В старо време нямало прилепи. Имало — между многото видове мишки — една с широки, заострени уши и с триъгълни уста. Тя била много хитра и завистлива. Като гледала крилатото куче как лети по всички посоки, много й се искало да има крила като неговите. Тогава нямало куче без крила. Мишката постоянно мислела как да се снабди с крила, колкото и малки да са те.
Тя си казвала често, като гледала как кучето се издига високо-високо над къщите и над дърветата:
— Няма правда на света. Аз съм от голямо семейство, от знатен род. А кучето от какъв род е? От никакъв. Никой му не знае дедите и прадедите. Пък ето че то хвърчи ли — хвърчи, а аз — аз съм принудена да се тътря по̀земи[1].
За да се снабди с крила, мишката трябвало да направи нещо. И ето що направила.
Излязла и отишла в гората. Покатерила се на едно дърво, което раждало вкусни червени плодове. Тя знаела, че кучето много ги обича. Дори и в самия този миг то било на дървото и ядяло от плодовете му. Кучето видяло мишката и се уплашило. А тя му се поклонила и го поздравила любезно.
— Добър ден, чужденецо — рекла. — Кога си дошъл по нашите места?
Преди да изслуша тоя поздрав, крилатото куче хвръкнало и кацнало на друго дърво, пак с такива плодове. Мишката слязла. Тя се покатерила на другото дърво. Щом я видяло, кучето понечило да литне, но тя го спряла с любезно движение и му казала:
— Стой, чужденецо! Моля те, недей се плаши от мене! Много ми е драго, че ти се нравят плодовете на дървото ми. Готова съм да ти дам колкото искаш от тях — и то безплатно. Постой да си поговорим малко!
— Не зная за какво можем да говорим ние с тебе — рекло плахо кучето. — Аз не те познавам.
— Личи си — казала мишката. — Ако ме познаваш, щеше да знаеш, че дървото, на което седиш, е мое.
— Тъй ли? — рекло зачудено кучето. — Пръв път чувам, че това дърво е нечие. Аз мислех, че то няма господар.
— Там ти е грешката. То е мое и ти не бива да ядеш от плодовете му, без мое позволение.
— Извини ме, господарке! Друг път няма и да кацам на него. Ще намеря друго дърво.
— Кое? Всички дървета тук са мои. Моя е цялата гора, от край до край.
Кучето се уплашило и отново се приготвило да хвръкне. Мишката го спряла пак.
— Почакай! Не сме си свършили разговора.
— Че какво има още да приказваме? Говори по-скоро: имам работа, а вкъщи ме чакат децата.
— Там е работата, че да беше друг на мое място — щеше без друго да те глоби. Законът не позволява да се ядат чужди плодове. То се казва кражба.
Кучето се уплашило.
— Не разбирам, що искаш да кажеш. Пръв път чувам такива думи.
— Не бой се: аз съм добра и няма да те глобя. Стой си на дървото. И идвай, когато поискаш! Яж от моите плодове: аз ти не браня[2]!
— Благодаря ти. Ти си добра господарка.
В това време мишката се натъкмила до крилатото куче и почнала да го разглежда отблизо. После го запитала:
— Не те ли е страх да летиш по небето?
— Не — отвърнало кучето. — Защо ще ме е страх?
— Че нали е високо? Ами ако паднеш? Мене ми се завива свяст, само като видя някоя птица, че лети.
Кучето казало с усмивка:
— То е — защото никога не си летяла. Горе не е никак страшно. Па и аз не хвърча много на високо. И — най-сетне — как ще падна, като имам крила?
— Тъй ли? Дай да ти видя крилата.
Поразгледала ги мишката, па рекла:
— Хубави и здрави изглеждат. Но не ми се вярва да може да се лети дълго с тях. Те са от кожа, нямат пера. А тия на птиците са с пера. Те са истински крила.
Кучето се докачило малко.
— Та какво, че моите крила били без пера? Те не са по-лоши от птичите. И с тях се хвърчи добре.
— Тъкмо това не мога да повярвам. Но то може да се провери. Дай ми ги да ги опитам.
— Да ти ги дам. Но разбира се, само за малко, защото аз бързам.
И крилатото куче откачило крилата от гърба си, натъкмило ги на мишката и й разправило как да хвърчи.
— Ще видиш, че е много лесна работа. Но недей летя надалеч, че не мога дълго да те чакам.
— Бъди спокоен! Докле[3] ме чакаш, наяж се с плодове от моето дърво. А аз ще отлетя ей до онова дърво и ще се върна веднага.
И мишката хвръкнала. Кучето почнало да яде. То изяло много плодове — много повече от друг път. Преяло, очаквайки мишката да се върне и да му предаде обратно крилата. Но тя все не се връщала. И нямала намерение да се върне.
Дълго се озъртало кучето — дано я види. Но никъде не я видяло. Тя отлетяла много надалече.
Кучето почнало да я вика:
— Господарке, мила господарке! Върни се! Дай ми крилата! Върни се, моля ти се! Върни се!
А мишката се не връщала. Тя летяла все по-далече и по-далече.
Тогава кучето се разплакало.
— Едно малко животно ми открадна крилата. Помогнете ми! Едно малко животно отлетя с моите крила.
Но никой не чул плача на кучето. Никой не дошъл да му помогне. Тогава то скочило от дървото и тръгнало да търси мишката.
— „Бау-бау-бау! — Джаф-джаф джаф!“ — викнало то, с което искало да каже! „Крилата-крилата-крилата! — Дайте ги! Дайте ги! Дайте ги!“
Оттогава кучето живее на земята, върви и лае: търси си крилата. А прилепът — мишката с крилата — лети по въздуха, но само нощем, защото се бои, че кучето ще я намери и ще й вземе крилата. Затова прилепът не смее да каца около къщите, дори и през нощта — да не би кучето да го подуши.
Главатарят на едно индианско село бил много свиреп и жесток човек. Когато людете от племето тръгнат на лов и се случи да убият дивеч, той им отнемал животното и казвал:
— Ловът е мой. Който е главатар, негов е всичкият лов.
И давал на ловците само малка част, колкото да не разбунтува селото срещу него. Никой не смеел да се опре на главатаря. Одързости ли се някой да направи такова нещо, оня го прасвал с томахавката си по главата и клетникът умирал начаса.
В селото живеела една бедна бабичка с едничкия си внук, още момче. Те били толкова сиромаси, че понякога нямало и що да ядат. Едничкият им имот било едно бяло конче — слабо, болнаво, с подути нозе.
Когато се запролетило и прерията се раззеленила, момчето извело кончето да го пасе, та дано се пооправи. Додето кончето пасяло, момчето се изкачило на едно бърдо — да погледа околността. По едно време видяло, че нещо едро тича към кончето. Човек ли е, или звяр? То не могло да познае. Това едро нещо минало край кончето, без дори да го закачи. То вървяло право към момчето.
Чак тогава момчето познало, че е мечка, но още малка. Тя се изкачила на връх бърдото, дето бил бабиният внук, и му казала с човешки глас:
— Не бой се, момко! Никак не бива да се боиш. След малко ще дойде по-големият ми брат. И той ще поиска да те уплаши, но и от него се не бой! И други като мене и като него ще дойдат да те плашат. Не бой се, момко, и от тях! Уплашиш ли се, ще бъдеш разкъсан: казвам ти. Но ако останеш спокоен, не ще те сполети никакво зло.
Като рекла това, мечката се изгубила. Малко след това изскочила — кой знае откъде — втора мечка, по-голяма от първата, хвърлила се към момчето с ужасно ръмжене и рев и почнала да му се зъби. Момчето я посрещнало спокойно. Не показало никакъв страх. И тя си отишла.
Не се минало много време — и ето, че дошла трета мечка, още по-едра. Тя ръмжала много страшно, надавала толкова страшен рев, че кончето се подплашило и побягнало, но момчето и тоя път останало спокойно. Мечката си отишла.
След един час нещо се явила изневиделица четвърта мечка, още по-голяма. И тя ревяла, и тя ръмжала, и тя се зъбела. Но бабиният внук пак не се уплашил. И тая мечка се изгубила. Тя била кафена, а тия преди нея — червеникави.
Когато си отишла и четвъртата мечка, върнала се първата. Тя казала на момчето:
— Добре направи, че се показа безстрашен пред моите братя. Но след малко ще дойде баща ми. Той е най-страшен от всички. Ти се покажи и пред него смел: гледай да не ти мигне окото!
Мечката се изгубила. Почнало да се мръква. Момчето слязло от бърдото. Но тъкмо слязло, когато из земята излязъл един голям мечок — голям колкото планина; поне тъй се сторило на момчето. Той бил целият черен. Очите му светели в тъмното като запалени цепеници борина. Толкова бил силен ревът му, че се разтърсила земята.
Мечокът ръмжал, ревял и викал на момчето:
— Намерих ли те? Намерих ли те? Ей сега ще те изям! Стой! Не се помръдвай!
Като надал още по-страшен рев, звярът се хвърлил върху момчето. То се уплашило тоя път. Забравило думите на младата мечка. Но щом се помъчило да побегне, чуло глас, който му шепнел:
— Стой си на мястото! Не се помръдвай! Мечокът не ще ти стори нищо.
Момчето се насърчило от тия думи. Когато мечокът се хвърлил върху него, то не се помръднало. И големият звяр застанал пред него на задните си крака, изгледал го и му казал:
— Ти си смел и храбър, момко. За своята смелост ти заслужаваш награда. Ела подире ми — да те наградя!
Момчето тръгнало подир мечока. Вървели, що вървели по прерията, стигнали до едно място, дето растели кедри. Мечокът влязъл в дупката, а след него — и момчето. Като походили малко в тъмното подземие, озовали се в широка пещера. Там се били събрали всички мечки, които се явили пред момчето да го плашат тоя ден.
Мечокът се изправил всред тях и им казал:
— Мои синове и дъщери! Доведох бедното момче, което плашехме, но не можахме да уплашим. Занапред никой от нас няма да го плаши, а ще го смята за брат. Ще му дадем вълшебни сили, за да получи власт над племето. Момчето ще си избере едного от нас за другар — и оня, когото избере, винаги ще го пази и ще му помага. Аз казах.
Като чули тия думи, всички мечки изръмжали, а това е знак за съгласие у племето на мечките. Момчето изгледало всички мечки; младата мечка — червеникава, с бели лапи — му се харесала най-много; па то й било благодарно затова, че го насърчила да не се плаши от братята и баща й; нея избрало за свой другар.
Тоя избор бил посрещнат от всички мечки с одобрително ръмжене. Всички наскачали след това около черния мечок и ето че вместо младата мечка се явило черно хубаво конче.
Тогава мечокът рекъл:
— Изборът е направен. Ние се радваме, че момчето избра нашата най-малка дъщеря. Ти, момко, ще отведеш това конче у дома си. Яхни го по пътя, да не ходиш пеша. На пътя ще видиш още един кон, сив, по-голям от черното конче. Ще уловиш и него и ще го отведеш. Когато се намериш в нужда, подгонен от враг или в борба с него, ти ще можеш да се превръщаш на каквото животно поискаш, за да избягаш от врага си или за да го надвиеш.
При тия думи мечокът ударил леко с лапата си момчето по главата, за да му придаде вълшебна сила. А то излязло от пещерата и яхнало черното конче. По пътя наистина намерило едър сив кон, хванало го и го отвело у дома си. Бабата се уплашила, когато видяла, че внук й води посред нощ два коня. Помислила, че ги е откраднал. А момчето не искало да й каже нищо за случката с мечките, защото мислело, че никой не бива да знае за нея.
— От дето и да си довел тия коне — рекла бабата, — пази ги от главатаря да ги не види, че ще ти ги отнеме! Недей ги пуска да пасат в прерията!
Но главатарят бил магьосник, както повечето индиански главатари. Той узнал — кой знае как, че момчето е довело посред нощ два хубави коня, каквито няма никой в селото. За такъв кон заслужава да убиеш човека. А то има не един, а два.
И ето че на сутринта, още рано — рано, додето бабата и внукът й спели, той отишъл, та отвързал конете и ги повел към колибата си. Но едва изминал десетина крачки, конете се изтръгнали, зацвилили ядосано и се върнали в обора на бабата.
Това се видяло чудновато на главатаря, но той си казал:
— Нищо. Нека тоя път мине така! Коне си имам. Па и тия два са мои. Нека стоят в обора на бабата. Когато момчето тръгне на лов по гората, ще ги хвана и ще ги отведа при своите.
Няколко дена след това се разчуло в селото, че някъде наблизо е дошло голямо стадо диви биволи. Всички мъже от племето тръгнали на лов; останали само старците и главатарят. Тръгнало и момчето, защото вкъщи нямало какво да ядат. То се яхнало на сивия кон, а той бил много по-бърз от другите, та ги надпреварил. Момчето убило първия лов — едра и тлъста биволица. Слязло от коня да я одере.
В това време се задал главатарят.
— Ей сега ще му взема и коня, и бивола — си казал той.
Като се приближил до момчето, викнал му:
— Тоя бивол е мой. Остави го! Махни се настрана!
Момчето било толкова унесено в своята работа, че и не чуло вика. Главатарят повторил, но то не си и вдигало главата, защото помислило, че двама ловци от племето се карат за бивол, който са убили в едно и също време. Но когато главатарят побеснял от яд, че не го и поглеждат, креснал над самата глава на момчето, то разбрало каква е работата. Оставило биволицата, качило се на сивия кон, изпъчило гърди и рекло на главатаря:
— Тая биволица е моя, защото аз съм я убил. Нямаш право да я отнемаш на хора, които нямат какво да ядат. Не ти я давам!
Главатарят замахнал да удари момчето, но то се отбранило и ударило главатаря, който крещял и го заплашвал, че ще го убие. Мъжете от племето чули свадата и се насъбрали да гледат. Главатарят и момчето били паднали от конете и се борели във високата трева на прерията. Изведнъж момчето изчезнало: на негово място се явила мечка, която захапала главатаря. Мъжете надали викове и побягнали.
Неколцина, които още имали смелост отдалеко да погледнат към борещите се, видели в тревата две мечки, защото и главатарят се бил превърнал на мечка. Мъжете се изпокрили зад скалите и гледали оттам борбата.
Те си шепнели един другиму:
— Ето защо главатарят бил толкова силен и свиреп: той знаел да се превръща на мечка. Па не е чудно и да е мечка, която се превръща денем на човек. Но откъде пък момчето е добило тая магьосна сила? Това е чудното…
В това време борещите се мечки почнали да си променят цвета; едната ставала ту черна, ту кафена, ту сива, а другата — ту червеникава, ту жълтеникава, ту — белезникава. Много пъти си променяли те цвета на кожата, докле най-сетне едната си останала кафява, а другата — сивкава. Борбата отслабнала. Кафявата нямала вече сили да се бори. А и сивкавата не нападала ожесточено, както по-рано. И ето че неочаквано дотърчал сивият кон на момчето, ритнал кафявата мечка и я убил.
Мъжете надошли на поляната. Те видели, че момчето седи уморено в тревата, а мъртвият главатар лежи до него. Всички се зарадвали. Те почнали да благодарят с топли думи на момчето, че ги е отървало от жестокия главатар. А то не казало нищо. Станало, одрало биволицата, завило месото в кожата, натоварило го на коня и си отишло вкъщи.
Преди още то да пристигне в селото, там се било разчуло за станалото, защото неколцина избързали да отидат и съобщят на домашните си. Бабата се разплакала. Тя почнала да кори внука си:
— Защо ти е трябвало да се биеш с него? Неговите сродници ще насъскат мъжете срещу тебе и цялото село ще се вдигне да ни убие.
Момчето не продумало дума.
По цялото село се приказвало само за едно — за момчето, което има вълшебни сили.
— Не трябва ли да го изберем за главатар? — казвали едни. То ще ни управлява добре.
— Луди ли сте? — думали някои роднини на убития главатар. — Ако мислите, че покойният главатар е бил жесток, новият ще бъде още по-жесток. Това момче се превърна на мечка, за да убие човек. То ще се превръща на всякакъв звяр, за да ни разкъсва един по един. Ще видите.
— Не вярвайте! — говорели трети. — Това дете е живяло в бедност. То ще жали бедните и никому няма да прави зло. Ние знаем това.
Мъжете се събрали на съвет, да видят кого да изберат за главатар. Най-после, подир дълги приказки, решили да изберат момчето. Пратили да го повикат в съвета на мъжете. То си намазало цялото тяло с червена багра, окачило си огърлица от мечешки нокти и тръгнало. Тъй трябвало да се яви в съвета на мъжете всеки, който отива там за пръв път; след това той става вече мъж.
Като влязло в свещената ограда, дето ставало събранието, момчето поздравило мъжете. А най-старият, който главатарствал временно, додето се избере нов главатар, му подал лула с тютюн и му казал:
— По решение на всички мъже от племето, връчвам ти тая лула. Вярвам, че достойно ще я държиш и честно ще управляваш. Запуши пръв с нея, за да видим, че си съгласен да ни бъдеш главатар.
Момчето не взело лулата. То казало:
— Аз съм беден, аз съм най-бедния от всички в селото. Как мога да бъда ваш главатар? Аз съм и по години най-млад. Има много по-достойни от мене. Не мога да приема тая висока чест, която се пада другиму. Недейте ми подава лулата!
Тогава старецът му подал отново лулата и рекъл:
— Вземи лулата — тя е за тебе. Решението не може да се отмени, защото трезви мъже са решавали. Запуши пръв с лулата, в знак на това, че си съгласен да ни станеш главатар! Ние ти се кълнем, че ще те слушаме и ще ти се покоряваме във всичко. Ти ще се преселиш да живееш в новата ми колиба и ще се ожениш за моята дъщеря. Твоята баба ще дойде да живее с тебе. Ти си и силен, и умен. Такъв ни трябва за главатар. Затова те избрахме, сине мой.
Момчето поело лулата, запушило и седнало редом с мъжете. Тогава всички наскачали, затанцували около него и се развикали:
— Да живее главатарят! Да живее новият главатар!
Когато се свършил танцът, новият главатар казал, като предал лулата да минава от ръка на ръка и от уста на уста:
— Аз се съгласих да стана главатар на племето, понеже много настоявахте. Но чуйте какво ще ви кажа! Старият главатар е мъртъв, но душата му още живее. Той беше получил своите магьосни[4] сили от Северния вятър. Когато аз го убих, Северния вятър го превърна на бяла врана. Досега Северния вятър ни пращаше диви биволи и друг дивеч, а от сега нататък бялата врана ще се сили да ни отнеме лова: тя ще казва дивеча да не идва към нашите прерии. Ще трябва рано или късно да се разправяме с тая бяла врана. Недейте се страхува: без лов няма да останем, но в начало ще бъде малко и ще стане нужда да погладуваме. Знайте едно: който от вас убие лов, убитото животно ще си бъде негово. Мой ще бъде само оня дивеч, който убия сам аз. Обещавам ви, че ще гледам да изпълнявам желанията ви, каквото и да стане. Само едно ще искам от вас: да изпълнявате заповедите ми. Ето коя е първата ми заповед: всеки от вас ще каже на домашните си — където и да видят двата ми коня, да не им се карат, да не ги бият, нито да им правят зло. Иначе ще останете без главатар. Това ви казвам: запомнете го добре!
Тъй внукът на бабата станал главатар. Старецът го отвел в новата си колиба, дето го чакала дъщерята. Тя станала и поздравила годеника си. Дошла и бабата. Поднесли за обяд сушено биволско месо в дървена паница. Сетне отпразнували сватбата. А хората разказвали на своите домашни какво е говорил главатарят в събранието на мъжете.
От тоя ден затекли за индианците добри и спокойни дни. Често идвали биволи и друг дивеч в прерията. Мъжете успели да избият много животни и да им вземат кожата и месото. Нямало вече беден човек в селото. Главатарят бил към всички добър. Сбърка ли някой в нещо, той му прощавал. Никого не наказвал, никому не се карал.
Но по едно време дивечът намалял. Малко биволи идвали вече в прерията. Случвало се дори да улучат някой бивол, но щом го подгонят, той изведнъж изчезвал, сякаш е потънал по̀дземи[5]. Мъжете почнали да се безпокоят. Уплашили се, да не би да настъпи глад.
Някои почнали да казват:
— Не ни върви вече в лова. Прежният главатар беше жесток, но не оставяше селото никога без дивеч. Той имаше вълшебни сили. Умееше да привлича дивите биволи. Що да направим?
— Да се оплачем на новия главатар. Той е длъжен да ни помогне. Нали затова сме го избрали?
Оплакали му се, че биволите изчезват — кой знае къде и кой знае как.
— Добре — казал им той. — Ще излезем заедно на лов. Може би бялата врана е почнала вече да ни пречи.
Един ден дошли неколцина и съобщили, че са видели голямо стадо диви биволи в прерията. Мнозина се приготвили за лов и тръгнали. С тях бил и главатарят. Стигнали до мястото, дето пасяло стадото. Щом биволите съгледали ловците, побягнали. Главатарят видял, че над животните лети бялата врана и грачи: „Гра, гра, гра! На север бягайте! Гра, гра, гра!“
В това време излязъл силен южен вятър и помогнал на биволите да побегнат към север. Никой от ездачите не успял да ги догони.
Когато се върнали в селото, главатарят казал:
— Онова, което ви говорех преди време, излезе вярно. За нашата несполука е виновен покойният прежен главатар. Видяхте ли, че когато биволите чуха грака на враната, всички побягнаха натам, накъдето им казваше тя да бягат? Ако не убия тая проклета бяла врана, ще измрем от глад.
Той излязъл от стана и отишъл навътре в прерията. На едно място легнал и се превърнал на мъртъв елен. Лежи и не се помръдва. Надошли скоро какви ли не грабливи птици и заобиколили мършата.
Но никоя не смеела да клъвне. Изведнъж една птица рекла:
— Бягайте! Бягайте! Иде бялата врана. Тя е проклета. Ще клъвне някоя от нас. Когото клъвне, умира.
Птиците избягали. Долетяла бялата врана, но не кацнала на мъртвия елен, а само го помирисала и рекла:
— Тоя елен не е елен, а — човек. И тоя човек не е мъртъв, а жив.
Като казала това, отлетяла надалеч.
Главатарят отишъл по-натам и се превърнал на мъртво зайче. Надошли отново птици; най-после прилетяла и бялата врана. Тя и тоя път познала, че зайчето е човек. Главатарят тръгнал още по-натам. Легнал и се превърнал на мъртъв бивол. Но бялата врана го познала пак.
Тогава главатарят си казал:
— Ще се превърна на мъртва риба. Бялата врана ще си помисли, че ме е хвърлил някой рибар.
И той отишъл много надалеч — отишъл там, дето бил морският бряг. Чак там отишъл главатарят, па легнал и се превърнал на умряла риба — голяма, бяла, подута. Всеки би рекъл, като го види, че е наистина риба, хвърлена преди няколко дена, или паднала от мрежата на рибар. Пак надошли птици — всякакви. Най-после долетяла и бялата врана. Тя помирисала отдалеко рибата и си казала:
— Да, това вече не е човек и не може да бъде. То е риба. То е мъртва риба, хвърлена преди ден или два. По миризмата се познава.
Но тъкмо слязла и се готвела вече да захапе рибата, лъхнал вятър откъм морето и враната си казала:
— Щях да сгреша. Миризмата, която бях усетила, не е от рибата, а от морето: и там има мъртви риби, които вонят. Не, това, което лежи на брега, не е от риба. Това, което лежи на пясъка, е човек — и той е жив.
Като рекла това, литнала и се изгубила.
Още на много други животни се превръщал едно след друго главатарят, но все не успявал да излъже бялата врана: тя винаги познавала.
Нему станало толкова мъчно, че хората му ще измрат от глад, та се разплакал. Почнал да ридае и да нарежда:
— Ах, тая дяволска бяла врана! Тя ще ми умори хората. Проклета да е! По нейна вина племето ще остане подир месец-два без човек. Ние всички ще бъдем до един мъртви. Нека дойде да убие мене, стига другите да са живи.
Като плачел и нареждал, главатарят чул глас, който идел като че ли от земята. И тоя глас казвал:
— Не плачи, човече! Защо плачеш? Кажи ми!
Главатарят погледнал и видял голям сив паяк, който пълзял при нозете му.
— Плача, паяче, защото хората ми се мъчат от страшен глад. Дойдат ли в прерията, дето живеем, биволи, идва бялата врана и ги пропъжда. Мъжете, жените и децата почнаха да мрат от глад. Аз съм им главатар — трябва да им помогна. Кой друг ще се погрижи за тях, ако не аз? Кажи ми що да сторя, за да хвана бялата врана и да я вържа?
А паякът му рекъл:
— Не се грижи и не плачи! Аз ще ти помогна. Ще ти дам въже — да вържеш бялата врана. Но не знам защо искаш да я вържеш, когато можеш да я убиеш.
— Не искам вече да убивам — отвърнал главатарят. Веднъж убих човек, който искаше да убие мене. Много тежко и страшно ми стана на сърцето, като видях, че съм го усмъртил. Не ща вече да убивам.
Паякът се изгубил, но малко след това допълзял пак, като търкалял едно кълбо паяжина.
— Вземи това кълбо! — казал той на главатаря. — С него ще можеш да вържеш враната за нозете. Но ако слушаш мене, аз бих ти казал, че не бива да я жалиш много. Тя никога не ще престане да те мрази и додето е жива, ще желае да те убие.
Главатарят взел кълбото, поблагодарил на паяка и се върнал в прерията. Като убил два диви бивола и ги одрал, отишъл в далечната долина, отвъд прерията, дето начевала гората. Отрязал три пръта, вързал ги за единия им край и ги опрял на земята, та направил от тях палатка, която покрил с едната биволска кожа. Направил и втора палатка. И нея покрил с кожа. Направил още много палатки, но тях вече нямало с що да покрие. Пред всяка палатка хвърлил по една мръвка месо. Изглеждало, като че ли това е стан на някое племе, което го е напуснало толкова набързо, та си е оставило там и храната. А най-големия къс месо главатарят закачил на едно дърво, под което заложил мрежата от паяжина.
Скоро, след като главатарят се скрил в гората, прилетели много птици, привлечени от миризмата на прясното месо. Те не чули никакъв шум; не чули и говор на хора. Станат изглеждал запустял и изоставен. Птиците почнали да кълват мръвките месо. Долетяла и бялата врана. Тя била гладна: отдавна не била хапнала нищо. Хвърлила се върху най-едрия къс месо — оня, що бил закачен на дървото. А тъкмо под месото лежала изопната мрежата. Паяжината стиснала нозете на враната яко, като клещи. Тази паяжина била омагьосана. Колкото повече си дърпала враната нозете, толкова повече се оплитала в мрежата. По едно време не можела не само да пърха с крилата си, но дори и да се помръдне.
— Оооох! — почнала да стене тя. — Няма ли наблизо някой добър човек — да ме отърве? Вечно ще му бъда благодарна и всякакви добрини ще му правя. Ще му робувам и помагам. Ооооха, елате ми помогнете, че загивам! След малко мрежата ще ме задуши.
Главатарят се съжалил. Той излязъл от гората и се приближил до дървото, дето била хваната бялата врана. Тя била наистина така оплетена в мрежата, че се задушвала.
— Пада ти се, — казал главатарят. — Ти поиска да измориш от глад моите люде. Прогонваше всички биволи, които идваха в прерията. Жал ми е като те гледам, че страдаш, но мога ли пък да гледам децата и жените, като умират от глад?
Бялата врана почнала да се моли на човека да я освободи. Тя обещавала, че занапред не само няма да гони биволите, но напротив — ще ги подмамва да отиват на стада в прерията. Клела се, верила се, обещавала дълго, докле най-сетне доверчивият и добродушен момък я пуснал и си прибрал кълбото.
Бялата врана литнала, извисила се във въздуха право над главата на момъка и почнала да му говори всякакви подигравки.
— Колко си глупав! — му казала тя. — Ти повярва на думите ми, простако! Много ще видиш занапред диви биволи. Ще накарам всички ви да измрете от глад. Всички ще ви мъча, а най-много — тебе, защото стана вместо мене главатар на племето и ми отне човешкия образ, та ме накара да се лутам като врана и да ям мърша.
Главатарят разбрал, че са го измамили, но било вече късно. Той се ядосал много.
— Слушай! — викнал на бялата врана. — Както те пипнах преди малко, ще те пипна пак. Но тогава няма вече да имам към тебе никаква милост, защото не заслужаваш. Трябваше да ти откъсна главата. Ще видиш, че като те хвана — няма да те пожаля.
— Да ме хванеш ли? Хайде хвани ме, ако можеш! Опитай се само.
— Ще видиш, че ще те хвана.
И главатарят отведнъж се престорил на голям сокол, литнал над враната, развил кълбото и омотал в паяжина бялата врана. Сетне приел отново човешкия си изглед и се върнал в стана, дето отнесъл вързаната врана. Той я вързал за едно дърво и накарал глашатая да разгласи, че бялата врана е уловена и няма вече кой да им пъди дивеча. Всички надошли да видят враната. Почнали да запитват главатаря, къде и как я е уловил, но той не пожелал да им каже.
Още същия ден надошли в прерията диви биволи. Мъжете наизлезли и успели да избият повечето. Паднал много богат лов. Всички се върнали с дивеч. А бялата врана замолила отново главатаря да я пусне.
— Съжали се над мене! — му казала тя с плачлив глас. — Признавам си, че сбърках, като ти се подигравах. Недей бива коравосърдечен: то не е добро за главатар. Пусни ме, моля ти се! Никога няма да сторя вече никому зло — нито на тебе, нито на другиму от племето. Ще ви помагам. Ще ви докарвам дивеч.
Главатарят отначало не искал ида чуе тия обещания. Той се правел на глух, но като видял, след няколко дена, че птицата е съвсем отслабнала и няма сила дори и да говори, казал си на ума:
— Трябва да се е вразумила вече. Гладът е променил сърцето й. Ако не я пусна, ще умре. Защо да си вземам грях на душата?
И когато бялата врана повторила и потретила своето обещание — никому да не пакости, а на всички от племето да помага — той развързал въжето и я пуснал. Враната отлетяла. Като се отдалечила от стана, намерила мърша, наяла се, събрала сили и забравила за обещанията си. Върнала се и почнала да лети над колибата на главатаря и да му се подиграва:
— Глупав си се родил и глупав ще си умреш — му думала тя. — Да не мислиш, че ще ти простя някога, задето ми отне човешкия образ? Оооо, да имаш да вземаш! Не само ще пъдя всички биволи от прерията, но и на тебе и на всички ви ще докарам ужасна смърт. Най-лошата болест ще доведа в селото ви — да ви измори от дете до старец. Ще видиш!
Страшно се разгневил тогава главатарят. Без да каже дума, изведнъж се превърнал на огромен орел и литнал като стрела право към бялата врана, сграбчил я и я омотал в паяжината, па я смъкнал на земята. Колкото и да му се молила враната да я съжали, той вече не чувал. Извил й шията, откъснал и главата, насякъл тялото й на късове и го изгорил.
Тъй загинала най-сетне бялата врана. Още на другия ден дошли люде да кажат, че към прерията се приближавало голямо стадо диви биволи. Тоя лов излязъл още по-богат от прежните. Всички в селото били от доволни по-доволни.
Един ден главатарят си седял в колибата. В това време тъща му пасяла конете. Тя забравила за заповедта — да се не закачат двата коня, черния и сивия. Черният се бил малко отдалечил от другите и тя хвърлила камък, та го ударила по крака. Изведнъж главатарят изпищял, като си седял в колибата и се стиснал за крака.
— Кой ме удари? — викнал той. — О, колко страшно ме заболя.
В тоя миг черният кон паднал на земята, превърнал се на мечка, хвърлил се върху жената и я разкъсал, а после се затичал към селото и хапел всекиго, който му попадне на пътя. Главатарят също се преобразил на мечка и излязъл от колибата. От устата на двете мечки излизали пламъци. Те подпалили колибите и хората побягнали. Всеки тичал, където му видят очите, за да си спаси живота. Скоро целият стан запустял: той се обърнал на пепелище.
А двете мечки и сивият кон, който също се превърнал на мечка, избягали в пещерата при другите мечки и останали да живеят там.
От тоя ден никой не чул вече нищо за младия главатар. Запазила се само тая приказка, която ви разказах, както съм я чул от дядо си, индианец от същото племе.
Имало едно време в Африка цар и царица. Те били черни. Черна била и дъщеря им, но много добра, много умна и голяма хубавица. Толкова умна била тя, че всички идвали да се допитват до нея. Толкова добра била, че само за другите мислела и на всички помагала. Толкова голяма била хубостта й, че я наричали Наровото цвете. Тъй я казвали, понеже цветето на нара е червено като пламък, а устните на княгинята били наистина много червени и очите й пламтели. Тя знаела лекарства за всякакви болести. Познавала всички билки, цветя и дървета — кое се яде и кое — не, кое за какво служи, кое къде расте.
Наровото цвете знаело много. То умеело да познава ще вали ли дъжд и — ако вали — кога ще спре. Знаело кога идват различни птици от чужбина и кога отлитат, кои кога мътят и колко трае мътежът. Знаело къде се крият слоновете и крокодилите. Още много неща знаела княгинята. Само едно не знаела. Ей сега ще ви кажа кое е това нещо.
В онова царство се явявал често един крилат лъв. Той бил ужасен. Долитал от невиделица и разкъсвал, когото види. Много хора отвлякъл. Казвали, че си бил сградил цял дворец от човешки кости: хората изяждал, оставял само костите им. Княгинята постоянно мислела как да отърве бащините си поданици от това чудовище.
Тя казвала на баща си:
— Крилатият лъв е като буря, която заплашва всеки миг нашите колиби. Жени ли ще отидат на вода, мъже ли ще тръгнат на полска работа или деца ще излязат да играят, никой не е сигурен, че ще се върне. Не може тъй. Трябва да се направи нещо.
— Ти не бери грижа — рекъл царят: — то не е женска работа!
Но Наровото цвете не можело да не се грижи за другите. То постоянно мислело как да помогне на хората да се отърват от голямата беда.
Един ден, както вървяла из гората да бере корени, княгинята с голяма почуда видяла, че от един памучник (растение, което ражда памук) излязла някаква непозната жена. Тая жена била висока, хубава, с руси, златисти коси; облечена била в свилена рокля, която падала на дълги дипли.
— Коя си ти? — запитала я княгинята.
— Аз съм самодива и царувам по тия места. Ти не си ме виждала досега, но аз те знам отдавна. Дори съм ти помагала.
— Тъй ли? — зачудено рекло Наровото цвете.
— Тъй, тъй. Чудно ли ти е? Ти нямаше да знаеш свойствата на билките, корените, цветята и дърветата, ако не ти ги бях пришепнала на ухото, без да ме видиш. Аз съм ти подсказвала всякога, когато са те питали ще вали ли дъжд и ако вали — кога ще престане. Па и всичко онова, що знаеш за животните, все от мене го знаеш.
— Тъй ще да е — съгласила се княгинята. — Аз помня, че много пъти съм сядала под дърветата и съм мислела ту за растенията, ту за животните. И всякога ми е идвало по нещо на ум.
— И аз сядах до тебе и те учех, макар че ти не ме виждаше.
— Как се казваш, добра самодиво?
— Саса.
— Де живееш?
— Ей под тоя памучник. Ела да видиш.
При тия думи земята се разпукнала и се отворила врата. Тя водела в живелището[6] на самодивата. То било голямо, постлано с мъх, по стените му цъфтели благовонни цветя. Някои от тях били едри — червени, жълти и теменужни — и светели. Те осветявали стаите.
Всичко това се видяло на момата хубаво, но тя не забравяла защо е тръгнала.
— Добра самодиво — рекла, — можеш ли ми каза как да отърва хората от хвъркатия лъв?
— Мога — отговорила самодивата, — но ще трябва да прекараш с мене три месеца. Инак не можеш направи нищо.
— Много са три месеца — казало Наровото цвете. — Какво ще правят родителите ми без мене? Те ще ме търсят навсякъде.
— По-малко не може. През първия месец ще си изтъчеш рокля, която ще те прави невидима, през втория ще изучиш езика на птиците, а през третия — на жабите.
— Че защо ще ми бъде всичко това?
— Без него не можеш се приближи до крилатия лъв.
Княгинята останала в подземието. Царят и царицата чакали дъщеря си, па пратили хора да я търсят. Царските ловци обходили цялата страна, но не я намерили никъде. Всички си помислили, че я е отвлякъл хвъркатият лъв.
А в това време княгинята тъчала роклята, която щяла да я направи невидима, щом я облече. Като свършила роклята, почнала да учи езика на птиците, а после — на жабите. Тъй изтекли трите месеца.
— Върви сега — рекла Саса, — в гората, но гледай никой човек да не те види! Никому недей казва, че си тръгнала да убиваш крилатия лъв! Слушай какво си говорят птиците: от тях ще научиш всичко.
Княгинята й поблагодарила, облякла си невидимата рокля и тръгнала. Като навлязла в гората, видяла, че на едно дърво са накацали гарвани и си приказват.
Те говорели за хвъркатия лъв.
Единият рекъл:
— Не е мъчно да му се отнеме силата да лети, но трябва да се знае една тайна.
— Каква тайна? — запитал другият.
— Не знам. Знаят я белите гарвани, но не я казват никому.
— Кои бели гарвани? Ония ли, които пазят костите?
— Те. Крилатият лъв оглозгва костите на ония, що е грабнал и разкъсал, па ги трупа на купища. Белите гарвани пазят тия кости — да не би някой да ги счупи.
— Къде са те?
— Ей там, дето залязва слънцето. Крилатият лъв си е направил от кости цял дворец и в него прекарва нощта. А купищата кости са наоколо. Но това място е много далече оттук.
Чуло всичко това Наровото цвете и тръгнало към запад — дано узнае от белите гарвани тайната. Минало то през гората, но не видяло костения дворец. Свършила се гората, наченало поле. Изходила княгинята и него. Навлязла в друга гора, — сетне в ново поле. Тъй вървяла дълго. Много поля и гори изминала. Най-после стигнала до костения дворец на крилатия лъв.
Пред входа на двореца имало няколко големи купа с човешки кости. Над тях подскачали едри бели гарвани — да ги пазят. Подскачали и си приказвали.
Един от тях рекъл:
— Колко сме глупави всички ние! Цял ден и цяла нощ стърчим да пазим тия купища кости — да не би да се счупи някоя. Защо? Знае ли някой от вас?
— Аз не знам — обадил се друг гарван.
— И аз — изгракал трети.
— Па и аз — рекъл четвърти.
Излязло, че никой от белите гарвани не знае защо пази костите.
Най-старият казал тогава:
— Ние не знаем, но голямата жаба знае.
— Коя голяма жаба? — запитал един от по-младите.
— Оная, която живее в червеното блато зад двореца.
— А ти питал ли си я?
— Питал съм я, но не казва. Тя би издала тайната само на мома, която има дреха, що я прави невидима, а на ръцете и нозете си носи златни гривни и на косата си има венец от червени цветя.
— Е, щом е тъй — обадил се младият бял гарван, — голямата жаба има дълго да чака. Не ми се вярва мома да се осмели да дойде чак дотук, та да я пита.
Княгинята чула това. Тя носела дреха, която я нрави невидима. Имала и златни гривни на ръцете и нозете си. Но венец нямала. Тръгнала тя по гората наоколо — да набере червени цветя, за да си свие венец. Подир туй отишла при блатото зад двореца и викнала:
— Мила жабо, излез! Вика те момата с невидима дреха, златни гривни и венец от червени цветя.
От блатото, чиито води били червени като вино, излязла едра зелена жаба, голяма колкото човек.
— Къде си, момне? — извикала тя. — Не мога да те видя. Снеми си дрехата: тя ми пречи да те видя!
Княгинята си съблякла дрехата.
— Добре дошла — казала тогава жабата. — Защо идеш при мене?
— Моля те да ни отървеш от хвъркатия лъв. Той беснее вече седем години. Десет царства се плашат от него. Хиляди моми, жени и деца е отвлякъл. Всичко живо пищи от него. Голямо добро ще ни направиш. Искаш ли?
— Добре — отвърнала жабата. — Но като направя това, което искаш, ще се омъжиш ли за мене?
Наровото цвете се размислило. Да се омъжи за тая едра зелена жаба? Да живее с нея някъде в блатата? Да не види никога вече родителите си? Това й се сторило страшно. Ала в замяна на това тя ще отърве десет царства от ужасното страшилище. Хиляди деца, жени и девойки ще спаси от мъчителна смърт.
Тя помълчала малко, па казала:
— Съгласна съм.
Тогава жабата й рекла:
— Работата е лесна. Ние ще я свършим заедно с тебе. Ти ще отидеш да счупиш по една кост от всеки куп, па ще се върнеш тук. Лъвът ще се върне веднага, но не ще може вече да лети: затова белите гарвани пазят ония купища кости да не би някой да счупи някоя. А другото остави на мене!
Княгинята си облякла отново дрехата и станала невидима. Тя отишла при двореца, а зад нея подскачала с едри скокове голямата жаба. Като стигнали до купищата с кости, момата взела една кост и — прас счупила я. Взела друга — и нея счупила. Тъй начупила сума кости от купищата. А жабата подскачала наоколо и се радвала. Белите гарвани надали отчаян писък и се хвърлили към жабата, но никой не смеел да я нападне.
— Когато се върне господарят ви — рекла им тя — и ви запита кой е счупил костите, пратете го при мене, в червеното блато!
Лъвът скоро се върнал. Но той не можел да лети: крилата му били окапали, както капят листата на дърветата наесен.
— Какво се е случило? — разревал се той разгневен. — Защо не мога да летя? Кой е изпочупил костите?
Той бил толкова ядосан, че се въртял постоянно около двореца и чупел клоните, тъпчел тревата, ревял и се пенел.
Гарваните се уплашили. Те му разказали, че дошла жабата и наченала да подскача около купищата, а костите се счупили сами, без да ги хване някой.
— Жабата каза да я търсиш в червеното блато — казали гарваните.
Тогава лъвът утихнал. Той мълчаливо тръгнал към блатото и стъпвал толкова полека, че нито един лист не изпращял.
Когато стигнал до брега и се скрил зад високите тръстики, видял, че жабата седи на другия бряг, пече се на слънце и си приказва:
— Счупят ли се няколко кости от купищата, лъвът престава да лети. А счупи ли се голямата кост навръх двореца му, той умира.
Жабата казвала това на княгинята, но лъвът не можел да види момата, та си помислил, че жабата си кряка от радост, задето е изпочупила костите. Той я издебнал и се хвърлил към нея с най-големия скок, който можел да направи.
Но жабата го видяла. Тя това и чакала. Додето лъвът бил във въздуха, тя скочила в блатото и след малко се озовала на другия бряг. Лъвът скочил втори път, а жабата отново се скрила във водата. Дълго се гонили тъй, докле лъвът паднал, съсипан от умора, на брега. От устата му излизала пяна, той дишал тежко и не можел да се помръдне.
А жабата в това време с големи скокове отишла при двореца, качила се на върха му и счупила едрата кост. Раздал се ужасен рев. Цялата земя се разтърсила. Сринал се дворецът, счупили се купищата, белите гарвани отлетели със страшни писъци. Върнала се жабата при блатото. Лъвът бил умрял.
— Е, княгиньо — запитала жабата Наровото цвете, — искаш ли сега да се омъжиш за мене?
— Искам — рекла момата.
Тогава жабата извадила едното око на лъва и го изяла. Отведнъж се превърнала на строен, силен и хубав момък, облечен в дрехи от зелено кадифе. На пояса му висял меч. Момъкът изтеглил меча, разсякъл лъва, извадил му сърцето и го хвърлил в блатото. Оттам излязла златна колесница, впрегната в шест бели коня, и се спряла на брега.
Момъкът и момата се качили на колесницата и отишли в царството, където живеели родителите на Наровото цвете. Там те се оженили и всички заживели честито, защото нямало вече хвърковат лъв — да ги плаши.
Далече на север, в едно индианско село, живяла една жена с мъжа си. Той бил лош човек, постоянно се карал на жена си и често я биел. Тя решила да избяга. През една зимна нощ, когато мъжът се върнал вкъщи и набил жена си, тя го почакала да заспи, а после излязла от колибата, като взела със себе си една кошница с малко храна, огниво, кремък и прахан, за да си стъква огън, когато замръкне.
Изминала селото и тръгнала по полето, покрито със сняг. Вървяла все към север. Понеже се бояла — да не би да я видят хора и да кажат на мъжа й, а той да я настигне и върне, — не влизала в никое село. Види ли наблизо заселище, отбивала се от пътя, за да заобиколи, та да не я види никой. Тъй се скитала тя много дни и нощи. Малкото храна, която била понесла, се свършила. А жената не смеела да се отбие до никое човешко живелище — да попроси храна. Почнала да яде сняг.
Колкото повече вървяла, толкова по-студено ставало. Една нощ студът се усилил дотам, че жената се уплашила — да не би да замръзне. Нямало къде да се подслони от ужасния вятър. С голяма мъка тя успяла да отиде малко по-натам, и тогава намерила място за нощувка. Това място приличало на голямо бърдо с пет върха, също като крак на легнал човек. Между върховете било завет.
Жената разчистила снега между два от тия върхове, които приличали на пръсти, и се свила да спи. Там било топло и удобно, тъкмо като за почивка. Спала жената чак до сутринта. Като се разсъмнало, тръгнала пак, все в същата посока. Надвечер стигнала до една полегата снежна планина. Под нея имало дълга котловина. Планината приличала на човешко коляно. Когато почнало да се мръква, жената се настанила в котловината и преспала там на топло.
Тъй пътувала жената още няколко дена. Веднъж преспала на завет под една планина, която приличала на бедро, друг път — в една долчинка, която наподобявала голям пъп, след това — между две много широки и сплескани могили, прилични на гърди. На заранта отново потеглила на път и — като вървяла цял ден по страшен студ и снежна буря, вечерта стигнала до една топла пещера, дето побързала да се скрие. Там тя преспала тъй добре, както не била спала никога през живота си, дори и когато била в родната си колиба.
Толкова топло и удобно било на жената в тая пещера, че на заранта не й се ставало. Тя била и много уморена от дългия път. Решила да не става, а да си полежи, додето се отмори добре. Но по едно време, тъкмо оттам, дето й били нозете, се зачул силен глас:
— Кой ми е легнал в устата? Кой си ти и отде си дошъл? Да не би да си човек?
Жената се уплашила. Тя не знаела кой е този, който я пита. Но най-сетне се насърчила и разказала всичко. Когато свършила, гласът се обадил отново:
— Щом си толкова нещастна, остани при мене! Но друг път недей да ми влизаш в устата, нито да лягаш близо до устата ми, че може да те сполети нещо лошо. Ако кихна, ще те хвърля високо-високо-високо, та ще отидеш кой знае къде и ще паднеш мъртва. Ти трябва да си гладна. Ще ти намеря нещо да хапнеш.
Тогава жената разбрала, че от много дни насам е вървяла все по огромното тяло на някакъв исполин. Както седяла, изведнъж се стъмнило; един голям черен облак се понесъл по небето, а после почнал да слиза към земята. Когато облакът се надвесил право над жената, тя разбрала, че то не е облак, ами е ръката на исполина, която й подала един северен елен.
В същото време се чул гласът на исполина:
— Вземи това, та го изпечи и се нахрани!
Жената набрала съчки от гъстия храсталак, що растял наблизо, напалила огън, опекла месото и се наяла. Тоя храсталак бил част от брадата на северния исполин, но — види се — великанът не усетил нищо, защото не казал дума.
Когато се нахранила, исполинът рекъл:
— Влез в брадата ми и се скрий на най-дълбокото място, дето храсталакът е най-гъст. Трябва да се махнеш от устата ми, защото ще въздъхна и ще духна силно — да изхвърля скрежа, който ми се е насъбрал в гърлото и дробовете.
Жената навлязла в брадата на исполина и се скрила между най-гъстите клони. Изведнъж над нея се пронесла ужасна буря и снежна веявица. Нищо се не виждало от сняг. Но след малко небето се прояснило отново, само че в храсталака бил навалял дебел сняг.
Към пладне исполинът казал на жената:
— Намери си някъде място, та си направи колиба от клоните на брадата ми. Там ще спиш, там ще живееш. В устата ми е опасно.
Жената тръгнала да оглежда мястото. Най-сетне намерила удобна вдлъбнатина, малко над лявата ноздра на исполина, и там си сградила колиба, като накършила клони от брадата му. В тая колиба тя преживяла дълго време. Не се знае — колко: жената била забравила да брои дните. Исполинът й давал от време на време храна: елени, тюлени, моржове и други животни. Тя ги деряла, от кожите им си правела дрехи, а месото печала и ядяла. Натрупали се много кожи и тя почнала да ги нарежда по носа на великана, за да се сушат.
Право е, че и щастието омръзва на човека. Колкото и спокойно да живеела жената в колибата, край ноздрата на северния исполин, почнало да й досажда. Нямало кой да я бие, наистина. Храна имало повече, отколкото й трябвало. Всичко било по-добро, отколкото в селото, при оня жесток мъж. Но на жената почнало все по-често и по-често да домъчнява за селото. Тя дори си и поплаквала от време на време.
Северният исполин разбрал това. Той го усещал най-напред по топлите сълзи, които капели по лицето му вечер, когато жената се прибере и почне да си мисли за село, за познати и роднини, дори и за лошия мъж.
Една заран той попитал жената дали не иска да се върне при мъжа си.
— Да — отвърнала тя, — иска ми се. И отдавна бих си тръгнала, ако не ме беше страх от мъжа ми. Той ще почне пак да ме бие, да ми се кара и да ме изтезава. А вкъщи няма кой да ме защити. Някой ден може, като се ядоса, да ме пребие.
— Аз ще те защищавам — рекъл исполинът. — Ще ти идвам на помощ, когато ме повикаш, колкото и да съм далеко от селото ви. Моето име е Кинек. Щом кажеш: „Кинек, Кинек! Ела ми помогни!“ — аз ще направя каквото трябва. Ти отрежи ушите от всички кожи, които си насъбрала, и ги нареди в кошницата. После седни пред устата ми и се не бой. Ще се намериш веднага пред селото.
Жената прибрала ушите от кожите, взела кошницата на скута си и седнала пред устата на исполина. След малко се вдигнала страшна снежна буря. Вятърът понесъл жената и тя заспала. А в това време, додето тя се носела към селото, исполинът се обърнал на другата си страна и казал:
— Навреме си отиде тая клета жена. Уморил се бях да лежа все на едната си страна. Ако тя беше останала тук, щях — без да искам — да я смажа, когато се обърна в съня си.
Тя била далече. Събудила се, чак когато се намерила пред селото. Отначало не й се вярвало, че вятърът я е занесъл толкова скоро там, но по едно време чула, че лаят псета и познала гласа на тяхното куче. Жената почакала, докле се мръкне, и по тъмно се запътила към къщи. Тя оставила пред вратата кошницата и влязла в колибата. Мъж й много се зарадвал, като я видял. Той отдавна я бил оплакал, както се оплаква мъртвец. Разпитал я къде е била и тя му разказала всичко, а той обещал, че занапред ще се отнася с нея винаги добре: няма никога да й се кара, нито да я бие.
На сутринта, когато жената излязла, видяла, пред колибата голям куп кожи, все скъпи и хубави: ушите се били превърнали на кожи. Повикала мъжа си и му казала отде са тия кожи. Продали ги и взели много пари. Станали най-богати в селото.
След някое време умрял главатарят и мъжете избрали за главатар тоя мъж. Жената се зарадвала, но тя се зарадвала още повече, когато й се родило подир това момче. От благодарност към северния исполин, тя нарекла сина си Кинек. Момчето растяло бързо. За няколко години станало най-силно и най-яко от всички момчета в селото.
Бащата застарял. Той почнал да забравя обещанието, което бил дал на майката — да се отнася към нея нежно. Често се връщал вкъщи намусен, карал се, не му се угаждало. Понякога замахвал и да удари жена си. Веднъж се върнал ядосан. За нищо и никакво се развикал и вдигнал тояга да бие жената. Тя побягнала, но се спънала на двора и паднала. Когато той я настигнал и замахнал да я удари, жената си спомнила за великана и надала вик:
— Кинеееек! Кинеееек! Ела ме запази, че мъж ми ще ме пребие!
Щом рекла това, изведнъж се извила снежна вихрушка, вдигнала главатаря и го отнесла, та се вече ни чул ни видял.
Младият Кинек пораснал. Той станал хубавец, силен мъж и опитен ловец. Но по нрав се метнал на баща си: като него бил намусен и заядлив. С майка си той не се карал, но пък с всички мъже и момци враждувал.
Една вечер, като се прибрал вкъщи, казал на майка си, че се бил скарал с двама другари, когато бил на лов, и ги убил. Тя се уплашила.
— Какво ще стане сега, синко? — рекла. — Роднините на убитите ще искат да си отмъстят. Те ще те гонят и дебнат, за да те убият. Как да те укрия? Къде ще избягаш?
— Никъде няма да бягам — казал троснато младият Кинек. — Никой не ще посмее да ме закачи. Ако ме закачи някой, ще си намери смъртта.
— Недей приказва такива думи, синко! С баща ти се случи нещастие, тъкмо поради тоя негов гняв. Великанът го вдигна и отнесе на север; в царството на леда, защото сърцето му беше ледено.
— Щом е той, нека отнесе и мене!
Минало се време. Никой не потърсил отмъщение — било поради това, че роднините на убитите се плашели от Кинек, било — понеже никой не можел да докаже, че той е убиецът: никой не ги бил видял. Полека-лека всичко се забравило.
Но веднъж Кинек се върнал посред бял ден и казал на майка си, че пак е убил човек.
— В тебе се е вселил духът на баща ти — казала тя. — Но той поне не убиваше, макар и да биеше, без да мисли, прав ли е — или не е. А ти почна да убиваш. Това е зверско, синко: не е човешко.
От тоя ден Кинек всеки ден се скарвал ту с тогова, ту — с оногова. И повечето пъти свадите се свършвали с убийство. Той избил толкова свят, че селото почнало да го заплашва. Жените казвали на майка му:
— Ако не изпъдиш тоя разбойник, ще ти запалим къщата — и ти ще изгориш заедно с него.
И тя казала на сина си, че не може вече да живее с него: или той да напусне колибата, или тя ще избяга отново при северния великан.
— Добре — рекъл Кинек, — аз ще си отида. Ще напусна селото и ще вървя при баща си. Оставям ти много месо и кожи: няма да гладуваш. И струва ми се, че подир години ще се върна в селото, заедно със своя баща. Ще го намеря и доведа.
Кинек тръгнал вечерта право на север, по същия път, по който била минала преди много-много години майка му. И той спал между пръстите на крака на великана, под коляното му, до бедрото му, на пъпа му, между гърдите му и, най-после, в храсталака на брадата му, която била много порасла: приличала на гора.
Великанът го разпитал, кой е и откъде е.
— Аз съм Кинек, син на оная жена, която си някога приел и хранил тук.
— Тъй ли? А, да, спомням си, макар че то беше — струва ми се — много отдавна. Ти се казваш Кинек, нали? Драго ми е, че носиш моето име. Добре си дошъл. Ще ми бъдеш гостенин. Но само едно ще ти кажа: не се приближавай до устните ми, че инак ще загинеш.
— Как ще загина?
— Както загина баща ти.
Повече от това исполинът не казал: той не бил никак от приказливите. И Кинек разбрал, че и да пита, няма да научи. Няколко дена той прекарал тихо и спокойно в колибата, която си направил там, дето била някога колибата на майка му. Великанът му поднасял всеки ден по някое животно — да яде. Но момъкът не бил свикнал на мирен живот. Той искал да се скара, да се сбие с някого. А там нямало — с кого. Да се бие с исполина, разбира се, той и не помислял: как ще се бие с тогова, който е хиляди пъти по-силен от него? Но той можел поне да се скара с великана. Само трябвало да намери причина.
И ето, момъкът си казал:
— Исполинът ми забрани де се приближавам до устните му. Разбирам аз защо: защото той е затворил в устата си моя баща. Затворил го е и не го пуска да излезе. Страх го е, да не би аз да го пусна. Ще видим!
И той тръгнал към устата на великана. Дълго се катерил, додето се промъкне между гъстите клони на храсталака, който образувал брадата на исполинския човек. Най-сетне стигнал до устните, изкачил се на едната и надникнал в устата.
Но тъкмо тогава на великана се прищяло да кихне. И той кихнал, защото не знаел, че Кинек се разхожда около устата му. Момъкът бил вдигнат от страшния вятър толкова нависоко и с такава сила, че след това нито го видял някой, нито чул нещо за него. Тъкмо тъй — както казвал исполинът: и той загинал от оная смърт, от която загинал преди това баща му.
Индианците, които живеят на север, знаят, че далеч от техните села, чак в ледените планини, дето не смее вече никой да отиде, и днес живее северният исполин. Понякога той лежи по цели години — ту на едната си страна, ту — на другата. А после току стане и тръгне към север, към страната на сребърното сияние. Скита се, скита, па се върне отново в страната на ледените планини. След оная жена не се е вестил човек да каже, че го е виждал. Но всички знаят, че великанът е още там. Когато се зададе от север силна снежна веявица, старците казват:
— Северният исполин киха.
Маймуната попитала веднъж заека:
— Защо, когато вървиш, все се озърташ наоколо, сякаш някой те гони?
— Навик ми е — отвърнал заекът.
— Много лош навик — укорила го маймуната.
— Ба, много лош! Не е по-лош от твоя навик — да се чешеш постоянно, сякаш всички бълхи са се насъбрали по кожата ти.
Маймуната страшно се разсърдила, като чула тия думи. Тя намразила заека и решила да не се среща вече с него. А той скоро забравил за тоя разговор.
Един ден заекът и маймуната били поканени заедно с други животни на угощение в къщата на слона. Маймуната не искала да отиде, но се бояла, че ще оскърби домакина. Отишла. На другите гости рекла: „Добър ден“ и с всекиго от тях приказвала любезно, само на заека не рекла ни дума; дори не го и погледнала.
Слонът я запитал защо прави тъй. И тя разказала за оня разговор, когато заекът я оскърбил.
— Нищо няма, помирете се! — рекъл домакинът. — Че кой от нас няма навици?
— Работата е там — казала маймуната, — че чесането не ми е навик. Заекът ме е видял само веднъж да се почеша, па казва, че съм се чешела постоянно.
— Това е лесно да се провери — рекъл заекът. — Да се обзаложим пред свидетели, че ще прекараме цял ден — от изгрев-слънце до залез — и ти няма през деня ни веднъж да се почешеш.
— Добре — казала маймуната. — Но ти съгласяваш ли се — ни веднъж да не се озърнеш наляво или надясно?
— Съгласявам се.
— Ами ако някой не издържи?
— Да му се отреже главата.
— Добре.
Дошъл уреченият ден. Заекът и маймуната излезли на една поляна и седнали един срещу друг. Маймуната си сложила предните ръце на коленете — да не би да се забрави, та да се почеше. А заекът се загледал право към земята — да не би да се озърне насам или нататък.
Отначало всичко вървяло добре. Но когато слънцето почнало да припича, маймуната усетила, че я сърби. Най-напред я засърбяло на едно място, после — и на друго, сетне — и на трето. Почнала да я сърби цялата снага, от главата до петите. Страшно й се приискало да се почеше. Мръднала си ръцете, но веднага се сетила, че ще й отрежат главата, и ги прибрала пак.
Нещо такова станало и със заека. Може ли да се гледа все към земята? Много му се искало да погледне — било на едната страна, било — на другата. Па и страх го било. Кой знае дали не идват отнякъде кучета или ловци? Кучетата и ловците не знаят, че заекът се е обзаложил да не си обръща главата. Заекът си вдигнал малко очите нагоре, но се уплашил, че може след малко да се озърне. Пак загледал пред себе си, в земята.
Към обяд маймуната усетила ужасен сърбеж. Не можело вече да се търпи. И тя намислила хитрина. Както седели, рекла на заека:
— Искаш ли да ти разкажа една случка? Тъй по-скоро ще мине времето. Истинска случка ще ти разкажа — нещо, което стана с мене.
— Разкажи — казал заекът. — Мене почна да ми се приспива.
— Преди години ловци чернокожи нападнаха цялото ни семейство. Страшни люде бяха те. Главите им — дълги, дълги, дълги — хеее чак дотам… — и тя се почесала по тила, па посочила с ръка зад главата си. — … Ей тука, на шията, имаха някакви си огърлици, дълги огърлици, дълги, дълги, дълги, хеее чак дотук стигаха… — и тя се почесала по врата и по гърдите — и много широки, хеее чак до раменете им… — и тя се почесала по раменете. — … А коремът им беше съвсем гол: от тук до тук нямаха нищо, ама разбираш ли, съвсем нищо нямаха… — и маймуната се почесала по целия си корем с две ръце. — … Само ей тук, около кръста, си бяха навили някакво платно, но да не мислиш, че беше широко? О, съвсем не: то не стигаше от тука до тука, а само от тука до тука… — и тя се почесала навсякъде по кръста, по бедрата и дори по коленете. — … А пък за нозете им, ако питаш, те бяха боси. Нито чорапи имаха, нито обувки. Боси бяха, ти казвам, ей от тука, та чак до тука… — и тя се почесала от стъпалата до коленете. — … Като ни нападнаха, че като почнаха да хвърлят ония стрели, остри като шипове. Най-напред ме удариха тука, после хей тука, сетне там, сетне още по-натам, а най-после започнаха да ми забиват стрели по цялото тяло: и тук, и там, и тук, и там, и тук, и там… — и тя почнала да се чеше навсякъде по тялото, по няколко пъти на всяко място, докле й преминал сърбежът. — … Та, ти казвам, страшно нещо беше! И днес дори, колчем си спомня, раните почват да ме болят. И тук ме боли, и там, и тук, и там, и тук и там… — и тя се начесала още веднъж, да й държи влага чак до вечерта.
