Почти всички знаменити световни писатели, редом с разнопосочните си интереси и търсения в сферата на сериозната литература, неизменно са се изкушавали да опишат своята представа за ужасното в живота. За едни то е в духовете на мъртвите и в опитите им да се свържат с настоящето, за други е часът на разплата за извършените грехове, трети от авторите залагат на неочакваното, абстрактното, необяснимото в общоприетите ценности, с което се сблъскваме и го преживяваме по нетрадиционни начини.
Подобен интерес към страховитото и ужасното е съвсем закономерен и обясним. От памтивека сме откърмени с представата за добро и зло, въображението ни от най-ранна детска възраст е населявано от приказни същества, нееднозначно натоварени с положителен или отрицателен знак. Едва ли има човешка общност, колкото и отдалечена да е географски, колкото и самобитна да е като култура, в която да няма някой местен Торбалан или пък Баба Яга, с които да се обясняват както реалните, така и ирационалните проблеми на човека. Защото в същината на битката между доброто и злото, между мрака и светлината, между богоподобното и демоничното начало неизменно и винаги е ситуиран човекът.
И доколкото всяка митология и всеки национален фолклор съдържат разкази и легенди за страховити неща, сред които се открояват разнообразни истории за призраци, чудовища, духове, вампири и върколаци, логична и дори необходима е експликацията на тези същества от народните вярвания в авторското творчество. В Античността зловредните сили имат добре конституиран произход и респективно съвсем закономерно са неутрализирани от страна на многочисления божествен апарат. В Средновековието източникът на всички злини е Дяволът, а основното му противодействие са усърдните пост, молитва и смирение. С настъпването на Ренесанса и най-вече с възхода на Просвещението се появяват и първите опити да се обясни злото като неделим елемент от самия човек. Романтизмът от своя страна предлага неограничен ресурс за разцвета на представата за ужасното. Тъй като свръхестествените същества винаги са изисквали по-особена атмосфера, достоен фон, мистична неясност и трагична обагреност, деветнайсети век се оказва изключително благотворен в литературно отношение. Много от писателите се изкушават да пишат за призраци и върколаци, някои дори посвещават цялото си творчество на тази тема. Започват да възкресяват ужасните народни предания, които придобиват по-оформен вид и така се ражда готическият роман, който умело си служи с изпитани техники за внушаване на странното и плашещото. Майсторите на перото осъзнават, че намекнатото, загатнатото и недоизказаното са много по-страшни от реалистичното описание, затова и в много от класическите образци на жанра авторите не се стараят да обяснят случващото се, а оставят въображението на читателя да го доизгради според собствените си разбирания за ужас. Така разказите за наглед обикновени хора и случки събуждат у читателя онова суеверие пред неведомите сили, което обостря до крайна степен сетивата му и го тласка в дебрите на подсъзнанието. Затова и по-модерните образци на жанра са ситуирани именно в сферата на психиката и вътрешния глас. Ако за авторите от осемнайсети и деветнайсети век страшното се свежда до духове, призраци, вещици, черни котки, причудливи звуци или внезапен огън, то през двайсети век свръхестественото е еднакво абсурдно и допустимо, доколкото е част от собствената ни същност и от личното ни съзнание.
Историите в тази книга изследват дебрите отвъд пределите на човешкия разум и разказват както за пришълците в нашия живот, така и за онези тъмни сили, стаени в душата ни, които понякога си пробиват път навън и ни променят до неузнаваемост. Истински или въображаеми, безплътни или осезаеми — всички те оставят своите знаци по земния ни път и само чистата съвест няма защо да се бои от тях, когато удари полунощ.
Вие всички сигурно сте изпълнени с безпокойство, задето толкова дълго време не съм ви писал. Майка ти навярно се сърди, а Клара сигурно смята, че съвсем съм я забравил — прелестен мой ангел, чийто образ е тъй дълбоко запечатан в ума и сърцето ми. Но аз всеки ден и час мисля за всички вас, в сладостни сънища ми се явява приветливият образ на моята Клара и нейните светли очи ми се усмихват така пленително… Ала как да намеря сили да ви пиша в душевното състояние на разнищеност, което досега объркваше всичките ми мисли!… Нещо ужасно се е натрапило в живота ми!… Мрачни предчувствия за страшна, заплашваща ме орис се стелят над мен като черни сенки на облаци, в които не прониква нито един приветлив слънчев лъч… Но сега искам да ти кажа какво се случи с мен. Знам, че трябва да сторя това, ала само като помисля за него, разтърсва ме безумен смях… Ах, сърдечно скъпи ми Лотар, как ще те накарам да почувстваш поне отчасти това, което ме постигна преди няколко дни и наистина може пагубно да смути живота ми! Да беше тук, ти би видял всичко сам; обаче сега навярно ще ме сметнеш за побъркан духовидец… С една дума, ужасното, което ми се случи и от чието смъртоносно впечатление напразно опитвам да се избавя, се състои просто в това, че преди няколко дни, именно на 30 октомври, тъкмо по пладне, в стаята ми пристъпи един търговец на барометри и ми предложи своята стока. Аз нищо не купих и го заплаших, че ще го изхвърля надолу по стълбата, в отговор на което той сам си отиде…
Ти сигурно се досещаш, че само някакви необикновени обстоятелства, оставили дълбоки следи в моя живот, могат да придадат значение на тази случка, тъй че особата на злополучния вехтошар да окаже върху ми толкова пагубно въздействие. И това действително е така. Събирам всичките си сили, за да мога спокойно и търпеливо да ти разкажа нещо от своята ранна младост, та всичко да се представи ясно и отчетливо като жива картина на бодрия ти ум. И едва подхванал, вече чувам твоя смях и словата на Клара: „Това са истински детинщини!…“. Смейте се, моля ви, надсмивайте ми се от все сърце! Много ви моля! Но, боже милостиви, косите ми настръхват и ми се струва, че като ви моля да ми се надсмивате, изпадам в такова безумно отчаяние. Но да пристъпим към въпроса!…
Освен по време на обяда аз, братята и сестрите ми рядко виждахме през деня баща си. Той навярно е бил много зает със своята служба. След вечерята, която по стар обичай слагаха още в седем часа, ние всички заедно с майка ни отивахме в бащиния кабинет и се разполагахме около една кръгла маса. Баща ни пушеше тютюн и от време на време отпиваше пиво от голяма чаша. Той често ни разказваше какви ли не чудесни истории, при което толкова се увличаше, че лулата му постоянно гаснеше и аз трябваше да му поднасям горяща хартия, за да я запалва отново, това беше най-голямото ми забавление. Той често ни даваше и книжки с картинки, а сам седеше безмълвен и неподвижен в креслото, като пускаше около себе си такива облаци дим, че всички ние сякаш плувахме в мъгла. В такива вечери майка ни биваше твърде печална и щом часовникът удареше девет, казваше:
— Е, деца!… В леглата! В леглата! Иде Сънчо, забелязвам вече.
И наистина аз всеки път чувах как тежки отмерени стъпки изтрополяваха по стълбището; това навярно бе Сънчо. Веднъж същият глух тропот ми се стори особено страшен; попитах майка си, когато ни отвеждаше:
— Кажи, мамо, кой е този лош Сънчо, който винаги ни прогонва от татко? Как изглежда той?
— Няма никакъв Сънчо, мило мое дете — отвърна майка. — Когато казвам, че иде Пясъчния Сънчо, това значи само, че сте сънени и не можете да държите очите си отворени, като че ли са ги напрашили с пясък.
Отговорът на майка не ме задоволи и в моя детски ум ясно възникна мисълта, че тя отрича съществуването на Сънчо само за да не се боим от него — нали аз винаги го чувах как се изкачва по стълбището. Подсторван от любопитство да разбера нещо по-подробно за този Сънчо и неговото отношение към нас, децата, запитах в края на краищата старата бавачка, която гледаше най-малката ми сестра, що за човек е той.
— Ех, Танелхен — отговори тя, — не го ли знаеш още? Това е един зъл човек, който идва при децата, когато не искат да си легнат, хвърля им цели шепи пясък в очите, така че започват да кървят и изпъкват от орбитите си, а после прибира децата в чувал и ги отнася на полумесеца за храна на дечицата си; те седят там в гнездото, а клюновете им са криви като на кукумявките, с тях изкълвават очите на непослушните човешки деца.
Във въображението ми възникна страшният образ на жестокия Сънчо; вечер, когато по стълбището отекваха тежките стъпки, аз се разтрепервах от уплаха и ужас. Майка ми нищо не можеше да изтръгне от мен освен задавения от сълзи вик: „Сънчо, Сънчо!“. Презглава избягвах в спалнята и цялата нощ ме изпълваше страхотното видение на Пясъчния човек… Поотраснах и можех вече да проумея, че със Сънчо и неговото гнездо на полумесеца работите не стоят точно така, както ми ги бе разправила бавачката; обаче Пясъчния човек все още оставаше в съзнанието ми като застрашителен призрак — ужас и трепет ме обземаха, когато го чувах не само как се изкачва по стълбището, но и как рязко отваря вратата на татковия кабинет и влиза там. Понякога той не се вестяваше дълго време, а после често идваше по няколко дни наред. Така преминаха години и все още не можех да свикна със зловещия бродник, в душата ми не избледняваше образът на жестокия Сънчо. Връзката му с баща ми все повече и повече занимаваше моето въображение; да запитам татко за Пясъчния човек, не ми позволяваше някаква неодолима плахост, но желанието сам, сам да изследвам тази тайна, да видя баснословния Сънчо, с годините все повече избуяваше. Пясъчния човек ме бе подмамил по пътя на чудесното, необичайното, накъдето така леко се връща детската душа. Нищо не обичах така, както да чета или да слушам страшни истории за домашни духове, вещици, гномове и т.н.; но над всички властваше винаги Пясъчния човек, когото непрестанно рисувах с тебешир, с въглен по маси, шкафове и стени в най-странни, най-отвратителни образи. Когато навърших десет години, майка ми ме премести от детската спалня в една малка стаичка, която се намираше в коридора, недалеч от татковия кабинет. Все още, щом удареше девет часът, набързо ни отпращаха да спим и у дома се чуваше приближаването на непознатия. В моята стаичка слушах как той влиза при баща ми и скоро почна да ми се струва, че из къщата се разнася някакъв тънък, странно миришещ дим. Любопитството все по-силно ме разпалваше и накрая ми придаде смелост да се запозная по някакъв начин с Пясъчния човек. Често, щом майка ми се прибереше, аз се прокрадвах из моята стаичка в коридора. Но не успявах нищо да забележа, защото когато достигнех мястото, откъдето можех да видя загадъчния гост, той вече затваряше зад себе си вратата. Накрая, пробуждан от необоримо желание, реших да се скрия в бащиния кабинет и там да дочакам Пясъчния човек.
Една вечер по мълчаливостта на татко и печалната замисленост на мама заключих, че той ще дойде; ето защо се престорих на твърде уморен и без да дочакам девет часа, напуснах кабинета, а после се притаих в един тъмен ъгъл досами вратата. Входната врата изскърца, в преддверието и по стълбата прокънтяха тежки, бавни стъпки. Майка ми бързо мина с децата край мен. Аз пък тихо, съвсем тихо отворих вратата на кабинета. Баща ми седеше, както си му бе навикът, безмълвно и неподвижно с гръб към вратата; той не ме забеляза, мигом се промъкнах в стаята и се потулих зад завесата, дръпната пред открития шкаф, в който висяха дрехите на баща ми. Близо, все по-близо се чуваха стъпките… Вън някой се изкашля, потътри крак, промърмори нещо неразбираемо. Сърцето ми щеше да се пръсне от уплаха и очакване… Ето че стъпките отекнаха до прага, до самия праг. Последва силен удар върху дръжката, вратата рязко изскриптя и зейна!… Събирам всичките си сили, внимателно поглеждам от скривалището си. Сънчо стои посред стаята пред баща ми, яркият зрак на свещите грее в лицето му!… Сънчо, страшният Пясъчен човек, е старият адвокат Копелиус, който понякога обядва у нас!…
И най-страшното видение обаче не би могло да ме хвърли в по-голям ужас, отколкото тъкмо този Копелиус… Представи си един висок, широкоплещест едър мъж с несъразмерно едра глава, землистожълто лице, бухнали сиви вежди, под които искрят зеленикави котешки очи; огромен дебел нос надвисва над горната устна. Кривата му уста често се разтегля в ехидна усмивка; тогава на бузите му избиват две тъмночервени петна и страшно съскане се изтръгва през стиснатите зъби. Копелиус се явяваше винаги в пепелявосив сюртук по старомодна кройка, със също такива жилетка и панталони, а чорапите — черни; на обувките си имаше катарами, украсени с някакви камъни. Малката перука едва прикриваше темето му, буклите стърчаха над големите червени уши, а отзад, под мрежата с фльонгата на тила, се виждаше сребърната тока, която стягаше надиплената вратовръзка. Целият му вид бе ужасно отвратителен, но на нас, децата, най-противни ни бяха възлестите му и космати ръце — дотолкова, че ни се гадеше от всичко, до което се докосваха. Той беше забелязал това и изпитваше голяма радост под разни предлози да подхваща някой сладкиш или вкусен плод, който нашата добра майка крадешком слагаше в чиниите ни, така че ние с горчиви сълзи на очи и още по-горчива погнуса се отказвахме от любимите лакомства. Така постъпваше той и на празници, когато татко наливаше по чашка сладко вино. Оня бързаше да докосне всичко с гнусните си пръсти, даже поднасяше чашата към синкавите си устни и се наслаждаваше на отчаяните ни стонове и хлипания. Наричаше ни „зверчета“, в негово присъствие не ни позволяваха да гъкнем, не познавах по-враждебен човек, способен да отрови всяка радост в живота. Майка ни също ненавиждаше този човек и щом той се появеше, цялата й веселост се изпаряваше и се изместваше от мрачна сериозност. Баща ни обаче се държеше с него като с височайше същество, чиито всевъзможни безобразия просто трябва да се изтърпят. За госта поднасяше най-отбраните ястия, най-скъпите вина.
Когато видях Копелиус, бях убеден, че той единствен на света може да бъде Сънчо — но не плашилото от детските приказки, което отнася детските очи за храна на своите малки, а онзи призрачен бяс, който — където и да се появи — носи само беди, горести и гибел. Затова застинах омагьосан зад завесата. Боях се, че ако ме открият, ще понеса сурово наказание.
Баща ми посрещна Копелиус много тържествено.
„Да почваме“, извика в отговор адвокатът с пресипнал глас, баща ми безмълвно си свали сюртука и дамата навлякоха дълги черни престилки. Баща ми отвори вратите на малък шкаф — по-точно го мислех за шкаф, а се оказа малко огнище. Копелиус пристъпи към това огнище и оттам приплъзна синкав пламък. Всякакви странни уреди и прибори се търкаляха наоколо. Когато татко се приведе над огъня, изведнъж доби съвсем друг вид, сякаш трескава болка бе преобразила честното му лице в уродлив сатанински образ. Злокобният гост взе нажежени до червено клещи, в които стискаше някаква странна материя, после усърдно взе да я удря с чук. Стори ми се, че изпод ударите хвърчат не искри, а зачервени човешки лица без очи. „Давай очите, очите!“, извика Копелиус, а зад завесата аз изкрещях от ужас и се свлякох точно в краката му. Копелиус ме сграбчи и скръцна със зъби: „Зверче, малко зверче!“, и ме метна към огъня, тъй че пламъците опърлиха косите ми. „Сега имаме очи, един чифт чудесни детски очи!“ — хъркаше зловещо той и се пресегна да вземе разпалени въглени от огъня, за да ги пръсне в очите ми.
В този миг баща ми простря ръка и се примоли:
— Майсторе, пожали очите на моя Натанаел, остави му ги!
Копелиус се разсмя оглушително и извика:
— Нека момчето запази очите си, но с хленч да заплати урока си на този свят! Чакай тогава да видя механизма на ставите му — и той започна да изкълчва и отново да намества ставите ми, да дърпа ръцете и нозете ми, сякаш бях кукла. — Аха, тук иска малко извиване, а тук си е добре… — Той така ме омаломощи, че накрая се отпуснах отмалял и безжизнен в ръцете му.
Съвзех се от нежно топло дихание по лицето — лежах в леглото си, а над мен се бе надвесила милата ми майка.
— Пясъчния човек още ли е тук? — промълвих аз.
— Не, мило дете, отдавна си отиде и нищо лошо няма да ти стори… — докато ми говореше, тя ме целуваше и притискаше до гърдите си.
Какво още да ти кажа, драги ми Лотар. След като Копелиус разкри, че ги подслушвам, и се разправи с мен, страхът и ужасът ми докараха силна треска, която ме хвърли в леглото за няколко седмици. Ала най-страшното от младежките ми години бе друго събитие, което се готвя да споделя. След инцидента вкъщи казаха, че Копелиус е изчезнал от града, и наистина не се мярна повече в дома ни в продължение на повече от година. Ала след това една вечер, тъкмо след като стенният часовник удари девет, пантите на дворната врата изскриптяха, чуха се тежки стъпки и на вратата се почука.
— Това е Копелиус — промълви пребледняла майка ми.
— Да, това е той — повтори баща ми с прекършен глас.
— Но, татко? Татко — завиках аз.
— За последен път, обещавам ви, за последен път идва при мен. — Баща ми се изправи. — Хайде, върви с децата, приберете се и лека нощ!
Като ме видя застинал, майка ми ме хвана за ръката и ме притегли:
— Ела, Натанаел, хайде! — Аз се оставих да ме завлече в стаята ми, а тя продължи да нарежда успокояващо: — Не се бой, легни си, аз съм тук!
Ала аз не можех да мигна. Омразният, отвратителният Копелиус стоеше пред мен със святкащите си очи и ехидно ми се присмиваше. Напразно се мъчех да се отърва от противния му образ.
Някъде към полунощ се разнесе силен тътен, като гръм от топовен изстрел. Целият ни дом се разтресе, нещо изтропа и с бързи стъпки изчезна навън през двора.
— Това е Копелиус! — възкликнах и скочих от леглото.
В същия миг се разнесе пронизителният стон на баща ми — втурнах се презглава в кабинета му. Задушлив пушек бълваше на кълбета отвътре, чух слугинята да хлипа: „Ах, господарят, господарят…“, и тогава видях, че на пода пред огнището лежеше баща ми — с обгоряло страшно почерняло лице, вече безжизнен и разкривен. Край него се суетяха сестрите ми, а майка ми бе припаднала.
— Ах, Копелиус, адско изчадие, убил си баща ми! — изкрещях и рухнах в безсъзнание.
След два дни, когато положиха баща ми в ковчега, лицето ми бе възвърнало предишната си кротост. Надявах се, че съюзът му със сатанинския Копелиус няма да навлече вечни мъки на душата му.
Взривът бе събудил съседите и полицията поиска да се свърже с този Копелиус, за да го разпита, но той пак беше изчезнал безследно.
И сега, драги Лотар, трябва да ти кажа, че споменатият търговец на барометри бе не друг, а същият трижди проклет Копелиус. При това разкритие, предполагам, няма да ме осъдиш, задето се отнесох тъй враждебно към него, предусещайки настъпването на истинска беда. Вярно, беше облечен другояче, но фигурата и чертите му са се врязали в паметта ми, а той дори не си е направил труда да си смени името. Само се представи за пиемонтски механик и се нарече Джузепе Копола. Решен съм да се преборя с него и да отмъстя за смъртта на баща ми. Засега не казвай нищо на другите, поздрави моята прелестна Клара и й предай, че ще й пиша по-нататък. Поздрави и тъй нататък.
Отдавна не си ми писал, но се радвам, че си ме съхранил в сърцето си. Какво друго, освен дълбоки чувства, би те накарало да изпратиш писмото до брат ми Лотар, надписано за мен. С такава радост го разпечатах, преди да видя обръщението до него, и може би трябваше да спра да чета и да го предам на брат си, ала едва ли ще се изненадаш колко дълбоко ме потресе началото на твоето писмо. Едва дишах, очите ми се премрежиха от сълзи… Ах, Натанаел, как е възможно да преживееш такъв ужас? Четях и препрочитах. Описанието ти на отвратителния Копелиус е страховито, едва сега осъзнах каква мъчителна смърт е споходила горкия ти баща! Брат ми Лотар, когато му предадох писмото ти, се опита да ме успокои, ала си признавам, че образът на Джузепе Копола ме преследва ден и нощ. Срамувам се да призная, но той почти успя да разклати здравия ми разум, за дълго отне спокойния ми сън. Вече обаче нещата от писмото ти ми се представят по съвсем друг начин и аз възвърнах обичайната си ведрост и веселост. Сигурна съм, че Копелиус не може да ти причини зло въпреки твоето странно предчувствие, защото смятам, че всичко страшно и ужасно се е случило единствено в твоята душа, а външният свят е изцяло непричастен. Страшният Сънчо от приказката на бавачката по естествен път е придобил образа на стария Копелиус и детската ти душа е пренесла върху неприятния гост цялата призрачност и чудовищност на Пясъчния човек. Сега разбирам, че зловещите му заклинания по тъмна доба не са били друго, а тайни алхимични опити, които майка ти не е одобрявала заради прахосването на средства. Баща ти вероятно сам е причинил смъртта си по непредпазливост и Копелиус може да няма никаква вина. Дай си сметка — химичните експерименти често завършват с неочаквани реакции — с пламък, дим, топлина, даже с взрив… Знам, че ще ме укориш, че ще си кажеш, че съм толкова практична и земна, та не мога да видя тайнственото, което често обгръща човека с невидимите си ръце. Ще решиш, че съм безчувствена към мистиката и сърцевината на незримото. Ах, Натанаел, нима вярваш, че безгрижните души не могат да чувстват враждебната намеса на някоя тъмна сила? Но съгласи се, че ако съществува такава тъмна сила, която предателски хвърля примки към нещастните ни души, за да ни увлече в опасен, гибелен път, ако наистина има такава сила, то тя трябва да приеме нашия собствен образ, да се престори на нашето вътрешно Аз, за да успее да ни подмами, за да й се доверим и да й отделим времето и мястото, от които има нужда за пъклените си замисли. Но ако духът ни е твърд и достатъчно укрепнал в жизнена борбеност, той ще е способен да отличи своето от чуждото, враждебното от правилното. И тогава онази зловредна сила само ще рухне в собствената си напразна борба за свой образ, който би трябвало да стане отражение на собственото ни Аз.
„Вярно е и това — прибавя Лотар, — че тъмната физическа сила, на която се предаваме само по собствена воля, често населява нашата душа с чужди образи, внесени в нея от външния свят, така че ние само възпламеняваме духа си, който, както смятаме, в странна заблуда говори на онзи образ. Това е фантомът на собственото Аз, чието вътрешно сродство с нас и дълбокото му въздействие върху нашата душа ни запокитва в ада или ни възнася в небесата…“
Ти виждаш, сърдечно любими мой Натанаел, че ние, аз и брат ми Лотар, сме се изпонаприказвали за тъмните сили и власти и тази материя — след като не без труд изложих тук най-главното — ни се струва крайно дълбокомислена. Последните слова на Лотар не разбирам напълно, само чувствам какво иска да каже и все пак ми се струва, че всичко това е безусловно истинно. Моля те да избиеш съвсем из главата си ненавистния адвокат Копелиус и търговеца на барометри Джузепе Копола. Бъди убеден, че тези чужди образи нямат никаква власт над теб; само вярата в тяхното враждебно могъщество може да ги направи действително враждебни за теб. Ако всеки ред от писмото ти не свидетелстваше за дълбокия смут в твоя разум, ако състоянието ти не ме съкрушаваше до дън душа, наистина бих могла да се посмея над адвоката Сънчо и над продавача на барометри Копелиус. Бъди бодър, разведри се!… Реших да бъда твой ангел хранител и щом грозният Копола си позволи да смути съня ти, ще се явя при теб, за да го изгоня с гръмкия си смях. Ни най-малко не се страхувам от него и от гадните му лапи, не ще го оставя нито като адвокат да ми провали удоволствието от някое лакомство, нито като Сънчо да ми засипе очите с пясък.
