чудесата
нека събират други щастливата жетва.
Аз ще ожъна своята нива, но още
житото в нея се люшка с грива зелена.
Нека в ухото на някоя грешница нощем
тихо прошепна най-нежните думи у мене.
Нека си имам момиченце зеленооко,
с него на празници заедно в храма да влизам.
Нека да бъда със всички в човешката лодка,
потна да бъде от гребане моята риза.
Нека съдбата си, Боже, самичък нареждам,
хляба на своята трапеза — с труда си купувам.
Няма защо ученици да зубрят прилежно
всичко от мене изречено, да го тълкуват.
Аз ще им кажа: „От вас съм и с вас съм привикнал,
нищо божествено нямам, това е ласкателство;
днеска недейте сляпо «осанна» да викате,
утре защото ви чака голямо предателство!“
Знам, съдията, който греха ми ще сочи,
да убедя в правотата си няма да мога.
Вече водата в сребърен съд е наточил —
да си измие ръцете подир присъдата строга.
Вече дървари отсичат за кръста дървото
и дърводелци подушват смолата му с трескави ноздри.
Режат жените усърдно за мъртвото тяло платното,
бият ковачи желязо за страшните гвоздеи.
Боже, прости ми, крещя ти неистово! Чуваш ли?
Син съм човешки! Не съм твоя рожба аз, Боже!
Нека умра като всички — на своята улица,
в гроб — там на края на нашия град да ме сложат…
Като в своето тяло се вслушвам и в тялото на обществото,
всяка негова болка предчувствия в мене поражда.
Диша тежко и хрипкаво то, кашля лошо, защото
боледува с години, но го считаме все маловажно.
Недояло, изнервено, чука с юмрук по вратите,
но крещим му отвътре веднага оттам да се маха.
Тъй жестоко го впрягахме вчера, днес, в скривалища скрити,
сякаш пъдим далече от себе си някакъв смахнат.
Аритмично сърцето му бие и не ще ми е леко,
щом на пейка присяда отвън с валидол под езика.
Ако знаех спасителен номер, на нужния лекар
от кабината улична бих позвънил, бих го повикал.
Не със сметчици тънки какво ще получа и колко —
зарад мама и татко, които умряха пред очите на Бога.
И дано да не бъдеш фатална и този път, болко,
че ще стана три пъти сирак. А това ми е много.
Вече стойки пред старта заели са колоездачите,
едновременно сякаш са те и лък, и тетива.
„Хайде, наште!“ — крещят от трибуните лудо зяпачите.
Долу — те — с цветовете различни всеки свел е глава.
Аз съм там, между тях, аз съм онзи с фанелката алена.
Бях в началото пръв, но сега съм последен, унил.
Аз разбрах: пръстен просто е пистата обикаляна —
и дори да си пръв, пак се връщаш, където си бил.
Изпреварват ме вече напористо и дръзко младоците,
равнодушно поглеждам гърбовете им потни пред мен.
Колодрумът учител отдавна си свърши уроците,
от духа състезателен вече съм освободен.
Не, не искам отново да въртя колелото до втръсване,
после кръг подир кръг да отронва умората стон…
През вратите железни ще изкоча навънка от пръстена
към тревожния, новм непознат хоризонт.