Като слушал какво разправя маймуната и като я гледал как се чеше, без да се стеснява от това, че може да й отрежат главата, заекът се решил да направи същото. Едва спряла маймуната, той започнал:
— Аз пък да ти кажа що съм претеглил. Твоето е нищо пред моето. Веднъж тръгнах на война. Наредихме се войници, много на брой. Няма да те излъжа, ако ти кажа, че бяхме, само на нашата редица, хеее от там, та чак до там — и заекът се обърнал няколко пъти наляво и надясно. — … Изправи се нашият пълководец и ни каза: „Момчета, бързи да ви са очите, да не би да дойде неприятел, та да ни изненада! На четири да гледате!“ И той ни показа как. Ето тъй и тъй, и тъй… — и той се озърнал по няколко пъти на всяка страна. — … Добре ни казваше той, но ние забравихме съветите му. Забравихме, нали бяхме още млади, че трябва да се обръщаме насам и нататък, и на ляво, и на дясно, и назад, и напред… — и той отново почнал да се озърта, за да покаже нагледно. — … А нашите неприятели, види се, са разбрали, с кого имат работа. Уверявам те, че те са ни гледали отдалеч. Знаели са те, че улисани в похода и в сладките приказки, ние сме вече забравили да се озъртаме насам и нататък, напред и назад, нагоре и надолу… — и заекът показал много пъти подред как би трябвало да се озъртат. — … Ееее, с такава войска като нашата, която не може да предвиди дали неприятелят ще дойде отляво, или отдясно, дали ще се яви отпред, или отзад, дали ще ни удари отсам, или оттатък, с такава войска, ти казвам, е много лесно да се биеш… — и той пак показал нагледно откъде може да дойде неприятелят. — … И ето че когато най-малко очаквахме, ни нападнаха неприятели. Не един, а много. Не можеше да се изброят. Едни ни налетяха оттук, други оттам, трети отсам, четвърти оттатък, пети отляво, шести отдясно, седми отпред, осми отзад, девети отдолу, десети отгоре… — и заекът се обръщал към всички посоки и си въртял очите, сякаш го гонят наистина от всички страни. — … Аз, макар че никак не съм страхлив, се уплаших. И колкото и да е позорно, признавам си, че реших да избягам от бойното поле. Но къде да бягаш? Тръгна насам: неприятел. Тръгна нататък: друг. Тръгна вляво: враг. Тръгна вдясно: пак враг. Затичам се напред: срещат ме с копие. Затичам се назад: със стрели ме заплашват. И аз, горкият ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно, ту натам, ту на онам[7], ту насам, ту нататък, ту нагоре, ту надолу — съсипах се от бягане.
През това време, то се знае, заекът показвал с движения, извръщане, озъртане и обръщане на всички посоки; успокоил се той, като разбрал, че не го гони никой; добре му станало, че си разкършил врата и снагата.
И двете животни разбрали, че не могат да сдържат навиците си, макар и за половин ден. Дошло пладне. Не им се стояло на едно място. Па и приказките се свършили: и маймуната, и заекът можели да измислят само по една. И те казали в едно и също време:
— То се разбира, че ще можем чак до довечера да стоим мирно и че никому няма да падне главата, ами хайде да си вървим — да не си губим времето!
Тъй се свършил облогът между маймуната и заека.
Имало един индианец магьосник, който се казвал Манабоцо. Той се прехранвал с риболовство, защото малцина идвали при него да им врачува. Всички го знаели, че е човек не за вяра. Но затова пък рибите му вярвали. Работата е там, че Манабоцо знаел песни, които имали вълшебна власт над рибите: запее ли им ги, те сами лапали въдицата и той ги ловял.
Един ден магьосникът седял в лодката си в морето и пеел тия песни. Ала той бил решил — тоя ден да лови само едри риби, колкото се може по-едри. Дребната риба му била омръзнала. Заклатила се въдицата и той я изтеглил. Хванала се била една малка сребриста рибка. Манабоцо я откачил и хвърлил във водата, като й казал:
— Малка си още, рибке, за мене. Друга ми трябва, по-едра.
Друга по-голяма риба чула тия думи. Тя захапала въдицата и магьосникът я изтеглил. Но и нея откачил, и нея хвърлил обратно във водата.
— И ти не ми трябваш: още си дребна. Искам да уловя едра, голяма и тлъста.
При тия думи той запял още по-силно магьосните песни. Насъбрали се много риби. Една от тях, доста едра и тлъстичка, лапнала куката на въдицата. Но Манабоцо не харесал и нея.
— Да не мислиш — рекъл, — че си като за мене? О-о-о, много се лъжеш! Мен ми трябва днес много голяма риба. Трябва ми най-едрата и най-тлъстата. Хайде, върви плувай! Друга нека дойде — по-голяма от тебе.
Тогава се насъбрали едрите риби. След малко въдицата се разклатила силно. Хванала се една риба — толкова едра, че и магьосникът се почудил. Но той ставал от миг на миг все по-ненаситен. Погледал я, погледал, и тя почнала да му се вижда малка. Откачил й кукичката от хрилете и хвърлил рибата, като викнал колкото му глас държи:
— Вие, риби, подигравате ли се с мене? Едра искам аз, едра, най-едрата от всички. Искам царя на рибите: Разбрахте ли? Самият цар на рибите искам да захапе въдицата.
Тия думи се разнесли толкова силно над морето, че ги чул рибешкия цар. Чул ги той и си казал:
— Полудял ли е Манабоцо? Що приказва тоя безсрамен магьосник? Той иска, значи, да хване самия мене? Ще му кажа аз — що значи да улови рибешки цар. Ще му захапя въдицата, па ще видим кой кого ще улови. И той заплувал бързо към лодката, па лапнал въдицата. Но я лапнал толкова яростно, че погълнал не само въдицата, но и канапа, и пръчката, и Манабоцо, заедно с лодката му. И — на това отгоре — погълнал толкова морска вода, че с нея биха се напълнили сто бъчви.
След това рибешкият цар се завърнал в двореца си много весел и почнал да разправя на рибите придворни и на другите морски животни как надхитрил Манабоцо, та го пленил в корема си.
— Ето го! — казал им той, като си пъчел корема. — Вътре е проклетият рибар, който се беше заканил да ме хване. Добре го изиграх.
Рибите и морските животни се смели доста с тази случка; но някои от тях почнали да си шушукат неспокойно:
— Ами ако се случи нещо лошо? Манабоцо е магьосник. Дали няма да направи нещо на нашия цар?
Когато Манабоцо се озовал в тъмния търбух на рибешкия цар, той най-напред се уплашил. Там имало какви ли не гадини, една от друга по-страшни. Но те били по-малки от Манабоцо. Когато свикнал с тъмнината, магьосникът видял, че рибешкия търбух е много голям. И той се престрашил. Дори почнал да пее и играе. Затанцувал той военния танц, що танцувало неговото племе, и почнал да възпява своите военни победи. Дори запял песни, в които се хвалел за злосторствата си и се подиграл с рибешкия цар.
Това не се понравило на царя. Той разбрал, че не ще може да смели магьосника, защото оня неуморно танцувал в корема му.
— Нищо — си казал рибешкият цар, — той ще се поумори. През нощта ще заспи.
Мръкнало се. Магьосникът продължавал да пее бойната песен и да танцува в корема на рибешкия цар. И цяла нощ се продължавало това. Цяла нощ рибешкият цар не можал да заспи. На заранта Манабоцо почнал още по-силно да подскача и дори се ухитрил[8], та почнал да дращи и да щипе отвътре корема на рибешкия цар. Болките били толкова силни, че царят се уплашил — да му не припадне. Трябвало да направи нещо, за да се отърве от магьосника.
Той повикал придворния лекар — един голям кашалот — и му поискал лекарство за повръщане. Кашалотът му приготвил питие. Царят го изпил и почнал да повръща. Магьосникът усетил това и решил да се противи. Той не само не искал да бъде изхвърлен от търбуха на рибешкия цар, но дори бил решил да убие царя. Повърнал царят веднъж — дваж, но Манабоцо все още не излизал: той гребял с лопатите и лодката му плувала не към устата, а към червата на рибешкия цар.
— Дай още лекарство! — викнал царят на кашалота, и оня му приготвил ново питие, още по-силно.
Тогава царят почнал да повръща безспир. Лодката на магьосника се приближавала все повече и повече до гърлото на рибешкия цар. Като стигнала до самата глътка, Манабоцо кръстосал двете лопати и ги забил в гърлото. Колкото и да се мъчел царят да повърне, не можел. Почнал да се задушава, да посинява, и най-после умрял от задух.
Чак тогава магьосникът разбрал, че е сбъркал. Да, той сбъркал — и сбъркал много. Защото когато царят на рибите умрял, устата му се затворила и Манабоцо не можел по никакъв начин да излезе. И той се уплашил, че ще умре в търбуха на рибешкия цар.
А в това време трупът се люшкал насам-натам по вълните. Манабоцо бил вътре. Той си напрегнал ума — как да излезе от своя затвор, но нищо не можал да измисли. Цели три дена се носил мъртвия труп по вълните.
На четвъртия ден магьосникът зачул врява и глъчка над главата си. Насъбрали се били хиляди чайки и други птици да ядат трупа. Те кълвали корема, защото, както се знае, когато рибата умре, тя плува нагоре с корема. Манабоцо се зарадвал. Когато усетил, че на едно място коремът изтънял доста, за да се провиди от там малко светлина, той пробил с лопатата една дупка, подал си главата и казал на чайките:
— Ей тука дълбайте! Дълбайте, за да изляза, а после ще ви поканя у дома на богато угощение. Стига сте яли мъртва риба — и то сурова!
Птиците го послушали. Нахвърлили се да кълват онова място, дето бил Манабоцо. Скоро го издълбали, за да може да излезе от там магьосникът с лодката си. Манабоцо вързал към лодката трупа на рибешкия цар и го повлякъл, а птиците полетели над него. Скоро стигнали брега и Манабоцо се заел да приготви угощение на птиците, които го спасили.
Той поръчал на жена си да нареже мъртвата риба и да опече късовете. После поканил освен чайките и птиците, които били вече дошли с него от морето, и други птици и животни. Всички дошли и почнали да ядат. А ядиво[9] имало много, дори премного. Баба Меца яла, та преяла. Тежко й станало на стомаха; отишла да си легне — и цяла зима спала, без да се пробуди. И другите животни се нахранили до пресита. Само зайчето, каквото си е страхливо и срамежливо, не посмяло да седне на трапезата, ами яло трохите, що падали по земята. Затова си и останало слабичко.
Когато Манабоцо видял, че всички са се нахранили, заповядал на свирачите да засвирят. Всички животни затанцували. Гледал ги магьосника и си казвал на ума:
— Добре се натъпкаха всички. Какви кореми са изпъчили! А аз не съм ял от толкова време. И как ще ям от мършата на тоя проклет рибешки цар? Трябва да измисля нещо, за да сготвя и за себе си гозба.
И той казал:
— Много хубаво танцувате, драги гости. Но да видим как ще изглежда, ако танцувате със затворени очи. Сигурно ще бъде много весело. Да опитаме.
И животните почнали да танцуват пред Манабоцо със затворени очи. А той си избирал ония от тях, които му се виждали най-тлъсти и най-вкусни, удушвал ги и ги хвърлял в готварницата, а жена му ги готвела. Доста птици и други животни били хванати така.
По едно време, както танцували животните, пъстрият рибар казал на гуркача:
— Не ти ли се струва, че стана изведнъж много тихо? По-рано се вдигаше голяма глъчка.
Тогава гуркачът си отворил наполовина очите. И що да види? Тъкмо в тоя миг Манабоцо бил хванал една угоена дива патица, на която извивал шията. Откъснал й главата и я хвърлил в готварницата.
Гуркачът викнал уплашено:
— Бягайте, да бягаме! Манабоцо ни е поканил, за да ни избие.
Всички животни си отворили очите и побягнали. Малко след това магьосникът се намерил сам с жена си. Той скачал и викал:
— Ах, тоя проклет гуркач! Той издаде тайната. Ще го стигна и ще го убия.
И той се хвърлил да гони птицата. Но гуркачът бил стигнал вече до морския бряг и влязъл във водата. Манабоцо успял само да го ритне и с ритника да му откъсне опашката и да му разчекне краката.
Затова и днес гуркачът е без опашка и нозете му са криви и много разчекнати. От тоя ден тая птица е станала страхлива: види ли човек, веднага се гурка[10] във водата и стига чак до дъното. Тя мисли, че всеки човек е магьосник.
В старо време животните не се ядели едно друго. Те се хранели всички с трева, корени, листа и плодове. Но една година се явили отнякъде скакалци: едри като лястовици, лакоми, ненаситни. Те били толкова много на брой, че дето се вестят, покривали небето като черен облак. Скакалците изпояли всичко, което срещнали по пътя си: и трева, и стръкове, и листа, и плодове, та дори изгризали и кората на младочките[11].
Настъпил глад по цялата земя. Никое животно не можело да намери храна. Птиците стояли като заковани по клоните на дървесата, а четириногите — пред дупките си; скръбно гледали те и не знаели къде да отидат, за да потърсят нещо за ядене.
Хиената — след като гладувала дълго време — отишла в гората, като се надявала, че там все ще намери нещо да хапне. Тя си казвала:
— Ако скакалците са изяли листата и опасли тревата, не са унищожили цялата гора. Не може да няма там храна. Ще потърся.
Но — колкото и да търсила — не намерила. Тук-таме стърчали недоогризани стъбла на младочки, които тя почнала да гризе. Но те не я наситили: търбухът й бил празен. Както се лутала по гората, видяла бяло стадо маймуни, които се къпели в едно езеро.
Хиената си рекла тогава:
— Гладна съм. А тия маймуни изглежда, че са сити. Ако не бяха се наяли с нещо, нямаше да тръгнат да се къпят. Няма правда на тоя свят; един яде до пресита, а друг гладува. Ще изям една маймуна, па каквото ще да става.
И хиената се приближила към маймуните, па ги поздравила любезно и ги попитала:
— Може ли да се окъпя и аз във вашето езеро, сестрици? Искам да се поразхладя.
— Разбира се — отвърнали добрите маймуни. — То се знае, че можеш. Езерото е толкова наше, колкото е и твое. Къпе се, додето ти е воля!
Хиената се гурнала[12] заедно с маймуните в езерото и почнала да се къпе. Тя се показвала много любезна и правела разни смехории, за да развеселява маймуните; а те обичат това. Но по едно време, без да я забележат другите, тя заплувала близо до една тлъста маймуна, скочила й на гърба и — бързо като светкавица — я потопила във водата, дето я поддържала, докле се удави, а после я скрила в тръните край езерото.
Всичко това станало толкова бързо, че никоя маймуна не видяла нищо. Като се изкъпали, маймуните си тръгнали, а хиената отишла с тях да ги изпрати. Изпратила ги тя донякъде, па се върнала при езерото, грабнала удавената маймуна и я отмъкнала в една дупка, дето я изяла.
Когато си отишли вкъщи, маймуните видели, че няма една от тях.
— Къде ли е останала? — почнали да се питат една друга, но никоя не можела да каже нищо.
Пратили да я търсят, но не я намерили. Тогава на маймуните станало много мъчно. Освен това почнали с уплаха да подозират, че хиената е отвлякла някъде другарката им. А щом е отвлякла нея, може да отвлече и всяка от тях. Когато на другия ден се събрали отново край езерото, хиената пак дошла при тях.
— Е, ще се къпем ли? — запитала. — Мене ми се много хареса къпането, та дойдох и днес да се окъпя.
А маймуните казали:
— Нас почна да ни е страх от такова къпане, заедно с тебе. Вчера, след като се върнахме вкъщи, видяхме, че една наша другарка се е изгубила някъде. Да не би ти да си й направила нещо лошо, та я няма?
Хиената се престорила на оскърбена и отвърнала:
— Какво искате да кажете, сестри маймуни? Да не би да ме клеветите, че съм я убила? Та не помните ли, че и аз излязох заедно с вас от водата и ви изпратих далече-далече в гората? Видяхте ли по мене кръв? И как ще допуснете, че аз ям месо от животно, което прилича на мене? Нима не знаете, че който яде месо, полудява? Вижте ме добре: луда ли съм?
Но маймуните й казали, че — колкото и да се оправдава — те не щат да се къпят, додето тя е при тях. И тя се прибрала навъсена и умислена в дупката. Месото се свършило, а хиената не знаела как да намери нова плячка.
На другата заран тя отишла преди маймуните при езерото, па се скрила в тръните, но си приготвила един доста едър камък. Маймуните надошли и като видели, че няма хиената, почнали да се къпят. А тя ги гледала и следяла: не ги изпускала от очите си. Когато едно маймунче се приближило до оня бряг, дето бил трънакът, хиената хвърлила ловко камъка, та ударила маймунчето по главата и то се удавило. Маймуните видели това; те се изплашили и се разбягали. А хиената прибрала плячката и си отишла доволна.
Тоя ден на хиената дошъл гостенин — братовчедът й чакалът. И той, клетият, от дълго време се лутал да дири храна, но не намирал. А някои негови сродници му казали, че виждат хиената — угоена и здрава.
— Изглежда, че си похапва добре, щом дебелее — казали му те. — Трябва да си има много запаси с храна, останали от доброто старо време. Иди я потърси! Тя е някъде в гората.
И чакалът намерил хиената, че се е разположила в дупката си и — яде ли, яде. Просто — да й завидиш!
— Мила лельо — рекъл умилно чакалът. — Жена ми и децата ми умират от глад. Мене вече остави: аз съм привикнал! Но за тях ми е жал. Не можеш ли да ми покажеш някъде малко храница? Или пък да ми дадеш в заем от своята? Гледам — ти ядеш нещо.
Хиената разбрала, че гладният й братовчед би можал да й бъде полезен в лова на маймуни. Затова се отнесла любезно към него. Дала му малко месо, па му казала:
— Ако ти се понрави тая храна, ела утре заран да те науча къде се намира тя!
На сутринта чакалът дошъл рано-рано. Хиената го отвела при езерото, скрила го в трънака и му казала:
— Сега ще те видя — бива ли те за ловец. След малко ще надойдат маймуни да се къпят. Ти ще хванеш някоя от тях, без да те види някой, па ще я удавиш във водата и ще ми я донесеш. Аз ще се върна сега вкъщи и там ще те чакам. Ще си разделим месото, както е най-справедливо. Хайде сега, да ти е лека ръката! На слука!
Малко след това надошли маймуните и почнали да се къпят. Чакалът бил дребен, та не го забележили[13], когато се измъкнал от тръните и влязъл в езерото. А той бил много добър плувец. Приближил се под водата до една маймуна, стиснал я за крака и я смъкнал под водата, та я удавил. После се скрил отново в трънака, без да го забележат маймуните. Когато те си отишли, чакалът отвлякъл плячката в дупката на хиената. Като оставил маймуната, рекъл:
— Ти ме научи да ловя лов: благодаря ти. Виждаш, че знам вече как става това. Сега раздели плячката между двама ни.
Хиената отсякла един малък къс и го подала на чакала, а тя взела останалото. Чакалът запитал:
— Справедлив ли е дележът[14], лельо? Гледам — частите не са равни.
— Справедлив е — отвърнала спокойно хиената. — Големият взема винаги повече, а малкият по-малко: това е то справедливост, ако разбираш от тия работи. Премери месото, що ти дадох: ще видиш, че е дълго колкото тебе. А останалото е малко по-късо от мене, но — нищо. От мене да мине!
Тая справедливост се видяла на чакала несправедлива. Но той не възразил. Прибрал си дела спокойно и го отнесъл у дома си. Ала по пътя си рекъл:
— Ти ми показа що е справедливост, а аз ще ти покажа пък, що се казва признателност. Ще видиш докъде може да те докара твоята ненасита.
На другия ден чакалът отишъл сам на лов и успял да улови под водата една едра и тлъста маймуна. Когато я хванал за крака, тя се разпищяла и другите маймуни се разбягали бързешком — която където види. Но и тоя път те не разбрали кой е злосторникът, защото не забелязали чакала.
А той измъкнал маймуната, отвлякъл я и я оставил пред дупката на хиената, която спяла, та не узнала нищо. Веднага след това чакалът отишъл при маймуните и им казал:
— Като минавах преди малко през гората, видях на едно място, пред дупката на леля ми — хиената едно животно, което прилича по всичко на вас. Стори ми се умряло. Ако искате да го погребете, елате да ви го покажа.
Всички маймуни тръгнали след чакала и видели своята мъртва сестра, легнала пред дупката на хиената.
— Чак сега разбрахме — рекли те, — кой е избивал нашите сестри и деца. Да го накажем, та да не смее да върши занапред злосторства!
И като накършили жилави клони, маймуните заобиколили дупката. Хиената чула отвътре глъчка и излязла да види какво става. Тогава те я нападнали от вси страни и почнали да я бият. Оставили я полумъртва пред дупката й.
От тоя ден хиената не смее да разкъсва маймуни и бяга от вода. От тоя ден тя мрази чакала и срещне ли го някъде в гората, бяга от него колкото й крака държат. Но най-лошото е, че от тоя ден и животните почнали да се ядат едно друго.
Преди много години живеела в Африка хубава мома, която наричали Черната звезда. Тя била чернолика, също като родителите си и като двамата братя, с които живеела в една хижа край реката. Но лицето на момата било гиздаво, а очите й светели. Тя постоянно се усмихвала. Затова я и казвали Черната звезда. Реката, на чиито бряг се издигала колибата, била голяма и мътна. Дебели клонести дървета се надвесвали над водата й.
Една заран двамата братя рекли на Черната звезда:
— Омеси ни хляб за по пътя, защото ще вървим на лов. Смели добре царевицата и сложи повече сол в хляба, та да трае по-дълго.
— Кога ще се върнете? — попитала ги Черната звезда.
— Много пъти ще изгрее и залезе месецът, преди да се върнем — отвърнал единият. — Ние ще вървим далече.
— А като се върнем, — добавил другият — ще ти намерим добър момък да те омъжим за него, та да играем на сватбата ти.
— Не ща мъж — казала Черната звезда. — Искам да дойда с вас. Не ми се иска да остана сама.
— Не е за тебе там, дето ще вървим ние — рекли братята. — Ние сме тръгнали на лов за слонове: то е опасен лов.
Същия ден те намазали копията и стрелите си с мас и обаяни треви, за да ги омагьосат, че да улучват дивеча. Сетне си взели храна и тръгнали.
Черната звезда останала сама при старите си родители. По-натам, по реката, всред гората, живеела стара магьосница. Казвали я Тамил. С нея се срещала от време на време момата, когато й омръзне да преде и плете.
Тамил била грозна и хитра. Тя умеела при това да приказва хубаво. Тя разказвала на момата, че там, накъдето били отишли младите ловци, има голяма река — не кална и жълта като тая, а бистра и гъста като тесто. Ако се гурне човек в нея, колкото и да е черен, кожата му побелявала и тъй си оставал, додето е жив.
— Отде знаеш? — попитала момата.
— Знам. Ходила съм. Едно време, когато слънцето създало първите хора, те били черни като нас с тебе. Заживели те на единия бряг на реката и се размножили. Един ден те станали толкова много, че брегът им се видял тесен. Трябвало някои да минат отвъд. Хвърлили се в гъстата вода и заплували. Когато излезли на другия бряг, погледнали се — всички били бели като платно. И тъй си останали. Оттогава на отвъдния бряг живеят белокожи хора.
На Черната звезда много се приискало да стане бяла.
— А де е тая река? — запитала тя. — Много ли е далече?
— Много. Десет дена път. Мъчно се отива там: трябва да се изминат четири гори и три полета.
— Много ми се ще да отида.
— Ако искаш да отидеш, омъжи се за сина ми: той е силен, ще те отнесе. Едър е и здрав е. А сама не можеш отиде.
— Аз съм тежка: как ще ме носи син ти?
— О, той е силен. Ръцете му са като стъблата на тия дървета. Той е по-висок от тая хижа и силата му е голяма.
— Та син ти трябва да е исполин!
— Ще го видиш.
Черната звезда се измамила, та се съгласила да се омъжи за сина на вещицата. А той бил — не човек, а слон. Още същата вечер Тамил отишла в гората, дето живеел син й, па му се похвалила, че го е сгодила за хубава и млада мома.
— Но тя не ще да се омъжи за слон — рекла бабата. — Ти трябва да се превърнеш за някое време на човек. Ето — хапни от тия листа. А когато поискаш да станеш отново пак слон, ще хапнеш пък от ония там.
Но и на слона не се искало яко[15] да се жени. Добре му било да си живее сам в гората и да прави каквото си ще.
— Не искам, мамо — рекъл той.
— Как да не искаш, сине? — учудила се тя. — Момата, за която съм те сгодила, е Черната звезда.
Това се харесало на слона.
— Хубава ли е тя? Да не е някоя черна като мене?
— Черничка е, сине, но е много хубава. Тя е най-хубавата мома по тия места.
— А знае ли да готви? Мене ми омръзна да ям все листа и трева. Умее ли да пече риба, да меси, да вари чорба?
— Умее, умее. По-добре от нея не може да готви никой.
Слонът се съгласил. Изял листата и се превърнал на едър и силен момък, разбира се, черен. Момата го харесала. Оженили се. Но той не я повел на север, към реката, на чийто бряг живеели бели хора, а на юг, дето никой не отивал на лов за слонове. Там мислел той, че ще живее спокойно с жена си.
Той не я взел на ръце да я носи, както бил обещал. Тя трябвало да върви след него. Съсипала се от вървеж. Най-после стигнали до една хубава поляна, обрасла с буйна трева и цветя. Там мъжът сградил хижа и казал на жената:
— Ти стъкни огън, а аз ще вървя на риба.
Върнал се той и донесъл тридесет едри риби, които уловил в реката. Черната звезда си мислела, че тая река е същата, която прави черните хора бели, но й било чудно, че е мътна и не е гъста като тесто.
— Не са ли много тия риби? — запитала тя. — Три стигат.
— Не са много. Дори са малко — отговорил мъжът.
— Но виж какви са големи!
— Прави каквото ти казвам и много не приказвай! — викнал й той.
Тя се заела да готви рибата, като се утешавала, че на другия ден ще може да се изкъпе в реката и да зарадва Моми (тъй се казвал мъж й); знаела тя, че той ще я хареса още повече, когато стане бяла.
А Моми в това време отишъл зад хижата и изял другите листа. Той се превърнал отново на слон: носят му се удължил като хобот, израсли му два дълги зъба, ръцете и нозете му задебелели[16], той целият станал едър.
Когато Черната звезда видяла слона, че си подава хобота към вратата на хижата, развикала се уплашено:
— Моми, Моми! Слон! Ела го изпъди, че ще ме разкъса!
— Не бой се! — рекъл слонът с дебел глас. — Аз съм мъж ти. Аз съм Моми.
— Не може да бъде — викнала жената и се скрила в единия кът на хижата. — Аз не съм се омъжила за слон. Страх ме е от слонове.
— Ще свикнеш — изревал слонът. — Хайде сега, свари чорба, опечи риба и гледай да ми угаждаш, че инак наистина ще те разкъсам!
От тоя ден Черната звезда трябвало да готви от заран до вечер, за да угоди на мъжа си: слонът ядял много. Той носел риба, диви кози, антилопи, блатни птици. Жената варяла, пържела и печала: не можела главата си да вдигне. Съсипала се от грижа и работа, защото на Моми не се угаждало лесно. Паднала болна, отслабнала, станала само кожа и кости.
Но тя все вярвала, че ще дойде край на мъката й. Всяка заран поглеждала надалеч в полето да види — дали не се задават братята й, ловците. Тя и не мислела вече за оная река, която прави черните хора бели. Когато се къпела в мътната вода, ставала още по-черна. Ней й било вече все едно, дали ще бъде хубава, или грозна.
Веднъж слонът бил толкова недоволен от ястието, че набил жена си с хобота, па я грабнал и я покачил на една висока палма, която растяла край хижата.
— Тук ще седиш цял ден! — рекъл той. — Стой гладна и жадна, че да разбереш как трябва да се шета на мъж!
За Черната звезда това било всъщност добро. Тя нямало да готви тоя ден, ни да цепи дърва, ни да носи вода, ни да събира яйца от гнездата по гората. Щяла да си почине. Освен това отвръх високата палма можела по-надалече да гледа.
И тя целия ден гледала. Надвечер видяла две черни точки — много надалеко, под самото небе.
— Лъвове са — рекла си жената.
Но малко след това познала, че са хора.
— Дано са братята ми! — помислила си тя и сърцето й се разтупкало радостно.
И наистина, тия двама души били братята й, ловците. Те били тръгнали нарочно да навестят сестра си и да видят, честита ли е с мъжа си. Снели я от дървото. Тя ги нагостила и им разказала как я излъгала вещицата, за да я омъжи за своя лош син.
— Ние ще го убием, — рекли ловците.
— Не можете го уби: Моми е много силен — казала Черната звезда.
— Колкото и да е силен, той е слон, а ние сме мъже. Четири слона сме убили вече. Ще го убием и ще му вземем добитъка: кравите, козите, овцете и биковете.
Когато се мръкнало, братята покачили сестра си на палмата, па се скрили в дървата, натрупани до стената на хижата. Дошъл Моми, снел жена си и я накарал да му свари чорба. Тя излязла да вземе дърва и пуснала братята си, но им заръчала да се скрият в тревата и да почакат слона, докле се нахрани и легне да спи.
Така и станало. През нощта двамата момци забили копията си в гърдите на Моми и слонът умрял, като издал силен рев. Момците го одрали и му взели зъбите и кожата. Но когато го разсекли, от гърдите му излязло нещо живо. Нещо като жаба изскочило оттам: сърцето на лошия Моми изскочило — то приличало на жаба.
Нито Черната звезда, нито братята й обърнали внимание на това. Никой не знаел, че сърцето на Моми е омагьосано, та не умира лесно. Жабата подскочила и се загубила в тревата, а момците подкарали добитъка и потеглили със сестра си към далечния край, дето била родната им хижа.
Но през нощта, макар че светел пълният месец, те изгубили пътя. Сърцето на Моми се превърнало на вятър, който завял към друга страна — не натам, накъдето се намирала хижата на ловците. Добитъкът потеглил в посоката на вятъра — и момците тръгнали подир него. Вятърът духал право към оная река, чиято вода била гъста като тесто.
По едно време вятърът спрял. Спрели се и животните, защото нямало сърцето на господаря им да ги мами — накъде да вървят. Момците подкарали добитъка и той тръгнал. Но ето че изпаднали в една котловина, между високи черни скали. През никъде не можело да се мине. Влезли в котловината, затворил се и оня проход, отдето били дошли. Сърцето на Моми се било превърнало на скала — и тя ги обгърнала отвсякъде.
Що да правят сега?
Черната звезда се досетила. Тя рекла на братята си:
— Тук има някаква магия. Навярно Тамил е омагьосала мястото, отдето ще минем, за да отмъсти за сина си.
— Що да правим? — запитали братята.
— Да принесем жертва на каменните духове, та да ни пуснат.
Така и сторили. Заклали ловците два бика, поръсили с кръвта им скалите, насекли месото и разхвърляли късовете навред. Духовете на скалите, които слушали дотогава сърцето на Моми, били задоволени.
— Ти не си ни досега ни хранил, ни поил, — рекли те. — А тия хора ни и напоиха, и нахраниха.
И скалите изчезнали веднага. Ловците минали със сестра си и с останалия добитък по котловината и стигнали до гъстата река.
Но лошото сърце на Моми ги не оставило. То се превърнало на трънлив храсталак, който покрил целия бряг на реката. Той ги заобиколил отвред. Нито хората, нито животните можели да минат.
— Що да правим? — запитали момците.
— И сега ще принесем жертва — отвърнала Черната звезда. — Трябва да нахраним и напоим духовете на дървесата и храстите, за да ни пуснат.
Заклали две кози, поръсили с кръвта им храсталака, а късовете месо нахвърляли наоколо. Бодливите храсти изчезнали.
В това време се съмнало. Момците и жената се озовали пред реката. Двамата ловци рекли на сестра си:
— Има само два бика. Ние ще ги яхнем и ще минем отвъд, а ти почакай тук с кравите и другите животни. Ако реката не е дълбока, ще я прегазим. Ако ли е дълбока и биковете потънат с нас, поне ти ще останеш жива.
Но когато нагазили във водата, тя се оказала толкова гъста, че биковете едвам можели да вдигат краката си. Дълго газили двата черни бика, докле минат отвъд. Но колко се почудила Черната звезда, като видяла, че нозете на животните, коремите им и нозете на ловците са бели! Тя разбрала коя е тази река. Подгонила останалите животни и се хвърлила в реката — да я преплува.
Ала тъкмо когато щяла да излезе на оня бряг, сърцето на Моми се превърнало на риба. Рибата се заплела в нозете на жената, за да я удави. Но Черната звезда я хванала: водата била гъста, та рибата не успяла да избяга.
Излязла жената на другия бряг съвсем бяла. Дори косата й била не черна, а руса. И очите й станали сини. Тя държала яко рибата, не я пущала.
— В тази риба е магията — рекла тя. — Проклетата риба — искаше да ме удави. Хайде да я изпечем!
Стъкнали огън, опекли рибата и я изяли. Изяли сърцето на Моми. Нямало вече кой да им пречи и да ги мами. Върнали се братята в родната си хижа. Майката и бащата не могли да познаят дъщеря си — белолика, синеока, русокоса.
Оттогава вече никой в племето не я зовял Черната звезда. Нарекли я Белия бисер. Тя се омъжила за един хубав млад ловец и заживяла честито. А вещицата Тамил се изгубила: никой я не видял. Казват, че се превърнала на пепел, когато ловците и сестра им опекли рибата.
Имало едно време едно кротко и хубаво момиче, което се казвало Таканѐ. Майка му и баща му починали. Прибрал го при себе си вуйчо му. Той бил себелюбец, жесток човек. Казвал се Мади-а-Комо, което значи волска кръв.
Той взел при себе си сирачето, за да му върши тежката работа. Освен това Таканѐ била много хубава. Той се надявал — когато момичето порасте — да го омъжи за някой богат главатар на племе, който да му даде за момата много подаръци.
И наистина, макар че Таканѐ била още малка, дошъл един много богат главатар и я поискал. Но той бил стар, горделив и груб човек. Момичето не се съгласило да се ожени за него, колкото и да го карал вуйчо му. Оттогава Мади-а-Комо намразил страшно Таканѐ.
Един ден Мади-а-Комо работел на нивата с жена си Сойянѐ. Таканѐ останала вкъщи. Вуйчото й бил поръчал да свари каша от сорго (един вид просо, много хранително). Момата взела една голяма каменна плоча, турила отгоре й соргови зърна и почнала да ги смазва с друга плоча, по-малка. След това щяла да ги измие и свари с масло.
В това време дошъл Соло, синът на домакина, още дете. Той си играел край кошарата, дето затваряли воловете и овцете. Баща му бил поръчал да ги изведе на паша, но момчето било лениво, та се размайвало[17].
Соло влязъл в дворчето пред хижата, заградено с тръстики, и се провикнал:
— Таканѐ, дай ми кумонгое!
Кумонгое се казвало едно скъпо дръвце, което растяло в самата хижа. Цепне ли се кората му с брадва, от нареза протичал сладък сок, който накиселявал малко. Той бил вкусен, приличал на мляко. От тоя сок искало момчето. Бащата и майката имали обичай да пият по малко кумонгое след ядене. Давали и на сина си, ала не му позволявали да реже. Таканѐ не знаела дори и вкуса на тоя сок — никога не й давали от него.
— Таканѐ, скоро ми налей кумонгое! — повторило момчето.
Но момата рекла кротко:
— Не знаеш ли, Соло, че баща ти не дава ни на тебе, ни на мене да режем дървото? Как ще ти налея?
— Щом е тъй, няма да паса добитъка.
Таканѐ не казала нищо. Детето седнало в двора. След като сложила соргото да ври, момата запитала Соло кога ще изведе на паша воловете и овцете.
— Няма да ги извеждам — рекло троснато момчето. — Нека мрат от глад, като ми не даваш кумонгое!
Таканѐ се размислила. Защо да гладуват животните цял ден? Дожаляло й. Тя сама би ги изкарала на паша, но имала много работа, па и вуйчо й бил поръчал да не излиза от хижата. Защо да не даде най-после на твърдоглавото разглезено момче малко кумонгое?
Тя взела една паница, цепнала лекичко с брадвата кората на дървото и наточила малко сок. Но Соло не взел паницата: млякото му се видяло малко, а той бил лаком.
— Ти изпий това! — рекло момчето. — А воловете и овцете ще лежат до довечера в кошарата.
Тогава Таканѐ ударила по-силно със секирата. Сокът бликнал на буйна струя, изпълнил паницата и потекъл по пода като ручей. Момата се изплашила.
— Тичай, Соло! — викнала тя. — Кумонгоето ще изтече до капка. Баща ти ще ни пребие.
И тя, и момчето натиснали с ръце прореза, но сокът не спрял. Той текъл все по-буйно и по-буйно. Потокът излязъл от хижата и потекъл по двора. А хижата била съградена навръх една могила. Гъстата бяла течност рукнала надолу и стигнала чак до нивата, дето копаели мъжът и жената.
Мади-а-Комо видял потока и се развикал:
— Ах, тая проклета Таканѐ! Ще я съсипя от бой.
— Какво има? — запитала Сойянѐ, още невидяла нищо.
— Я погледни насам: кумонгоето тече към нас. Оная проклетница е отсякла дървото.
И двамата хвърлили мотиките и се навели да пият от сока. Но едва си допрели устните до белия поток, той се дръпнал: върнал се по могилата към хижата и се прибрал в дървото. Кората се слепила, сякаш че не е и цепена.
Скоро след това дошли родителите. Те разпитали Соло и Таканѐ: и детето, и момата казали истината. Но Мади-а-Комо хвърлил цялата вина на Таканѐ.
— Не ща те вече в хижата си — рекъл й той. — Човек не може да те остави дори за един час. Ще те заведа при човекоядеца отвъд планината. Нека те изяде.
Сойянѐ се бояла от мъжа си, но не била зла като него. Тя изпищяла:
— Луд ли си ти? Таканѐ ти е сестриница. Що е направила, та да я дадеш на човекоядеца?
— Що е направила ли? Тя е цепнала кумонгоето с брадвата. Ако не бяхме дошли, щеше да изтече сокът. Няма какво да пищиш. Каквото казах, ще стане.
Мади-а-Комо се зарадвал, че ще може да отмъсти на момата. Но той се надявал освен това да получи от човекоядеца и чифт волове в замяна на крехката и млада мома.
Той поръчал на жена си да стрие сорго, да омеси жълти пити и да ги опече за по път. А сам той заклал два тлъсти овена, одрал ги и опекъл месото.
— Ще те науча аз тебе! — викал той на Таканѐ. — Щом не искаш да вземеш богатия главатар, ще вървиш при човекоядеца. Богато ще те продам. Ела да те накича, та да знае, че идеш от хижата на Мади-а-Комо.
И той скроил от изсъхналите овнешки кожи дрехи на момата. После намазал кожите с лой и червена пръст — да лъщят, а по полите и ръкавите нашил сини ресни от вълнена прежда. На врата на Таканѐ закачил три огърлици от волски кости, нарязани на кръг, и от пробити овнешки зъби. Момата, която носела всеки ден прости дрехи от предена жилава трева, била накичена сватбарски, понеже вуйчо й я водел на смърт.
Но той се боял да не би Таканѐ да избяга по пътя. Затова извикал ковач, който й направил вериги за шията, ръцете и нозете и я оковал в тях.
Мади-а-Комо бил човек без сърце. И Сойянѐ, и Соло, и съседите, и роднините — всички го молели да остави лошото намерение и да прости на момата. Но той не послушал никого. Повел сестриницата си към планините отвъд, дето било селото на човекоядеца.
Те минали между нивята, било пролет. Нямало още високи стръкове. Вятър не люлеел дълги соргови листа. От една китка трева излязъл заек и запитал човека:
— Мади-а-Комо, къде водиш това дете — толкова хубаво, толкова хубаво! Къде го водиш, а? Къде го водиш?
— Запитай него — отвърнал троснато мъжът. — То не е дете, а голяма мома. Нека ти каже.
Тогава Таканѐ се обадила:
— Мило зайче, ще ти кажа. Дадох мляко от кумонгое на пастирчето, което беше ожадняло — да изведе стадото на паша. Затова вуйчо ми ме води при човекоядеца.
— Мади-а-Комо — викнал заекът, — дано човекоядецът изяде тебе, а не това дете — толкова хубаво, толкова хубаво!
Мъжът го проклел и отминал.
По-натам се спрели да похапнат под едно дърво. Изведнъж се задало цяло стадо лосове (един вид рогачи), които също запитали Мади-а-Комо къде води момата. И на тях Таканѐ отвърнала със същите думи.
А лосовете рекли:
— Мади-а-Комо, дано човекоядецът разкъса тебе, а не тая мома — толкова стройна, толкова стройна!
И тях мъжът проклел и тръгнал с девойката.
Към заник слънце се спрели в планината. Там вечеряли и легнали да спят, но заспал само Мади-а-Комо; сестриницата му не могла да мигне.
На заранта, като тръгнали, срещнало ги едно стадо газели. И те запитали мъжа къде е повел девойката. И тоя път Таканѐ отговорила със същите думи.
— Мади-а-Комо — казали газелите, — дано човекоядецът глътне тебе, а не тая девойка — толкова добра, толкова добра.
И тях мъжът проклел и повел момата по пътеката. Най-после те стигнали до селото, дето живеел човекоядецът — главатар на задругата. Преди време всички населници[18] на оня край ядели хора. Но те измрели един по един, а потомците им не споделяли вече стария обичай. Само един човекоядец останал — главатарят. Той бил стар, но много силен. Всички се бояли от него. Нито син му, ни жена му, никой не смеел да го укори, че яде човешко месо — да не би да изяде и него.
Всред селото имало кръгло равно място, заградено с плет и клони. Когато Мади-а-Комо и момата пристигнали, там се бил насъбрал много народ. Мазило, синът на стария главатар, оправял там работите на задругата. Всички го слушали с почит и внимание. Възхитен от хубостта на момата и учуден, че я вижда окована във вериги, той запитал Мади-а-Комо коя е тя и защо я е довел.
Оня му отвърнал грубо:
— Питай нея, защо питаш мене? Малка ли е, та да не може да ти отговори?
Таканѐ казала същото, което била казала на животните.
Тогава Мазило рекъл:
— Тая хубава мома не бива да се дава на баща ми.
— Тебе кой те пита? — викнал Мади-а-Комо. — Аз нямам с тебе работа. Дошъл съм при главатаря.
— Добре — рекъл Мазило. — Тогава иди намери главатаря и му кажи, че това дете ще му бъде отведено само когато то поиска.
— Какво ще му кажа, аз си знам — казал мъжът и тръгнал с един от племето към хижата на главатаря.
Мазило заповядал да отведат момата при майка му, която не живеела със стария главатар. Там снели от Таканѐ веригите и тя легнала да се отмори на волската кожа пред хижата.
Когато отвели Мади-а-Комо при главатаря, слугата рекъл:
— Син ти Мазило ти праща тоя човек да те поздрави.
Доведеният побързал да каже на човекоядеца защо е дошъл и главно — да му поиска колкото се може повече волове за награда, че му води крехка мома.
Човекоядецът бил едър като исполин. Той не обичал приказките.
Още след първите думи прекъснал дошлия и му изревал със силен глас:
— Как се казваш?
— Мади-а-Комо. Аз съм дошъл да…
— Стига! Сега ще видя, Мади-а-Комо, дали е право името ти и дали кръвта ти е вкусна като волската.
И той грабнал човека, па го хвърлил в една голяма глинена делва, наляна до половина с вода, що вряла на огъня пред хижата. Когато Мади-а-Комо се сварил, старият човекоядец го изял. Хвърлил му само костите, червата и дрехите.
Тъй Мади-а-Комо бил изяден. Но човекоядецът не можал да изяде сърцето му — то било твърдо като камък; главатарят го хвърлил надалеч и то потънало по̀дземи.
А Мазило се оженил за Таканѐ. След година тя добила момиче. Обичай било в онова село, когато се роди момиче — да го дадат на главатаря да го изяде. Момичета нямало в селото. Момците си вземали моми от другаде.
Когато се научил, че му се добила дъщеря, Мазило отишъл да види детето. То било хубаво като майка си. Сърцето на бащата се свило от мъка, като си помислил, че старият главатар ще изяде момиченцето. Той виждал, че обичаят е страшен и безчовечен, но не смеел да го наруши. Ако защити дъщеря си, цялото село щяло да го обвини, че въстава срещу баща си и не пази закона, що пазят всички.
Когато Мазиловата майка казала на снаха си какво очаква дъщеря й, тя помолила мъжа си да се застъпи за детето.
— Бих се застъпил — рекъл той, — защото го обикнах, щом го видях. Но няма полза. Всички от селото ще ни нападнат и ще ни го вземат. На коя майка баща ми не е изял дъщерята? Тук живеят само момчета.
— Аз не си давам детето — казала решително Таканѐ, прегърнала го и излязла от хижата.
Мазило застанал на вратата. Никой не посмял да прекрачи прага, за да настигне жена му и да й вземе детето. Тя отишла към реката.
Свечерявало се. Таканѐ не срещнала по пътя никого. Тя стигнала до един вир, заобиколен с високи тръстики. Седнала на брега и се разплакала. Не можала да върви по-нататък от умора.
Отведнъж из водата излязла една бабичка — висока, с хубаво кротко лице и бели коси. Тя била царица на водните духове.
— Защо плачеш, дете? — запитала бабата Таканѐ.
— Оплаквам дъщеря си. Тя ще умре от глад, ако не я изяде лошият главатар. И тъй, и инак ще погине. Жал ми е за нея.
— Дай я тогава на мене — рекла бабата, — аз ще я отгледам. Ти ще идваш да я виждаш при всяко пълнолуние.
Колкото и да било мъчно на майката да се раздели с детето си, тя го дала. Бабичката го прегърнала и потънала с него във вира. Таканѐ се върнала в хижата. Ни Мазило, ни майка му не я запитали що е сторила детето. Те помислили, че го е удавила.
Когато се изпълнила луната, Таканѐ отишла при вира. Бабата излязла, прегърнала дъщеря й. Момичето било много порасло за това късо време. Оттогава при всяко пълнолуние майката отивала да навижда[19] момиченцето, което растяло не като другите деца. За година то станало толкова голямо, колкото са дванадесетгодишните девойки.
Веднъж, когато била край вира, един мъж от селото я видял. Той бил отишъл да сече тръстика. Без да го забележи тя, мъжът се измъкнал върнал се в селото и намерил младия главатар.
— Видях — рекъл му — край реката жена ти с твоята дъщеря, която смятахме за удавена. Много е порасло детето ти: цяла мома е.
— По що позна, че е моето дете?
— Прилича на тебе. Майка му го прегръщаше и милваше.
Един ден Мазило видял, че жена му тръгва към реката. Той поел друга пътека за там, стигнал преди нея и се скрил зад тръстиките. Таканѐ дошла и повикала бабата. Тя излязла от водата с момичето, което се хвърлило в майчините си прегръдки.
Мазило познал дъщеря си. Доплакало му се, като я видял. Сълзи потекли по бузите му.
Бабата рекла на Таканѐ:
— Струва ми се, че някой ни дебне. Човек има наблизо.
И тя взела момата за ръка и потънала с нея във водата, а Таканѐ се върнала в селото. Върнал се и Мазило по другия път.
Когато си дошла жена му, той й рекъл:
— Таканѐ, видях дъщеря ни. Тя е много порасла. Станала е мома.
— Не разбирам що искаш да речеш — казала жената.
Тогава той почнал да я моли да му каже всичко, но тя мълчала.
— Да си приберем детето, Таканѐ. Аз не мога да живея без него. Обичам го.
— Ако го доведа — рекла тя, — баща ти ще го изяде.
— Няма. То е порасло и сега вече баща ми не може да го иска. Няма право. Ако ли го поиска, всички ще се възпротивим. Па и аз ще го защитя.
На другия ден жената отишла при вира и повикала водната царица.
— Вчера Мазило ни е видял — рекла й тя. — Той ме моли да му отведа момата.
— Бива — казала бабичката. — Нека ми доведе хиляда глави добитък — ще му я дам.
Таканѐ разказала на мъжа си за тоя разговор. Той се зарадвал:
— На драго сърце ще й дам. И две хиляди давам. Ако не беше тя, детето ни щеше да загине.
Той заповядал на говедарите си да отберат петстотин вола и толкова крави — най-добрите от стадото му — и да ги отведат при вира. Тръгнали. Той вървял с жена си напред. Цялото племе ги следвало, освен човекоядеца.
Когато стигнали до вира, оттам излязла водната царица, която водела момата. Мазило прегърнал дъщеря си и се разплакал от радост. Воловарите вкарали добитъка във водата и той потънал. Под водата имало голямо царство. Там живеел многоброен народ. Управлявала го водната царица.
Като се върнали в селото, Мазиловата майка рекла на сина си:
— Трябва да отведеш Таканѐ в родното й село, на гости на домашните й. Ще им подариш волове и ще се сприятелите с тяхното племе.
— Добре — казал Мазило.
Но няколко дена след това Таканѐ добила момче. Трябвало да я почакат да оздравее и да закрепне. Дошъл и тоя ден. Мазило тръгнал с много момци, слуги, слугини и цяло стадо волове за дар. Таканѐ носела на гърба си малкото в мях от овнешка кожа. Дъщеря й вървяла с нея. Момците се били накичили и пременили като на празник. Те си сложили на главите качулки от птичи пера, а на кръста си вързали опашки от чакали и други животни. Всички вървели, пеели, танцували и се смеели.
На едно място, всред пътя, видели голяма скала, каквато нямало по-рано, когато Таканѐ минала с вуйчо си. Като стигнали до нея, скалата отведнъж се разтворила с каменни челюсти и се озъбила — като огромна страшна уста. Черна пропаст зеела между челюстите. Оттам се чул глас:
— Таканѐ, мое дете, и вие, що вървите след нея към нашето село: ако влезете в устата ми, ще ви лапна и изям — всинца[20] ви ще изям.
Тая страшна канара била Мади-а-Комо: след като сърцето му се забило в земята, то тръгнало по̀дземи и стигнало до средата на пътя. Там се превърнало на жива скала.
Таканѐ викнала уплашено:
— Мазило, това е вуйчо ми: ще ни изяде. Що да сторим?
Друг път нямало. Трябвало да минат или да се върнат.
— Минавайте! — заповядал Мазило.
Слугите мушнали воловете и добитъкът потънал в черната пропаст, между каменните челюсти. И слуги, и слугини, и момци — всички потънали.
Таканѐ викнала отчаяно:
— Ти глътна воловете! Глътна и хората! Добре, погълни и нас! Погълни ни, каменно, ненаситно чудовище!
Тя влязла, а с нея — мъжът й и дъщеря й. И те отишли в каменния търбух на Мади-а-Комо. Там се разтворила широка пещера. И други пътници имало погълнати — едни отдавна, вече мъртви, а други отскоро, още живи.
Мазило заповядал на слугите си:
— Вдигнете брадвите и разбийте канарата!
И те почнали да чукат. Накрай успели да пробият широк отвор, отдето излезли всички, заедно с пътниците и воловете. Когато се изнизали до един, канарата се срутила с ужасен трясък. Мади-а-Комо умрял.
Най-после стигнали в селото. И Сойянѐ, и Соло, и всички съседи и роднини на Таканѐ се почудили, като я видели жива: те мислели, че човекоядецът отдавна я е изял. Дълга била радостта, дълга била и веселбата след това. Играли, танцували, пели. Мазило раздал на всички подаръци — да помнят и него, и добрата Таканѐ.
Когато великият Горски дух създал животните, в бързината си забравил да ги надари с ум. Той разбрал скоро грешката си. В гората влезли ловци. Животните ги гледали спокойно и си стояли на едно място, без да се помръднат, а ловците ги замервали със стрели и убивали. Тоя ден те избили много животни, а на другия — още повече.
Горският дух си казал тогава:
— Сбърках, че не дадох на животните нито капка ум. Биваше ли да забравя такова важно нещо? Както е тръгнало, ловците ще изтребят до едно кротките ми животни, които и не помислюват[21] да бягат от тях или да им се противят. Какво ще стане тогава? Горите ще запустеят.
Той натъпкал един голям чувал с ум, занесъл го в гората и го оставил под едно дърво, па си отишъл.
— Животните ще го намерят — си казал Горският дух, — и ще си го разделят, както сметнат, че е най-добре. Всяко ще си вземе толкова ум, колкото му трябва. Има за всички.
Под това дърво живеела невестулката. Тя видяла великия Горски дух, че идва, мърмори си нещо, оставя под дървото голям чувал и си отива. Що ли е това в чувала? Навярно ще да е нещо за ядене. Опитала се да го вдигне, но не могла. Напрегнала сили да го бутне, но и това не могла да стори.
В съседство с нея живеел заекът. Невестулката отишла при него и му казала:
— Ей там, под дървото, има голям чувал. Ела да го видиш! Той е много тежък, та не ми е по силите да го преместя. Ти си по-силен, ела да го обърнем заедно, та да видим що има в него!
Заекът се затекъл към чувала и се напънал да го катурне, но чувалът излязъл и за него тежък. А много му се прищяло да разбере с какво е пълен тоя голям чувал. Повикал един гълъб, който дремел на дървото. Гълъбът кацнал на чувала и почнал да го кълве, дано прокълве дупка, та да види що има вътре. Но чувалът се оказал много як. Тогава се нагласили — да пренесат с дружни сили чувала в дупката на невестулката; тя била най-близо — в хралупата на дървото. Заекът и невестулката почнали да тласкат чувала към дупката, а гълъбът го теглел с кълвуна[22] и ноктите си. Най-после, подир дълъг труд, вмъкнали чувала в хралупата.
Развързали го, но нито заекът, нито гълъбът не могли да познаят какво е това в него. Само едно разбрали — че не е за ядене. А невестулката се усмихнала и казала хитро:
— Това в чувала е ум.
— Ум ли? — викнали и двете животни. — Че за що може да послужи той? Нали се не яде?
— Не се яде, но винаги може да потрябва. Без ум се много мъчно живее. Знаете ли що да направим? Нека стои чувалът в мойта дупка, пък когато притрябва на някое животно, ще му даваме по малко. Тогава за нас трима ни ще остане най-много ум.
— Много ми е притрябвал! — викнал заекът. — Да знаех, че в чувала имало толкова непотребно нещо, нямаше да се напъвам толкова да го мъкна.
— И мене ми не трябва — казал гълъбът. — Както съм си живял досега без него, тъй ще си живея и занапред. Нека стои за тебе! Комуто щеш, давай от него!
Те тръгнали да си вървят. Но невестулката ги спряла. Тя грабнала една шепа ум, натъркала си с него челото и казала на заека:
— Да знаеш как ми се проясни главата изведнъж! Като те гледам веднага се сещам как ще можеш да се запазиш от ловци.
— Кажи ми как!
— Когато ти се приспи, дръж си очите отворени. Спи, но спи с отворени очи. Който те види тогава, ще помисли, че си буден, та няма да ти направи нищо; а когато ти се не спи, затвори си очите и стой нащрек: тогава и да се приближи до тебе ловец, ти ще го усетиш и ще избягаш. Засега тоя ум ти стига. Ако ти потрябва повече, ела да ти дам пак.
И невестулката грабнала шепа ум, па натъркала с него главата на заека. Той се теглел, защото му било неприятно да го търкат по главата. Невестулката трябвало да го хване за ушите. Но понеже той и след това продължавал да се дърпа, ушите му станали много дълги и такива си останали до ден-днешен.
А гълъбът — като видял колко е неприятно да се натрива ум на чиято и да е глава — отлетял, та се не видял. Затова той и до сега не умее да се пази от ловците.
Между животните се разчуло скоро, че в невестулкината хралупа има цял чувал ум, но не всички животни отишли да си поискат. На ония, които си поискали, невестулката дала по малко, но пак й останал повече от половина чувал. Поради това тя е най-умно от всички животни. Ловецът си речѐ: „Ето сега ще я хвана“ и се затече подире, а тя — хоп! — шибне се право в дупката си. Той почне да разкопава дупката. Копае, копае, копае, догдето я разкопае. А какво излиза? Излиза — че невестулката е отдавна излязла от другата страна и е избягала в гората.
Слонът и козата почнали да се препират кой от двамата яде повече.
Слонът казвал:
— Може ли и дума да става? Не ме ли виждаш какъв съм едър? Моят търбух трябва да е три пъти по-голям от цялата ти снага. Що си ти пред мене?
А козата говорела:
— Не се гледа търбухът, а наситата. Да ти кажа ли? Недей ме гледа, че съм по-малка от тебе. Цял живот ям и още не съм се наситила, защото дните ми се виждат къси.
Дълго се карали те и като видели, че не могат се разбра — отишли при лъва да се съдят. Лъвът бил цар на всички животни и техен съдия.
След като разбрал защо се води свадата, лъвът казал:
— Много лесно ще реша кой от вас яде повече. Ще ви накарам да се надяждате пред мене: който надяде другия, той яде повече. Но бива ли за такава дребна и глупава работа да идвате чак при мене да се съдите? Та да не мислите, че аз си нямам по-важна работа? Затова чуйте що ще ви кажа. Който от вас яде повече, той е лаком. А лаком аз не искам да търпя в своето царство: той ще изпояде всичко. Ще го пратя при хората — те нека го хранят, ако могат, а — ако не могат, да го заколят. Оня пък, който и не яде много, и се хвали с много ядене, та ми само губи времето да го съдя, да бяга далеч в гората — да го не виждат очите ми. Срещна ли го, ще го разкъсам и изям за едната му хубост.
Уплашили се животните от страшния съдия, но нямало що да правят: трябвало да се покорят.
На другата сутрин лъвът отвел слона и козата на едно широко поле.
— Яжте сега! — рекъл. — Яжте, да ви видя!
И те почнали да пасат. Слонът чупел цели дървета с хобота си, изяждал им листата и огризвал младата кора по клоните. А козата опасвала само връхчетата на тревата и на младочките. Слонът й се подигравал.
— И това било ядене! — казвал той.
Мръкнало се. Животните се прибрали да спят на една плоска скала, дето бил легнал лъвът. Слонът се проснал да спи, защото бил преял тоя ден. И козата легнала, отпуснала се и почнала да преживя.
— Що правиш? — запитал слонът. — Никъде по скалата не виждам трева, а ти дъвчеш. Що ядеш по това време? Не ти ли стигна, че па̀се цял ден?
— Нали ти казах още оня ден, че все ям и се не наяждам? Къде ще търся в тъмното трева? Ям от скалата. А като я изям цялата, ще дойде пък твоят ред. И тебе ще изям.
Като чул това, слонът побягнал с все сила към гората, без да дочака присъдата на лъва. А лъвът рекъл:
— Много животни съм виждал да ядат и да им не стига, но пръв път виждам — от лакомия да се яде камък. Ти, козо, не си за моето царство. Махни се скоро от тука! Върви при хората! Щом сама не можеш си намери толкова храна, колкото ти трябва, за да се наситиш, нека ти търсят те.
Оттогава козата отишла при хората и станала домашно животно. Тя е най-лакомото от всички домашни животни: тук откъсне, там откъсне — гледа само да дъвче, а не — да се наяде като света. И затова хората се виждат в чудо с какво да я хранят през зимата.
А слонът се скрил в гората, в най-гъстите шумаци. И почнал той от тогава насам да се скита сам-самин и да се крие от лъва. От тоя ден той намразил и хората, защото се научил, че са прибрали неговият враг — козата. Затова дивите слонове са такива страшни неприятели на хората.
Веднъж месецът, като изгрял, видял селяни, че се прибират от полска работа и пеят. Той си казал:
— Тия хора ми се радват, че съм изгрял, за да им светя по пътя. Те ме поздравяват с песни. Ще трябва да ги наградя някак.
Той извикал бръмбара Сечко-Бечко, който обича да се разхожда по месечинка, и му рекъл:
— Ще отидеш при хората и ще им кажеш, че съм решил да им направя голямо добро. Както изгрявам и залязвам, сиреч, умирам и се раждам отново, ще направя и тях — след като умрат, да се родят отново. Тъй ще умират и ще се раждат постоянно. Това им кажи! Мисля, че ще се зарадват.
Сечко-Бечко тръгнал, но вървял бавно, както бил свикнал. Па и месецът му казал, че трябва да не бърза. Като излязъл на полето — а то било вече на сутринта, — съзрял го заекът и го попитал накъде е тръгнал.
Бръмбарът казал:
— Праща ме месецът да отида при хората, за да им кажа нещо хубаво.
— Какво ще им кажеш?
— Ще им кажа, че — както месецът изгрява и залязва, тъй и те се раждат и умират.
— Само това ли ще им изкажеш? Че те го знаят и без да им го казваш.
— Не е само това: има още. Ще им кажа, че както месецът изгрява отново, след като е залязъл, тъй занапред и те ще се раждат отново, след като са умрели. Това е вече друго нещо, нали?
— Ба, то си е същото нещо, само че ти го каза първия път отпред назад, а после отзад напред. Ами ще те награди ли месецът, като кажеш това на хората?
— Виж, за награда не сме приказвали. Но все ми се струва, че ще бъда награден.
— Ти вървиш много бавно, приятелю. Додето стигнеш до хората, те ще измрат до един и няма да има кой да чуе новината. Не е ли по-добре да отида аз? Ти ме знаеш, че съм от бързите.
То се знае, че заекът се полакомил за наградата. Но Сечко-Бечко му казал, че щом е обещал на месеца да свърши една работа — ще я свърши, макар и късно. Разделили се.
Заекът си рекъл:
— Додето тоя тромав Сечко-Бечко се дотътри до първото село, аз ще отида сто пъти и сто пъти ще се върна. Ще обадя на месеца, че съм видял пратеника му на пътя, как бере душа, и че ми е поръчал да кажа на хората ония думи.
Какви думи — заекът не помнел вече точно. Но той бил уверен, че ще си ги спомни, щом стане нужда.
И той изтичал до селото, събрал хората и им казал:
— Слушайте, що ми поръча месецът да ви кажа. „Кажи на хората — ми рече той, — че както аз залязвам, тъй и те умират; и както аз умирам, тъй и те залязват“. Чухте ли? Радвате ли се? Дайте ми сега награда, че ви казах новината.
Но хората се ядосали, защото си помислили, че заекът им се подиграва. Вдигнали сопи да го бият. Много бой изял той, додето се откъсне да избяга.
Заекът дошъл на себе си чак в гората. Той почнал да проклина хората, заради тяхната неблагодарност. После решил да отиде при месеца и да му се оплаче. То се разбира, че поне там ще бъде награден.
Стигнал той в сребърната колиба на месеца. Поклонил се и казал:
— Казах на хората каквото трябва.