Много ми е досадно, че последния път Клара, поради разсеяността ми, погрешно е разпечатала и прочела моето писмо до теб. Тя ми написа много дълбокомислено, философско писмо, където пространно доказва, че Копелиус и Копола съществуват само във въображението ми, те били само фантоми на моето Аз, които мигновено ще се разлетят в прах, ако ги призная за такива. Всъщност кой би могъл да повярва, че умът, толкова често просветвал като сладостна мечта в тези сияйни, прелестни, усмихващи се детски очи, би могъл да бъде толкова разсъдлив, толкова вещ в магистърски дефиниции. Тя се позовава на теб. Вие сте разговаряли за мен. Ти навярно й четеш пълен курс по логика, за да може тя така изтънко да разпределя и различава всичко. Остави това! Впрочем сега вече е сигурно, че търговецът на барометри Копола не е старият адвокат Копелиус. Аз слушах лекции при неотдавна пристигналия тук професор по физика, по народност италианец, който се казва Спаланцани, както известния естествоизпитател. От дълги години той познава търговеца на барометри, а освен това и по изговора може да се забележи, че въпросният Копола е чист пиемонтец. Копелиус бе немец, но както ми се струва, не истински.
Още не съм съвсем спокоен. Смятайте ме, ти и Клара, за мрачен мечтател, но аз все пак не мога да се освободя от впечатлението, което ми прави проклетото лице на Копелиус. Радвам се, че е напуснал града, както ми каза Спаланцани. Този професор е удивителен чудак. Дребен на ръст, закръглен, с издадени скули, тънък нос, обърнати устни, малки пронизващи очи. Неотдавна, докато се качвах по стълбището, забелязах, че завесата, която обикновено е плътно придръпната, сега беше леко отместена и през процепа се виждаше висока, много стройна седнала фигура на жена със скръстени в скута ръце. Успях да разгледам нейното прелестно ангелско личице, но тя явно не ме забеляза, изобщо в очите й имаше някакво вцепенение, сякаш бе лишена от живот, сякаш бе заспала с отворени клепачи. По-късно узнах, че девойката, която бях видял, е дъщерята на Спаланцани — Олимпия; той я държал затворена с такава достойна за удивление строгост, че никой не бивало да се приближи до нея. В края на краищата тук се криело някакво важно обстоятелство, тя била малоумна или пък имала друг някакъв недостатък. Но защо ти пиша всичко това? Бих могъл по-добре и по-подробно сам да ти го разкажа. Впрочем имай предвид, че след две седмици ще бъда при вас. Трябва непременно да видя прелестния, нежния мой ангел, моята Клара. Тогава ще се разсее лошото настроение, което бе почнало да ме овладява след нейното злополучно разсъдливо писмо, затова и не пиша днес до нея. Хиляди поздрави и така нататък, и така нататък.
* * *
Не може да се измисли нищо по-странно и по-удивително от това, което сполетя моя беден приятел, младия студент Натанаел, и за което съм се наел да ти разкажа, благосклонни читателю, разчитайки на твоята снизходителност. Не ти ли се е случвало да преживееш нещо такова, което всецяло да е завладявало сърцето, чувствата и размислите ти, изтласквайки всичко останало настрана? Ти си се превръщал цял във вълнение и кипеж, възпламенената кръв е клокочела в жилите ти и по-ярко е обагряла твоите страни. Взорът ти е бил странен, той сякаш е искал да улови в пустото пространство образи, незрими за другите, и речта ти се е губела в неясни въздишки. И ето че приятелите са те запитвали: „Какво ви става, уважаеми? Какво ви тревожи, драги?“. А ти си поисквал да предадеш с всички пламенни багри, с всички светлини и сенки възникналите в теб видения и си се мъчел да намериш слова, за да пристъпиш към разказа. Но ти се е струвало, че още с първата дума трябва да представиш всичко чудесно, великолепно, ужасно, весело, страхотно, което те е сполетяло, за да поразиш околните като с електрически удар. Всяко слово обаче, всичко, с което разполага нашата реч, ти се е виждало безцветно и мъртво. А ти си се оглеждал и си търсел, запъвал си се и си заеквал, а трезвите въпроси на твоите приятели са изстудявали като ледени повеи на вятъра жаравината на душата ти, докато тя е почнела да гасне.
Трябва да призная, благосклонни читателю, че мен собствено никой не ме е питал за историята на младия Натанаел; но ти отлично знаеш, че принадлежа към онази удивителна порода автори, които, носят ли у себе си нещо, подобно на току-що описаното, тозчас си въобразяват, че всеки срещнат, пък и покрай него едва ли не целият свят току им задават въпроса: „Какво има? Разказвайте, мили мой!…“. Ето как усетих неудържимо влечение да поговоря с теб за злополучния живот на Натанаел. Странното, необикновеното в него разбуни цялата ми душа, но тъкмо затова, а и защото — о, читателю мой! — трябваше веднага да те склоня да понасяш всичко чудновато, което тук не е малко, аз се измъчих да търся подходящо встъпление за натанаеловата история — възможно внушително, своеобразно, увлекателно. „Имало едно време“ — най-хубавото начало за всеки разказ, но твърде обикновено! „В малкия затънтен град живееше…“ — малко по-добре, поне дава възможност за градация. Или пък директно да премина към същината: „“Пръждосвай се по дяволите!" — извика с ярост и ужас в дивия взор студентът Натанаел, когато търговецът на барометри Копола…". Това действително бях вече написал, когато ми се стори, че усещам нещо комично „в дивия взор“ на студента Натанаел; обаче тази история съвсем не е забавна. Не ми идваше наум нито една фраза, в която поне малко да се отразява многоцветното сияние на образа, възникнал пред вътрешния ми взор. Реших изобщо да не започвам. И така, благосклонни читателю, приеми тези три писма — приятелят Лотар любезно ми ги предаде — за общи контури на картината, в която аз, разказвайки, ще се старая да наслагвам все повече и повече багри. Може би ще ми се удаде да схвана като някой добър живописец портретист тези или онези образи така, че ще ги намериш сходни, без да познаваш оригиналите, нещо повече, ще добиеш впечатлението, че неведнъж си виждал същите люде със собствените си очи. И може би тогава, о, читателю мой, ще повярваш, че няма по-удивително и по-безумно от действителния живот и че поетът може да си представи само неговото смътно отражение като в огледало с матова политура.
За да стане по-ясно всичко, което е необходимо да се знае от самото начало, трябва към вече цитираните писма да добавим, че наскоро след смъртта на натанаеловия баща Клара и Лотар, деца на един далечен сродник, също така неотдавна умрял и ги оставил сираци, са били прибрани в семейството от майката на Натанаел. Клара и Натанаел почувствали гореща склонност един към друг, против което не би могъл да възрази никой човек на земята; ето защо те били вече сгодени, когато Натанаел оставил родния град, за да продължи учението. Както личи от последното му писмо, той в момента се намира там и слуша лекции при знаменития професор по физика Спаланцани.
Сега бих могъл спокойно да продължа своето повествование. Но в този миг образът на Клара тъй живо изниква пред очите ми, че не мога да отклоня взор, както е бивало винаги, когато тя с мила усмивка ме е поглеждала. Клара в никой случай не би могла да мине за красива; по това бяха единодушни всички, които по длъжност трябваше да разбират от красота. Архитектите хвалеха стройната й фигура, живописците отбелязваха колко изваяни са тилът, раменете и гръдта й, поетите пък бяха влюбени в нейните чудесни коси. Един от тях дори бе сравнил кларините очи с високопланинско езеро, в огледалната повърхност на което се отразяват лазурът на безоблачното небе, тъмните лесове и цветистите поляни. Философите отиваха още по-далеч и казваха: „Какво ти езеро, какво ти отражение! Та не виждате ли, че целият й лик излъчва целомъдрие и подбужда към размисъл и откривателство?“. И точно така си беше. Клара бе надарена с живо и силно въображение като весело, непринудено невръстно дете, обладаваше женско сърце, нежно и чувствително, а умът й беше бистър и крайно проницателен. Умниците и всезнайковците нямаха никакъв успех пред нея, защото светлият взор на Клара и тънката иронична усмивка сякаш им казваха без излишни слова, изобщо несвойствени на мълчаливата й натура: „Мили приятели! Как може да искате от мен да смятам за истински фигури, изпълнени с животни движение, създадените от вас призрачни образи?…“. Ето защо мнозина упрекваха Клара в хладина, безчувственост и прозаичност; ала други, чието разбиране на живота се отличаваше с яснота и дълбочина, бяха донемайкъде привързани към тази сърдечна, разсъдлива, чиста като дете девойка, но никой не я обичаше повече от Натанаел, който весело и ревностно се упражняваше в науката и изкуствата.
Клара от все душа бе предана на Натанаел; първите сенки заоблачиха живота й, когато той се раздели с нея. С каква възхита се хвърли тя в неговите обятия, когато той, както бе обещал в последното си писмо до Лотар, действително се върна в родния град и се озова в стаята на майка си. Стана така, както се надяваше Натанаел; защото от момента, в който видя отново Клара, той не си спомняше вече нито за адвоката Копелиус, нито за разумното писмо на Клара; лошото настроение бе изчезнало.
Все пак Натанаел бе прав, когато писа на приятеля си Лотар, че образът на отвратителния търговец на барометри Копола наистина враждебно бе проникнал в живота му. Всички чувстваха това, тъй като още през първите дни пролича пълната промяна на цялата му същност. Той потъна в мрачна унесеност и скоро стигна до такива странности, каквито никога не бяха забелязвали у него. Целият му живот се състоеше от съновидения и предчувствия. Непрестанно говореше, че всеки човек, мислейки се за свободен, само служи за ужасната игра на тъмните сили; напразно им се противи, а трябва със смирение да понася това, което е предначертано от съдбата. Натанаел отиваше още по-далеч, като твърдеше: постъпваме безразсъдно, когато смятаме, че в изкуството и науката можем да творим по собствен произвол, защото вдъхновението, без което няма истинско творчество, се ражда не из нашите съкровени дълбини, а от въздействието на някакво висше начало, лежащо вън от нас.
На разсъдливата Клара всичките тези мистични възторзи бяха във висша степен противни, но старанията й да ги опровергае, изглеждаха напразни. Щом Натанаел почнеше да доказва, че Копелиус е злото начало, което го е овладяло от момента, когато е подслушвал зад завесата, и че този отвратителен демон по най-ужасен начин ще смути тяхното любовно щастие, тя изведнъж ставаше много сериозна и казваше:
— Да, Натанаел! Ти си прав, Копелиус е едно зло, враждебно начало, той, подобно на дяволска сила, която видимо е проникнала в живота ни, може да оказва най-ужасно въздействие, но само ако ти не го изтръгнеш от ума и сърцето си. Докато вярваш в него, той съществува и действа, единствено твоята вяра е неговото могъщество.
Натанаел, люто разгневен, задето Клара допуска битието на демона само в собствената му душа, прибягваше в такива случаи към цялото мистично учение за дяволи и тъмни сили, но Клара, за негова голяма досада, нацупено го прекъсваше с някаква незначителна забележка. Той смяташе, че на хладните, нечувствителни души не е отредено да постигнат такива дълбоки тайни, обаче, като не си даваше ясна сметка, че към подобни второстепенни натури причислява и Клара, не се отказваше от опитите да я приобщи към съкровените неща.
Една сутрин, когато Клара помагаше да приготвят закуската, той стоеше зад нея и четеше на глас откъси от всевъзможни мистични книги, така че накрая тя каза: „Но, мили Натанаел, ами ако река да ти се скарам като на злото начало, което оказва враждебно въздействие върху моето кафе? Защото, ако зарежа всичко и както желаеш, почна да те слушам и да те гледам в очите, докато четеш, току-виж кафето ми изкипяло и всички ще останете без закуска!“.
Натанаел припряно захлопна книгата и навъсен, побягна в стаята си. По-рано той особено добре умееше да съчинява весели, живи разкази, които записваше и които Клара слушаше с непритворно удоволствие; сега неговите творения бяха мрачни, неразбираеми, безформени и макар че девойката, за да го щади, не говореше за тях, той все пак се досещаше колко малко й допадат. За Клара нищо не бе по-убийствено от скуката, а писанията на Натанаел действително бяха твърде скучни. Неговата досада от хладната, прозаична натура на Клара нарастваше от ден на ден. Тя също не можеше да превъзмогне своето недоволство от тъмната, мрачна и скучна мистика на своя годеник и по такъв начин двамата вътрешно все повече се отчуждаваха, без сами да забележат това. Образът на отвратителния Копелиус, както сам си признаваше Натанаел, избледня в неговото въображение и — за да го съхрани, му хрумна да го увековечи в стихотворение. Така се роди мрачна поема, която предричаше, че Копелиус ще наруши любовното им щастие, ще се яви, когато двамата вече стоят пред олтара, ще докосне прекрасните очи на Клара, а те, подобно на кървави искри, ще отскочат в ръцете на Натанаел, който се взира изумен първо в тях, после в Клара, но вместо нея вижда самата смърт.
Съчинявайки това, Натанаел бе твърде спокоен и разсъдлив, той изглаждаше и подобряваше всеки ред и тъй като се бе подчинил на метрическите канони, не се примири, докато всичко не достигна пълна чистота и благозвучие. Но когато най-сетне завърши и си прочете стихотворението на глас, обзе го див трепет и той викна в изстъпление: „Чий е този ужасяващ глас?“. Скоро обаче отново му се видя, че цялото е само едно много сполучливо поетично произведение, и затова реши, че то трябва да възпламени хладната душа на Клара, макар че не му беше напълно ясно за какво всъщност трябваше да я възпламенява и къде ще я изведе, ако започне да я плаши със страховити образи, които предвещават ужасната гибел на любовта им…
Веднъж, докато двамата седяха в малката градина на майката, Клара бе много весела, защото Натанаел цели три дни, през които бе съчинявал стиховете си, не я беше мъчил със своите сънища и предчувствия, даже напротив — говореше, както навремето, с голяма живост и радост за различни весели неща. Затова тя се престраши да каже:
— Ето, най-сетне пак си съвсем мой, виждаш ли как пропъдихме грозния Копелиус?
Едва тогава Натанаел се сети, че носи в джоба си стихотворението, което възнамеряваше да й прочете. Той веднага измъкна тетрадката и почна да чете; Клара, очаквайки както обикновено нещо скучно, с търпелива покорност спокойно се зае с плетивото си. Но когато мрачните облаци почнаха все повече и повече да се сгъстяват, тя пусна из ръце чорапа и се вторачи в очите на Натанаел. Той пък неудържимо продължаваше да чете, бузите му пламнаха яркочервени от вътрешната жар, сълзи бликнаха в очите му.
Когато приключи, простена в крайна изнемога, взе ръката на Клара и въздъхна, сякаш потънал в безутешна горест: „Ах! Клара! Клара!“. Клара с нежност го притисна до гърдите си и каза тихо, но много бавно и сериозно:
— Натанаел, любими мой Натанаел! Хвърли тази безумна, нелепа, налудничава приказка в огъня.
Тозчас Натанаел скочи възмутен и викна, като рязко отблъсна Клара от себе си:
— Ти! Бездушен, проклет автомат!
Той побягна; дълбоко оскърбената Клара се обля в горчиви сълзи. „Ах, той никога, никога не ме е обичал, той не ме разбира!“ — жално хлипаше тя.
Лотар влезе в беседката и Клара бе принудена да му разкаже какво се бе случило; той обичаше сестра си от все сърце, всяка дума на нейното оплакване падаше като искра в душата му, така че недоволството, което отдавна изпитваше към мечтателния Натанаел, лумна в бесен гняв. Лотар бързо го намери и жестоко го упрекна за безразсъдното отношение към любимата сестра, на което избухливият Натанаел отговори със същата невъздържаност. За „малоумен фантазиращ шут“ отплатата бе „жалка, ограничена делнична душа“. Дуелът бе неизбежен. Насрочиха го за следния ден и решиха да се бият с рапири. Клара бе чула тяхната препирня и когато видя, че инструкторът по фехтовка донесе рапирите, веднага се досети какво ще става. Като стигнаха на уреченото място, Лотар и Натанаел, все в същото тежко мълчание, свалиха горните дрехи и с кръвожадна ярост в святкащите очи понечиха да се нахвърлят един върху друг, когато градинската портичка се отвори и към тях се втурна Клара. Задавена от ридание, тя възкликна:
— Побесняхте ли, ужасни безумци! Пронижете мен, преди да почнете сражението! Как ще живея на този свят, ако любимият убие брат ми или брат ми — любимия!
Лотар свали оръжието и безмълвно сведе поглед към земята, а в душата на Натанаел със сърцераздирателна тъга се възроди цялата любов, която бе чувствал към прелестната Клара във волните дни на своята младост. Ръката му изпусна смъртоносното оръжие и той рухна пред нозете на Клара.
— Ще можеш ли да ми простиш някога, о, моя Клара, единствена любов моя? Ще ми простиш ли, скъпи брате Лотар?
Лотар бе трогнат от дълбоката горест на приятеля си. Помирени, тримата се прегърнаха; проливайки хиляди сълзи, те се заклеха да пребъдат заедно във вечна любов и вярност.
Натанаел имаше чувството, че от него се бе свалило тежко бреме, което го бе притискало до земята, нещо повече — че като се беше опълчил против тъмната сила, която го бе овладяла, бе спасил цялото свое същество, заплашено от унищожение. Той прекара три блажени дни с любимите близки, после се върна в Г., където възнамеряваше да остане още една година, за да се прибере сетне завинаги в родния си град.
От майката на Натанаел бяха скрили всичко, което се отнасяше до Копелиус, защото знаеха, че й бе невъзможно без ужас да си спомня за човека, когото тя, както и Натанаел, смяташе за виновен за смъртта на мъжа си.
Какво бе удивлението на Натанаел, когато тръгна за квартирата си и видя, че целият дом бе изгорял и на пожарището изпод купчината развалини стърчаха само голи обгорели стени. Независимо от това, че огънят бе избухнал в лабораторията на аптекаря, който живееше на долния етаж, и че домът бе почнал да гори от долу нагоре, на смелите, решителни приятели на Натанаел се бе удало време да проникнат в неговата стая, намираща се на горния етаж, и да спасят книгите, ръкописите и инструментите му. Всичко бе пренесено непокътнато в друг дом, където те бяха наели стая и където Натанаел тозчас се пресели. Той не обърна особено внимание на това, че сега живееше срещу професор Спаланцани, и още по-малко му се стори странно, когато забеляза, че от неговия прозорец се вижда стаята, където често седеше самотна Олимпия, така че той можеше отчетливо да различава нейната фигура, ако и чертите на лицето й да оставаха смътни и неясни. Вярно, накрая му направи впечатление, че Олимпия часове наред остава все в същото положение, в каквото веднъж я бе видял през стъклената врата; без никакво занимание тя седеше пред малката маса и очевидно неотстъпно бе устремила в него неподвижен поглед. Обаче, съхранил в сърцето си облика на Клара, той оставаше съвършено равнодушен към вдървената, неподвижна Олимпия…
Веднъж, когато тъкмо пишеше писмо на Клара, на вратата му тихо се почука; на неговото обаждане тя се отвори и отвратителното лице на Копола се провря напред. Натанаел изтръпна в най-съкровените свои дълбини, но като си спомни какво му бе говорил Спаланцани за своя земляк Копола и какво самият той свято бе обещал на любимата във връзка с Пясъчния човек Копелиус, той се засрами за своя детински страх от призраци, с усилие се овладя и каза с възможните кротост и спокойствие:
— Не купувам барометри, драги приятелю, вървете си!
Но тогава Копола пристъпи навътре в стаята и като изкриви огромната си уста в неприятна усмивка, като засвятка с малките очи изпод дългите сиви ресници, произнесе с хриплив глас:
— Днеска не барометър, не барометър… Има хубав оки!… Хубав оки!
Натанаел извика ужасен:
— Безумец, как можеш да продаваш очи? Какви очи са те?
Но в този момент Копола отмести настрани своите барометри и като бръкна в широките си джобове, извади оттам лорнети и очила и взе да ги нарежда на масата.
— Ето… Ето… Очила да туриш на нос… това мои оки… хубави оки!
И с тия думи той продължаваше да измъква все повече и повече очила, така че скоро цялата маса почна да блещука и да искри. Хиляди очи се взираха в Натанаел, трескаво премигваха и блещукаха, но той не можеше да отклони поглед от масата; и все повече и повече очила нареждаше Копола; все по-страшно и по-страшно святкаха и подскачаха те пред Натанаел. Обхванат от вбесяващ ужас, той неистово завика:
— Спри! Спри, страховити човече!
Сграбчи Копола за ръката, когато забеляза, че бръква отново в джоба си, за да извади още очила независимо от това, че цялата маса бе вече отрупана. Копола кротко се освободи с противен сипкав смях и с думите:
— А, това не за вас! Но ето хубав стъкло.
И той награби очилата, прибра ги и измъкна от страничния джоб на сюртука купчина големи и малки далекогледи. Когато очилата изчезнаха, Натанаел напълно се успокои и като си спомни за Клара, разбра, че този ужасен призрак бе възникнал в собствената му душа, както и че Копола е един твърде почтен механик и оптик и съвсем не може да бъде проклетият двойник на Копелиус. И във всичките инструменти, които Копола бе подредил на масата, нямаше нищо особено, най-малко пък така призрачно, както в очилата; за да заглади всичко, Натанаел реши действително да купи нещо от Копола. Той взе един малък, изкусно изработен далекоглед и за да го провери, погледна през прозореца. В целия си живот не бе попадал на стъкла, които така вярно, чисто и ясно да приближават предметите. Неволно той погледна в стаята на Спаланцани; Олимпия седеше както обикновено, облакътена на малката маса със склопени ръце. Едва сега Натанаел съзря дивната красота на нейното лице. Само очите й му се сториха странно неподвижни и мъртви. Но колкото по-дълго се взираше с далекогледа, толкова по-неотразимо бе впечатлението, че очите на Олимпия излъчват някакво влажно сияние. Сякаш в тях едва сега се бе запалила зрителната сила. Натанаел стоеше на прозореца като омагьосан, непрестанно съзерцавайки небесно прекрасната Олимпия.
Покашляне го пробуди като от дълбок сън. Зад гърба му стоеше Копола: „Три дуката“. Натанаел съвършено бе забравил оптика; той бързо заплати колкото му бе поискано.
— Е, как? Хубав стъкло, а? Хубав стъкло? — попита коварно усмихнат Копола със своя противен сипкав глас.
— Да, да, да! — навъсен отвърна Натанаел.
— Adieu, драги приятелю! — Копола напусна стаята не без много странни ко̀си погледи към Натанаел, който го чу как гръмко се смееше на стълбището.
„Е, да — реши Натанаел, — той ми се присмива, задето твърде скъпо платих за този малък далекоглед… твърде скъпо платих!“ Когато прошепна отново тези слова, в стаята сякаш страхотно отекна дълбока предсмъртна въздишка, диханието на Натанаел секна от изпълнилия го ужас… Но всъщност, както скоро се увери, самият той бе въздъхнал така. „Клара — рече си Натанаел — правилно ме смята за безразсъден ясновидец, обаче все пак е глупаво, дето безумната мисъл, че съм надплатил на Копола за стъклото, продължава да ме тревожи.“
След което седна на стола, за да довърши писмото до Клара, но като погледна през прозореца, се убеди, че Олимпия е все още на предишното място; в същия момент, сякаш тласкан от непреодолима сила, той скочи, грабна далекогледа на Копола и вече не можа да се откъсне от прелъстителния облик на Олимпия, докато неговият приятел и побратим Зигмунд не дойде да го вземе за лекцията на професор Спаланцани. Завесата пред съдбоносната стая бе плътно придръпната; нито този път, нито през следните два дни той можа да открие Олимпия в нейната стая, макар че почти не се откъсваше от своя прозорец и непрестанно гледаше натам през далекогледа на Копола.
На третия ден спуснаха завеси даже и пред прозорците. Напълно отчаян, гонен от копнеж и пламенно въжделение, той побягна извън градските порти. Образът на Олимпия витаеше пред него във въздуха, надничаше иззад храсталака и с големи бляскави очи го поглеждаше от бистрия поток. Обликът на Клара съвършено бе изчезнал от сърцето му; не мислейки за нищо друго освен за Олимпия, той простенваше гръмко и горестно: „О, прекрасна извисена звезда на моята любов, само затова ли изгря, за да се скриеш веднага отново и да ме оставиш в мрака на безутешната нощ?“.
Като се прибираше вкъщи, Натанаел забеляза в дома на професор Спаланцани шумно движение. Вратите зееха, вътре внасяха всякаква покъщнина; прозорците на първия етаж бяха откачени, чевръсти слугини сновяха насам-натам, бършеха прах, метяха подовете с дълги четки от козина. Дърводелци и тапицери огласяха дома със своите чукове и други сечива. В пълно изумление Натанаел спря посред улицата; в този момент към него пристъпи Зигмунд и ухилен запита:
— Е, какво ще кажеш за нашия старец Спаланцани?
Натанаел отвърна, че нищо не е в състояние да каже, защото нищо не знае за професора, само дето не може да се начуди за какво в този тих, неприветлив дом има такава шумотевица и суматоха; тогава той узна от Зигмунд, че на другия ден у Спаланцани щяло да има голямо празненство с концерт и бал и че бил поканен половината университет. Носел се слух, че Спаланцани за първи път ще покаже дъщеря си, която така дълбоко и боязливо скривал от всеки чужд взор.
Натанаел успя да се сдобие с покана и в определения час се упъти със силно биещо сърце към професора, когато вече пристигаха каретите и в украсените зали трепкаха светлините. Обществото бе многочислено и блестящо. Олимпия се появи в богата премяна, стъкмена с голям вкус. Прекрасните черти на лицето й и стройната й снага предизвикаха всеобща възхита. Малко странно вгънатият гръб и тънката като на оса талия, изглежда, се дължаха на прекалено стегнатия корсет. В нейната осанка и походка се забелязваше някаква отмереност и вдървеност, което удиви неприятно мнозина; това приписаха на притеснението, което вероятно изпитваше в обществото.
Концертът започна. Олимпия засвири на рояла с голяма лекота, а също изпя една бравурна ария с чист, почти рязък глас, подобен на кристално звънче. Натанаел бе извън себе си от възторг; той стоеше на последния ред и ослепителният блясък на свещите не му позволяваше да различи добре чертите на певицата. Ето защо извади съвсем незабелязано далекогледа на Копола и го насочи към прекрасната Олимпия. Ах, тогава съзря с какъв копнеж гледаше към него тя, как всеки звук първо възникваше в изпълнения с любов взор, който възпламеняваше съкровените му дълбини. Изкусните рулади се сториха на Натанаел като възнасящо се към небето ликуване на душата, просветлена от любов, и когато след края на каденцата в залата звънко се извиха дългите трели, сякаш пламенни ръце внезапно го сграбчиха, той вече не можеше да се овладее и в прилив от възторг и болка гръмко извика: „Олимпия!“. Всички се обърнаха към него, мнозина се изсмяха. Катедралният органист се навъси още повече отпреди и само изръмжа: „Хайде, хайде!“.
Концертът свърши, започна балът. „Да танцувам с нея!…“ Сега това бе целта на всичките му въжделения, но как да намери у себе си толкова дързост, за да покани нея, царицата на бала? Когато танците започнаха, той, без сам да знае как стана това, се озова досами Олимпия, която още никой не бе поканил, и като събра сили да измънка няколко думи, я хвана за ръката. Леденостудена бе ръката на Олимпия; той изтръпна, като почувства ужасяващия мраз на смъртта; после се вторачи в очите й и в същия миг в жилите на нейната студена ръка му се стори, че заби пулсът и закипяха жизнените потоци на кръвта. И душата на Натанаел още по-бурно пламна от любовна наслада, той обгърна прекрасната Олимпия и прелетя с нея редиците на двойките. Дотогава смяташе, че винаги танцува в такт, но по своеобразната ритмична твърдост, с която танцуваше Олимпия и която често съвсем го объркваше, забеляза колко малко владее такта. Но това нямаше никакво значение. Останалите присъстващи го наблюдаваха с крайно любопитни погледи. Полугласният им, с мъка удържан смях по ъглите очевидно се отнасяше за прекрасната Олимпия, която те гледаха скептично. Разгорещен от танците и многото изпито вино, Натанаел бе превъзмогнал своята природна стеснителност — седеше до Олимпия, без да пуска ръката й, говореше, запален и въодушевен до краен предел, а тя неотклонно го гледаше в очите и само от време на време въздъхваше: „Ах-ах-ах!“.
В отговор Натанаел мълвеше:
— О, прекрасна, небесна дево! Ти, лъч от обетования отвъден мир на любовта! В дълбините на твоята душа се отразява цялото ми битие! — И още много други подобни изрази, обаче Олимпия всеки път само повтаряше: „Ах, ах!“.
Професор Спаланцани на няколко пъти мина покрай щастливите влюбени и им се усмихваше с някакво странно удовлетворение. Въпреки че се намираше в съвсем друг свят, Натанаел изведнъж усети, че у професор Спаланцани е станало много по-тъмно; той се огледа и за своя немалка уплаха, видя, че в празната зала догарят и всеки момент ще угаснат последните две свещи. Музиката и танците отдавна бяха престанали. Той целуна ръката на Олимпия, наклони се към устата й, студените като лед устни се срещнаха с неговите, пламенните! Той почувства, че го овладява ужас, както тогава, когато бе докоснал за първи път студената й ръка; легендата за мъртвата невеста внезапно му дойде наум. Професор Спаланцани бавно се разхождаше из опустялата зала; неговите стъпки глухо отекваха, трепкащи сенки играеха около фигурата му, като й придаваха страховит призрачен вид.
— Обичаш ли ме, Олимпия?… Само една дума!… Обичаш ли ме? — Тъй шепнеше Натанаел, но Олимпия само въздъхна: „Ах-ах!“. Натанаел продължи: — Прекрасна, великолепна звезда на моята любов, ти преобразяваш душата ми със своя зрак!
— Ах-ах! — отговори Олимпия и в този миг до нея се появи професорът.
— Виждам, че много дълго беседвахте с моята дъщеря — каза той. — Е, тя е малко ограничена, но винаги ще се радвам да ви виждам у нас.
Натанаел си отиде, отнасяйки в сърцето си зрака на цяло сияещо небе. През следващите дни празненството на Спаланцани бе предмет на всички разговори в града. И макар че професорът бе направил всичко, за да блесне с великолепие, намериха се подигравчии, които да одумват „смъртно вдървената, безгласна Олимпия“, която, независимо от красивата си външност, се държала като „малоумна“, затова и Спаланцани я бил скривал така дълго. Натанаел слушаше това не без спотаен гняв, но мълчеше. „Защото — мислеше той — струва ли си да доказвам на тези хлапаци, че тяхното собствено тъпоумие им пречи да опознаят дълбоката прекрасна душа на Олимпия.“
— Бъди така любезен, побратиме — рече веднъж Зигмунд, — бъди така любезен и ми кажи как ти, разумният момък, можа да глътнеш въдицата на това восъчно лице, на тази дървена кукла отсреща?
Натанаел щеше да кипне, но мигом се опомни и отвърна:
— Кажи ми, Зигмунд, как от твоя тънък усет, от твоя зорък поглед, иначе винаги открит за всичко прекрасно, можаха да се изплъзнат неземните прелести на Олимпия?
Зигмунд осъзна колко дълбоко бе хлътнал приятелят му, затова изкусно отклони разговора и след като подхвърли, че в любовта никога не може да се съди за предмета, добави:
— Все пак е удивително, че у мнозина от нас има почти едно и също съждение за Олимпия. Тя ни се видя — не се сърди, побратиме — някак странно скована и бездушна. Вярно, има хубава фигура и приятни черти, даже би могла да мине за красива, ако взорът й не бе напълно безжизнен, бих рекъл даже — без зрителна сила. В нейната походка има някаква особена отмереност, всяко движение сякаш е подчинено на навита с пружина система от колела. Освен това свири и танцува като бездушна машина. Присъствието й е направо потискащо и не бихме желали да я виждаме повече.
Натанаел не даде воля на горчивото чувство, което го бе обхванало след думите на Зигмунд, той превъзмогна своята досада и само каза с голяма сериозност:
— Може на вас, студените прозаични люде, да ви е неприятно присъствието на Олимпия. Само с еднаква вътрешна нагласа можеш да вникнеш в поетичната душа! Тя не е многословна, вярно е, нейните оскъдни думи се явяват като йероглифи на вътрешния мир, изпълнени с любов и висше проникновение в духовния живот посредством съзерцание на вечното отвъдно битие. Вие обаче нямате чувство за всичко това и аз напразно си пилея словата.
— Да те пази бог, уважаеми побратиме! — каза Зигмунд с голяма нежност, почти скръбно. — Но ми се струва, че си на лош път. Можеш да се осланяш на мен, когато всичко… Не, нищо повече не искам да кажа!…
Натанаел изведнъж почувства колко искрено му е предан хладният, прозаичен Зигмунд и с голяма сърдечност стисна подадената му ръка. Съвсем беше забравил, че на този свят съществува Клара, която нежно бе обичал — всичко бе изчезнало от неговата памет, той живееше единствено за Олимпия и всеки ден прекарваше при нея часове наред, като фантазираше за своята любов, за пробудената жива симпатия, за психическото сродство по избор и Олимпия го слушаше с неизменно благоговение. Само когато Натанаел в края на краищата ставаше и целуваше ръката, а понякога и устата й, тя казваше:
— Ах, ах! — И добавяше: — Лека нощ!
— О, прекрасна, неизбродна душа! — възкликваше после Натанаел в стаята си. — Само ти, само ти единствена ме разбираш напълно!
Той изтръпваше от възхита — Олимпия никога не произнасяше никакви други слова освен споменатите по-горе, но Натанаел си казваше: „Какво значат думите!… Погледът на нейните небесни очи говори повече, отколкото всеки език на земята“.
Професор Спаланцани изглеждаше извънредно възрадван от връзката на дъщеря си с младежа и недвусмислено му даваше всякакви знаци на благоволение; когато Натанаел най-сетне се осмели да намекне за един брак с Олимпия, лицето на стария се разтегна в широка усмивка и той заяви, че ще предостави на дъщеря си напълно свободен избор. Поощрен от тези думи, въодушевен от пламенното желание в сърцето си, Натанаел реши на следния ден да помоли Олимпия с откровеност и ясни слова да изрече това, което отдавна му бе открил погледът й — че тя желае да му принадлежи навеки. Той потърси пръстена — който бе принадлежал на неговата майка — за да го поднесе на Олимпия като символ на своята преданост, на зараждащия се съвместен цветущ живот. Писмата на Клара и на Лотар се изпречиха на пътя му, но той равнодушно ги отхвърли настрана, намери пръстена, пъхна го в джоба си и хукна насреща, към Олимпия. Още на стълбата, още в коридора долови необичайна шумотевица, която, изглежда, отекваше откъм работния кабинет на Спаланцани. Тропане, дрънчене, блъскане, удари във вратата, примесени с ругатни и проклятия. „Пускай… Пускай… Безчестен злодей!… Затова ли вложих в нея целия си живот и имот?… Ха-ха-ха-ха!… Такава уговорка нямаше!… Аз, аз направих очите!… Аз пък — часовниковия механизъм!… Глупак си ти с твоя механизъм!… Проклет пес, нищожен часовникар!… Махай се!… Сатана!… Стой… Мърляч!… Стой!… Пускай!…“ Това бяха гласовете на Спаланцани и на отвратителния Копелиус, които гърмяха и бушуваха един през друг.
Натанаел, обхванат от неизразим страх, се втурна вътре при тях. Професорът бе сграбчил за раменете някаква женска фигура, италианецът Копола я дърпаше за нозете, двамата я дърпаха и влачеха насам-натам, като с яростно ожесточение се стараеха да я завладеят. С неизказан ужас Натанаел отскочи назад, щом позна във фигурата Олимпия; възпламенен от неистов гняв, той понечи да се хвърли върху тях, за да избави любимата; но в същия миг Копола се извъртя и с нечовешка сила изтръгна от ръцете на професора фигурата; после му нанесе с нея такъв страшен удар, че го накара да се олюлее, и го събори възнак върху масата, отрупана с фиолки, реторти, флакони и стъклени цилиндри; всичките тези съоръжения издрънчаха и се разбиха на хиляди парчета. А Копола метна фигурата на рамо и с противен пронизителен смях веднага избяга надолу по стълбището, така че грозно увисналите крака на Олимпия дървено изтропаха и отекнаха по стъпалата.
Натанаел стоеше вцепенен — пределно ясно беше видял сега, че смъртнобледото восъчно лице на Олимпия бе лишено от очи; на тяхно място се чернееха две дупки; тя беше една безжизнена кукла. Спаланцани се валяше на пода, стъклени отломки бяха наранили главата, гърдите и ръката му, кръвта течеше на ручеи. Но той събра всичките си сили.
— По него, по него — какво се маеш? Копелиус, Копелиус, той ми похити най-добрия автомат. Двайсет години съм работил над него… Вложих целия си живот… Часовниковият механизъм, говорът, походката — всичко това бе мое… Очите, очите открадна от теб!… Проклетник, злодей!… По него!… Върни ми Олимпия!… Ето ти очите…
В този момент Натанаел видя на пода две кървави очи, които бяха устремили към него своя неподвижен взор; с читавата си ръка Спаланцани ги грабна и ги хвърли към него, така че се удариха в гърдите му. И тук безумието го сграбчи с огнени нокти и проникна в душата му, раздирайки неговите мисли и чувства. „Хайде… хайде… хайде!… Ти, огнен кръг!… Огнен кръг, върти се!… Весело, весело!… Дървена кукличке, прекрасна кукличке, върти се!…“ С тези думи той се хвърли върху професора и го стисна за гърлото. Би го задушил, ако шумотевицата не бе привлякла много хора, които нахълтаха в дома, откъснаха разярения Натанаел, спасиха професора и превързаха раните му. Зигмунд, колкото и силен да бе, не можа да укроти бесовете на Натанаел, който непрестанно ревеше: „Дървена кукличке, върти се!“ — и биеше наоколо си със свити пестници. Накрая речта му премина в ужасен животински вой. Тъй, все още вилнеещ в грозно безумие, го закараха в лудницата.
Благосклонни читателю, преди да продължа своя разказ за това, което се случи по-нататък с нещастния Натанаел, мога — ако вземаш донякъде присърце съдбата на изкусния механик и майстор на автомати Спаланцани — да те уверя, че той съвършено бе излекуван от своите рани. Обаче бе принуден да напусне университета, защото историята на Натанаел възбуди всеобщо внимание и всички сметнаха за съвсем непозволена измама вместо жив човек да се подставя дървена кукла и същата да се изпраща на чай в интелигентски светски среди. Юристите даже наричаха това особено изкусна и достойна за строго наказание фалшификация, защото беше насочена към цялото общество и бе измайсторена с такава хитрост, че никой, с изключение на неколцина особено проницателни студенти, не бе я забелязал, ако и сега всички да умуваха и да се позоваваха на различни обстоятелства, които им се били сторили подозрителни. Ала те всъщност не изкараха наяве нищо разумно. Защото можеше ли например да се стори някому подозрително, че Олимпия по-често киха, отколкото се прозява? Първото според сведущите се дължало на самонавиването на скрития двигателен механизъм, при което ясно се чувало потракването и така нататък.
Спаланцани, както бе казано, трябваше да замине, за да избегне съдебното следствие по делото „за измама чрез въвеждане на автомати в човешкото общество“. Копола също бе изчезнал. Натанаел се пробуди като от дълбок страшен сън; отвори очи и се почувства на седмото небе — лежеше на кревата в своята стая в бащиния си дом, Клара се бе надвесила над него, а наоколо стояха майка му и Лотар.
— Най-сетне, най-сетне, о, любими Натанаел, ти бе излекуван от тежка болест… сега отново си мой! — така говореше Клара с проникновена сърдечност, като го притискаше в обятията си.
Светли, горещи сълзи на тъга и възхита бликнаха от очите му и той дълбоко простена:
— Клара!… Моя Клара!
Зигмунд, който през всичкото време на тежката беда предано бе в услуга на приятеля си, влезе в стаята. Натанаел му подаде ръка.
— Верни мой побратиме, ти не ме забрави.
Всяка следа от побъркване бе изчезнала; скоро Натанаел укрепна благодарение на непрестанните грижи на майка си, на любимата, на приятелите. Междувременно щастието беше навестило техния дом; един стар стиснат чичо, от когото никога не очакваха нещо, се помина и остави на майката освен значително състояние и едно малко имение в приветлива местност, недалеч от града. Там смятаха да се преселят майката, Натанаел, Клара, за която той вече бе решил да се ожени, и Лотар. Натанаел, повече от когато и да е било, беше станал кротък и по детски сърдечен; едва сега му се бе открила небесно чистата, прекрасна душа на Клара. Никой не му припомняше и с най-малък намек за миналото. Само когато Зигмунд си тръгна, Натанаел му каза:
— Ей богу, побратиме, аз бях на злокобен друм, но ангел навреме ме изведе на светли пътища!… Ах, та това бе Клара!
Зигмунд не го остави да продължи, опасявайки се, че дълбоко раняващи спомени биха могли да избухнат у него с ослепителна сила.
Настъпи време, когато четиримата щастливци щяха да заминат за своето имение. По пладне те се разходиха по улиците на града, за да направят някои покупки. Високата кула на кметството хвърляше своята исполинска сянка върху пазарния площад.
— Хайде — каза Клара, — хайде да се изкачим горе, за да погледнем още веднъж към далечните планини!
Речено-сторено! Двамата, Натанаел и Клара, се качиха до върха на кулата, майката и слугинята се прибраха вкъщи, а Лотар нямаше настроение да се катери по безбройните стъпала и остана да чака долу. И ето че влюбените застанаха, хванати под ръка, на най-горната галерия на кулата и се загледаха към лесовете, над които се стелеше лека мъглица и зад които, като исполински градове, се извисяваха сините планини.
— Виж този странен сив храсталак, той сякаш се движи право към нас — забеляза Клара.
Натанаел машинално спусна ръка в джоба, намери далекогледа на Копола, погледна встрани и видя Клара пред себе си. И ето че кръвта заби и заклокочи в жилите му — смъртноблед, той се вторачи в девойката, но тозчас огнен поток лумна и почна да искри в изблещените очи; Натанаел изрева грозно като приклещен звяр, после високо подскочи и като сам се прекъсваше с ужасяващ смях, пронизително завика: „Кукличке, дървена кукличке, върти се!…“ — и със страшна сила сграбчи Клара, като понечи да я хвърли долу. Тя в отчаянието си се вкопчи за перилата.
Лотар съзря суматохата горе, чу жалните писъци на Клара и хукна презглава към върха на кулата. Безпаметен от ярост и страх, той заблъска вратата, която в края на краищата отскочи. Виковете на Клара почнаха да стават все по-немощни. „Помощ… спасете ме…!“ Гласът й замираше. „Загинала е… убил я е, безумецът!“ — възкликна Лотар. Но и вратата на галерията бе затворена. Отчаянието му придаде неимоверна сила, той я откърти от пантите. Велики боже! Сграбчена от Натанаел, Клара висеше във въздуха над галерията, като стискаше до болка железните пръчки на перилата. Със светкавична бързина Лотар хвана сестра си, изтегли я навътре и в същия миг фрасна с пестник приятеля си право в лицето. Сетне хукна надолу, понесъл в ръцете си припадналата Клара. Тя бе спасена!… Натанаел остана горе и продължи да беснее на воля. Дивите му викове привлякоха тълпа, а сред насъбралите се се извисяваше едрата фигура на Копелиус. Неколцина от хората предложиха да се качат и да го спрат, но Копелиус се изкикоти и им каза: „Почакайте малко, той сам ще слезе тук“.
Така и стана — в този миг Натанаел изведнъж застина като вцепенен, наведе се надолу, забеляза Копелиус в тълпата и с пронизителен вик: „Хубав оки! Хубав оки!“ — скочи през перилата.
Докато безумецът лежеше с разбит череп на каменната настилка, Копелиус изчезна в навалицата…
След години казваха, че видели в далечен край Клара в красив извънградски дом, под ръка с представителен господин, а край нея играели две палави момчета. Явно тя най-сетне бе намерила спокойното семейно щастие, което отговаряше на нейния весел, жизнерадостен нрав.
Живял някога в Гранада един беден зидар. Бил богобоязлив и старателен в почитането на църковните празници. Ревностно спазвал канона за светия понеделник, но въпреки цялата си набожност обеднявал все повече и повече. С мъка изкарвал хляба за многобройното си семейство.
Една нощ тъкмо си били легнали, когато на вратата силно се почукало. Зидарят с неохота се измъкнал от постелята и отворил вратата. На прага стоял непознат мъж в свещенически одежди. Бил висок и слаб, с мъртвешки бледо лице.
— Добра вечер, честни зидарю! — казал му гостът. — Аз съм свещеник и знам, че ти си ревностен християнин. Затова съм готов да ти се доверя в една важна работа. Готов ли си да я свършим още тази нощ?
— За работа съм винаги готов, отче, стига да има добро заплащане.
— Разбира се, че заплащането е добро, но имам едно условие: трябва да ти завържа очите, преди да стигнем до мястото.
Зидарят не възразил и се оставил свещеникът да му сложи кърпа на очите. След това непознатият го повел през плетеницата от улички и калдъръмени сокаци на Гранада, докато най-сетне спрели пред портата на някаква къща. Тогава свещеникът извадил ключ, пъхнал го в ключалката, превъртял го със скърцане и по звука зидарят разбрал, че се отваря масивна врата. Влезли, портата хлопнала зад тях, отново се чуло прещракването и свещеникът побутнал зидаря да продължи. Стъпките им отеквали през дълъг каменен коридор, а после се озовали в просторна зала във вътрешността на къщата. Продължили още напред и когато отчето свалил кърпата от очите на зидаря, той с изненада установил, че се намира в малък вътрешен двор, слабо осветен от една-единствена лампа. В центъра дворчето имало старинен мавритански фонтан, но басейнчето под него било порутено, сякаш фонтанът отдавна не се е използвал. Свещеникът поискал от зидаря да изгради под него малка подземна гробница, за която вече имало стоварени отстрани тухли и хоросан. Зидарят не чакал повторна покана, а се заловил за работа. Трудил се цяла нощ, но не успял да довърши работата. Когато се зазорило и небето взело да изсветлява, свещеникът отново му вързал очите и го изпратил до дома му, като мушнал в дланта му една жълтица. Уговорили се на следната нощ да продължат започнатото. Свещеникът пристигнал в уречения час и отново повел зидаря по криволичещите улички. Някъде по втори петли гробницата най-сетне била завършена. Но тогава свещеникът настоял зидарят да му помогне за още нещо — двамата заедно да пренесат телата, които ще бъдат погребани в новопостроената гробница. Бедният зидар се изпотил, било го страх да носи мъртъвци, но се боял, че ако откаже, свещеникът няма да му заплати надницата. За да си даде кураж, си рекъл, че все пак е в компанията на божи човек и покойниците не би трябвало да му се разгневят, че ги безпокои в среднощния час.
С несигурни стъпки тръгнал той след свещеника, който го отвел до затънтен килер. Зидарят очаквал да види зловещата картина на смъртта, но с облекчение забелязал в единия ъгъл три-четири внушителни гърнета. Очевидно били пълни с пари и с големи усилия двамата ги пренесли в гробницата. После тя била зазидана, плочките на двора и на фонтана били възстановени и всички следи от работата били заличени. Свещеникът отново завързал очите на зидаря и го повел по друг път. След като дълго вървели обратно през сложна плетеница от пресечки, най-сетне спрели. Свещеникът пуснал две жълтици в ръката на зидаря и му рекъл:
— Стой тук, докато църковната камбана удари за утринна молитва. Ако посмееш да си отвържеш очите преди това, ще те сполети голяма беда.
И с тези думи свещеникът изчезнал. Зидарят зачакал покорно. Доволно въртял жълтиците в дланта си и щом камбаната проехтяла тържествено за утринната служба, той отвързал очите си и открил, че е извън Гранада, на брега на реката. Знаел пътя обратно и веднага отишъл да накупи всякакви вкуснотии за челядта си.
Спечеленото му стигнало за цели две седмици, а после семейството пак гладувало както преди. Ала зидарят не се отчайвал, въпреки че колкото и да се трудел, парите все не стигали. Продължил да ходи на църква, да спазва постите и да се моли усърдно, ала виждал, че децата му вече са съвсем изпосталели и измършавели.
Една вечер, както си седял у дома, на вратата се почукало. На прага стоял един от най-богатите люде в града — изпечен стар скъперник, собственик на много къщи, алчен хазаин и рентиер. Новодошлият го погледнал изпод рунтавите си вежди и попитал строго:
— Ти ли си зидарят, за когото се говори, че тъне в мизерия въпреки таланта си?
— Видно е, господине, че съм крайно беден, а талантът трябва да се доказва непрекъснато.