— Тъй ли? Че аз не съм те пращал никому нищо да казваш.
— Но нали беше пратил Сечко-Бечко? Аз го намерих край пътя, че бере душа от умора. Той ми каза твоите думи и аз побързах да зарадвам с тях хората.
— Не си сторил зле. Ами те зарадваха ли се много?
— Никак не се зарадваха. Вместо да ми се отблагодарят с някой дар, те ме съсипаха от бой. Едвам се отървах.
— Повтори ми що си им казал!
— Казах им: „Както месецът залязва, тъй и вие умирате; и както месецът умира, тъй и вие залязвате.“ Мисля, че не съм сбъркал. Имай предвид и това, че за много късо време съм изпълнил поръчката.
Месецът се ядосал. Той викнал:
— Как смееш да казваш от мое име на хората думи, които никога не съм казвал?
И го цапнал с тоягата си по носа. От тогава муцуната на заека е разцепена над устата.
А бръмбарът отишъл при хората много по-късно от заека. Той им предал истинските думи, що бил му казал месецът, но хората се били напатили от подигравката на заека, та не му повярвали. Затова и до днес много малко хора вярват, че след като умрат, ще се родят отново подир време. Месецът наградил бръмбара, като му дал най-дългите рога, каквито имат насекомите. И затова между всички бръмбари, буболечки и пеперуди, Сечко-Бечко има и днес най-големи рога. Те са толкова дълги, че му пречат да върви.
Зайо Байо остарял. Но и на старини той си останал все такъв хитър, какъвто бил на млади години. Един ден станало дума с Кума Лиса за сила. Тя се захвалила пред животните, че е по-силна от котката. Не само от питомната котка, но и от дивата.
Зайо Байо чул това и рекъл:
— Може, Кума Лисо, да си наистина по-силна от всички котки на света, но се пази да не те чуе чичо Тигър, че той е роднина на котката. Какъвто е горделив и гневлив, ще се ядоса и няма да ти прости.
Кума Лиса казала:
— Никак не ме е страх от него. Чичо ти Тигър ми се вижда като муха. Аз съм сто пъти по-силна и от него, и от всичките му роднини. Ако искаш, можеш да му кажеш това.
То се знае, че лисицата говорела тъй, понеже била уверена, че заекът не ще посмее да отиде и да каже това на тигъра: чичо Тигър ще изяде Зайо Байо.
Но ето че Зайо Байо намислил да наклевети лисицата пред тигъра. Наистина, той се боял от чичо Тигър, но го знаел, че когато се е нахранил добре, не е толкова опасен, колкото когато е гладен. Извардил го той веднъж, когато бил изял цяла антилопа. Лежал си чичо Тигър и се облизвал. А Зайо Байо се приближил, накуцвайки. Приближил се той, но не съвсем; застанал на доста голям раздалеч[23] от тигъра. И както се спрял, рекъл:
— Добър ден, Ваше Височество. Да ви подари Бог още три хиляди години живот.
Тия ласкателни думи се харесали на тигъра.
— Защо ме наричаш Височество? — запитал той. — Що искаш да кажеш с тая дума?
— Че нали Ваше Височество е княз? На князете се казва Ваше Височество, доколкото съм чувал.
— Може и тъй да е. Но от къде на къде аз да съм княз? Това е то, което не разбирам.
— Ваше Височество се само преструва, че не разбира. Та нали Вие сте брат на нашия император, Негово Величество Лъва? Значи, Ваше Височество е княз. А на всеки княз се казва Ваше Височество.
Чичо Тигър изслушал с гордост и голяма радост това обяснение досежно роднинството му с царя на животните, с когото не се обичали твърде. А после запитал:
— А ти защо накуцваш, моето момче? Да не би да се е случило нещо лошо с тебе? Аз съм готов да те защитя. Само ми кажи кой е посмял да те нарани.
— Да ви кажа, Ваше Височество. Скарахме се с Кума Лиса. Тя казваше, че била по-силна от Вас. Аз пък твърдях, че тя не бива и да смее да се мери по сила с Ваше Височество. Сбихме се и тя ме удари толкова силно по крака, че го навехна.
— Тъй ли? — викнал ядосано чичо Тигър. — Аз ще й платя ей сега. Как смее да закача моите приятели и да се хвали, че е по-силна от най-близките сродници на императора, моя брат?
Скочил тигърът и право при лисицата. Разбягали се животните, като го видели. А Кума Лиса се разтреперила като лист. Поискала да побегне, но чичо Тигър я сграбчил в лапите си. Те й се сторили железни. Още повече се разтреперила. Забравила си името от страх.
— Ти ли си се хвалила, че си по-силна от мене? — викнал чичо Тигър и стиснал толкова силно лисицата за единия крак, че го счупил.
Тя изпищяла от болка. Сетне тигърът й казал:
— Да ти не беше толкова вонящо месото, бих те изял. Но знай, че братът на Негово Величество не яде мърша, дори и когато е жива.
От това се вижда, че и чичо Тигър е понякога остроумен. Но Кума Лиса не се оскърбила. Тя само едно желаела — да я пусне тигърът. И щом се намерила свободна, търтила да бяга, колкото й нозе държат. Разбира се, на три крака се бяга по-бавно, отколкото на четири, но страхът придава сила. Кума Лиса скоро се озовала на поляната, дето се събирали животните на приказка, и им се оплакала от Зайо Байо. Ежко Таралежко й превързал крака, след като го наложил с лековити билки.
Дълго време лисицата носила превръзката. Раната й заздравяла бавно. Но не това й било най-неприятно: на Кума Лиса се много искало по-скоро да оздравее, за да си отмъсти на Зайо Байо. Като пооздравяла, тя събрала животните и им казала:
— Това, което стана с мене, може да се случи с всекиго от вас, мои мили приятели. Не виждате ли, че Зайо Байо е много опасен? А опасен е той, понеже се е съюзил с чичо Тигър. Кой знае що го е лъгал, но изглежда, са се сприятелили. Утре тигърът може да нападне всекиго от вас и да го изяде: доста е заекът да го наклевети. Вие знаете що се случи с мене. Как ви се струва: добре ли постъпи Зайо Байо?
Всички животни из един глас осъдили постъпката на заека.
— А-ъъъъ! А-ъъъъ! А-ъъъъ! — изревало магарето. — Не бива да пускаме вече тоя хитрец да пие вода от реката, от която пием ние. Нека, умре от жажда проклетникът!
— Трак! Трак! Трак! — изтропал щъркелът с кълвуна си. — Съгласен съм. Аз няма да му дам вече да мине през поляната, дето ловя жаби. Да разбере, че го презираме.
— Чау! Чау! Чау! — излаял чакалът. — Много умно говориш. Нека познае, че никой от нас не го зачита за нищо. Срещна ли го, няма да му кажа ни „Добър ден“, ни „Сбогом“. Ще има да взема да го поздравявам.
Вълкът се обадил:
— Ауууу! Ауууу! Ауууу! Аз няма да го пусна да мине по пътя, отдето минаваме ние. Нека върви да живее при тигъра, щом са толкова големи приятели. Когато чичо Тигър огладнее, ще го изяде. Той не жали и приятелите си.
Бухалът изкряскал:
— Бухууу! Бухууу! Бухууу! Аз ще го пропъдя от тия места. Скрие ли се в някаква дупка, ще го чакам да му изкълва очите.
Дори и жабата, насърчена от тия думи и горда, че се сдружила с такива важни господа и госпожи, изкряскала:
— Кра! Кра! Кра! Съъъъ-гласна съм. Съъъъ-гласна съм. Ако го видя, че се мие под слизалото на реката, ще скоча да го опръскам с кал. Няма да му дам да се умие.
И други животни имало там. Всички се съгласили, че на заека трябва да се отплати, както е редно. Ала ето че на заговора присъствувала една птичка, която заговорниците не видели. На дървото, под което се били събрали животните, било кацнало едно канарче. Както се било скрило между клоните, то слушало всичко, без да се обажда. Щом животните се разотишли, то литнало, та казало всичко на заека.
— Пет пари не давам — рекъл заекът и запушил цигара. — Както и да се заканват, нищо не могат ми направи.
Но все пак той се смутил малко от заплашванията на животните. Когато останал сам, казал си:
— Кой ги знае пък? Може и да направят нещо. Особено ме е страх от тоя проклетник — Кумчо Вълчо. Не се шегува той… Ще трябва да се запазя по някакъв начин.
Той заключил вратата на къщата си и залостил отвътре прозорците с яки дървета. После почнал да носи камъни, греди и дъски и се заел да издигне над къщата висока кула.
И денем, и нощем работел заекът. По едно време кулата се издигнала толкова нависоко, че хората, като минавали по пътя, се спирали, заглеждали се в нея и се запитвали:
— Какъв ли ще да е пък тоя паметник там?
Но Зайо Байо се правел, че не ги чува. Той не губел време. Режел дъски и греди, ковял, дялал камъни, нареждал ги, слагал тухли и ги зидал с вар. Работел човекът — и туйто!
Хора минавали, спирали се, заглеждали се. Той ги и не поглеждал: работел си. Животни минавали също. И те се спирали, вдигали глави нагоре, заглеждали се, чудели се, зяпали го. А той се и не обръщал: работел си, сякаш никого няма. Тъй Зайо Байо работел, работел — от зори до мръкване и от среднощ до пладне. Само на пладне си почивал, за да се наобядва, и вечер — за да се навечеря. През нощта дремвал по десетина минути и ставал отново да работи.
Най-после, когато кулата била свършена, Зайо Байо си отдъхнал. Изтрил си той потното чело, обърнал се към кака Зайка, па й рекъл:
— Невясто, ако животните са измислили с нещо да ми напакостят, бих желал да ги видя. Време е. Зайо им Байо се не бои вече от никого. Нека дойдат да ги видя де!
Сетне той се качил на най-горния кат на кулата, за да погледне през прозореца. Изгледът бил много добър. Доволен и предоволен, заекът слязъл и почнал да нарежда многото си припаси в долните катове на високата кула. После се качил отново на горния кат и отнесъл там едно дълго въже. Поръчал на жена си да запали огъня и да сложи един котел с вода да ври.
— Прави, каквото правиш — рекъл й той, — но гледай — да има в къщи винаги гореща вода. Защо — недей пита: то си е моя работа. Когато дойде време, ще видиш.
След това, напълно спокоен вече, Зайо Байо се изтегнал на един люлей-стол, запалил си лулата, запушил и почнал да си бленува, гледайки през прозореца.
В това време вече всички животни узнали, че Зайо Байо е свършил високата кула. Започнали да идват едно по едно, да се скитат наоколо и да чакат — да видят що ще прави сетне. Но Зайо Байо не правел нищо особено. Не само особено, а и нищо обикновено той не правел: само седял до прозореца, бленувал, пушел и гледал, без да се обади на лицемерните им поздрави.
Надошли всичките му врагове: и Кумчо Вълчо, и Кума Лиса, и бай Щъркелчо, и вуйчо Марко с дългите уши, и сват Чакалчо, и дядо Бухльо, и баба Кекерица. И още много други. Всички надошли.
Виждали ли сте хора, които са се струпали да гледат любопитно зрелище? Те се натискат, блъскат се, менят си местата, обикалят отсам-оттатък, за да видят по-добре. Тъй правели и животните, които любопитствували да разберат защо е построил Зайо Байо високата кула. Но заекът си седял на люлей-стола, пушел си лулата, бленувал и гледал през прозореца. Гледал той и виждал всички животни, но все се преструвал, че не вижда нищо и никого.
По едно време долетяло неговото приятелче — Канарчо. То се извило около кулата и кацнало на прозореца. Зайо Байо го поканил и то влязло в стаята. Кака Зайка му наляла да пие чай и му дала да яде сладки от просено брашно.
Ето че отдалеко се задал и вуйчо Тарипен. Кой е тоя Тарипен? Тъй наричат американските негри костенурката. Вуйчо Тарипен бил една стара костенурка. Мъжка костенурка.
Вуйчо Тарипен бил голям приятел на Зайо Байо. Той разбрал, че става нещо важно в къщата на приятеля му, и се затекъл да види що е то. Затекъл се, разбира се, доколкото може да тича една костенурка, макар и мъжка. Тичал и се смеел от радост.
Като съзрял заека, че седи пред прозореца, викнал му:
— Хей, Зайо Байо! Що правиш там? Много си нависоко. Едвам те виждам.
— Седя си — отвърнал му заекът. — Седя си и си почивам, вуйчо Тарипене. Ела ми на гости! Чай ще те почерпя. Чуден чай имам.
— Лесно се казва — отвърнал вуйчо Тарипен, — но се мъчно прави. Слез ми покажи отде се влиза в къщата ти. Вратата е заключена.
— Не само е заключена, ами е и зазидана — рекъл заекът. — Много врагове имам, вуйчо Тарипене. Що да правя? Принудих се да издигна крепост.
— Това си е твоя работа, Зайо Байо, както щеш, тъй ще правиш. Никой не може да ти се бърка. Но я ми кажи как да стигна при тебе. Да летя — не мога: инак бих хвръкнал като Канарчо, та право при тебе. Не съм и много висок, та не мога да ти стисна ръката, колкото и да я протегнеш надолу.
— Лесна работа, вуйчо Тарипене, лесна работа. Не се безпокой! Аз имам една удобна стълба. Ще ти я спусна ей сега. По нея ще се качиш, приятелю. След минута ще бъдеш при мене.
И като казал това, Зайо Байо спуснал въжето.
— Хвани се за единия край — рекъл, — а аз ще те изтегля. Няма и да усетиш как си се качил. Само се стискай яко!
Вуйчо Тарипен стиснал въжето с уста, за да опита здраво ли е. А Зайо Байо му викнал:
— Стискай се яко, вуйчо Тарипене, че ще почна да тегля! Яко се стискай!
И той почнал да дърпа нагоре въжето, а костенурката наченала да се люлее във въздуха, между небето и земята. Много животни имало там. И вълкът бил, и лисицата, и магарето, и щъркелът, и жабата, и гущерът, и чакалът, и дивият козел, и степният кон, и глиганът. И още много други; кой да ги помни? Всички те гледали със затаен дъх как костенурката се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, с увиснала опашка, с протегнати нозе, които гребат въздуха, сякаш плуват, и с облещени от страх очи.
Но ето че скоро тя се озовала под прозореца, а малко след това я видели, че седи — здрава и читава — на една масичка, пие чай и дъвче сладки. Всички животни й завидели. На всички се поискало да бъдат в кулата, да пият чай и да ядат ония вкусни сладкиши.
Колко ли хубав ще да е светът, ако се погледне от прозореца на тая висока кула? Защо им е да враждуват със заека? Не е ли по-добре да се сприятелят отново с него? О, той изглежда много любезен — тоя Зайо Байо със засуканите мустаци! Тъкмо сега е време да се помирят с него. Просто да му завидиш — колко добре се е наредил! Па и колко любезно приказва с гостите си!
Кумчо Вълчо се осмелил да се провикне:
— Ей, Зайо Байо. Много горделив изглед имаш, както си седнал там, горе. Как си? Добре ли си?
Заекът се навел — да види кой му говори, премрежил си очите и отвърнал:
— Не викай толкова силно, Кумчо Вълчо. Аз не съм глух. Уверявам те, много добре чувам. Питаш ме добре ли съм, а? Слава Богу, много добре съм. Само едно има: малко ми са гостите. А стаята е широка, много широка: има място още за стотина души. Не ще ли заповядаш и ти на гости, а? Тук е много добре. Чудесен изглед има. Ела!
— Малко смешно е възкачването, Зайо Байо, но нищо. Ще дойда на драго сърце.
Заекът спуснал въжето. Кумчо Вълчо се хванал за него и Зайо Байо почнал да тегли. Когато вълкът бил вече близо до прозореца, той чул, че заекът казва на жена си:
— Хайде, булка, поразмърдай се де! Сложи един прибор за новия гостенин! Ала най-напред принеси горещата вода за чай.
А след малко чул, че заекът казва с уплашен глас:
— Какво правиш, жено? Ти луда ли си? Защо изсипваш врялата вода върху Кумчо Вълчо?
Друго вълкът не можал да чуе, защото веднага, подир това върху него се изсипал цял котел гореща вода. Кумчо Вълчо изревал, изпуснал въжето и паднал на земята, дето подскочил като някоя каучукова топка.
А Зайо Байо се навел над прозореца и казал:
— Извинявай, скъпи ми Кумчо Вълчо! Нали знаеш колко несръчни са жените? Един чайник с вода не могат да пренесат от огнището на масата.
Но извинението, колкото и любезно да било казано, не свършило работа. Космите на попарения вълк се оскубали навред, където го била поляла горещата вода.
Другите животни, като видели това, изгубили всякакво желание да се качат по въжето.
Те избягали един през друг. В това време костенурката и канарчето се превивали от смях, а заекът казвал на бягащите животни:
— Чакайте бе! Какво сте се разтичали? Врялата вода се свърши. Елате да сръбнем по чашка ракия!
Но никое от животните не искало вече да пие от заешката ракия.
Веднъж Кума Лиса намерила в гората катран и терпентин. Смесила ги и направила гъсто тесто. Умесила го и от него приготвила един черен човек с широка дреха и цилиндър на главата — също като ония плашила, що поставят по градините, за да плашат врабците. Само че това плашило било много лепкаво.
Седнала Кума Лиса да го гледа и да му се радва.
Човечето й се виждало много хубаво, но не знаела как да го кръсти. Най-сетне го нарекла чичо Катран: по-добро име не могла да му измисли. Забила тя чичо Катран на един прът край пътя, па се скрила в храсталака — да види що ще стане.
Кума Лиса не чакала дълго. Минал Зайо Байо. Той вървял и си подсвирквал весело: „Йо-йо-йо! Йо-йо-йо! Три-ти-ти! Три-ти-ти!“ И от време на време си махал късата опашчица. Като съзрял чичо Катран, той се толкова учудил, че се спрял и се изправил на задните си крака.
Чичо Катран си мълчал и не се помръдвал. А Зайо Байо стоял и го гледал, зяпнал от учудване.
— Добро утро, господине — рекъл по едно време минувачът. — Тая заран е много хубаво времето, а? Как ти се струва?
Черният господин не отговорил.
— Как си? — запитал отново Зайо Байо. — Нещо ми се виждаш много умислен. Да не ти е умряла жената?
Кума Лиса, все още скрита в храсталака, си подала муцуната, за да види по-добре какво ще стане, а що се отнася до чичо Катран, той нито се помръдвал, нито казвал дума.
— Какво мълчиш като пън? — рекъл Зайо Байо. — Да не си глух? Ако си глух, кажи си: аз мога и силно да викам. Цялата гора ще ме чуе. Но тия дни си пазя гласа, че съм поканен да пея у едни знатни и богати роднини.
Катраненото човече продължавало да мълчи. Кума Лиса гледала от храсталака, без да се покаже. А Зайо Байо почувствувал, че го догневява.
— Слушай — рекъл. — Ти си много надут и горделив, но аз знам да церя такива. Какво си се изправил като някой плантатор? Да не мислиш, че всички са ти слуги? Ще имаш да вземаш, приятелю!
Кума Лиса се позасмяла в шепата си, но чичо Катран не се уплашил от думите на Зайо Байо: той и тоя път премълчал.
— Аз ще те науча как да се отнасяш с другите — рекъл Зайо Байо, вече доста разсърден. — Ако ми не снемеш шапка, не ми се поклониш и не ми кажеш: „Добро утро, господине. Как сте?“ — ще ти лепна такава плесница, че има до гроб да ме помниш. Разбра ли?
Но чичо Катран не разбрал нищо; той продължавал да мълчи. Зайо Байо бил търпелив. Той повторил още няколко пъти своето заплашване, без да получи отговор. Най-после излязъл от търпение. Вдигнал си предната лапа, дръпнал я назад, замахнал с все сила и — пляаааас! — лепнал една толкова силна плесница на чичо Катран, че лапата му потънала в бузата на черния човек.
Кума Лиса изтръпнала, като видяла това. А чичо Катран — ни лук ял, ни лук мирисал — стоял, мълчал и гледал с големите си очи.
— Слушай! — викнал Зайо Байо, страшно разядосан. — Или ми пусни ръката, или ще ти зашлевя още един плесник, та ще ти изкъртя зъбите.
Черният човек мълчал и не се помръдвал. Тогава Зайо Байо му лепнал още една плесница на другата буза. И лявата му лапа се залепила и потънала.
— Ти си твърдоглав — рекъл Зайо Байо, — но аз съм по-твърдоглав и от тебе. Ако ми не пуснеш ръцете, ще те ритна в корема, та ще ти извадя червата: разбра ли? Пущай ме по-скоро!
Чичо Катран нито пущал лапите на Зая Бая, нито му отвръщал на заплашванията. Кума Лиса гледала от храсталака, проточила шия от любопитство.
— Ще ти дам да разбереш! — викнал Зайо Байо и като подскочил, ритнал с двата си крака толкова силно черния човек, че краката му се залепили о него и тъй си останали.
Зайо Байо се развикал, колкото му глас държи, че ако чичо Катран не му пусне ръцете и нозете, той ще го намушка с главата си, та ще му изпочупи ребрата.
— Ти недей ме гледа мене, че ми е мека козината. Главата ми е като желязо. Дето ударя с нея, пробивам!
Но черният човек не се уплашил. Той не пуснал ни ръцете, ни нозете на Зая Бая. Тогава Зайо Байо се изсилил, доколкото можел, и го мушнал с главата си. Макар че ударът не бил кой знае колко силен, главата на заека се залепила и той не можел да я отлепи.
Зайо Байо заплакал от яд. А Кума Лиса изскочила на пътя и уж нищо не знае, спряла се и рекла на Зайо Байо:
— Какво правиш, приятелю? Бориш ли се с тоя черен човек? Хайде да видим кой от двама ви ще надвие. Той ми се вижда май по-силен, защото ти е стиснал и ръцете, и нозете, и главата и те не пуща. Какви сте смешни и двамата!
И тя почнала да се превива от смях и да се търкаля весело по поляната, за да ядоса още повече заека. Когато й минал смехът, станала и казала:
— Слава Богу, най-сетне те пипнах, Зайо Байо. Чини ми се, че тоя път не ще можеш вече избяга, а? Може и да греша, но тъй ми се струва. Ще ям днес заешко месо.
И като се приближила, продължила:
— Ей, че си глупав! Просто не мога да се сдържа от смях. Ха, ха, ха, ха! Ти си беше помислил, че като можеш да скачаш и като ти приляга да лъжеш и да се хвалиш — от тебе по-голям няма и не може да има. Кой те кара да си пъхаш носа навсякъде? Кой ти каза да дойдеш да се запознаваш с чичо Катран? И кой те залепи о него тъй, че сега не можеш се отлепи? Кажи де, кой? Ти сам си си крив за всичко. Черното човече си стоеше и гледаше замислено. Повика ли те то да се запознавате? Каква работа имаше ти с него? Никаква. Само от любопитство ти се заприказва с него, после се ядоса, като видя, че не ти отговаря на питанките, и най-сетне се сби с него. Но виждаш ли колко е силен чичо Катран? Той те стиска и те не пуща. Стой сега, както си, додето донеса слама и съчки. Ще ги натрупам около тебе, ще ги запаля, ще те опека и ще те изям. Разбираш ли, Зайо Байо? Ще те изям. Ще те изям, ти казвам!
Зайо Байо много добре разбрал що е намислила Кума Лиса. Додето тя приказвала, той мислел как да се отърве.
После заговорил смирено и кротко:
— Виждам, че съм сбъркал, Кума Лисо. Прави с мене каквото искаш. Ако щеш, вари ме, ако щеш, печи ме. Все едно ми е. Само от едно ме е страх: да не би да ме хвърлиш — не дай Боже — в оня къпинак, що расте край пътя. Тия дни са ми излезли някакви пришки по тялото, та ме страшно сърби. Ако ме хвърлиш в къпинака, тръните ще ме избодат: няма да има къде да се дяна от мъка.
Кума Лиса размислила и рекла:
— Добре, ще се съжаля над тебе: няма да те пека. Па и кой да върви сега да събира съчки и слама? То е дълга и широка работа. Струва ми се, че е по-добре да те обеся. Ще те обеся хей на онова дърво.
— Ех, като си намислила да ме бесиш, беси ме. На което щеш дърво ме обеси. Само, моля ти се, недей ме хвърля в къпинака, че бодлите ще ми разкъсат кожата.
— Шегувам се, шегувам се — рекла Кума Лиса. — Как ще те обеся: не виждаш ли, че нямам въже? Аз мисля да те удавя. Ще те удавя хей в онова блато.
— Удави ме, Кума Лисо, удави ме. Ако щеш, в блатото, ако щеш, в реката ме удави. Само недей ме хвърля, моля ти се, в къпинака, че като се впият ония ми ти тръни в меката ми кожа — на решето ще ме направят.
— Добре тогава. Няма и да те давя. Блатото е далече, а реката — още по-далече. Па и носач ли съм, че да те мъкна чак там? Знаеш ли що съм намислила? Ще те одера. Чу ли, Зайо Байо? Ще те одера.
— Ех, Кума Лисо, що да правя? Паднал съм ти в ръцете: каквото щеш, това ще ме правиш. Ако ти е воля, дери ме, ако ти е воля, щави ме. Очите ми извади, ушите ми откъсни, опашката ми изтръгни, нозете ми отсечи: каквото щеш, прави с мене; всичко ще претърпя. Само в тоя проклет къпинак недей ме хвърля!
То се знае, че Кума Лиса искала да измъчи колкото се може повече Зайо Байо. Тя го хванала за задните крака, отлепила го от катраненото човече и го хвърлила право в къпините. Най-напред Зайо Байо се изгубил в къпинака, после сякаш потънал по̀дземи. Но малко след това Кума Лиса го видяла, че седи навръх могилата на един пън и си чисти козината от катрана с една клечка.
Как да отиде чак там Кума Лиса? Наоколо растели навсякъде къпини, а тя не обичала да й дерат кожата и да й скубят козината. Разбрала, че и тоя път са я надхитрили.
А Зайо Байо се провикнал:
— Благодаря ти, Кума Лисо, че ме отърва от проклетия катранен човек. Но що ти трябваше да ме хвърляш в къпинака? Толкова ли не ти мина през ума, че аз съм се родил и израснал сред къпинак?
И като се завъртял на задните си нозе, той избягал, подсвирквайки си весело.
В една от предходните приказки разказахме как Зайо Байо ощавил Кумчо Вълчо. След това нещастно приключение вълкът трябвало, разбира се, да прекара дълго време у дома си, докле му порасне нова козина. Другите, животни през това време минавали начесто покрай Зайовата кула, спирали се, поздравявали стопанина и отминавали. Те били решили да живеят занапред в мир със Зайо Байо. Дори никое от тях не отивало да навести болния вълк.
— Пада му се — казвали. — Той и Кума Лиса ни скараха и смразиха с добрия и весел Зайо Байо. Нека се лекува, както си знае. Бог да му е на помощ.
А вълкът, изоставен от всички, трябвало да излиза вечер — да хлопа по вратите на своите предишни приятели и да ги моли да му кажат някакъв лек. Но никоя врата не се отваряла, колкото и силно да тропал.
Тъй минали дните. Зайо Байо толкова дълго не бил видял Кумчо Вълчо, че го помислил за умрял и дори почнал да го оплаква.
Един ден той решил да излезе от кулата, за да се поразходи: свила му се душата от самотия. Засукал си той мустаците, грабнал си бастунчето, отлостил тежката врата и излязъл на пътя. Решил тоя ден да си поскита, както правел по-рано.
Както вървял по пътя, подскачайки и пеейки, весел и безгрижен, засмян, говорейки сам на себе си по примера на философите и поетите, Зайо Байо отведнъж чул някакъв жален глас.
Спрял се. Озърнал се — никого не видял. Престанал да пее и да си приказва. Заслушал се пак. Отново чул жалния глас, който идел сякаш изпод земята.
Тоя глас казвал:
— Аааах, нещастният аааз! Няма ли някой добър човек да мине и да ми помогне? Ооооох, умиииирам!
— Тук става нещо страшно — си казал заекът и си изправил ушите — да чуе по-добре. После казал високо:
— Кой стене и охка? Що се е случило?
Гласът се обадил отново:
— Моооооля ти се, коооойто и да си ти, добри човече. Ела ми помогни, избави ме, мооооля ти се. Вечно ще ти бъда благодарен. Тая проклета скала ще ме смаже. Оооооох, умииииирам! Аааааах, загиииивам!
Гласът се сторил на Зайо Байо познат. Но чий може да бъде той? Не го ли е чул Зайо Байо в деня, когато се изля котелът с врялата вода?
Зайо Байо решил да бъде тоя път благоразумен: има всякакви хора по света. Той се приближил полекичка към мястото, отдето се чувал гласът и — що да види?
Там лежал сам Кумчо Вълчо, но лежал — не както си лежи човек, когато спи: той лежал, затиснат цял от една тежка скала. Заекът се зачудил, че тая скала не е още смазала вълка. Но нямало време да размисля той защо Кумчо Вълчо не е още смазан. Сърцето му се свило от жал: трябва да помогне на клетника.
— Слава Богу, че е още жив — си казал Зайо Байо. — Па и не само е жив, ами и реве толкова силно, че се чува надалече. О, писъците му са толкова жални, че и каменно сърце би се разтопило!
После казал на вълка:
— Зле ти е под тая скала: виждам, братко. Кажи ми, как си попаднал тук?
— Ооооох, милички Зайо Байо, спаси ме, после ще ти разправя всичко.
Заекът разглеждал скалата и обмислял как би могъл да я вдигне. А вълкът си помислил, че чака да чуе обяснението.
— Тръгнал бях — казал той — при чичо Язовец да му искам лек за раните си. Не щеш ли, тая проклета скала се търкулна и ме притисна. Отърви ме, моля ти се. Опитай се да я повдигнеш — и аз ще изляза.
— Та тъкмо това и мисля да направя. Като я повдигна хей от тоя край, навярно ще отворя дупка — да можеш да се измъкнеш.
Като казал това, Зайо Байо се изгърбил под скалата, напънал се и я повдигнал. Вълкът излязъл. По тялото му нямало тежки рани: скалата го била само одраскала тук-таме.
Вълкът не знае що е признателност. Ето че Кумчо Вълчо, щом се видял здрав и читав, си казал на ума:
— Тъкмо сега е мигът да си отмъстя на заека. И прав ще бъда. Ако той ме не беше полял с гореща вода, нямаше защо да тръгвам нощем да диря язовеца. И скалата не би ме затиснала. Значи, вината е негова.
И вместо благодарност той стиснал заека за врата и го свил на геврек. Зайо Байо се развикал и почнал да рита с крака, дано се отърве. Но Кумчо Вълчо го стиснал още по-силно. Що да прави? Заекът рекъл:
— Как, Кумчо Вълчо? Тъй ли се отблагодаряваш на ония, които са ти спасили живота? Хубава работа! Вълча благодарност! Не ти прилича!
А вълкът се изкискал и отвърнал:
— Ако е за благодарност, благодаря ти от все сърце, Зайо Байо, че ме отърва. Още веднъж ти благодаря. Ала това не ще ми попречи да те изям, защото твоето месце ми се вижда крехко и вкусно.
Заекът се опитал да бие на чувство:
— Какво ще кажат другите, когато се научат, че си изял своя спасител? Кой ще посмее да ти бъде приятел? Ако сега не те поглеждат, тогава пък всички ще бягат от тебе възмутени.
— Не ме е грижа какво ще кажат другите. Доста е коремът ми да бъде пълен. Пак ти казвам, че благодаря, но моята благодарност ще ти помогне толкова да останеш жив, колкото твоето извинение помогна на моите косми да порастат.
— Ако продължаваш да говориш тъй, Кумчо Вълчо, ще ме накараш никога вече да не ти помагам.
— И да искаш да ми помогнеш, не ще можеш, защото след малко ще те изям. Само в едно можеш да ми помогнеш: то е — да утоля своя глад. И за това ще ти благодаря, щом толкова ти се харесват благодарностите.
Зайо Байо помислил малко, па рекъл:
— Както щеш. Но едно вземи предвид, моля ти се. В моята родина има закон, според който никому не е позволено да убива оногова, който му е направил добрина. Сигурно и в тая земя има такъв закон.
— Ба, може и да няма. Па и аз не ща да знам какви са законите тук. За мене са закон моите остри зъби.
— Ти приказваш тъй, че ако те чуе някой, ще помисли, че си разбойник. Само разбойниците не зачитат никакъв закон.
Тия думи накарали Кумча Вълча да се позамисли. Той си спомнил, че преди време царят Лъв осъдил на смърт Баба Меца за разбойничество. Уплашил се.
Заекът разбрал това и рекъл:
— Давам ти право да ме изядеш, ако съдията реши, че имаш право. Инак ще те осъдят като разбойник. Да вървим при съдията. Вуйчо Тарипен ще реши кой от двама ни има право.
Вълкът се съгласил. Запътили се към живелището на старата костенурка. Вуйчо Тарипен, облечен в дебелия си балтон на клетки, с цилиндър на глава, се готвел да отиде в съдилището. Кумчо Вълчо му разказал как стои работата. Сетне и Зайо Байо разказал кое как станало.
Вуйчо Тарипен си сложил очилата, поизкашлял се, погледнал в дебелите книги със закони и рекъл:
— Вашето дело е много заплетено. Преди да се произнеса кой от двама ви има право, ще трябва да направим заедно оглед на мястото, дето е станало произшествието.
Кумчо Вълчо не разбрал нищо от тия думи. Вуйчо Тарипен му обяснил, че ще трябва да разгледат мястото, където Зайо Байо е спасил Кумчо Вълчо.
— Водете ме на мястото! — заповядал той.
Те го завели при високия сипей, до скалата. Старият вуйчо Тарипен обиколил няколко пъти скалата, като си пъхнал бастуна под нея. После се замислил, поклатил глава и рекъл:
— Неприятно ми е, че ви безпокоя, но не може другояче. Трябва да видя как Зайо Байо е повдигнал тая тежка скала и как Кумчо Вълчо е лежал под нея, без да го смаже. Покажете ми да видя.
Зайо Байо се изгърбил отново, та подигнал скалата, а Кумчо Вълчо се пъхнал под нея и тя го затиснала. Вуйчо Тарипен запитал тогава Зайо Байо:
— Точно тъй ли беше?
— Не — отвърнал запитаният. — Кумчо Вълчо лежеше по-навътре. Той беше цял затиснат от скалата.
— Добре тогава. Да го натъкмим, както си е бил, щом сам той не може да се натъкми.
Вуйчо Тарипен и Зайо Байо търкулнали скалата и тя затиснала Кумчо Вълчо тъй, че той не можел вече да се мръдне под нея.
Сетне съдията запитал заека:
— Тъй ли лежеше Кумчо Вълчо, когато те помоли да го избавиш?
— Тъкмо тъй, господин съдия.
— Добре, ще видим кой има право от вас двама ви. Почакайте да си помисля малко.
И вуйчо Тарипен почнал да се разхожда наоколо. Той разглеждал с най-голямо внимание камъка, под който пъшкал вълкът. После седнал на скалата и почнал да чертае с бастуна си знакове по пясъка, сякаш търси разрешението на трудната задача.
В това време Кумчо Вълчо се разревал:
— Господин съдия, господин съдия! Тоя проклет камък ще ме смаже: страшно взе да ми тежи.
— Недей смущава съда, когато заседава! — викнал строго вуйчо Тарипен.
Съдията още дълго седял и чертал чудни знакове по пясъка. Полузадушеният вълк се осмелил още веднъж да извика:
— Господин съдия! Ако ме не извадите изпод скалата ей сега, няма да има вече нужда от никакви присъди: след малко ще бъда мъртъв.
— Ти се провиняваш в двукратно непокорство! — викнал вуйчо Тарипен. — Това е бунт срещу държавата. Мълчи, че ще те осъдя на смърт!
Вълкът млъкнал. А съдията се отдалечил на три-четири крачки от канарата и рекъл важно и тържествено:
— Ще бъда справедлив, макар че Зайо Байо ми е приятел и ми е правил много услуги. Зайо Байо, твоя е вината. Дали госпожа Зайка е имала право да полее с вряла вода господина Вълчо, това ще реша после, когато пострадалият подаде тъжба срещу нея. Ако се окаже, че това е станало по твоя подбуда, ти ще бъдеш осъден за подстрекателство. Но сега нека разгледаме това дело. По него ти си виновен. Нашите закони забраняват човек да се меси в чужди работи. Ако Кумчо Вълчо е намерил за удобно да си легне под тоя камък, ти не биваше да му смущаваш спокойствието, колкото и да е тежък камъкът: то си е негова работа. Значи, ти се провиняваш в непростимо любопитство. Никому не е позволено да смущава другите, когато си почиват. Разбра ли, че си виновен?
Зайо Байо се засрамил, като чул това.
Но вуйчо Тарипен продължил:
— Слава Богу, че това е първото престъпление през живота ти. Затова ти прощавам. Още повече, че грешката ти може да се поправи. Когато си минавал по тоя път тая сутрин, ти си отивал сигурно някъде. А щом си отивал някъде, най-добре е било да си продължиш пътя, без да пречиш на Кумчо Вълчо. Тогава той не е отивал никъде и сега не отива никъде. Значи, си е почивал и ти не трябваше да му нарушаваш покоя. Ти си го видял под тая скала, че лежи. Добре, че като си се опитал да повдигнеш камъка, не си смазал почиващия си под него. За да поправиш своята грешка, ще оставиш Кумчо Вълчо да си лежи там, дето е легнал.
Тъй вуйчо Тарипен решил делото.
Що се отнася до Кумчо Вълчо, той не можал да изслуша присъдата докрай, защото издъхнал под скалата.
Един ден Кума Лиса се била събрала с приятелки. Една от тях, голяма клюкарка, й рекла:
— Знаеш ли какво е приказвал за тебе Зайо Байо? Хвалел се пред богаташката госпожица Поляна, че баща му те бил яздел, както се язди кон.
— Тъй ли? — викнала обидено Кума Лиса. — Ще му дам да ме разбере! Има да се разкайва за тия думи!
И тръгнала тя веднага към къщата на Зайо Байо — да се скара с него. Но домакинът очаквал това. Той бил залостил яко вратата отвътре. Дошла Кума Лиса, потропала. Никой не й се обадил. Почукала втори път: „Чук! Чук! Чук!“ Пак не й се обадил никой. Ударила трети път, много по-силно: „Дан! Дан! Дан!“
Тоя път Зайо Байо промълвил отвътре със слаб гласец:
— Кой е? Ти ли си, Кума Лисо? Моля ти се, направи ми едно голямо добро: иди повикай лекаря Таралежко! Много съм болен: и глава ме боли, и стомах ме върти, и нозете ми са схванати. Не мога да мръдна.
Лисицата рекла отвън:
— Я отвори, да ти кажа нещо много по-важно от твоята болест.
— Как ще отворя, като не мога да се помръдна? Кажи го оттам!
— Знаеш ли що? Госпожица Поляна ни кани да й отидем на гости. Аз обещах да те отведа. На вечеря ни кани. Хайде приготви се по-скоро, че няма време!
Зайо Байо повторил, че е много болен. Кума Лиса възразила, че е здрав, но се преструва.
— Пък и болен да си, не си болен на умиране. Стани, разходи се: ще ти мине!
— Не, Кума Лисо, кълна ти се, че не мога да се помръдна. Повярвай ми!
— Добре. Ако не можеш да вървиш, аз ще те взема на ръце и ще те отнеса.
— Как ще ме вземеш на ръце? Лесно ли се носи болник? Ами ако ме изпуснеш?
— Че толкова ли ме смяташ за слаба? Кълна ти се, че няма да те изпусна.
— Не може. Не съм съгласен. Ако искаш да ме качиш на гърба си, тръгвам, но инак не.
— Съгласна съм и това да направя. Нали знаеш, че приятел в нужда се познава.
— Вярно е. Но как ще те яхна, като нямаш седло?
— Ех, какъв си пък и ти! И без седло може. Не си тежък, та да ми счупиш гръбнака. Ще ме яхнеш и толкова.
— Ти забравяш, Кума Лисо, че съм болен. Без седло не мога.
— Добре най-сетне. И седло ще намеря. Хайде, излизай!
— Донеси седлото, че после. Но недей забравя да вземеш и юзда!
— Юзда ли? Че защо ти е пък и юзда?
— Да има за какво да се държа. Инак ще падна. Ръцете ми са слаби.
— Ех, пък и ти, колко си придирлив[24]! Ще се държиш за ушите ми.
— Къси ти са ушите, Кума Лисо. Юзда ми трябва.
— Харно, Зайо Байо, и юзда ще ти донеса.
— Но ще трябват и наочници.
— Тъй ли? Е, да ти кажа право, на теб не се угажда. Защо ти са пък и наочници? Няма да тегля кола.
— Знам те, че си малко страхлива. Ако нямаш наочници, току-виж, че си се изплашила от някой пън край пътя и си ме хвърлила. Ще се пребия.
— Добре. И наочници ще донеса.
— То се знае, че ще намериш и чифт шпори, нали?
— Шпори ли? Ти ставаш смешен, братко Зайо. Защо ще ти бъдат? Да не мислиш да ме мушкаш с тях? Че аз кон ли съм?
— А, дума да не става за мушкане, Кума Лисо! Кой мисли да те мушка? Няма такова нещо. Нали ти казах, че нозете ми са отслабнали. Като има да ми тежи по нещо на всеки крак, по-добре ще се крепя на гърба ти.
— Най-после, като искаш шпори, и шпори ще ти донеса. Сега чуй пък и аз какво ще ти кажа.
— Какво, Кума Лисо?
— Аз ще те отнеса на гърба си близо до къщата на госпожица Поляна, а ти ще слезеш и пешком ще влезеш в двора. Бива ли?
— Ох, Кума Лисо. Ами ако не мога да сляза и да вървя? Ти ще ме съсипеш от ходене.
— Стига си се пък ти преструвал. Нима не ще можеш да изходиш три-четири крачки?
— Добре. Съгласен съм. Само мир да има: да не се караме.
Додето Кума Лиса донесе седлото и другите неща, Зайо Байо си казвал, като ходел по стаята:
— Тая проклета лисица е намислила да ме изиграе, ама и аз не бива да ставам глупав. Ще трябва да си отварям очите на четири.
Едва Зайо Байо се измил, счесал се[25] и си засукал мустаците, ето ти, че иде Кума Лиса, оседлана и обюздана[26] като някое конче от ония, които играят в цирковете. Тя се спряла пред Зайовата къща и почнала да си хапе юздата и да цвили също като някой кон. Зайо Байо й се качил и я подкарал.
Когато стигнали до мястото, където се били наговорили Зайо Байо да слезе, Кума Лиса се спряла.
— Хайде — рекла, — слизай: стигнахме.
Но на Зайо Байо се никак не слизало, па той имал и нещо друго наум.
— Карай! — рекъл и мушнал лисицата с шпорите.
Кума Лиса не искала да върви, но я заболяло. Ще — не ще, тръгнала отново. Дори препуснала — от страх, да не би да усети пак шпорите в ребрата си. Ездачът стигнал досред двора. Госпожица Поляна седяла с гостите и гостенките си на балкона. Зайо Байо се не спрял, а пришпорил лисицата и я препуснал към обора, дето връзват конете. Вързал я и без да каже дума, се върнал, та отишъл при гостите.
След като се ръкувал с всички, той им казал:
— Нали ви говорех, че Кума Лиса е наша семейна кобила? Вие видяхте сами това. Наистина, тя се е отучила да препуска, защото не съм я яздил скоро, но се надявам, че след няколко езди ще привикне.
Като казал това, той се изсмял силно и си засукал самодоволно мустака. А в това време Кума Лиса, вързана за яслите, се късала от яд.
Когато свършила вечерята и гостите почнали да се разотиват, Зайо Байо отишъл в обора, отвързал лисицата, яхнал я и като поздравил гордо домакинята, препуснал към гората.
Кума Лиса тичала мълчаливо: дума не продумвала. Но Зайо Байо разбирал, че тя му готви нещо. Затова стоял нащрек. Додето била още пред къщата на госпожица Поляна, Кума Лиса вървяла добре. Но щом се отдалечила, почнала да се изправя на задните си крака, да ръмжи, да рита, да хули ездача си, да пъхти, да сумти. Правела всичко, за да го свали от гърба си. Но — напразно. По-скоро би успяла да се освободи от сянката си, отколкото от тоя ездач. Напъне ли се да се изгърби, или се вдигне на задните си нозе, Зайо Байо й забивал безмилостно шпорите в ребрата, тя се умирявала и почвала да тича още по-силно.
Но ето че по едно време Кума Лиса се ухитрила да легне. Тръшнала се на земята и почнала да се търкаля. Ездачът, разбира се, паднал. Ала додето да се изправи Кума Лиса, Зайо Байо търтил да бяга между храстите.
— Колкото щеш, бягай — викнала подир него лисицата, — сега вече не можеш избяга от мене!
И наистина, тя го настигнала. Зайо Байо едва успял да се скрие в едно хралупато дърво. Дупката била тясна, та Кума Лиса не можала да се пъхне след заека. И тя решила да го изчака, додето излезе. Легнала на тревата да си почине.
Кума Лиса била толкова уморена от препускането, че на драго сърце би си дори и поспала, но се бояла — да не би да изпусне заека. Затова се зарекла да не склапя очи. Додето лежала и се прозявала, долетял чичо Соколчо.
Като видял Кума Лиса, че лежи на земята, той си разтърсил крилата, навел си главата настрана и продумал:
— Бог да прости Кума Лиса. Умряла е, горката.
— Кой ти каза, че съм умряла? — обадила се лисицата. — Никак не съм и мислила да умирам. Знаеш ли колко съм тичала, додето уловя това проклето зайче и го затворя в тая хралупа?
— Че защо го затвори, а не го изяде?
— Защо ли? Затворих го да го гоя за Коледа.
— Чак дотогава ли ще го чакаш? Ами ако избяга?
— Как ще избяга? Аз нали го пазя? Тази хралупа си е моя. И зайчето си е мое.
Като чул тия думи чичо Соколчо, страшно му се прияло крехко заешко месце.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Кума Лисо? — рекъл той. — Както съм ти дошъл на гости, хайде да изядем твоето зайче. Кой ще ти чака чак до Коледа?
Лисицата това и чакала.
— Бива — отвърнала тя, — но ти ще трябва да постоиш да го попазиш пред хралупата, додето аз отида да си донеса секирата, че да го заколя.
— Съгласен съм — казал чичо Соколчо. И той застанал пред дупката да пази.
По едно време от хралупата се зачул глас:
— Ех, де да беше сега тук чичо Соколчо! Голяма плячка бих му хванал.
Чичо Соколчо си казал на ума:
— Навярно зайчето не знае, че аз съм тук. То си мисли, че го пази лисицата.
И като си престорил гласа, уж говори Кума Лиса, рекъл:
— Да речем, че чичо Соколчо е наблизо. Каква плячка ще хване?
— Ако беше тука, щях да му кажа да застане пред малката дупка, а не пред голямата, дето стоиш сега ти. В хралупата има една много тлъста катерица, тъкмо като за него. Той ще я причака, а аз ще я подгоня и като затисна с гърба си голямата дупка, катерицата ще скочи право в ноктите му.
— Лесна работа, щом е тъй — казал чичо Соколчо. — Аз ще повикам ей сега чичо Соколчо.
И като рекъл това, отишъл, та застанал пред тясната дупка, от другата страна на дървото. Заекът започнал в това време да дращи по хралупата, сякаш гони нещо, и след малко избягал през голямата дупка.
Скоро след това дошла Кума Лиса с брадва на рамо. Без да каже дума, тя започнала да сече дървото.
— Полека сечи — рекъл чичо Соколчо, — да не пребиеш катеричката.
— Не бой се — отвърнала лисицата, — аз си знам силата на ръцете. Но кой ти каза, че има катерица?
— Никой не ми е казал, но тъй ми се струва.
Лисицата пресякла дървото и видяла, че няма никакъв заек.
— Къде ти е зайчето, Кума Лисо?
— Там, където ти е катеричката, чичо Соколчо.
Веднъж чичо Чакалчо и Кума Лиса се срещнали на пътя в една гора.
— Как си, чичо Чакалчо?
— Зле съм, Кума Лисо. От три дена не съм хапнал нищо. А ти как си?
— Ох, недей ме пита! Червата ми са се слепили от глад. Търбухът ме боли, та едвам вървя.
Както си приказвали, ето че по пътя се задал дядо Човек, със свински бут под мишница. Двете животни почнали да си преглъщат лигите, като видели месото.
— Де да можех да си кусна мъничко от тоя тлъст бут! — рекъл тихо чакалът.
— Де да можех пък аз да го преполовя! — казала лисицата. — Като го гледам, свят ми се завива.
Дядо Човек се все повече и повече приближавал, а животните гледали мазния свински бут, цели облещени. Очите им останали в него.
— Знаеш ли що намислих? — рекъл най-после чакалът на лисицата.
— Казвай по-скоро, чичо Чакалчо!
— Аз ще сподиря дядо Човек, а ти ще ме следваш, но отдалече. Искаш ли?
— Не ща. Защо само да се разхождаме след бута и да ни текат лигите?
— Там е работата, че няма само да се разхождаме, аз мисля да отнема бута от дядо Човек.
— Как ще го отнемеш?
— Върви след мене и ще видиш.
Лисицата тръгнала, а чакалът се затекъл, та настигнал човека, изравнил се с него и му казал:
— Добра стига, дядо. Накъде си тръгнал?
— По работа. А ти накъде?
— И аз по работа. Хайде да вървим заедно.
— Да вървим.
Като вървели малко, чакалът започнал да сумти.
— Защо сумтиш такъв? Да не си настинал?
— Не съм, но нещо ми мирише много лошо. Уверявам те, че не мирише на трендафили, нито на зрели праскови.
— А на що мирише?
— На леш. Дори на по-лошо от леш.
Повървели още малко. Чакалът си запушил носа.
— Защо си запушваш носа? Да не би да те боли от чистия въздух?
— Какъв ти чист въздух? Не мога да търпя миризмата на онова, което носиш под мишница. Що е то, дето мирише толкова отвратително?
— Свински бут.
— Отде си го взел? Той е развален. Да не мислиш да тровиш с него кучетата?
— Ба, никак не мисля. Понесъл съм го да го ям. Нима толкова зле мирише?
— Уверявам те. Ти трябва да имаш хрема, та го не усещаш. Просто не може да се търпи.
Човекът се засрамил. А ето че тъкмо тогава една едра зелена муха почнала да се върти около бута и да бръмчи. Чакалът се отстранил край пътя и продължил да върви със запушен нос.
Човекът се спрял.
— Що да направя с тоя бут? — рекъл. — Жал ми е да го хвърля: пари съм дал за него.
Чакалът отвърнал:
— Кой ти каза да го хвърлиш? Трябва само да го изчистиш. Като бях малък, чувах, че гнило месо се изчиствало, като се отъркаля в праха. Ставало като прясно, сякаш ей сега е заклано. Опитай!
— Ами как ще го ям, след като се напраши? Няма ли да се изцапа?
— Аз не съм опитвал. Нали ти казах? Само съм слушал да говорят. Но ми се струва, че ако се изцапа, лесно е да се измие в реката или на извора.
— Добре, но аз нямам въже. С що да вържа месото?
— Ще ти намеря, дядо. Аз съм живял дълго в гората: знам къде има въжета.
И като припнал към гората, чакалът се върнал след малко с цяло кълбо повлеци[27] и лиани. Но той не забравял през това време да си държи носа все запушен.
— Ето с какво ще вържеш бута, дядо.
— Ами това въже не е ли много дълго?
— Никак не е дълго. Аз ще вържа месото, а ти ще го мъкнеш и ще си вървиш. Вятърът ще го духа, прахът ще го чисти — и то ще се отвърне.
Вързали месото и дядо Човек го помъкнал, а чичо Чакалчо грабнал един клон и тръгнал подир бута — уж да го пази от мухи.
— Аз ще се грижа за твоето месо — рекъл. — Ти си върви спокойно.
И той наистина се погрижил за него. Отвързал го и вместо него вързал един тежък камък. Човекът си вървял и не забележил нищо. Когато Кума Лиса настигнала чичо Чакалчо, тя видяла бута, грабнала го и го отнесла в гората. Още малко повървял дядо Човек, па рекъл да се обърне — да попита чакала, очистило ли се е месото.
Но къде е чичо Чакалчо? Обърнал се човекът насам-нататък: никъде го няма.
В това време чакалът бил вече настигнал лисицата. Те сложили бута на един камък и почнали да се препират агнешко ли е месото, или свинско.
— Свинско ще да е.
А лисицата твърдяла:
— Не. Агнешко изглежда да е.
Решили да го опитат. Кума Лиса хапнала едно късче, затворила си очите, премляснала един-два пъти, сдъвкала месото, пак мляснала с език и казала:
— Чичо Чакалчо, наистина е свинско.
— Аз нали ти казвах, че е свинско? Ти не вярваше.
— Не вярвах, но сега повярвах. Имал си право. Да го скрием за утре. Ще поканим гости и ще го изядем. Утре ми е именния ден.
— Не може тъй — казал чичо Чакалчо. — Дай поне да го накуся. Ти си добре хапна, а на мене не даваш; това не е право.
— Аз хапнах едно съвсем мъничко късче — само да видя свинско ли е месото, или агнешко. И ти знаеш сега, че е свинско, и аз знам. Няма защо да го опитваме.
Кума Лиса говорела тъй, защото била намислила през нощта да скрие някъде бута и да го изяде сама. Но тъкмо такова намерение имал и чичо Чакалчо.
— Че е свинско месото, свинско е — рекъл той. Ала ние не знаем дали е от питомна свиня, или от дива. Ти като хапна от него, що ще кажеш, а?
Кума Лиса помислила малко, па рекла:
— Не можах да разбера от едно хапване. Ако хапна още едно късче — още едно съвсем мъничко късче — ще ти кажа веднага.
— Да имаш да вземаш — рекъл чакалът ядосан и то не на шега. — Все ти ли ще да опитваш? Сега е мой ред.
И той отхапнал[28] толкова едро късче, колкото му била широка устата. Затворил си очите и почнал да го дъвче. Дълго го дъвкал и мляскал. Най-сетне се облизал, помислил малко и рекъл:
— Кума Лисо, това месо е от питомна свиня.
— Тъй ли? Чакай да го опитам и аз тогава.
— Не, не може. Трябва да има справедливост. Ти го опита веднъж — и аз веднъж. Утре ще си хапнем от него пак. За днес ни стига.
Бутът бил пушен и доста солен. На чичо Чакалчо се допило вода.
— Кума Лисо — рекъл. — Постой, моля ти се, да попазиш месото, докле ида до извора да се напия. Но ми обещай, че няма да ядеш от него.
— Обещавам ти, чичо Чакалчо. Няма да се допра до него.
— Закълни ми се, Кума Лисо.
— Кълна ти се, чичо Чакалчо.
Заклела се лисицата. Но кой не знае що е лисича клетва? Тя не трае и ден до пладне. Щом чакалът се изгубил зад храстите, Кума Лиса изяла един доста едър къс от бута. Чакалът се върнал много скоро, защото нямал доверие на своята съдружница.
Той си изтрил устата, погледнал бута и рекъл:
— Струва ми се, Кума Лисо, че месото е намаляло.
— Все ще да е намаляло — отвърнала лисицата. — Нали хапнахме и двама от него? Забрави ли?
— Помня, но ми се струва, че го оставих много по-голямо. Да не си яла от него?
— Как ще ям? Нали ти се заклех?
— Закле ми се, но гладен клетва не знае.
За да отклони разговора, лисицата запитала чакала:
— Къде е изворът, от който ходи да пиеш вода? И на мене се припи.
— Ще минеш пътя. Отвъд има една поляна. Като минеш и нея, ще стигнеш до една пропаст. Над пропастта се издига скалист връх. Като се изкачиш на него, ще видиш извора: той е на самия връх.
Лисицата отишла да търси извора, а чакалът дигнал бута, изровил дълбока дупка и го зарил в нея, па покрил пръстта с листа и клони.
Кума Лиса се лутала дълго да търси извора, за който й говорил чичо Чакалчо, но не могла да го намери. Изкачила се на върха, заобиколила го, слязла долу, потърсила тук, подирила там — никъде нямало извор. Разбрала тя, че чакалът я е измамил. Изморена и ядосана, Кума Лиса се върнала на поляната, дето била оставила чакала.
Още отдалеко тя зачула писъци и викове.
Що е това?
Спряла се лисицата и се вслушала. Толкова били страшни писъците, че тя замръзнала на мястото си. Не знаела що да прави и накъде да върви.
Иззад храстите се чувал гласът на чичо Чакалчо, който пищял и се молел:
— Моля ти се, дядо Човече, пусни ме! Моля ти се, стига ме би: ще ме пребиеш. Не съм виновен аз: лисицата ти грабна месото. Пусни ме!
А в същото време се чували силни удари с тояга.
Лисицата не можела да разбере каква е тази работа. А ето каква била. Чичо Чакалчо откършил един сух клон и като чул, че иде Кума Лиса, почнал да удря с него един дънер, сякаш бие някого. Разбира се, хитрият чакал умеел много майсторски да изпищява след всеки удар, та лисицата помислила, че го е хванал човек и го бие, та ще го съсипе от бой.
— Пат! Кют! — чувало се зад храстите.
— Моля ти се, дядо Човече, пусни ме! Моля ти се, пожали ме! — чувало се след това.
Но тоягата безмилостно повтаряла ударите:
— Прас! Прас!
— Клик! Клак!
— Пан! Пун!
— Бах! Бух!
— Прас! Тряс!
А лисицата, спряна всред поляната, слушала злорадно и винаги, когато се раздаде ударът, казвала:
— Пада ти се. Нека те бият! Ти ми се подигра с оня кладенец, като ме прати за зелен хайвер. Яж сега боя — да знаеш друг път!
След няколко време ударите престанали. Кума Лиса чула, че по тревата се влече нещо тежко. Чичо Чакалчо помъкнал един пън, а ней се сторило, че човекът е помъкнал чакала. Кума Лиса се разтреперила и почнала да се озърта — къде да се скрие.
Тъкмо в това време изтичал чакала и тичайки, викнал:
— Бягай, Кума Лисо, че дядо Човек те търси! Бягай колкото ти крака държат!
Лисицата си плюла на краката и не посмяла вече да се вести по тия места. Чакалът, разбира се, изял свинския бут, без да кани гости за именния ден на лисицата. Той го изял сам, без гости.
Много пъти се опитвала Кума Лиса да излъже Зайо Байо — и все тя оставала излъгана. Най-после се отчаяла толкова много, че не знаела що да прави.
Както вървяла по пътя, скръбно навела глава, срещнал я старият Кумчо Вълчо. След като се поздравили, както правят всички добри приятели, Кумчо Вълчо рекъл:
— Кума Лисо, нещо не ми се виждаш добре. Какво има?
— Нищо няма, Кумчо Вълчо — развикала се тя. — Уверен бъди, че няма нищо!
И тя почнала весело да бърбори и да се смее, за да успокои Кумчо Вълчо, че наистина няма нищо. Но той знаел всичко, що било станало между лисицата и заека: по цялата гора се приказвало от някое време само за това.
— Недей казва, Кума Лисо, че няма нищо! Аз добре знам, че вие със Зайо Байо не можете да се търпите. Той се подиграва с тебе навсякъде. Все се хвали, че те бил надхитрявал. Виждам, че те е яд, и съм намислил да ти помогна.
— Че какво има да ми помагаш?
— Какво ли? Аз ще ти кажа как да хванеш Зайо Байо.
— Как мислиш да стане това?
— Ти ще го уловиш, като го примамиш да дойде у вас.
— Туй ли било то? Че веднъж и два пъти ли съм се опитвала да го примамя? Той е много хитър и се досеща веднага.
— Тогава остави на мене — аз да ти го доведа. Искаш ли?
— Искам. Как да не искам? Но как ще стане това?
— Ще видиш. Много лесно. Ако той е хитър, ние ще излезем два пъти по-хитри.
— Но кажи ми какво мислиш да правиш?
— Ти ще си отидеш вкъщи и ще легнеш. Ще се престориш на умряла. Нищо няма да казваш, додето Зайо Байо не дойде и си не сложи лапите върху тебе. Кълна ти се, че ще го хванем и ще се нагостим с неговото месце. Съгласна ли си?
— Съгласна съм.
Тая работа се видяла на лисицата много добре нагласена. Тя се зарадвала, че най-сетне ще пипне Зайо Байо и ще си отмъсти за всичките му подигравки.
Когато Кума Лиса си отишла в къщи, Кумчо Вълчо се запътил за дома на Зайо Байо. Потропал на вратата:
— Чук! Чук! Чук!
Никой се не обадил.
Почукал още веднъж:
— Дан! Дан! Дан!
Пак се не обадил никой.
Похлопал трети път:
— Ток! Ток! Ток!
Чул се гласът на заека:
— Кой тропа?
— Един приятел.
— До гуша ми е дошло от приятели.
— Аз съм ти най-верният приятел, Зайо Байо. Отвори ми да ти кажа една новина.
— Кажи я отвън!
— Новината е лоша. Страх ме е да ти не припадне, като я чуеш.
— Недей ме жали толкова — рекъл заекът, като надникнал от прозореца; той любопитствувал много да узнае новината, колкото и да е лоша.
— Тая заран умря клетата Кума Лиса, Бог да я прости.
— Че аз не съм гробар да ми казваш това. Бог да прости умрелите, да живеят живите! Ами като е умряла Кума Лиса, къде ти са жалейните дрехи?
— Отивам да ги облека, приятелю. Бях тръгнал на гости у Лисини. Влизам. Гледам я — горката — легнала, не шава. Пипнах я — студена и вкочаняла. Дойдох да ти обадя. Вие бяхте с нея големи приятели: иди да й запалиш свещ.
Като рекъл това, Кумчо Вълчо се отдалечил с бързи крачки, уж няма повече време за разговор. А Зайо Байо седнал и се усмихнал. Почесал си ухото веднъж-дваж и се запитал на ума си дали го не лъже Кумчо Вълчо.
— Може пък и да е умряла. Най-добре ще бъде да отида — сам да видя.
Стигнал Зайо Байо до къщата на Кума Лиса. Всичко било тихо. Глас не се чувал. Потропал заекът — никой не му отвърнал. Пооткрехнал вратата и погледнал. В стаята било полумрачно. Осмелил се да влезе, но се спрял до вратата. Тогава видял, че Кума Лиса лежи на одъра неподвижно като мъртвец, а до възглавето й свети голяма свещ. Лежи лисицата и не се помръдва. И дума не ще, че е умряла.