— Тогава сигурно няма да откажеш да свършиш една работа срещу минимално заплащане?
— Работа не отказвам, господине, ала надницата ми е колкото е постановила гилдията на зидарите в Гранада.
— Добре. Ето каква е работата. Сигурно знаеш, че притежавам половината град, имам много къщи. Но една от тях е стара и крайно порутена, да я поддържам, ми струва повече, отколкото да я съборя. Никой не ще да живее в нея, но не ми се ще да я събарям. Ти можеш ли да я постегнеш, така че да стане привлекателна и да ми носи пари? Но те предупреждавам, че не искам да похарча за тая работа повече от няколко жълтици…
Зидарят се съгласил, но поискал да огледа къщата.
Богаташът го завел в голяма изоставена къща, която изглеждала така, сякаш ще се срути всеки момент. Зидарят тръгнал из вътрешността, минал през някакъв коридор, сетне през просторна зала, прекосил още две-три празни стаи и се озовал във вътрешен двор, застлан с плочи, в центъра на който стърчал стар мавритански фонтан. Зидарят се сепнал — добре познавал това място!
— Кажете ми, моля ви — попитал той богаташа, — кой е живял в тази къща, преди да стане ваша?
— Гръм и мълнии, мислех, че всички знаят! — ядосал се собственикът. — Това беше домът на един стиснат свещеник, за когото разправяха, че с неимоверно богат, но той пестеше от всичко. Нямаше роднини и всички смятаха, че ще завещае имането си на църквата. Ала той бе толкова себичен, че умря, без да се изповяда, дори и без да разкрие къде са съкровищата му. След като го погребаха, куцо и сакато се изреди да плячкосва къщата, да мародерства в опит да открие тайна стая или скрит сейф, в който свещеникът е складирал жълтиците си. Уви! Не откриха друго освен продънена кесийка с два-три сребърника. Съседите казват, че нощем виждали светлинки в къщата, а отнякъде се чувал звън на злато — сякаш духът на стария свещеник броди тук и си брои парите. Заради тези приказки вече никой не иска да се засели тук, а на мен се падна отговорността да стопанисвам имота, та затова трябва да направя нещо…
— Добре, разбрах, господине — рекъл зидарят. — Виж какво ти предлагам. Дори и да я постегна, лошото име на къщата ще си остане и пак няма да намериш наематели. А моят дом е твърде малък за многолюдната ми челяд. Аз съм готов да живея тук въпреки приказките за духове и бродници. Ще имам достатъчно време да направя добър ремонт, да иззидам здрави стени, да оправя имота както трябва. Ти няма да ми плащаш нищо за труда, само ми позволи да се заселя тук със семейството си, без наем или други задължения. Съгласен ли си? И за теб е добре — къщата ще стане като нова, без да имаш разходи по поддръжката! Пък след двайсетина години може вече никой да не помни историята за призрака и ти да си намериш по-добри наематели, а?
Богаташът помислил малко, после решил, че предложението на зидаря е примамливо, и приел с радост. Сключили сделката и беднякът се настанил със семейството си в къщата.
Наистина изпълнил обещанието си. Малко по малко я възстановил до предишното й състояние. Нощем в стаята на покойния свещеник вече не се чувал звън на злато, но започнал да се чува денем в джоба на набожния зидар. И за удивление на всички комшии, той бързо се замогнал, натрупал пари и станал един от най-уважаваните люде в Гранада. Редовно дарявал средства на бедните и на църквата, а тайната на иззиданата гробница разкрил едва на смъртния си одър пред своя син и наследник.
В малко село от едва десетина дървени къщи живееше някога бедният дворянин Дубровин. Компенсираше недоимъка с умереност, пестеливост и старание в грижите за стопанството. Свързваше криво-ляво двата края, обичаше жена си и децата си, чийто брой се множеше от година на година, и с една дума — беше щастлив. Ала съдбата завидя на щастието му. Заредиха се неплодородни години и Дубровин изпадна в тежко положение. Част от имението му беше заложено при един помешчик скъперник, към друга част съдебни претенции предявяваше един свадлив съсед. Дубровин нямаше средства да върне заема на помешчика, нито да плати на адвокат срещу претенциите на комшията. И макар че правдата бе на негова страна, дворянинът нямаше достатъчно писмени доказателства.
Най-неотложно бе да плати дълга си. Но откъде да намери пари? Без надежда някой да му помогне, дворянинът все пак се пресрами да направи последен опит за спасение. Зачука по вратите на съседите си, молеше ги за подаяние, увещаваше, но навред получаваше учтив, а понякога и по-груб отказ.
Върна се вкъщи отчаян, а давещият се, както знаете, се хваща и за сламка. Сети се, че в съседство е останал един доста богат помешчик, с когото не се познаваше, но не това бе причината да го отбягва досега. За този помешчик по име Опалски се говореше, че е много странен човек. Притежаваше около хиляда и петстотин крепостни селяни, огромен дом, великолепна градина, но съвсем не познаваше насладите на живота. Въпреки грамадното си имение живееше сам в порутена стаичка в самия край на градината си, досами голямата гъста гора. Беше се заселил по тези земи преди петнайсетина години и не общуваше с никого, не разговаряше даже със собствения си управител на владенията. Между съседите му се носеха най-различни слухове — едни обясняваха, че живее като отшелник от скъперничество, други подозираха, че е свободомислещ философ и дързък естествоизпитател. Застъпниците и на двете тези имаха своите основания. Известно бе, че Опалски не харчи дори една трийсета част от годишния си доход, храни се с проста храна и пие само вода. Не се вълнуваше как се развива стопанството му, не се явяваше на събранията, които решаваха селските работи, не се разболяваше и не допускаше лечители край себе си, а сам варял незнайни билки и корени, при това у дома си имал два скелета и страшен жълт череп стоял върху масата му. Ала към всичко това се притуряше и пословичната му набожност: Опалски не пропускаше църковна служба и се молеше с особено благоговение. Някои хора от селото, както и Дубровин, си мислеха, че причина за странния живот на Опалски е някаква скръбна загуба, а може би и угризения на съвестта.
Тъй или иначе, Дубровин реши, че няма какво да губи и е по-добре да го посети.
— Тръгвам, моя Саша! — рече с въздишка на жена си. — Ще опитам още веднъж късмета си… — Прегърна я и се качи във впрегнатата тройка.
Имението на Опалски бе на петнайсетина версти от селцето на Дубровин. След около час и половина той вече пътуваше през гората, в която живееше помешчикът. Пътят бе тесен, неравен, с много пънове. На места тройката не можеше да мине и Дубровин се принуждаваше да разпряга конете. Изобщо можеше да се пътува само много бавно. Най-сетне зърна отшелническата обител на Опалски.
Нямаше слуга, който да доложи на стопанина за идването на Дубровин, затова той сам влезе в хижата и видя, че в първата стая нямаше никого. Огледа я и се убеди, че слуховете за странния живот на помешчика са отчасти верни. В един ъгъл стояха известните скелети, по стените бяха накачени връзки сушени билки и корени, на прозорците имаше бутилки и буркани с разни настойки. Влезе в другата стая и видя възрастен човек с вехт халат, седнал с гръб към него, задълбочен в някакви изчисления. Дубровин се досети, че това е самият стопанин. Застана мълчаливо до вратата в очакване Опалски да свърши или да прекъсне работата си. Но времето минаваше, Опалски не вдигаше глава. Дубровин нарочно се покашля, но домакинът не обърна внимание на кашлицата му. Поразтъпка се — Опалски не го чу. Бедността е стеснителна. Дубровин се чувстваше много неловко и като се чудеше какво да прави, докато чака, започна да върти пръстена на лявата си ръка. В един момент го изтърва, посегна да го хване, но вместо да го улови, само го перна и пръстенът тупна на масата тъкмо пред очите на Опалски.
Домакинът се стресна и скочи от креслото. Поглеждаше безмълвно ту пръстена, ту Дубровин, после грабна пръстена от масата и трескаво го притисна до гърдите си, втренчил в новодошлия странен поглед, пълен едновременно с радост и страх. Дубровин го гледаше със смайване и любопитство. Опалски беше висок на ръст. Косата на главата му беше рядка, оплешивялото му теме лъщеше. Здрава руменина покриваше бузите му. Изглеждаше едновременно и младолик, и състарен. Минаха още няколко мига. Опалски наведе глава, сякаш потъна в размисъл. Най-после събра молитвено ръце, вдигна очи към небето, лицето му изрази дълбоко смирение, безкрайна покорност.
— Господи, да бъде волята ти! — промълви той. — Този пръстен е ваш — продължи Опалски, обръщайки се към Дубровин — и аз ви го връщам… Бих могъл да не ви го върна… ако такава е волята ви…
Дубровин не знаеше какво да мисли, но след като се съвзе, обясни му, че е в затруднено положение и че е дошъл тук с надежда за помощ от десет хиляди, защото…
— Още утре ще ги имате — прекъсна го помешчикът. — Какво още бихте желали?
— Да желая друго? Та аз още не съм ви благодарил — извика във възторг Дубровин, — как така ще искам друго? Та вие ми връщате надеждата за живот с това неочаквано благодеяние! Колко малко хора са като вас! Жена ми, децата ми пак ще имат хляб. Ще сме ви благодарни до гроб!…
— С нищо не сте ми задължени — прекъсна го пак Опалски. — Този пръстен… Аз не мога да ви откажа нищо. — Лицето му помръкна: — Този пръстен ви дава пълна власт над мен… Отдавна не съм го виждал… Той беше мой… но нека не говорим за това. Ако не съм ви нужен повече, позволете да си довърша работата, а утре ще бъда пак на ваше разположение.
На път към къщи Дубровин изпитваше смесени чувства. Неописуемото първоначално вълнение и огромната радост от благоприятната развръзка смениха място на съмненията, породени от някои думи на Опалски. Погледна пръстена си и се замисли как така някога е принадлежал на Опалски, щом преди време му го подари самата му съпруга. „В какви ли отношения е била тогава с моя благодетел? Тя го познава! Защо тогава винаги е крила от мен това си познанство! Кога се е запознала с него?“ Колкото повече мислеше, толкова по-голямо безпокойство го обхващаше. Всичко му се виждаше странно и загадъчно.
— Пак ли ти отказаха? — посрещна го жена му Александра Павловна. — Боже! Какво ще стане с нас! — Но за да не тревожи допълнително мъжа си, добави с по-спокоен глас: — Е, нищо! Бог е милостив, може да получим помощ откъдето не очакваме.
— Сашенка, ние сме по-щастливи, отколкото мислиш — рече й Дубровин. — Опалски ни дава десет хиляди… Всичко се оправи, слава богу!
— Наистина ли! Но тогава защо си толкова печален?
— Така, нищо… Ти познаваш ли този Опалски?
— Колкото ти… само съм чувала за него… защо?…
— Хм… само си чувала. Кажи, откъде имаш този пръстен?
— Що за въпрос? Подари ми го моята приятелка Анна Петровна Кузмина, която познаваш добре. Защо ме разпитваш за това?
Лицето на Александра Павловна беше толкова спокойно, гласът така непринуден, че всичките подозрения на Дубровин изчезнаха. Той разказа на жена си подробно за срещата си с Опалски, призна си неволната тревога, която бе изпълнила душата му, и Сашенка, след като му се посърди малко, му прости. В същото време тя изгаряше от любопитство и си рече, че непременно ще пише на Анна Петровна, за да разбере повече за връзката й с Опалски.
На другия ден в ранни зори лично Опалски се яви пред Дубровин, връчи му обещаните десет хиляди и на всички негови благодарности отговаряше с въпроса: „Какво още ще заповядате?“.
От този ден насетне Опалски всяка сутрин пристигаше у Дубровин и първите му думи бяха: „Какво ще заповядате?“. Благодарният Дубровин не знаеше какво да му отговори, най-после свикна със странното му поведение и не му обръщаше внимание. Но имаше много случаи да се увери, че това не бе куха фраза. Дубровин му разказа за воденото срещу него дело и още на другия ден вкъщи дойде адвокат, който подробно се осведоми за тъжбата му, като каза, че Опалски му е възложил да поеме грижата за делото. И наистина скоро делото беше решено в полза на Дубровин.
Веднъж Дубровин се разхождаше с жена си и Опалски из малкото си имение. Спряха се при една горичка над реката и видът на селата по бреговете й, на зелените ливади, ширнали се оттатък нея в необятния простор, беше прекрасен.
— Тук всъщност би трябвало да си построя дом — каза Дубровин, — често мисля за това. Моята къщурка не я бива вече, покривът й тече, трябва да строя нова, къде има по-хубаво място от тук?
На другата сутрин селяните на Опалски започнаха да докарват дървен материал на мястото, избрано от Дубровин, и скоро тук се издигна красива, светла сграда, в която той се премести със семейството си.
Няма да разказвам по какъв точно повод Опалски му помогна да насади овощна градина, да се снабди с едно-друго: главното е, че всяко желание на Дубровин се изпълняваше незабавно.
Опалски стана свой човек у Дубровин и изглеждаше много умен и учен. Много обичаше домакина, но понякога изразяваше това си чувство по доста особен начин. Например, като стискаше ръката на облагодетелствания от него Дубровин, му казваше с умиление, от което дори се просълзяваше: „Благодаря ви, вие сте толкова снизходителен към мен!“.
Тогава дойде и отговорът на Анна Петровна на писмото на Александра Павловна. Приятелката недоумяваше за какво й говори и намеква Сашенка, уверяваше я, че и насън не е виждала никакъв Опалски, че пръстенът й бил подарен от една позната, на нея пък й го донесъл някакъв прислужник, който го бил намерил на пътя. Така любопитството на Дубровини оставаше незадоволено.
Дубровин разпитваше за Опалски всякакви хора — от близо и далеч, но никой не знаеше къде и как помешчикът е прекарал младостта си. Знаеха само, че се е родил в Петербург, че е бил на военна служба и че накрая, останал без баща и майка, пристигнал тук, в имението си. Единственият крепостен слуга, когото държал при себе си, умрял внезапно по пътя, а наетият, с когото пристигнал, не знаел нищо за него.
Интересни бяха слуховете, които се носеха за Опалски сред народа. Покойният енорийски псалт разказал на жена си, че веднъж, когато се изповядвал в олтара, Опалски говорел толкова високо, че той дочувал всяка негова дума. Опалски се разкайвал за ужасни престъпления, за магьосничество, признавал, че е на четиристотин и петдесет години, че дългият живот му е даден като наказание, а не знае кога ще настъпи за него мигът на успокоението. Много други неща се разказваха за него, едно от друго по-чудни и по-невероятни, но нямаше никакво обяснение за тайнствения пръстен.
Тъй като Опалски редовно го посещаваше, Дубровин се чувстваше задължен да го навестява по възможност също така често. Веднъж, след като не го завари вкъщи (Опалски беше излязъл да събира билки в околността), той взе да разгръща книжата върху масата. Един ръкопис привлече вниманието му. В него се разказваше:
„Антонио се роди в Испания. Родителите му бяха знатни и богати. Възпитан бе в гордост и разкош. Животът му можеше да бъде безкраен празник… Две страсти — любопитството и любовта — го погубиха. Въпреки че бе възпитан в набожност и изпитваше ужас от инквизицията по времето на Филип II, той рано се отдаде на престъпни издирвания: тайно разговаряше с учени евреи, дълго и безуспешно се ровеше в кабалистични книги. Най-после крайчето на завесата започна да се отваря пред него. Тогава за пръв път видя дона Мария, прекрасната Мария, и попаднал под властта на чаровните й очи, забрави своите магии. Тя забеляза неговата любов и отначало изглеждаше благосклонна, но постепенно започна да става все по-хладна и резервирана. Антонио бе отчаян и стигна до изстъпление, когато разбра, че друг, а именно дон Педро де ла Савина, владее сърцето й. Изпаднал в бяс, упрекваше Мария, че се е променила, а тя му отвръщаше само с шеги. Той се отдръпна, но не се отказа от надеждата да я притежава. Зае се пак със своите търсения, опитва всички съчетания на магически думи, всички вълшебни фигури, към казаното от учените добавяше своите догадки и упоритостта му най-после се увенча със злощастен успех.
Една вечер, сам в стаята си, опитваше нова магическа формула. Начерта магическа фигура, ала тя не действаше. В яда си начерта отгоре й безсмислен своеволен знак. Оказа се, че тъкмо този знак липсвал на фигурата и стаята се изпълни със странно жално пищене. Антонио вдигна поглед… Пред него стоеше лек прозрачен дух, втренчил тъмните си, пронизващи очи.
— Какво искаш? — произнесе духът с тих и тънък глас, от който обаче кръвта се смрази в жилите на Антонио и косите му се изправиха. Той се колебаеше какво да отговори, но образът на Мария се появи в съзнанието му с всичките си прелести, с приветливото си лице, с изпълнените си с любов очи… Събра всичката си смелост.
— Искам да бъда обичан от Мария — произнесе той с твърд глас.
— Може, но с условие.
Антонио се замисли.
— Добре! — рече най-после. — Но освен любовта на Мария искам също власт и знание: ще ми бъде ли открита тайната на природата?
— Ще бъде — отвърна духът. — Последвай своята сянка.
Духът изчезна. Антонио стана. Сянката му се чернееше при вратата. Вратата се отвори, сянката тръгна, Антонио — след нея. Вървеше като безумен, подчинявайки се на безмълвната си водачка. Тя го заведе в дълбока уединена долина и внезапно се сля с нейния мрак. Всичко наоколо бе тихо, нищо не помръдваше. Най-после земята под него потрепери и от нея заизлитаха ярки огньове. Скоро въздухът се изпълни с тях. Те се виеха около Антонио, но светлината им не разпръсваше мрака около него. Изведнъж се подредиха и го обкръжиха в безкрайни правилни редове. «Готов ли си?» — попита го глас изпод земята. «Готов съм!» — отвърна Антонио.
Пред него се появи огнен купел, от който изскочи зловещ дявол в одеяния на жрец. Антонио видя от дясната си страна огромна вещица, а от лявата — също така грамаден демон. Не може да се опише адският обред, който бе извършен над Антонио, тази безобразна подигравка с най-светия от обредите. Вещицата и демонът изпълняваха ролята на кръстница и кръстник. От името на новопокръстения те се отричаха от бога, от доброто и спасението на душата. От време на време вместо молитвена песен се раздаваше адски кикот. Страшни бяха познатите слова на спасението, превърнати в гибелни заклинания. На Антонио му се виеше свят. Най-подир се чу предишното пищене, всичко изчезна. Антонио падна в несвяст. Утрото му върна съзнанието и той погледна божия свят — с очите на демон: така му се разкри тайната на природата, ужасна, ненужна нему тайна. Чувстваше, че всичко знае и над всичко има власт, и това чувство бе адско мъчение.
Видя Мария — очите й бяха изпълнени с любов към него. Дните минаваха и скорошният брак трябваше да ги съедини навеки. Отдаден на нежността си към годеницата, Антонио не изоставяше и кабалистичните си занимания. Мъчеше се да сътвори талисман, който да затвърди властта му над живота и природата. Искаше да сподели с Мария придобивките, за които плати с погубването на душата си — и изля този пръстен, който се превърна в негово наказание. След това й го подари и й откри тайната на своята сила.
— От сега нататък ще бъда в пълна твоя власт — каза й той. — Както всичко земно, и аз съм подвластен на този пръстен. Не използвай за зло доверието ми към теб. Обичай ме, моя Мария!
Уви! Още на другия ден той я видя да седи до неговия съперник дон Педро, а магическият пръстен бе на ръката му.
— А, проклет магьоснико — викна му дон Педро, когато видя Антонио да влиза. — Искаше да ме разделиш с Мария, но попадна в собствения си капан! Вън оттук! Чакай ме в преддверието!
Антонио трябваше да се подчини. На какви унижения само го подлагаше дон Педро! Изпълняваше по негова заповед най-тежки робски работи. Мария стана съпруга на неговия повелител. Антонио имаше само една печална утеха: да вижда Мария, която обичаше въпреки ужасната й измяна. Дон Педро забеляза това.
— Много се заглеждаш в жена ми — рече той. — Ти ми омръзна: върви си! — Преди да си отиде, Антонио се спря на прага, за да погледне за последен път Мария. — Още ли си тук? — кресна му дон Педро. — Хайде върви, върви, не се спирай!
Фатални думи! Антонио си тръгна, но вече не можеше да се спре. За сто и петдесет години той двайсет пъти обиколи Земята. Умората го смазваше, глад глождеше стомаха му. Антонио призоваваше смъртта, но тя бе глуха за молбите му. Не умираше и нозете му продължаваха да крачат.
— Спри, човече! — чу най-подир нечий глас.
Антонио спря, до него се приближи млад пътешественик.
— Накъде води този път? — попита го той, като сочеше надясно с ръка, на която Антонио забеляза своя пръстен.
— Натам и натам — отвърна Антонио.
— Благодаря — рече учтиво пътникът и си тръгна.
Антонио стоеше и си почиваше от век и половина вървене, но скоро забеляза, че положението му не бе станало по-добро: не можеше да се помръдне от мястото, на което бе спрял. Тревата изсъхваше, листата на дърветата окапваха, водите замръзваха, зимни снегове отрупваха главата му, стягаха студове — Антонио стоеше неподвижно. Природата се събуждаше, снегът в краката му се стопяваше, ливадите се покриваха с цветя, жаркото слънце напичаше главата му… Той стоеше, измъчван от адска жажда, и смъртта не идваше да прекъсне мъките му. Така прекара петдесет години. Случаят го освобождаваше от едно наказание, за да го подложи на друго, още по-тежко. Най-после…“
Тук ръкописът прекъсваше. Най-странното беше, че някои подробности от разказаното в него приличаха на слуховете за Опалски, които се разпространяваха сред хората. Дубровин никак не вярваше в магьосничество. Луташе се в догадки. Най-после си рече: „Колко съм глупав: това е превод на някоя от ония модни повести, в които щуротии се представят за гениално своенравие“.
Остана си с това предположение. Минаха няколко месеца. Веднъж Опалски, който идваше всеки ден, не дойде по обикновеното време. Дубровин изпрати да видят как е. Опалски беше много болен.
Дубровин се канеше да отиде на посещение при благодетеля си, но в този миг пред входа им спря карета.
— Мария Петровна, вие ли сте? — извика Александра Павловна, като прегръщаше влязлата доста възрастна жена. — По какъв случай?
— Пътувам за Москва, мила, и макар че трябваше да се отклоня седемдесет версти от пътя си, отбих се да се видим. Ето и дъщеря ми Дашенка — добави тя, като посочи хубавичкото момиче, влязло с нея. — Не можеш ли да я познаеш? Ти си я виждала почти като дете. Здравейте, Владимир Иванович, добър беше господ още веднъж да се видим!
Мария Петровна беше отдавнашна скъпа приятелка на Дубровини. Домакините и гостите седнаха. Започнаха да си спомнят някогашното време. Малко по малко стигнаха и до настоящето.
— Какъв чудесен дом имате — каза Мария Петровна, — живеете като царе.
— Бог бе милостив — отвърна Александра Павловна, — само дето не стигнахме до просяшка тояга. Да благодарим на този добър човек Опалски.
— И на моя пръстен — добави Владимир Иванович.
— Какъв Опалски? И какъв пръстен? — извика Мария Петровна. — Познавах един Опалски. Помня и пръстена… Мога ли да го видя?
Дубровин й подаде пръстена.
— Същият е! — продължи Мария Петровна. — Този пръстен е мой, загубих го преди осем години… О, този пръстен ми напомня много младежки лудории! Но какви чудеса са ставали тук?
Дубровин я гледаше с учудване, но й разказа своята история, както я знаят от нас читателите. Мария Петровна си умря от смях. Всичко се изясни. Мария Петровна беше дона Мария, а самият Опалски, превърнат от Антон в Антонио — страдалецът от тайнствения разказ. Случаят бил такъв: полкът, в който служел Опалски, квартирувал някъде наблизо. По онова време Мария Петровна била прекрасно младо момиче. Опалски, който още тогава бил малко побъркан, я видял за пръв път на Коледа, облечена като испанка, влюбил се в нея и дори започнал да й се харесва, когато тя забелязала, че с ума си той не е много в ред: разговорите за природните тайни и свръхестественото довели Опалски до побъркване на тази тема, нещо, което дотогава дори другарите му не подозирали. Това откритие се оказало гибелно за него. Подигравките на всички засилили разгарянето на въображението му в тази нещастна насока. Той се смахнал напълно, когато забелязал, че Мария Петровна се отнася благосклонно към един от другарите му по служба, Пьотър Иванович Савин (дон Педро де ла Савина), за когото тя после се омъжила. Опалски се отдал напълно на магията. Офицерите и някои от живеещите в съседство с войсковата част дворяни намислили непростимата шега, описана в ръкописа: един слуга бил накаран да се яви в образа на дух. Опалски наистина повървял след сянката си до определеното място. За тази цел използвали много просто средство: носели след него фенер. Мария Петровна по онова време била доста лекомислена и се възползвала от случая да се посмее. Съгласила се да се престори на влюбена в него. Той й подарил тайнствения си пръстен. Посредством него какви ли не шеги си правели с клетия вълшебник: ту го изпращали пеша на двайсетина версти с някакво поръчение, ту го карали да стои цял ден на студа. Не е нужно всичко да се разказва: читателят се досеща как въображението му е пресъздавало всички тези случаи и как тежките минути му се стрували години. Най-после Мария Петровна го съжалила и му заповядала да се уволни от военна служба, да си замине на село и да живее там колкото е възможно по-уединено.
— Вземете си пръстена — рече Дубровин, — чуждото и насред път се взема.
— О, приятелю, какво значение има той за мен? — отвърна Мария Петровна.
— Не се шегувайте с него — прекъсна я Александра Павловна, — на нас той ни донесе много щастие. Може и с вас да стане същото.
— Аз не вярвам във вълшебства, мила моя, но щом настоявате, дайте го на Дашенка. В нейната мъка само чудо може да й помогне.
Дубровини знаеха за какво става дума: Дашенка беше влюбена в един млад човек, който също бе страстно влюбен в нея, но тя беше дъщеря на бедни дворяни и неговите роднини не искаха да чуят за тази сватба. И двамата се измъчваха, но бяха безсилни да направят нещо.
В този момент пристигна на кон пратеник от Опалски и каза на Дубровин, че господарят му иска да го види колкото може по-скоро.
— Как е господарят ти? — попита Дубровин.
— Слава богу, добре — отвърна слугата. — Снощи и дори тази сутрин му беше много зле, но сега е здрав и спокоен.
Дубровин остави гостите си и побърза да замине при Опалски. Намери го в леглото. Лицето му изразяваше страдание, но погледът му беше ясен. Той стисна сърдечно ръката на Дубровин.
— Драги Дубровин — му рече, — моят край е близък. Това предвещава внезапното проясняване на мислите ми. Събудих се като че ли от някакъв ужасен сън! Вие навярно сте забелязали разстройството на въображението ми… Благодаря ви, че не използвахте пръстена за зло и че с приятелството си вие утешихте мен, клетия безумец!… — Той млъкна. Личеше, че дългото говорене го е уморило. — Моите прегрешения са големи — продължи той след дълго мълчание. — Да! Макар въображението ми да бе разстроено, аз знаех какво правя: зная, че продадох вечното блаженство срещу временно… Но и въображаемите ми страдания бяха големи! Милосърдният и праведен бог ще ги сложи на везните си…
Влезе свещеникът, когото бяха повикали за последно причастие. Дубровин тактично излезе и го остави насаме с Опалски. След малко отчето излезе и обяви:
— Той почина, но успя да изпълни християнския си дълг. Господи, приеми душата му в мир!
Опалски умря. След изтичането на законния срок прегледаха книжата му и намериха завещание. Тъй като нямаше наследници, той оставяше имението си на Дубровин, като ту го наричаше по име, ту го споменаваше като притежател на някакъв пръстен. С една дума, завещанието беше написано така, че Дубровин и притежателят на пръстена можеха да водят безкраен съдебен спор.
Дубровин и Дашенка, новата притежателка на пръстена, не се караха и си разделиха поравно неочакваното богатство. Дашенка се омъжи според повелите на сърцето си и се настани да живее като съседка на Дубровини. И двете семейства не забравят Опалски, всяка година му отслужват панихида и се молят бог да бъде милостив към душата на техния благодетел.
Татко имаше малък дюкян в Басра — не беше много богат, но и нищо не му липсваше. Не обичаше да рискува, затова и не печелеше много. Но той предпочиташе така — боеше се да не би с необмислена постъпка да загуби онова, което имаше. И мен възпита в същия дух. От малък му помагах в работата, а когато се изучих и вече бях готов да поема дюкяна, той внезапно умря. Сигурен съм, че му дойде в повече напрежението около една по-крупна сделка, в която той успя да натрупа хиляда жълтици, които след това бързо изгуби, тъй като ден по-късно се разнесе новината, че корабът, на който е стоката на баща ми, е потънал в арабския залив. И бездруго дюкянджийството не ме влечеше, та след всички тези загуби нямаше какво друго да сторя, освен да обърна в пари бащиното наследство и да си пробвам късмета в чужбина. Оставих си само един от старите слуги на баща ми, който бе много привързан към мен и нямаше нищо против да ме съпътства в младежките ми щуротии.
Отплавахме от Басра към Индия с попътен вятър и добро настроение. След две седмици обаче капитанът ни извести, че се очаква буря. Лицето му беше угрижено, заповяда да се спуснат платната и продължихме съвсем бавно напред. Когато настъпи нощта, времето все още беше ясно и всички решихме, че бурята ще ни се размине. Изведнъж съвсем близо до нас бързо премина кораб, от палубата на който долитаха крясъци и веселба. Всички се стреснахме — никой не бе забелязал приближаването на друг плавателен съд. А и защо на онзи кораб пируваха, щом се очакваше буря? Обърнахме се към капитана с неизказаните си въпроси, но видяхме, че той е пребледнял като призрак.
— Край! Изгубени сме! — промълви той. — Всички сме обречени! Там пътува смъртта!
Отворих уста да помоля за пояснение, но в този миг моряците се втурнаха с викове на палубата:
— Капитане! Видяхте ли го? — крещяха те. — Край! Свършено е с нас!
Капитанът нареди на хората си да прочетат молитва за опрощение и утеха от Корана, след това се върна на мостика. Скоро след това бурята се стовари върху нас с цялата си мощ и корабът ни се удари в скала, разцепи се и почна да се пълни с вода. Спуснаха лодки и когато последните моряци едва бяха успели да се спасят, корабът потъна пред очите ни и аз се озовах в морето, разорен до просешка тояга. Но с това бедите ни не свършиха. Бурята се разрази, лодката не можеше повече да се управлява. Аз се вкопчих здраво в стария си слуга и двамата си обещахме да не се отделяме един от друг. Най-после нощта отмина и се развидели, ала с първите слънчеви лъчи излезе вятър, който подхвана лодката и я преобърна. Повече не видях никого от екипажа. Бурята ме беше зашеметила и когато дойдох на себе си, видях, че бурята е утихнала, старият ми верен слуга ме стиска здраво, а сам се бе привързал към преобърнатата лодка и така се носехме по гладката повърхност на океана. В далечината се виждаха очертанията на друг кораб, но от него не се долавяха никакви признаци на живот. С гребане аз и слугата ми успяхме да го доближим, а когато бяхме съвсем наблизо, с удивление открихме, че това е същият кораб, който през нощта мина покрай нас и толкова изплаши капитана и моряците. Обзе ме особено чувство, спомних си думите на капитана, че „там пътува смъртта“. Наистина — корабът изглеждаше като призрак, сякаш е бил отдавна напуснат от целия си екипаж и се е влачил по теченията, изоставен на произвола на съдбата. Извикахме за помощ, но никой не ни отвърна. От предната част на кораба се спускаше дълго въже. Мислено благодарих на Пророка за това чудодейно спасение. Залових се за въжето и с мъка се заизкачвах по него. Слугата ми ме следваше по петите. Още веднъж извиках, но на кораба си оставаше тихо. Когато най-сетне се претърколих на палубата — о, ужас! — не можете да си представите каква картина се разкри пред очите ми! Целият под бе подгизнал от кръв. Трийсетина трупа в потури и с чалми се търкаляха наоколо. Миришеше ужасно на смърт и разложение. Богато облечен с турски дрехи мъж стоеше изправен всред локва кръв, прикован към средната мачта със собствената му извита сабя. Погледнах лицето му — разкривено от нечовешки предсмъртен ужас. Вцепених се, едва смеех да дишам. Слугата ми стоеше до мен като окаменял — никога не бе виждал подобно клане. В страха си и двамата коленичихме в молитва за помощ към Пророка. Чак след нея сърцата ни се успокоиха и се осмелихме да продължим нататък, ала все така безмълвно и предпазливо. При всяка крачка се оглеждахме дали няма да изскочи нещо ново, още по-ужасяващо. Но всичко си остана постарому. Надлъж и шир нямаше нищо живо, с изключение на нас и океана. Не се осмелявахме да говорим от страх, че мъртвият капитан, прикован към мачтата, ще завърти към нас изцъклените си очи или че някой от умрелите моряци ще извърне глава. Най-сетне стигнахме до една стълба, която водеше към вътрешността на кораба. Там несъзнателно се спряхме и се спогледахме; никой не се осмеляваше да каже какво мисли.
— Господарю — заговори пръв верният ми слуга, — знам, че вътре може да има стаени убийци, но сто пъти предпочитам живите, дори да ме убият, отколкото да стоя при мъртвите.
Кимнах в знак на съгласие и припряно заслизахме надолу. Тук обаче също цареше мъртвешка тишина и само нашите стъпки кънтяха по стълбата. Спряхме се пред вратата на една каюта. Долепих ухо до нея и се ослушах — нищо не се чуваше. Отворих. Вътре беше разхвърляно — дрехи, оръжия и други вещи бяха пръснати навсякъде. Нищо не си беше на мястото. Моряците сигурно бяха пирували точно преди да бъдат нападнати, защото всичко наоколо говореше за това. Продължихме да вървим от стая в стая, от каюта в каюта: навсякъде намирахме богати запаси от коприна, перли, захар и др. Като видях всичко това, се зарадвах. Хрумна ми, че щом на кораба няма жива душа, значи всички тези стоки остават за мен. Но слугата ми възрази, че все още сме доста далеч от сушата, а само двамата не можем да придвижим кораба до някое пристанище.
Седнахме да похапнем, за да се подкрепим след изтощителната нощ и преживяното. Намерихме храна и напитки в изобилие. След като заситихме глада си, почнахме да обсъждаме какво да сторим. На първо време трябваше да изхвърлим труповете през борда и да измием кораба от всичката тази кръв. Качихме се отново на палубата и хванахме първия турчин за краката. Обаче какъв ужас изпитахме, като открихме, че не е по силите ни да го преместим дори и на сантиметър. Никой от умрелите не можеше да бъде помръднат от мястото му — лежаха като заковани към пода и сигурно трябваше да изрежем дъските на палубата, за да ги махнем. Ала липсваха нужните инструменти. Дори капитана не успяхме да свалим от мачтата, към която бе прикован.
Прекарахме деня в тъжни размисли. Когато настъпи нощта, слугата ми помоли за разрешение да легне да поспи. Самият аз възнамерявах да седя на палубата буден и да се оглеждам за евентуално спасение. Но когато се показа луната и пресметнах по звездите, че сигурно наближава единайсетият час, ме налегна такава силна дрямка, че съм заспал неусетно и напълно безпаметно. Всъщност бях по-скоро като упоен. Присъни ми се — или е било истина — че чувам приближаващ плясък на друг кораб, скърцане на въжета, плющене на платна… Да, даже вече дочувах и мъжки гласове, последвани от стъпки по палубата. Понечих да се изправя, за да погледна какво става, ала невидима сила държеше крайниците ми приковани, дори очите си не можех да отворя. Гласовете приближаваха и се чуваха по-ясно — весела моряшка компания се разхождаше наоколо, открояваше се гласът на командващия. Бяха погълнати от някаква работа — различавах шумовете от вдигане и спускане на въжета, опъването на платната. Постепенно обаче сетивата ми се замъглиха и аз потънах в дълбок сън, като само някъде отдалеч чувах звънтенето на оръжия.
Събудих се чак когато слънцето се беше вдигнало високо и ме заслепяваше. Огледах се смаяно: бурята, корабът, мъртвите и това, което бях чул през нощта, ми изглеждаха като сън, но когато отворих очи, открих, че всичко си е както през предишния ден. Мъртвите лежаха неподвижно, неподвижно беше прикован и капитанът към мачтата. Засмях се на съня си и се изправих да потърся стареца.
Намерих го замислен в каютата.
— О, господарю! — изстена той и се просна на пода. — По-добре да лежа на дъното на морето, отколкото да изкарам още една нощ на този омагьосан кораб! — Попитах го защо говори така, а той отговори: — Няколко часа след като бях заспал, се събудих и чух, че някой се разхожда нагоре-надолу над главата ми. Първо си помислих, че сте вие, но бяха най-малко двайсет души, които сновяха, шетаха, говореха високо. Най-накрая някой тежко-тежко заслиза по стълбите. Тогава вече изпаднах в несвяст, само от време на време идвах на себе си и виждах същия човек, който е прикован горе на мачтата, там, на онази маса, да пее и да пие, а оня в алената дреха, дето е проснат недалеч от него, да седи при него и да му помага в пиенето…
Не знаех какво да кажа — аз бях чул горе-долу същото, затова знаех, че верният ми слуга не си измисля. Наистина, как бихме могли да останем на този прокълнат кораб, пълен с призраци?
— Сетих се! — възкликна спътникът ми накрая. Каза, че се е сетил за древно заклинание, което е чул от дядо си, а той го знаел от своя господар — мъж с много познания, пътувал по далечни земи и видял какво ли не. Това било мощно средство срещу всякакви духове и магии. Слугата твърдеше също, че с настъпването на нощта трябва да започнем усилено да четем Корана и да се молим, иначе отново ще изпаднем под въздействието на магията.
Не вярвам в заклинания, но в нашата ситуация просто нямаше какво друго да сторим. Затова зачакахме нощта със свити сърца. Припомнихме си всички молитви, които знаем наизуст, сетне си избрахме една от каютите долу, пробихме две дупки в паравана в ъгъла й, за да наблюдаваме цялата стая, сетне залостихме здраво вратата. Слугата ми изписа името на Пророка в четирите ъгъла на каютата.
Към единайсет часа отново страшно ме налегна дрямка, ала слугата ми ме сръга и рече да изрецитирам няколко молитви. Така и сторих и това сякаш ми помогна. Изведнъж отгоре сякаш се оживи: заскърцаха въжета, дочуха се стъпки по палубата, както и различни гласове. Няколко минути седяхме така в напрегнато очакване, докато чухме някой да слиза по стълбите. Тогава старецът започна да мълви заклинанието против духове и магии, което беше научил от дядо си: „Дошли от небето, излезли от морето, изпълзели от тъмен гроб, изчадия на огъня; Аллах властител ще ви призове, нему покорни са всички духове“.
Въпреки заклинанието вратата рязко се отвори. Косите ми настръхнаха. При нас влезе едрият, снажен мъж, за когото знаех, че е прикован към мачтата. От гърдите му стърчеше същата извита сабя, с която бе прикован към мачтата, а очите му шареха диво из цялата стая. Успях да го видя съвсем ясно, като мина покрай нас, а той изобщо не обърна внимание на паравана, който ни прикриваше. Следваше го един от труповете на палубата. Двамата седнаха на масата, която беше в средата на каютата, и заговориха високо, почти крещяха на някакъв непознат език. Ставаха все по-шумни и разгорещени, докато накрая капитанът удари по масата със свит юмрук, така че стаята прокънтя. Другият скочи с дивашки смях и махна на капитана да го последва. Той стана, извади препасаната си кама и двамата напуснаха каютата. Като си тръгнаха, си поотдъхнахме, но страхът още дълго не ни напускаше. На палубата ставаше все по-шумно, чуваше се как притичват напред-назад, как викат, смеят се и реват. Накрая настана такава адска шумотевица, че ни се струваше, че палубата ще падне при нас заедно с платната, дрънчаха оръжия и се чуваха писъци, и изведнъж настана пълна тишина. Когато след няколко часа се осмелихме да се качим горе, намерихме всичко както преди. Всеки лежеше на същото място — твърд като камък.
Така прекарахме на кораба доста дни и нощи. Корабът се носеше, влачен от каприза на ветровете и теченията. Прецених, че се движим все на изток, където по мои изчисления трябваше да има земя, но ако през деня изминавахме много път, през нощта, изглежда, все се връщахме обратно, защото изгревът на слънцето ни заварваше на едно и също място. Не можех да си го обясня по друг начин, освен че мъртвите всяка нощ плаваха с пълен ход в обратна посока. За да предотвратим това, веднъж преди настъпването на нощта свихме всички платна и приложихме същото средство както при вратата на каютата: написахме името на Пророка на пергамент, добавихме и заклинанието на дядото и завързахме пергамента около свитите платна. Със страх изчакахме в стаичката си да видим какво ще стане. Изглежда, този път духът още по-силно се развилия, но каква беше изненадата ни, когато на другия ден заварихме платната навити, както ги бяхме оставили. През деня развързахме само толкова платна, колкото бяха нужни, за да се движи леко корабът, и така за пет дни изминахме голямо разстояние. Сутринта на шестия ден открихме, че в далечината се вижда земя. Зашепнахме благодарствени молитви към Аллах и неговия Пророк за чудното си спасение. Този ден и следващата нощ плавахме покрай брега, а на седмата сутрин ни се стори, че забелязваме град. С голямо усилие пуснахме котва в морето, тя веднага се закачи за дъното, слязохме с една малка лодка от палубата и загребахме с всички сили към града. Когато слязохме на брега, целунахме земята. При градската порта разпитахме как се нарича градът и научихме, че е индийски и се намира на ден път от мястото, накъдето първоначално се бях отправил. Запътихме се към един хан и там се поосвежихме от нашето необикновено пътешествие. Споделих с ханджията, че търся човек, който да разбира поне малко от магьосничество, от духове и прокълнати кораби. Той ме упъти по една отдалечена улица, в самия край на която имаше малка неугледна къща. Почуках, вътре ме посрещна старче със сива брада и дълъг нос. Покани ме да седна и попита какво ме води при него. Разказах му всичките си преживелици, а той само поглаждаше брадата си. Когато свърших, той заяви, че без съмнение моряците са прокълнати и омагьосани в морето заради някакво злодеяние. Според него магията щяла да се разтури, ако моряците се пренесат на сушата, да се погребат и да им се бае, но това можело да стане само ако се отстранят дъските от палубата, на които лежат. За целта ми трябвали помощници, които той щял да ми осигури срещу скромен дар от огромното богатство, което лежи на кораба и което сега — по всички правила на мореплаването — принадлежи на мен. Ала трябвало на всяка цена да държа всичко в тайна. Обещах, че ще пазя мълчание и ще го възнаградя богато, след което заедно с петима роби с триони и брадви се отправихме на път.
Когато пристигнахме при кораба, още беше много рано. Веднага се заловихме за работа и само след час в лодката лежаха четирима мъртъвци. Неколцина роби трябваше да ги закарат до сушата, за да ги заровят. Като се върнаха, те разказаха, че мъртвите им спестили усилието да ги погребват, защото още като докоснали земята, се разпаднали на прах. Продължихме да отделяме мъртвите от палубата и до вечерта всички бяха занесени на сушата. Най-накрая на борда не остана никой освен този, който беше прикован за мачтата. Напразно се опитвахме да го отлепим от дървото, нямаше сила, която да е в състояние да го помръдне дори на косъм. Не знаех какво да сторя, мачтата не можеше да се отсече, за да го закараме на сушата. Но в затруднението ни помогна индуският шаман. Накара един роб бързо да отиде до сушата, за да донесе гърне с пръст. Когато пръстта беше доставена, вълшебникът изрече над нея тайнствени слова и я изсипа върху главата на мъртвия. Той веднага отвори очи, пое дълбоко въздух, а раната на гърдите му започна да кърви. Сега лесно издърпахме сабята от нея и раненият падна в ръцете на един от робите с думите:
— Кой ме доведе тук? Покажете ми на кого дължа спасението си?
Всички като по команда погледнаха към мен. Аз се стъписах, но капитанът продължи:
— Благодаря ти, непознати чужденецо, за това, че ме спаси от мъчението на проклятието. Вече петдесет години тялото ми пътува по морето, а духът ми е обречен да се връща всяка нощ. Но сега главата ми докосна земята и аз мога смирено да отида при дедите си.
Помолих го да ни каже как е стигнал до това ужасно положение и той заговори:
— Преди петдесет години бях властен, известен човек в Алжир. Жаждата за богатство ме тласна да плавам по моретата и да пиратствам. Натрупах много богатства, радвах се на всичко, което пожелаех. При едно отплаване от пристанището в Мускат открихме, че на борда се е качил дервиш, който се е надявал да пътува безплатно. Аз и хората ми не почитахме религията и му се подигравахме, той ме сгълча заради греховния път, по който съм поел. Понеже бях пил, се разгневих повече от обикновеното — та как ще позволя на някакъв монах да ми намира кусури? Смятах се за всесилен, не бих се преклонил дори пред султана. Затова извадих кинжала си и го прободох. Той не издъхна веднага. Имаше достатъчно време да ни прокълне — мен и целия ми екипаж. Омагьоса ни да не намерим покой нито в живота, нито в смъртта, докато не положим главите си на твърда земя. След това издъхна, а ние през смях го изхвърлихме зад борда. Ала още същата нощ заканата му се изпъни. На следващата — отново. Разбрахме, че сме осъдени завинаги да останем в морето. Част от екипажа ми се опълчи срещу мен. Настана яростен бой, хората ми буквално се избиха, а мен приковаха към мачтата. Останалите живи издъхнаха от раните си и корабът се превърна в огромен ковчег. Аз бях умрял, но само донякъде — на другата нощ, в същия час, в който бяхме хвърлили дервиша в морето, аз и моите другари се съживихме. Правехме отново и отново същото, което сме правили и в последната нощ на дервиша — викове, пиянство, плаване… И това продължи цели петдесет години, всяка нощ — не можехме нито да живеем, нито да умрем. Как да стигнем до земя? Всеки път плавахме с издути платна по време на буря, с надеждата да се блъснем в скала или в друг кораб, за да потънем и да докоснем дъното на морето. Но уви! Ето че сега най-сетне ще умра. Още веднъж хиляди благодарности, непознати спасителю, а ако съкровищата могат да те възнаградят, вземи кораба ми и всичко на него в знак на отплата!
Главата на капитана клюмна и той мигом се превърна в пепел. Събрахме пепелта в сандъче и го погребахме на сушата…
Не очаквам, нито моля да повярвате на най-безумната и същевременно най-проста история, която сядам да запиша. Трябва да съм наистина луд да го очаквам, и то в случай като този, когато сетивата ми отхвърлят собствените си доказателства. Но не съм луд и със сигурност не сънувам. Утре аз ще умра и днес трябва да отхвърля бремето от душата си. Поставям си като непосредствена цел да разкрия пред света — кратко, ясно и без коментари — една поредица от най-обикновени домашни случки. Последствията от тези случки ме потресоха, измъчиха и унищожиха. Няма да се опитвам да ги тълкувам. На мен те донесоха само ужас — на други ще се сторят по-скоро барокови, отколкото страховити. От тук насетне може би ще се намери някой ум, който да обясни виденията ми по най-прост начин, който да се пали по-трудно от моя и да е по-спокоен и по-логичен ум, способен да открие в обстоятелствата, за които разказвам със страхопочитание, най-обикновен низ от напълно естествени причини и следствия.
От ранно детство бях известен със своето послушание и чувствителност. Така биех на очи с милозливото си сърце, че и другарите ми дори ме взимаха на подбив. Особено много обичах животните — и родителите задоволяваха прищевките ми, като ми подаряваха най-различни домашни любимци. Сред тях прекарвах повечето от времето си и не познавах по-голямо щастие от това да ги галя и храня. С възмъжаването тази особеност на моя характер се задълбочаваше и когато пораснах, тя стана за мен източник на истинско удоволствие. Едва ли е необходимо да си правя труда да обяснявам естеството и силата на удовлетворението, извлечено по този начин, на онези, които са изпитали радостта от обичта към вярното си и умно куче. В щедрата и всеотдайна любов на животното има нещо, което стига най-бързо до сърцето на онзи, комуто често се е удавал случаят да постави на проверка нищожното приятелство и ефимерната вярност на съществото, наречено Човек.