Съмнение не може да има: Кумчо Вълчо е бил прав.
Свило се сърцето на зайчето от жал. Макар че били врагове с лисицата, като я видяло мъртва, домъчняло му много. Дори сълзи му потекли от очите.
— Бог да прости Кума Лиса — рекло и се прекръстило, па запалило една свещ.
После я погледнало и рекло с по-висок глас:
— Клетата Кума Лиса! Няма кой да стои при нея да я пази, да не би да я прескочи котка, та да се вампиряса. Дори и чичо Соколчо не е дошъл, а те бяха големи приятели. И Кумчо Вълчо се е запилял нанякъде: няма го още. Не бива да я оставям сама. Ще постоя, додето дойде някой друг.
Като гледал мъртвата лисица, на Зайо Байо се сторило по едно време, че тя си поотваря очите.
— Кума Лиса май не е мъртва, ами е примряла. Но кой я знае пък? Може и мъртва да е, а мене да се е сторило, че е жива. Все пак ще остана, макар че сега имам много работа.
Малко след това лисицата пак си поотворила очите — да види там ли е още зайчето. То забелязало това и рекло:
— Ба, Кума Лиса била жива! Тя изглежда мъртва, но ми се струва, че е жива. Чувал съм, че когато отидеш при мъртвец, той си дигал задните крака и извиквал: „Вахуууу!“
Разбира се, зайчето казало това от хитрост — за да разбере мъртва ли е лисицата, или се преструва.
Но Кума Лиса си лежала и не мръдвала. Тогава заекът казал с още по-висок глас:
— Чудна работа! Кума Лиса лежи като мъртва, а не прави, както правят мъртвите. Мъртвите — истинските мъртви — си вдигат задните крака и викат: „Вахууу!“
И що станало след това? Кума Лиса отведнъж си вдигнала задните крака и се развикала колкото й глас държи: „Вахуууу! Вахуууууу! Вахууууууу!“
Като чул това, Зайо Байо побягнал толкова силно, сякаш го подгонили всички ловджийски псета от околността.
За да се запази от неочаквани нападения и да живее в мир и спокойствие, Зайо Байо издигнал над къщата си висока кула. Като видели това, и другите животни решили да си направят хубави къщи. То се знае, че не всички били трудолюбиви като Зайо Байо. Някои се задоволявали с това, че поразширили дотогавашните си жилища, а други ги украсили. Едни изровили по-дълбоки подземия, само за да си крият там храната, други само сменили завесите на прозорците, трети сковали по една барака до къщите си, колкото да се каже, че са направили нещо.
Кума Лиса решила да нареди нови керемиди над своята къща.
— Когато ми остане повечко време — казвала тя на приятелите и приятелките си, — ще си издигна нова къща, много по-висока от Зайовата. Но сега имам много работа. Па и лисичетата искат много разноски: пари ми не стигат за висока сграда.
Разчуло се навред що крои да прави Кума Лиса.
И Зайо Байо узнал за тия кроежи. Рекъл да намине край Лисини, за да види как върви работата.
Първите дни нямало нищо. Лисицата все се канела да се залови за работа. После почнала да пренася керемиди. Най-сетне наченала да сваля старите от покрива и да нарежда нови.
Една заран Зайо Байо, като наближил към Лисината къща, зачул силни удари с чук. Той видял Кума Лиса, че се е качила на покрива и набива силно керемидите с чук.
Но той видял и нещо друго, което било много по-важно за него. В един кът на двора имало нов калаен съд, а в него бил обедът на Кума Лиса. Ястието миришело на толкова хубаво, че на Зайо Байо потекли лигите.
И ето що си казал тогава Зайо Байо:
— Както съм гладен, струва ми се, че този обед е приготвен не за оная, която реди горе керемидите, а за мене. Много ще съжалявам, ако не го изям, преди да си тръгна.
След това се провикнал:
— Добър ден, Кума Лисо! Как си?
Лисицата била ядосана, че й не спори работата.
— Добре — отвърнала му тя, — но съм толкова заета, че нямам време да се разговарям с безделници.
— Тъй ли? Как ти върви работата?
— Нали виждаш? Върви.
— Що правиш на покрива?
— Поправям го, за да издържи през есента, когато завалят силните дъждове.
— Колко е часът?
— Часът е час за работа, а не за приказки.
— Както си ядосана, струва ми се, че ти не върви твърде работата, а? Какво ще кажеш?
— Нищо няма да кажа. Остави ме на мира.
— Май че имаш нужда от помощник, както ми се вижда.
— Че имам, имам, но отде да го взема? Помощници не се намират току-тъй.
Зайо Байо си засукал единия мустак и казал:
— Ако е за помощници, и аз бих ти помогнал, Кума Лисо. На младини бях голям майстор в поправяне на покриви. Който ме погледнеше, завиждаше ми: толкова бързо работех. Недей мисли, Кума Лисо, че се гордея, та няма да ти помогна. Готов съм. Нали знаеш, че приятел в нужда се познава!
— Много ще ти благодаря, Зайо Байо, ако ми помогнеш.
Заекът си съблякъл дрехата, сложил я на земята, опрял до нея, на стената, бастунчето и се покатерил на покрива. За един час той наредил толкова керемиди, колкото лисицата не можела да нареди и за два. Керемидите били с по две дупки всяка. Трябвало да се забиват гвоздеи в дупките. Тъкмо тая работа се виждала на Кума Лиса най-мъчна. Удари с чука по гвоздея, а той се изкриви или пък чукът спука керемидата.
А Зайо Байо бил наистина майстор в тая работа. Той бързо налучквал главичките на гвоздеите и удрял винаги точно дето трябва.
„Чук-чук! Чук-чук!“ — и керемидите се нареждали една до друга, сякаш никнат гъби.
Зайо Байо работил, додето се уморил. А той се не уморявал лесно, защото бил пъргав и свикнал на труд. Додето работел обаче, той си мислел по какъв начин да пипне обеда на лисицата. Чукал и нареждал керемида до керемида. Докле Кума Лиса нареди един ред, той нареждал два, че и три.
По едно време, като ковял, видял, че Лисината опашка се мотае пред него.
Зайо Байо си казал на ума:
— Дявол да го вземе! Защо ли някои имат такива дълги опашки? Навярно само да пречат на другите.
И той блъснал Лисината опашка — да му не бърка. Но веднага след това видял, че опашката е пак пред него.
— Страх ме е, че ще сбъркам в работата — си казал Зайо Байо. — Запомнил съм, че щом почнат да ми досаждат, сбърквам.
И той продължил най-внимателно да кове.
Изведнъж Кума Лиса се развикала:
— Ай, ай, ай! Ай, ай, ай! Зайо Байо, ти си ми заковал опашката! Помогни ми, Зайо Байо! Помогни ми да си извадя опашката! Ти си я заковал!
Зайо Байо си затворил най-напред едното око, а после — другото, сетне се почесал по тила и накрай отговорил:
— Това не може да бъде, Кума Лисо. Кълна ти се, че не съм ти заковал опашката. Бога ми, не съм. Как ще я закова? Та нямам ли очи? Нали виждам къде кова? Ти се подиграваш с мене, Кума Лисо. Помни що приказваш!
Но лисицата продължавала да пищи, да крещи, да вика с все сила:
— Ох, опашката ми! Ох, хубавата ми опашка! Зайо Байо, ти си я заковал. Откови я, че ме боли! Откови я по-скоро!
А заекът казал:
— Кой знае, Кума Лисо? Може пък и право да казваш. Но тук нищо не се вижда. Ще сляза да погледна отдолу.
Зайо Байо слязъл по стълбата. Погледнал към покрива и рекъл с тъжен глас:
— За съжаление, Кума Лисо, виждам, че си имала право. Аз съм ти наистина заковал опашката. Чудя се как съм можал да направя това. Къде ми е бил умът? Къде ми са били очите? Никога не ще си простя тая немарливост. Много ми е мъчно, Кума Лисо, повярвай ми! Да бях чул, че друг някой е направил това, не бих повярвал.
Кума Лиса пищяла, викала, кряскала. Но нищо не помагало. Зайо Байо се оплаквал от своята немарливост, но не отивал да помогне на лисицата. А опашката й била здраво закована. Тя не можела да я измъкне по никакъв начин.
— Ах, какъв съм глупав! — продължавал да се оплаква Зайо Байо. — Биваше ли да направя такова нещо? Да закова опашката на най-добрата си приятелка! Откак стана това, от скръб ми се разтвори цяла дупка в стомаха. Що да правя?
Кума Лиса продължавала да пищи, да вика и да крещи. А Зайо Байо продължавал да говори:
— Ах, каква голяма дупка ми се е отворила от скръб в стомаха! Но ако се не лъжа, ей в оня кът има калаен съд с нещо за ядене. Дали не ще може с него да запълня тази дупка?
И без да се бави, Зайо Байо отхлупил съда и почнал да яде. Той изял зеленчука, после — вареното месо и най-сетне изпил сока. Много му се усладило.
Като си обърсал устата с пеша на дрехата, той казал:
— Не си спомням никога да съм скърбял толкова, колкото сега, поради това, че по невнимание съм заковал опашката на Кума Лиса — тая дълга опашка, тая хубава опашка. Не съм виждал друга опашка толкова дълга и хубава. Трябва да съм гледал зад себе си, когато съм я заковал. Страшен глупак съм наистина! Никога няма да си простя това.
И като казал тия думи, Зайо Байо се обърнал на петите си и си отишъл с весело подсвиркване.
Кума Лиса е много хитро животно, най-хитро, според някои, от всички животни. Но изглежда, че Зайо Байо е по-хитър от нея. Не се знае дали Лиса е успяла да си извади опашката. Някои казват, че още стои на покрива със закована опашка.
Богинята Хера и богът Зевс имали много деца, все момичета. Най-после им се родило момче, наречено Хефест.
То било грозно, с черна кожа, цяло обрасло с косми. Ноктите му не били румени, като на другите деца, а черни.
Хубавото лице на богинята пламнало от срам, като видяла рожбата си. Погледнала Хера детето и казала:
— Не се е раждало по-грозно дете от това. С какви очи ще погледна сега боговете и богините на Олимп? Ще ме вдигнат на смях и подбив, та дори и строгият ми съпруг не ще може да ги спре. Трябва да не казвам никому, че имам такова дете. А най-добре ще бъде да го хвърля.
Грабнала Хера рожбата си, затулила й устата с длан, завила я в едно платно и излязла тихо с нея от златния чертог.
Като се показала на прага на двореца, богинята се обвила с черен облак, за да не я види никой, затичала се към края на планината Олимп и — като хвърлила безжалостно сина си, викнала след него:
— Умри, позоре мой! Разбий се о камъните! Нека някой глиган или вълк разкъса тялото ти. Не ща да гледам и кърмя такова страшилище.
Хефест се разплакал. Но плачат му не трогнал желязното сърце на майката. Тя се върнала спокойно в Зевсовите чертози.
Нещастното момченце паднало със страшна сила върху острите камъни на остров Лемнос и си счупило нозете. Но то не умряло, защото било чедо на бог и богиня, а такива деца са безсмъртни.
Хефест продължавал да плаче. Един овчар, който пасял наблизо стадото си, зачул плача му и се затекъл към мястото, отдето се чували жалните звуци. Той взел внимателно Хефест и го занесъл у дома си.
Жената на овчаря в това време разкопавала с остра тояга каменливата почва около къщата и сеела в нея житни зърна. Тогава хората не знаели още да орат. Нямали ни рала, ни мотики, ни лопати.
Като видяла, че мъжът носи нещо, което плаче, домакинята си оставила работата и побързала да го посрещне.
— Какво носиш, мъжо? — го запитала тя.
А той й казал засмян:
— Боговете ни пратиха за утеха детенце. Видях го как падна от небето. То ще замести нашия покоен син, който умря преди седмица и беше тъкмо на неговата възраст.
Жената взела с радост момченцето и го понесла към къщи. А за къща им служела една пещера. Хефест бил сложен в един кози мях, вързан като люлка.
— Хубаво е нашето дете — казал пастирът, като гледал детето и не можел да му се нагледа. — Много хубаво е.
— Да, да, хубаво ни е момчето, само че му са счупени крачката. Ще остане куцо, горкото!
— Я виж, я виж! — казал мъжът. — Усмихна се. Умно дете е.
Хефест порасъл, обичан от новите си родители. Когато станал десет годишен, той поискал да им помага. Но как? Може ли да пасе козите на баща си? Той е куц, а те са бързоноги. Не може ги настигна.
— Трябва да остана да помагам на майка си — рекъл той.
Почнал да шета по къщи и да работи на нивата, заедно със своята майка. Разкопавал земята със заострена тояга, хвърлял в почвата пшеница и я чакал да порасте, а после — когато житото узрее — откъсвал го клас по клас. Тая работа била и много бавна, и много мъчна. Не споряла.
Жално ставало на Хефест, като гледал майка си, прегърбена от работа.
— Трябва да измисля нещо, за да се улесни работата — си казвал той често и се замислял.
На остров Лемнос имало много вулкани (огнедишащи планини). В техните подножия лежала натрупана застинала лава. Хефест забележил в лавата бляскави късове от метали.
Понеже момчето било от божеско[29] потекло, то било много по-умно от хората. Направило от камъни топилня, прикрепило към нея кожени мехове, покрило червената мед с въглища от огнището, запалило ги и почнало да надува меховете.
Тая работа тръгнала бързо. Скоро медта станала яркочервена, като слънцето на залез, после побледняла, като месечина, и най-сетне станала прозрачна и течна. Хефест оставил меховете и почнал да гледа с голямо любопитство какво ще стане по-нататък с чудния метал.
Медта се разляла, запълнила дупките по земята, после се сгъстила и приела първия си цвят.
— Сега разбрах — казал Хефест радостно. — Много съм доволен, че направих това откритие. Металът може да се излее така, както искам аз. От него ще мога да направя всичко, каквото ми се ще.
Той взел една каменна брадва, с която баща му отивал да реже дърва, и направил от нея калъп от глина, а в него налял разтопена мед. Тъй била изляна първата медна секира на земята.
След това момчето изляло пак от мед наковалня и чук. На другия ден изковало от желязо лопати, мотики и няколко палешници и лемежи. Отсякло дървета и направило рало.
Сега вече полската работа станала много по-лесна. Хефест впрегнал в ралото един бик и разорал за един ден толкова място, колкото преди това не можел да разкопае и за десет дена с острата тояга. А с помощта на лопатите и мотиките Хефест и майка му можели вече да копаят надълбоко земята, за да садят зеленчук и плодни дървета.
Пшеницата порасла нависоко, до човешки ръст. Почнала да изкласява, а после узряла. Тогава Хефест направил сърпове и научил майка си да жъне, да вършее и да мели жито.
Навред по острова се разчуло за сина на пастира, че прави разни оръдия за работа. Хората почнали да идват при него. Момчето правело на едного рало, на другиго — стрели, на трети — секира или нож, а по-способните научило как могат сами да топят и коват метал, за да си правят от него сечива и оръдия.
Скоро след това всички населници на острова, с помощта на брадви, триони, тесли и гвоздеи, наченали да си издигат от дърво високи къщи за живеене и удобни обори за добитъка.
Хората заживели в по-голяма леснотия и удобство. След като овършеят, приберат житото, те се обличали в ленени дрехи, обагрени с ярки цветове, събирали се на угощение и уреждали разни игри за развлечение. Момите пеели и танцували, а силните момци хвърляли тежки кръгове от мед, надбягвали се, стреляли с лък и се борели.
На друга страна се събирали старците. Някои от тях били опитни певци. Те съчинявали и пеели песни, в които се разказвало как в старо време хората живеели без огън, умирали от студ и нямало как да си сварят или опекат нещо за ядене; един син на бог, по име Прометей, ги съжалил, откраднал от небето огън и им го дал; разказвало се и за това, как богът Зевс, ядосан на Прометей, го заковал на една скала и пратил своя орел да му къса дробовете.
Минали години.
И ето, че на тия игри и празненства певците наченали да пеят други песни. В тях се разказвало за славния Хефест, който научил всички лемносци на разни занаяти; от обич към хората, той напуснал острова и отишъл по други земи — да научи хората на изкуства и занаяти.
През един пролетен ден, когато били нацъфтели теменугите и по горите запели птици, от височините на Олимп се спуснала на земята със звънлив смях богинята Афродита. Тя била палава, хубава и хитра.
Тъкмо тогава край града Атина, на една широка поляна, играели хоро момите, излезли да се повеселят. Афродита ги видяла и слязла да ги погледа и да им се порадва.
Колко много се учудила богинята на хубостта, като видяла за пръв път момите — атинянки, облечени разкошно и накичени! На косите им имало коронки от мед и злато, на шиите им висели огърлици, а на ръцете им блестели гривни и пръстени.
Учудила се богинята и завидяла на атинянките.
— Отде ли са взели тия моми такива разкошни накити? — се запитала тя.
Стояла богинята, невидима за момите, на ливадата и чакала да чуе разговора на девойките.
Когато спряло хорото, една мома — най-хубавата от всички — се обадила:
— Дружки, знаете ли какво ще ви кажа?
— Какво? — запитали останалите.
— Вчера отидох в работилницата на майстора Хефест. Той ме много хареса и обеща да ми подари златен пояс, ако се омъжа за него.
— Златен пояс ли? — викнали всички. — Колко си щастлива, че изкусният майстор иска да се ожени за тебе!
Като чула това, богиня Афродита си рекла:
— Тази мома е и така хубава. Ако си препаше златен пояс, ще стане по-хубава и от мене. Не, не! Това няма да допусна да стане. Аз ще взема този пояс. Никак не е редно — смъртна мома да стане по-хубава от богинята на хубостта.
Афродита застанала на два теменужни гълъба, те полетели и тя се понесла с тях към небето.
Там намерила Хелиос, който управлявал слънчевата колесница, и го запитала:
— Мили Хелиосе, ти — като виждаш навсякъде — знаеш ли, къде живее Хефест, майсторът на разкошни изделия?
— Знам — отвърнал й пламенният Хелиос. — Хефест, синът на великата богиня Хера, живее в своята богата къща, която е издигнал в Атина.
Афродита се усмихнала, поблагодарила на слънчевия колесничар и се спуснала отново към земята. Слязла право в Атина и по дима и ковашкото чукане намерила къщата на майстора. Спряла се тя пред изкусно изкованите врата и рекла умилно:
— Тук ли живее Хефест, големият майстор, чиято слава се носи вредом?
Като надзърнал и видял богинята, леярят останал поразен от хубавото лице и стройния стан на тая непозната хубавица. Сграбчил бързо гъбата, избърсал си потното лице, шията и силните ръце, облякъл си празничната премяна и излязъл да посрещне гостенката.
— Добре дошла, златокоса моме — рекъл й той. — Какво идваш да си поръчаш: златен пръстен ли, или гривна? Обеци ли, или огърлица? — Или може би — корона със скъпоценни камъни?
Хефест въвел богинята в своя чертог, богато украсен от самия него.
— Еее, какво ще ми поръчаш, хубава гостенко? — запитал я той отново.
Афродита се изчервила и промълвила с глас, звучен като звъна на златен звънец:
— О, чудни майсторе, за когото приказват всички! Покажи ми златния пояс, който си изработил.
Хефест снел от полицата едно ковчеже, изковано от сребро, отворил го и внимателно извадил от него пояс, който блестял силно, сякаш хвърля пламъци.
— Ето го — рекъл й той. — Този пояс е не само хубаво изработен, както виждаш, но има и вълшебна сила. Която жена си го сложи, прави я най-хубава от всички. Всеки, който я погледне, обиква я.
Очите на Афродита светнали.
— О, майсторе! — казала тя на Хефест. — Ти си толкова голям художник, че и между боговете няма равен на тебе. Всичко бих дала, само да получа тоя чуден пояс.
— На драго сърце бих ти го подарил — рекъл й Хефест, — но съм го работил с намерение да го дам на онази, която ще остане моя вярна съпруга. На друга нито бих го подарил, нито — продал.
Афродита си казала на ума:
— Тоя ковач е грозен по лице и черен, но силен и изкусен. Защо пък да го не взема? Не бива да изпускам златния пояс.
И без да издаде своите мисли, казала с усмивка на майстора:
— Всяка мома би сметнала за гордост да стане твоя съпруга. Съгласна съм.
Богът на труда и богинята на хубостта се оженили. Те живели щастливо няколко време[30]. Но Афродита, като всяка жена, горяла от желание да се похвали със сватбения си подарък. Искало й се да учуди боговете и — главно — богините на Олимп.
Един ден тя полетяла към сребристите върхове на свещената планина. Придружавали я три безсмъртни моми, наречени грации: Ефросина, Талия и Аглая. Те били прислужници на своята господарка — богинята; грижели се постоянно тя да бъде весела, приятна и обаятелна.
Като преминала през златистия облак, който крие Олимп от очите на смъртните, Афродита се явила в Зевсовите чертози като чудно видение. В това време всички богове се били събрали в големия чертог на Зевс и се веселели.
Щом видели богинята, чиято хубост блестяла ослепително, всички зяпнали и я загледали. Не можели да си откъснат очите от нея. Богът на войната и отмъщението, гневливият Арес, изтървал меча си от учудване. Аполон, богът на светлината и на изкуствата, престанал да свири на своята лира: ръцете му се отпуснали немощно. Деветте музи, негови помощници, спрели своя танц. Дори и сам Зевс, царят на боговете, се усмихнал умилно на Афродита.
Жена му Хера видяла тая усмивка и — понеже била много ревнива — запитала богинята, но я запитала тъй, че да укори и мъжа си.
— Хубавице — рекла тя, — кажи ми право, отде си взела тоя пояс, който те прави толкова хубава, че и върховният бог се заплесна по тебе?
В чертога се разнесъл веселият смях на Афродита. После тя отвърнала:
— Безсмъртни, този чуден пояс, който ме прави по-хубава от всички вас, ми подари моят мъж — великият Хефест, най-големият художник между смъртни и безсмъртни.
— Щом мъж ти е бил толкова изкусен — рекла Хера, — замоли го да ми направи престол, но толкова хубав, че — като седна на него — да се отличавам от другите богини по старшинство, както ти се отличаваш от тях по хубост.
— Ей сега ще се върна вкъщи — рекла Афродита — и ще предам твоето желание на Хефест. Струва ми се, че той не ще откаже да угоди на Хера, съпругата на могъщия Зевс.
И като се поклонила на всички, Афродита напуснала събранието на боговете.
Но веднага след нея полетял и дивият Арес. Той настигнал хубавицата и почнал да й говори:
— О, златокоса хубавице над хубавиците! Ти си толкова хубава! Биваше ли да се омъжваш за някакъв си ковач или леяр, който виси по цял ден над наковалнята и калъпите? Откак те видях с тоя пояс, мир няма душата ми. Напусни презрения занаятчия: стани моя жена! Аз съм военачалник над военачалниците, както ти си хубавица над хубавиците. Ние сме родени един за друг.
На Афродита станало приятно, като чула тия думи. Макар че се била заклела на Хефест да му бъде вечно вярна, тя почнала да се колебае.
Но под тях се виждал вече градът Атина и високата къща на куция майстор.
Като се изчервила, Афродита прошепнала:
— Сега трябва да се разделим. Що да правя, Аресе, като мъж ми е в къщи и ме чака?
Усмихната, тя се спуснала като стрела в Хефестовата къща. А богът на войната се обвил с черен облак, понесъл се над земята и като буря изчезнал към Олимп.
След като видяла стройния и хубав Арес — бял и румен, Афродита не можела дори да гледа Хефест — черен, космат, куц, загорял. Той й се сторил толкова грозен, че решила да го напусне. Но как да стори това? Тя знаела неговата исполинска сила и се бояла от гнева му.
Хефест бил увлечен от работа, та не забележил промяната. Той не виждал оскърбителните погледи, що му хвърля съпругата. Като си свършил работата, той се обърнал към Афродита и й казал весело:
— Невясто, виж, какъв щит съм направил на юнака Ахил, който се бие с троянците. Харесва ли ти се?
Богинята погледнала огромния щит. На него били изобразени и сушата, и морето, и обсипаното със звезди небе, и слънцето, светещо всред небето, и много случки, които стават по земята.
Афродита не можела да не признае, че щитът е много хубав.
— Чуден художник си ти, Хефесте! — викнала тя възхитено. — Никой от боговете не може да се мери с тебе по изкуство. Днес великата Хера, като видя пояса ми, те похвали пред всички и те замоли да й изковеш престол, на който — като седне — да се отличава от другите богини по старшинство, както аз се отличавам по хубост.
Изведнъж гневен пламък избухнал в очите на Хефест.
— Невясто — рекъл той, — върви си в стаята и си гледай работата, а аз ще нагорещя топилнята и ще се заловя да правя престол на великата Хера, която е и моя майка. Такъв престол ще й направя, на какъвто не е седяла, откак се е родила.
Казал това и хвърлил веднага в топилнята мед, злато и желязо и всички духала насочил към въглищата. След малко почнали да излизат искри от червените метали, като светли звезди, под ударите на чука.
Хефест забравил сън и храна. Няколко дни и нощи работил над престола, докле го свърши. Най-после изправил своята мощна снага и извикал:
— Хей, невясто! Ела да видиш! Готов е престолът на богиня Хера. Само че в тая работа аз толкова се увлякох, че забравих да отнеса на Ахил въоръжението, което ми беше поръчано. Ще трябва да тръгна веднага. Ти не се отделяй от къщи. Нали помниш, че обеща да ми бъдеш вярна? Думата, казана от богиня, не става на две. А аз ще ти донеса много подаръци от Троя. Ахил обеща да ми даде големи съкровища, ако му направя щит, шлем и меч.
Хефест се качил на един кораб и заминал за бойното поле, пред стените на обсадената Троя, да отнесе на юнака Ахил оръжието.
Но тъкмо се отделил корабът от брега и Арес, забравил всякакъв срам, влетял в Хефестовата къща. Като го видяла Афродита, лицето й светнало.
— Видях — рекъл богът на войната, — мъжа ти, че плува към Троя и се хвали в кораба на моряците със своята ковашка работа. Като че ли е направил кой знае какво! Не ти ли се вижда смешен тоя куц занаятчия? Той си мисли, че ако няма на света ковачи и леяри — всичко ще пропадне.
Тоя ден, очаквайки Арес, Афродита се била пременила в най-хубавите си дрехи и си била сложила скъпоценните накити. Препасала си била и чудния пояс, който я правел много по-хубава, отколкото е обикновено.
Като я гледал Арес, кръвта му кипяла в гърдите, като в котел, сложен на огъня.
— Стани моя съпруга — казал той на хубавицата. — Аз ще те направя щастлива.
— Добре, съгласна съм — рекла Афродита, забравила вече и клетви и обещания.
И както седяла на леглото, простряла ръце към Арес — да го прегърне. Но тъкмо се прегърнали, от потона тозчас се спуснала мрежа от тел и обхванала и двамата.
Богинята се уплашила и извикала, но Арес я успокоил.
— Не бой се! — рекъл й той. — Твоят съпруг е сложил капан за мишки. Ей сега ще скъсам мрежата.
Но тънката тел се впила като бръснач в пръстите на бога, когато се опитал да я скъса. Гневно я дръпнал той, но напразно: тя му прорязала пръстите. Кръв потекла на буйни струи.
А в това време богиня Хера извикала най-младия бог, Хермес, който бил бог на търговията и пратеник на боговете, и му казала:
— Иди, та виж какво стана с престола, що поръчах на Хефест. Ако е готов, донеси го. Ако ли не е, кажи на майстора да побърза.
Хермес си вързал златните сандали, на които имало крилца, та можел да върви и лети по-бързо от всички богове. Затекъл се към Атина и слязъл в Хефестовата къща. Още преди да влезе, до ушите му стигнали страшни викове и писъци. А като влязъл — що да види?
На леглото лежали Афродита и Арес, прегърнати, но омотани от телена мрежа. Куцият Хефест, който се бил вече върнал, удрял Арес с нагорещено желязо.
Като видял Хермес, Арес викнал с все сила:
— О, небесни пратениче! О, добър съветниче! Отърви ме по-скоро от изтезанията, на които ме подлага тоя проклет куц ковач!
Но хитрият Хермес му отвърнал:
— В тая къща не съм господар аз, а изкусният майстор, при когото съм дошъл, пратен по работа. И струва ми се, че той има право да ти гори тялото с червено желязо. Да си си отварял навреме очите, приятелю! Що търсиш при омъжена жена, когато съпругът й не е вкъщи?
— О, мръсен и подъл бог! — викнал Арес и заскърцал със зъби. — Ще ти дам да ме разбереш, само да се измъкна веднъж от тая мрежа!
Но след тия думи той отново се разревал от болки, тъй като ядосаният Хефест почнал пак да му набива в тялото нагорещеното желязо.
А Хермес казал:
— Имаш пълно право, Хефесте, да накажеш по тоя начин Арес. Но престани за малко! Почини си! Цял си се изпотил. Колкото и да мъчиш тогова, не можеш му извади душата, понеже е безсмъртен. Ще ви чуят атиняните, ще дойдат да видят що става тук, па ще разгласят на всички и позора на Арес, и твоя срам на съпруг. Постъпи разумно! Пусни тоя безчестен бог да си върви, а безсрамната Афродита изпъди! Ще си вземеш друга съпруга. Малко ли хубавици има между смъртните моми? Не са се свършили жените на тоя свят!
Тогава Хефест казал:
— Докога ще ме оскърбяват боговете? Майка ми, великата Хера, се отказа от мене, без да съм й сторил зло. Афродита ми измени, след като беше дала клетва за вярност. Арес, който погубва живота на хората по бойните полета, погуби и моята съпружеска чест. Бях, пратениче на боговете, под стените на Троя и видях колко мъже троянци и гърци са избили Арес и богинята Атина, закрилница на града, дето живея сега. Сърцето ми се късаше, като гледах безбройните трупове.
И разпален от гняв, Хефест забил ново нагорещено желязо право в сърцето на Арес. Богът на войната надал ужасен писък. Би казал някой, че при тоя вик душата му се отделя от тялото. Но веднага след това Хефест дръпнал мрежата от посрамените.
— Махнете се оттук и двама! — викнал им той. — Да не са ви видели вече очите ми!
С голяма мъка се вдигнал от леглото Арес и с още по-голяма мъка се довлякъл до планината Олимп. Там изкусният лекар Пеон му изцерил раните завчас, но — колкото и да го питал, отде са тия рани — богът не му казал нищо. Афродита отлетяла като изплашена птица на остров Кипър, дето имало храм, посветен ней. В него се скрила, за да не я разпитват за станалото.
В това време, когато на Олимп богове и богини се веселели, пиели нектар, който ги правел безсмъртни, и яли амброзия, която ги правела млади, пристигнал Хермес и донесъл скъпоценния престол.
Хера заповядала да сложат престола до Зевсовия и седнала на него. А другите богини и някои от боговете почнали да разглеждат със завист хубавите рисунки, с които бил украсен златният престол.
Хермес не се стърпял и разказал със смях на безсмъртните как Арес и Афродита попаднали в Хефестовата мрежа, как богът на войната се извивал и ревял, когато ковачът му набивал в тялото нагорещеното желязо, и как Афродита, легнала до него, треперела от страх и срам.
Като чули тоя разказ, всички богове и богини почнали да се смеят несдържано. А най-много от всички се смеела великата майка Хера. Облият й корем подхвръквал при тоя смях като топка и пълните й рамене се тресели. Дори и Зевс, постоянно строг, не можал да си сдържи смеха.
Дълго се смели олимпийските богове.
Когато слънцето се скрило зад морето и по тъмното небе заплувала като светъл лебед месечината, Зевс се изправил на престола си и казал:
— Любезни богове и богини, денят е отреден за работа, угощение, разговори и смях, а нощта — за почивка. Нека всички се разотидем да спим, за да се обновят силите ни.
Послушни на Зевсовите думи, всички си тръгнали към чертозите. И Хера понечила да стане, но не могла.
— Подай ми ръка, повелителю, да стана! — рекла тя на Зевс. — Не знам дали е от нектара, или от смеха, но съвсем съм отслабнала.
Великият Зевс хванал пълната нежна ръка на жена си и я дръпнал.
Но Хера изпищяла и побледняла от болка. Престолът я дърпал, не й давал да стане, сякаш е залепен за нея.
— Ах, тоя мой син, проклетникът! — викнала тя. — Той е направил това. Яд го е, че скрих от боговете неговото раждане. Но ще видим, той ли ще надвие, или аз.
И като събрала всичките си сили, богинята се дръпнала от престола тъй, че целият Олимп се разтърсил в основата си. Но и това не помогнало. От седалището на престола се подали нагоре дванадесет златни клина, които се впили в тялото на богинята.
Хера надала такъв вик, че всички богове и богини се затекли от чертозите си — да видят що става. Събрали се боговете — мощни и силни — да счупят престола, та да отърват богинята от мъки. Но напразно отишли всичките им усилия.
Челото на Зевс се помрачило от тревожна мисъл.
Той си казал:
— Мигар куцият Хефест е по-силен от всинца ни вкупом? Чудно нещо! И колко неразумно е постъпила Хера! Тя си е мислела, че само в хубаво тяло може да има ум, сила и воля.
— Зевсе! — почнала да се моли съпругата му. — Прати да повикат Хефест! Щом той е направил тоя проклет престол, той ще може и да го разглоби, та да ме освободи.
Зевс отвърнал намръщен:
— Пада ти се. С огъня, който държа в ръката си, аз и сам бих могъл да разруша тоя престол. Но нека повикаме Хефест да ти се посмее малко затова, че ти скри от нас раждането на моя мил син, като го хвърли от Олимп, без да обадиш някому. Ще повикаме Хефест на Олимп и — за да има справедливост — ще му отредим място между безсмъртните. Хермесе, иди го повикай! Нека и той получи оная власт, която му се пада, като на мой син.
Хера се оскърбила от тия думи и се разплакала. А Хермес тръгнал към Атина. Боговете и богините останали да го чакат нетърпеливо.
Късно през нощта стигнал пратеникът на боговете в града Атина. Потърсил Хефест у дома му — нямало го. Тръгнал да го дири по града. Намерил го в една кръчма, че седи с неколцина ковачи и пие вино. Казал му, какво е решението на Зевс.
Но Хефест отговорил:
— Нека сам Зевс разтопи престола със своите светкавици, та да отърве жена си. А аз не ща да живея на Олимп. И на земята ми е добре.
— Тази ли е последната ти дума?
— Тази е.
Върнал се посланикът на боговете при Зевс и му казал, къде е видял Хефест и какво са приказвали.
Боговете останали като гръмнати. Никой не очаквал такъв отказ. Очите на Зевс светнали от гняв. Всички очаквали върховният бог да обсипе земята и небето със светкавици.
Но ето че станал Дионис, богът на веселбата и на виното.
— Татко вседържителю — рекъл той. — Тая работа не е за Хермес, а за мене. Позволи ми да сляза, та да доведа при вас Хефест. Както се вижда, никой друг, освен мене не би успял да го примами на Олимп.
— Върви! — викнал Зевс и седнал на престола си. — Но ако и ти не го доведеш, знайте всички, че ще го пратя в пъкъла.
Дионис напълнил един малък мях с нектар и тръгнал към Атина. Влязъл в ниската кръчма, дето седял Хефест между пиячите. Престорил се на пиян и със залитане отишъл, та седнал зад ковача.
Хефест бил скръбен и навъсен. Дионис го потупал по рамото и му казал приятелски:
— Стига, майсторе! Защо си съсипваш сърцето от скръб? Хайде да пием. Аз ще те развеселя с шеги и приказки.
— Любезни приятелю, — казал в отговор Хефест — благодаря ти от сърце за вниманието. Но за нещастие виното не може да разтопи оная отрова, която ми пълни сърцето.
— Тъй ти се струва — казал Дионис. — Да не мислиш, че аз говоря за виното, което пиеш в тая кръчма? О, моето вино е съвсем друго! То не прилича на кръчмарското. Пийни само — да видиш!
И той налял в една чаша нектар от меха, който носел. Хефест изпил питието. Виното много му се харесало. Поискал още. Дионис му дал меха и ковачът изпил останалия нектар, па казал:
— О, какво чудно питие! Колко леко ми стана от него! Колко бързо зарастват, приятелю, от твоето вино сърдечните рани! Но моята болка е такава, че трябва да изпия поне още три меха като тоя, за да ми премине.
Дионис му казал с любезна усмивка:
— Майсторе, аз живея наблизо. В моята къща има изба с бъчви, пълни с такова вино. Ако искаш, да отидем у дома.
— Да идем, приятелю. Да тръгнем веднага! — викнал Хефест. — Дано ти ме излекуваш от тежката мъка, що ми е легнала на сърцето.
Хефест станал, а Дионис го хванал под ръка и повел по една пътечка право към Олимп. В тъмнината ковачът не можел да забележи къде го водят. А Дионис му говорил по пътя толкова сладки приказки, че оня и не разбрал, кога са стигнали до върха, дето живеят безсмъртните.
Блеснали Зевсовите чертози.
Хефест викнал:
— Дайте ми по-скоро от онова вино, което лекува раните на сърцето! По-скоро, че душата ми се къса от болка!
И олимпийските богове почнали да пълнят златни чаши и да ги подават една по една на Хефест. Жадно пиел божественият ковач нектара и не се насищал. Най-после се напил и забравил всичко: и скръб, и омраза, и гняв.
Челото му се прояснило. Погледът му се размътил, но на устата му се явила усмивка. Той прегърнал Дионис и почнал да му обещава всичко, каквото оня поиска.
— Една услуга ще ми направиш — казал му богът на веселбата.
И го отвел при Хера, която все още седяла на престола.
— Сине мой — замолила се жално богинята, — забрави, моля те, оскърблението и ме откъсни от тоя престол. Татко ти Зевс реши да те прибере при нас. Прости ми, че толкова време си живял, по моя вина, между смъртните и си се занимавал с тежък занаят.
— О, велика майко — рекъл Хефест, — недей мисли, че съм злобен и отмъстителен. Ей сега ще те отделя от престола. А колкото за хората, между които живях досега, трябва да кажа на всички богове, че смъртните са добри и между тях се живее много добре. Не смъртни, а богове оскърбиха твоя син.
След тия думи той натиснал една пружинка на престола и златните клинове се отделили от снагата на богинята.
Всички богове поблагодарили на Хефест за неговата добрина и оттогава почнали да го почитат като равен.
Персей бил син на една царкиня, която се казвала Даная. Когато бил малък, лоши хора го затворили, заедно с майка му, в един ковчег и го пуснали в морето. Бързите морски вълни отнесли ковчега далеко от брега. Даная здраво притискала о гърдите си своето момченце. Морето често заливало ковчега, но той плувал все по-надалеко и по-надалеко.
Когато се свечерило, той се приближил до един остров и се хванал в една рибарска мрежа, хвърлена край брега. Този остров се наричал Сериф и се управлявал от Полидект, брат на рибаря, който бил проснал мрежата си.
Рибарят бил честен и добър човек Той с радост посрещнал Даная и нейния син и ги завел в къщата си. Те преживели много години у дома му. Персей пораснал. Станал хубав юноша. Той бил силен, смел и добре въртял оръжие.
Но цар Полидект не приличал на брат си. Той бил зъл и завистлив. По всякакъв начин измъчвал и оскърбявал Даная, а за да се отърве от нейния син, намислил да го погуби. Дълго време размислял той по какъв начин да погуби момъка и най-сетне намислил да го накара да извърши един подвиг, който ще му струва живота. Полидект обмислил добре всичко и заповядал да повикат Персей.
Довели момъка в двореца. Той застанал с почит пред престола на царя.
— Персей — му казал Полидект и злобно се усмихнал, — приятно ми е, като те виждам, че си станал хубав и силен юноша. Но припомни си, че аз и брат ми, рибарят, сме направили много добрини на тебе и на майка ти. Надявам се, че не ще откажеш да ми се отблагодариш.
— Заповядай, царю честити: готов съм да направя всичко.
Царят отново се усмихнал и казал:
— Ще ти поръчам нещо лесно. Ти си храбър и силен момък. Ако искаш, можеш да се отличиш. Аз желая да се оженя за младата княгиня Хиподамия. Ти знаеш, че в такива случаи годеникът подарява на годеницата си нещо много скъпо и необикновено. Право да си кажа, отначало аз не знаех какво би могло да се хареса на княгинята — нейният вкус е много изтънчен, но сега най-сетне намислих с какво да й угодя.
— Не мога ли да ти помогна, царю честити?
Полидект любезно изгледал Персей и казал:
— Разбира се, че можеш — ти не си страхлив… Желая да подаря на годеницата си главата на Горгона — Медузата с коса от змии. Колкото по-скоро тръгнеш да я дириш, толкова по-добре. Твърде много ми се иска по-скоро да се оженя за княгинята.
— Още утре заминавам.
— Моля ти се, приятелю! Само бъди предпазлив: когато отсичаш главата на Медузата, внимавай да не повредиш лицето й. Ако ми донесеш цяла главата, уверен съм, че този подарък ще се хареса на княгинята, при все че е много придирлива.
Персей си отишъл, а Полидект се късал от смях. Той бил много доволен, че успял лесно да се отърве от Персей.
Наскоро всички населници на острова се научили, че Персей заминава да донесе главата на змиекосата Медуза, и много се зарадвали: на този остров, освен царевия брат — рибаря едва ли би се намерил поне един добър човек. Народът се събрал да изпрати Персей; събрал се като на празник. Някои се мушкали и се смеели, а други сочели с пръст момъка и викали след него:
— Змиите на Медузата ще го изядат!…
В това време имало три горгони. Те били най-ужасните чудовища на света; били три сестри и до някъде приличали на жени, но още повече приличали на страшни хвъркати змейове. Вместо коси по главите им се виели стотици змии, които се извивали, протягали се и изплезвали отровните си двойни езици. Зъбите на горгоните били много дълги, най-вече кучешките им зъби; те имали медни ръце, тялото им било покрито с лъскави люспи, корави като желязо. Освен това имали крила, всяко перо на които блестяло като чисто злато.
Когато горгоните хвърчали на слънце, човек не можел да ги гледа, защото го ослепявали с блясъка на крилата си. Всеки, който се случи на пътя им, трябвало да бяга, колкото му крака държат. Иначе или змиите биха го ухапали, или горгоните биха му схрускали главата с ужасните си зъби, или биха го разкъсали с медните си нокти. А още по-опасно било да погледне човек горгоните. Погледне ли някоя от тях, веднага се превръщал на статуя.
Когато Персей обмислил всичко, сам той видял, че няма да го сполети добро. Той не ще може да донесе на царя главата на Медузата, защото щом се приближи до нея и я погледне, ще се превърне на камък. Всеки на мястото на Персей, колкото и да е смел, щял да се уплаши: не стигало да се приближи до змиекосото чудовище с грамадни зъби и медни нокти, а трябвало и да го убие, без да го гледа. Ако дори юнакът успее да се приближи до Медузата и да замахне към нея с меча си, доста е в тоя миг да я погледне — за да се вкамени начаса и завинаги да остане вкаменен, докле времето го превърне на пясък.
Персей много се угрижил, но решил да не казва нищо на майка си. Той се облякъл в броня, взел си щита и меча, преплувал пролива и от острова се намерил на сушата. Седнал на едно усамотено място и се разплакал.
Но отведнъж чул глас:
— Персей, защо плачеш?
Юнакът много се зачудил. Той мислел, че е сам, а като се озърнал, видял човек. Тоя човек изглеждал умен, пъргав и много хитър. Той носел къса мантия и чудновата шапка, а в ръцете си държал малка кръгла пръчка. На Персей той се видял весел и добър и веднага му се харесал. Докривяло му само за едно: че чужд човек го е издебнал, когато плаче. Засрамил се. Веднага избърсал сълзите си и казал:
— Аз обмислям едно нещо: нашият цар ми възложи трудна работа, и не знам, как да постъпя.
— Разкажи ми каква е работата. Може би ще ти помогна. Мнозина съм избавял от беда. Ти може и да си чувал за мене: името ми е Хермес, а ме наричат Живакът или Палавият. Разкажи ми какво те измъчва, па заедно ще размислим, какво може да се направи.
Персей решил да му се довери. Той му разказал всичко.
— Не бой се — рекъл му Живакът, — аз ще ти помогна. Па и сестра ми няма да се откаже да ни помогне — и работата ще се уреди.
Момъкът се поободрил и попитал събеседника си:
— А коя е сестра ти?
— Моята сестра е много умна. Ако слушаш всичко, което ти кажем, няма защо да се боиш от Горгоната. Преди всичко, изтъркай щита си и то толкова добре, че да можеш да се оглеждаш в него като в огледало.
Персей се зачудил много. Той мислел, че ще му е потребен здрав щит, за да се защищава от ноктите на Горгоната, а не огледало, в което да види хубостта си. Но все пак си помислил, че Палавият ще знае по-добре от него какво трябва да се направи и с усърдие се заловил за работа. Скоро щитът блестял като месечина. Тогава Палавият снел малкия си крив меч, препасал го на Персей вместо неговия и казал:
— Само моят меч може да ти послужи за тая работа. Той е толкова остър, че с него би могъл да прережеш и желязо, и мед като най-тънко клонче. Хайде сега да вървим. Преди всичко, трябва да намерим трите белокоси бабички и от тях да научим къде са нимфите.
Това се видяло на Персей още по-чудно. Той не можал да се сдържи и попитал Палавия:
— Какви са тия бабички? Аз нищо не съм чувал за тях.
Хермес се засмял.
— Те са чудновати жени. И трите имат едно око и един зъб. Само нощем можеш ги видя, при светлината на звездите. През деня никъде не се показват; крият се и нощно време, докле свети месецът.
Персей попитал:
— Но защо да губим време? Защо ни са тия бабички? Не бихме ли направили по-добре — направо да отидем да подирим Горгоните?
— Съвсем не. При Горгоните се отива мъчно. И мъчно се намират те. А намерим ли бабите, ще можем да бъдем уверени, че и Горгоните не са далеч. Да вървим.
Юнакът се уверил в опитността на своя другар. Той решил да го слуша за всичко.
Те потеглили на път. Персей едва успявал да върви след другаря си. Той дори се питал няма ли оня на краката си крила. Като поглеждал крадешком Хермес, струвало му се, че не само на нозете, а и от двете страни на главата си има крила; такава била неговата чудновата шапка. Но най-много помагала на Палавия кривата му пръчка.
С нейна помощ той вървял толкова бързо, че Персей се запъхтявал, вървейки след него.
Хермес забележил, че момъкът остава назад, и казал:
— Виждам, че моята пръчка е много по-нужна на тебе, отколкото на мене. Вземи я.
И той дал пръчката на Персей.
Щом юнакът взел пръчката, тръгнал много по-бърже и никак не се уморявал. Двамата вървели весело и си бъбрели. Хермес разказвал много необикновени случки от живота си. Персей още повече се убедил в опитността и разумността на приятеля си. Той с голямо внимание го слушал, искало му се да се научи на ум и разум.
По едно време си спомнил за сестрата на Живака и го попитал:
— А къде е сестра ти? Скоро ли ще я видим?
— Всичко ще стане на времето си. Но сестра ми никак не прилича на мене. Тя е много строга и предпазлива, никога не се смее и дори не се усмихва, твърде малко говори — само когато трябва, и слуша само онова, което е умно.
Това уплашило Персей.
— Аз не ще смея да приказвам пред нея, — рекъл той.
А Хермес продължил:
— Тя е много учена; изучила е всички науки и изкуства. Затова мнозина я наричат Премъдрата. Името й е Атина Палада. Тя е най-умна от всички. Когато се срещнеш с Горгоните, ще трябва да слушаш нейните съвети.
Стъмнило се. Двамата приятели стигнали до едно пусто и диво място. През тях изникнала гъста гора от храсти и шубраци. Човешки крак не бил стъпвал там. Тъмнината ставала все по-голяма.
Персей недоверливо[31] се озъртал. Той попитал другаря си още много ли има да вървят.
— По-полека, не вдигай шум! Всеки миг може да се срещнем с трите белокоси бабички. Пази се, да не би да те забележат. Трябва най-напред ти да ги видиш, а не те да видят тебе. При всичко че[32] и трите имат само едно око, пак виждат добре.
— А как да се скрия от тях?
Хермес обяснил на Персей как трите баби си служели с едното око: те една по една го вземали и гледали с него. Най-напред една от тях гледала с окото, сетне го изваждала от очната си дупка и го давала на друга. Тъй щото, когато едната бабичка гледа, двете други били слепи; а докато една от тях предава окото на друга, те и трите нищо не виждали.
Персей гледал внимателно.
Най-сетне, той видял трите бабички. Било много тъмно. Момъкът едва различавал техните лица. Той ясно виждал само дългите им бели коси. Когато се поприближили, Персей съзрял, че на челото на двете баби има по една празна очна дупка, за да поставят в нея окото; това око блещело[33] като елмаз, и юнакът помислил, че те сигурно и нощно време виждат все тъй добре, както и посред бял ден.
Но бабите вървели тъй сигурно, като че ли и трите виждат: бабата с окото водела сестрите си за ръце. Персей и Хермес се скрили зад един храст. Момъкът се боял, да не би бабата и там да ги види: тя тъй внимателно се озъртала навсякъде, че той се уплашил.
Те навлезли в гъстата гора. Едната баба казала:
— Сестро Плашило, стига си гледала, — дай и на мене окото!
Сестрата Плашило отговорила:
— Още една минутка, Мора̀, струва ми се, че има някой там зад драката.
А сестра й Мора̀ изръмжала:
— Що като има? Аз не по-зле от тебе ще го видя! Окото не е твое, то ни е общо. Дай ми го. Аз искам да видя кой е зад храста.
В този миг се намесила и третата сестра, Треперушка. Тя извикала, че е неин ред да погледа. Най-сетне, бабата Плашило извадила окото и го дала на сестрите си, като рекла:
— Вземете го, стига сте се карали! Аз мога да постоя и в слепота. Хайде го вземете, че пак ще го туря на челото си!
И двете сестри прострели ръце. Те пипали и се мъчели да намерят окото, но все не можели.
А Живакът зад храста едва не прихнал да се изсмее. Той пошепнал на Персей:
— Тъкмо сега е време. Скоро дръпни от ръцете на Плашилото окото, додето го дирят сестрите!
Персей излязъл пред храста и грабнал окото.
Окото още по-силно почнало да блещи в ръцете му и с укор изглеждало Персей, като че ли разбира, що правят с него.
Само бабите не разбирали каква е работата. И трите мислели, че една от тях гледа с окото. Те отново почнали да се карат.
Персей помислил, че е по-добре да им обясни каква е работата и казал:
— Мили бабички, не се сърдете, моля ви се. Аз взех окото ви и му се любувам. Колко чудно блещи и свети то!
И трите сестри едновременно се развикали. Дивият им рев се разнесъл далеко из гората. Те страшно се изплашили.
— Ти ли си взел нашето око? А кой си ти? Какво ще правим сега без окото? Та ние нищо не виждаме. Бърни ни го! То е нашата едничка светлина!
В този миг Хермес пошепнал на Персей:
— Обещай, че ще им върнеш окото, ако ти кажат де живеят нимфите, които пазят крилатите обувки, омагьосаната торбичка и шапката, под която човек не се вижда.
Тогава Персей им казал:
— Мили добри бабички! Моля ви се, не се безпокойте — зло няма да ви направя. Аз ще ви върна окото, ако ми кажете, де живеят нимфите.
Първа заговорила бабата Плашило.
— Нимфи ли? Кой те знае за какви нимфи питаш! Хората казват, че имало разни нимфи: нимфи — ловджийки, горски нимфи, водни нимфи. Ние нищо не знаем за тях. Не виждаш ли ни, че сме нещастни стари жени, които ходят все из тъмнина? И трите имахме само едно око, а ти ни грабна и него. Молим ти се, върни ни окото!
Старите баби през цялото време пипали — да намерят Персей. Но колкото и да протягали дългите си ръце, все не можели да го хванат.
Персей повторил:
— Мили бабички! Каквото и да ми говорите, няма да ви върна окото, додето не ми кажете, де живеят нимфите. Думата ми е за ония нимфи, които пазят крилатите обувки, омагьосаната торбичка и шапката, която прави човека невидим.
И трите вкупом завикали:
— Божичко, какво говори той?… Крилати обувки ли?… Та той би се преобърнал с главата надолу, ако си обуеше такива обувки. Шапка, която правела човека невидим!… Та откъде ще се вземе? Тя трябва да е толкова голяма, че да го скрие цял! И каква е тази омагьосана торбичка?… Де се е виждало такова нещо? Добре си го измислил! Ти поне не си сляп: защо дириш неща, които няма никъде? С какво можем да ти помогнем ние? Ние сме слепи баби, нищо не знаем.
Персей започнал вече да мисли, че наистина бабите нищо не знаят.
Станало му жално, че ги е напразно обезпокоил. Той се готвел да им върне окото, но Палавият му пришепнал:
— Не ставай такъв простак! Освен тия бабички, никой не може да ти посочи мястото, дето живеят нимфите. А без трите неща, които те пазят, ти никога няма да отсечеш главата на Медузата. Ако не им върнеш окото, всичко ще тръгне по мед и масло.
И тъй станало. Окото било много скъпо за бабите, то им служело вместо три чифта очи. Те видели, че работата върви на зле, и разправили на Персей, по кой път да тръгне, за да намери нимфите в тяхната пещера.
Тогава юнакът им върнал окото, поблагодарил им и тръгнал с другаря си.
Персей и Палавият вървели бързо.
Те скоро намерили живелището на нимфите. Горските богини били млади и хубави; в ясните им очи блестяла доброта и кротост — те никак не приличали на белокосите баби. Виждало се, че познават Палавия. Щом той поискал от тях поверените им скъпоценности, те веднага му ги дали. Най-напред донесли малка платнена торбичка. Тя се отличавала с чудните си извезани шарки.
Сетне извадили две обувки с крилца.
Хермес ги подал на Персей.
— Хайде, обуй ги! С тях няма да се умориш през целия път.
Персей взел обувките, сложил едната на земята, а другата започнал да обува. Внезапно сложената на земята обувка разтворила крилцата си и хвръкнала. Добре че Хермес успял да я хване.
Той я подал на момъка и му казал:
— Трябва да бъдеш по-внимателен. Ти ще изплашиш всички птици с крилатата си обувка.
Като си обул обувките, Персей литнал над главите на нимфите. Едвам успял, и то с голяма мъка, да слезе и отново да застане на земята. Хермес прихнал да се смее. Той напомнил на другаря си, че не трябва да бърза, защото не е още получил шапката, която прави човека невидим. Нимфите дали и шапката, но тогава станало нещо чудно: щом сложили на Персей вълшебната шапка с черно перо, юнакът внезапно изчезнал, заедно с шлема си и щита си и дори със самата шапка. Там, дето стоял малко преди това, се виждало празно място.
Хермес попитал засмяно:
— Къде се дяна, Персей?
Гласът от въздуха му отговорил:
— Тук съм. На същото място, дето бях. Мигар ме не виждаш?
— Не. Шапката, която прави човека невидим, те е скрила от нас. Щом е тъй, и горгоните няма да те видят. Върви след мене. Аз ще те науча как да управляваш обувките.
В този миг шапката на Хермес разперила крилата си и той полетял във въздуха, а Персей — след него. На юнака много се харесало да хвърчи като птица.
Било все още нощем. Персей погледнал нагоре. На небето светела сребристата луна. На момъка се поискало да литне към нея и да отиде на това небесно светило. Но ето че погледнал надолу: земята се явила пред него с цялата си хубост. На една страна бучело и се пенело морето, на друга течало бистро поточе; по-нататък се издигали снежни планини, а до тях се разстилала зелена равнина. Тук-таме се виждали гъсти, непроходими гори, а другаде — белокаменни градове… А ето и островът, дето живее майка му Даная.
И всичко това се осветявало от спокойната лунна светлина. Каква хубост! Понякога те навлизали в някой облак. От далеко той им се виждал като сребристо руно. Те долитали по-наблизо, потъвали в парите, като в студена вода. Само че толкова бързо хвърчали, щото след една минута излизали от облака.
Внезапно на Персей се сторило, че някой хвърчи до него. Той ясно усетил, че до ухото му се допряло някакво тънко платно. Той чувал как това платно се развява от вятъра. Юнакът попитал Хермес:
— Кой хвърчи редом с мене?
Палавият отговорил:
— Сестра ми. Нали ти казах, че тя ще ни се притече на помощ? Без нея нищо не можем направи. Ти не можеш да си представиш колко е умна тя. А и какъв остър поглед има! Тя и тебе вижда, при всичко че носиш шапка, която те прави за другите невидим. Тя първа ще забележи горгоните. Ще видиш!
Те хвръкнали над океана. Под тях бучели и се пенели страшни вълни, високо се издигали и с шум и рев се разбивали о скалите, а те чували само нежно шумолене, сякаш диша полузаспало дете. Внезапно един нежен женски глас казал:
— Персей, погледни горгоните!
— Къде са? Не ги виждам.
— Ето ги там, на острова, тъкмо под нас. Ако пуснеш камък, той ще падне право върху тях.
И наистина Персей видял под себе си голям остров. Морската пяна го обкръжавала като с пръстен; само от една страна нямало пяна и там, на брега, пясъкът бил бял като сняг. Персей почнал да се спуска. Той се взирал внимателно и видял един дълбок дол. Там светел огън; в дола той видял горгоните. Те спели дълбоко — приспивало ги бученето на морските вълни. Крилата и люспите им блещели на лунната светлина. С ноктите си те се били хванали за скалите: навярно сънували, че разкъсват някаква жъртва[34].
Змиите на главите им били също заспали. Понякога някоя от тях се протягала, като изплезвала двойния си език, съскала и отново дълбоко заспивала.
Хермес пришепнал на Персей:
— Отсечи по-скоро главата на Медузата, додето сестрите й спят.
— Та коя е Медузата?… Те са всички еднакви.
И да искал, Персей не можел да отсече главите на двете Медузини сестри, защото и най-острият меч не би им нанесъл ни най-малката вреда.
Гласът на Атина Палада отново пошепнал на Персей:
— Бъди предпазлив! Ето, едната от горгоните се е разшавала и след малко ще стане. Тя е Медузата. Не я гледай в лицето, да не би да те превърне на камък. В твоя щит Медузата се вижда като в огледало. Гледай я само в щита си.
Чак тогава Персей разбрал, защото Хермес му е казал да излъска щита си: в него той можел безопасно да гледа отражението на Горгоната.
Медузата Горгона все още спяла. Но тя изглеждала разтревожена, като че ли сънува мъчителен сън. Тя стискала зъбите си и с ноктите си дращела пясъка.
Изглеждало, че тоя сън е неприятен и за змиите. Те се протягали, съскали и се извивали, без да си отворят очите.
Хермес нетърпеливо шепнел на Персей:
— По-скоро, по-скоро, хвърли се върху чудовището!
А нежният и спокоен глас на Атина повтарял:
— Не бързай! Гледай внимателно в щита си, и внимавай — да не би ударът да излезе несполучлив!
Персей слязъл на земята. Той продължавал да гледа в щита си. Колкото повече се приближавал, толкова по-ужасно ставало отражението. Най-сетне той се приближил до самата Медуза и замахнал с меча си. Тогава всички змии едновременно се надигнали и засъскали ужасно.
Самата Горгона си отворила очите, но мечът с бързината на светкавица нанесъл удара… и главата на Медузата се търкулнала на земята.
Хермес радостно извикал:
— Юнак си ти, Персей! Сега скрий веднага главата в омагьосаната торбичка.
Омагьосаната торбичка висяла на шията на Персей. Тя била много малка, но отведнъж се разширила и скрила цялата глава на Горгоната. Персей твърде много се зачудил. Той грабнал главата и я пуснал в торбата. Змиите се гърчели и съскали, но и те влезли в торбата.
Гласът във въздуха заговорил отново:
— Ти си свърши работата. Сега бягай по-скоро, иначе двете живи горгони ще отмъстят за сестра си.
И наистина, колкото и предпазливо да извършил работата си Персей, все се вдигнал шум: мечът изфучал, змиите изсъскали, главата паднала; тоя шум разбудили другите две горгони. Те станали и почнали да си търкат очите с медните си пръсти. Змиите се заядосвали, засъскали и се заизправяли на главите им. Горгоните скоро забележили трупа на сестра си. Те ужасно се разпищели и разревали. Змиите почнали още по-страшно да съскат.
Чудовищата заскърцали със зъби, започнали да дращят с медните си нокти, размахали крилата се и полетели след убиеца. Няколко златни пера паднали във водата. Горгоните злобно се озъртали наоколо, очите им хвърляли навсякъде искри, надявайки се да погубят с тях врага си. Но Персей летял още по-бързо. Със своите крилати обуща той хвръкнал толкова нависоко, че дори и виковете на горгоните не достигали вече до ушите му. Той все по-бърже летял към остров Сериф.
По пътя си юнакът убил едно морско чудовище и с това избавил от смърт една хубава девойка. Освен това, като показал главата на Горгоната, преобърнал на каменна планина един грамаден великан.
Най-сетне се върнал в остров Сериф. Но майка си не намерил. Царят я бил толкова измъчил, че тя избягала и се скрила в храма. Там й дали подслон старците жреци. Освен тях и рибаря, на острова нямало нито един добър човек. Всички били зли.
Персей отишъл в двореца. Завели го при царя. Полидект го посрещнал студено. Той не се зарадвал, като го видял, че се е върнал, но скрил от него омразата си и го попитал изпълнил ли е поръчката.
— Удържа ли си думата? Донесе ли главата на Медузата със змийски коси?
Персей спокойно и скромно отговорил, като че ли не е извършил нищо особено:
— Царю честити, аз ти донесох главата на Горгоната.
— Наистина ли? Покажи ми я! Много ми се иска да я погледам. За нея разказват такива чудеса!
— Вярно е. От нея човек не би могъл да отвърне погледа си. Позволи ми, царю честити, да ти предложа едно нещо: събери всичките си поданици да се полюбуват на това чудо. Не вярвам — никой от тях да е видял главата на Горгоната.
Царят знаел, че неговите поданици са лениви и копнеят за всякакви гледки. Той послушал съвета на Персей, разпратил по всички краища на острова глашатаи и им заповядал да свирят с тръби и да свикат народа в двора на двореца. Цяла тълпа зяпльовци се събрала в назначения ден. Всички искали да се научат какво се е случило с Персей. Само добрите хора, колкото и малцина да били те на острова, останали в къщите си. А ленивците и зяпачите се събрали пред двореца. Всеки се блъскал да си пробие път и да отиде по-наблизо до балкона, дето бил застанал Персей с торбата в ръце.
Царят бил седнал на една площадка, срещу балкона. Той бил заобиколен от лошите си съветници и от ласкателите си.
Всички гледали завистливо победителя на Горгоната.
Народът викал:
— Главата, главата, главата на Медузата със змийски коси!
Изглеждало, че те на драго сърце биха разкъсали младия юнак, ако не им покаже главата.
На Персей домъчняло за това множество и той рекъл:
— Царю честити и вие, почтени граждани, позволете ми да не ви показвам главата на Горгоната!
Множеството се разсърдило и се развикало:
— Той е измамник, той е лъжец! Той се гаври с нас! Той не е отрязал главата на Горгоната! Заповядайте му веднага да я покаже, иначе ще го убием!
Съветниците шепнели на царя, че Персей се хвали. Придворните повтаряли едногласно, че момъкът е лъжец и че е оскърбил царя. Полидект заповядал на Персей веднага да изпълни волята на народа:
— Покажи ни главата на Горгоната, иначе ще заповядам да ти отсекат главата.
Персей тежко въздъхнал.
Полидект повторил:
— Ти ще бъдеш умъртвен!
Тогава Персей казал с гръмовит глас:
— Добре. Ето я: гледайте!
И той повдигнал страшната глава и я показал на народа.
Лошият цар, немилостивите му съветници и злите му поданици — всички загинали. Те замръзнали на местата си: превърнали се на статуи със злоба в очите и на лицето си.
Персей скрил страшната глава в омагьосаната торбичка. Той побързал да отиде при майка си и да й съобщи, че няма вече от кого да се боят на остров Сериф.
Церера, богинята на плодородието, обичала много дъщеря си Прозерпина. Момичето било палаво, та майката не го оставяла току-речи никога само. Но идвало време, когато Церера е много заета: лятно време, когато зреят житните растения. Церера трябвало да им помага да зреят, за да има какво да ядат хората. Без нейна помощ ни пшеницата, ни царевицата, ни ечемикът, ни овесът не можели да вържат зърно и да налеят плод. Па и зеленчукът, както и овошките, чакали също Церерината помощ.
Било лятно време, когато Церера има най-много работа.
Богинята си сложила на главата венец от класове и див мак, качила се на своята колесница, впрегната в два змея, и потеглила на път.
Тя поръчала на дъщеря си да не излиза от къщи, но Прозерпина й рекла:
— Мамо, как ще седя цял ден затворена у дома? Позволи ми поне да отида при морските нимфи — русалките — да си поиграя с тях.
— Добре, дъще — казала Церера, — иди при тях: те са кротки и добри. Но след като си поиграеш, прибери се веднага.
Змейовете хвръкнали и отнесли колесницата с богинята, а Прозерпина тичешком отишла край морето. Русалките излезли, щом ги повикала. Косите им били зелени, а снагите — мокри. Те донесли от морското дъно шарени черупки от охлюви и миди, насядали на пясъка по брега и почнали да пробиват раковините и да ги нижат, за да правят на дружката си огърлици.
Момичето поблагодарило на нимфите за хубавите огърлици и ги запитало не ще ли отидат с нея замалко на полето.
— Там са нацъфтели всякакви цветя — рекло то, — кои от кои по-хубави. Ще наберем, а пък аз ще ви свия от тях венци.
Но русалките казали, че не могат да се отделят от водата.
— Нали ни виждаш, че и сега сме седнали близо до водата, за да ни плискат вълните? Ако не е водата, ние ще увехнем и ще заприличаме на водорасли. Па и за друго не бива да се отделяме от брега: ние дишаме само морски въздух; не сме като тебе — да живеем на сухо.
— Щом е тъй — рекла Прозерпина, — аз ще отида сама, а вие ме почакайте. Ей сегичка ще се върна. Искам да ви се отблагодаря с нещо за огърлиците.
Русалките обещали да почакат.
— Само че ние ще насядаме хей на ония скали всред морето, обрасли с мъх. Ти ни се обади, като дойдеш.
Прозерпина тичешком се озовала на поляната, но там цветята били прецъфтели. Отишла по-натам: никой не се виждал наоколо, нямало от кого да се бои. А цветя имало там много и всякакви. Тя се почудила, като видяла и теменуги, и трендафили, и кичести карамфили, и ясмини, и разни други цветя, някои от които цъфтят на пролет, други — лете, а трети — наесен. Тя толкова се зарадвала, че и не помислила какво е това чудо. Беряла цветя, а на тяхно място се показвали нови, пресни, все по-миризливи и по-кичести.
По едно време, като видяла, че не може да носи повече, тръгнала си. Но изведнъж забелязала един голям храст, който й се видял чудноват. Кога се е явил там, тя не знаела; само помнела, че не го е видяла преди това. Навела се над него и го помирисала. Той издавал толкова силна миризма, че й се завил свят. Най-чудното било това, че на храста били нацъфтели всякакви трендафили: бели, румени, тъмночервени, алени, жълти, кремови[35]. Листцата им били като от цветен кристал.
— Какво чудно цвете! — рекла си Прозерпина. — Ще го изтръгна от корен, па ще го пресадя в мамината градина.
Момичето оставило набраните цветя и хванала здраво стъблото. Но храстът не се поддал. Втори път дръпнало девойчето, още по-силно, ала и тоя път не успяло да изтръгне цветето от земята. Но все пак стъблото се разклатило и малко пръст се вдигнала по коренчетата, които се подали.
— Още малко трябва, — рекла си Прозерпина и се напънала трети път.
Тогава под земята се разнесъл страшен трясък, коренът сякаш сам изхвръкнал от почвата. Момичето се зачудило. Пред него зейнала яма, която се разтваряла от само себе си все повече и повече. Тази яма водела в тъмна и дълбока пропаст, отдето се чувал бърз размерен[36] шум, сякаш коне карат колесница.
Прозерпина стояла и гледала надолу. Изведнъж из пропастта изхвръкнали четири врани коня, впрегнати в златна колесница. Те се спрели всред поляната. От колесницата слязъл богато облечен мъж, с елмазна корона на глава, висок, строен, но навъсен. Той примижал и си сложил ръката над очите, както правят хората непривикнали на слънчевата светлина.
Прозерпина се уплашила, като го видяла. А той й рекъл:
— Не бой се, моето момиче! Ела насам! Искаш ли да седнеш в моята колесница — да те повозя малко?
Колкото и да се усмихвал непознатият мъж, той се видял на Прозерпина страшен. Гласът му звучел строго и сурово.
Момичето надало писък и почнало да бяга.
— Мамоооо, майчицееее — пищяло то.
Но непознатият бил едър и силен. Той го сграбчил с две ръце, сложил го в колесницата, шибнал конете и те полетели бързо като вихър. Прозерпина се дърпала плачешком. Цветята падали от престилката й. Но човекът с короната я държал. А майка й била далеч — не можела да я чуе.
Като изминали доста път, непознатият поотпуснал девойчето и почнал да го успокоява с по-мек глас:
— От що се боиш, моето момиче? Аз ще те отведа в своя дворец, където има градинка с цветя от бисери, елмази, смарагди и рубини. Нали искаш цветя? Моите цветя не увяхват; те не са като ония, що си набрала ти.
Прозерпина продължавала да плаче, но с по-тих глас. Тя полюбопитствувала да узнае кой е тоя цар, който има такива чудни цветя в градината си.
Човекът с короната види се отгатнал мисълта й.
Той рекъл:
— Не плачи, момиченце. Аз не съм някой лош човек. Нищо зло не ще ти направя. Слушала ли си за бога Плутон — царя на подземния свят и господаря на всички земни съкровища? Аз съм тоя цар. Мои са всички скъпоценни камъни; мое е златото, среброто, желязото; моя е медта, мои са вси руди, вси каменни въглища. Ако искаш да постоиш в моя подземен дворец, аз ще ти подаря корона — също като тая, що нося на главата си.
На момичето се поискало да види какъв ще да е подземният дворец на цар Плутон. То престанало да плаче, но все го било страх.
— Не искам — рекло; — отведи ме да видя двореца, па ме пусни да си вървя.
— Добре — казал богът. — Ще видим, като пристигнем в моето царство. А знаеш ли, какъв е оня дворец? Той е цял от злато, само прозорците му са от кристал. Макар че е под земята, та слънчевите лъчи не стигат до него, там е много светло, защото има хиляди лампи от елмаз. А престолът ми е от разноцветни скъпоценни камъни. Ти ще седнеш на него — да видиш, колко е добре да си царица на подземното царство. Можеш да седиш докогато си искаш.
Плутон казал след това на Прозерпина, че е готов дори да й подари и престола си, и двореца, и всичките съкровища на подземното царство, ако тя се съгласи да остане при него завинаги.
Момичето се уплашило от такъв голям дар. Да остане в подземния свят — то значело да не види вече никога своята майка.
— Не ща, не ща — развикало се девойчето и се разплакало изново. — Искам да си вървя при мама.
Тъкмо в това време колесницата прелетяла над една нива, дето работела Церера. Богинята била толкова унесена в работа, че не забелязала минаващата колесница. Прозерпина, като видяла майка си, надала отчаян писък:
— Мамоооо мила, майчицееее, ела, спаси ме, отърви ме!
Чак когато чула тоя вик, Церера си вдигнала очите, но колесницата била вече много далеко.
Дълго пътувал Плутон с малката си пленница, макар че колесницата летяла много бързо. Светлината намаляла. Навлезли в една скалиста теснина. Дървесата и храстите изглеждали там не зелени, а сиви и черни, като че ли са от желязо. Колкото по-тъмно ставало наоколо, толкова повече се развеселявал царят.
— Още много ли има до двореца? — запитала Прозерпина, прегракнала от плач.
— Не, близо сме вече — отвърнал Плутон.
— А като стигнем там и аз видя съкровищата, нали ще ме отведеш пак у дома?
— Лесна работа — казал царят. — Ти ще видиш колко е хубаво там. Ето че навлизаме в моите владения. Отвъд тая желязна ограда е дворецът.
Прозерпина видяла висока желязна ограда — като крепост, изляна от чугун. Стените й били толкова гладки, че никой не би можал да се покатери по тях. Голяма желязна врата затваряла входа. Когато колесницата се приближила, Плутон викнал:
— Цербер, отвори: иде си господарят ти.
И като се обърнал към Прозерпина, рекъл й:
— Цербер се казва моето кученце.
Голямата врата се отворила и към колесницата припнало едно триглаво куче. То не било малко, както си мислело девойчето: едро било като теле. Едната му глава била кучешка, другата — лъвска, а третата — тигърска. Вместо опашка, имало отровна змия, която се извивала на вси страни. Плутон погалил кучето, па запитал Прозерпина:
— Харесва ли ти се? Нали е хубаво?
— Страх ме е да не ме ухапе — отвърнало момичето.
— Не бой се: нищо няма да ти направи. То е моят пазач. Цербер не закача никого: той се хвърля само на оногова, който поиска да влезе или да излезе, без да ме пита.
Колесницата навлязла в Плутоновите владения. Прозерпина видяла в планините дебели златни пластове и цели купища елмази, рубини, смарагди, сапфири и други скъпоценни камъни.
После колесницата тръгнала по един железен мост. Под него течала мътна река с черна, гъста, току-речи застояла вода.
— Тази река се нарича Лета — казал царят. — Пийне ли човек от нея, забравя всичко: и грижи, и скърби, и мъки. Забравя и отде иде, и кога що е правил. Дори забравя как му е името.
Най-сетне колесницата се спряла. Плутон слязъл, взел на ръце Прозерпина и я понесъл. Минал между високи златни стълбове[37], изкачил се по голяма стълба от лъскав черен гранит и влязъл в двореца, който се осветявал от разноцветни скъпоценни камъни. Те висели от потона на едри гроздове и блестели ослепително.
Дворецът бил много хубав. Прозерпина разглеждала с любопитство украшенията по златните стени, столовете и масите от разноцветни мрамори, лъскава мед, сребро и злато. През кристалните прозорци се виждали големи планини, обрасли с остра трева — като зъбци на гребен. Имало скали, изпъстрени като кожата на тигър. Между тях течала вода — черна, със синкави отражения.
Плутон извикал слугите си, па им заповядал да приготвят вкусен обяд, че имал гостенка. На едного от тях пришепнал да донесе и вода от Лета. Момичето чуло това.
— Не — рекло то. — Не ща ни да ям, ни да пия в този дворец. Ти искаш да забравя всичко и да остана тук. Аз не искам да забравя майка си. Не ща да стоя в двореца, колкото и да е хубав. Покажи ми съкровищата, па ме пусни да си вървя.
— Има време — казал царят, като се усмихнал. — Почини си днес, пък съкровищата ще ти покажа утре. Те са много: не можеш ги разгледа за един ден.
Прозерпина разбрала, че и да плаче, и да се моли, не ще склони Плутон да я пусне. А той се мъчел да й угоди с каквото може, показвал се любезен, добър, услужлив.
— Толкова лошо ли ти се вижда тук? — питал я той. — Защо не искаш да останеш? Наистина, в моя дворец е по-друг животът — не е като на земята. Но ти ще бъдеш моя радост и утеха; аз искам да има край мене весело девойче, което да се смее, да ми чурулика, да ме разтъжава: затова съм те довел тук. Много мъчно ми става, като виждам, че не ти се ще да останеш. Но — има време: вярвам, че всичко ще се промени.
Слугите сложили трапезата. Надонесли всякакви вкусни гозби, млинчета, палачинки със сладко; сложили и вино, в което били налели вода от Лета: тъй мислели да измамят момичето. Но Прозерпина не се излъгала. Тя нито хапнала от гозбите, нито пийнала от виното. При майка си момичето било свикнало да яде само мляко, плодове, зеленчук и хляб. Плутон не знаел това: той се надявал да съблазни девойчето с най-вкусните ястия, които готвел неговият готвач.
Додето ставало всичко това, Церера продължавала своята работа на нивата. Тя не можела и да си помисли, че владетелят на подземния свят ще грабне и отнесе дъщеря й. Когато минала колесницата, ней се сторило, че гърми, и се зарадвала, че скоро ще завали. А когато чула писъка, озърнала се на вси страни, ала не видяла никого: колесницата била вече отминала.
Като си попривършила работата, богинята впрегнала крилатите змейове, качила се на колесницата си и се върнала вкъщи. Но там нямало никого. Затекла се към морето и запитала нимфите виждали ли са дъщеря й. Те й разказали, как Прозерпина дошла при тях, как си играли и как после момичето отишло да бере цветя, но не се върнало.
Тръгнала майката да пита къде когото срещне за дъщеря си. Един рибар бил видял Прозерпина, че върви от морския бряг към полето; някакъв селянин я забележил, че се навежда да бере цветя; едни били чули трясък на колела, а други — гръм; трети казали, че чули детински писък, но не разбрали откъде иде.
Никой не можел да каже къде се е дянала Прозерпина. Майката слязла от колесницата, запалила един факел, понеже се било вече мръкнало, и се запътила пешком да дири момичето си. По вратите на много хижи, къщи и дворци похлопала Церера, но навсякъде й казали, че не са виждали дъщеря й.
Съмнало се. Церера не усещала ни глад, ни умора. Тя не се досетила дори да угаси факела, макар че слънцето греело. Па и факелът й бил такъв, че можел да гори денем и нощем, без да изгори цели сто години. Ни дъжд, ни вятър можел да го угаси.
Като не узнала нищо от хората, богинята решила да запита природните духове. Тръгнала тя по гори и планини. Разпитвала амадриадите — духовете, които живеят в дърветата. Доста било да почукне с пръст по грапавата кора на някой дъб, за да излезе от дървото хубава мома — амадриада — и да я запита любезно какво желае. Но нито една от тия хубавици не знаела къде е Прозерпина.
Когато стигне до извор, поточе или река, Церера си потапяла пръстите във водата и оттам излизала млада жена — речна нимфа. Богинята я запитвала не е ли идвала дъщеря й да пие от водата. Но и наядите (русалките, речните нимфи) не били виждали детето.
По-натам Церера срещала фавни — загорели момци с космати уши, малки рогчета и козлови нозе. Те играели и се боричкали по поляните. И тях запитвала богинята; и те й казвали, че не знаят нищо за Прозерпина.
Срещала тя и едри, груби сатири — безобразни мъже, прилични на маймуни, с конски опашки. Те си прекарвали времето в закачки, шумни игри, прескачания и смешни танци. Но и сатирите знаели за Прозерпина толкова, колкото и фавните.
Веднъж, както вървяла през гората, Церера видяла на една морава, в подножието на стръмна планина, един космат мъж, с рогчета на главата, дълги уши и козлови нозе. Той седял и свирел на цевница[38]. Казвали го Пан. С богинята той се познавал отдавна. Дълго приказвала Церера с него. Той й предложил да изпие чашка мляко с мед, но за Прозерпина не можал да й каже нищо.
Девет дена и девет нощи се лутала тъй закрилницата на нивята, без да открие дирите на дъщеря си.
На десетия ден видяла един широк отвор в земята, който водел към някаква пещера. Там било тъмно. Само в дъното на пещерата блещукал огън, ала светлината му била толкова слаба, че не се виждало кой живее там.
Церера се приближила до входа и осветила пещерата с факела. Видяла стара жена с кучешка глава и с венец от змии. Тя седяла, дълбоко замислена, на купчина от сухи листа и си приказвала нещо тъжно. Церера влязла и запитала бабата:
— Коя си ти?
— Аз съм Хеката, най-нещастната жена в света. Моето нещастие е толкова голямо, че не може да се разкаже. А ти коя си и що дириш по тия пусти места? Аз нарочно избягах далече от света, за да не ме намери никой, а ето, че и тук ме намериха. Кажи ми какво искаш?
Церера й разказала всичко и я запитала виждала ли е чедото й.
— Не, рекла Хеката — не съм виждала дъщеря ти. Но аз чувам всички писъци и викове, що се разнасят над земята. Преди десет дена, както си седях, потопена в скръбни мисли, чух отчаян писък. Момиче пищеше някъде: „Мамоооо, мила майчицееее“. Изглежда, че с твоето дете се е случило голямо нещастие: или змей го е отвлякъл, или друго чудовище го е изяло.
— Накъде се разнесе писъкът? — запитала Церера, побледняла от уплаха.
— Не мога да ти кажа, защото мина бързо. В същото време се зачу грохот на колела към изток. Друго не чух.
— Да вървим тогава на изток — да потърсим Прозерпина.
На Хеката не се искало яко да оставя тъмната пещера, за да търси Церерината дъщеря, но най-после се съгласила. Тръгнали и двете със запалени факли, макар че било посред бял ден.
Вървели, вървели, стигнали до най-светлото място на земята. Там видели светлолик момък, много хубав, с дълга къдрава коса, бляскава като слънчевата светлина. Той бил облечен в дрехи от бял облак. Лицето му било весело, очите — усмихнати. Тоя момък бил Феб.
— Любезни и добрички Фебе — рекла Церера, която го познавала, — не си ли виждал някъде дъщеря ми Прозерпина? Ти всяка сутрин се качваш на огнената слънчева колесница, впрегната в пламенни коне, и обхождаш половината земя, а през нощта минаваш над океанските води, за да обходиш другата земна половина. Всичко виждаш ти и всичко навярно знаеш. Не може да не си срещнал някъде моето дете. Кажи ми къде е то сега? Толкова дни и нощи го търся.
Докле богинята говорела тъй, светлоликият момък свирел тихичко на своята лира и слушал думите на майката. Когато тя млъкнала, Феб се усмихнал и казал:
— Прозерпина ли? Да, помня, че я видях преди ден-два. Тя е много мило и добро дете. Не се тревожи: на добро място е.
— Но къде е? Кажи ми, моля ти се, къде е! Тогава Феб започнал да свири на лирата и да пее:
„Момичето играеше и скачаше по росната поляна. То късаше цветя, каквито не растат навред, защото Плутон беше ги посял и той ги бе полял да порастат. Сам пъкленият цар премина с колесницата през там — поляната си да обиколи. Девойчето бе хванало един трендафил — искаше да го изкорени. Под корена му се отвори пропаст, водеща към Полутоновите владения. Оттам изхвръкна колесницата на пъкления цар — и той на нея. Тъй Плутон грабна Прозерпина — дружката на палавите нимфи. Отведе я в подземното си царство, дето се издига златният дворец, със скъпоценни камъни окичен. Момичето живее весело между стени от злато, мед, сребро и камъни безценни. Не се грижи за него, скръбна майко: то брои елмази, ниже бисер, прави си огърлици от изумруди и рубини. Детето е щастливо. Едно му само липсва: слънчевата светлина.“
— О — викнала Церера, — моята нещастна дъщеря! Нима е в пъкъла попаднала? И ти ми казваш още, Фебе, че била щастлива? Как ще бъде щастлива, когато е далеч от майка си?
— На всичко се свиква, Цереро — отвърнал Феб. — Няма ли момичето ти да порасне и да се омъжи? Когато и да е, все ще трябва да се раздели с тебе. По-богат съпруг от Плутон то не ще намери.
— Когато Прозерпина порасте, нека си вземе, когото иска, но сега е още дете: без мене тя не може да живее. Моля ти се, мили Фебе, помогни ми да отнема клетата си дъщеря от оня злосторник.
— Не мога, Цереро: бърза работа ме чака. Па и с Плутон не сме добре. Неговият Цербер не ще ме пусне да мина през вратата. Там не пропущат светлолики като мене. Пъкленият цар забранява да се внасят в неговото царство слънчеви лъчи, а без тях аз не мога.
Церера си отишла. Хеката почнала да я предумва — да отиде с нея в пещерата и да се засели там.
— Ти не можеш намери вече дъщеря си — казвала й тя. — В подземното царство няма никой да те пусне. Там има желязна крепост, триглаво куче пази вратата. Ела при мене — да оплакваме заедно съдбата си.
Но Церера не се съгласила. Тя се разделила с Хеката и тръгнала да търси пътя към Плутоновите владения.
Никой не можел да каже на отчаяната майка откъде се отива в подземното царство. Дълго се скитала тя и най-после се озовала пред двореца на елевзинския цар Целей. Там не я познали коя е. Царицата — Метанира — търсела жена да се грижи за малкия им син, който боледувал често, па тъкмо тогава му никнели и зъбки.
— Моля ти се — рекла тя на чужденката, — намери ми някоя жена да ми отгледа момчето.
— Аз мога и сама да го отгледам, защото съм имала дете — казала богинята, — но трябва да ми обещаеш едно нещо.
— Какво? — запитала Метанира.
— Никога да не ми се месиш в работата. Иначе детето ти ще загине — и то по твоя вина.
— Добре — казала царицата.
Церера сложила неугасимия факел в единия ъгъл на пруста и заживяла в двореца на цар Целей. Тя обикнала сина му Демофан като свое дете и почнала да се грижи за него, но не позволявала ни на царя, ни на царицата да й се месят. Детето скоро се поправило. Порасло, наедряло, станало весело и силно. Но никой не виждал, кога Церера го къпе и с какво го храни.
На Метанира много се искало да узнае как гледа непознатата бавачка сина й. Една нощ тя се скрила в стаята, дето спяла дойката с детето. В това време Церера не била там. Царицата видяла, че в огнището гори силен огън. Детето спяло спокойно и се усмихвало в съня си. Когато дървата прегорели и над жарта се натрупала пепел, дойката влязла в стаята, взела Демофан, целунала го, развила го и го изкъпала в миризлива вода, която била току-що донесла. После разбъркала жарта, изрила в нея дупка, сложила детето и го посипала с червени въглища, па излязла от стаята — да донесе още нещо.
През това време детето спяло дълбоко. Но Метанира се уплашила — да не би син й да изгори, та да стане на пепел. Тя писнала, хвърлила се към огнището и измъкнала детето от жаравата. Полусънното момче, стреснато от това, стиснало с ръчиците си няколко въглена, опарило се и почнало да плаче от болки. Но царицата с почуда забелязала, че по тялото му няма никаква следа от изгор[39] и се много зарадвала.
Церера чула писъка и влязла бързешком в стаята.
Като разбрала какво е станало, тя рекла с укор на царицата:
— Защо се месиш в работи, които нито знаеш, нито разбираш? Не ми ли обеща, че ще имаш пълно доверие в мене? Ако беше оставила да ти отгледам детето, както си знам, то не само щеше има свръхестествена сила, каквато имат полубоговете, и необикновен ум, с какъвто са надарени мъдреците, но щеше и безкрайно да живее, както живеят боговете и богините. Никой от смъртните не може да живее вечно, ако не е минал през огън. Ти попречи на Демофан да стане безсмъртен. Той може да бъде силен, но ще боледува и ще слабее, докле умре. Ти си виновна за това. Сбогом.
След тия думи богинята целунала детето, взела си факела и си отишла.
Додето живеела в двореца, Церера позабравила скръбта по дъщеря си, защото се грижела за Демофан. Но щом излязла, мъката притиснала отново сърцето й. Тя напразно молила много богове и богини да й помогнат: те се бояли от Плутон и никой не искал да се смразява с такъв опасен бог. Тогава Церера забранила на всички растения да растат, докле боговете не й върнат момичето.
Настъпили зли дни. Изсъхнало всичко: дървета, цветя, зеленчук, житни растения, трева. Колкото и да сеели хората, колкото и да била преди това плодородна почвата, нищо не пониквало: и градини, и лозя, и нивя, и пасбища — всичко се превърнало на пустиня. Изгладнели стада волове и овце вървели след Церера и жално мучали и блеели. Хората се молели на мощната богиня да се съжали над тях — да не измрат от глад.
Но Церера — толкова добра по-напред — била сега непреклонна.
— Молете се на другите богове да ви помогнат — казвала тя: — те се показаха жестоки към мене, не пожелаха да ми върнат дъщерята. Кълна се, че ако е съдено на земята да се раззелени отново — първата трева ще поникне под нозете на Прозерпина, когато тя се връща при мене.
Най-сетне, след много молби, както видели, че и хората, и животните ще измрат от глад, боговете пратили Хермес в пъкленото царство — да предума Плутон, та да пусне пленницата. С помощта на своите крилати сандали Хермес отишъл бързо в подземното царство. Той литнал над желязната стена, понесъл се над триглавото куче и скоро се озовал пред двореца. Плутоновите слуги познали пратеника на боговете по късото наметало, крилатите сандали, хвъркатата шапка и жезъла със змии. Отвели го веднага при царя.
В това време Прозерпина си играела с Плутотоновите съкровища. Но тая игра, колкото и да й била приятна, не можела да я утеши. Все си спомняла девойката за майка си, за росните поляни с миризливи теменуги, за русалките и морските нимфи. Шест месеца живеела вече тя в Плутоновото царство, а нищо не хапнала, нито пийнала там. Тъкмо през тоя ден, преди да дойде Хермес, Плутон я запитал не иска ли нещо да яде. Тъй я питал той всеки ден, защото знаел, че — ако хапне дори един залък в неговото царство — завинаги ще остане там.
Прозерпина усещала страшен глад. Тя рекла:
— Не съм свикнала на тукашните ястия. Искам плодове — друго не ми се яде.
Чак тогава Плутон разбрал, че е сгрешил. Той пратил слугата с една голяма кошница да набере круши, праскови и сливи, като избере най-хубавите, що има на земята.
Но Церера била вече забранила на растенията да растат. Хората били обрали и изяли всички овошки. Плутоновият пратеник се върнал само с един изсъхнал нар. Сложил го на златен поднос и го подал на момичето.
— По цялата земя няма друг плод, освен тоя — рекъл той.
Прозерпина отначало погледнала презрително изсъхналия нар, но после го захапала. Тъкмо в това време влязъл в стаята Хермес, който успял да измоли от Плутон да пусне момичето. Прозерпина хвърлила нара, но Плутоновият гост разбрал какво е станало.
Той побързал да каже:
— Прозерпино, подземният цар те пуща да дойдеш с мене: аз ще те отведа при майка ти.
Момичето се сбогувало с Плутон, Хермес го взел на ръце и го пренесъл над Цербер, който се хвърлял бясно нагоре и лаел с трите си глави, но не можел да стигне Хермес.
Когато напуснали подземното царство, под нозете на Прозерпина почнали да никнат треви и цветя. Скоро земята наоколо се раззеленила от край до край. Дървесата се покрили с буйна листовина[40], напъпили, зацъфтели. А Хермес казал на момичето, преди да се раздели с него:
— Що ти трябваше да хапваш от оня сух нар?
— Но аз не съм хапнала — рекла Прозерпина. — Аз само го захапах. Зърната са още в устата ми.
— Колко са те?
Прозерпина ги преброила: оказали се шест.
— Не са малко — рекъл с усмивка пратеникът на боговете. — Колкото зърна са, толкова месеци през годината ще трябва да прекарваш занапред в царството на Плутон. Половината година ще живееш при майка си, а другата половина ще бъдеш пленница на пъкления цар.
В това време факелът на Церера угаснал и тя разбрала, че дъщеря й се връща при нея.
Голяма била радостта на богинята, когато прегърнала обичната си дъщеря, след толкова дълга раздяла.
Но оттогава те трябвало всяка година да се разделят и цели шест месеца Прозерпина да бъде пленница на Плутон.
Имало едно време един цар, по име Мидас. Той бил много богат. Имал само една дъщеря — малко момиче. Мидас обичал само две неща на света: златото и дъщеря си. Цял ден и цяла нощ царят мислел все за едно: как да спечели повече жълтици. Той се оправдавал с това, че уж иска да остави на дъщеря си голямо богатство, та да я направи щастлива.
Той прекарвал цели дни в подземията, дето били заключени съкровищата му, броял жълтиците си, мерел златния пясък, вадел от големите ковчези дълги златни слитъци и ги слагал на везните — да види колко тежат. Но колкото и много да имал Мидас, все бил недоволен: искало му се да има много повече.
Веднъж, както седял и се наслаждавал на своите богатства, видял, че в подземието неочаквано се явява един непознат момък. Той бил усмихнат. От лицето му излизало сияние — толкова силно, че позлатявало всичко наоколо.
Мидас останал много зачуден: той помнел, че е заключил вратата, както правел винаги. Дошло му на ум, че лъчезарният момък ще да е някой от ония богове или богоподобни същества, които се притичат на помощ на людете и ги закрилят.
Непознатият изгледал Мидас, погледнал и съкровищата му, па рекъл:
— Царю Мидасе, ти си много богат. Едва ли има в цял свят толкова злато, колкото си натрупал ти в това подземие. Трябва да си много доволен.
— Не съм — отвърнал царят. — Знаеш ли с какъв труд съм събрал всичко това? При толкова грижи, мъки и старания, аз съм спечелил съвсем малко. Иска ми се — всичко, до което се допра, да се превърне на злато. Тогава ще бъда щастлив.
— Ами сигурен ли си, че не ще се разкайваш, ако ти се даде тая сила? Помисли си малко.
— Няма какво да мисля — казал Мидас; — тогава аз ще бъда напълно честит.
— Добре — издумал непознатият; — аз ще изпълня желанието ти. От утре заран до каквото и да се допреш, веднага ще става златно.
Момъкът се изгубил тъй неочаквано, както се бил вестил. Царят не спал цяла нощ. На сутринта, щом изгряло слънцето, той добил чудната дарба да превръща в злато всичко, до което се докосне. Златна станала покривката на леглото, завивката, възглавницата. Златно станало цялото легло, после — столът, масата, книгата, самите дрехи — когато царят посегнал да ги облече. Златна станала дори и носната кърпичка, подарена на Мидас от дъщеря му, когато царят я допрял до носа си.
Царят се израдвал много на всичко това: за няколко мига той имал толкова предмети от чисто злато, колкото не би спечелил след сума години труд. И понеже било още рано, той взел една книга да почете. Книгата, разбира се, станала отведнъж златна, но никакви букви не се виждали вече по нея. Мидас си сложил очилата, но и пак не видял нищо: сякаш имал капаци пред очите. Тогава чак той почнал да разбира неудобствата на чудния дар да преобразява всичко в злато: очилата се били превърнали на две златни, но непрозрачни колела.
За да се утеши, Мидас тръгнал по стаите на двореца да превръща на злато всичко, което види. Това не му стигнало. Той излязъл в градината. Цялата желязна решетка, щом се допрял до нея, станала златна. В градината били нацъфтели трендафили, които издавали чудна миризма. Мидас не пожалил ни хубавите им багри, ни благоуханието им: превърнал ги в твърди и мъртви златни цветя, като обходил цялата градина и се допрял до всички трендафили.
Дошло време за закуска. Царят бил огладнял. Той побързал да отиде в трапезарията. Дъщеря му не била още дошла. Той седнал да я чака. Дошло му на ум да я зарадва: хванал чашата, в която й сипвали мляко, и я превърнал на злато.
Момичето влязло плачешком.
— Защо плачеш, мило дете? — запитал бащата. — Що ти се е случило?
— Ах, татко — отвърнало детето хлипайки, — колко грозни са станали цветята! Поисках да ти набера и да ти направя китка, но видях, че всички трендафили са увехнали и пожълтели. Твърди са, бодат. А какви хубави бяха по-рано и колко приятно миришеха!
На Мидас станало мъчно, че е наскърбил дъщеря си.
— Мила дъще — рекъл той, — не плачи за такива дребни неща. Тая златна роза струва повече от сто прости трендафила, каквито растат по градините. Тя и след сто години ще си остане все такава, а онази ще увехне още утре.
Момичето се натъжило още повече, като видяло, че са му сложили златна чаша, вместо онази, от която пиело всяка сутрин: по нея нямало изписани дървета, къщички, птици и джуджета, а то обичало да ги гледа, когато си пие млякото.
Мидас си сипал кафе от кафеничето в чашката. И двете съдини станали златни, щом ги докоснал. Но колко неприятно му станало, когато усетил в устата си, след като сръбнал от чашката, не кафе, а няколко златни късчета!
— Ах! — извикал той в ужас.
— Какво ти е, татко? — запитала с учудване дъщеря му.
— Нищо, нищо няма, мое дете — отвърнал той. — Пий, че ще ти изстине млякото.
Царят взел от подноса една пържена рибка, но и тя станала отведнъж златна. Рибката била наистина много хубава: такова тънко изделие не би можал да направи и най-изкусният златар. Но — уви, — тая риба не била за ядене.
Взел Мидас после една баничка, но и тя станала на къс злато. Взел яйце — и то се озлатило[41]. Грабнал един горещ картоф и го лапнал бързо — дано успее да го изяде, преди да се превърне на злато, но горещият златен слитък го опарил толкова силно, че Мидас го изплюл, изпищял и подскочил на стола си от болка.
— Татко, мили ми татко — викнала дъщеря му, — какво ти стана? Изгори ли се?
— Ах, мило дете — изпъшкал Мидас: — какво ще стане с клетия ти баща?
За пръв път през живота си царят златолюбец разбрал, че богатството не прави човека щастлив. Как ще живее той без храна? Най-бедният работник, който има чаша вода и късче хляб, ще да е хиляди пъти по-честит от него, защото може поне да се нахрани.
Мидас седял и мълчал. Момичето го гледало и се силело[42] да отгатне какво му е. Най-после не се стърпяло — скочило на коленете му и го прегърнало нежно. Трогнат от тая обич, царят притиснал детето до сърцето си и го целунал по челото.
Но какво станало? Момичето се превърнало на златна статуя. Всички черти на лицето си останали същите: по тях била изписана нежност, обич, тревога и съчувствие. Ала статуята била мъртва като всяка статуя. Мидас почнал да си къса от отчаяние дрехите и да си скубе косата. Що да прави сега? Той бил готов да даде всичките си съкровища, само да може някой да съживи детето му. И ето че отведнъж се явил светлоликият непознат момък.
— Как си, цар Мидасе? — запитал го той. — Доволен ли си от своята необикновена дарба? Виждам, че всичко около тебе е станало златно. Навярно ще да си много щастлив.
— Не — отвърнал Мидас, — аз съм най-нещастният човек на света. Изгубих онова, което ми беше най-скъпо от всичко.
— Изглежда, че си поумнял — рекъл момъкът. — Най-сетне си разбрал, че златото не струва нищо пред храната, водата и още сума други добрини, които природата ни дава. Кажи ми, Мидасе: златото ли ти е по-мило или твоята дъщеря?
— О, моето мило дете! — викнал царят просълзен. — Цял свят бих дал, само да мога да го видя живо.
— Значи, ти не желаеш вече необикновения дар да превръщаш в злато всичко, до което се допреш?
— О, тоя дар ми е омразен.
— Добре тогава — рекъл непознатият; — върви в градината и се изкъпи в поточето. Вземи един кърчаг[43], напълни го с вода и полей с нея всичко, каквото искаш да отзлатиш. Ако направиш това с вяра, може би ще успееш да поправиш злото, което ти причини твоето златолюбие.
Като казал това, непознатият се изгубил. Цар Мидас грабнал един кърчаг и се затекъл към реката. Кърчагът станал в ръката му златен. Без дори и да се съблече, царят се хвърлил във водата, а после напълнил кърчага. Сърцето му забило радостно, като видял, че кърчагът станал отново глинен. Сторило му се, че и у него се е променило нещо: от гърдите му се смъкнала голяма тежест, станало му топло, сякаш сърцето му е било по-рано от метал, който се е стопил сега.
Мидас оттичал[44] право в двореца и почнал да полива златната статуя. Момичето оживяло, още след като го облели първите струи. Бузите му се отново зачервили. То почнало да киха.
— Стига, татко! — извикало детето — стига си ме поливал: измокри ми новите дрехи!
Цар Мидас не разказал на дъщеря си за онова, което се било случило: то му се виждало много глупаво, срам го било и да си спомня за него. Той само завел момичето в градината и за негова голяма радост щом полял трендафилите, те всички приели прежния си вид.
Само две неща напомняли на Мидас за неговия някогашен дар да превръща в злато всичко, до което се докосне: пясъкът в реката, до който се бил допрял, когато се къпел, станал златен, и косата на дъщеря му добила златист цвят. Но от това момичето станало още по-хубаво.
Царят остарял. Той обичал да гали внучетата си — децата на своята дъщеря, да ги слага на коленете си и да им разказва чудната, но истинска приказка за оня проклет дар, който имал преди години.
Една вечер, когато в бистрите струи на река Пирена се отразявали облаците, които позлатявало залязващото слънце, на брега се явил един момък по име Белерофон. Той идел отдалече. Носел великолепна юзда, украсена със скъпоценни камъни, със златни зъбалци[45].
На брега на реката стояли в това време старец, мъж на средна възраст, мома и момченце. Момата току-що била наточила вода от реката. Белерофон я помолил да му даде да се напие. Той бил толкова жаден, че изпил едва ли не целия кърчаг, плиснал останалата вода, напълнил отново кърчага и го дал на момата, като я запитал, как се казва реката.
— Пирена се казва, — отвърнала девойката. — Баба ми разказваше, че някога си имало една жена. Диана, богинята на лова, убила сина й със стрела. Нещастната жена плакала, плакала, докле се превърнала на поток.
— Благодаря — рекъл Белерофон. — Аз съм тръгнал нарочно да диря тая река.
Възрастният мъж, който бил довел крави на водопой, се загледал в юздата на момъка и го попитал:
— Отде ти е тая хубава юзда? Да не ти е избягал конят?
— Не е — отвърнал Белерофон. — Търся кон, не съм изгубил кон. Тръгнал съм да диря прочутия кон, наречен Пегас. Той е, както ще да сте чували, бял и крилат. Казват, че идвал тъдява: от тоя ручей пиел. Не сте ли го виждали? Кон, със сребристи крила, бял като сняг.
Мъжът отвърнал:
— Не само не съм го виждал, ами и не вярвам, че може да има крилати коне.
— Ти, старче, какво ще кажеш? — запитал Белерофон дядото.
— Не знам, синко, що да кажа. Слушал съм да разказват за Пегас, че живеел на връх планината Хеликон и летял леко и смело като орел. Не знаел ни юзда, ни седло. Трябва да е много хубаво да го види човек как се носи над облаците — и той бял като тях. Нощем, казват, той преспивал навръх Хеликон, а денем хвърчал по въздуха. Понякога се спущал и на̀земи[46], но много за малко. Някои го виждали как прерязва облаците и ту се скрива в тях, ту изплува отново. През време на буря и дъжд се мяркал — светъл и бял — всред черните облаци или се спущал като бляскава ивица от светлина на̀земи. Хора казват, че го били виждали, как слиза лете, когато е горещо, свива си крилата и тича — бърз, като вятър — по бърда и планини. Дори доскоро се приказваше, че идвал тук, да пие от Пирена бистра вода, каквато няма другаде, търкалял се по тревата и пасял млада детелина. Но аз, право да си кажа, не съм го виждал.
— А ти, хубавице — обърнал се момъкът към девойката, — не си ли го виждала?
Момата се изчервила и отвърнала:
— Веднъж го видях. Но той летеше много високо. Друг път го чух, че цвили. Пегас не цвили като другите коне: сякаш слушаш музика.
— Ами ти, момченце, що ще кажеш? — запитал Белерофон детето, което слушало внимателно всичко.
— Аз съм го виждал много пъти — отговорило момчето весело. — И вчера го видях. Когато идвам тук да събирам пъстри камъчета или да пускам корабчета по реката, виждам във водата отражението на крилатия кон. Той слиза понякога, но е много плашлив: мръдна ли се, и той хвръква.
От тоя ден Белерофон почнал често да се скита по бреговете на Пирена с надежда да улови крилатия кон. Затова носел постоянно юздата. Селяните го смятали за луд. Само онова момченце вървяло с него.
А защо се толкова искало на Белерофон да обуздае Пегас? В Азия върлувало едно страшно чудовище, наречено химера. Опашката му била като боа (змия удушвачка), тялото — като на змей, а главите — три: лъвска, козлешка и змийска — все големи. От трите уста на химерата излизал постоянно пламък и дим. Тя тичала като козел, хвърляла се като лъв и пълзяла като змия.
Това чудовище било страшно: то изгаряло гори, нивя с узряло жито, дори цели села — с къщите и стоборите им. Поглъщало живи хора и домашни животни, които изпичало в търбуха си, като в гореща пещ.
Както пътувал Белерофон, стигнал в ликийската държава, дето царувал Йобат. Юнакът му отишъл на гости. Царят му се оплакал от бедите, които причинява на населението химерата; ако не се наеме някой да я убие, тя щяла скоро да опустоши оная страна. Йобат, който бил слушал за големите подвизи на младия гостенин, го помолил — ако желае — да излезе на борба с чудовището.
— Добре — казал юнакът. — Но с химерата човек може да се бори, само ако има крилат кон. Ако успея да хвана и обуздая Пегас, мога да се надявам на победа.
Затова Белерофон отишъл в Гърция, след като се снабдил с вълшебна юзда. Тази юзда била такава, че — ако юнакът успее да я сложи на Пегас, конят щял да стане отведнъж кротък и послушен, каквито са питомните коне.
Всеки ден идвал юнакът край река Пирена, но крилатият кон все още не се явявал. Момчето, което придружавало Белерофон, го насърчавало всяка сутрин, като му казвало:
— Мили Белерофоне, струва ми се, че днес ще видим Пегас.
И един ден наистина го видели. Той летял, като грамадна бяла птица. Крилата му били сребристи, като на лебед, и много бляскави. Сърцето на Белерофон се разтупкало силно при тая гледка, но малко след това Пегас се скрил зад голям бял облак. Скоро обаче той пак се явил и се спуснал малко по-долу. Юнакът хванал момчето за ръка и се скрил с него в храстите.
Крилатият кон направил няколко кръга над реката, все по-ниско и по-ниско, и най-после слязъл на брега. Той се напил, сетне се окъпал, хапнал малко детелина, па почнал да се търкаля по ливадата край реката. По едно време дори се изтегнал и задрямал.
Белерофон и момчето го гледали със затаен дъх. Но ето че Пегас станал, почнал да си протяга нозете и да подскача. Той се готвел да отлети. Тогава юнакът го извардил, изскочил иззад храстите, промъкнал се зад него и му се яхнал на гърба.
Крилатият кон усетил за пръв път през живота си ездач. Той побеснял от досада и яд. Почнал да подскача във въздуха много нависоко, да се хвърля лудо насам-натам, да рита, да се обръща надолу с главата си. Опитвал се дори да си извие врата и да захапе своя ездач. Но Белерофон бил опитен в укротяване на коне. Той успял да издебне мига, когато било най-лесно да сложи юздата на Пегас. Изведнъж конят станал мирен и послушен, като че ли цял живот е бил язден. Хубавите му очи се налели със сълзи. Той погледнал юнака с дълбока скръб. Белерофон го погалил няколко пъти. Конят се развеселил.
През това време те били стигнали до върха на Хеликон. Там юнакът слязъл, но не изпуснал юздата из ръцете си. След като конят си отпочинал, Белерофон го яхнал и почнал да го разиграва. Тъй прекарали те няколко дена на планината, докле конят привикне да слуша заповедите на своя господар.
Тогава юнакът си облякъл бронята — препасъл си меча, взел си щита и яхнал крилатия кон. Те полетели към ликийските планини. Скоро Белерофон стигнал високите върхове и дълбоките теснини, където се говорело, че се крие химерата. Наоколо се чернеели изгорели нивя, опожарени села и останки от човешки заселища, опустошени от чудовището. Долу било тъмно: в долините и пещерите не се виждало нищо. Само три стълба от задушлив дим се издигали над планинските висини. Белерофон видял, че те излизат от една пещера. Той мушнал коня и го насочил натам. В това време чудовището спяло. Но то спяло само с двете си глави — лъвската и козлешката; змийската била будна и дъвчела останки от агне.
Чудовището усетило коня и човека. То се пробудило, подигнало си и трите глави и почнало да бълва огън и дим. Главите се подали из пещерата и загледали наоколо да видят къде са враговете. Химерата се измъкнала из своето скривалище, изправила се на опашката си и се приготвила за борба. Огромни снопове от искри, пламъци и задушлив дим полетели към Пегас и Белерофон.
Юнакът погалил своя кон, който — не свикнал да диша такъв отвратителен въздух, — полетял нагоре.
— Хайде сега, приятелю, да нападнем това грозно и страшно чудовище — рекъл юнакът на коня. — Или ще победим и ще отървем света от него, или ти сам ще се върнеш на Хеликон.
Като чул тия думи, конят зацвилил, обърнал се и като стрела се спуснал право към химерата. Трите глави съскали, ревели и бълвали пламъци. Белерофон замахнал бързо и нанесъл силен удар. В тоя миг Пегас, опърлен малко от огньовете, подскочил и се вдигнал високо към небето — да си отдъхне. Но Белерофон видял, че е отсякъл козловата глава.
— Хайде, приятелю, още веднъж — рекъл юнакът на коня.
Пегас полетял отново към химерата, като направил голям кръг във въздуха. При втория удар паднала лъвската глава. Но химерата успяла да одраска дълбоко Белерофон по рамото, като му разкъсала бронята. Тя закачила и лявото крило на коня.
Сега всичката сила на чудовището се събрала в змийската глава. Химерата побесняла от ярост и злоба. Цял ураган от пламъци и дим извирал от устата й и се издигал много нависоко. Чудовището надавало такъв рев и писък и тъй силно се извивало, че цялата земя треперела под него.
След като конят и юнакът се отморили, те нападнали за трети път химерата. Но тоя път Белерофон не се хвърлил към него отстрана, ами го нападнал право срещу лицето. Химерата била настръхнала: тя чакала своите врагове, изправена на опашката си, цяла във въздуха. Змийската глава се била разтворила толкова на широко, че можела да глътне и коня, и ездача. Тя ги посрещнала и обвила с огромен сив облак, който миришел на сяра; пламъците опърлили крилата на коня и косата на ездача.
А когато Пегас се приближил до чудовището, то изведнъж направило отчаян скок, впило си ноктите в бедрата на коня, обвило го със силните си лапи, опасало го няколко пъти с яките си мишци и увиснало на него. Но конят не се уплашил. Той полетял нагоре, издигнал се високо над планини и облаци. Химерата не се пуснала. Белерофон се озовал лице с лице към нея. Само благодарение на своя щит, той успял да се спаси от страшните й пламъци. Той погледнал иззад щита чудовището: очите на химерата били пълни с ярост.
Пегас продължавал да лети. Чудовището, загледано втренчено в ездача, извивало шията си насам-натам, за да го ухапе. По едно време си извило врата над главата на Белерофон: още малко — и щяло да го налапа. Но тъкмо в тоя миг гърдите на химерата се показали — и Белерофон забил в тях меча си чак до дръжката.
Членовете на чудовището се изопнали от болка, освободили Пегас и химерата се стоварила като тежък труп от облаците долу. Огънят в търбуха й не угаснал, а се разпалил още повече и изгорил безобразния труп.
След победата, Белерофон прегърнал Пегас и му рекъл:
— Хайде сега, приятелю, да отидем при река Пирена.
Конят се понесъл като светкавица към реката.
Там ги чакало момченцето, което идвало всеки ден да види не се ли е върнал приятелят му. Юнакът му разказал за страшната борба с химерата и момчето тъй добре запомнило целия разказ, че — като порасло, — възпяло в звучни стихове победата на Белерофон над страшната и зла химера.
А конят се окъпал във водата на Пирена и раните му зарасли. След това юнакът го яхнал, сбогувал се с момчето и отлетял при цар Йобат — да му съобщи радостната вест, че е убил чудовището.
Имало едно време градина, дето растяла златна ябълка. Мнозина се съмнявали, че съществува ябълково дърво със златни ябълки. Те по слух знаяли за тях, но никой ги не бил виждал с очите си. Децата, като слушали за това необикновено ябълково дърво, решавали, когато пораснат, да тръгнат да дирят златните ябълки. Много момци загинали от желание да се прославят: ябълковото дърво се пазело от змей със сто глави. Когато петдесетте му глави спели, другите петдесет били нащрек.
В онова време живеел един голям юнак.
Още от детинство той постоянно жадувал за подвизи. Той скитал из Италия. В ръцете си държал огромна тояга и голям лък, а през рамо носел стрелника[47] си. Облечен бил с лъвска кожа (той сам бил убил тоя силен лъв). Юнакът бил кротък и любезен, горд и много силен. Из пътя той постоянно разпитвал за знаменитата градина, но нищо не можел да узнае за нея.
Най-сетне срещнал няколко хубави млади девойки. Те седели на брега на една река и виели венци. Юнакът ги попитал:
— Не можете ли ми показа пътя към градината на Хесперидите?
Девойките се били уморили да вият венци. Пръстите им били надарени с дарба, която придавала преснота, блясък и силна миризма на цветята. Те изпуснали всичките си цветя и загледали с почуда непознатия човек.
— Градината на Хесперидите ли? — извикала една от девойките. — А ние мислехме, че на хората е омръзнало да дирят тая градина. Защо ти е?
— Моят братовчед, царят, ми поръча да му откъсна три златни ябълки.
— Повечето хора отиват да дирят тия ябълки — казала друга хубавица, — за себе си. — Та мигар ти толкова обичаш братовчеда си?
— Той често се е отнасял жестоко и несправедливо с мене, но аз съм длъжен да му се покорявам.
— А знаеш ли — попитала първата хубавица, — че ябълковото дърво се пази от змей със сто глави?
— Да, знам — спокойно отговорил юнакът. — Но аз още от детинство съм привикнал да срещам змейове и чудовища.
И той седнал при тях и им разказал целия си живот. Когато го приспивали като дете, люлеейки го на бронзов щит, две големи змии допълзели до него и разтворили уста да го погълнат. Но той ги стиснал за шиите и ги удушил. Когато пораснал, той убил един лъв, едва ли не толкова едър, колкото оня, с чиято кожа бил облечен. Сетне победил деветглавата хидра (ламя).
— Но хесперидският змей има сто глави — казали хубавиците.
— Какво от това? По-лесно е за човека да се разправи с два змея, отколкото с една хидра. На нея вместо всяка отсечена глава израстваха по две. Освен това, едната й глава все не умираше. Тя дълго време след като я отсякох, хапеше; трябваше да я натисна и забода в земята с един остър камък.
Хубавиците донесли хляб и грозде. Те нагостили разказвача. А той им разказал още как цяла година гонил една пъргава сърна и най-сетне я хванал жива; как няколко години след това се бил с едно чудновато племе — всеки от това племе бил половина човек и половина кон. Той избавил людете от това зло племе. Сетне им разказал как избил с лъка си едри чудовищни птици, как убил един див бик, как укротил диви коне и победил Иполита, царица на войнствените амазонки. Омагьосания пояс на тая царица той подарил на братовчедка си — дъщерята на царя.
Най-хубавата девойка го попитала не е ли бил тоя пояс на Венера, — поясът що надарява с хубост оногова, който го носи?
— Не. Някога той е служил за пояс на Марс; той придава на оногова, който го носи, храброст и безстрашие.
После им разказал за чудноватото и ужасно чудовище Херион. То било човек с шест крака; по стъпките му би можело да се помисли, че са минали трима души, а не един, юнакът се преборил с него и го надвил. С това приключение той завършил разказа за своите подвизи и скромно прибавил:
— Може да сте чували за мене. Аз се казвам Херкулес!
— Така си мислехме — казали хубавиците: — за тебе говори цял свят. Сега вече не се чудим, че си тръгнал да дириш градината на Хесперидите. Сестрици, нека окичим с венци главата на юнака.
Те отрупали с венци челото и мощните му рамене, та дори и лъвската кожа не се виждала. Взели тежката му тояга и я покрили цяла с миризливи цветя. Сетне се хванали на хоро около Херкулес, играли и възпявали славните му подвизи.
Но Херкулес помнел, че му предстои още един подвиг, в сравнение с който всичко друго му се виждало дребно. Той запитал момите:
— Хубавици, къде се намира градината на Хесперидите?
— Нима искаш да си вървиш? — се развикали те. — Ти си извършил толкова подвизи, целия си живот си прекарал в трудове, — мигар няма да си починеш край тая река?
Херкулес поклатил глава.
— Време е да тръгвам.
— Щом е така, ще ти покажем пътя, по който трябва да вървиш. Тръгни оттук и върви все направо, докле стигнеш морския бряг. Там ще видиш един старец. Запитай го да ти каже де са златните ябълки.
— За какъв старец говорите?
— За морския цар. Той има петдесет дъщери; те са хубавици, но много опасни и лукави; имат зелени коси и рибени опашки. Поговори със стареца. Градината на Хесперидите се намира на един остров и старецът често отива там.
Херкулес поблагодарил за гостоприемството и потеглил на път.
Една от хубавиците извикала след него:
— Когато хванеш стареца, дръж го здраво! Не го пускай и всичко ще узнаеш от него.
Херкулес вървял и минавал планини, долища, непроходими гори. Понякога той замахвал с тоягата си и с един удар повалял стогодишни дъбови дървета. Най-сетне се чул плясъкът на морските вълни. Херкулес ускорил вървежа си. Той видял едно заливче. Вълните се разбивали о брега и образували около него бял пенест венец. От едната страна на заливчето се издигало стръмно бърдо, обрасло с цветя и зелена трева и напъстрено с миризливи храсти. Херкулес видял един човек, който спял. Той не приличал толкова на старец, колкото на водно чудовище. Краката му и ръцете му били покрити с люспи; между пръстите му имало ципа, дългата ми въззелена брада приличала на водорасло. Такъв бил Морският цар.
Херкулес го хванал за единия крак и за едната ръка.
Старецът още не успял да се събуди, и Херкулес го запитал гръмогласно как да отиде в градината на Хесперидите.
Морският цар подскочил, като ужилен. Но колко се зачудил Херкулес, когато видял, че държи в ръцете си краката на една сърна? Той не я изпуснал; скоро сърната изчезнала; на нейно място се появила морска птица. Херкулес я държал за крака и за крилото. Птицата пърполела и пищяла. Но и тя не могла да се изтръгне из ръцете му, а се превърнала на голямо куче с три глави. Кучето лаело, ръмжало и се извивало да ухапе по ръцете Херкулес. Но юнакът го държал здраво и ето че вместо куче, се явил шестокракият Херион. Той ритал с петте си свободни крака и се стараел да си измъкне и шестия, но юнакът го стиснал яко. После и Херион изчезнал. Заменила го грамадна змия, също като ония, които Херкулес бил удушил в люлката си, само че тая змия била сто пъти по-голяма. Тя се извивала, увивала се около шията и тялото на юнака, махала опашката си и разтваряла ужасната си уста, като че ли иска да го глътне. Но Херкулес не се уплашил. Той толкова силно стиснал чудовището в ръцете си, че то засъскало от болка.
Старецът можел да се превръща на каквото си иска. Той гледал да уплаши Херкулес и да се изскубне от ръцете му.
Но Херкулес все по-силно и по-силно стискал чудовището и все повече усилвал мъките му. Най-сетне се явили отново люспите, въззелената брада и ципата, и чудовището взело прежния си изглед.
— Какво искаш от мене? — запитало то, едва поемайки дъха си. — Защо ме стискаш толкова силно? Пусни ме!
— Аз съм Херкулес — викнал юнакът и гръмовитият му глас се разнесъл надалеко по морето. — Няма да те пусна, додето ми не кажеш как да отида в градината на Хесперидите.
Старецът видял, че го не чака добро. Той бил скитал из моретата, бил чувал за подвизите, с които се славел Херкулес по цял свят. Знаел, че юнакът няма да отстъпи от думата си.
Най-после се обърнал и казал:
— Върви все по този път, додето стигнеш до един огромен великан. На раменете му се крепи небето. Само той може да ти каже как да отидеш в градината на Хесперидите.
Херкулес поблагодарил на стареца и продължил пътя си. Много приключения му се случили из пътя.
Той срещнал един великан, надарен с дарбата да черпи сила от земята. Наричал се Антей. Не било лесно човек да се бори с него. Щом го повалиш на земята, той ставал десет пъти по-силен, отколкото е бил преди това. Колкото по-често Херкулес повалял Антей на земята, толкова по-силен ставал исполинът. Оставало само едно средство: да вдигне Антей във въздуха и да го държи там, докле изгуби всичките си сили и умре. Тъй и постъпил Херкулес.
След това юнакът бил пленен от египтяните.
Готвели се да го посекат, но той строшил оковите си и убил царя. Сетне преминал през африканските пустини и се озовал при бреговете на Великия Океан.
Пред него бучели вълните. Той се вгледал и видял на небосклона нещо огромно, което блещело като слънце. То било грамадна златна или бронзова чаша. Вълните я повдигали, подхвърляли я, заобикаляли я с пяна, но тя плувала все по-наблизо и по-наблизо към брега.
Херкулес си помислил: „Много великани съм виждал, но нито един не е пил вино с такава грамадна чаша.“
И наистина, чашата била много голяма. Тя била десет пъти по-голяма от воденичен камък. И тая грамадна чаша, цяла от метал, плувала по запенените вълни, като най-леката желъдова черупка. Тя доплувала до брега близо до Херкулес.
Юнакът се сетил какво да направи. Той скочил в чашата, постлал на дъното й лъвската кожа, разположил се и заплувал по океана. Вълните се разбивали о голямата златна чаша и тя звънтяла приятно. Нежното люлеене приспало юнака.
Дълго време спал Херкулес. Внезапно чашата се ударила о една скала и зазвънтяла по-силно от камбана. Херкулес се събудил и почнал да се озърта наоколо. Той видял, че плува към някакъв остров. На тоя остров юнакът видял такова нещо, каквото не бил виждал преди това, макар че много чудеса бил видял през живота си. Видял един великан, но какъв великан! Голям колкото планина. Облаците го опасвали, къдрели се като брада и коса около лицето му и му пречели да види Херкулес. Но най-чудно било това, че на главата и на раменете му се крепяло небето.
Чашата доплувала до брега. В това време вятър разпръснал облаците и Херкулес можал да разгледа лицето на великана. То било голямо колкото езеро, носят му бил като вълнолом, а устата — като пещера. По челото на исполина имало дълбоки бръчки; той бил навъсен и сънлив, като че ли му се не ще да живее.
Тоя исполин стоял там от много години. Дървета расли, падали и гниели пред неговите очи. Между пръстите на краката му били порасли седемстотин годишни дъбове. Той навел очите си и видял Херкулес. Гласът му прогърмял като гръмотевица в облаците:
— Кой и какъв си ти? Откъде си дошъл в тая малка чашка?
Чул се отговор:
— Аз съм Херкулес. Диря градината на Хесперидите.
Великанът прихнал да се смее, па сетне изревал:
— О-хо-хо! И таз хубава! Добро нещо си намислил.
— Та защо да е лошо? — попитал, Херкулес. — Да не мислиш, че се боя от стоглавия змей?
Но в това време гъсти облаци опасали великана, повдигнала се страшна вихрушка, гръмотевици и светкавици затрещели. В тъмнината се виждали само огромните крака на исполина, главата му се сливала с гръмотевиците и се губела нагоре.
Бурята бързо настъпила и също бързо преминала. Отново се провидяло синьото небе и слънчевите лъчи осветили дигнатите нагоре ръце и огромните рамене на великана.
Той видял, че Херкулес все още стои там, и му викнал:
— А пък аз съм Атлас, най-големият великан на света. Аз крепя на раменете си небето.
— Виждам това — казал Херкулес; — а пък аз искам да зная кой път води към градината на Хесперидите. Не можеш ли ми го показа?
— А защо ти е тая градина?
— Искам да откъсна три златни ябълки и да ги занеса на братовчеда си, царя.
— Само аз мога да влизам в градината на Хесперидите и да късам златни ябълки. Бих ти донесъл три златни ябълки, но не мога да оставя небето.
— А не бива ли пък за малко да го закрепиш на планината?
Атлас поклатил глава и казал:
— Планините са ниски. Ако ти обаче се покачиш на близката планина, твоето чело ще се приравни с моето. Не би ли подържал за една минутка небето, додето отида да ти откъсна ябълки? Ти ми се виждаш доста силен.
Херкулес бил много силен и никой друг, освен него, не би можал да се нагърби с тая мъчна работа. Но тя и нему се видяла доста тежка, та той за пръв път през живота си се поколебал и попитал:
— А небето много ли е тежко?
— Не е твърде — казал Атлас и размърдал раменете си; — отначало ще ти се види дори доста леко. Чак след като го подържиш няколко години, ще усетиш малко умора.