Ожених се рано и имах щастието да попадна на жена, която споделяше вкусовете ми. Забелязала слабостта ми към домашните животни, тя не пропускаше случай да ни снабди с най-симпатичните измежду тях. Имахме птички, златни рибки, чудесно куче, зайци, маймунка и една котка.
Този котарак беше забележително животно, голямо и красиво, съвсем черно и учудващо интелигентно. Тъй като става дума за ум, жена ми, която беше дълбоко в себе си доста суеверна, често намекваше за широко разпространеното схващане, според което всички черни котки са преобразени вещици. Не че го мислеше наистина — и ако аз го споменавам, то е само защото напоследък хората отново си спомниха това поверие.
Плуто — така се казваше котакът — беше мой любим другар в игрите. Хранех го само аз и той непрекъснато вървеше по петите ми из къщата. До такава степен, че трудно успявах да му попреча да не ме следва и по улиците. Приятелството ни продължи по този начин няколко години, през които общото разположение на духа ми, както и характерът ми — под въздействието на злия дух на алкохола — се бяха променили (срамувам се да го призная) коренно, и то в лош смисъл. С всеки изминат ден ставах по-мрачен, по-раздразнителен, по-равнодушен към чувствата на другите. Самият аз страдах, когато хоках невъздържано жена си. С течение на времето дори започнах да я бия. Естествено, животните вкъщи също изпитаха промените в характера ми. Аз не само ги пренебрегвах, но и издевателствах над тях. Към Плуто обаче все още изпитвах достатъчно уважение, за да не си позволя да го измъчвам, макар че без всякакви угризения измъчвах зайците, маймунката и дори кучето, когато случайно или от обич се изпречваха на пътя ми. Но болестта ми постепенно ме завладяваше — защото няма по-страшна болест от алкохола! — и дори Плуто, който старееше и с възрастта стана раздразнителен — дори Плуто започна да изпитва на гърба си резултатите от лошия ми нрав.
Една вечер, прибирайки се силно опиянен вкъщи от едно от градските си свърталища, аз си въобразих, че котката избягва присъствието ми. Сграбчих я и тя, изплашена от грубостта ми, нарани леко ръката ми със зъби. Бях моментално обзет от демоничен бяс. Излязох вън от себе си. Сякаш истинската ми душа излетя от тялото и нещо, по-властно от дяволски бяс, подхранвано от джина, разтърси всяка фибра на съществото ми. Докопах сгъваемия нож в джоба на сакото си, отворих го, сграбчих нещастното животно за врата и съвсем умишлено извадих едното му око! Пламвам, горя, треперя, докато описвам тази пъклена жестокост.
Когато с утрото се възвърна и разумът ми — бях се освободил благодарение на съня от бесовете на блудството — изпитах чувство, което бе наполовина ужас, наполовина угризения, причинени от престъплението, но като цяло то не бе силно и бе доста неопределено, защото душата ми не страдаше. Хвърлих се отново в пиянство и скоро виното удави всички спомени за злодеянието ми.
Междувременно Плуто постепенно се възстановяваше. Вярно, че с изваденото си око представляваше ужасна гледка, но то явно бе престанало да му причинява болка. Разхождаше се из къщата както обикновено, но — което можеше да се очаква — бягаше в див ужас при всяко мое приближаване. Бях запазил достатъчно от предишното си Аз, за да се натъжа от явната неприязън на едно същество, което ме беше обичало толкова много. Скоро обаче това чувство отстъпи пред раздразнението. То пък бе последвано, сякаш целейки окончателната ми и безвъзвратна гибел, от духа на извратеността. Философията не се съобразява с този дух. И въпреки това аз съм убеден, така както съм сигурен в съществуването на душата ми, че извратеността е един от най-изконните пориви на човешкото сърце — една от първичните, неделими способности или чувства, направляващи характера на Човека. Нима има някой, който да не се е улавял стотици пъти в извършването на зло или безсмислено дело само защото знае, че не бива да го върши? Нима не притежаваме вечната склонност, напук на повелята на разума, да престъпваме онова, което е закон, само защото знаем, че е такъв? Заявявам, че този дух на извратеност доведе до окончателната ми гибел. Неведомият копнеж на душата да се самонаскърби — да насили собствената си природа, да извърши зло заради самото зло — беше този, който ме подтикваше да продължавам, докато доведа докрай неправдата, която бях причинил на безобидното животно.
Една сутрин най-хладнокръвно надянах примка около шията му и го обесих на клона на едно дърво, обесих го със сълзи на очи и с най-жестоки угризения в сърцето, обесих го, защото знаех, че с това извършвам грях, смъртен грях, който излага на такава опасност душата ми, че — ако това изобщо е възможно — я поставя извън досега на безграничната милост на Най-милостивия и Най-ужасен Бог.
През нощта, последвала деня на това изключително жестоко деяние, бях събуден от тревога за пожар. Пердетата на стаята ми бяха в пламъци. Цялата къща гореше. Жена ми, един слуга и аз се спасихме с огромни усилия от огъня. Унищожението беше пълно. Всичките ми земни притежания бяха погълнати и аз се отдадох на отчаянието.
Не желая да се изкушавам от слабостта да установявам връзки между причини и следствия, между бедствието и зверството. Но тъй като разказвам низ от факти, не искам да пропусна и най-малката подробност, която би направила такава връзка възможна. На другата сутрин след пожара аз отидох при развалините. Всички стени, с изключение на една-единствена, се бяха срутили. Изключението се оказа вътрешната, немного дебела, издигаща се някъде по средата на къщата стена, на която е била облегната таблата на кревата ми. Мазилката тук беше устояла на огъня — нещо, което отдадох на това, че бе сравнително прясна. Около стената се бе струпала гъста тълпа и много от хората се взираха в определена част от нея, сякаш я изучаваха много внимателно и подробно. Думите „странно!“, „чудно!“ и много такива подобни възбудиха любопитството ми. Приближих се и върху бялата повърхност видях, сякаш изваяно в барелеф, изображението на гигантска черна котка. Отпечатъкът учудваше с прецизността си. Около шията на животното имаше примка.
Когато съгледах това видение — защото едва ли можех да го считам за нещо друго — бях обзет от безкрайно удивление и ужас. Но постепенно разсъдъкът ми се притече на помощ. Плуто, спомних си аз, бе обесен в една градина, непосредствено до къщата. По време на тревогата тълпата е нахлула в градината, някой е свалил котката от дървото и я е хвърлил през отворения прозорец право в спалнята ми. Направил го е вероятно с цел да ме събуди. Срутването на съседни стени е притиснало жертвата на моята жестокост върху прясно измазаната стена и тя се е сляла с мазилката — портретът, който виждах, бе дело на пламъците и амоняка от трупа.
Това обяснение задоволи разсъдъка ми и донякъде съвестта ми, но въпреки това гореописаният потресаващ факт порази дълбоко въображението ми. Месеци наред не можех да се отърся от видението на котката и през този период в душата ми се върна някакво получувство, което много приличаше на угризение, но не беше. Стигнах дотам да съжалявам за загубата на животинката и да се оглеждам по долните свърталища, които вече по навик посещавах, за друго домашно животно от същата порода и с подобен вид, което да го замести.
Една вечер, както си седях полузамаян в някаква бърлога, по-страшна от собственото ми падение, вниманието ми бе внезапно привлечено от черен предмет, проснат върху една от огромните бъчви с джин или ром, с които най-вече бе обзаведено жилището. Бях гледал втренчено и в продължение на няколко минути същата тази бъчва, поради което се учудих от факта, че не съм забелязал по-рано предмета върху нея. Приближих се и го докоснах с ръка. Беше черна котка — много голяма, почти толкова, колкото Плуто. Приличаше много на него, с изключение на едно: Плуто нямаше нито един бял косъм в козината си, докато тази котка имаше голямо, макар и не ясно очертано, бяло петно, което покриваше почти целите й гърди. Когато я докоснах, тя веднага се надигна, замърка високо и се отърка в ръката ми, възхитена сякаш от моето внимание към нея. Това тъкмо бе съществото, което търсех. Предложих без колебание на домакина да я купя, но той нямаше никакви претенции към нея — не знаеше откъде е дошла и я виждаше за първи път. Продължих да я галя и когато си тръгвах, животното прояви желание да ме последва. Разреших му да го стори, като от време на време по пътя за вкъщи се навеждах и го потупвах по гърба. Когато стигнахме, то се почувства веднага у дома и стана бързо любимец на жена ми.
Що се отнася до мен, постепенно започнах да изпитвам към него засилваща се неприязън. Стана всъщност точно обратното на това, което очаквах. Не зная как, нито защо, но явната му привързаност към мен ме отвращаваше и дразнеше. Постепенно и бавно тези чувства на отвращение и раздразнение прераснаха в разяждаща омраза. Странях от животното и някакво чувство на срам, заедно със спомена за жестоката ми постъпка ми пречеха да го малтретирам физически. Седмици наред не смеех нито да го ударя, нито да му причиня по някакъв друг начин болка, но полека-лека, много бавно, започнах да изпитвам към него неописуема ненавист и да избягвам отвратителното му присъствие, сякаш бягах от чума.
Онова, което несъмнено подсилваше омразата ми, бе откритието, направено още на сутринта, след като го доведох вкъщи, а именно че подобно на Плуто, на него също му липсваше едното око. Точно това обстоятелство бе причина жена ми да го обича по-силно, защото тя, както вече споменах, притежаваше в голяма степен онова добродушие, което бе по-рано отличителната черта на характера ми и извор на най-прости и невинни удоволствия.
С нарастването на погнусата ми слабостта на котката към мен като че ли ставаше все по-голяма. Следваше ме по петите, и то така упорито, че едва ли читателят би могъл да си го представи. Щом сядах, и тя се шмугваше под стола или ми скачаше в скута, като ме обсипваше с отвратителни милувки. Тръгнех ли нанякъде, непременно се завираше в краката ми, като едва не ме препъваше, или пък забиваше дългите си остри нокти в дрехата ми и се покатерваше по нея, докато стигнеше гърдите ми. В такива моменти копнеех да я убия с един удар, но не го правех отчасти поради спомена за предишното си престъпление и най-вече — нека си го призная веднага — поради абсолютния страх, с който това животно ме изпълваше.
Това беше повече от страх пред физическото насилие, но на мен ми е трудно да го определя по друг начин. Почти се срамувам да си призная — да, дори и от тази килия за тежки престъпления, аз се срамувам да си призная, че потресът и ужасът, които животното ми вдъхваше, бяха подсилвани от една от най-безумните фикции на човешкото съзнание. Не един път жена ми вече ми бе обръщала внимание върху естеството на бялото петно, за което стана дума и което беше единствената видима разлика между странното животно и убитото от мен. Читателят сигурно си спомня, че това петно, макар и голямо, бе първоначално с неясни очертания, но много бавно и малко по малко — толкова незабелязано, че дълго време разсъдъкът ми се бореше да го отхвърли като плод на въображението — петното започна да придобива съвсем ясни очертания. Боя се да го изрека, но само поради тази причина, или най-вече заради това, аз мразех и се страхувах от животното и щях да се отърва от това чудовище. Ако имах смелост. Та, петното се беше превърнало — о, ужас, на път съм да назова нещо отвратително, нещо зловещо — бе се превърнало в рисунката на бесило! — о, окаяна и злокобна машина на ужаса и на престъплението, на последния гърч и на смъртта!
Нещастието ми надхвърляше всякакви човешки понятия за нещастие. Една първобитна гадина, чийто събрат бях унищожил, една първобитна гадина да причини на мен — на мен, човека, създаден по Величайше Божие подобие — такава непоносима скръб! И — о, мъка — нито денем, нито нощем не можех да намеря благодатта на покоя! Денем животното не ме оставяше нито миг сам, а нощем се будех час по час от неописуемо страшни сънища, в които съществото дишаше горещо в лицето ми, а голямата му тежест — истински кошмар, от който не можех да се отърва — бе легнала завинаги върху сърцето ми.
Под натиска на тези мъчения нищожният остатък от доброто в мен изчезна. Всичко най-съкровено в мен се предаде на злите помисли — на най-черните и най-злонамерени мисли. Обичайното ми дотогава лошо настроение прерасна в омраза към всичко наоколо и към цялото човечество, а най-честият и смирен потърпевш на внезапните, чести и неуправляеми изблици на ярост, на които вече сляпо се поддавах, беше, за съжаление, безропотната ми жена.
Веднъж тя ме придружи до мазето на старата сграда, където бедността ни бе принудила да живеем, за да свърша нещо, свързано с домакинството. Котката тръгна след мен по стръмните стълби и ме препъна така, че щях да се строполя надолу с главата, което ме докара до лудост. Вдигнах една секира и забравил в гнева си детинския страх, който дотогава бе спирал ръката ми, аз се засилих да я стоваря върху животното. Естествено, ударът щеше да се окаже фатален за него, ако нещо не му бе попречило. Той бе предотвратен от ръцете на жена ми. Разярен до крайност от намесата й, обхванат от някаква демонична фурия, аз изтръгнах ръката си от нейните и забих секирата в мозъка й. Без звук и вопъл тя се свлече мъртва на земята.
След като извърших това отвратително престъпление, аз се заех, напълно умишлено, със задачата да скрия тялото. Знаех, че не мога да го изнеса от къщата нито през деня, нито през нощта, без да рискувам да ме забележат съседите. Най-различни планове обсебиха съзнанието ми. Мина ми през ума да нарежа тялото на малки парченца и да ги изгоря. После реших да изкопая гроб в мазето. След малко ми хрумна да го хвърля в кладенеца на двора, после пък да го сложа в кутия като стока, да го пакетирам по обичайния начин и да извикам носач, за да го изнесе от къщата. Най-сетне се сетих за нещо, което счетох за най-подходящо. Реших да я вградя в мазето, както монасите през Средновековието са вграждали жертвите си.
Мазето бе твърде удобно за тази цел. Беше с много чупки, а и наскоро го бяха измазали и поради влажния въздух мазилката не се бе втвърдила. Освен това една от стените имаше издатина — вероятно лъжлив комин или камина — измазана, за да не загрозява вътрешността на избата. Не се съмнявах, че точно там много лесно ще разградя тухлите, ще вмъкна тялото и ще вдигна отново предишната стена, и то така, че никое човешко око да не може да се усъмни.
Моите пресмятания не ме измамиха. Свалих тухлите с помощта на железен лост и след като облегнах тялото на стената отвътре и го придържах през цялото време изправено, иззидах без особени затруднения отново стената отпред, както си беше първоначално. Намерих вар и пясък, приготвих мазилка, която да не се различава от тази наоколо, и много внимателно замазах тухлите. Когато свърших, изпитах удовлетворение, защото всичко беше както трябва. По нищо не се познаваше, че стената е била разграждана. Почистих мръсотията по земята много щателно. Огледах се тържествуващо и си казах: „Ето че поне тук усилията ми не бяха напразно“.
Следващата ми стъпка бе да се огледам за животното, което бе станало причина за толкова нещастия, защото най-сетне бях твърдо решен да го убия. Нямаше ни най-малко съмнение каква щеше да бъде съдбата му, ако ми бе попаднало в този момент, но явно лукавата твар се бе уплашила от силата на гнева ми и сега предпочиташе да не ми се мярка пред очите. Не ми е възможно да опиша, нито пък човек може да си представи дълбокото и блажено чувство на облекчение, което изпълни сърцето ми благодарение на отсъствието на омразното животно. То не се появи и през нощта, така че поне една нощ, първата, откакто се бе настанило в къщата, аз можах да спя здраво и спокойно, да, спах дори с тежестта на убийството върху гърдите си.
Отминаха вторият и третият ден, а мъчителят ми все не се появяваше. Най-сетне дишах като свободен човек. Чудовището явно бе напуснало завинаги къщата! Няма да го виждам повече! Бях на върха на щастието! Вината от тъмното ми дело почти не ме безпокоеше. Беше направено известно разследване, но аз отговарях с готовност на всички въпроси. Дори се предприе издирване, но естествено, нямаше какво да се открие. Бях убеден в бъдещото си благоденствие.
На четвъртия ден от убийството в къщата най-ненадейно пристигнаха група полицаи и започнаха отново да проучват мястото. Тъй като бях убеден в непроницаемостта на скривалището ми, не изпитах никаква тревога. Служителите на реда ме помолиха да ги придружа в проверката им. Нито една ниша и нито едно ъгълче не убягнаха от погледите им. Накрая, за трети или четвърти път, те слязоха в мазето. Едно мускулче дори не ми трепна. Сърцето ми биеше спокойно, както бие в съня на невинния. Избродихме от край до край мазето. Бях скръстил ръце на гърдите си и се разхождах напред-назад най-невъзмутимо. Полицаите бяха напълно задоволени и се готвеха да си тръгват. Сърцето ми ликуваше и аз не можах да се сдържа. Горях от желание да кажа нещо, макар и само една дума, за да потвърдя тържеството си и да подсиля убеждението им, че съм невинен.
— Господа — заявих аз, докато полицаите понечваха да тръгнат нагоре по стълбите, — щастлив съм, че успях да разсея подозренията ви. Желая на всички ви добро здраве и малко повече благовъзпитаност. Между другото, господа, това е много добре построена къща — в свирепото си желание да кажа нещо незначително, не съзнавах какво говоря, — бих казал, една изключително добре построена къща. Тези стени — нима си тръгвате, господа? — тези стени са много солидни — и тук, обзет от фукливо безумие, почуках силно с бастуна в ръката си точно върху мястото, зад което бе вграден трупът на жената на моя живот.
Дано Бог ме опази, дано Бог ме спаси от Сатаната! Още не беше отекнал ударът ми, когато получих ответ от някакъв глас в гроба! Беше вик, отначало приглушен и насечен като хълцането на дете, но после, бързо набрал мощ и въздигнал се в един-единствен висок и продължителен писък, съвсем неестествен и нечовешки — някакъв вой — някакъв крясък ридание, едновременно рожба на ужаса и на тържеството, вик, какъвто може да дойде само от ада, нададен в хор от гърлата на прокълнатите на вечни мъки и от демоните, които ликуват в проклятието.
Безумие е да описвам собствените си мисли. Залитайки, аз едва се довлякох до отсрещната стена. За миг групата на стълбите остана неподвижна, сякаш вкаменена от изключителността на ужаса и страха. Но в следващия миг дузина здрави ръце вече работеха по стената. Тя направо се срути. Тялото, вече много разложено, цялото в съсиреци от кръв, стоеше изправено пред очите на зрителите. Върху главата, със зейнала кървава муцуна и едно-единствено огнено око, седеше отвратителният звяр, чието лукавство ме бе прелъстило в убийство и чийто издайнически глас ме предаде в ръцете на палача. Бях зазидал чудовището в гроба.
Още от детската градина всички сме чували популярната приказка за бялата котка. Но историята, която ще ви разкажа сега, е много по-различна и моята бяла котка не е симпатична и гальовна, а зловеща. Всеки пътник от Лимърик за Дъблин, след като подмине Килалой, постепенно навлиза в гъсталака на ниските хълмове отдясно. Встрани долината рязко преминава в урва, а разпръснатата храстовидна растителност има особено див и някак меланхоличен облик.
Едно от малкото човешки убежища в тази торфена пустош е вкопаната в земята къщурка на един „силен селянин“, както тук най-често определят дребните фермери. Тя е на половината разстояние между пътя и криволичещия поток край дърветата и от много десетилетия се стопанисва от фамилията Донован.
Докато изучавах различни старинни ръкописи, ми препоръчаха като най-добър специалист по тънкостите на ирландския език някой си господин Дан Донован, начетен възпитаник на Тринити Колидж в Дъблин, който днес се издържал с преподаване на точно това, което ми било нужно в моята работа. Той дотолкова бе поласкан от моя интерес, че с готовност изложи пред мен всичките си дълго стаявани размишления и натрупани знания, които поддържаха националната му гордост. Именно той ми разказа следната история, която аз ще се постарая да предам максимално точно и дословно. Само преди това ще отбележа, че лично посетих старата ферма и нейната огромна овощна градина с ябълкови дръвчета, за които става дума, и затова знам, че пейзажът е толкова загадъчен и мистичен — с порутената стара кула в далечината и с обвитите в лека мъгла хълмове, че неименуемо навява страх и самота, блазнейки човешката фантазия. Представям си това място в някоя мъглива зимна сутрин, когато всичко е покрито със сняг, или сред есенните залези, пропити от тъга, или дори посред нощ, когато всичко е обляно от лунна светлина. В такъв миг е напълно възможно човешкото въображение, особено на начетен мъж като Дан Донован, да се развилнее и да съчини прекрасни легенди. Ала, от друга страна, Дан е толкова добросъвестен и честен, че и за миг не бих се усъмнил в събитията, за които той ми разказа:
Като дете — така започваше историята му — живеех в Дръмгъниъл и обичах да чета и препрочитам „История на Римската империя“ от Голдсмит на любимото си място — плоския камък под вековния глог. Усамотявах се в малката долина, образувана между близкия почти пресъхнал поток, който се вливаше в езерото, и подножието на старата овощна градина.
Един ден, след като се уморих от четене, се огледах разсеяно, все още впечатлен от описаните героични битки. Видях една жена да се провира измежду овошките. Беше облечена с дълга светлосива рокля, толкова дълга, че се влачеше след нея по тревата, докато се отправи към брега на езерото. Видът й беше необичаен за тези места, затова не можех да откъсна поглед от нея. Вървеше бавно, сякаш се разхожда, и не право напред, а често сменяше посоката. Не ме виждаше — взираше се в далечината, сякаш за да намери ориентир. Щом наближи, забелязах, че е боса и тъкмо си мислех, че ще продължи към мен и ще ме заговори, когато тя смени посоката и тръгна към езерото. Мина на един хвърлей разстояние и ясно видях как на самия бряг на езерото, вместо да забави и спре, продължи все така уверено, нагази във водата — по-точно мина по повърхността на водата, без да се намокри. Бях готов да припадна от шока — все пак бях само на тринайсет години тогава, ала и до ден-днешен помня всеки детайл, сякаш беше вчера. Жената премина от другата страна на езерото и напълно изчезна от погледа ми.
Едвам намерих сили да се прибера у дома и бях все още толкова уплашен, че се разболях и прекарах следващите три седмици на легло. Не можех да остана сам и за секунда, толкова силно ми беше повлияла тази гледка. Никога повече не стъпих на това място и дори сега, след толкова време, не бих искал да се върна там. Ала това бе само началото.
Година след случая с жената една вечер чакахме баща ми да се върне от пазара в Килалой. С майка ми останахме будни да го посрещнем, докато братята, сестрите ми и прислугата спяха. Двамата си говорехме до камината, докато наглеждахме гозбата, която къкреше на огъня. Знаехме, че татко ще се прибере преди работниците, които караха каруцата с нещата от пазара. Чу се чукане и разпознахме гласа му, затова мама стана да му отвори. Не мислете, че е бил пиян, както повечето мъже, които се връщат от панаирите подпийнали и развеселени. Татко никога не пиеше, което е крайно необичайно по тези места. Този път обаче беше целият пребледнял и натъжен. Влезе, остави седлото и юздите до стената и целуна мама.
— Бог да те благослови, мила моя — рече й той и обви ръка около кръста й. После, когато усети, че го дърпам за ръкава, недоволен, задето не получавам никакво внимание, той се обърна към мен и ме вдигна, за да ме целуне. А на мама каза: — Заключи, скъпа! — Сетне седна на стола до камината, протегна краката си към огъня, за да ги стопли, и подпря глава на дланите си.
— Какво става, Мик, кажи ми как мина? — притеснено рече мама, след като дръпна резето. — Продадохте ли добитъка, всичко наред ли беше и имаше ли проблеми със собственика на земята? Какво те тревожи, слънце мое?
— Нищо, Моли, всичко си е както обикновено. Кравите се продадоха, слава богу, и всичко мина благополучно и без пререкания.
— Щом е така, Мик, ела, хапни от гозбата и ни разкажи какво интересно се случи на панаира.
— Ядох по пътя, Моли, и сега не съм гладен.
— Яде по пътя ли? — Майка ми се развика възмутено. — Как така яде по пътя, като знаеш, че жена ти стои будна и те чака, за да имаш топло ядене?
— Не разбираш, Моли. По пътя се случи нещо, заради което изгубих всякакъв апетит. Няма да увъртам, защото може да нямам още много време. Видях бялата котка, Моли, разбираш ли!
— Боже опази! — възкликна майка ми и в миг пребледня. После, в опит да се окопити, се засмя. — Шегуваш се, нали? Вероятно си видял бял заек като онзи, който Грейди видя в гората… Или бял плъх като домашния любимец на Тейги, или някое друго бяло животно.