— А дълго време ли ще се бавиш с ябълките?
— Не, не, с всяка крачка аз извървявам от триста до четиристотин километра: раменете ти няма да се уморят.
— Тогава ще се покатеря на планината и ще те сменя за малко.
Херкулес имал благородна душа. Той се радвал, че великанът ще може да се поразходи. Освен това той се и гордеел, че поне за малко ще подържи небето и с това ще услужи на целия свят.
Това му се видяло по-добро, отколкото да победи стоглавия змей. Без много да му мисли, той взел от великана небето и го сложил на раменете си.
Атлас се протегнал, разкършил изморените си членове, измъкнал краката си от гората, а сетне започнал да скача от радост, че се е озовал на свобода; под неговите скокове земята треперела, а екът надалеко разнасял веселите му викове и смеха му. Наскачал се Атлас до насита и закрачил из морето. Той направил крачка от четиристотин километра и водата едва му стигнала до глезените, направил втора крачка, морето стигнало до коленете му, направил трета — водата стигнала до кръста му. Това било най-дълбокото място в океана.
Херкулес гледал след него. Великанът му се виждал като грамадна планина на небосклона. Най-сетне изчезнал.
Тогава юнакът започнал да се безпокои: ами ако оня се удави, или загине в борбата със стоглавия змей и се не върне вече? Какво ще прави тогава? Та мигар през целия си живот ще трябва да крепи небето?
Така размишлявал той, а небето ставало все по-тежко и по-тежко.
— Право да си кажа, жално ми е за великана — си мислел Херкулес. — Щом аз за десет минути се уморих, какво ли ще да е било нему, когато е трябвало хиляди години да държи небето?
На Херкулес не било лесно. Па освен това все повече и повече го обхващал страх, че великанът няма да се върне… Той разглеждал целия свят и си мислел, че много по-добре би било за него да бъде прост овчар и да пасе овце в подножието на планината, отколкото да се намира на нейния връх и да чувствува на раменете си тежестта на цялото небе. Страшно му било и да си помисли какво би станало със света, ако той не стои съвсем неподвижно или ако не запази равновесие. Тогава може би слънцето ще се измести, а звездите ще изпопадат по главите на хората. Какъв срам би било за Херкулес, ако поради неговата некадърност, небето се разпукне и се случат някакви нещастия?
Много време се изминало, откак Херкулес заместил великана; най-сетне той видял, че на небосклона се появил грамаден облак, който бързо се приближавал към него: този облак бил Атлас. Великанът прострял ръката си, а в нея имало три великолепни златни ябълки, увиснали на клончета и големи колкото тикви.
— Колко се радвам, че се завърна — викнал Херкулес. — Добре че си откъснал златните ябълки!
— Разбира се, аз избрах най-едрите. Ах, колко е хубава градината на Хесперидите! А стоглавият змей! Колко беше смешен, като мислеше да ме надвие. Жалко е, че не беше и ти там!
— Ех, нищо — казал Херкулес. — Затова пък ти си се поразходил и си свършил работата не по-зле от мене. От сърце ти благодаря. А сега те моля да ме освободиш, защото пътят ми е дълъг, па и царят ме чака с нетърпение.
— Ба, недей бърза, приятелю! — казал Атлас, като подхвърлял ябълките на шест-седем километра нагоре и ги ловял като топки. — Аз много по-бързо от тебе ще занеса ябълките на царя. Право да си кажа, не ми се иска отново да крепя на раменете си небето.
Херкулес, като чул тия думи, от яд си разтърсил раменете тъй, че няколко звезди паднали от небето.
— Какво правиш ти? — викнал Атлас и прихнал да се смее. — Аз през петстотин века не съм изтърсил толкова звезди, колкото ти само за една минута. Като постоиш като мене, и ти ще се научиш на търпение!
— Та да не би да мислиш да ме оставиш тука вечно? — прогърмял гласът на Херкулес.
И той намислил една хитрост. Престорил се на спокоен и казал на Атлас:
— Подръж само за минутка небето, да си направя възглавничка от лъвската кожа. Ужасно ми е горещо, па и кожата ми пречи.
— Добре, добре — казал великанът. — Ще поддържа небето, но не повече от пет минути.
Великанът бил прост и глупав. Той захвърлил златните ябълки и отново нарамил небето. Херкулес взел ябълките и се отдалечил, сякаш и не чува, че великанът го вика с гръмовития си глас.
Нови дървета порасли между краката на Атлас и го заобиколили с гъста гора; и отново между пръстите на краката му се издигнали седемстотин годишни дъбове.
Великанът и сега още стои на същото място и държи небето; всъщност то не е великан, а огромна планина, която се нарича Атлас. Когато бурята забеснува[48] над нейния връх, всички казват, че великанът с гръмовит глас вика Херкулес да го отмени.
Царят на Йолкос бил свален от престола, а син му Язон се възпитавал от един чудноват учен човек, от рода на кентаврите: нито човек, нито животно. Тялото и краката му били конски, а раменете и главата му — човешки. Той живеел в колиба и се наричал Хирон. Макар че бил доста чудноват наглед, Хирон минавал за отличен учител. Знаменитите му ученици служели за доказателство на неговата ученост, а негови ученици били Херкулес, Ахил, Филоктет, знаменитият лекар Ескулап и др. Изкусният Хирон учел учениците си да свирят на арфа, да лекуват болни, да си служат сръчно с меча и с щита и им преподавал всички тогавашни науки.
Язон бил на четири месеца, когато го поверили на Хирон. Той живял с него в колибата му, додето порасне. Момчето се научило да свири отлично на арфа, сръчно си служело с оръжието, знаело тревите и лековитите им свойства, па било и отличен ездач. Язон станал борец, силен и с висок ръст. Той решил да дири щастие по света и дори не се посъветвал за това с учителя си. Той знаел царския си произход; баща му, цар Езон, бил свален от престола от някой си Пелиас. Пелиас щял да убие и Язон, ако не го били тайно отвели на кентавъра, който го скрил в колибата си.
Язон решил да накаже изменника Пелиас и да вземе престола.
Той се въоръжил с две копия, наметнал на ръката си една леопардова кожа, за да се пази от дъжд, и тръгнал на път. Светлорусата му къдрава коса се развявала от вятъра, а краката му били обути в бащините му везани сандали, със златни ремъци. Децата и жените го гледали от прозорците и вратите и се чудели накъде пътува този хубав момъкът с леопардова кожа и златни сандали, какъв подвиг мисли да извърши и защо се е въоръжил с две копия.
Вървял, що вървял, ето че стигнал до един бързотечен и запенен поток. През летните пекове този поток не бил голям, но във време на дъждове и когато се топели снеговете на Олимп той се разливал и препълвал цялото си корито. Вълните шумно бучели и отнасяли клони, стъбла, изтръгнати от корен дървета и цели стада овци и крави, задигнати от мощната буря. Клоните и стъблата се закачали за скалите, които стърчали всред потока. Колкото и да бил смел Язон, не се решавал да прегази буйния поток.
Реката не можела нито да се преброди, нито да се преплува, а за лодка не бивало и да се мисли: тя скоро би се разбила на късчета.
Додето се двоумял, Язон видял една стара жена, облечена в дрипи, с тояжка в ръка. На края на тояжката й имало изрязана глава на кукувица. Бабичката била изнемощяла от старост и отслабнала, но очите й били големи и хубави, по цвят като очи на вол. Язон не можел да им се нагледа. Старата жена държала нар.
Тя попитала момъка:
— Накъде отиваш, Язоне?
Големите кестеняви очи на бабата виждали всичко и знаели и миналото и бъдещото. До нея гордо се приближил един паун и застанал при нея. Язон внимателно се вгледал в старата жена и казал:
— Отивам в Йолкос, за да сваля от престола на баща си злия цар Пелиас и да заема неговото място.
Старата жена заговорила с разтреперан глас:
— Не бързай! Бъди тъй добър, че ме пренеси отвъд потока. Ние с пауна имаме много важна работа на отсрещния бряг.
Язон отговорил:
— Вашата работа, бабо, не ще да е толкова важна, колкото е моята. Ти сама виждаш, колко е буен потокът; доста е да стъпя на криво, да се подхлъзна, и той ще отнесе и мене и тебе — като тия пречупени дървета. На драга воля бих ти услужил, но не се надявам на силите си.
Старата жена му казала с присмех:
— Ти не ще можеш отне престола от цар Пелиас. Щом не искаш да помогнеш на една слаба престаряла жена, как ще управляваш царство? Царят, преди всичко, трябва да защищава слабите и нещастните. Ако не ме пренесеш, аз ще се опитам сама да прегазя потока.
И бабата почнала да опитва къде да стъпи, като натопила тояжката си във водата. Язон се засрамил. Хирон му бил казвал, че винаги трябва да защищава слабите, че всяка млада жена трябва да бъде негова сестра, а всяка стара — негова майка. Язон си спомнил за тия наставления, паднал на колене и помолил почтената бабичка да се облегне на него.
— Колкото и да е трудно да се мине потока, аз ще се постарая да те пренеса. Ако загинем, ще загинем заедно.
— Не бой се, Язоне! Ще минем — рекла бабата обгърнала с ръце шията на Язон, и той смело нагазил с нея потока.
Паунът кацнал на гърба на господарката си. Язон се подпирал на двете си копия и с тях опитвал дъното, камъните и скалите, по които минавал. Минаването било много трудно, вълните лесно можели да свалят във водата юнака и бабата — и потокът да ги понесе, заедно с клоните и със стадата овци и крави. Сякаш стръмните скали на Олимп и снежните преспи се сливали с вълните, клокотели[49] и бясно се спускали върху смелия момък, който бил решил да се бори с тях. Язон стигнал до средата на потока. Внезапно едно грамадно стъбло се откъснало от една скала и се понесло направо към юнака. То протягало клоните си като стотици ръце на великан. За щастие, бурята го отнесла край Язон. След малко кракът на момъка се заклещил между две скали. Той с голям труд извадил крака си, но сандалът със златните връзки останал между камъните.
Момъкът извикал.
— Какво се случи? — попитала бабата.
— Изгубих си единия сандал. Когато отида в двореца на цар Пелиас, единият ми крак ще бъде обут в сандал със златни връзки, а другият — бос.
— Не скърби! Това е на добро. Аз много се радвам, че за тебе се грижи говорещият дъб.
Язон нямал време да разпитва какво е казал, говорещият дъб. Но думите на спътницата му го въодушевили: той за пръв път през живота си чувствувал такава сила и могъщество. При всяка крачка у него бликвали нови сили. А вълните все повече бучели. Но той достигнал най-сетне благополучно до другия бряг, свалил от рамената си бабичката с пауна, и отново с отчаяние изгледал изутия си крак; на глезена му се бил закачил само един къс от златния ремък.
— Ти скоро ще имаш по-хубави сандали от тия — казала старата жена и изгледала Язон с големите си добри очи. — Само гледай, щото Пелиас да забележи изутия ти крак; той ще побледнее от страх: ще видиш. Ето, този е пътят ти. Върви, мили Язоне. Добър ти път. Когато станеш цар, спомни си за старата жена, която си пренесъл през потока.
Тя му се усмихнала на прощаване и си тръгнала.
Тая бабичка била богинята Хера. Затова очите й блестели със силна светлина, и тя се показала на Язон величествена като същинска царица. Паунът скочил от рамото й и с важност тръгнал след нея, като си разперил опашката, сякаш иска да се похвали пред спасителя на господарката си.
Язон тръгнал по пътя. Дълго време вървял той и най-сетне стигнал в един град, който се намирал в полите на една планина на морския бряг. Множество хора — мъже, жени и деца — пременени се готвели за някакъв празник. Язон попитал, кой е този град и какъв празник празнуват.
— Този град е Йолкос — му казал един човек, — а ние сме поданици на цар Пелиас. Царят ни е събрал да гледаме как ще принесе в жертва на Нептун черен бик. Казват, че Нептун бил негов баща. Ето, царят е там, дето димът се издига на стълп.
Човекът, както говорел, все изглеждал пътника и се чудел: на рамената му леопардова кожа, в двете му ръце по копие, а единият му крак изут.
— Погледни — казал той на съседа си, — той има само един сандал!
И всички започнали да го гледат и да си шепнат:
— Един сандал, един сандал! Човекът с единия сандал! Ето най-сетне и той дойде. Отде иде и що ще направи? Какво ще каже царят?
На Язон станало стеснително. Множеството се разстъпвало пред него и той все вървял, докле дошъл до онова място, дето димяла жертвата на Пелиас. Множеството се чудело на момъка с изут крак и шепнело след него.
Царят, както бил вдигнал ножа над черния бик, сърдито се обърнал към Язон. Народът се натрупал около жертвата, а Язон се спрял тъкмо срещу разгневения Пелиас.
— Кой си ти? — страхотно извикал царят. — Дръзки човече, как смееш да смущаваш народа, когато принасям жертва на баща си Нептун?
— Царю честити, аз не съм виновен. Поданиците ти се гаврят с мене, защото случайно съм си изгубил единия сандал.
Царят погледнал краката на тайнствения гост и избъбрил:
— Ето човекът с единия сандал. Какво да го правя?
Той още по-здраво стиснал ножа, като че ли иска да заколи Язон, вместо бика. Народът подхванал думите на царя и най-напред се чул шепот, а сетне — силен вик:
— Човекът с единия сандал е дошъл! Ето, как са сбъдна предсказанието!
И наистина, отдавна Додонският говорещ дъб бил казал на Пелиас, че ще му отнеме престола човек с един сандал. Царят заповядал никой да се не явява пред него без сандали на двата крака. През цялото си царуване царят не бил изпитвал такова вълнение и страх, както когато видял изутия крак на Язон. Но той скоро се съвзел, защото бил смел и решителен, и започнал да измисля начин да погуби пътника с единия сандал. Той казал учтиво на Язон:
— Добре дошъл, добри юначе! Ти трябва да идеш от далеко, защото у нас не носят леопардови кожи. Кажи ми как се наричаш и де си се възпитавал?
— Наричам се Язон. Отраснал съм в колибата на кентавъра Хирон. Той ме е възпитавал, научил ме е да свиря на арфа, да яздя, да лекувам рани и изкусно да си служа с оръжие.
— Чувал съм за Хирон — казал царят; — казват, че бил отличен учител, образован и мъдър човек. Знам, че той е умна глава, при всичко че тялото му е конско. Твърде ми е приятно, че виждам неговия ученик. Докажи ми, че си се ползувал от уроците му, — отговори ми на едно просто запитване.
— Не се хваля с дълбоки знания — казал Язон, — но питай ме каквото искаш; ще отговоря, колкото умея.
— Какво би направил, доблестни Язоне, ако знаеш, че има на света човек, който иска да те погуби? Ако този човек се намери в ръцете ти какво ще го направиш?
Язон видял, че Пелиас се е сетил за плановете му и хитро го запитва. Откровеният и простодушен момък решил да каже самата истина. Щом царят го пита и той е решил да отговаря, трябва да му каже направо, какво би направил на най-злия си враг, ако му паднеше в ръцете.
Той помислил една минута и мъжествено отговорил:
— Бих го изпратил да ми донесе Златното руно. А тая работа била най-трудната и най-гибелната от всички. Златното руно се намирало далеко зад моретата. Ако някой смел човек тръгнеше да го дири, той не би се завърнал, за да разкаже всички затруднения и приключения, които са го сполетели из пътя.
Очите на Пелиаса запламтели.
— Много добре — казал. — Върви тогава и ми донеси Златното руно.
Язон спокойно отговорил:
— Добре. Но ако се завърна със Златното руно, ще трябва да ми отстъпиш царството си.
— Бива — казал царят и с подсмив[50] изгледал Язон.
Веднага след това Язон отишъл в Додона — да попита Говорещия дъб какво да направи. Това чудно дърво растяло в една гъста гора; то било тридесет метра високо, а сянката му се простирала на цял уврат[51] място. Язон гръмогласно попитал:
— Какво да направя, за да добия Златното руно?
Наоколо царувало дълбоко мълчание. Но постепенно листата зашумели, като че е подухнал тих ветрец. Шумоленето почнало да се превръща в неясни думи. Всеки лист шепнел едно и също нещо. Язон се вслушал внимателно и разбрал, че дървото казва:
— Намери корабостроителя Аргус и му поръчай да построи един кораб за петдесет лопати[52].
Сетне гласът отново започнал да се слива с шумоленето на листата и постепенно затихнал. Язон се върнал, почнал да разпитва и узнал, че наистина в Йолкос има корабостроител по име Аргус, който прави хубави кораби. Аргус се съгласил да направи кораб за петдесет лопати, макар че такива големи кораби тогава нямало още никъде. Корабостроителят, заедно с майсторите си, се заловил за работа. След време всичко било свършено. Спуснали в морето новия кораб „Арго“. Язон отишъл пак при Говорещия дъб и го попитал какво да направи след това.
Този път зашумели листата само на един клон, като че само него духа вятърът. Клонът казвал:
— Отсечи ме, отсечи ме, отсечи ме! Направи от мене главичка за украшение на кораба.
Язон отсякъл клона и го дал на един резбар — способен майстор, който не за пръв път правел от дърво женски глави с големи очи, за да украсяват предната част на корабите; техните очи никога не мигат, колкото и да ги обливат запенените вълни. Но този път ръката на стругаря се управлявала от невидима сила: длетото в неговите ръце само изрязвало главата — и то такава, каквато той никога друг път не би изрязал: и сам той знаел това. Неволно от ръцете му излязла прекрасна жена с шлем, с щит в лявата ръка. На щита била изрязана главата на Медузата, със змиите около нея. Статуята протягала дясната си ръка, като че ли сочи нещо. На лицето й била изписана величава важност. Главата изглеждала като жива, като че ли ще отвори уста и ще заговори. То било главата на богиня Атина Палада. Когато свършили главата и я закрепили на носа на кораба, Язон казал:
— Трябва отново да отида и да запитам Говорещия дъб какво да правя сега.
Внезапно един глас казал:
— Няма защо да питаш Говорещия дъб. Когато ти дотрябва нещо, можеш мене да питаш.
Гласът напомнял онзи на Говорещия дъб, макар че бил по-слаб.
Язон погледнал статуята. Устните й се мърдали. Тя говорела.
Тогава той си спомнил, че тая статуя е направена от клона на тайнствения дъб, тъй щото няма защо да се чуди, че тя говори. Но главното било, че щастието помага на Язон. Сега, през време на дългия и опасен път, той ще има мъдър съветник. Язон рекъл:
— Дивна статуйо, ти си дъщеря на Додонския говорещ дъб, ти си наследила неговата мъдрост и дарбата да говориш. Кажи ми, де да намеря петдесет смели млади гребци? Без силни и юначни помощници няма да успея да се сдобия със Златното руно.
Статуята отговорила:
— Върви в Гърция, свикай всички юнаци!
Какво по-добро от това? Язон разпратил глашатаи по всички градове на славната страна и им заповядал да обявят, че наследникът на Езон отива да дири Златното руно и че му са нужни четиридесет и девет юначни гребци. Петдесетият ще бъде самият Язон. Завълнувала се цялата страна, започнали да се събират доблестните юнаци. Някои от тях се били вече прославили с много подвизи. Други, по-млади, копнеели за подвиг.
В похода за Златното руно те щели да имат случаи често да се отличават. И турили те шлемовете си, въоръжили се с мечове и щитове и вкупом се отправили към Йолкос. Всички изказвали радостта си на Язон и готовността си да жертвуват живота си за него: да отидат с него чак накрай света.
Между тях имало много ученици на четириногия Хирон, все другари на Язон. Всички го знаели за способен момък. И Херкулес дошъл при него. Той бил държал преди време небето на раменете си. И близнаците Кастор и Полукс, двама храбри юнаци, и Тезей, прославен с победата си над Минотавъра. И проницателният Линкей. Той виждал всичко: дори и през воденичен камък можел да вижда скритите в земята съкровища. И дивният музикант певецът Орфей. Неговата лира звучела толкова чудно, че и дивите зверове се вслушвали в песента, заставали на задните си крака и радостно скачали, а тъжните му мелодии накарвали скалите да се отцепват от пръстта и от мъха, храстите и дърветата се изскубвали с корените си от земята, почвали да разклащат къдравите си зелени глави и да танцуват. Между гребците била и хубавата девойка Атланта. Мечка я била откърмила в планините. С лек ход минавала тя от вълна на вълна и само подметките на сандалите си наквасвала. Самата тя била пораснала на свобода, и за това защищавала онеправданите жени, и повече обичала лова от мирните женски занятия. Но най-забележителни били двамата синове на Аквилон — буйни и леки, като вятър. Те имали крила. В тихо време те надували бузите си, духали и като баща си карали кораба, накъдето искат. Не били малцина и предсказвачите и магьосниците. Те предричали какво ще стане утре, другиден и дори след сто години.
Язон поверил кормилото на кораба на Тифис, защото Тифис знаел астрономия и умеел да си служи с морски компас. Проницателният Линкей седнал на носа и оттам виждал корабите, които ще срещнат подир няколко дена. Той виждал и всичко в дъното на морето, над каквато и дълбочина да плават; с голяма точност описвал изгледа на подводните скали и пясъци и често казвал на другарите си, че морето било погълнало много съкровища и че криело цели планини от скъпоценни камъни.
Аргонавтите (така били наречени тия пътници) се приготвили за път; всичко било привършено. Но тогава се изпречила пред тях една съвсем непредвидена пречка: корабът бил толкова голям и тежък, че и петдесетте гребци не можели да го помръднат. Славните юнаци напрягали всичките си сили, бутали кораба, но Арго не се помръдвал от мястото си. Гребците капнали от умора. Те седели на брега, обзети от скръбни мисли. Корабът им лежал неподвижно. Внезапно Язон си спомнил за статуята на носа на кораба.
— Дъще на Говорещия дъб — казал той, — как да тласнем кораба в морето?
Статуята още от самото начало знаела какво трябва да се направи, но чакала да я попитат.
Тя казала:
— Седнете и хванете лопатите в ръце, а Орфей нека засвири на арфата си!
Гребците веднага се качили, хванали лопатите, готови да гребат, а Орфей ударил с пръсти по струните на арфата; това му се повече харесвало, отколкото да гребе с лопата. При първите звукове на песента корабът се раздвижил. Музиката продължавала действието си; корабът от само себе си плувнал в морето, навел носа си във вълните по такъв начин, че дори и устните на статуята се наквасили, заплувал леко и тихо като лебед. Гребците се заловили за работа. Буйна пяна ги заобиколила от всички страни, вълните равномерно се повдигали и снишавали. Орфей свирел с такова вдъхновение, че корабът равномерно се люлеел по вълните, като че ли поддържа такта.
Арго тържествено излязъл от пристанището, изпращан от гръмогласни викове и от всякакви благопожелания. Само злият старец Пелиас не вземал участие в изпращането. Той бил седнал на една скала, отдето мрачно и печално гледал гребците. Защо не може да изригне от сърцето си върху тях цялата буря от омраза и яростна злоба? Те се били отдалечили вече на петдесет километра, а Линкей все още виждал злия цар на върха на скалата. Лицето му било разгневено и страшно. Черни облаци се били натрупали около него.
Пътниците се стараели да скъсят времето си, разговаряйки се за Златното руно. То било руно на един беотийски овен. Той бил спасил от опасност две деца и с тях преплувал морето и ги отнесъл в Колхида. Едното, девойчето Хела, паднало в морето и се удавило. Другото, момчето Фрикс, благополучно стигнало до брега, а умореният до изнемощяване овен паднал на пясъка и издъхнал. По такъв начин животното великодушно пожертвувало живота си, за да спаси децата. Затова руното му станало златно и се пазело като най-голяма скъпоценност от много години, окачено на едно дърво в някаква тайнствена гора. То будело завист и у най-могъщите владетели; нито в един дворец не се намирало такова голямо чудо, едничко на земята.
Много премеждия, опасности и приключения прекарали аргонавтите. Цар Кизик ги посрещнал на своя остров като братя и дал угощение в тяхна чест. Но аргонавтите забележили, че той е смутен и убит от скръб. Те го попитали какво му се е случило. Кизик им разказал, че той и поданиците му постоянно били изложени на нападения от съседните планински жители, войнствени и страшни. Мнозина били загинали в борба с тях. Кизик посочил на Язон и на спътниците му планините и ги попитал не виждат ли там нещо.
— Аз виждам нещо огромно — казал Язон; — но добре не мога да го различа, тъй като е много надалече. Струва ми се, че са облаци, прилични на хора.
Проницателният Линкей, който с просто око виждал като с телескоп, погледнал и казал:
— Това са огромни великани с по шест ръце; във всяка от ръцете си държат меч, тояга и други оръжия. Аз ги виждам, като на дланта си.
— Отлично виждаш! — казал цар Кизик. — Те са нашите врагове: шесторъки въоръжени великани — тъкмо такива са.
На другия ден гребците вече готвели се да опънат платната. Внезапно великаните закрачили по морето; с всяка крачка те изминавали по сто метра и страшно размахвали оръжията си. Всеки чудовищен великан можел сам да води война: с едната си ръка можел да хвърли върху неприятеля си цяла скала, а с другата да го удари с тояга, с третата да се сражава с меч, с четвъртата — да прободе неприятеля си с копие. С петата си и шеста ръка великаните стреляли с лъковете си. Язон, заедно с другарите си, смело тръгнал насреща им. Те избили повече от половината великани, а останалите прогонили.
Другаде на пътниците се случило ново приключение. Там живеел бедният, самотен и сляп цар Финей, напуснат от поданиците си. Язон го попитал не може ли с нещо да му услужи. Царят му казал, че ужасно го измъчват три отвратителни харпии. Лицата им били като на жени, но имали крила, тела и нокти като на ястреби. Те не му давали мира и ограбвали цялата му храна.
Аргонавтите намислили да сготвят вкусен обяд и да го оставят на брега на морето. Миризмата на ястиетата[53] навярно ще привлече харпиите. Те ще долетят и ще се хванат в примката.
Така се и случило. Щом юнаците оставили обяда трите полу-птици — полу-жени долетели на брега, сграбчили с ноктите си говеждото месо и бързо хвръкнали. Но двамата синове на Аквилон измъкнали мечовете си и полетели след тях. Те прелетели няколко километра и най-сетне настигнали харпиите при някакви острови. Въздушните юнаци, достойни ученици на баща си, повдигнали такава вихрушка след тях и толкова ги изплашили с голите си мечове, че харпиите тържествено обещали занапред да не измъчват цар Финей.
Още много приключения имали аргонавтите. Веднъж те си почивали на зеления бряг на един остров. Внезапно върху тях като градушка се посипали отнякъде стрели със стоманени върхове. Едни се забили в земята, други в щитовете им, а някои — и в телата им. Петдесетте юнаци едновременно скочили на крака и започнали да се озъртат наоколо. Те обиколили целия остров, но не намерили и диря от войска. А стрелите все бръмчали и свирели. Най-сетне, юнаците погледнали нагоре и видели цял орляк птици. Те летели над брега и хвърляли върху тях острите си пера. Тия пера били като същински стрели. Немислимо било да се борят с такъв враг, и всички юнаци щели да загинат от стрелите на неизброимите птици. Но техният предводител се сетил да попита статуята.
Той бързо отишъл при кораба и цял запъхтян попитал:
— Дъще на Говорещия дъб, прибягвам към твоята мъдрост; не знаем какво да правим: от орляк птици ще загинем всички. Те хвърлят върху нас пера със стоманени остри върхове. Как да ги прогоним?
— Дигайте шум с щитовете си!
Язон се затекъл при другарите си. Стрелите ги били изнурили много повече, отколкото борбата с шесторъките великани. Той им заповядал да удрят медните си щитове с мечовете и да вдигат колкото се може повече шум.
Юнаците вдигнали такъв шум, че орлякът птици започнал да редее. Скоро те изчезнали. Орфей ознаменувал тая победа с тържествена песен, която изпял, като си пригласял на арфата.
На същия остров аргонавтите видели, че към техния бряг плува лодка. В нея седели двама хубави и величествени юноши; виждало се, че са от царски род. Те били синове на същия Фрикс, когото овенът със Златното руно пренесъл през време на детинството му в Колхида. Фрикс се бил оженил за една царска дъщеря и му се родили два сина. Те отрасли в Колхида, под сянката на тайнствената гора, в средата на която се пазело Златното руно. Юношите отивали в Гърция. Те искали да си извоюват царството, отнето с измяна от баща им.
Те узнали от аргонавтите целта на тяхното пътешествие и им предложили да се върнат и да ги заведат в Колхида, но — изказали съмнение в успешния край на Язоновото начинание. Те казали, че дървото със Златното руно се пази от ужасен змей. Тоя змей поглъщал всички, които се осмелявали да се приближат до него.
— Та и малко ли други пречки ще срещнете там? Доблестни Язоне, повярвай ни: върнете се обратно. Сетне и да бихте искали да се върнете, ще бъде късно. Сърцето ни се облива с кръв, когато си помислим, че отвратителният змей ще погълне и тебе и твоите четиридесет и деветмина другари.
Но Язон спокойно отговорил:
— Приятели, вие още от детинство сте привикнали да се боите от това чудовище, но за мене е чудно, че то ви се вижда толкова страшно. Вие сте изплашени от него, като деца, които бавачките са дълго плашили с таласъми. За мене вашият змей е просто голяма змия. Ние ще си премерим силите с нея. Каквото ще да става, аз няма да отстъпя: или няма да видя чудното гръцко небе, или пък ще се завърна със Златното руно.
— Ние всички ще дойдем с тебе! — викнали едногласно четиридесет и деветмината гребци.
Орфей и в тоя случай запял и засвирил. Неговата песен била толкова чудна по думи и благозвучие, че всички юнаци си спомнили за своите майки и решили — или да победят змея, или да загинат в борбата с него.
Аргонавтите изслушали трогателната песен и заедно с двамата князе се упътили към Колхида. Цар Еет[54] узнал за пристигането им и веднага повикал Язон да се яви в двореца. Той го посрещнал учтиво и с почит, но по всичко се виждало, че е същински варварин и не по-добър от злия цар Пелиас.
— Добре си дошъл, доблестни Язоне — казал цар Еет. — Кажи ми защо си предприел това пътешествие?
Язон бил усвоил от Хирон умеенето да се отнася добре с всекиго — и с царя, и с просяка. Той почтително отговорил:
— Велики царю! Аз съм дошъл да искам от тебе позволение да изпълня едно свое намерение. Цар Пелиас е завладял царството на баща ми, макар че не е имал право. Той ми обеща да слезе от престола и да ми предаде короната и жезъла, ако му отнеса Златното руно. Тая скъпоценна останка се пази окачена на едно дърво в твоята столица. Дошъл съм да прося позволение да я отнеса със себе си.
Лицето на царя неволно се изкривило от злоба. Той скъпял това съкровище повече от всичко друго на света. Носела се дори мълва, че бил извършил злодеяние, за да се сдобие с него. Той строго попитал Язон:
— А знаеш ли ти, какво трябва да извършиш, за да завладееш Златното руно?
— Чул съм, че дървото със Златното руно се пазело от един змей и че никой не се осмелявал да се приближи до него.
— Това е вярно — казал владетелят и се усмихнал безпокойно. — Но преди да дочакаш тая чест, трябва да минеш през други изпитания, едва ли не по-опасни от това. Преди всичко, трябва да впрегнеш моите два вола с медни крака и гърди; те са били изковани за мене от чудния ковач Вулкан. Голяма пещ постоянно гори в техните гърди, а от ноздрите им постоянно излиза пара; който се доближи до тях, пада на земята мъртъв. Залавяш ли се за това доблестни Язоне?
— Готов съм да си изпитам силите.
Царят казал след това:
— Когато победиш воловете, трябва да ги впрегнеш в ярем, да изореш Марсовото поле и да посееш там зъбите на един змей. Някога Кадмус е сеел тия зъби и внезапно от земята изскочили най-отчаяните и неукротими войници. Ако не се разправиш с тях, те ще се нахвърлят върху тебе с оръжие в ръце. И ти и твоите четиридесет и деветмина другари едва ли ще се разправите с тях.
— Моят уважаем учител Хирон отдавна ми е разказал историята на Кадмус. Може би и аз ще успея да се разправя с буйните синове на чудовището, както се е разправил с тях Кадмус.
Цар Еет изръмжал под носа си:
— Ще видим как ще се бори той със змея. Ще видим какво ще каже, когато види моите огнедишащи волове!…
Сетне казал високо:
— Е, доблестни пътниче, сега си почини, а утре ще се заловиш за работа. Щом настояваш, още утре на разсъмване опитай храбростта си.
През време на този разговор зад царския престол стояла една млада и хубава девойка. Тя не снемала очи от Язон и не продумвала ни думица. Язон се сбогувал с царя и си отишъл. Тя излязла след него и му казала:
— Аз съм царската дъщеря Медея. Зная много неща, които не знаят другите царкини, и мога да направя онова, което те и на сън не са виждали. Ако се довериш на мене, аз ще те науча как да победиш огнедишащите волове, как да се разправиш със зъбите на змея и как да грабнеш Златното руно.
— Наистина ли, хубавице? Ако ми направиш тая услуга, няма да те забравя през целия си живот.
Той погледнал Медея и се зачудил на нейното умно лице. Загадъчните й дълбоки очи, като две непроницаеми пропасти го накарали да се замисли какво крие княгинята в душата си. Ако Язон би бил способен да се плаши, той би се побоял да си навлече омразата на тая царкиня. Колкото и хубава да била тя, в един миг би могла да стане по-опасна от змея, който пазел Златното руно.
— Княгиньо — казал Язон, — ти си могъща и мъдра. Но как ще ми помогнеш? Нима си магьосница?
Царкинята се усмихнала и казала:
— Ти се сети. Аз съм наистина магьосница. Сестрата на моя баща, Цирцея, ме научи на това изкуство. За мене не би било трудно да ти кажа коя е оная стара жена с пауна, с нара и с приличната на кукувица тояжка, която ти пренесе през потока; бих могла също да ти кажа кой ти дава съвети през устата на дъбовата глава, намираща се на носа на кораба. Ти виждаш, че аз зная всичко. Радвай се, че искам да ти помогна, защото иначе трудно би се избавил от смъртоносните обятия на змея.
— Толкова не бих се безпокоил за змея — казал Язон, — ако знаех, как да се разправя с огнедишащите волове.
— Надявам се, че ненапразно смяташ себе си за доблестен юнак. Ти сам ще се сетиш, как да се разправиш с всеки разярен бик. А против горещия дъх на воловете аз имам вълшебна мас: тя ще те предпази и ще те излекува от изгаряне.
Тя му дала една златна кутийка, показала му как да се намаже с благовонната мас и му казала, че ще го чака в полунощ.
— Само не падай духом — прибавила тя, — и биковете още пред разсъмване ще бъдат в твои ръце.
Юнакът я успокоил и се завърнал при другарите си. Той им разказал всичко, което се случило с него, и ги помолил да бъдат готови в случай на нужда.
Тъкмо в полунощ той намерил хубавата царкиня Медея на мраморните стъпала на двореца. Тя му подала кошничка със зъбите на змея — същите ония зъби, които някога Кадмус извадил от устата на чудовището. Те двамата излезли от двореца, минали през запустелите улици и стигнали до царските ливади: там пасели воловете. Нощта била звездна. На изток изгрявала луната и озарявала небосклона със сребриста светлина. Царкинята се спряла на пасбището и се озърнала наоколо.
— Ето ги, те лежат и преживят пламтящата си храна. Ах, колко хубаво ще бъде, когато те видят! Колко любопитна ще е гледката! За моя баща и за придворните това е най-голямото удоволствие: те много обичат да гледат, как някой чужденец решава да се опита да им сложи ярема, за да може сетне да завладее Златното руно. Това е празник за цяла Колхида. И за мене е много забавително[55]. Не можеш си представи, колко бързо човек се превръща на пепел от пламтящото им дишане.
— Напълно ли си уверена, хубавице Медейо, че твоята мас може да излекува такива страшни изгаряния?
— Ако се съмняваш или се боиш, върни се веднага!
И тя внезапно се вгледала в него.
Но Язон бил твърдо решил да не отстъпва, дори и да се преобърне на куп изгорели въглени или на пепел, още при първата си крачка.
Той пуснал ръката на Медея и смело тръгнал напред.
Скоро юнакът забележил четири стълпа дим; те равномерно се сгъстявали и разпръсквали; със същата равномерност се осветявала поляната, а после отново се сгъстявала нощната тъмнина. Тия стълбове дим се издигали от ноздрите на медните волове. А самите животни лежали на тревата и преживяли.
Язон направил две-три крачки и стълповете се сгъстили: шумът на крачките обезпокоил воловете. Те повдигнали главите си и почнали да дишат бързо. Юнакът се приближил до червеникавия дим и разбрал, че воловете са се изправили на крака. Посипали се върху него искри и нажежени струи. Той пристъпил още крачка напред и внезапно се зачуло страшно мучене. Ехото се повторило. От пламтящите гърди бликнал цял поток огън и осветлил[56] съседните нивя. Неустрашимият момък се приближил още повече. Тогава воловете изведнъж се спуснали върху него с гръмовит рев и с потоци от такъв силен пламък, че всичко наоколо се осветлило така, както би се осветлило от най-силните слънчеви лъчи. Язон с хладнокръвие гледал воловете, които тичали срещу него. Те тропали с медните си копита, вирнали опашките си; земята съхнела под тях, въздухът толкова се нажежил, че едно сухо дърво до Язон изгоряло като сламка. А самия него го спасявало вълшебното средство на Медея: пламъкът се въртял, ближел го, но не го горял, като че ли юнакът е от камък.
Тогава той видял, че няма от какво да се бои. Той спокойно дочакал срещата с воловете. Животните се навели да го набодат на рогата си и да го хвърлят във въздуха, но Язон хванал единия с дясната си ръка за рога, а другия с лявата — за опашката.
Те се спрели като вкопани в земята. Воловете били омагьосани и Язон, като ги хванал, развалил магията. След това било много лесно да се тури ярем на воловете, да се впрегнат в ръждясалите плугове и да се изоре земята. Язон се бил научил от Хирон да оре; той отлично изорал земята. Луната още не била извървела и четвъртината от пътя си, а вече голяма част от нивата била изорана. Юнакът посял зъбите на змея, застанал край нивата и с нетърпение зачакал да види какво ще стане по-нататък. Медея стояла до него. Той я попитал:
— Дълго ли ще чакаме жътвата?
— Рано ли, късно ли, все ще я дочакаме. Щом посееш зъби на змей, ще получиш жътва от войници.
Луната се спряла всред небето и осветила изораната нива; но още нищо не се показвало. Ала след малко изведнъж по цялата нива заблещели[57] малки точки като капки роса. Те почнали да растат и цялата нива се покрила с мечове, а сетне и с шлемове, с брадати лица и най-сетне с войници. Те се силели колкото се може по-скоро да излязат от земята и злобно се озъртали наоколо. Всеки държал в дясната си ръка копие или меч, а в лявата — щит. Те отърсили полепналата по тях пръст и излезли на свобода. Всеки зъб на змея се превърнал на войник. Мечовете зазвънтели, удряйки се о щитовете. Войниците диво се озъртали.
Те били жадни за кръв; размахвали мечовете си, дрънкали с щитовете си, а най-сетне започнали и да викат:
— Покажи ни врага! Води ни на бой! Победа или смърт! Напред, другари!
По едно време предните редове забелязали Язон, който стоял със своя голям меч. Войниците се спуснали върху него с мечове и с копия и с викове: „Да браним Златното руно“. Язон разбрал, че не може да противостои на такава дива и буйна войска. Той не се и надявал на успех, но решил да се брани също тъй смело, както ако се беше сам родил от зъб на змей.
Тогава Медея му казала да хвърли един камък в нивата.
— По-скоро го хвърли в редовете им! — извикала тя. — Това е единственото средство, иначе ще загинеш.
Войниците дошли толкова наблизо, че Язон вече виждал пламтящите им погледи. Той хвърлил един голям камък. Камъкът свалил шлема на най-силния войник и отскочил върху щита на друг, от там ударил трети по лицето и го наранил между веждите. И тримата си помислили, че са ги ударили съседите им, и започнали да се бият помежду си, да се колят, да се душат, да скачат наляво и надясно, комуто както попадне. Настанало общо смущение. Тук се търкулнал отсечен крак, там отрязана ръка, по-нататък глава. След като на бойното поле останал само един войник той извикал:
— Победа! Победа!
И паднал върху труповете на братята си.
Така загинала войската, изникнала от зъбите на змея.
На другата заран Язон отишъл рано-рано в двореца. Той се приближил до престола и с почит се поклонил на царя.
— Видиш ми се посърнал — казал царят. — Надявам се, че си поразмислил и си решил да не се излагаш на явна опасност.
— Царю честити — рекъл Язон, — воловете са победени и впрегнати в плуга. Земята е изорана, зъбите на змея са посети и нивата е пожъната. Войници изникнаха от земята, отчаяно се сражаваха и до един загинаха. Сега очаквам позволението ти да се сразя със змея, да взема Златното руно и да отплувам с четиридесет и деветмината си другари.
Еет се намръщил, но нищо не рекъл. Щом е победил изкованите от Вулкан волове и хилядите войници, изникнали от зъбите на змея, Язон ще може да победи и самия змей. Царят решил да не дава Златното руно.
— Изменнико! — казал той, — ти нямаше да преодолееш тия пречки, ако дъщеря ми не ти бе помогнала със своите магии. Ако ти постъпеше добросъвестно, сега щеше да си късче въглен или шепа пепел; под страх на смъртно наказание ти запрещавам да се опитваш да завладееш Златното руно.
Разсърден и оскърбен, Язон напуснал двореца. Когато слязъл от стълбата, княгинята го спряла. Очите й някак странно горели. На Язон се сторило, че тя прилича на отровна змия. Ако и да му била много услужила, той все пак не бил уверен, че занапред няма да му измени. Мъчно би могло да се разчита на думите на магьосница. Но тя любезно му се усмихнала и го попитала:
— Е, какво каза моят баща? Позволи ли ти да завладееш Руното?
— Не. Той се разсърди, че сме победили воловете и войниците. Запрети ми да се опитвам да грабвам Златното руно.
— Знаех това. Ще ти кажа нещо повече: ако утре при изгрев-слънце не отплуваш от Колхида, царят е намислил да изгори кораба ти с петдесетте лопати, а всички вас да посече. Но ти ще завладееш Златното руно; моите магии още не са изгубили силата си. Чакай ме тук до полунощ.
В назначения час Язон и Медея тръгнали по улиците на Колхида. На ливадата спокойно пасели воловете; те се доближили до победителя си и кротко навели пред него главите си. В гърдите им бил изгаснал огънят и те били станали кротки и спокойни.
Язон ги помилвал, настигнал Медея и заедно с нея влязъл в гората.
Там имало вековни дъбове; през гъстата им шума не прониквала и светлината на луната; само тук-таме блясвала слаба светлина, когато вятърът разклащал клоните. По едно време Медея стиснала ръката на Язон и казала:
— Погледни! Виждаш ли?
Всред дъбовете светнала необикновена светлина, която не приличала на лунната, а по-скоро на слънчевата. Светлината идела от нещо, окачено на едно дърво в дъното на гората.
— Какво е това? — попитал Язон.
— Какво ли? Не познаваш ли онова, което толкова дълго си дирил? Това е Златното руно.
Язон се приближил и се спрял, обладан от възхищение. Каква чудна гледка! Колко юнаци са ламтели да я видят!
Възхитен от близкото щастие, Язон забравил змея. Но ето че една антилопа, измамена от светлината, като стрела се затичала към нея. Зачуло се ужасно съскане. Змеят раздвижил своето люспесто тяло, протегнал огромната си глава и антилопата за миг изчезнала в ужасните му уста.
Тогава змеят като че ли се сетил, че трябва да има и някой друг. Плячката само раздразнила глада му; той започнал да души навсякъде между дърветата; главата му стигнала чак до оня дъб, зад който били скрити Язон и Медея. Отворената уста на змея била широка, като вратата в двореца на цар Еет.
Медея запитала Язон:
— Е, приятелю, какво ще правиш сега? Как ще грабнеш Златното руно?
Вместо да отговори, Язон измъкнал меча си и понечил да се впусне напред. Но Медея го спряла и извикала:
— Стой! Ти си полудял! Ти ще загинеш, ако не ти помогна.
Змеят чул тия думи. Той внезапно протегнал главата и отровния си език толкова наблизо, че се току-речи допрял до юнака и момата. Но Медея изведнъж изляла една течност право в отворената му уста. Чуло се страшно съскане, гърлото на чудовището се стиснало, опашката му се извила и се издигнала до върха на най-високото дърво, всички клони попадали по земята, тялото на змея се протегнало и той паднал като мъртъв.
— Това е приспивателна вода — казала магьосницата на Язон. — Побързай сега! Вземи плячката и да вървим по-скоро. Ти си победител.
Язон откачил Руното от дървото. Той си осветявал пътя през гората с чудната му светлина. Наблизо той видял старата жена и пауна, които бил пренесъл през потока. Тя плеснала с ръцете си от радост, посъветвала го да бърза и изчезнала в мрачната гора. Сетне той видял двамата синове на Аквилон. Те си играели във въздуха при лунната светлина.
Язон със знак им заповядал да отлетят към Аргонавтите.
Но проницателният Линкей отдавна видял всичко станало. Нито каменната стена, нито ливадата, нито гъстата тъмна Марсова гора не можели да му попречат. Той веднага предупредил другарите си. Юнаците се стекли в кораба, всеки седнал на мястото си и хванал лопатата, готов да загребе при първа заповед. Доблестният им предводител дошъл. Статуята го подканяла да бърза все със същия нежен и сериозен глас:
— Бързай, княз Язоне! Твоят живот е в опасност… Бързай!
Язон с един скок се озовал на кораба Арго. И четиридесет и деветмината гребци до полуда се възхитили от дивния блясък на Златното руно.
Орфей взел арфата си и започнал да възпява победата вдъхновено, както никога дотогава не бил пял.
А корабът плувал плавно по прозрачното чисто море и лек като лястовичка се понесъл към родния бряг.
При полите на една висока планина, в някогашния град Трезена, живеела Етра с малкия си син Тезей. Дядото на Тезей, Питей, царувал в тая страна. Той се прославил с мъдрото си управление. Малкият Тезей, богато надарен от природата, се възпитавал под негов надзор и се ползувал от мъдрите му съвети. Момчето не знаело кой му е баща, но помнело, че още от най-ранно детинство майка му често го водела в гората, сядала с него на една скала, обрасла с мъх, и му говорела за баща му. Тя го наричала Егей, цар на Атика — със славния град Атина. Момчето много обичало тия разкази и често питало майка си защо баща му не живее с тях в Трезена. Етра му казвала с въздишка:
— Какво да се прави, мило дете? Царят трябва да се грижи за народа си. За него поданиците са също като родни деца, и той няма време да се грижи за семейството си. Той не е като другите родители. Баща ти никога няма да напусне страната, за да дойде да види любимия си син.
— Та не е ли възможно, мамо, аз да отида в славния град Атина и да кажа на цар Егей, че съм негов син?
— Възможно е, но не сега. Трябва да порастеш. Ти не си още толкова голям и силен, че да потеглиш на такъв път.
Но малкият княз настойливо[58] я питал:
— А скоро ли ще порасна?
Майка му му отговаряла:
— Ти си още съвсем малък. Виждаш, че още не можеш да повдигнеш скалата, на която седиш.
Ала момчето си мислело, че е много силно. То хващало с двете си ръчици камъка, бутало го, дърпало го, но скалата не се помръдвала, сякаш е пуснала корени в земята. Това и не било за чудене: за да отмести тая тежка скала, човек би трябвало да бъде не само мъж, но и силен юнак.
Етра гледала смелите опити на сина си и тъжно се усмихвала:
— Виждаш ли, Тезей, колко си слаб? Още е рано да заминеш за Атина и да кажеш на Егей кой си ти. Когато отместиш тая скала и ми покажеш какво е скрито под нея, ще ти позволя да идеш при баща си.
Оттогава Тезей мислел само за Атина и често запитвал майка си скоро ли ще настъпи времето, когато ще може да отиде при баща си. Етра му казвала, че ще трябва да почака още няколко години и му напомняла какво би трябвало да направи. И момчето отново се залавяло да тласка камъка. Нежното му лице се зачервявало, пълните му ръчици усърдно работели, но силите му още не стигали. А изглеждало, че камъкът все по-надълбоко и по-здраво се враства в земята. Той бил цял обраснал с гъст мъх, сякаш е покрит със зелен килим.
Над него се преплитали клоните на дърветата, под него растели папрати и виещи се диви растения. Скалата се сливала с почвата и изглеждала като враснала в нея.
Трудна била работата на Тезей, но той растял не с дни, а с часове и се надявал скоро да отмести скалата.
Той често се опитвал и веднъж радостно извикал:
— Мамо, погледни: тя се помести! Виждаш ли, че земята наоколо се е малко напукала?
Но майка му му отговорила:
— Не, не, дете! Така ти се е сторило. Това е невъзможно. Ти си още малък.
Тезей не обърнал внимание на думите на майка си; дори й посочил едно изскубнато цвете. Той я уверявал, че това е станало от размърдването на камъка. Майка му виждала, че синът й не е вече дете, че скоро ще я напусне и тя едва ли ще го види вече.
След година майката и синът седели пак на скалата. Етра говорела колко ще се зарадва Егей на сина си, как ще се гордее с него пред народа и с какви почести ще го посрещне. Какво въодушевление пламтяло при тия думи в очите на Тезей! Каква сила се усещала в неговите движения! Той скочил и пламенно заговорил:
— Мила мамо, аз не съм вече дете. Аз съм мъж. Аз чувствувам голяма сила у себе си. Дошло е време да повдигна камъка.
— Не, почакай, мили Тезей!
— Аз чувствувам, че е време.
И силните ръце на Тезей се впили в скалата. Той сбрал всичките си сили и решил — или да победи, или да умре. Скалата се разклатила. Още едно усилие — и той я повдигнал и я хвърлил настрана.
Тезей тържествувал.
Той дълбоко въздъхнал и с гордост погледнал майка си.
Етра се усмихнала просълзена и казала:
— Всичко е свършено, сине мой. Настанало е времето. Ти не бива вече да стоиш при мене. Погледни: сам баща ти е турил тук това и го е покрил с камъка, който ти отвали[59].
Тогава Тезей видял, че скалата е поставена върху плосък камък с вдлъбнатина по средата. Той приличал на ковчег[60], а скалата — на капак. В дъното на вдлъбнатината имало меч със златна дръжка и две обувки.
— Това е мечът на твоя баща — казала Етра, — и неговите обувки. Когато стана цар на Атина, той ми заповяда да те смятам за дете, докато не повдигнеш камъка. Сега ти можеш да препашеш меча, да обуеш обувките и да тръгнеш по дирите на славния си баща: ти можеш, както правеше той в младостта си, да побеждаваш великани и змейове.
— Още сега ще замина за Атина — извикал Тезей.
Но майка му го помолила да почака няколко дена, докле му приготви всичко, що му е нужно за път. Цар Питей се научил, че внук му се готви да отиде в Атина и със загриженост го посъветвал да отпътува по море. По такъв начин той безопасно и без умора щял да стигне в Атика, близо до столицата.
— Пътищата са много лоши — казвал царят, — и на всяка крачка се срещат разбойници и чудовища. Моят внук не бива да се излага на такава опасности; той е още млад и ще пътува сам: нека пътува по море.
Но тия думи само възбудили любопитството на Тезей и нему се поискало непременно да пътува по сухо[61], за да види разбойниците и чудовищата. След три дена той се сбогувал с дядо си, поблагодарил му за всичките грижи, нежно целунал своята плачеща майка, изтръгнал се от нейните прегръдки и заминал.
Не могат се разказа многото Тезееви приключения по пътя към Атина. Юнакът избавил всички страни, отдето минал, от разбойниците, които толкова много плашели цар Питей. Един разбойник се казвал Прокруст. Той залавял пътниците, завеждал ги в своята колиба и ги турял на леглото си. Ако гостът излезе по-къс от леглото, той насила го разтягал, за да стане тъкмо колкото постелката; ако ли пък постелката се окаже по-къса от госта, той му отрязвал главата или краката, кискал се и се радвал на ужасното си забавление. Друг разбойник, на име Скирон, хвърлял жертвите си от една стръмна скала в морето. Тезей решил да го накаже, както заслужава и го хвърлил в морето от същата скала; но морето не искало да се омърси, като погълне тоя злосторник, а земята се зарадвала, че се е избавила от него, и също се отказала да го приеме. Затова той увиснал във въздуха, дето висял и досега, както казват някои.
Сетне Тезей се научил, че един грамаден глиган разорява селата. Юнакът убил чудовището и го дал на селяните. Те насолили месото му и го изяли.
Така вървял Тезей, не забравяйки целта на пътуването си, и из пътя си печелел слава на най-храбър юнак. Тая слава стигнала чак до Атина, и когато той влязъл в този град, жителите се трупали да го видят и в разговорите си често споменавали името му. Те възхвалявали Херкулес, Язон, Кастор и Полукс, но на Тезей, сина на своя цар, предричали още по-добра бъднина.
Тезей бил уверен, че го очаква великолепно посрещане в двореца на баща му.
Той не подозирал, че в Атина има врагове и че там го заплашва най-голямата опасност. Егей не бил много стар, но бил толкова претоварен с грижи, че преди време остарял и всеки ден слабеел. Братениците[62] му разчитали, че той няма да проживее дълго и се надявали скоро да си поделят царството му. Появата на Тезей в Атина, па още и с такава слава, не им се харесала: те разбирали, че законният престолонаследник няма да се откаже от правата си в тяхна полза. По такъв начин Тезей, без да знае, въоръжил против себе си братовчедите си. Но той имал и друг, още по-силен враг: Медея, снахата на царя. Тя мразела Етра и нейния син и се надявала да направи сина си Мед наследник на престола.
Братениците на царя са научили за пристигането на Тезей и излезли да го посрещнат, тъкмо когато той влизал в двореца. Те изкусно прикрили злите си намерения и уверявали братовчеда си, че много се радват, задето го виждат. Те му предложили да не казва отначало името си на своя баща, та да види ще познае ли той сина си. Тезей се съгласил. Той си мислел, че сърцето ще пошепне на бащата кой е той. Докато чакал позволение да влезе, изменниците отишли при царя и му казали, че един чужденец е дошъл в тяхната страна и крои нещо зло против него.
— Той моли за позволение да ти се представи.
— Каква дързост! — казал царят. — Кажете ми: какво да направя?
Злата Медея била приготвила отговора. Тя била магьосница. Имала си огнена колесница със запрегнати в нея крилати змейове. Медея често се издигала с нея под облаците. С нея тя се появила за пръв път в Атина и от тогава целият й живот бил редица престъпления. Тя била направила толкова изкусно една отрова, че всеки, който си допре устните до нея, веднага умирал.
Щом царят попитал какво да прави с чужденеца, Медея му казала:
— Възложи на мене да го накажа. Позволи му да се яви пред тебе, приеми го както прилича и му поднеси чаша с вино. Позволи ми само да капна в тая чаша няколко капки от отровата.
И Медея се усмихнала. Злата магьосница се готвела да отрови сина пред очите на баща му. Цар Егей заповядал да повикат чужденеца. Чашата поставили на една масичка до престола. Една муха кацнала на нея и веднага паднала мъртва. Медея я посочила с поглед на царя и отново се усмихнала любезно.
Довели Тезей пред царя. Юнакът нищо и никого не виждал, освен престарелия си баща. Неговата бяла коса му внушавала още по-голяма почит. Царят седял пред него на великолепен престол, с бляскава корона на глава и с жезъл в ръце. Той бил слаб, с изнемощяло тяло, но с мъжествено и благородно лице. В очите на юношата блеснали сълзи; и приятно и тъжно му било да гледа побелелия си баща. Но той се радвал, че ще може да му послужи за подкрепа, да се грижи за него с нежност и обич. На Тезей домъчняло. Сърце му не давало да изпитва повече паметта на стареца и той се хвърлил пред краката му.
Но той не успял да изговори дори и една дума от силно вълнение. Медея веднага се сетила какво става в душата на Егей. Тя се ухитрила да обясни лукаво вълнението на Тезей. Тя пошепнала на ухото на царя:
— Погледни го, царю честити, колко е смутен! Съвестта му е нечиста: той трепери и не може думица да изговори. О, той е много хитър! По-скоро му дай чашата!
Егей внимателно гледал юношата. Това високо чело, нежните устни и чудните очи пробуждали у него смътен спомен за любимото му дете. Но Медея отново пошепнала нещо на царя, и нейните думи влели отрова в душата му.
Той решил да даде на Тезей чашата с отровното вино.
— Добре си дошъл, приятелю! Аз се гордея с такъв гост. Вземи от моите ръце тая чаша и я изпий до дъно. Аз я поднасям само на заслужаващите такава чест, а ти напълно си я заслужил.
И Егей взел от масичката чашата и я подал на госта си. Но от слабост ли, или от вълнение, чашата затреперила в ръцете му и до половината се разляла.
Ала братанецът му се доближил до него и казал:
— Да не би, царю честити, да се съмняваш в ужасните намерения на злодееца? Та погледни — ето и мечът, с който той иска да те лиши от живот. Не губи ни минута: той може да те прониже ей сега!
Тогава Егей се изправил, озърнал се наоколо и с твърда ръка повторно подал чашата на Тезей.
— Пий! Пий! — строго и тържествено казал царят, както правел, когато произнася присъда. — Ти си заслужил това вино.
Тезей се приближил, за да вземе чашата, но не успял да я поеме.
Егей внезапно потреперил и казал:
— А отде си взел този меч?
— Това е мечът на моя баща — казал Тезей с разтреперан глас, — а ето и неговите обувки. Майка ми Етра още от детинство ми говореше за него. Едва преди месец имах достатъчно сила да повдигна камъка. Под него намерих меча и обувките и дойдох в Атина, за да се поклоня на баща си.
— Сине мой! Сине мой! — извикал Егей и увиснал на шията му. — Познах очите на Етра, познах сина си!
Като чули тия думи, братанците на царя избягали. А Медея, щом видяла, че работата взема лош край, отдалечила се в стаята си и се заловила за магьосничество. Скоро се чуло съскане и свиркане под прозореца. Там се спуснали четири грамадни змея, впрегнати в огнена колесница. Медея взела със себе си своя син, царската корона, царското оръжие и всичко, що й се паднало под ръка, седнала в колесницата, шибнала змейовете и полетяла високо над града.
Царят чул съскането на змейовете, затекъл се към прозореца и с все сила викнал на магьосницата — никога вече да не се връща. Целият град се стекъл да види тая необикновена гледка и радостни викове огласили улиците.
Медея силно се разярила; със злобен вик тя спряла съскането на змейовете, хвърлила див поглед върху множеството през пламъка на колесницата, със зловещо проклятие простряла двете си ръце. Но ето че ненадейно тя изпуснала от колесницата торбата със скъпоценни камъни: около петстотин най-чисти елмази, хиляда едри бисери и две хиляди други скъпоценни камъни: всичко това тя била откраднала от ковчега на царя. Народът и децата събрали скъпоценните камъни и ги отнесли в двореца, но царят им съобщил, че им ги подарява от радост, задето е намерил милия си син и задето е изчезнала Медея.
Оттогава младият княз заживял в тясно приятелство с баща си. Старият цар искал той постоянно да седи до него на престола, който бил достатъчно широк и за двамата; Егей слушал ненаситно разказите на сина си за Етра, за детинството му и за първите опити да повдигне грамадния камък.
Но Тезей бил млад, смел и силен. Той ламтял за нови подвизи. Наскоро след пристигането си в Атина той победил един зъл бик и го показал на народа; царят и поданиците му се възхитили.
Една сутрин Тезей се пробудил от тежък сън. Вниманието му било привлечено от някакъв странен шум. Той се вслушал: от улиците, от всички къщи и от двореца стигали до него охкания, плачове, писъци и тежки въздишки. Всички тия жаловити гласове се сливали в разбъркана глъчка, която разбудила княза. Той скочил от леглото си, бързо се облякъл, грабнал меча си, обул си обувките и отишъл при царя, за да узнае каква е тая работа.
Егей тежко въздъхнал и казал:
— О, сине мой! Голяма скръб ни е налегнала. Днес е годишнината на едно тежко задължение. Всяка година в този ден ние трябва да хвърляме жребий, за да дадем от своите юноши и девойки няколко за храна на Минотавъра.
Тезей попитал:
— На Минотавъра ли? Какво е това чудовище? Мигар е невъзможно за човека да го победи?
Егей печално поклатил глава. Той подробно разправил на сина си какъв е Минотавърът. Това ужасно чудовище живеело на остров Крит; то било половина бик и половина човек. Минос, царят на остров Крит, построил за него живелище. Той твърде много се грижел за чудовището. Преди няколко години между Атина и остров Крит избухнала война. Победените атинци поискали мир. Предложили им тежки условия и те били принудени да ги приемат. Те се задължили да изпращат всяка година по седем юноши и седем девойки за храна на Минотавъра, любимеца на Минос.
Три години наред вече атиняните изпълнявали сключения договор. Сега отново дошъл съдбоносният ден. Родителите треперели за синовете и дъщерите си, юношите и девойките се страхували — да не би жребият да ги посочи за жертва на лакомото чудовище.
Тезей изслушал разказа и гордо се изправил. Погледът му изразявал и негодувание, и жал и смелост, и решителност.
— Този път атиняните ще изберат помежду си само шестима юноши — казал той: — седмият ще бъда аз. Ще видим, ще ме изяде ли Минотавърът.
Но цар Егей казал:
— О, мили ми сине! Не излагай себе си на такава опасност! Ти си наследник на престола, ти стоиш по-високо от всеки закон.
— Затова именно искам и да отида. Аз съм твой син и желая да взема участие във всички бедствия на нашия народ. Ти отговаряш за страната си, за всекиго от поданиците си. Ти трябва да пожертвуваш най-скъпото си същество, а не да излагаш на опасност живота на гражданите.
Старият цар със сълзи на очи молел Тезей да не го напуска, да се съжали над старостта му и да не го оставя без оня мощен помощник, когото едва бил намерил. Но нищо не можело да разколебае Тезей. Най-сетне царят се принудил да се съгласи и да изпълни волята на княза.
Кораб с черни платна се спрял до брега. Тезей с шестима юноши и седем девойки — все хубавици — се упътил към пристанището. Огорченото множество вървяло след тях. И скръбният цар вървял към пристанището, облегнат на ръката на сина си.
Тезей се изкачвал на кораба, когато царят му направил знак, че желае да говори с него.
— Мили сине — казал Егей, — ти виждаш тия черни платна; те са знак за тъжното събитие. Аз съм вече стар; не зная, ще дочакам ли завръщането на кораба. Но докато съм жив, всеки ден ще дохождам тук да гледам морето — за да видя не се ли забелязват платна. И ако някой щастлив случай те избави от Минотавъра, разпореди се да се украси корабът с блестящи като сребро платна. Тогава аз и моят народ ще знаем, че се завръщаш като победител и ще те посрещнем с тържество, каквото до сега атиняните не са още виждали.
Тезей обещал да запомни тая молба. Всичко било готово, платната били опнати и корабът бързо отплувал, тласкан от вятъра и от тежките въздишки на целия народ и се скрил от очите им. Североизточният вятър го носел по запенените вълни, като че ли не подозирал гибелната цел на пътуването. Па и младежта скоро забравила скръбта си. Всички се смеели, танцували и играели, додето най-сетне забележили синкавите върхове на планините в остров Крит. Чак тогава те млъкнали и се замислили.
Тезей стоял на кувертата, между моряците, и гледал мъгливото очертание на планините, които се сливали с облаците. Два пъти му се показвало някакво бляскаво отражение във вълните.
Те се доближили до брега и Тезей видял един огромен бронзов великан. Той равномерно крачел по брега, минавал от един нос на друг и с тежките си стъпала разбивал крайбрежните вълни. Лъчите на слънцето се пречупвали върху бляскавото му тяло и пръскали светлина наоколо.
Тезей се чудел и не разбирал — човек ли е това, или някаква огромна машина. Исполинът носел на рамото си грамадна бронзова тояга.
— Какво е това? — попитал Тезей един моряк.
— Това е Талус, бронзовият човек.
— Човек ли е той, или машина?
— Та и самият аз не знам това, — отговорил морякът. — Казват, че сам Вулкан, най-изкусният ковач на света, го бил изковал за цар Минос. Машина не може от само себе си да обикаля три пъти в денонощието острова. Великанът по този начин пази остров Крит и заплашва с тоягата си всеки кораб, който се реши да мине край бреговете му.
Корабът все повече и повече се приближавал. Тезей чувал металическия звук от крачките на великана, пляскането на вълните по брега, а понякога и шума на падащите откъслеци от скали. Исполинът се спрял. Той разкрачил нозете си над два носа, вдигнал страшната си тояга под облаците и в тая заплашителна стойка изглеждало, че всяка минута е готов да се нахвърля с цялата си тежест върху кораба. Ето че най-сетне великанът отворил бронзовите си устни и запитал:
— Отде идете?
Гръмовитият глас млъкнал, а екът още дълго време го разнасял във въздуха като огромна камбана.
— От Атина — отговорил капитанът на кораба.
— Защо сте дошли? — попитал пак великанът.
Той заплашително размахвал тоягата си, като че ли иска да превърне целия кораб на трески.
— Ние водим седем юноши и седем девойки за храна на Минотавъра.
— Минете! — извикал великанът.
Гърдите му се раздрусали от силния вик и във въздуха се зачул тътнеж.
Корабът се промъкнал между носовете в пристанището, а великанът започнал отново обиколката си.
Когато корабът спрял до брега, един отряд от стражата на Минос дошъл да отведе жертвите. Въоръжени войници заобиколили Тезей и неговите другари и ги повели към царя. Когато ги видял, Минос намръщил гъстите си рошави вежди. Той само за едно се грижел: да прегледа дали доведените хора са добра храна за Минотавъра.
Царят заповядал да му ги довеждат един по един и всекиго потупвал с жезъла си. Юношите се разтревожили, девойките се разплакали. Дошъл ред и на Тезей. Царят внимателно се вгледал в него; той забележил спокойствието и решителността му и строго го попитал:
— Мигар не се боиш, че ще те разкъса Минотавърът?
— За доброто на другите аз жертвувам живота си, и го давам без страх и колебание. А ти, цар Миносе, мигар не се боиш от собствената си съвест? Нима не те е грях да даваш всяка година по четиринадесет невинни жертви за храна на Минотавъра? В очите ще ти кажа: с всичките си украшения и царствени знакове, ти си по-страшен и от самия Минотавър.
Царят прихнал да се смее и казал:
— А, така ли говориш с мене? Нека Минотавърът почне обяда си с тебе!
До престола на царя стояла неговата дъщеря, по име Ариадна, хубава, добра и нежна. Със сълзи на очи гледала тя своите връстници. Най-много й дожаляло за благородния и неустрашим Тезей. Когато стражата отвела нещастниците, тя се хвърлила пред краката на баща си и го помолила да ги освободи.
— Мълчи! Това не е твоя работа. Иди поливай цветята си и не мисли вече за презрените атинци!
Нещастниците били отведени в тъмницата, дето ги посъветвали по-скоро да легнат да спят, защото Минотавърът рано обядвал. Седемте девойки и шестимата юноши изнемощели се търкулнали на пода и заспали. Само Тезей не спял. Той чувствувал силата и смелостта си и решил да спаси живота им. През цялата нощ той ходел из тъмницата.
Малко преди полунощ вратата полекичка се отворила и влязла хубавата Ариадна с факел в ръце.
— Тезей не спиш ли? — попитала тя.
— Не спя. Не мога и да спя, когато ми остава само една нощ да живея.
— Върви след мене! Само по-тихо! Без шум!
Тезей не разбирал къде се е дянала стражата.
Ариадна отворила всички врати и Тезей се озовал на чист въздух; отвън светела пълната луна.
— Тезей, ти можеш да се качиш на кораба си и да отплуваш към Атина.
— За нищо на света няма да направя това. Аз няма да напусна остров Крит, докато не убия Минотавъра, не спася другарите си и не избавя родината си от този ужасен данък.
— И аз така мисля — казала Ариадна; — тогава върви след мене, доблестни Тезей. Ето твоя меч: той ще ти потрябва. Да те закриля съдбата!
Тя го завела в една гъста, непроходима гора. Там било съвсем тъмно. Скоро те се озовали пред висока мраморна стена, обвита с пълзящи растения. Но тя нямала нито врата, нито проход. Ариадна натиснала с нежните си пръсти една плоча и се образувал проход; след като минали двамата, проходът се затворил зад тях.
— Ето ни в прочутия Лабиринт, казала Ариадна. — Построил го е Дедал, а сетне си е направил крила и като птица е отлетял от нас. Дедал бил много изкусен, но от всичко, което е направил, най-удивителното е Лабиринтът. Пристъпим ли само няколко крачки, през целия си живот ще се скитаме из стаите му, без да можем намери нито изхода, нито входа. В средата на Лабиринта ще намериш Минотавъра.
— Но как ще го намеря? Нали сама казваш, че тук лесно би могъл да се заблуди човек?
В това време се разнесъл глух шум, нещо като рев на бик, смесен с човешки глас. В този див рев Тезей доловил опита на чудовището да изговори нещо. Но ревът бил отдалечен, тъй щото трудно било да се каже дали е рев на бик, или човешки глас.
Ариадна разтреперана стискала ръката на Тезей, а с другата си ръка притискала гърдите си; сърцето й силно туптяло от страх. Тя шепнела на Тезей:
— Тоя рев е на Минотавъра. Върви все в посока към него, по извивките на Либиринта и скоро ще намериш чудовището. Почакай! Дръж края на това кълбо от копринени конци: аз ще държа другия му край. Ако победиш, конецът ще те отведе обратно до мене. Прощавай, храбри Тезей!
Юнакът хванал края на конеца с лявата си ръка, измъкнал меча от ножницата, хванал го с дясната си ръка и тръгнал смело по извивките на Лабиринта. Не може да се каже как са били устроени тия безкрайни ходове.
И пет крачки не бил направил Тезей — и той вече изгубил от очите си Ариадна; след десет крачки, главата му се зашеметила от извивки. Той вървял, без да се спре; ту минавал под ниски сводове, ту се изкачвал по няколко стъпала, ту минавал през врати, които веднага след това се затваряли. Струвало му се, че стените сами се развъртат пред него, като прежда от вретено, и го обграждат с чудноватите си извивки. А дивият глас все се чувал — ту наблизо, ту надалеко — буен, ужасен рев, смес от мучене на бик и вик на човек.
Внезапно облаци забулили луната. Станало толкова тъмно, че Тезей сто пъти забърквал пътя си и сам не знаел, накъде да тръгне. Той би си помислил, че се е заблудил, ако конецът му не напомнял, че другият му край се намира в нежната ръка на Ариадна. Тезей с твърди крачки вървял към ужасния рев. Викът ставал все по-силен и по-ясен; при всяка нова извивка, Тезей можел да очаква, че ще срещне чудовището. Най-сетне той се озовал на една широка площадка, в самия средец[63] на Лабиринта, и видял Минотавъра.
Само рогатата му глава напомняла бик; тялото му приличало и на волско и на човешко. Чудовището било застанало на задните си крака, а с предните си служело като с ръце. Минотавърът живеел усамотено, озлобен към всичко живо. Ужасният звяр тропал бясно с крака и силно ревял, като изричал някакви неразбрани думи. Тезей разбрал, че звярът се оплаква от участта си и от глада, който го мъчи. Той ревял от омраза към всичко живо и от желание да погълне всички хора.
Тезей ни най-малко не се уплашил. Той не се нуждаел от подкрепа, но все пак слабото потреперване на конеца удвоило смелостта му. Ариадна се стараела да му предаде целия си запас от сила, колкото и малък да бил той. Тъкмо в това време го забележил Минотавърът и навел главата си, за да го набоде на рогата си, като надал ужасен рев, сякаш иска да каже:
„О, омразен човече! Аз ще те набода на рогата си, ще те подхвърля петдесет метра нагоре и ще те разкъсам със зъбите си!“
Тезей се сещал за намеренията на чудовището не по неговия вик, а по движението му. Страшно насочените срещу него рога говорели по-ясно от дивите викове. Тезей казал на врага си:
— Опитай се!
И между тях се завързала люта, мълчалива борба. По едно време чудовището се измамило и ударило рогата си о стената. От този неочакван удар то толкова страшно заревало, че едва не се съборил половината Лабиринт и всички жители на остров Крит помислили, че се е явила силна буря. Разяреният до беснота[64] Минотавър започнал да тича тежко и несръчно. Сетне враговете застанали един срещу друг, дръзко и смело се изгледали и отново пламнала упорита борба между рогата и меча. Най-сетне Минотавърът се спуснал върху Тезей, засегнал с рога си ръката му и го повалил на земята; изглеждало, че победата е негова. Той направил отчаян скок, отворил устата си и се готвел вече да откъсне главата му, когато внезапно Тезей станал и отбягнал този удар. Той силно замахнал с меча си, ударил чудовището по шията и биковата глава отскочила пет метра нависоко, а обезглавеният труп рухнал на земята с цялата си тежест. Луната отново светнала, сякаш в този миг целият свят се е избавил от всички злини и завинаги е изчезнало злото.
Тезей въздъхнал с облекчение, облегнал се на меча си и почувствувал леко размърдване на копринения конец. През цялото време на борбата той не го изпуснал. Той бързо тръгнал по пътеводния конец и скоро намерил изхода от Лабиринта. Царкинята плеснала ръце и казала:
— Ти си победил чудовището!
— Благодарение на тебе, мила Ариадно, аз се връщам победител.
— Сега трябва по-скоро да събудим другарите ти. Вие трябва да отплувате, преди да се разсъмне. Ако изгревът за слънцето ви завари тук, баща ми ще си отмъсти за Минотавъра.
Разбудили пленниците. Тям се не вярвало, че Минотавърът е убит. Но избавителят им ги подканил да побързат. Трябвало да отпътуват, преди да изгрее слънцето. Те се качили бързешком на кораба. Само Тезей останал да се сбогува с Ариадна. Той й казал:
— Мила Ариадно, ела с нас. Баща ми, цар Егей, моята мила майка Етра, всички майки и бащи в Атина, всички твои връстници — всички ще те обичат и почитат като избавителка. Нищо няма да смекчи гнева на цар Минос, когато се научи, какво си направила.
Ариадна стиснала ръката му, отдалечила се и казала:
— Не, Тезей, аз не мога да отплувам с вас! Баща ми е вече стар и освен мене, никой друг не го обича. Тая загуба би го убила. Най-напред той ще се разсърди, но скоро ще прости на единствената си дъщеря и аз съм уверена, че след късо време и самият той ще се радва, задето не ще трябва да жертвува всяка година по седмина юноши и седем девойки за лакомия Минотавър. Сбогом, нека съдбата те покровителствува!
Тя говорела искрено, благородно и скромно. Тезей се простил с нея, качил се на кораба и заминал. Когато излезли от пристанището, задухал тих ветрец и носят на кораба почнал да пори кипящите вълни. Верният бронзов страж пристигал в това време от другата страна. Бегълците отдалеко забележили блестящата му снага. Великанът ги приближавал, без да ускорява, нито да забавя крачките си. Талус все пак повдигнал тоягата си и без да обърне внимание на разстоянието, тежко я спуснал по посока на кораба. Но тоя отчаян замах повлякъл великана — и огромният човек рухнал в морето, като грамадна ледена планина.
Голяма била веселбата на завръщащата се младеж. Игрите преставали само когато корабът се твърде силно залюлее. Най-сетне стигнали в Атина. Но една печална случка помрачила общата радост.
Цар Егей бил помолил сина си в случай на победа да замени черните платна с бели. Но Тезей забравил това. Младежта се веселяла, играела, танцувала. За нея било все едно — дали платната са бели, черни или с цвета на дъгата. И корабът плувал като гарван със зловещи крила.
Колкото и слаб да бил цар Егей, той пак всеки ден се качвал на една скала и чакал завръщането на кораба. Щом забележил черните знамена, помислил си, че син му е загинал, и в отчаянието си се хвърлил в морето от високата скала.
Морето погълнало нещастния цар Егей.
Тезей бил отчаян от скръб. Той станал цар на Атина. След това изпратил да доведат майка му, слушал мъдрите й съвети по работите на управлението и живял дълго, обичан от народа си.
Една баба отишла край морето да пере. Опрала, па нагазила до колене във водата да си измие краката. Изведнъж я щипнал по крака един рак. Тя изскокнала из водата, нарамила дрехите и си отишла. Вечерта изпържила яйца да вечеря. Сипала ги в паница, а тигана оставила под полицата. Похапнала си и си легнала. Но още не заспала, чула, че нещо тропа в тигана. По тропането познала, че е рак, и казала: „Какъв е този рак? Днес ме ощипа, в сега е дошъл чак в къщи!“
— Аз не съм рак — обадил се той, — а морски цар. Дойдох да ти стана син, та да ме ожениш за царската дъщеря. Сега си спи спокойно, а утре ще отидеш да искаш княгинята. Ако царят те попита какъв е син ти, ще му кажеш, че е рак.
На заранта бабата се натъкмила и отишла до двореца, но не посмяла да влезе. Чудела се как да поиска царската дъщеря за рак. Тъй отивала няколко пъти, обикаляла двореца, но не смеела да влезе. Най-после я видял сам царят.
— Какво искаш, бабо? — попитал я той, като забелязал, че заобикаля.
— Искам — казала, — дъщеря ти за сина си.
— Бива — отговорил царят, след като чул, че бабиният син е рак. — Бива, ако син ти може да направи един хубав дворец сред морето. Ако ли не може — и двама ви ще заколя.
Отишла си бабата угрижена и разказала всичко на рака.
— Не бой се, мамо — казал ракът. — Няма по-лесно от това.
През нощта ракът запляскал водата с опашката си и всички морски животни се събрали около него. Той им заповядал веднага да направят дворец сред морето — и то да няма по-хубав от него. На заранта дворецът величествено се издигал над морето и всички се чудели на бляскавите му украшения. Бабата отишла при царя и го намерила, че стои на балкона и гледа морския дворец.
— Харесва ми се дворецът, който е направил син ти — рекъл царят, — но кажи на сина си, че трябва да направи и мост оттам до тука, инак ще ви погубя.
За една нощ ракът построил моста: направен бил от лято желязо, от страните заграден с решетка от злато, а по върховете на решетката били наредени безценни камъни. Бабата пак се озовала при царя, който й рекъл:
— Ще дам дъщеря си на сина ти, ако направи лоза, която да покрива целия мост, всеки ден да цъфти, да завързва и до пладне гроздето й да узрява. Ако до утре не стане това, ще бъдете посечени.
Бабата си мислела, че това е вече невъзможно, та много се уплашила; едвам отишла до къщи и с разтреперан глас разказала на рака.
— Не бой се, мамо — рекъл той, — и това ще стане.
И на заранта наистина над целия мост шумоляла голяма лоза, която цъфтяла и връзвала.
Царят, смаян от тези чудеса, се съгласил и оженил дъщеря си за рака.
Веднъж царят поканил на вечеря всичките си дъщери. Те дошли с мъжете си, само най-малката дошла самичка. Сестрите, като я видели, посбутали се, поусмихнали се, а после почнали да я окайват, че мъж й е рак, та не може при хора на трапеза да седне. Но малката сестра не се натъжила. Ракът, като я изпращал, казал й, че и той ще дойде, но по-късно.
— Ще дойда — казал й той, — три пъти в три различни премени и на различни коне. Само ти ще ме познаеш, но никому да не кажеш. Похвалиш ли се, ще те оставя и ще забягна, та после, за да ме: намериш, ще трябва да скъсаш три чифта железни обуща.
Започнало се веселието на царската трапеза. Всички ядели и пиели и със съжаление поглеждали жената на рака. В това време пристигнал един юнак, голям хубавец, на вран кон, с черни сукнени дрехи. Скочил от коня, поклонил се на всички, подал един трендафил на най-голямата сестра и си отишъл. Всички се зачудили на неговата хубост и на добрите му обноски и рекли на най-малката сестра: „Ето момък за тебе, а ти се ожени за рак!“ Тя си премълчала.
След малко ракът пак дошъл, тоя път на сив кон, със сиви дрехи, все тъй хубавец. Той се поклонил, подал трендафил на втората сестра и си отишъл. Сестрите пак се спогледали и рекли на най-малката: „И този момък е като за тебе, но ти побърза, та се ожени за рак!“
Трети път дошъл ракът, на червен кон, с червени дрехи. Този път изглеждал много по-хубав. Всички се прехласнали в неговата хубост. А той се поклонил, подал трендафил на най-малката сестра — на жена си — и пак възседнал коня и отлетял.
— Да — рекла най-голямата сестра. — Ти трябва да оставиш рака. Ето момък за тебе!
Малката сестра вече не могла да се стърпи. Домъчняло й, че я одумват сестрите й, а от друга страна се радвала, че мъж й е такъв хубавец, та искала да се похвали.
— Този е мъж ми — казала тя с гордост.
Но когато си отишла в къщи, не намерила мъжа си. Той се изгубил и никой не знаел, къде е. Тя се примолила на баща си да й направи три чифта железни обуща и три железни тояги, за да иде да търси мъжа си. Бащата й приготвил и тя тръгнала.
Ходила, питала и разпитвала, никъде го нямало. Когато двата чифта обуща и двете тояги се изтрили от път, княгинята замръкнала при един кладенец. През нощта дошла при кладенеца за вода една самодива. Тя видяла заспалата княгиня и се зачудила на нейната хубост, па я и съжалила, като я видяла толкова изморена от път. Тя събудила княгинята и я завела в своята горска къща, при сестрите си. Там имало и един непознат мъж. Той бил ракът, но княгинята го не познала.
Съмнало се. Самодивите една по една излизали и се изгубвали в гората. Последна излязла най-старата. Тя заръчала на гостенката си да измете само половината къща, а половината да остави неметена[65].
— Ако не можеш да изметеш — рекла самодивата, — когато се завърна, на камък ще те направя.
Княгинята се загрижила как може да се мете половина къща. Загрижила се, разплакала се, а непознатият мъж й рекъл: „Ако искаш да се омъжиш за мене, ще ти кажа как се мете половина къща; инак самодивата ще те превърне на камък“.
— По-добре камък да стана — отговорила княгинята, — отколкото да се омъжа за тебе. Скъсала съм три чифта железни обуща, изтрила съм три железни тояги — да търся мъжа си, а сега да се дам на тебе!
Казал й той как да измете. Дошла самодивата и харесала метенето. После й казала да иде да й донесе очилата.
— Ако искаш да се омъжиш за мене — прошепнал мъжът на княгинята, — ще ти обадя, къде са очилата на самодивата.
— Не, по-добре камък да стана — отговорила княгинята и излязла навън.
Мъжът я последил[66] и й казал, къде са очилата.
— Когато тръгнеш вдясно — разправил й той, — ще видиш, че от една чешма тече кръв. Ти речи: „Да беше бистра водата, щях да пия!“ Веднага ще протече бистра вода и ти пийни. По-нататък ще видиш стара фурна, неметена от много години. Речи и ней: „Да имаше в тази фурна хляб, щях да ям!“ Тя ще извади топъл хляб и ти хапни. Най-после, когато стигнеш в къщата, дето са очилата, ще видиш под калната и мръсна стълба мършаво магаре, на което са сложили кокали да яде. Ще му дадеш чисто сенце, а стълбата ще изметеш. След това се качи горе и влез в първата стая. В ъгъла има масичка, на нея — дървена кутия. В кутията са очилата. Вземи тях, а кутията остави.
Княгинята свършила всичко това. Самодивата се ядосала, като видяла, че й намерили очилата. Тя извикала на чешмата да удави княгинята.
— Не мога — отговорила чешмата, — тя пи от моята вода.
— Опечи я, фурно!
— Не мога — отговорила фурната, — тя яде от хляба ми.
— Изяж я, магаре!
— Никога няма да направя това — отговорило магарето, — защото тя ме нахрани с хубаво сено, когато вие ми давате само сухи кокали.
— Убий я, стълбо!
— И аз нищо няма да й направя — отговорила стълбата, — защото толкова години вие ме държите наметена, а тя ме дори изми.
Като видяла самодивата, че всички бранят княгинята, смилила се. Влязла в другата стая и след малко излязла в бели дрехи, с корона на главата, с дълги крила на плещите. След нея вървели всички самодиви — все в бели дрехи. Те трепнали с крилата си и запели самодивска песен.
Толкова било хубаво, че княгинята се унесла. Когато се свестила, пред нея стоял на червения си кон ракът в червени дрехи. Той не бил рак, а засмян хубав мъж, какъвто го знаела. Той я качил на коня си и я отвел в царството си. Там прибрал и старата жена, майка си, и заживели щастливо.
Едно момче поискало за жена една мома, голяма хубавица. Тя му отговорила, че и да се ожени за нея, няма да бъде щастлив, защото искал да я вземе змей. Момчето казало, че е съгласно, стига тя след сватбата да не излиза вън от къщи.
Венчали се. Момъкът се стегнал на работа. В скоро време забогатял. Накупил земя и добитък, ценил[67] ратаи. Жена му само шетала, готвела, шиела и от прага навън не излизала. След година им се родило момченце, хубаво и пъргаво.
Изминали десет години и жената си помислила, че змеят я е забравил, та няма вече да я дири. Един ден казала на мъжа си, че иска да се разходи по полето, за да види нивите и работниците. Мъжът се съгласил. Тя изпекла хляб, наготвила и отишла с мъжа си и момченцето на полето.
Слугите се много зачудили, като видели господарката си. Насядали да обядват. Господарката също седнала и весело се разговаряла със слугите. Изведнъж се задал тъмен облак. Загърмяло, едри капки дъжд прокапали. Докато се наканят слугите да раздигат трапезата, черният облак ги покрил и след малко отминал. Но в каква почуда изпаднали, като видели, че я няма господарката. Тя се изгубила в облака. Господарят разбрал, че змеят е отнесъл жена му, но никому нищо не казал.
Когато момчето станало на осемнадесет години, то попитало баща си: „Тате, къде е майка ми? Аз помня, че имах майка, но се изгуби на нивата.“ Бащата разправил на сина си, че тя е грабната от змея и се не знае къде е.
— Като е така, аз ще вървя да търся майка си.
Бащата го изпратил, като му пожелал сполука и щастливо завръщане.
Тръгнало момчето да търси майка си. Вървяло, вървяло, излязло на едно широко поле. Там имало много овце и овчари. Момчето попитало: „Чии са тези овце?“ Овчарите му отговорили, че са на змея; то ги помолило да го вземат за помагач[68]. Овчарите имали нужда от човек, но се бояли да не би змеят да изяде момчето. То им казало, че ще се крие, когато дохожда змеят. Овчарите се съгласили и то останало при тях. Работело, помагало им. При овчарите идвала всеки ден една жена да взема мляко за змея.
— Коя е тази жена? — попитало то.
— Тази е жената на змея — казали му те.
Момчето разбрало, че тя ще да е майка му. На другия ден взело едно ведро и отишло на чешмата да го мие. Майка му минала край чешмата с млякото. То я спряло и заговорило. След няколко думи се разбрали.
— Мамо, аз ида да те избавя от този змей.
— Не можеш, сине мой. Змеят е много силен, с него не можеш ни да се бориш, ни да се биеш. Па и той никога не може да умре, защото е с две сърца и душата му не е у него.
— А къде е?
— При второто му сърце, което е у един арапин, а той е в една далечна планина. На планината има една локва, в локвата — арапин, в арапина — свиня, в нея — заек, в заека — гълъб, а в него едно шишенце. В това шишенце е второто сърце на змея и душата му. Сърцето е голямо колко просено зрънце. За да умре змеят, трябва да се извади шишенцето и да се счупи.
— Бъди спокойна, мамо — казало момчето. — Аз ще намеря това шишенце!
Момчето тръгнало.
Вървяло, вървяло, стигнало в един град. Мръкнало се, па и дъжд завалял; то се сгушило под стрехата на една голяма къща и изморено от дългия път, заспало дълбок сън. Тази къща била царски дворец. В това време царят бил решил да жени дъщеря си и решил да вземе за зет тогова, когото пръв намерят близо до двореца. Съгледали заспалото момче. Взели го на ръце, занесли го в двореца и го сложили на царско легло.
На заранта царят и царската дъщеря дошли при него, разпитали го и му съобщили решението си. Момчето поблагодарило и се съгласило, но помолило да се не бърза със сватбата, защото имало да върши една опасна работа. На другия ден станало рано и запитало на кой връх живее арапинът. Слугите му посочили върха, който се виждал от двореца. На третия ден момчето станало още по-рано, вързало си пояса за прозореца и от никого незабелязано, се спуснало долу. Бързо се отправило към върха, стигнало до локвата и я обиколило три пъти, като търсело арапина. На третия път извикало: „Де си, черни арапино? Що се криеш, страхливецо? Излез да се поборим, та да видим кой от нас е юнак над юнаци!“ Арапинът излязъл и се почнала страшна борба. Борили се до вечерта: ни този пада, ни онзи!
— Ах — извикал арапинът, — да знае змеят да изпие едно ведро мляко за мене, бих те заровил девет педи в земята!
— Да е тука царската дъщеря — отговорило момчето — да ме погледне отдалече, бих те закопал девет метра в земята!
След това се разделили. Арапинът си влязъл в локвата, а момчето си отишло в двореца. Царската дъщеря го разпитвала къде е ходило, но то нищо не казало. Царят заповядал да накажат стражите, че не са видели къде е ходил зет му. На другата сутрин пак по същия начин слязло момчето през прозореца и отишло при локвата. Щом извикало: „Излез, арапино!“ — арапинът излязъл и борбата пак започнала — още по-страшна, чак до вечерта.
— Ах, да знае змеят — пак повторил арапинът — да изпие две ведра мляко за мене, ще те заровя девет педи в земята!
— Ах, да е тука царската дъщеря — отговорило момчето — да ме погледне, ще те заровя девет метра в земята!
Пак се пуснали. Но наблизо се бил скрил тоя ден един царски слуга, който още от сутринта проследил момчето. Той чул и видял всичко. Скритом и той се завърнал подир момчето в двореца, па разправил на царя каквото видял и чул. Царят заповядал тайно от зетя си да се приготвят за път всичките му ловци и птицеловци и царската дъщеря. На следната сутрин момчето пак отишло при локвата, обиколило я три пъти и извикало арапина. Ловците и царската дъщеря се били вече скрили наблизо и видели как арапинът излиза и как се почва борбата. И тоя път борбата продължила цял ден. Когато почнало да залязва слънцето, арапинът извикал:
— Ах, да знае сега змеят да изпие три ведра мляко за мене, ще те заровя девет педи в земята!
— Ах, да е тука царската дъщеря — отговорило момчето, само веднъж да ме погледне, ще те заровя девет метра в земята!
Царската дъщеря излязла изведнъж пред момчето и го погледнала, па се скрила отново. Момчето усетило страшна сила. То тръшнало арапина на земята толкова силно, че коремът му се пукнал и от него излязла една свиня, която се спуснала да бяга. Царските ловци убили свинята, момчето й разпрало корема, отдето изскокнал заек. Кучетата разкъсали заека, а от него изхвръкнал сив гълъб. Птицеловците се спуснали, уловили го и го подали на момчето. То разпрало гълъба и в коремчето му намерило шишенце. В това шишенце било сърцето и душата на змея. Взели шишенцето и всички се завърнали в двореца. На другия ден момчето се венчало за царската дъщеря и след като поседяло една неделя, казало, че работата му още не е свършена. Царят го изпратил на път.
То намерило майка си при чешмата. Тя носела мляко, но не във ведро, а в шишенце.
— Защо носиш толкова малко мляко? — попитало я то. — Нали змеят пиеше много?
— Змеят е болен — отговорила тя, — та не може да пие като по-напред.
Тогава то извадило шишенцето и й казало:
— Сега вече аз държа душата на змея. Ти си свободна, мамо!
Тя заплакала от радост, ала пак се бояла да заведе сина си при змея.
— Не бой се — казал той и тръгнал с нея.
Когато отишли, змеят лежал и не можел да се мръдне от мястото си.
— Искаш ли да оздравееш? — попитало го момчето.
— Ах, как да не искам? — отговорил той.
— Аз ти нося цяр!
И показало шишенцето.
— Моля ти се, моля ти се — завикал змеят, — дай по-скоро да го помириша!
Но то го ударило силно в мраморната плоча. Шишето се пръснало, змейовото сърце се пукнало и змеят умрял. Дворецът с богатствата, овцете с овчарите и всички змейови гори и полета останали на момчето. То пратило известие на баща си да дойде, па му подарило змейовия дворец с многото му имоти.
Имало един овчар. Кошарата му била в гората.
Една сутрин, когато издоил овцете, дошло при него едно мургаво, босо момиченце.
— Моля ти се, бате — рекло, — дай мляко от овцете, да го занеса на мама, че лежи болна, та умира!
Овчарят дал ведрицата[69] с всичкото мляко. Момичето го отнесло някъде и върнало ведрицата с малко водица на дъното.
От този ден вече всяка заран момичето дохождало и овчарят му давал мляко с ведрото. А за пари и дума не ставало. Пък от ден на ден млякото се умножавало. Докато пълнели една ведрица, почнали да пълнят две, а момичето вземало всичкото.
Минало лятото, настъпила есен. Захладило се — зима наближило. Овчарят нямал ни масло, ни сирене. Какво да продаде? С що зимнина да си приготви? Една заран и млякото секнало, той не издоил ни една капка, но и момичето се забавило. Овчарят, без да гледа своята сиромашия, се загрижил какво ще даде на бедното момиче, което след малко ще дойде. Тъкмо тогава, като от невиделица, се изправила пред него една едра, висока жена. Тя била самодива.
— Благодаря ти, добри овчарко, че с млякото от твоите овчици ме изцери! Кажи сега, с какво да ти се наплатя!
— За плащане и дума да не става. Бог даде млякото мене, а аз го дадох тебе. Благодаря на Бога, че съм можал да те излекувам. Нищо не мога да искам и нищо няма да взема.
— Като е така — рекла самодивата, — ще те направя царски зет, ще те оженя за царската дъщеря.
Овчарят се позамислил, поизгледал се до краката, па отвърнал:
— Ех, как мога аз да мисля за такова нещо? Такъв, какъвто съм, как ще ме погледне царят, та още и дъщеря си да ми даде?
— Това не е твоя работа — рекла самодивата. — Както беше добър към мене досега, бъди пак добър да ме послушаш.
След това му разправила как ще отиде при царя и какво ще говори, като му посочила и пътя.
Овчарят склонил, сбогувал се и тръгнал. Насред пътя имало един студен извор; там седнал да си почине и закуси. След това се напил от извора студена вода. Но като се изправил и погледнал — що да види: дрехите му — златно сукно, шапката му — бяла свила, с бяло перо, а обуща — като на цар. И до него врано конче с дълга грива: на гърба му богато седло, в устата му златна юзда.
Овчарят възседнал коня и след час-два се явил пред царя и му казал защо е дошъл.
— Добре — отговорил царят, — ще ти дам дъщеря си, ако ми донесеш едно дърво дафиново, корените да са медни, клоните му сребърни, листата — златни, а плодовете — безценни камъни.
Овчарят си излязъл, възседнал коня и отчаян се върнал в кошарата си. Там го чакала самодивата. Като й разказал, какво му иска царят, тя се усмихнала и рекла:
— Не бой се, няма от това по-лесно! Изкачи се на онзи планински връх, обърни се към изток, прекръсти се и погледни. Сред една поляна ще видиш голямо дърво и под него цяло стадо коне. Щом те съгледат, ще избягат. Тогава иди, качи се на дървото и откъсни само безценния камък, що е на върха: друг не пипай. Щом слезеш на земята, ще усетиш голяма юнашка сила. Тогава изтръгни чудното дърво. В тази минута конете, впрегнати в голяма кола, ще бъдат вече при тебе. Натовари дървото и върви при царя.
Овчарят направил, каквото му рекла самодивата.
Царят се смаял, като видял голямата колесница, теглена от сто коня. Той се спуснал, прегърнал овчаря и го отвел в двореца си. Направили весела сватба и овчарят станал цар.
Когато светците ходели по земята, излязъл веднъж Иисус Христос със свети Петър и свети Павел, та отишли при един сиромах. Той си имал едно малко лозе и всред него колиба. Помолили го да им набере грозде, та да си похапнат. Сиромахът взел кошничка и отишъл при лозите, които му давали най-много и най-хубаво грозде.
Но току-що почнал да бере, Христос му извикал от колибата: „Не щем от там — иди набери от лозето на съседа!“
Тогава сиромахът казал: „Що е право и Богу е драго; това не мога да сторя, додето съм жив.“ Ала Христос повторно му рекъл: „Иди, ти казвам — аз отговарям! Кой ще те види?“
Но сиромахът пак отговорил: „Що е право и Богу е драго. Ако не видят човеци, ще види Бог. Дори и главата да ми вземат, не мога да открадна чуждо.“
Светците се показали доволни, седнали със сиромаха на трапезата и взели да зобат от гроздето. След това станали да си вървят. Старецът излязъл да ги изпрати. Но додето излезе от колибата, Иисус Христос взел един запален въглен, па го пъхнал под стряхата. Старецът ги извел на пътя. Когато се сбогували с него, погледнали към колибата му, а тя била цяла в пламъци.
Старецът се затекъл към лозето, а светците се обърнали към Христа и Го запитали: „Какво е сгрешил този сиромах, Господи, та му запали бедната колибка? Нали видя, че заради Тебе не иска да падне в грях?“
Христос им отговорил: „Тъкмо затова му запалих колибата — че е сиромах и с добро сърце, че е прав и мисли добро. Тази колиба някога са стопанили[70] лоши люде, които са заровили голямо имане под прага й. Те са измрели вече и за парите никой не знае. Не знае и сегашният й стопанин, сиромахът. Сега той, ще — не ще, ще прекопае мястото и ще намери имането, защото го е заслужил пред Бога.“
Сиромахът се върнал на лозето си и като видял, че колибата му гори и става на пепел, въздъхнал си, па рекъл: „Хвала на Бога и за този му дар! Що е право и Богу е драго.“ Па взел мотиката да поразгребе пепелта. Но щом копнал веднъж, ударил на гърне. Извадил гърнето и какво да види? То пълно с жълтици! Като въздъхнал от радост, той рекъл: „Хвала Богу за дара му! Що е право и Богу е драго.“
Имало едно време една добра и праведна бабичка. Тя никога не ставала нощно време да пие вода. Една нощ се пробудила от сън много жадна. Устата й горели за вода. Помъчила се да заспи, но сън я не хванал. Най-после станала, взела стомната, прекръстила устата й, но изведнъж си помислила: „Какъв ли дявол ме кара да пия вода нощно време? Защо да го послушам?“ И се върнала, та си легнала.
Наистина, тази нощ един дявол искал да я излъже. Когато тя станала, той се вмъкнал в стомната, за да подслади водата, та жената повече да пие — да се простуди и да се разболее. Но жената прекръстила стомната. Кръстът затворил за дявола устата на стомната и той останал вътре. Жената заспала и прекарала спокойно нощта. На заранта станала рано, като всякога, облякла се и отишла да си донесе прясна вода. На улицата изсипала старата вода от стомната, а заедно с нея, паднал и дяволът. Жената нищо не видяла. Дяволът останал на улицата да се чуди, накъде да тръгне. В това време забила камбаната за църква. В този град живеел и един владика. Владиката тръгнал на църква, а след него вървял и прислужникът му. Те вървели тъкмо по тази улица, на която стоял още дяволът. Погледнал владиката и видял едно голо, мъничко детенце, че плаче и се търкаля.
— Това детенце трябва да е на бедни хора, които са го оставили, за да го вземат други — рекъл владиката на прислужника си. — Аз пръв го видях, затова ще бъде мое. Скоро го вземи и намери една дойка да го гледа и кърми.
Прислужникът изпълнил заповедта и от този ден дяволът станал владиково момченце. То бързо расло и хубавеело. Пратили го и на училище, където се учело добре. Владиката много го обикнал и му поверил ключовете от стаята и сандъците си. Имал го за най-верен човек. Сам той го изучил на църковно пение и го направил певец в църквата. Никой не подозирал, че това хубаво момче е дявол. Обичали го и гражданите, но едно им било чудно и неприятно: те забелязали, че пее в църква само до преноса (когато излиза свещеникът със светата чаша да обикаля през църквата). Щом наближи пренос, момчето избягвало навън. Подир преноса то пак се връщало да пее.
Една сутрин владиката намерил под възглавницата си писмо, написано на хубава хартия със златни букви. Там пишело — владиката да се сгоди и ожени.
— Кой остави това писмо? — сърдито попитал той момчето.
— Не знам — отговорило то; — никой не е влизал, вратата беше заключена.
След няколко дена, владиката намерил под възглавницата си второ писмо, дето се казвало, че сам Бог му позволява да си вземе млада булка и да се венчае с нея.
Този път вече владиката се уверил, че писмата се пращат от Бога, и замислил да се ожени, но рекъл да се посъветва със свещениците, затова свикал духовен съвет, та разправил за намерените писма и ги прочел.
Свещениците се зачудили как може владика да се жени. Ала те не могли да си обяснят откъде са писмата, затова посъветвали владиката да почака и ако се получи трето писмо, тогава вече ще повярват, че е Божа работа. За по-голяма сигурност поставили двама свещеници да вардят къщата, за да не влезе чужд човек. Но още на втората сутрин владиката намерил под възглавницата си трето писмо, в което се казвало, че Бог му позволява да се ожени и че свети Петър ще му бъде кум.
Свещениците се събрали пак, чели писмото, мислили, говорили и най-после се съгласили, че владиката трябва да се ожени, понеже от Бога му се позволява. След това избрали една мома и разпратили покани до роднини, приятели и познати — да дойдат на венчавката, па захванали да приготовляват за сватбата. В поканите се казвало, че женитбата е позволена от Бога.
Владиката имал брат, който живеел в едно село. Братът получил поканата и останал като гръмнат. „Де се е чуло — владика да се жени! — извикал той. — Моят брат трябва да е изгубил ума си!“ Както и да е, и той тръгнал на сватба, като взел за подарък един петел и една кокошка. Вървял, вървял и замръкнал близо до града, до реката, на която мостът бил развален. Побоял се той да мине по разваления мост в тъмнината, да не би да падне във водата с новите си дрехи, затова останал да пренощува край реката. Качил се на една голяма върба. Към среднощ чул плясъци и крясък из водата.
— Еей, елате да ви кажа, какво направих, един човек днес си отсече ногата!
— Аз, аз какво направих, едно дете го пребиха от бой!
— Аз пък накарах една жена да се обеси!
Това били дяволите, които един по един се събирали под върбата.
— Чувайте, чувайте! — завикал един дявол до корена. — Аз накарах владиката да се ожени. Отдавна съм уж негово момче, той много ме обича и всичко ми е доверил. Оставих му под възглавницата писмо и той мисли, че е от Бога, та се съгласи да се ожени: утре ще стане сватбата.
— Урааа! — извикали всички, нахвърляли се в реката и почнали да се премятат.
В това време един дявол, който бил навирил крака нагоре, случайно съгледал човека на върбата.
— Ето един човек на върбата — извикал той, — скоро да го удушим!
Веднага всички дяволи се спуснали към върбата и се покатерили по нея. Човекът се изплашил и в страха си натиснал, та събудил петела, който изкукуригал. Изведнъж дяволите се изгубили и всичко утихнало. Той постоял до заранта на върбата, не мигнал, не задрямал. Като се съмнало, бързо слязъл и се затекъл в града при брат си — владиката, комуто с разтреперен глас разказал всичко видяно и чуто през нощта. Владиката и свещениците си прехапали бърните от почуда.
— Скоро — казал най-старият свещеник — да почнем литургията. Момчето ще пее. Аз ще затворя всички врати и прозорци, ще поставя на тях кръстове и тамян.
Така и направили. Когато наближило време да минава пренос, момчето се втурнало пак да излиза, ала не намерило изход. Никой нищо не му продумал. То се разтърчало ту към една страна, ту към друга — всякъде било затворено. Спряло се всред църквата, затреперило, косите му настръхнали, то погрозняло, почерняло — и най-после паднало на пода и се пръснало. От корема му излезли жаби, мишки и прилепи.
В църквата имало и един свят човек. Той си извадил ръкавицата и я хвърлил. Тя станала на котка, която издушила мишките и жабите. Църковната служба се завършила. Владиката си останал неженен. От благодарност, че Бог го избавил от грях и срам, той съградил манастир и се преселил в него да прекара дните си в пост и молитва.
Имало един цар. Той си имал три сина. Когато наближило време да умира, разделил цялото си царство на три — на всеки син по един дял. А понеже двамата по-големи били женени, той завещал на най-малкия, освен дела от царството, една сабя, един кон и едно наметало.
Когато благославял на смъртния си час синовете, той казал на най-малкия:
— Умирам, синко, и те моля да живееш добре с братята си: в мир и обич да живееш. Те си имат булки и домове, а ти си ерген, та твой дом е моят дом. Затова ти давам тая сабя, тоя кон и това наметало. В тях се крие чудна сила. Насочиш ли сабята срещу някого и кажеш: „Умри!“, тоя човек веднага пада мъртъв. Заметнеш ли се с наметалото, ставаш невидим за хората. А пък тоя кон, що ти давам, и по земята тича — и по облаците лети, по-бързо от вятър.
Като изрекъл тия думи, царят издъхнал. Сбрали се синовете и разделили каквото било останало от бащата. Само най-малкият не искал да вземе дял от баща си; той казал на братята си да си разделят и неговото.
— Не ща друг дял — казал им той. — Стига ми сабята, конят и наметалото. Вие живейте тука и владейте, както е владял баща ми, а за мене няма късмет в тая земя: в друго царство ще ида да си търся късмета.
И той тръгнал.
Вървял, вървял, срещнал го един човек и му рекъл:
— Добра среща, юначе! Отде си и на къде си тръгнал?
— Отивам да си диря късмета. А ти накъде?
— И аз съм тръгнал да си търся късмета.
— Щом е тъй, да вървим заедно. Имаш ли някакъв занаят?
— Имам — отвърнал оня: — затворя ли си очите, веднага познавам къде що има — и къде що се върши. А ти, побратиме?
— Аз съм царски син, нямам занаят. Знам само кон да яздя и сабя да въртя.
Тръгнали. Вървели и си приказвали.
Ето че ги срещнал по едно време трети човек: и той бил тръгнал да си търси късмета. Тоя човек умеел да плува във водата като риба: издън морето можел игла да извади. И с него се побратимили.
Тръгнали тримата. Вървели що вървели, ето че срещнали четвърти. И той бил тръгнал да си търси късмета.
— Знаеш ли някакъв занаят? — попитали го те.
— Знам — отвърнал той. — Аз съм силен в носенето: ако ще и десет души да ми се качат на гърба, носвам[72] ги през девет планини.
Побратимили се и с него и четворицата тръгнали заедно. Вървели, вървели, дошли до едно царство, дето се водела война. Стигнали в столнината[73] на царството и там, като седнали в една странноприемница да вечерят, научили се, че войските на тоя цар, в чието царство били, отстъпвали победени: оня цар бил по-силен от тоя. Като чул това, царският син рекъл на тримата си побратими:
— Ех, мене да се паднеше да се бия с оня цар, бих му надвил, па нека е силен колкото иска!
Чули хора отстрана[74] тия думи и отишли, та казали на царя. Царят веднага пратил да извикат юнака.
— Истина ли си казвал, юначе — запитал го той, — че можеш да победиш оня цар, който се бие с мене?
— Истина — отвърнал юнакът.
— Ако се наемаш да го надвиеш, ще ти дам всичко, що пожелаеш. Наемаш ли се?
— Наемам се, царю честити.
Щом излязъл из двореца, юнакът яхнал коня си, покрил се с наметалото и полетял срещу вражата войска. Когато срещнал войските, изтеглил сабята, насочил я срещу тях и рекъл: „Умрете!“ — и всички нападали като отсечени класове.
Царят много се зарадвал, като чул за победата, и рекъл на юнака:
— Синко, ти ми направи голямо добро. И аз ще трябва с нещо да ти се отплатя.
— Нищо ти не ща, царю честити.
— Не може! — казал царят. — Аз съм цар и искам да ти се отплатя с каквото мога. Три дъщери имам: избери си, която искаш — да ти я дам за жена, та да станеш царски зет, а пък като умра, ти ще зацаруваш на мое място.
Юнакът рекъл:
— Не може, царю честити. Имам по-стар побратим и той неженен, та ми се не ще да го преженвам.
Царят му казал:
— Викни го, нека дойде!
Тогава юнакът отишъл в странноприемницата и повикал оня от своите побратими, когото срещнал пръв. Отвел го в двореца. Царят го оженил за най-голямата си дъщеря, а на царския син рекъл:
— Ти си избери едната от останалите две дъщери. У нас е такъв обичаят, че двама братя могат да бъдат баджанаци.
А юнакът рекъл:
— И това не може, царю честити. Имам по-голям побратим: и него не смея да преженвам.
— И него доведи! — казал царят.
Затекъл се юнакът и повикал оня от побратимите си, когото срещнал втори[75]. И него отвел в двореца. Царят му дал втората си дъщеря, а на царския син казал:
— За тебе остана, юначе, най-малката ми дъщеря. Па и ти си най-малък от тримата братя, та ще си бъдете лика-прилика.
А царският син рекъл:
— Отде знаеш, че сме трима? Не сме трима братя: четирима сме; от мене има още един побратим по-голям, и той неженен. И него ми не дава сърце да преженя.
— Де е той? — запитал царят. — Я доведи и него!
Царският син довел и третия си побратим — и царят му дал най-малката си дъщеря, а на юнака рекъл:
— За тебе вече не остана, синко, дъщеря, но аз искам да те имам като син: ще ти дам половината си царство, та да управляваш заедно с мене.
Но юнакът казал:
— Не ща, не ща. Сърцето ми е пълно, царю честити, и с това, че ожених тримата си братя за царски дъщери. А аз ще тръгна — да си търся късмета: па — дето е рекъл Бог!
Тръгнал юнакът пак по света. Вървял, вървял, отишъл в друго царство, па тръгнал по един мрачен и кървав път.
— Тука ще да ми е късметът, — рекъл си той.
Всички, които го виждали, че върви по тоя път му казвали да се върне назад.
— Хей, момко! — думали му те. — Който тръгне по тоя път, умира. Никой не се е върнал.
— От що умират ония, които тръгват по тоя път? — питал ги той.
А те му отвръщали:
— От Кара-Стефана. Там е Кара-Стефана, самодива, хубавица ненагледна: когото погледне, отведнъж пада мъртъв.
— Тука ще да ми е късметът — рекъл на себе си юнакът и си продължил пътя.
Вървял, вървял — и що да види: тук човек умрял, там човек умрял, а по-натам — мъртъвци на купища. Пак вървял юнакът, възседнал коня, и стигнал до едно равно място. От ляво и от дясно течали две дълбоки реки, а между тях се издигала на стръмна скала висока бяла кула. Като приближил юнакът до това място, конят му рекъл:
— Измий си лицето в едната река, после — в другата, за да не умреш, като те погледне Кара-Стефана!
Юнакът се измил първом в едната река, а сетне в другата, качил се на коня и се запътил към голямата бяла кула. Възвивал, възвивал с коня по пътеката около кулата, додето стигнал до вратата. Оттам излязла една девойка — много хубава и с такива чудни очи, че когото погледнела, умирал от шемет. Тя била Кара-Стефана. Щом го видяла, тя заплакала и рекла:
— Юначе, юначе! От колко време Кара-Стефана чака да дойде в кулата юнак спроти[76] нея, да й бъде лика-прилика, та да не живее сама! И мнозина идваха насам, но когото погледна, все мъртъв падаше. Ти едничък дойде до вратата на кулата: гледам те, а ти ми дори хубостта не виждаш. Отде си — и накъде си тръгнал?
Тогава царският син отвърнал:
— Честита хубавице, аз съм царски син. Що имах братя, все се изжениха, само за мене се мома не найде[77]. Тръгнал съм да си търся късмета и нещо ми в сърцето казва, че тук ще го намеря.
Самодивата погледнала юнака — хубав, напет и силен — па рекла:
— Къде другаде ще се луташ да си дириш късмета? От тоя късмет по-добър няма да намериш: една е Кара-Стефана, по нея са толкова мъже загинали — и още толкова бълнуват ден и нощ за нея! Вържи коня, па ела в кулата!
Когато влезли в кулата, сякаш слънце огряло юнака: толкова били хубави чертозите, през които го повела самодивата. Като седнал с нея на трапезата, царският син й казал отде е и къде е ходил, а тя му рекла:
— И аз съм сам-самичка. От толкова време не е жив човек идвал при мене. Омръзна ми тая самотност: ако искаш, остани тук — да живеем заедно.
И той я послушал. Много му се харесала самодивата, та останал да живее с нея.
Няколко дена наред юнакът никъде не излизал, но сетне му досадило да седи все вкъщи, та тръгнал по лов из гората, що начевала[78] близо до кулата. Няколко пъти отивал лов да лови, но все се връщал с празни ръце. Запитала го Кара-Стефана защо не може да си хване лов, а той й рекъл:
— Право да ти кажа, от тебе не мога. Видя ли лов и се прицеля, тъкмо когато трябва да опъна лъка, за да пусна стрела, дойде ми на ум за тебе, ръката ми трепне — и стрелата отиде накриво.
Тогава самодивата му казала:
— Щом е тъй, вземи ей тоя пръстен, що носех досега на ръката си; когато ти дойде на ум за мене, погледни в пръстена: веднага ще ме забравиш, ръката ти ще бъде сигурна и ще можеш право да се прицелиш.
Той си турил пръстена на ръката и тръгнал по лов. Първа среща му бил един вепър (дива свиня). Прицелил се с лъка, пуснал стрела и го убил. По пътя зърнал на едно място кладенче. Водата бликала от кладенчето и пак се връщала, та потъвала подземи. Юнакът се навел да си измие ръцете и да се напие. Като се мил, паднал му пръстенът от ръката — и право в кладенчето. Търсил го, ровил с пръсти по дъното, но напразно: не можал да го намери. Най-после си рекъл:
— Бива ли пък толкова труд за един пръстен? Ако й е толкова за пръстена — и два, па и три ще й купя!
И си тръгнал. Но по пътя се размислил и скръб му натиснала сърцето. Влязъл вкъщи натъжен и угрижен.
Жена му го видяла, че е нещо невесел и го запитала:
— Как така ти друг път лов не хващаше и пак се връщаше при мене весел, а сега хем си вепър убил, хем си нажален? Да не ти се е случило нещо?
А той й казал:
— Как няма да съм нажален? Нали изгубих пръстена, що сне от ръката си, та ми го даде!…
Самодивата заплакала и рекла:
— Ех, още когато ти дойде пред вратата на кулата и аз реших да се оженя за тебе, нещо ми рече на сърцето, че дотук ще ми бъде силата…
За да я утеши, юнакът й рекъл:
— Недей плака за един пръстен: аз ще ти купя друг, от него по-хубав!
А тя му казала:
— Може да не беше хубав тоя пръстен, ала в него ми беше силата. От майка ми беше дар. Когато го носех на ръката си, когото и да погледна, все мъртъв падаше. А сега потъна пръстенът, потъна и силата на Кара-Стефана.
Тая вода, в която потънал пръстенът, минавала по̀дземи по тръби чак до двореца на един цар, който отдавна искал да вземе Кара-Стефана за жена, но тя го не щяла. Няколко пъти той пращал войски да я грабнат и да я отнесат от кулата в двореца му насила, но щом самодивата ги погледнела — те падали мъртви. Той знаел, че силата на Кара-Стефана е в пръстена, що носи на ръката си. По тръбите пръстенът стигнал чак до кладенеца в царския двор. Една заран слугите извели конете на царя да ги напоят на коритото. Извадили вода от кладенеца и намерили във ведрото, с което вадели вода, самодивския пръстен. Отнесли го на царя, а той, щом го видял, познал го. Дал богат подарък на слугите и възрадван казал:
— Това ми и трябваше! Нали дойде у мене силата на Кара-Стефана и сама тя ще дойде: тя отива там, където е пръстенът й. Всичко ще даде, за да си вземе пръстена.
Чакал царят — да отиде при него самодивата, но тя все не отивала да си иска пръстена. Тогава той пратил войници да я грабнат и доведат при него. Войниците се задали по пътя, що водел към двете реки. Самодивата ги видяла още отдалеч и почнала да плаче. Притекъл се на плача й царският син и я запитал защо плаче.
— Как да не плача? — рекла през сълзи Кара-Стефана. — Ония, които вървят насам по пътя, или ще ме убият — или ще ме грабнат; но ти къде ще се денеш? За тебе плача, не за себе си!…
А той й рекъл:
— Да не те е грижа! Не бой се: щом наближат, извикай ме по име!
Като казал това, юнакът се загърнал с наметалото, яхнал коня и си запасал сабята. Наближили войниците, Кара-Стефана извикала мъжа си, а той се спуснал по пътя да срещне враговете. Всички умъртвил с вълшебната сабя; оставил жив само един от тях, вързал му ръцете на гърба и му казал:
— Иди при вашия цар, та му кажи: „Кара-Стефана се е оженила за един юнак, толкова силен, че всички, що бяха с мене, изби, но пак не можа да му се насити ръката. Той ми поръча да ти кажа — да пратиш срещу него цялата си войска, та дано тогава му се насити ръката!“
Отишъл войникът и разказал всичко на царя. А той много се разгневил и рекъл:
— Каква е тая работа: един човек може ли да избие толкова войска? Та вие без ръце ли бяхте — да се дадете да ви избият?
И той сбрал много войска и я пратил да убие юнака, па да му доведе Кара-Стефана. Когато приближили към двете реки, целият път почернял от войници. Видяла ги отдалеко самодивата и отново се разплакала. Запитал я пак юнакът защо плаче.
— Как да не плача? — рекла тя. — Погледни каква силна войска иде срещу мене: колкото е на гората шумата, толкова войници е пратил оня цар — тебе да убият, а мене да похитят. Ти изби ония, що дойдоха по-рано. Не съм те и питала как успя да ги избиеш, но тия сега са толкова много, че и десет юнака като тебе не ще могат нищо да им сторят.
— Не бой се! — утешил я отново юнакът. — Щом наближат, и на тия ще видиш силата — като на предишните. Само ме извикай по име.
И той се стегнал като по-рано. Щом си чул името, полетял с коня към войската, насочил сабята си към войниците и рекъл: „Умрете!“ — и те всички паднали мъртви.
Разбрал оня цар, че със сила не ще може да грабне Кара-Стефана, та решил да се опита с хитрост. А много му се искало да се ожени за нея: едно, че била хубавица, каквато втора нямало, и друго — че му било предречено: ако се ожени за нея, и на осемдесет години[79] да е, ще се подмлади, като че ли е на двадесет години. А той бил вече на шестдесет години, та му се много искало да се подмлади. Чул царят, че има някъде в царството му една прочута магьосница. Пратил хора да я повикат. Дошла вещицата и той я запитал ще ли може я с магия, я с хитреш[80] да му доведе самодивата.
— Мъчно е — рекла бабата, — но ще се опитам. Ти трябва само да ми приготвиш един голям кюп, колкото да могат да седнат в него двама души. Другото е моя работа.
Царят веднага поръчал на грънчари да направят кюп, какъвто искала вражалицата[81]. Дали кюпа на бабата, тя направила магия, влязла в кюпа, седнала вътре и прошепнала:
— Стани, кюпе, та иди в тая и тая гора, под която се лъчат[82] двете дълбоки реки!
И кюпът веднага се дигнал, та полетял като орел и се спрял в гората, дето имал обичай да отива по лов царският син. Бабата гътнала[83] кюпа на една страна и излязла из него, а върху му натрупала листнати клони и трева. Минало се, що се минало — задал се юнакът, който бил тръгнал по лов. Бабата излязла на пътеката, дигнала престилка и почнала да бере в нея гъби, коприва и ягоди. Той дошъл при нея, запрял се и я попитал:
— Добър ден, бабо! Що правиш в тая гора?
Тя му отвърнала:
— Ех, синко! Що да правя? Нямам си нигде никого, сама съм останала на света — без син, без дъщеря. Нали видиш: бера коприва и гъби, да сваря чорба, та да хапна!
И продължавала да бере и да охка. Момъкът я гледал, гледал, па я ожалил. Току й рекъл по едно време:
— Бабо, и ти си сама, па и ние с моята булка сме сами. Ей в оная голяма кула живеем. Ако искаш, ела с мене — да живееш при нас. И на булката ще помагаш, колкото ти сили държат, па и за хляба си няма да се грижиш!
Бабата се разплакала и му рекла:
— Ех, синко, Бог да ти позлати устата за тия добри думи! Ако искате да ми направите това голямо добро — да се не мъча и да не гладувам, да се не лутам по тия пущинаци, много харно ще сторите.
Тръгнала тя с него, та отишли в кулата. Кара-Стефана изгледала изпърво бабата накриво и запитала мъжа си:
— Каква е тая баба, що ми водиш?
Ала той й разказал как видял бабата в гората, че бере коприва, гъби и ягоди, как му дожаляло за нея и как й предложил да дойде да слугува у тях за един хляб. Тогава Кара-Стефана рекла:
— Щом е така, нека остане да помага; ще има хляб и за нея. Да става каквото е Бог рекъл!
Тя казала: „Да става каквото е Бог рекъл!“ — защото нещо й казвало в сърцето, че тая баба не е добра, но нали самодивата си била изгубила силата, откак потънал пръстенът, тя вече не можела да познава хората — кой какъв е. И бабата останала у тях да слугува; тя угаждала във всичко на Кара-Стефана и самодивата почнала да я обиква. Един ден, когато мъжът бил по лов, магьосницата попитала господарката си:
— Невясто, тоя момък нещо роднина ли ти е?
— Мъж ми е — отвърнала самодивата.
— Ааа, мъж! — рекла бабата. — Трябва да е много юнак.
— Юнак е — казала Кара-Стефана. — Един цар беше пратил срещу мене войска — колкото е на гората шумата. А той изби цялата войска.
— Така ли? — зачудено викнала бабата. — Ами, като ти е мъж, верен ли ти е?
— Верен ми е — казала самодивата. — Веднъж му бях дала пръстен, а той го изгубил, като си мил ръцете на извора. От мене повече жали и тъгува по загубата.
— Еее, като ти е верен мъж, защо ти не каже, къде му е силата?
— Не ми е казал — рекла Кара-Стефана, — ала и аз не съм го още питала.
— Ето — рекла й бабата, — нали ти казвам аз, че не ти е верен! Да ти беше верен, — без да го питаш, щеше да ти каже. А щом не ти е казал, кой знае на коя е дал твоя пръстен, а пък тебе лъже, че го е изпуснал в извора!
Като чула тия думи, на Кара-Стефана се свило сърцето. Вечерта, щом се прибрал мъж й от лов, вечеряли и отишли да си легнат, тя го запитала къде му е силата. Той не рачил[84] да й каже, но тя настояла.
— Щом не ми казваш, къде ти е силата — рекла му тя през сълзи, — ти не си ми верен. Кой знае на коя си дал пръстена, що ти бях дала от ръката си, а пък тогава ме излъга, че ти бил паднал от ръката в извора. Как би[85], та падна, в онова изворче — и се не намери!
Юнакът й рекъл тогава:
— Това ли ти била мъката! Щом питаш, да ти кажа: силата ми е в сабята, що ми подари моят баща на умиране. Тя е магьосана сабя: щом я насоча срещу някого и река: „Умри!“ — той умира. Там ми е силата.
А в това време бабата стояла отвън, досам вратата, и подслушвала. Говорили що си говорили мъжът и жената, па легнали да спят. А вещицата ги издебнала додето спали, открехнала вратата, вмъкнала се на пръсти в стаята, изтеглила сабята на юнака и я посочила към гърдите му. Сетне рекла: „Умри!“ — и той умрял. Като видяла, че не диша вече и че сърцето му не тупка, тя излязла навън, хвърлила сабята в едната река, а в другата — ножницата й, па се върнала в кулата и си легнала.
На сутринта бабата станала рано и почнала да мете из къщи. Станала и Кара-Стефана. Князът още спял. Дошъл обяд, той все не ставал. Минал обяд — и бабата запитала самодивата;
— Да не ти е нещо болно момчето, невясто? Обяд мина, а то не е станало още.