— Не, мила, не беше нито плъх, нито заек. Не ме разубеждавай, знам как да различа плъх и заек от зловеща бяла котка със зелени очи и извит гръбнак, която явно ме причаква край пътя, за да ми изпрати грозното си послание…
През цялото време, докато описваше котката, баща ми говореше с тих и равен тон, с поглед, впит в огъня. Въпреки това по бледото му лице изби студена пот и той на няколко пъти я избърса нервно с ръкав. Накрая само въздъхна тежко, а в погледа му се четеше неизмерна тъга.
Майка ми замълча, загриза нокти, сетне отиде до иконостаса в ъгъла и започна трескаво да се моли. Аз ги гледах тревожно, не разбирах каква е тази ужасна бяла котка, ала долавях огромното напрежение в стаята, затова по страните ми се търкулнаха две сълзи.
По някое време майка ми прегърна татко през раменете, преви се над него и като го обсипваше с целувки, се разрида неудържимо. Той стисна дланите й в своите големи ръце в опит да я успокои, но по едно време се сепна и попита:
— Нищо не влезе след мен в къщата, когато дойдох, нали? — И извърна поглед към мен.
— Не, тате, нищо — отговорих аз. — Само ти и седлото с юздите, които донесе.
— Шмугна ли се някое бяло кълбо, да си видял опашка, козина, чифт зелени очи? — повтори трескаво баща ми.
— Съвсем не, абсолютно нищо, татко.
— Това е добре — въздъхна той и се прекръсти, прошепвайки кратка молитва изпод носа си. Когато свърши, майка ми поиска да узнае къде е видял бялата котка. — Докато прекосявах прохода — каза той и разказа следното: — Първоначално бяхме с още няколко други фермери, после те се отделиха по пътя си, а малко след като бях останал сам, конете взеха да се дърпат и единият затъна встрани от коловоза. Слязох да го напътя обратно във впряга, издърпах юздите, потупах го, за да го успокоя. Като тръгнах да заобикалям колата, измежду тревите се мярна нещо бяло. Изпълзя на пътя и спря втренчено в мен. Видях, че е голяма бяла котка. Тя изви гръб и се шмугна обратно, и в същия миг се приближи отново — този път от отсрещната страна на пътя. Тръгнах към нея, тя побягна, но тозчас се показа през пътя. Накъдето и да се извърнех, тя се появяваше и изчезваше в миг. Дяволско изчадие…
Оставих ги така прегърнати и си легнах, но на другия ден узнах, че появата на тази бяла котка неизменно вещаела смърт на този, пред когото се е явила. Пророчеството никога не грешеше, не сбърка и този път. След седмица баща ми вдигна висока температура, а след месец вече беше мъртъв. Тогава се разрових в семейните архиви и открих, че още преди повече от век възрастните хора в околността панически са се бояли да видят белия звяр. Историята най-вероятно е тръгнала от прачичо ми Конър Донован, който притежавал най-старата и най-хубава ферма в областта и бил доста богат, направо неприлично заможен за онова време. За съжаление, парите не гарантират благородство и финес и Конър бил жесток, свадлив човек, който пиел много и псувал още повече. По това време високо в планините живяло и едно красиво момиче от рода на Колеман, недалеч от Капър Кълен. Сега там такъв род не съществува вече, вероятно заради гладните години. Момичето се казвало Елън и била крайно бедна, ала невероятно красива. Сигурно би могла да си намери добър съпруг, ако не бил лошият й късмет. Прачичо ми Кон Донован, бог да го прости, я виждал често при своите пътувания и се влюбил в нея.
Завъртял й главата, обещал й да се ожени за нея, възползвал се от доверчивостта й, ала когато получил желаното, прачичо ми изгубил интерес и нарушил обещанието си. Искал да се издигне в обществото и затова се оженил за Мари, наследница на заможен род, като така многократно увеличил състоянието си. Горката Елън Колеман починала от мъка по него.
И макар всичко в живота на прачичо ми да вървяло по мед и масло, мъка му оставало, че така и не се сдобил с наследник. Една вечер, когато се връщал от панаира в съседния град, решил да мине напряко през пресъхналата долчинка. Когато приближил фермата и тръгнал да излиза от пътеката, за да пресече от другата страна, конят му взел да се дърпа и да пръхти. Конър забелязал някакъв бял воал ниско над пътеката, проследил го с очи и забелязал бял силует на жена, която сякаш не стъпвала по земята. Чичо ми се опитал да обърне коня, да го пришпори в друга посока, но животното се запънало и не искало да направи нито крачка повече. Конър опитал всичко — да го успокои, извадил камшика дори, но конят само треперел от страх. Изведнъж се впуснал бясно напред към дърветата, накъдето била изчезнала жената с бялата рокля. Хвърлил ездача от гърба си и изчезнал в див галоп. Чичо Конър се изправил, но пред себе си видял лицето на мъртвата Елън Колеман, която яростно го блъснала в гърдите и той отново се стоварил на земята. След това призракът на покойната се извърнал и се отдалечил, следван не от воал, както му се било сторило в началото, а от бяла котка. Миг по-късно зловещото видение изчезнало от очите му.
Прачичо ми се прибрал ни жив, ни умрял във фермата, където разказал всичко подробно на жена си. Мери отначало не му повярвала, но когато забелязала пребледнялото му лице и трескавия му поглед, осъзнала, че се е случило нещо зловещо. Завела го в спалнята и му помогнала да се съблече, докато той все още треперел и отчаяно молел да повикат свещеник. Когато си свалил ризата, жена му съзряла ясните очертания на длан и пет пръста, отпечатани точно над сърцето на прачичо ми, сякаш бил ударен от светкавица. Разказват, че тези белези така и не зараснали и три месеца по-късно той бил погребан с тях.
Както всички заможни хора по това време, прачичо ми получил пищно бдение, на което се изредило цялото село. Късно вечерта, докато тялото му лежало готово за церемонията, едната от жените, които го били къпали и обличали, се върнала в стаята, за да си прибере забравения шал. Приближила тихо, за да не смущава покойния, ала изведнъж изпищяла ужасено и избягала с крясъци. Когато се успокоила достатъчно, разказала на насъбралото се множество какво е видяла:
— Да пукна, ако лъжа, но мъртвецът се изправи и се втренчи във вратата с невиждащи, стъклени очи…
— Жено, пияна ли си? — попитало я едно от фермерските деца, с присъщото простодушие на селячетата.
— Боже, Моли, не говори глупости — възмутила се една от приятелките й. — Защо си влязла в тъмната стая без свещ, глупачке? Сега ти се привиждат призраци.
— Със или без свещ, знам какво видях — настояла Моли. — Мога да се закълна и че видях ръката му да се протяга между чаршафите — сякаш да ме сграбчи. Беше три пъти по-дълга от нормалното!
— Абсурд! — възкликнал някой невярващо.
— За бога, дайте ми една свещ и да приключим въпроса — отсекла старата Сал Дулан, която била висока и слаба и се молела досущ като свещеник.
— Да, да, дайте й свещта! — съгласили се всички.
Запътили се към стаичката на бдението, пребледнели и изплашени. Всички мълвели молитви. Вратата била отворена наполовина точно както ужасената Моли я била оставила. Госпожа Дулан вдигнала свещта високо над главата си и смело пристъпила в стаята. Но не успяла да направи и една крачка, защото тутакси се вкаменила от ужас. Ръката на прачичо ми си била на мястото, но в стаята имало нещо още по-невероятно. Точно върху гърдите на покойника се била настанила едра бяла котка с огромни зелени очи.
— Бог да ни пази, госпожо Дулан — закръстили се останалите, — да се махаме оттук, това е самият Сатана.
Госпожа Дулан обаче бързо се окопитила и попитала сърдито:
— Що за безумие е това? Чия е тази котка и защо сте я пуснали при мъртвеца? Махнете я веднага! Защо стоите като истукани?
Никой не помръднал и всеки отрекъл котката да е негова. Спогледали се и всеки разпознал в погледа на другия собствените си мисли — в тази котка имало нещо неестествено.
Изведнъж бялата котка се раздвижила и бавно преминала през тялото на умрелия. Гледала ги свирепо и ръмжала заплашително, сякаш приканвайки ги да се махнат от територията й. До един всички се изпарили от стаята, затръшвайки вратата след себе си, и никой не посмял да влезе отново. Чак на сутринта един смелчага, следван от попа, вдигнал молитвено кръста, се осмелил да отвори вратата. В същия миг бялата котка скочила от мъртвеца и изчезнала без следа. След дълги молитви, много тамян и светена вода гостите надникнали под леглото, но от котката нямало и следа. Решили, че някак си се е промъкнала измежду краката им и е излязла през вратата, затова внимателно окадили стаята и заключили, докато дойде време за погребението.
Всички, които присъствали на церемонията, дълго след като Конър Донован бил положен в земята, продължавали да говорят за бялата котка. Госпожа Дулан се кълняла, че чувала как бялата котка я следва по петите където и да отиде. Синът на свещеника пък твърдял, че я видял в клоните на бряста, майсторът на ковчега разправял, че била изскочила от сандъците му с инструменти. И така, дълги години бялата котка продължавала да тероризира селото. Не знам на света да съществува подобен случай, в който зъл дух да преследва нечие семейство така жестоко, както тази бяла котка преследва рода Донован. Защото нещата не свършват само до прачичо ми Кон. Всеки, свързан с нашето семейство, вижда бялата котка, когато вече е белязан да умре. Вечерта преди чичо ми Тейг да бъде убит от отката на собствената си пушка, усетил козината на бялата котка да се отърква в нозете му. Котката мятала раздразнено опашка, докато го обикаляла, и не сваляла неестествено зелените си очи от него. Чичо ми бавно заотстъпвал и накрая направо побягнал, но това не го спасило от нещастието. Дядо ми също видял поличбата на пътя пред дома си. За баща ми — вече ви разказах. Бедната ми леля Пег, която се омъжи за един от рода О’Браян, също не се спаси от прокобата — когато се върнала за една седмица за погребението на свой братовчед, зърнала бялата котка насред торфищата. Леля Пег почина месец по-късно. Малкият ми брат Джим също видя бялата котка — точно три седмици преди да умре. Всеки член на семейството, комуто предстои да срещне Създателя, със сигурност ще види бялата котка.
Но в това има и нещо успокояващо, нали?
Наскоро наех просторна стая в огромна стара сграда в горната част на Бродуей. Последните етажи на сградата явно не бяха обитавани с години. Мястото трябва отдавна да е било предоставено на праха и паяжините, на самотата и тишината. Когато онази първа нощ се изкачвах към покоите си, се чувствах тъй, сякаш пристъпвах в гробница и нарушавах покоя на мъртъвците. В този миг за първи път в живота си бях обзет от суеверен страх. Когато завих по тъмното стълбище, невидима паяжина премрежи с лепкавата си плетеница лицето ми и аз потреперих, сякаш бях видял призрак.
Стигнах до стаята си и с радост заключих вратата след мен, за да оставя навън плесента и тъмнината. В камината пращеше весел огън, седнах пред нея и се отпуснах. Седях така два часа, мислех за отдавна отминалите дни, спомнях си стари случки, извиквах полузабравени лица от мъглата на миналото. Вслушвах се в гласове, които отдавна бяха замлъкнали завинаги, и в познатите някога песни, които вече никой не пееше. Бленуванията ми постепенно избледняха до все по-тъжно и тъжно самосъжаление.
Навън брулещият вятър постепенно утихна до смирено свистене, а яростното барабанене на дъжда по прозорците премина в приспивно ромолене. Неусетно шумовете от улицата изчезнаха един по един, а последните забързани стъпки на окъснелите пешеходци заглъхнаха съвсем и оставиха след себе си само тежка и тягостна тишина.
Огънят в камината бе позагаснал и ме обзе усещането за самота. Станах и се съблякох; движех се на пръсти през стаята и вършех всичко тъй внимателно и нащрек, сякаш бях крадец насред спящи, чието събуждане би било фатално. Легнах и се завих, лежах и слушах дъжда, вятъра и лекото скърцане на капаци в далечината, докато постепенно се унесох в сън. Спал съм дълбоко, но колко дълго — не знам. Изведнъж осъзнах, че съм буден и изпълнен с напрегнато очакване. Лежах неподвижно. Долавях биенето на сърцето си. Разбрах причината — завивките ми в долната част на леглото бавничко се изхлузваха, сякаш някой ги дърпаше!
Окаменях от ужас, не смеех да помръдна, нито да извикам. Одеялото продължаваше да се смъква и вече бе открило гърдите ми. Сграбчих го неистово и с дърпане се завих през глава. Притихнах и зачаках. Известно време всичко бе спокойно, после изхлузването се възобнови. Изтръпнах от ужас — лежах като вкаменен, а завивката бавничко се плъзгаше надолу. Отви главата ми, после раменете… Събрах последните си сили и издърпах обратно немирното одеяло, стиснах го здраво и зачаках. Само след миг усетих леко подръпване и стиснах още по-здраво, но силата на неведомия ми враг беше трудно преодолима. Платът се изплъзваше от пръстите ми и почти се свлече в нозете ми. Изстенах и се метнах да си ги прибера обратно, но откъм долния край на кревата ми се чу същото изпъшкване като моето!
Капки пот избиха по челото ми. Бях ни жив, ни умрял. Стоях неподвижно и напрегнато се ослушвах. Тежки стъпки проехтяха в стаята — не бяха човешки, а на грамаден див звяр. Но стъпките се отдалечаваха и това ме успокои. Доближиха се до вратата и заглъхнаха в коридора на сградата — осъзнах, че не се чу прищракването на ключалката и махането на резето, а помня, че бях заключил добре. В настъпилата тишина все още стоях неподвижен, но поне бях успял да успокоя дишането и сърцебиенето си. Казах си: „Това е сън, само сън, просто един ужасен кошмар“.
Лежах, премислях случилото се и накрая напълно се убедих, че е било само сън. Разсмях се и отново бях щастлив. Станах, запалих газеничето и огледах с него резето и ключа — бяха си точно така, както ги бях оставил. Разсмях се на глупостта си и посегнах да запаля лулата си. Загледах се в догарящата камина и в този миг цялата ми кръв замръзна във вените ми. Лулата се изплъзна от неподвижните ми пръсти и тупна на пода. Имах сили за едно-единствено вдишване: „Ааах!“.
В пепелта край камината, точно до отпечатъците от босите ми нозе, се виждаше още една стъпка — толкова огромна, че в сравнение с нея моите приличаха на детски ходила! Значи наистина съм имал посетител! Значи реален човек е дърпал завивките ми! Духнах газеничето и се върнах в леглото, парализиран от страх. Лежах дълго, взирах се в тъмнината и се ослушвах. Отгоре чух тътрене на тежко тяло по пода, последвано от изхвърлянето на тялото през прозорец и глух тътен при сблъсъка му с твърдата земя долу. Отнякъде се долови затръшването на врата, чу се и прозвънтяването на затворен прозорец. Усещах, че някой се промъкваше в коридора — разбрах по проскърцването на гредите, после отчетливо различих качване и слизане по стълбището в дъното на сградата. По едно време стъпките приближиха до вратата на стаята ми, спряха за момент, сякаш се колебаеха дали да влязат, но сетне отминаха. После ми се стори, че някъде откъм страничните коридори долита дрънчене на вериги — бавно и провлачено, сякаш някой уморено тътри прангите си. Дочувах и откъслечен, неразбираем говор, после приглушени викове, странно шумолене, даже плясък на невидими криле. Слушах като замаян, докато изведнъж осъзнах, че има някой друг в стаята ми, че досами леглото ми се долавя и чуждо тежко дишане, а след това долетя и тайнствен неясен шепот.
С последни сили си наложих да отворя очи — точно над главата на тавана видях три фосфоресциращи кълбета, увиснали в нищото и трептящи с променлива светлина. Те премигнаха и изчезнаха, след това двете от тях се появиха тъкмо пред носа ми, а третата кацна на възглавницата. После се разтресоха — сякаш от смях — и се изпариха яко дим. Дочух шуртене на вода, замириса на прясна кръв. Не смеех да светна от страх какво точно ще видя. В тъмното отсреща зърнах бледи лица, озарени от неясна вътрешна светлина, във въздуха се рееха смъртнобели длани, прелитаха и изчезваха.
Сетне внезапно цялата вакханалия изведнъж замлъкна — шепотът, гласовете и звуците стихнаха като отрязани с нож. Настъпи злокобна тишина. Чаках и се ослушвах. Страхът изпиваше силите ми. Бавно се размърдах в леглото да се изправя и изведнъж напипах нечия студена ръка! Цялото ми мъжество се изпари и се сринах обратно, неспособен да помръдна. До мен прошумоляха дълги одежди, изпърполиха към вратата и след това всичко утихна.
Колко стоях така изнемощял — не знам, но когато отново изпълзях от леглото и запалих газеничето с трепереща ръка, сякаш бях остарял със сто години. Чувствах се отмалял и грохнал. Седнах и внимателно започнах да разглеждам големия отпечатък в пепелта. В този миг очертанията му се размиха. Вдигнах очи, защото светлината на газеничето бавно затрептя и в същия миг отново проехтяха тежките стъпки по коридора. Не смеех да извърна поглед натам, само слушах бавното им приближаване, в синхрон с което изтляваше светлината в моята газена лампа. Когато стъпките стигнаха пред вратата ми, пламъкът на газеничето се бе стопил до болнаво синьо. Вратата не се отвори, но усетих полъх по страните си и съзрях над мен да се надвесва огромна фигура. Гледах госта с ококорени очи. Върху него блещукаше бледо сияние и постепенно неясните му очертания се избистриха до формите на ръце и крака, после на цялото тяло и накрая на грамадно тъжно лице. Пред мен през синкавата мъглява светлина стоеше самият Кардифски гигант!
Тутакси страховете ми се изпариха, защото дори и децата знаят, че той не може да стори никому нищо зло. Веднага се възвърна доброто ми настроение и заедно с него пламъкът на газеничето отново засия. Едва ли друг път самотен домакин е приветствал така щастливо неканения си гост, както аз се зарадвах на Кардифския гигант.
— Ха, това ти ли си? Пък аз така да се изплаша! Толкова се радвам да те видя! Заповядай, седни… тоест недей! Уф! Не, не…
Твърде необмислено го бях поканил да се настани — креслото мигом се строши под тежестта на гиганта, който бързо се изправи и понечи да седне на леглото.
— Спри! Недей! Ще опустошиш… — отново закъснях. Чу се втори трясък и креватът се строполи на трески. Този път истински се възмутих: — Ама на какво прилича това? Що за поведение? Не стига че нахлуваш тук с банда чудовища, които ме плашат до смърт, не стига че ми спретваш истинско представление с всички тези светещи кълбета, дрънчене и привидения, но и най-безцеремонно трошиш всички мебели в стаята ми! Засрами се, невъзпитано е…
— Добре, няма да чупя повече — възпря тирадата ми гигантът. — Съжалявам, какво да правя, като не съм сядал от векове… — и очите му се наляха със сълзи.
— Горкичкият! — възкликнах аз. — Наистина ли от векове? Извинявай, че ти се развиках. Завалията! Седни на пода, само той ще те издържи, пък ще си говорим лице в лице… — Той ме послуша, пое запалената лула, която му дадох, наметна на раменете си едно от червените ми одеяла, нахлупи на главата си ваната ми като шлем и се настани удобно, кръстосвайки крака по турски. Хвърлих нови дърва в огъня и той протегна напред огромните си надупчени като восъчни пити стъпала към благодатната топлина. Попитах го внимателно: — Защо краката ти са така надупчени?
— Така съм по цялото тяло, от измръзване е, една нощ спах под открито небе край фермата на Нюъл… Много си го харесвам онова място, като роден дом ми е, там съм най-спокоен…
Поговорихме си известно време, но той взе да се прозява.
— Уморен ли си? — попитах го.
— Как няма да съм уморен? Аз съм духът на вкаменения мъж, който лежи в музея отсреща през парка — реалният Кардифски гигант. Виждаш ме, но съм само призрак. Не мога да намеря покой, докато не погребат горкото ми тяло. А как да накарам хората да извадят трупа ми от музея и да го положат в земята? Начинът е само един: трябва да ги изплаша до смърт! Опитах се да бродя из музея всяка нощ, даже виках други духове на помощ, но без особен ефект — сещаш се, че никой не ходи в музея през нощта, нали? Затова тръгнах да обикалям околните сгради — трополя и стряскам хората, даже съм си спретнал внушителна компания от нощни изчадия. Нощ след нощ се промъквахме през тези плесенясали зали, дрънчахме с вериги, стенехме, шепнехме, катерехме се и се спускахме по стълбите, и да си призная, вече се изтощих. Надявах се някой да ми обърне внимание. Но вместо това — хората напускат кооперацията и се местят да живеят другаде. Ала ето че се появи ти — светлината в тази стая ми вдъхна надежда за един последен опит и ето че ти се съгласи да ме чуеш… Затова съм ужасно уморен, напълно смазан, заклевам те, дай ми надежда!
Във вълнението си скочих от креслото и възкликнах:
— И през ум не ми е минавало, че такава е работата! Ах, горкият! Напразно си хабил усилията си! Та отсреща в музея е само копие на твоето тяло, гипсова отливка, куха сърцевина. Истинският Кардифски гигант е в Олбъни.
— Да ме вземат мътните! Колко ли съм изтрещял, щом не мога да разпозная собствените си тленни останки! — Лицето на гиганта имаше толкова засрамен поглед, че ми дожаля. Изправи се бавно и попита сериозно: — Кажи ми честно, истината ли ми каза?
— Защо да те лъжа, човече!
Той извади лулата от устата си, остави я върху камината, огледа се нерешително, постоя загледан в нищото, сетне каза:
— Никога преди не съм се чувствал толкова глупаво. Да ме преметнат по толкова лесен начин! Подлият гипсов фалшификат да надхитри собствения си призрак! О, небеса, дано никой в този или отвъдния свят не научи, че ще ме спукат от подигравки!
След това тръгна към вратата, премина я, без да отваря, и накрая чух гордите му стъпки да заглъхват по стълбите.
Убеден съм, независимо от отсъствието, на каквато и да е дата, че настоящите бележки са направени дълго след смъртта на жена му, която, струва ми се, е едно от действуващите лица в тях. Цялата тази странна история обаче не съдържа нищо, което да говори пряко в подкрепа на това мое предположение, пък и едва ли е от особено значение сега. Открих страниците в едно заключено чекмедже, когато наследих книжата му. Намираха се сред други документи, свързани с твърде краткия земен път на нещастната дама, починала при раждане едва година след сватбата си: писма, записки, разписки, избледнели фотографии и покани. Това е единственият фактически материал, който мога да посоча, и вие вероятно съвсем основателно ще отхвърлите всякаква връзка между написаното и него. Не мога да твърдя, че е разказал истински случки, но затова пък гарантирам за неговата почтеност. Едно е несъмнено — писал е за себе си, а не за други. Тъй като имам право на избор, реших да го предложа за прочит главно поради неговата необичайност. Държа да не забравяте, че е писал за себе си и за никой друг. Променил съм само имената.
Ако в цялата тази работа има някаква история, то аз си спомням съвсем точно момента, в който тя започна. Беше след църква, по пладне, на слънчевия крайбрежен булевард, в една мека и спокойна ноемврийска неделя. Брайтън бе пълен с народ, сезонът бе в разгара си и денят вдъхваше по-скоро респект, отколкото възхищение, поради което бе привлякъл безбройни тълпи от разхождащи се. Дори синьото море спазваше добрия тон — отпуснато в лека дрямка, то нежно похъркваше (ако ТОВА естествено е добрият тон), а природата сякаш четеше проповед. Бях писал писма цяла сутрин и реших да се поогледам наоколо, преди да обядвам. Облегнах се на перилата, които разделяха Кингс Роуд от плажа, и доколкото си спомням, запалих цигара, когато внезапно усетих намерението за шега, проявило се този път под формата на положен върху раменете ми бастун. Идеята беше, както установих, на Теди Бостуик от Райфълз, а целта — начало на разговор. Разговорът бе подет и ние продължихме разходката си заедно — в подобни случаи Теди обикновено те хваща под ръка в знак, че ти е простил липсата на чувство за хумор и, вървейки до тебе, зяпа хората, покланя се на някои, чуди се кои са тези или онези и не се съгласява с мнението ти по отношение на хубостта на девойките. Колкото до Шарлот Мардън обаче, която идеше срещу нас с майка си, мнението ни съвпадна, пък и едва ли би се намерил някой да ни противоречи. Въздухът на Брайтън, се слави от край време с това, че кара грозноватите момичета да изглеждат хубави, а хубавите — още по-хубави: не ми е известно дали и до ден-днешен продължава да има същото въздействие. Мястото се отразяваше изключително добре на тена, а лицето на госпожица Мардън караше хората да се обръщат след нея. НАС накара да спрем и слава богу, че поне познавахме дамите.