— Успал се е — отвърнала спокойно Кара-Стефана. — Уморен беше снощи: цял ден е лов гонил по гората, па и снощи до късно седяхме, та приказвахме. Не си е още отспал.
Минало още време. Слънцето превалило към заник. Кара-Стефана влязла в стаята и повикала мъжа си по име; той не се обадил. Приближила се побутнала го; той не мръднал. Отвила го — и що да види: той умрял, студен — вкочанял. Викнала да плаче самодивата, кулата зацепила от плач. Притекла се бабата и тя се престорила на скръбна, заплакала и занареждала — колкото за лице. Цяла нощ Кара-Стефана плакала и се тръшкала от мъка и жал. На заранта бабата почнала да я теши:
— Хайде стига, невесто! И главите да си откъснем от жал, той няма да стане. Умрял — умрял: Божия воля било, та така станало. Що да правим?
Но Кара-Стефана не можела да се утеши. Тя все плачела и нареждала. А бабата й думала:
— Стига, стига! Толкова ако го жалиш, ти ще си затриеш от жалби живота. Хайде да излезем за малко по гората — да се разтушиш. Хайде стига плака!
Излезли по гората. Ходили насам, ходили натам, а по едно време завалял силен дъжд. Къде да се укрият от дъжда? Кулата била далеко, гъсти дървета нямало наоколо. Бабата отвела Кара-Стефана при кюпа и влязла вътре. Влязла и самодивата. Тогава бабата зашепнала:
— Хайде, кюпе, дигни се, та ни отнеси в онова царство, отдето си дошъл!
И кюпът полетял като орел, та ги отнесъл всред царските дворове. Като видял Кара-Стефана, царят много се зарадвал.
Той дал на бабата голяма награда, па наградил от радост и грънчарите, та дори и чираците им. После отвел Кара-Стефана в двореца и я попитал иска ли да се венчае за него. А тя рекла:
— Що да правя? Сега съм в твои ръце. Види се, че е било орисано — твоя жена да бъда. Да се венчаем, но преди това четиридесет дена сватба да правим, а после да ми върнеш пръстена, та чак тогава ще склоня да ти стана жена.
Царят весело отвърнал:
— То се знае. Аз съм цар — и ако не празнувам сватба повече от другите — срам за мене!
И той поканил всички царе и крале, що имало по околните земи, всички царедворци, хора от царско коляно, учени, войводи и още много народ: събрали се толкова гости, че нямали брой. И сватбата продължавала цели четиридесет дена.
Дошли на сватбата и тримата побратими на царския син. Седнали на трапезата и почнали да си приказват. От дума на дума, дошло им на устата и за оня юнак, който едно време ги призетил[86] у царя.
— Помните ли — запитал един от тримата, — оня момък, който ни доведе и ни направи царски зетьове, та сега се веселим и живеем толкова хубаво? Той се казваше, че е царски син: дали знае някой от вас що е станало с него? Уж тръгна късмета си да търси, а пък оттогава се нищо не чу за него.
— Да ви кажа, братя — рекъл оня, който — щом си затвори очите, узнавал къде що има и къде що става, — той е много пострадал. С измама го е магьосница убила — и сега лежи мъртъв в една висока кула. Никой няма край него, а жена му е доведена тука — и тоя цар иска — насила да му стане жена. Що можем да направим, та да му помогнем?
— Той е умрял — рекъл другият, който можел девет души да носи на гърба си, — без да знаем това. Толкова добро видяхме от него: да идем поне да го заровим. Качете ми се на гърба — да ви отнеса.
И те се качили на гърба му, той полетял и скоро-скоро ги отнесъл пред кулата. Слезли там, влезли в кулата и видели своя побратим, че лежи вкочанял на леглото. Тогава тоя, който знаел де що има, рекъл на оня, който умеел да плува като риба:
— Побратиме, спусни се в тия две дълбоки реки, що текат под кулата: в едната лежи сабята на нашия побратим, а в другата — ножницата. Ако човек насочи ножницата към някой мъртвец и му рече: „Съживи се!“ — той ще оживее. Я ти извади сабята и ножницата — да съживим нашия побратим!
Плувецът се гурнал в едната река и извадил сабята; гурнал се и в другата и извадил ножницата. После влезли при умрелия, насочили ножницата към него и рекли: „Съживи се!“ — и той наистина се съживил. Станал, потрил си очите и като видял своите побратими, рекъл:
— Прощавайте, братя, че сте ми дошли на гости, а пък аз съм се успал, та не съм можал да ви посрещна!
— А бе, брате — казали му те, — какво ти спане! Ти не си заспал, ами беше умрял. Оная баба те беше убила с твоята сабя и я беше хвърлила в реката. Оттам я извадихме и те съживихме. Я ставай да вървим, че Кара-Стефана ще се венчава с оня цар, който я искаше. Насила са я отнесли там и силом ще я венчават. Сега им е сватбата. Ето вече десет дена, откак сватба правим. Подир един месец ще бъде венчавката.
— Еее — рекъл юнакът, — ами аз какво да направя? Дали да го убия със сабята?
— Не бива — рекли му побратимите. — Сватба е, всички царе и крале са се събрали; голяма безреда[87] ще настъпи и всички ще се нахвърлят срещу тебе. Защо да се убиват толкова хора? Друго нещо да измислим.
— Лесно е — казал оня, който всичко знаел. — Ти намери една бабичка, премени я като царица, а ти се премени като нейно девойче в момински дрехи, хвани един кочияш, па отидете на сватбата като гости. Там ние ще те научим що да правиш.
Юнакът постъпил както му казали побратимите, но додето се приготви, додето намери баба и кочияш и додето стигнат в онова царство, минали още двадесет дена. Още десет дена останали до венчавката, когато царицата и дъщеря й отишли на сватба. Там ги посрещнали много хубаво и натъкмили царската дъщеря до Кара-Стефана. Щом почнали да си говорят, юнакът се открил на жена си, но й казал да мълчи, за да не развали кроежа му.
Всички, които знаели, че царят ще се подмлади, очаквали да видят чудото. А побратимите рекли на юнака:
— Довечера царят ще се венчава, та тая заран ще го изведем на морето да се окъпе. Там ще заградим шатра от свила. Ти си облечи наметалото, вземи сабята и го убий, а сетне облечи неговите дрехи. Никой нищо няма да види: всички ще помислят, че царят се е подмладил.
Така и станало. Заградили шатра от свила досам водата и там влязъл царят да се къпе. Юнакът се заметнал с наметалото и станал невидим. Отишъл в шатрата, насочил сабята срещу царя и рекъл: „Умри!“ — и царят паднал мъртъв. После му облякъл дрехите, покрил си лицето с було (такъв бил обичаят в оная страна) и се върнал с гостите в двореца. А неговите побратими хвърлили царския труп в морето. Вечерта юнакът се венчал с Кара-Стефана и си махнал булото. Всички го видели млад, двадесет годишен, и учудено рекли:
— Наистина царят се подмлади!
Всички сбрани се зарадвали, честитили му венчило, а на Кара-Стефана — царство, поблагодарили им за угощението и се разотишли. А той останал да царува с Кара-Стефана над оня народ.
Тъй си намерил царският син късмета. Той пратил човек при своите двама братя да им каже, че няма да се връща да си търси дела, защото Бог му дал по-добър дял: най-чутната[88] хубавица и най-голямото царство.
Имало едно време един зъл и жесток цар, който измъчвал своите поданици. В неговото царство живеел един беден човек, който пазел границата. Граничарят имал петнадесет деца, кое от кое по-малки. Майка им била умряла, съсипана от работа. Колкото и да се трудел, бащата все не можел да ги изхрани, защото данъкът бил голям, а земята му — малко и безплодна.
На граничаря било толкова мъчно, че му идвало неведнъж да се обеси. Но той си казвал:
— Ето че имам петнадесет сирака да гледам. Ако останат и без баща, както са без майка, ще измрат от глад.
Един ден край граничарската къща минала една бабичка.
— Дай ми малко вода да пийна — рекла тя на граничаря, — че съм много изморена. А още дълъг път ме чака.
Той й рекъл:
— Вода нямаме. Оня кладенец, дето го виждаш там, пресъхна, а царят ни е лош, та не иска да плати да се изкопае друг. Вода има чак в планината и децата носят, но те са на училище. Ще ти дам малко мляко. То е толкова малко, че не ще нахрани ни едно от децата ми. Изпий го поне ти, та да се не карат за него!
Бабата изпила млякото, поблагодарила на човека и му рекла:
— В замяна на млякото, що ми даде, вземи това гърне: то ще ти потрябва.
И тя му подала едно глинено гърне.
Но граничарят й рекъл:
— Дай това гърне на някого, който има що да вари в него. Аз нямам.
— Нищо от това: вземи го. То е вълшебно гърне. Сложиш ли го на огъня, ще се напълни с всичко, което поискаш.
— Благодаря — рекъл граничарят, като се позасмял. — А ти, като имаш това гърне, защо дойде да искаш от мене вода? Да му беше рекла да се напълни!
— Можех, но нямах огън — казала бабата и си отишла.
На пладне децата се прибрали и поискали да ядат. Баща им запалил огъня, сложил гърнето, а децата се наредили наоколо.
— Татко, гърнето е празно — рекли някои от тях — Що ще варим у него?
Но в тоя миг гърнето се разскачало на три крака.
— Тръгвам, тръгвам, тръгвам — завикало то.
Всички почнали да скачат около него и да се смеят.
— Я гледай ти чудо! — викнал бащата. — Накъде тръгна бе, гърне?
— Вървя, вървя, вървя! — викало то.
— Накъде отиваш? — запитал отново граничарят.
Но то все повтаряло, че върви, върви, върви.
— Добре — казал човекът. — Върви в царския дворец и ни донеси нещо за ядене.
Гърнето скочило и толкова бързо се запътило към града, че скоро изчезнало. След малко се върнало, пълно с вкусна гозба.
— Ида, ида, ида! — рекло то.
— Добре — казал граничарят. — Спри сега да хапнем, па после ще видим!
Насядали около гърнето и се наобядвали до насита.
Тъй направили и вечерта, и на другия ден, и на третия. Сетне граничарят опитал дали гърнето не ще му донесе и нещо друго. Сгрял го на огъня и го пратил да донесе нему и на децата дрехи. То донесло. След седмица граничарят трябвало да плати данъка си. Той пратил гърнето да му донесе пари от царското съкровище и то наистина донесло. Тъй малко по малко граничарят се снабдил с всичко, каквото му трябвало: картофи, моркови, месо за през зимата, дрехи и обувки за децата, пастърма, сирене, дори дърва. Освен това по три пъти на ден гърнето носело гозба за закуска, обед и вечеря.
Царят забелязал, че от двореца изчезват различни неща. Той обвинил слугите си, но те успели да се оправдаят. Заповядал на стражарите да пазят навсякъде, но никой не сполучил да хване крадеца.
Веднъж от съкровището му изчезнали много пари. Тогава решил сам да пази. Току[89] видял гърнето, че идва в двореца. Той се зачудил, как може гърне само да върви на три крака.
— Ей, чакай малко! — рекъл му той.
— Вървя, вървя, вървя! — обадило се то.
— Виждам те, че вървиш — рекъл той, — но кажи ми, отде идеш и къде отиваш!
— Вървя, вървя, вървя! — повторило гърнето и се запътило право към царската изба, понеже граничарят му бил поръчал да донесе от най-хубавото вино.
— Чакай, чакай: не натам! — викнал царят, който решил да узнае кой праща това чудновато гърне.
Той седнал на него и рекъл:
— Върви сега, да те видя!
Гърнето полетяло бързо-бързо през двореца към пътя. Царят се уплашил. Искал да скочи, а не можел — така се бил залепил за гърнето, че не можел да се отлепи. Той надавал викове, махал с ръце; придворните и слугите тичали след него викали, но гърнето се не спирало.
Когато стигнало до хижата на граничаря, той бил излязъл да го посрещне. Като видял царя, уплашил се.
Но гърнето се въртяло, без да спре, все на едно място, тъкмо пред вратата, а царят не слизал.
— Вървя, вървя, вървя! — викало то.
— Върви по дяволите! — рекъл граничарят. — И отнеси оногова, който те е яхнал, па после ела пак, че ще ми трябваш.
И гърнето отнесло царя в пъкъла.
Имало едно време в някое далечно царство един стар войник, който служил на царя двадесет и девет години, единадесет месеца, три седмици и шест дена. Царят заповядал да го уволнят, защото иначе трябвало да му плаща пенсия.
Той бил толкова свикнал със службата, че не му се напущало. Дълго плакал и се молил да го оставят на служба, но никой не щял да го чуе: всички го смятали за оглупял. Ала понеже служил добре, царят позволил да го отведат в склада с дрехи и да му дадат да си избере каквото облекло иска.
Отишъл старият войник, защото дрехите му се били съвсем скъсали.
Най-напред видял една стара, ръждясала пушка. На приклада й пишело, че в каквото и да се прицелиш с нея, ще го улучиш. Но тоя надпис бил толкова изтрит, че се едва познавал: никой не го бил прочел.
— Позволи ми да взема тая пушка! — рекъл войникът на пазача. — Тя е тъкмо като за мене.
— Вземи я, вземи! — казал оня и се засмял. — Наистина е като за тебе.
Сетне запасният войник си избрал една стара чанта. На опакото й пишело все тъй нечетливо, че каквото пожелаеш да влезе в нея, ще влезе веднага.
— Тя е лика-прилика с пушката — рекъл той. — Да я взема ли?
— Вземи я, вземи! Ще ти прилича — казал пазачът и отново се засмял.
В един кът войникът намерил стари чизми без подметки. Но на ушите им пишело, че който ги обуе, ще може да изминава с една крачка цел ден път.
Пазачът ги погледнал, без да прочете писмото, засмял се и рекъл:
— Тъкмо тия чизми ти трябват: обуй ги! Те ще ти приличат.
— Добре — казал войникът, — да ги взема, щом намираш, че са за мене.
От стената той откачил чифт вехти панталони; като бръкнал в джобовете им, в единия намерил книжка, на която писало, че който ги носи, ще има толкова пари, колкото поиска.
— За такива панталони съм бленувал цял живот — рекъл той; — дали да ги взема? Какво ще кажеш?
— Никак недей се двоуми! Обувай ги и — толкова!
След това пазачът избрал най-вехтата шапка в склада — с перо, останало от преди сто години, показал я на войника и рекъл:
— Как ти се вижда тая шапка? Същински шлем, нали?
Войникът я разгледал; на опакото й пишело, че който я носи, ако я обърне три пъти, ще се подмлади: дори стогодишен да е, ще стане момък на двадесет години.
— Даваш ли ми я наистина? — попитал несмело старият войник.
— Твоя е: вземи я! — рекъл пазачът.
И като изгледал войника, нарамен с тия вехтории, засмял се, па му казал:
— Остава само едно: както си се пременил, да отидеш при царя да си вземеш сбогом.
— Направвам[90] го — рекъл старият войник. — Бога ми, ще ида. Добре че ме подсети!
И — ето го: едно, две, три! — той тръгнал с войнишки вървеж, та право при царя.
— Боже Господи! Колко хубаво си се натъкмил! — рекъл му царят, като го видял.
— Да — отвърнал войникът, — много добре ми стоят дрехите.
Всички придворни почнали да се смеят, а най-много — трите царски дъщери.
Най-малката и най-веселата от тях, която била и най-хубава, го запитала:
— Искаш ли да се сгодиш за мене?
— Кой? Аз ли? — попитал учудено старецът.
— Че защо не? Бива! Само че ми се иска преди това да пообиколя да видя свят. И ти и аз сме още млади за женитба.
Всички се разсмели при тия думи, а войникът и княгинята си стиснали ръцете, както се прави при годеж.
Но на най-голямата княгиня това се видяло неучтиво и тя укорила сестра си:
— Бива ли тъй? Не те ли е срам да се подиграваш с тоя оглупял старец?
— Не е ли по-добре да му дадеш хляб за по пътя? — пошегувала се втората.
Но най-малката рекла:
— Ще му дам зер! Ей сега ще ида да му намажа един резен хляб с масло и сирене и ще го поръся с кимион.
И тя наистина се затекла до готварницата, отдето донесла огромен резен хляб, добре намазан.
— Много ти благодаря — рекъл й войникът. — Хайде сега, до виждане!
И той се поклонил, козирувал и си тръгнал пак с войнишки ход.
Тоя стар войник бил наистина малко разсеян или — по-право да река — голям забраван. Той забравил, че с вехтите чизми би могъл, ако поиска, да изминава по цял ден път на всяка крачка. Като вървял три дена, той изял големия резен хляб и се уморил.
В това време минала по пътя талига с чували жито. Карал я един воденичар.
— Ей, воденичарю! — викнал старецът. — Чакай да се кача на талигата!
— Нямам време — рекъл оня. — Цели петдесет километра има до мелницата. Кога ще те чакам да се качваш?
И отминал.
Тогава чак войникът се сетил за чудния дар, що имал. Той стегнал чизмите и тръгнал. С една крачка се намерил пред воденицата, дето седнал да си почине.
Късно след обяд пристигнал и мелничарят.
— Как дойде толкова бързо? — попитал той стареца.
— Пешком.
— Щом можеш пешком да вървиш толкова бързо, ти сигурно ще да можеш да направиш и други чудни работи. Хайде ела да обядваме!
Хапнали, пийнали. Воденичарят се напил и — като се напил, разплакал се.
— Ах, колко съм нещастен! — викал той и плачел.
— Защо бе?
Защо ли? Той бил продал душата си на дявола за пусти пари. В замяна на душата му дяволът пращал млеварите[91] все при него, та воденичарят направил голямо богатство. Но уречените двадесет и пет години изтекли. Защо му е богатство, когато тоя ден дяволът ще дойде да му вземе душата?
— Да, дяволът се грижи за своите — рекъл войникът. — Но аз ще ти помогна, ако можем да се спазарим.
О, разбира се: воденичарят бил готов да му даде всичко, що поиска оня. Той имал седем дъщери, все хубавици: войникът можел да вземе, която си хареса за жена и да получи в зестра половината му имот.
— Нямам работа с дъщерите ти — рекъл старецът. — Аз съм сгоден за царската дъщеря. Па и парите ти не ща, защото си имам колкото ми трябват.
Като не знаел какво друго да му обещае, мелничарят се разплакал отново. Разплакал се толкова силно, че и на жабите във воденичната вада дожаляло.
— Я стига си ревал! — казал войникът. — Аз ще те отърва от дявола, ако ми обещаеш, че ще мелиш на бедните безплатно.
Оня обещал на драго сърце.
— Тогава ето какво ще направиш. Когато дойде дяволът, ще го посрещнеш добре и ще му сложиш богата трапеза. На масата ще туриш и едно тесте карти за игра. Другото остави на мене!
По едно време пристигнал дяволът. Цялата воденица се разтърсила.
— Готов ли си, воденичарю? — викнал той.
— Не бързай много, де! — рекъл оня. — Седни, та похапни, а пък аз ще вървя да се сбогувам с жена си и седемте си дъщери, па ще дойда.
Дяволът почнал да яде и да пие, като поглеждал от време на време войника, който бъркал картите.
— Кой си ти? — запитал го той.
— Войник, който е служил двадесет и девет години, единадесет месеца, три седмици и шест дена. Уволниха ме без право на пенсия. Отивам на гости у добрите хора, които ме нахранват и ми дават тесте карти. Но никой не ще да играе с мене, защото залагам по много.
— По колко залагаш? — запитал дяволът, като си приближил столчето. — Само едно ще ти кажа: не ща да си залагаш душата, защото съм сигурен, че един ден ще бъде и без това моя. Па и сега в пъкъла има толкова много войници, че всички места са заети.
— Може — рекъл войникът.
Той си бръкнал в панталоните, извадил сто жълтици и ги сложил. И дяволът сложил сто. Войникът спечелил и прибрал парите.
— А сега ще сложим повече — рекъл дяволът и турил хиляда жълтици. — Ти никога не си виждал толкова пари.
— Вярно е, че не съм — казал старецът. — Но поне сега ще ги погледам.
И той извадил също хиляда жълтици и заложил. И тоя път спечелил. Дяволът сложил след това две хиляди, сетне — четири, най-после — осем. Войникът през цялото време печелел.
— Нямам повече пари у себе си — казал тогава дяволът. — Почакай малко да отида да донеса от къщи.
— Тъй ли? Да имаш да вземаш! И ти ли си от ония, които гледат да избягат насред играта? Аз мислех, че играя с дявола.
— С него играеш наистина.
— Щом е тъй — скоро в чантата ми!
И дяволът влязъл в чантата. Понеже бил висок, той трябвало да се свие на четири. Войникът закопчал чантата, а оня почнал да охка и пъшка отвътре. Без да го слуша, старецът легнал и се наспал.
На заранта той се сбогувал с мелничаря и му напомнил за обещанието — да не взема пари от бедните.
По пътя дяволът почнал отново да пъшка и охка.
— Моля ти се, пусни ме! — завикал той. — Ако ме пуснеш, няма да водя в пъкъла никакъв войник.
— Добре, но това не стига.
— Обещавам ти да не вземам никого от това царство, освен шивачите.
— Съгласен съм — рекъл войникът. — Хайде, излизай!
Дяволът излязъл и почнал да се протяга, за да си намести костите.
— Аз ти обещах — рекъл той, — да не вземам войници. Фелдфебелите влизат ли в това число?
— Не, не — казал войникът. — Всички фелдфебели можеш да вземеш — то си е твоя работа.
Дълго ходил след това войникът. Понеже вървял бързо, той обиколил едва ли не цялата земя. Минали шест месеца, той се явил в двореца.
— Добър ден! — рекъл на царя. — Приготви се за сватба: дойдох да взема княгинята.
— Ти си луд — викнал царят. — На ти една княгиня! — и му залепил плесница.
— Тъй ли? Я скоро в чантата!
И царят влязъл в чантата. Понеже бил дебеличък и кормест, главата му се подавала отвън.
— Пусни ме, войниче! Пусни ме, моля ти се: ще ти дам княгинята.
И старецът го пуснал. Царят довел най-голямата си дъщеря.
— Не беше тази годеницата ми — рекъл войникът — Но все едно! Запасният войник не бива много да избира.
— Никога няма да се омъжа за тоя дръвник! — викнала княгинята и паднала в несвяст.
Царят довел по-малката.
— Никога няма да взема това градинско плашило! — изпищяла тя и паднала до сестра си.
— Я да видим третата — рекъл старецът. — Дано тя излезе по-умна!
Но в това време царят свикал войниците и слугите и им заповядал:
— Хванете тоя безделник и го хвърлете в тъмницата, но му вземете чантата, че може пак да извърши кой знае що!
Те се хвърлили към него, но войникът гръмнал с пушката — и те нападали всички мъртви един върху друг като сардели.
— Скоро викай годеницата! — рекъл той на царя.
Царят я довел.
Момата дошла, позагледала войника и рекла:
— Значи, ти си!
— Да, аз съм.
— Ти си годеникът ми.
— А ти си годеницата ми.
— Хайде да се оженим.
— Да, ще се оженим. Затова съм и дошъл.
Момата се хвърлила на шията на войника, а той обърнал три пъти шапката си и тя видяла, че е прегърнала не старец, а двадесетгодишен момък.
Сестрите й се свестили и като видели чудото, идело им да се скъсат от завист. Те толкова се ядосали, че се хвърлили в реката и се удавили.
Изведнъж се явил дяволът.
— Да вървя ли да взема двете княгини? — запитал той войника.
— Вземи ги, да ти са честити! — рекъл оня.
След това се обърнал към царя, потупал го по рамото и му казал:
— Върви сега нареди каквото трябва за сватбата. След това аз ще се кача на престола. А после ще обмислим каква пенсия ще получаваш.
Така и станало.
Тарторът (началникът на дяволите) поискал да види кой от дяволите е най-голям майстор, та да го направи свой помощник. Изпратил всички дяволи на земята между хората — всеки да извърши по едно зло, па да дойде да му обади.
Като се върнали всички дяволи и дяволчета от земята, тарторът ги събрал и почнал да ги разпитва кой какво е сторил.
— Аз — рекъл един, — скарах един мъж с жена му.
— Аз — обадил се друг, — накарах един богат да изпъди един просяк.
— Аз — обадил се трети, — научих едного да излъже съседа си.
— Аз пък — извикал четвърти, — подсторих двама братя да се сбият помежду си.
— А аз — рекъл пети, — подучих един син да убие баща си.
И така нататък се изреждали дяволите да разправят кой какво е извършил. Дошло най-сетне едно малко дяволче.
— Ами ти какво направи? — попитал тарторът засмяно, като не мислел, че толкова малко дяволче би могло да направи някакво зло.
— Научих — отговорило то, — селяните от едно село да правят ракия и да я пият.
— Какво е това ракия? — попитал тарторът, защото не бил чувал за такова питие.
— Питие от грозде, от сливи, или от жито — рекло дяволчето.
— Хе! Хе! Хе! — изсмял се тарторът и заедно с него всички дяволи. — И ти мислиш, че си накарал селяните от това село да направят някой голям грях?
— Елате, та вижте, какво прави човек, когато пие това питие, па тогава говорете! — рекло дяволчето.
Всички дяволи тръгнали след него и отишли в селото, дето селяните се научили да варят и пият ракия. Заварили много от тях събрани в широка стая, разтворена към пътя, без двор и градина.
— Какво е това? — попитал тарторът дяволчето.
— Това е кръчма, дето селяните пият ракия.
Насядали всички около селяните, без последните да могат да ги видят — защото дяволите не могат да се виждат — и гледали какво става в кръчмата.
Един селянин стоял прав и сипвал на другите ракия. Изпърво селяните приказвали малко. Полека-лека устата им се развързали и те почнали да се хвалят един други и да се лъжат.
— Бре — казал тарторът, — ако почнат хората тъй да се лъжат, те скоро всички ще ни бъдат в ръцете.
— Почакай — казало дяволчето, — да видиш какво ще стане по-нататък.
Изпили селяните още по няколко ракии и почнали да говорят по-високо и по-грубо. Вместо да говорят мазни приказки и лъжи, почнали да се карат, а след това захванали и да се бият едни други.
— Потрай малко! — рекло дяволчето на тартора. — Да видиш още какво има да стане. Нека пийнат още малко!
Селяните пили и съвсем се забравили. Някои тръгнали да си отиват. Двама души, които излезли от кръчмата, престъпили две крачки и в една локва кал край кръчмата се отърколили като свине.
— Елате — рекло малкото дяволче, — да видите там оня, дето носи повече пиенето и върви бързо, какво ще прави у дома си.
Тръгнал тарторът с дяволчето и с други няколко дявола след пияния селянин. Когато стигнал дома си, той взел да вика и да се кара, та изплашил всичките си деца. Едно бягало на една страна, а друго на друга. Стопанката, майка им, взела да се моли на мъжа си да не прави тъй, но той като звяр се нахвърлял върху й и я набил. Викал й, карал се след това, докато отмалял и се търколил, та заспал.
— Е — казал тарторът на дяволчето, — хубаво питие си измислил ти.
— О, ти не си видял всичко — казало дяволчето; — да идем да видим, какво ще стане в кръчмата.
Като отишли в кръчмата, намерили още двама, които си допивали. Кръчмарят ги канел по-скоро да свършат, но те не искали да го чуят. В това време пристигнал един старец.
— Само тоя старец не пие в селото — рекло дяволчето; — само него не можах да измамя.
Старецът бил баща на един от запилите се селяни. Той се изправил на вратата на кръчмата и почнал кротко да гълчи сина си.
— Пак ли идеш? — извикал пияният син. — На̀ ти тебе! Да знаеш да не дохождаш!
Рекъл това пияният и извадил ножа от джоба си, та го забил в гърдите на баща си.
Тарторът от радост не искал да вярва на очите си. Той прибрал дяволчето в пъкъла и го направил свой помощник, защото изнамерило средство, та дяволите с никакъв труд да могат накара хората да вършат всички престъпления на света.
На учителя в едно село не вървяло. Децата били лениви, а и родителите им не ги съветвали да се трудят. Учителят се отчаял и дал пълна свобода на учениците си. Оттогава всеки правел каквото си знае.
Една вечер учителят като се скитал из околностите на селото и мислел за учениците си, извикал ядосан:
— Защо не мога да ги превърна на магарета? По-лесно е да учиш магарета, отколкото такива глупаци.
— Желанието ти ще се изпълни, — му отговорило от близката скала едно грозно джудже. — Аз искам да ти се отплатя за една услуга. Злите духове ме бяха превърнали във врабче; твоите ученици ме хванаха и искаха да ми оскубят перата. Ти не им позволи да направят това. От благодарност аз ти давам власт да превърнеш на магарета не само децата, но дори и всички селяни. Ти можеш сетне да им върнеш човешкия образ, но само ако те се съгласят.
На сутринта никой от учениците не си знаел урока. Всички вдигали страшен шум.
— Ще ви науча аз — казал учителят. — Всички станете магарета!
Децата отведнъж се обърнали на магарета. Но това ги зарадвало. Като видял, че ленивците не са се засрамили, учителят им казал, че може отново да ги превърне на деца, ако обещаят да бъдат послушни и прилежни.
— Не щем — отговорили магаренцата. — Сега ни е много по-добре! Магаренцата не отиват на училище!
Разбира се, те говорели по магарешки. Но и учителят разбирал този език.
Дошло пладне. Учителят не се решавал да изпрати учениците си при родителите им. За да нахрани магаренцата, той поискал от съседите коса, накосил трева и я занесъл в училището.
Това зачудило селяните.
Родителите като не видели децата да си идат за обяд, си помислили, че са наказани. Когато пък децата не се върнали и привечер, селяните се изплашили. Пред училищната врата се събрала тълпа. Учителят заключил отвътре. Жените уверявали мъжете си, че децата са отишли да се къпят и са се издавили до едно. Селяните се готвели да строшат вратата.
Тогава учителят се принудил да пусне магаретата. Селяните се вкаменили от учудване.
— Какво значи това? — извикал кметът. — Къде са децата ни? Аз се сещам каква е работата. Вие оставяте учениците да се скитат, а през това време развъждате магарета. Вие не сте назначен тука да се занимавате с търговия. Къде са ви учениците?
Тълпата побесняла. Още една минута — и щели да го пребият. Тогава учителят вдигнал ръка и произнесъл вълшебните думи:
— Станете магарета!
И всички селяни станали магарета. Магаретата и магариците се успокоили, като познали децата си между магаренцата и се разотишли по домовете си.
Учителят бил уверен, че селяните и селянките ще излязат по-умни от децата и още на другия ден ще се явят с молба да им върне човешкия образ.
Обаче той се мамел. Нито един от преобразените не поискал да стане отново човек. Селото запустяло. Затуй пък пасбището много се оживило. Животните били напълно доволни от съдбата си.
Учителят взел общинския тъпан, силно забил с него и обявил, че всеки, който пожелае, може да стане човек.
Но в отговор на тия думи всички магарета се разревали.
На другия ден учителят намислил да се поразговори поотделно с най-имотните селяни. Кметът пасял зеле в градината си. Учителят му напомнил, че той е най-богатият в окръга и че е вече време за сеитба.
— Много ми е дотрябвало да сея! — изревал кметът, — тръните сами си растат из полето, и са много по-вкусни от пшеницата.
Кръчмарят заявил накъсо, че е много по-умно да се наядеш сам до насита, отколкото да продаваш ядене на другите.
Селският стражар се не съблазнил от обещанието на учителя да му изработи пенсия. „Тревата насища повече“ — казал той.
Двамата църковни певци твърдели, че сега гласът им е несравнено по-силен. Тяхната мелодична песен без малко щяла да оглуши учителя.
Учителят трябвало да заживее сам. Всички къщи били празни. Той можел да разполага с всичко. Сядал на кметското кресло и четял вестниците.
В общинската градина играел на топка.
В попската изба намерил много шишета с отлично вино.
При все това, самотата почнала да му дотяга, защото трябвало да върши работи, на които не бил привикнал: да носи чували жито на воденицата, да пере, да меси хляб и т.н.
Често пъти той сядал на писмената си маса с намерение да пише на началството си за събитията в село.
Но как да почне и как да свърши? И кой ще му повярва, че хора може да се обърнат на магарета?
Перото падало от ръцете му, преди да успее да напише първата дума.
През лунните нощи той викал джуджето и го молел за помощ.
Но то махало подигравателно с ръце и не отговаряло.
Най-сетне на учителя хрумнала една щастлива мисъл. Той написал обявление, което известявало, че ще става поправка на барабаните в цялата войска. Затова всички магарета, които са за продан, ще се купят по две хиляди лева едното.
Като повикал кмета, той му прочел обявлението и казал:
— Тук ние имаме около хиляда магарета: по 2000 лева, ще се получат добри пари. Да продадем тези глупци, а печалбата ще си разделим по равно. Ала вие трябва да станете човек, инак ще продам и вас заедно с другите магарета!
Кметът се съгласил. Щом станал човек, той побързал да си иде вкъщи, като се промъквал край оградите.
Учителят повторил същото и с другите селяни. Нито едно магаре не се отказало да продаде другите.
Привечер всички магарета станали хора. През нощта всички сънували, че са богаташи. На сутринта обаче видели, че магаретата изчезнали, та нямало какво да се продава.
Селяните не искали да признаят, че са имали намерение да продадат кожите на ближните си за барабани, ала по лицата на всички се четяло крайно недоволство.
Селяните, без да се надумват, се нахвърлили върху учителя, набили го и го изпъдили от селото.
Учителят, горящ от желание да си отмъсти, на другата нощ повикал джуджето и го помолил отново да обърне враговете му завинаги на магарета.
— Това надминава моята власт — отговорило джуджето, — но ако искаш, аз мога да обърна на магаре самия тебе.
Едно време водата била княгиня. Тя и тогава се казвала — както сега — Вода. Княгинята Вода била и много хубава и много палава. Косите й били сребристи и толкова дълги, че стигали чак до петите й, обвивали я цяла, вълнували се на дълги талази след нея, когато вървяла. Очите й били синьо-зеленикави, бляскави като сибирски скъпоценен камък; в тях винаги се отразявало небето. Роклята й била от много тънка свила, сякаш от паяжина, синкава по цвят, с хубави сребристи преливи[93]; тя се развявала от вятъра и краят й се къдрел подир княгинята, както се къдри морската пяна.
Навсякъде се разхождала княгинята Вода. Тя винаги бързала, никъде не се спирала, постоянно вървяла, всички страни на земята обхождала. И всички дървеса, животни, билки и камъни я познавали.
Боровете казвали от склоновете на планината:
— Вижте палавата княгиня колко бърза и колко леко стъпва! Тя върви, сякаш милва земята. Като че ли не ходи, а лети.
Никъде не се запирала[94] тя. Мине, погледне — и отмине. Тъй правела винаги. Напразно мостовете се опитвали да я спрат. Те й викали още отдалече:
— Спри се, княгиньо! Постой малко, за да си поприказваме! Кажи ни, отде идеш и що си видяла там!
И я хващали за полата на роклята й — дано я задържат. Но тя се изплъзвала.
— Оставете ме: бързам! — казвала княгинята Вода. — Недейте се опитва да ми попречите: напразно ще отидат силите ви!
И тя пеела, като се носела все по-натам и по-натам. Пеела и се смеела в едно и също време.
— Никой не може да ме хване, — казвала тя. — Аз съм княгинята Вода, далечната княгиня, която няма свърталище. Мой дворец е целият свят. Аз се нося по цялата земя. Аз съм най-силна от всички.
Тя била много горделива. Дървесата, мостовете, скалите и големите камъни си играели с нея — дано я препънат, но нейната гордост ги не ядосвала. Не се ядосвали ни планините, ни горите, ни сипеите. Само един се ядосвал, като слушал гордата песен на княгинята Вода: той бил дядо Мраз.
— Ще ти кажа аз тебе! — заканвал се той на момата. — Ще те науча аз дали си най-силна от всички.
— Ти ли ми се заканваш? — отвръщала му княгинята. — Я се виж какъв си дребен и слаб! Стой настрана, че ей сега ще те стъпча!
Дядо Мраз бил джудже, с дълга бяла брада, бяла дреха от кожа и бледно лице. Нозете и ръцете му били тънки, той бил прегърбен от старост. Но не бил толкова слаб, колкото го мислела момата. Ядосан още повече от присмеха на княгинята, той налетял върху нея да я хване. Тя се изплъзнала от треперливите му ръце, но все пак усетила, когато той я духнал със студения си лъх. От това и станало тогава студено, че дори тръпки я побили.
Като се отървала от стареца, тя викнала към него:
— Хвана ли ме, стар треперко? Аз се изплъзнах от ръцете ти, както риба се изплъзва между ръцете на неопитен рибар. Не виждаш ли, че никой не може ни да ме улови, ни да ме спре?
— Ще си поговорим пак — рекъл дядо Мраз. — Недей бърза да се хвалиш! Сега бягаш, но скоро ще ми паднеш пак в ръцете: тогава ще видим!
И джуджето хванало дългата си брада, за да не я настъпи, па тръгнало към планинския връх, дето му било лятното живелище. Посрещнал го един висок, тънък и сух човек, много як. Той се казвал Студен вятър.
— Какво има, господарю? — запитал той дядо Мраз, на когото бил ратай. — Защо си толкова ядосан?
— Остави се! — отвърнало джуджето, като влязло в своята къща от лед и сняг. — Не мога да търпя горделивите хора. Тая надута княгиня ми се перчи, че била по-силна от мен: не съм можел да я хвана… Тя не знае, че аз на шега се допрях до нея — колкото да я сплаша. Но когато я срещна втори път, ще види: тогава няма да се шегувам…
Гласът на джуджето бил толкова силен, че цялата планина се разтресла. Боровете се спогледали един друг и уплашено си зашепнали:
— Пази Боже! Много е ядосан дядо Мраз! Какво ли чудо ще направи?
И всички почнали да клатят глави. Чак долу в полето се зачула лошата закана на джуджето. И треви, и цветя се разтреперили. Листата на дърветата закапали от страх: не можели вече да се държат на клоните. Самата земя се сгърчила от уплаха.
— Нещо страшно ще стане! — зашепнали всички.
На другия ден, още рано сутринта, ратаят на дядо Мраз — Студеният вятър — започнал да фучи от гората към полето. И последните листа, които били останали по клоните на дърветата, опадали. Земята закоравяла. Зайците се разтичали нагоре-надолу и започнали да се провикват:
— Бягайте — крийте се: дядо Мраз ще направи нещо!
Всички животни се изпокрили в дупките си. А дядо Мраз изпратил втория си слуга — Снега — да покрие земята. И ето, че Снегът почнал да си къса големия бял кожух и да хвърля по̀земи парцали — къде по-едри, къде — по-дребни. Цялата земя побеляла.
Княгинята Вода видяла това и се уплашила. Където и да стъпи, все й мокрело. Небесносините й чехли прогизнали. Тя не можела вече да ги влачи — станали тежки, като че ли са от олово. Роклята й не хвърчала вече зад нея, а се влачела по̀земи — окаляна, тежка, смачкана. Княгинята не можела да тича. Тя вървяла бавно и на всяка стъпка затъвала. На едно място чехлите й пропаднали под снега. Тя потънала до колене. Едвам си измъкнала нозете, но те били боси. Трябвало боса да тръгне по снега. Станало й студено. Разтреперила се. Почнала да плаче и да вика за помощ. Но нямало кой да я чуе. Около нея хвърчали големи черни гарвани. Те грачели и й се подигравали.
— Я вижте княгинята Вода! Дрехата й е изкаляна — черна е като нас. Княгинята, която пееше и се хвалеше, че никой не може да я спре, сега плаче: тя е робиня на дядо Мразовия ратай — Снега.
Тия думи ядосали много момата. Тя решила — каквото ще да става — да се затича, дано избяга от гарваните. Засилила се, но видяла, че не може. Нозете й почнали да се вкочаняват. Скоро се мръкнало. Тя се спряла всред полето. А полето било мъртво. Мъртво било всичко наоколо. Едри звезди блещукали по небето, но те не гледали към княгинята. Само месецът осветявал сребристите й коси и я поглеждал жаловито.
И ето че изведнъж някой тихо се доближил до момата. Той бил дядо Мраз. Джуджето стъпвало толкова безшумно, че княгинята Вода не го усетила. Но тя усетила как неочаквано я стиснали железните му пръсти — и тоя път вече тя не могла да се изтръгне.
— Ти си моя пленница, горделивке — рекъл й дядо Мраз. — Ще те отуча аз от твоята гордост. Няма да смееш вече да се хвалиш със своята сила.
И като рекъл това, той зазидал бялата хубавица в стената на един голям кристален дворец. Там останала тя. Не можела да се помръдне. Не можела да издаде вик за помощ. Тя била пленница на джуджето, което е баща на злата магьосница Зима.
Княгинята можела само да плаче. И тя плачела денем и нощем. По кристалните стени се стичали сълзите й, но и те замръзвали на цели гроздове. Тъй пленницата Вода оплаквала своята свобода, но никой не й се притичал на помощ. Никой не виждал мъките й. Никой нямал и сила да й помогне. Магьосницата Зима била приспала всичко живо.
Замъкът, в чиято стена била зазидана момата, бил голям. Той покривал половината земя. Там магьосницата Зима канела на угощение своите приятели. Идвали прегърбени джуджета, чиито пръсти приличали на камшици. Други били високи и сухи, с гърла като ковашки мехове. Дъхът им бил толкова студен, че вледенявал всекиго, когото облъхне. Трети били каменни, с коси като игли и с пръсти като куки; тялото им било обрасло с трънчета. Имало всякакви. Всички били зли, съскали, когато приказват, махали, заканвали се. Домакинята ги черпела със сладолед, който правела от сълзите на плачещата княгиня. На гостите той се виждал много сладък: току лапали, мляскали — и все искали още. За да накарат княгинята да плаче, те я мушкали, биели, ядосвали, подигравали й се.
Дядо Мраз бил много по-добър от своята дъщеря — Зима. За да утеши своята пленница, той й подарявал всеки ден по някой нов скъпоценен накит: елмазна огърлица, корона от бисери, кристална гривна, пръстени от сребро с елмази, бляскави чехли. Но тя не се утешавала. Защо й са всички тия хубави украшения, когато не може да пее, да се смее и да тича, накъдето й се иска? Защо й са накити, когато е пленница?
Но ето че един ден всичко се променило. Един царски син дошъл в страната, където се издигал високият кристален дворец. Тоя княз се казвал Слънце. Той минал край двореца и разсеяно погледнал. Видял момата, която плачела и въздишала. И тя го видяла. Князът бил голям хубавец. Лицето му блестяло. Очите му били огнени. Дрехите — златни, ослепителни. От него излизали буйни лъчи — толкова силни, че покривът на двореца, съграден от най-крехки кристални пръчици, почнал да се изтънчава[95] и да се топи.
Князът Слънце погледнал засмяно взиданата[96] пленница. Като го видяла, тя престанала да плаче. Толкова добре й станало. Но князът бързал тоя ден: той трябвало да обиколи много земи, за да види къде що има и къде как живеят хората. На княгинята Вода се искало много да го помоли да я отърве от плен, но я било свян да му каже. Доста й било и това, че я погледнал усмихнато.
На другия ден князът Слънце минал пак. Тогава се спрял по-дълго. От голямата топлина на лъчите му почнали да се разтапят и големите стълбове, които крепели покрива, па и стените на двореца. Но след това князът си тръгнал: дълъг път трябвало да извърви той.
Тъй идвал той всеки ден, все по-рано и по-рано — и все по-дълго оставал. И ето че настъпил денят, когато всичко трябвало да се промени. Рано сутринта, додето княгинята Вода още сресвала дългата си сребриста коса, князът Слънце дошъл. Той спрял пред кристалния дворец своята златна колесница, слязъл от нея и рекъл на момата:
— Искаш ли да те освободя?
— Искам! — рекла радостно княгинята.
— Ами съгласна ли си да ми станеш жена?
— Съгласна съм.
— Добре, но аз ще превърна косата ти от сребърна на златна. Искаш ли?
— Искам: тогава ще приличам на тебе. Твоята коса е златна като дрехите ти.
— И туй добре, но трябва да съблечеш своята синкавозелена дреха и да облечеш друга — златна, везана с бисер и скъпоценни камъни. Искаш ли?
— Искам: тогава ще изглеждам по-хубава, защото ще светна като тебе.
— Добре, но оная рокля не ще ли ти бъде тежка? Тогава ти не ще тичаш тъй палаво, както си тичала до оня ден, когато те е пленил дядо Мраз.
— Нищо. Омръзна ми това тичане. Не ща вече да тичам, стига да съм свободна.
— Добре тогава. Излез: ти си свободна!
Като казал това, князът Слънце прострял ръце към кристалния дворец и цялата сграда рухнала изведнъж. Княгинята Вода се видяла свободна. Тя се омъжила за княза Слънце и почнала да пътува с него по света на златна колесница, впрегната в огнени коне. Нейният съпруг й превърнал косата от сребриста в златиста. Той я облякъл в златотъкана рокля, извезана с бисер и скъпоценни камъни.
Когато Слънцето си имало много работа, то заминавало само̀, а Водата дълго гледала светлите бразди, които оставяла златна му колесница. Минало се време. Народили им се деца — реките, езерата и моретата. Майката Вода не била вече горделива. Тя нямала и време да лудува: трябвало да си гледа децата. И ако някое от тях почне да скача и да тича палаво насам-натам, казвала му:
— Синко, недей си мисли, че си пръв по бързина? Ако лудуваш много, дядо Мраз ще те хване и ще те зазида в своя кристален дворец.
Имало едно хубаво зелено борче. Но то не било доволно, макар че растяло високо над скалите, по-горе от другите дървеса.
— Не се харесвам — казвало си то. — Иде ми дори да заплача, като гледам, че тия дървета под мене имат хубави зелени листа, а аз имам — вместо листа — бодли. Не приличам на дърво, а на таралеж.
Зачул го веднъж Горският цар — един благороден дядо с дълга бяла брада, дрехи от зелено кадифе и златна корона. Приближил се той до него и го запитал от какво се оплаква и какво иска.
Борчето му разказало тъгите си, па рекло най-сетне:
— Защо си ми дал бодли? Да плаша птиците ли? Украси ме с листа, само че не ща да са зелени — като тия на другите дървета, а — златни. Толкова силно да лъщят, че всички да ми завиждат.
Горският цар се засмял и рекъл:
— Помисли си малко, не ще ли ти бъде по-зле ако имаш златни листа. Ако ти се иска много — ще те украся, както кажеш.
— Няма какво да мисля — отсякло борчето ядосано. — Малко ли мислих досега? Искам златни листа.
— Добре. Ще ги имаш.
И наистина, на сутринта — като се събудило — борчето не могло да се познае: то било накичено с хубави златни листа — нарязани, къдрави, бляскави.
— Колко съм хубаво! — рекло си то. — Колко ли ще ми завидят моите другари, които растат хей там долу, под сипея! Аз съм по-хубав и от бука, и от клена, и от дъба, и от липата. Няма по-гиздаво дърво от мене. Няма и по-богато облечено.
Просто — замаяло се от радост.
Още повече се зарадвало, когато чуло как дървесата си шепнат:
— Я вижте борчето! То е цялото златно. Колко силно блещи навръх скалите! Сякаш звезда е паднала от небето.
Те му се радвали, но не му завиждали: тия дървета не били завистливи. А на борчето много се искало — да му завиди някой.
Ето че се задал човек с брадва в ръце. Той видял още от долу златното борче и се покатерил на скалата.
— Я виж — златно дърво! Дали да го отсека от корен? Страх ме е, че ще тежи много, щом е златно: не мога го отнесе до града. Па може и крадци да ме срещнат, да ме убият и да ми го вземат. По-добре ще сторя, ако му обера само листата. Като пораснат други, и тях ще обера.
И той окъсал всички листа от дървото, сложил ги в чувала и си отишъл. Всички листа окъсал — всички, до едно. Борчето оголяло. То стърчало навръх канарата като някой клонест прът.
— Аз приличам на просяк — рекло си то и се разплакало. — Ще умра от срам, като ме видят дърветата, що растат под мене. Оголях — като овчарска тояга. Що ми трябваше да искам златни листа?
А другите дървета, като погледали нагоре и го видели, рекли:
— Горкото борче! Обрали са му златните листа. Колко ли ще му бъде студено! Не е хубаво да си богат на тоя свят.
Те били добри дървета — не се присмели на нещастното борче.
А то плачело толкова силно, че го зачул Горският цар и дошъл.
— Защо плачеш, миличко? Къде ти са хубавите златни листа? Да не ги е някой обрал?
Дървото му разказало плачешком всичко.
— Искам стъклени листа — рекло то. — Да блестят и да звънтят от вятъра. Тях поне никой не ще ми вземе.
— Добре — казал старият горски дух. — Ще стане, както искаш. Но да не би после да се разкаеш?
— Няма, дядо, няма — рекло борчето.
На сутринта то се събудило, цяло окичено с хубави стъклени листа — червени, жълти, теменужени и сини. Когато изгряло слънцето, те заблестели. От всеки лист излизали лъчи — като ослепителни искри. А когато подухнел вятърът, те зазвънявали — като малки сребърни звънчета.
Цялата гора се зачудила.
— Блазе на нашето борче! — казали си дървесата едно на друго. — То е цялото от стъкло. И вижте го как блести и звънти! Струва ти се, че хиляди стада се прибират от планината.
Ден-два борчето се радвало. Радвали се и дървесата по склона. Ала ето че се задала буря. Тя, види се, завидяла на борчето и рекла да го оголи.
Па и то се много гордеело. Когато вятърът духнел, то казвало:
— По-силно духай, вихре! Колкото по-силно духаш, повече ще звънтят листата ми. Духай, духай — не се плаши!
Но вятърът му казвал:
— Ако духна повече, листата ти ще се счупят. Стига толкова.
— Няма да се счупят, няма — настоявало борчето. — Но ти не духаш повече, защото нямаш сила. Отслабнал ми се виждаш.
Вятърът се престорил, че не чува: той жалел борчето, изправено само навръх канарата.
Но бурята чула това. А тя е сестра на вятъра. Дошла и разклатила борчето.
— Силно ли искаш? Ей сега ще видиш какво се казва сила. Ще има да съжаляваш, че си оскърбил брат ми. Аз ще те науча.
И се извила бурята, затракали ония стъклени листа едно о друго, та се изпочупили, ни едно не останало на клоните.
Разплакало се отново борчето.
— Колко лошо нещо е завистта! — казвало си то. — Тая завистница — бурята — ме съсипа. Приличам на кост, оглозгана от вълци. Що да правя сега? Как да се оплача на Горския цар? Нали той ме запита дали няма да се кая?
А дървесата, като го гледали, казвали си:
— Горкото борче, как е окълцано! Що му трябваше да се закача с вятъра? Опасно е да нападаш брат, който има силна сестра.
Цял ден плакало борчето. Надвечер Горският цар минал да си обходи царството.
— Пак ли плачеш? — запитал той борчето. — Право да ти кажа, тебе не може да се угоди. Що искаш сега?
— Дай ми, дядо, мерджанови[97] листа! Искам да са червени, мерджанови. Бурята няма да ги счупи, па и ще ми топлят през зимата.
— Хубаво — съгласил се горският дух. — Мерджанови искаш, мерджанови ще ти дам.
На заранта борчето било обрасло с мерджанови листа. Те не светели наистина и не звънтели, но били много хубави. Друго дърво нямало такива листа.
— Тъй ми е добре — казвало си борчето. — Сега поне ще ме оставят на мира. Хубаво е да не приличаш на другите. Няма в цял свят друго дърво като мене.
Това забелязали и дървесата.
— Борчето е като от кадифе — рекли те. — Колко чуден изглед има!
През деня дошли моми да берат малини. И те видели борчето с червените листа.
— Я вижте — рекли, — какво чудно дърво! — Листата му приличат на мерджан. Да го оберем, та да си нанижем от тях огърлици. За всички ни ще има. Па и в село ще занесем.
Наобиколили дървото и му обрали листата. То пак оголяло. И пак почнало да се оплаква.
— Не ща вече да не приличам на другите — казвало борчето. — Златни листа имах, обраха ги. Стъклени имах, счупиха ги. Мерджанови имах, и тях обраха. Искам зелени — като на другите дървета. Никой да ми не завижда, никой да ми не обира листата.
Чул го Горският цар, надарил го със зелени листа.
На сутринта то се погледнало: дърво — като всички дървета.
— Сега ми е добре — рекло. — Няма от що да се боя. Листата ми ще стоят.
Другите дървета, като се пробудили, почнали да си казват едно на друго:
— Я виж борчето! И то е като нас: листата му са също като нашите.
Но ето че през деня дошла една коза с козлета. Като видяла прясна зеленина по клоните на дървото, викнала на козлетата:
— Елате, елате тука! Вижте, каква крехка шума намерих! Яжте, та се наяжте!
И козлетата отишли. Нападнали дръвчето, изяли му листата до един. В козата му отхапала и върха.
Борчето заплакало. Свечерило се, станало му студено. Разтреперило се от студ. Плаче, та се къса.
— Що ми трябваше да искам листа, които не са за мене? Козлетата ме изядоха цяло, ни един лист не ми оставиха: оголиха ме, и върха ми отхапаха. Приличам на сухо царевично стъбло. Дядо, дядо, къде си? Върни ми бодлите: с тях ми беше хубаво.
Дошъл горският дух, позасмял се, па рекъл:
— Разбра ли най-сетне, глупаво дръвче, колко сбърка? Аз съм дал на всяко дърво каквото му трябва. Спи сега, па утре ще видим.
Цяла нощ борчето мръзнало. Но на сутринта видяло, че е обрасло пак с ония бодли, които имало в началото. То било щастливо. Не се гордеело, не искало да му завиждат.
А дърветата го погледнали, па казали:
— Борчето си е като напред[98]. Не е ли така най-хубаво?
Едно време хората не знаели що е злато и сребро. Тогава скъпите метали и скъпоценните камъни били зарити дълбоко в земята, дето ги правели и пазели джуджета, наречени гноми[99].
Гномите били много. Те живеели под земята със своите семейства. Малките гномчета си играели в големите подземни стаи и коридори, изкопани от зайците, къртиците, бобрите и лисиците. Но те ходели и на училище.
Учел ги един стар гном с дълга бяла брада. Той се казвал Падок. Гномчетата се събирали по двадесет — тридесет души в едно широко подземие. Там Падок им преподавал всеки ден по един урок и ги изпитвал едно по едно — да види, запомнили ли са миналия урок. Като свърши с едни, идвали други.
Веднъж дошло ред на Пум, най-малкия гном, да бъде изпитан. Старият Падок си наместил очилата на носа, приличен на картофче, погладил си брадата, оправил си мустаците и запитал гномчето:
— Кажи ми, Пум, какви са длъжностите на всеки гном?
Пум си знаел добре урока. Той отговорил:
— Господине учителю, добрият гном трябва да пази дори при опасност за живота си съкровищата, които са му поверени. Той не бива никога да издава на хората тайните на земята. Той може да отива в хорските живелища и да помага на людете, но трябва да се крие — да го не видят и да се връща още преди да се е съмнало.
— Добре — казал Падок и кихнал толкова силно, че едно полско мишле, което минавало през училищната стая, се спряло, дигнало глава и го загледало уплашено.
А когато се свършил урокът, Падок извикал Пум насаме и му рекъл:
— Пум, ти тая нощ за пръв път ще излезеш на земята да помагаш на хората. Помни добре онова, което каза!
Най-голямото щастие за гномите било да ходят нощем по земята, защото светът, където живеят хората, е за тях съвсем нов свят. Затова и Пум очаквал нетърпеливо кога ще се мръкне, та да излезе между хората.
Смрачило се, земята се отворила и Пум излязъл. Лунната светлина го ударила в очите и той се спрял, докле се опомни. После тръгнал през полето, което му се видяло синьо, и често се спирал да погледа небето. Звездите му се стрували, че са гвоздеи, набити по него — гвоздеи с по един скъпоценен камък на главичката. Пум вървял към града.
Старият Падок му бил поръчал да отиде при момченцето, което живее в къщата срещу хълма, и да му разкаже урока за другия ден.
— То го е учило през деня — рекъл учителят, — но трябва да му се повтори през нощта, за да го научи добре.
Пум намерил къщата. Влязъл през заключалката[100] и се озовал в спалнята на момчето. То се казвало Даниил. Джуджето се приближило до леглото, качило се на възглавницата и почнало да разказва урока на малкия Даниилчо.
През това време Пум си спомнил думите на стария Падок:
— Не бива да сядаш на носа на заспалия. Той си помислюва, че му е кацнала на носа муха, почва да се чеше и се събужда. Ти нямаш време да избягаш. Също тъй не бива да се разговаряш с хората: те дават лоши съвети. Оня гном, който се разговаря с тях, ще бъде осъден на двадесет години тежка работа в рудниците.
Съветът на учителя е добър, но на Пум много се искало да се покатери на Данииловия нос. Искало му се също тъй да се преметне там веднъж или два пъти. И той тръгва полека по ухото му, после — по бузата, най-сетне се качва на носа. Но в мига, когато се приготвя да се преметне, момчето се помръдва, отваря си очите и замахва с ръка, та шибва Пум и го отпраща насреща, чак на покривката.
Пум имал време да избяга, но бил много любопитен. Той не бил видял буден човек: искало му се да погледа Даниил, когато се събуди.
Момчето става и почва да дири мухата, що го е пробудила. То вижда Пум на покривката.
— Кой си ти?
— Аз съм Пум.
— Отде си дошъл?
— От страната на Мрака.
— На Мрака ли? Значи там е тъмно?
— Не е. Златото, среброто и скъпоценните камъни светят.
И веднага след това Пум изчезва.
Но Падок вижда къде какво става. Него никой не може да измами. Когато Пум се връща, учителят заповядва да го вържат и отведат пред съдиите. Падок е главен съдия. Осъждат Пум на двадесетгодишна тежка работа в рудниците: той е издал на хората най-голямата тайна, която всеки гном трябва да крие — и да не издава, дори ако го заплашват със смърт.
Пум отива в златните рудници. Той работи прилежно и не се отчайва. След двадесет години ще го пуснат и той ще живее — като по-рано — при родителите си. Жалко е само едно: през това време не ще може да отива между хората.
А Даниил запомнил разговора с гнома. Но той не знаел къде ще да е страната на Мрака, за която говорело джуджето.
Той се питал:
— Коя ще да е страната на Мрака, осветявана от златото, среброто и скъпоценните камъни? Да не е царството на Нощта, което се осветлява от месеца, зорницата и звездите? Не ми се вярва.
В това време най-старите гноми се били събрали в големия подземен чертог — да обмислят какво да правят.
— Радвам се — казал Падок, — че малкият човек не знае къде е нашата страна. Инак тежко ни и горко! От край време се е предавало у нашия род — от баща на син, че най-страшно е, ако човекът се намеси в нашата работа. От човека няма по-ненаситно и по-жестоко животно. Той ще ни вземе съкровищата и ще ни пропъди вдън земя. Що да направим?
Дълго приказвали и най-сетне решили да наредят — стража да пази денонощно съкровищата.
Даниил пораснал. Той станал мъж. Но и тогава помнел още думите, които чул от джуджето. Веднъж тръгнал в гората по лов. Разчуло се било, че една мечка се настървила, та яде говедата на хората. Даниил намислил да я убие. Казали му, че живее в една голяма пещера в планината. Ловецът си взел лъка, свирнал на кучето си и потеглил.
Мечката той не намерил. Но кучето подушило заек и го подгонило. Даниил стрелял по него, но не го улучил. Заекът се скрил в една дупка, кучето почнало да рови с лапите си и когато ловецът се приближил, видял там дълбоко подземие. Той легнал на земята и се загледал. И ето, че отведнъж съзрял едно джудже — същото, което помнел от детинство. Гномът го видял и побягнал навътре.
Тоя гном бил Пум, назначен от Падок да пази онова място, където имало много злато и сребро. Той се затекъл да извести на своето племе, че идва неприятел.
Даниил разбрал къде е страната на Мрака. Той повикал много хора. Те надошли с търнокопи и мотики и почнали да копаят пръстта около заешката дупка. Гномите се нахвърляли на тях — за да бранят входа на съкровищницата, но ония били силни, та ги избили. Останалите гноми се скрили надълбоко в земята. Те почнали да пренасят своите съкровища колкото се може по-навътре, за да ги укрият от хората.
А мъжете в това време копаели. Никой не им пречел. Неочаквано пред тях светнало златото. Те се нахвърляли върху него — и се сбили кой повече да вземе. Хората приличали на зверове, които се борят за плячка.
И ето че се чул гласът на Земята, който говорел строго и заканително:
— Спрете! Вървете си! Ако ли продължавате да копаете, скъпо ще заплатите за златото, което ще намерите: сърцето ви ще закоравее — то ще стане по-твърдо от метала и вие ще се изколите един другиго.
Мъжете чули тоя глас, но не го послушали. Те почнали да копаят отново. Изровили големи подземия и почнали да ги подпират с греди, за да копаят още по-надълбоко. Гномите усетили, че съкровищата им са в опасност. И те почнали да разклащат земните пластове. От тия земетръси се срутили много подземия и затрупали сума хора. Но мъжете не се отчаяли. Те почнали да копаят отново: златото много им се харесало, то било скъпо, бляскаво и топло. Тогава гномите пуснали горещите извори — да бликнат и да потопят рудничарите. И вулкани избухвали, и пожари ставали. Много мъже измрели. Но златото поскъпнало от това. Всички го търсели. Всеки искал да има злато — колкото се може повече.
Хората се заловили да копаят на много места. Каквито и пречки да срещали, не се отчайвали. И трудът им не отишъл напразно. Те намерили не само злато и сребро, но и скъпоценни камъни.
Ала колкото повече намирали, толкова по-ненаситни ставали. Те се борели кой да заграби най-много. През нощта, когато богатите лягат, бедните ги убивали, за да им вземат съкровищата. Ония, които имали най-много, се сдружавали. Те накарвали тия, които нямат нищо, да им робуват. Тъй се ожесточило още повече сърцето на човека. Започнали се войни, кланета, избивания — все за злато. Цялата земя се обляла с кръв.
А джуджетата от оня миг престанали да се показват. Те не излизали вече нощем да помагат на хората. Криели се. От време на време само ги виждал някой, когато се заблуди в гората. Но — и да каже някому, че е видял гном, оня не вярвал и му се смеел.
— Тъй ти се е сторило — казвал. — Гномите са избити още едно време, когато хората намерили първото злато.