Тръгнахме с тях и завихме натам, накъдето отиваха и те. А те отиваха до края на булеварда и след това до другия му край: бяха излезли току-що от църква. Следващата проява на чувството за хумор на Теди бе, че моментално окупира г-ца Мардън, а мен остави да се разхождам с майка й. Това обаче не предизвика недоволството ми — момичето беше пред очите ми и аз можех да говоря за него. Проточихме разходката, г-жа Мардън ме задържа до себе си, като скоро заяви, че е уморена и трябва да си почина. Намерихме място на една пейка на завет и започнахме да одумваме хората, които минаваха край нас. Вече бях забелязал невероятната прилика между майка и дъщеря, прилика, която надминаваше обичайното, тъй като не се съобразяваше с различните им натури. За майките често се говори като за един вид предупреждение, и то в повечето случаи съвсем не окуражително по отношение на това, което очаква в зрялата им възраст техните дъщери. Що се отнася до Шарлот, аз не откривах в майка й нищо обезсърчително, напротив, и на петдесет и пет години тя обещаваше да бъде все така хубава, макар може би твърде бледа и напрегната, каквато бе госпожа Мардън. На двадесет и две Шарлот беше безгрижно розова и възхитително красива. Главата й повтаряше очарователните очертания на майка й, а чертите й се отличаваха със същото изящество. Освен това имаше погледи, движения, излъчване — мигове, които трудно можеш да разграничиш между звуци и впечатления, когато едната ти напомняше или те препращаше към другата.
Двете дами притежаваха малко състояние и весела къщичка в Брайтън, пълна с портрети, подаръци и сувенири — препарирани животни, поставени върху лавиците с книги, или жълтеникави лакирани риби в стъкленици: според г-жа Мардън всички тези предмети й навявали благочестиви спомени и тя била свързана с тях навеки. Лошото здраве на съпруга й го „изпратило“ някога тук, за да прекара последните години от живота си. Беше ми споменала, че това е място, където тя все още се намира под покровителството на добротата му. Добротата му трябва да е била наистина голяма и тя от време на време се държеше така, сякаш опровергаваше някакви неясни намеци срещу нея. Явно имаше нужда от закрила, от някакво влияние, на което да се позовава и което да лелее, и внушаваше чувство за тъга и копнеж за сигурност. Необходими й бяха приятели и ги имаше много. При запознанството ни беше много мила с мен и аз никога не се усъмних, че таи просташкото намерение „да ме спечели“ — подозрение, което се среща неоправдано често у самонадеяните младежи. Никога не ми е минавало през ум, че ме е харесала за дъщеря си, нито пък че подобно на някои, опълчили се срещу природата майки, ме е пожелала за себе си. Те сякаш и двете изпитваха плахата необходимост да ти кажат: „Бъди мил с нас и ни се довери! Не се бой — не очакваме да се ожениш за нас!“.
— Естествено мама е някак особена, но точно това я прави толкова мила! — ми каза веднъж Шарлот поверително в самото начало на запознанството ни.
Тя обожаваше майка си и това бе единствената й проява на суета. Приемаше леко повдигнатите й вежди като неопровержим и очарователен факт.
— Милата ми майчица, изглежда така, сякаш очаква всеки момент лекаря — каза ми тя при друг случай. — Може би вие сте лекарят, мислите ли, че това сте вие?
Оказа се, че аз действително притежавам някакви лечебни сили. Във всеки случай, когато научих, благодарение на една случайно изтървана забележка, че и г-жа Мардън намира нещо „ужасно странно“ у дъщеря си, отношенията между двете дами не можеха да не ме заинтригуват. В основата си те бяха хубави — те бяха и двете изцяло погълнати една от друга.
Потокът от хора по крайбрежния булевард продължаваше да се носи по своето течение и скоро Шарлот и Теди Бостуик минаха покрай нас. Тя се усмихна, кимна и продължи, но когато отново се срещнахме, спря и заговори. Капитан Бостуик отказвал решително да се прибере, било прекалено весело, затова може ли да се поразходи още малко? Майка й промърмори нещо от рода на „както искаш“ и момичето, преди да продължи, ми хвърли през рамо доста безочлива усмивка. Теди ме погледна през монокъла си, но това не ми направи никакво впечатление, тъй като мислите ми бяха заети с г-ца Мардън. Засмях се и подхвърлих на събеседничката си:
— Май е малко кокетка, нали?
— Не говорете така! Не говорете така! — прошепна госпожа Мардън.
— Всички хубави момичета са малко и кокетки — казах аз великодушно.
— Тогава защо биват винаги наказвани?
Сериозността на въпроса й ме смая. Изстреля го съвсем неочаквано. Наложи ми се да помисля за миг, преди да й отговоря:
— Откъде знаете, че биват наказвани?
— Знам, и аз бях лошо момиче.
— И наказаха ли ви?
— Нося наказанието си цял живот — промълви тя и отмести погледа си. — Боже! — изстена най-неочаквано тя, скочи на крака и втренчи очи в дъщеря си, която се бе появила отново с капитан Бостуик. Остана така няколко мига с най-странното изражение, което бях виждал на лицето й, после седна отново и пламна цялата. Шарлот, която бе забелязала всичко, се приближи до нея, хвана ръката й в прилив на нежност и седна от другата й страна. Момичето бе пребледняло — то впери изплашен поглед в майка си. Г-жа Мардън, която се бе стреснала от нещо, убягнало от наблюдението ни, бързо възвърна самообладанието си или, по-точно, продължи да седи мълчаливо, като наблюдаваше безжизнено безличната тълпа и огряното от слънце, задрямало море. Но погледът ми случайно се плъзна към преплетените пръсти на двете жени, за да установи, че по-възрастната дама здраво стискаше ръката на Шарлот. Бостуик беше застанал пред тях и се чудеше какво става, като ме питаше от време на време, доста глупаво, дали АЗ зная, което в края на краищата принуди Шарлот да му каже с известно раздразнение:
— Моля ви, капитан Бостуик, престанете да стоите там. Вървете си, МОЛЯ ВИ, вървете си!
При тези думи аз се надигнах, като изразих надеждата, че г-жа Мардън не е болна. Тя обаче ни помоли да не си тръгваме, дори настоя да останем и да ги придружим до вкъщи, където да обядваме заедно. Мен придърпа обратно на пейката до себе си и за миг стисна силно ръката ми, което можеше да се изтълкува или като неволен израз на страданието й, или като лично предназначен за мен сигнал. Ако бе второто, аз така и не се досетих за смисъла му, вероятно бе съзряла сред тълпата нещо или някого, който заслужаваше внимание. След няколко минути тя ни съобщи, че се чувства отново добре, че понякога получава сърцебиене, но обикновено й минава бързо. Отбеляза също така, че е време да тръгваме, на което ние незабавно реагирахме. С това приключи целият инцидент. Бостуик и аз обядвахме с дружелюбните си приятелки, а на път за дома той ми заяви, че никога не е срещал същества, които да му допадат толкова.
Г-жа Мардън ни бе накарала не само да обещаем, че ще отидем у тях на чай още на другия ден, но че изобщо ще ги посещаваме колкото се може по-често. Въпреки това обаче, когато на следващия лен потропах на вратата на хубавата къщичка в уречения, час, узнах, че дамите са отишли в града.
Бяха помолили прислужника си да ни съобщи, че пътуването им се наложило най-неочаквано, за което искрено съжалявали. Щели да отсъстват няколко дена. Повече и не можах да измъкна от тъпия им слуга. След три дни бях отново там, но те все още не се бяха върнали. Получих вест от г-жа Мардън едва в края на седмицата. „Върнахме се — пишеше тя, — заповядайте у дома и хиляди извинения.“ Спомням си, че именно тогава — в деня, когато ги посетих за първи път, след като бях получил бележката — тя ми каза, че имала ясни предчувствия. Не знам колцина по онова време във Великобритания се намираха в подобно състояние на духа, но мога да твърдя, че малко от тях проявяваха склонност да го споделят. Ето защо това съобщение ми се стори оригинално, и то най-вече поради намека й, че някои от тези странни усещания са свързани с мен. Присъстваха и други хора — летовници от Брайтън, предимно възрастни жени с изплашени очи и неуместни възклицания, тъй че не можах да приказвам повече от няколко минути с Шарлот. На другия ден обаче ги срещнах и двете за вечеря, при което получих удовлетворението да седя до г-ца Мардън. Спомням си тази среща, защото тя бе моментът, в който за първи път си дадох ясна сметка за нейната красота и широк кръгозор. Дотогава сякаш бях хвърлял само бегли погледи върху личността й, все едно че чуваш на пресекулки някаква мелодия — сега тя бе пред мен, обляна от горе до долу в розова светлина, една силна, звучно лееща се песен. Изслушах музиката докрай, тя бе опияняваща и свежа мелодия, която често след това щях да припявам.
След вечерята размених няколко думи с г-жа Мардън, беше късно вечерта, когато разнасяха последния чай. Някакъв прислужник мина край нас с поднос. Запитах я дали желае чай, тя кимна и аз й подадох една чаша. Беше протегнала ръка и вече я поемаше, но точно когато щеше да я обгърне с пръсти, тя се стресна и отстъпи назад, при което крехкият съд заедно с чинийката се пръснаха на земята с обичайното за порцелана прозвънване — тя обаче не помръдна, както би направила всяка жена, за да спаси роклята си. Наведох се да събера парчетата и докато надигах глава, видях, че г-жа Мардън гледа към дъщеря си в другия край на помещението. Тя отвърна на погледа й със засмени устни, но неспокойни очи.
— Мила мамо, какво СТАВА с тебе? — сякаш гласеше безмълвният въпрос в тях.
Г-жа Мардън се изчерви точно както преди една седмица след странната случка на булеварда, поради което бях крайно учуден, като чух да ми казва без ни най-малко колебание в гласа:
— Доста сте несръчен!
Бях започнал да мърморя нещо в защита на сръчността си, когато забелязах настойчивата молба в очите й. В началото тя бе неясна и само увеличи смущението ми, но внезапно аз я разгадах, и то така ясно, сякаш ми бе прошепнала: „Престорете се, че вие сте виновен — престорете се“.
Прислужникът се върна да прибере парчетата и да избърше разляния чай и докато аз се преструвах усилено на виновен, г-жа Мардън, избягвайки вниманието на дъщеря си, рязко се обърна и напусна стаята. Не прояви нито за миг загриженост към роклята си.
Не видях повече нито едната, нито другата до края на вечерта, но на сутринта срещнах на Кингс Роуд по-младата дама със свитък ноти в маншона. Каза ми, че отишла сама съвсем наблизо у една приятелка, с която се упражнявали да пеят дуети, и аз я попитах би ли извървяла остатъка от близкото разстояние вече с мене. Получих разрешение да я изпратя и когато стигнахме пред вратата на дома й, я помолих да вляза.
— Не, не днес. Днес не желая да ни гостувате — каза тя без заобикалки, но не и нелюбезно. Думите й ме накараха да хвърля тъжен поглед към един от прозорците на къщата. Той попадна право върху пребледнялото лице на г-жа Мардън, която ни гледаше от гостната. Остана на прозореца точно толкова, колкото ми бе необходимо, за да се убедя, че ДЕЙСТВИТЕЛНО е тя, а не някакво привидение, както ми се стори в първия миг, след което изчезна, преди да бъде забелязана от дъщеря си. Момичето не бе споменало нищо за нея по време на разходката ни. Тъй като вече ми бяха казали, че съм нежелан, аз ги оставих на спокойствие. Обстоятелствата се стекоха така, че доста време след това все не можехме да се срещнем. Скоро заминах за Лондон, където получих покана незабавно да отида в Трентън, чудесно старо място в Съсекс, собственост на една двойка, с която се бях запознал неотдавна.
Поех за Трентън направо от Лондон и когато пристигнах там, установих, че къщата е пълна с дузина други гости, между които и дамите Мардън. Първото нещо, което г-жа Мардън ми каза, беше: „Ще ми простите ли?“, и когато я запитах какво да й простя, тя ми отвърна: „Това, че разлях чая върху вас“. Казах й, че го е разляла върху себе си, при което тя заяви: „Няма значение, важното е, че беше ужасно невъзпитано от моя страна — надявам се, че някой ден ще разберете и ще ми простите“.
Забележки от тоя род тя подхвърли още през първия ден от престоя ми. Беше ги правила неколкократно и преди, като явно намекваше за предстоящото ми посвещаване в мистиката, и то до степен, която ми позволи да започна да я „занасям“, както казват, подмятайки й, че бих желал това да стане веднага, та да се сложи край на цялата тази тайнственост. Отговори ми, че когато настъпи моментът, аз наистина ще трябва да й сложа край — едва ли ще имам друг избор. А че този момент ще НАСТЪПИ, тя очевидно изобщо не се съмняваше, имала предчувствие, което било и единственото й основание да ми говори по този въпрос. Нима не си спомням, че ми е говорила за предчувствия? Още щом ме видяла, била сигурна, че е неизбежно да науча някои неща. Междувременно не оставало нищо друго, освен да чакаме, да запазим самообладание и да не предварваме събитията. Що се отнасяло до нея, най-съкровеното й желание било да не изпада в паника. Аз също не трябвало да изпадам в паника — човек свиквал с всичко. Отвърнах й, че без да знам за какво говори, вече съм ужасно изплашен — липсата, на какъвто и да е ключ към загадката дава огромна свобода на въображението. Естествено преувеличавах, защото въпреки тайнствеността си г-жа Мардън не бе успяла да ме разтревожи. Нямах представа какво имаше предвид, но изпитвах по-скоро учудване, отколкото тръпки на ужас. Бих могъл да си помисля, че нещо не е в ред с разсъдъка й, но това изобщо не ми хрумна. Създаваше впечатление на безнадеждно нормален човек.
В къщата имаше и други момичета, но Шарлот бе най-очарователната. Това беше всеобщото мнение, което едва ли не попречи на организираното унищожение на дивеча в имението. Бяхме трима-четирима, които предпочетохме нейната компания пред тази на ловците. С други думи, Шарлот бе призната за по-висша и съвършена форма на спорт. Беше мила с всички ни — заради нея излизахме късно и се връщахме рано. Не зная дали флиртуваше, но някои от гостите определено вярваха, че са започнали флирт с нея. Например Теди Бостуик, който бе видимо убеден в това.
Третият от дните на гостуването ми беше неделя, а това означаваше чудесна разходка през полето на път за неделната служба. Беше мрачно и безветрено и камбаната на малката стара църква, сгушена в подножието на хълма, навяваше със своя звън усещане за близост и дом. Вървяхме разпръснати на групички във влажното утро и оголените дървета правеха небето сякаш по-голямо — нещо обикновено за този сезон. Спомням си, че осъществих успешно намерението си да изостана назад с г-ца Мардън и че както вървяхме заедно през тревата, изпитах неудържим подтик да кажа нещо много лично, нещо силно и важно, важно за МЕН, като например че никога не е била толкова хубава или че точно този миг е най-прекрасният в живота ми. Но както често се случва в младостта, подобни думи неведнъж напират на устните ти, без да можеш да ги изречеш и да постигнеш желания ефект. Не ме възпря чувството, че все още не я познавам добре — това изобщо не ме занимаваше в момента, а по-скоро мисълта, че тя не ме познава достатъчно. В църквата, истински музей на стари гробове и месингови паметни плочи, пейките за богомолците бяха вече заети. Бяхме се пръснали и местата, които намерих за г-ца Мардън и за себе си, бяха доста отдалечени от майка й и от повечето ни приятели. На пейката ни имаше няколко достопочтени селяни, които се посгъстиха, за да се настаним ние — седнах първи, за да не сяда г-ца Мардън до тях. До нея имаше още едно място, което остана свободно през първата половина на службата.
Поне аз забелязах тогава, че някакъв човек бе влязъл и седнал до нея. Явно, че когато го видях, той беше вече от известно време там, тъй като бе положил шапката до себе си и скръстил ръце върху бастуна си, с поглед, вперен в олтара. Беше бледен млад човек облечен от глава до пети в черно и с вид на джентълмен. Присъствието му леко ме стресна, защото г-ца Мардън изобщо не бе помръднала, за да му направи място. След няколко минути забелязах, че няма молитвеник и, пресягайки се през нея, сложих моя на плота пред него — маневра, която беше предизвикана и от възможността г-ца Мардън, забелязвайки от какво съм се лишил, да ми отстъпи половината от своя, подвързан в кадифе молитвеник. Тактиката ми обаче бе обречена на провал, защото в момента, когато му подадох книгата, натрапникът, комуто с този жест опрощавах натрапничеството, се надигна от мястото си и без да ми благодари, се измъкна безшумно от пейката, в края на която нямаше вратичка, и като внимаваше да не привлече вниманието, тръгна към изхода. Няколко минути бяха достатъчни, за да изпълни религиозния си дълг. Поведението му беше непристойно — преждевременното му тръгване бе дори по-лошо от късното му идване, но затова пък той направи и двете толкова тихо, че не попречи на никого, както установих, докато го проследявах с поглед. Единственото нещо, което забелязах с учудване, бе, че г-жа Мардън се развълнува толкова силно от присъствието му, че неволно се изправи на крака. Гледаше го втренчено, докато минаваше, но той мина много бързо и тя точно толкова бързо седна отново на мястото си, макар и да успя преди това да улови погледа ми от другия край на църквата. Пет минути по-късно помолих тихичко дъщеря й да ми подаде обратно молитвеника — дотогава чаках да видя дали няма сама да се сети да го направи. Момичето ми върна този помощник на набожността, но това явно бе последната й грижа, защото ми прошепна: „Защо, за бога, сте го оставили там?“. Канех се да й отговоря, но тя коленичи, при което замълчах. Имах намерение да й кажа: „Защото се опитах да проявя елементарна услужливост“.
Когато след благословията в края на службата станахме от местата си, аз отново се изненадах, забелязвайки, че г-жа Мардън, вместо да излезе с приятелите си от църквата, бе тръгнала към нас — явно искаше да каже нещо на дъщеря си. Каза го, но аз моментално забелязах, че не това й бе целта — в действителност искаше да говори с мен. Побутна Шарлот напред и най-неочаквано ми прошепна:
— Видяхте ли го?
— Човекът, който седеше тук? Естествено, че го видях.
— Шшш — промълви тя крайно развълнувана. — Не й КАЗВАЙТЕ. Не й казвайте!
Хвана ме под ръка, за да ме задържи близо до себе си и, стори ми се, по-далеч от дъщеря й. Жестът беше излишен, защото Теди Бостуик бе окупирал вече г-ца Мардън, а още преди да излязат от църквата, от другата й страна беше застанал друг от приятелите ни. Очевидно всички смятаха, че ми е минал редът. Щом излязохме, г-жа Мардън ме пусна, но не преди да подчертае, че се нуждае от подкрепата ми:
— Не казвайте на никого, не казвайте на никого! — повтори тя.
— Не ви разбирам. Какво да не казвам?
— Ами че сте го видели.
— Но всеки го е видял.
— Никой друг не го е видял. Никой друг! — говореше тя така пламенно и решително, че неволно я погледнах — беше втренчила очи право пред себе си. Тя явно усети почудата в погледа ми, защото спря пред потъмнелия дървен вход на църквата — бяхме доста изостанали от другите — и там, поглеждайки ме по много странен начин, каза:
— Вие сте единственият, единственият човек на този свят.
— Ами ВИЕ, госпожо?
— О, и аз, разбира се. Но това е моето проклятие!
След което тръгна бързо напред да настигне другите. Аз продължих сам — имах достатъчно материал за размисъл. Кого бях видял и защо привидението — то изникна отново съвсем ясно пред очите ми — бе невидимо за останалите? Ако г-жа Мардън е някакво изключение, защо това да е проклятие и защо именно на мен се падаше твърде съмнителната привилегия да го споделя? Този въпрос тежеше като само мое бреме върху гърдите ми и по време на обеда бях необичайно мълчалив. След като той приключи, излязох на старата тераса да изпуша една цигара, но не успях да направя и няколко обиколки, когато съзрях посмъртната маска на г-жа Мардън сред перуниките на един от прозорците на долния етаж. Напомни ми на мигновеното си появяване зад стъклото на прозореца в Брайтън, в деня, когато срещнах случайно Шарлот и я изпроводих до дома й. Този път обаче странната ми приятелка не изчезна, а почука на стъклото и ми направи знак да вляза вътре. Озовах се в твърде необикновено помещение, една от многобройните приемни в Трантън, наричаха я Индийската стая и беше обзаведена в така наречения източен стил — бамбукови дивани, лакирани паравани, фенери с дълги ресни и странни идоли по скриновете, изобщо предмети, които не насърчаваха общителността. Стаята се използваше рядко и ние бяхме сами в нея. Щом влязох, тя ме запита:
— Кажете ми, влюбен ли сте в дъщеря ми?
Нужно ми беше да помисля:
— Бъдете така любезна да ми кажете, преди да получите отговор на въпроса си, кое ви кара да мислите така? Не мисля, че съм бил особено настоятелен.
Г-жа Мардън опроверга това с красивите си тревожни очи и не отговори на въпроса ми, но продължи доста притеснено:
— Не й ли казахте нещо на път за църквата?
— Какво ви кара да мислите, че съм го сторил?
— Ами фактът, че го видяхте.
— Кого видях, г-жа Мардън?
— Много добре знаете — отвърна тя сериозно, дори с известен укор, сякаш се опитвах да я унижа, карайки я да назове неназовимото.
— Нима имате предвид господина, който стана причина за странното ви изявление днес в църквата — онзи, който седна на нашата пейка?
— Видели сте го, видели сте го! — промълви тя задъхана с необикновена смесица от безпокойство и облекчение в гласа.
— Естествено, че го видях, както между впрочем и вие.
— Съвсем не е естествено. Имахте ли чувството, че е неизбежно?
— Неизбежно? — бях отново озадачен.
— Че е ТРЯБВАЛО да го видите?
— Ами разбира се, след като не съм сляп.
— А можеше да сте. Всички останали са слепи.
Бях в пълно недоумение и съвсем откровено си го признах, което обаче съвсем не опрости нещата, защото тя възкликна:
— Знаех, че ще го видите в момента, когато се влюбите истински в нея! Знаех, че това е проверката, искам да кажа — доказателството.
— Нима подобни странни смущения на духа придружават това възвишено състояние? — запитах аз усмихнат.
— Сам ще прецените. Но вие го виждате, виждате го! — беше изпаднала почти във възторг тя. — И ще го видите пак!
— Нямам нищо против, дори ще му обърна повече внимание, ако сте така любезна да ми кажете кой е той.
Тя сведе очи, след което положи усилие да ме погледне:
— Ще ви кажа, но първо ми кажете за какво говорихте по пътя за църквата.
— Нима тя ви е казала, че съм говорил за нещо?
— Та това изобщо не е необходимо!
— А, да, забравих за интуицията и предчувствията ви! Съжалявам, но този път те са ви излъгали, защото аз наистина говорих за съвсем обикновени неща с дъщеря ви.
— Напълно сигурен ли сте?
— Давам ви честната си дума, г-жо Мардън.
— Това значи ли, че не сте влюбен в нея?
— Но това е съвсем друга работа! — засмях се аз.
— Влюбен сте — ВЛЮБЕН сте! Нямаше да го видите, ако не бяхте!
— Но кой е той, по дяволите, госпожо? — зададох въпроса с известно раздразнение аз.
Въпреки това тя продължи да ме разпитва, без да отговаря:
— Поне не ПОЖЕЛАХТЕ ли да й кажете нещо? Не беше ли то на върха на езика ви?
Това беше по-точно, то вече оправдаваше прословутите й предчувствия.
— Да, „на върха на езика“ е доста близо до истината, наречете го, ако щете, на ръба на устните. Не знам какво ме накара да се въздържа.
— Това е било достатъчно — отвърна г-жа Мардън. — Не е важно какво казвате, важното е какво чувствате. ТОВА го интересува него.
Започнах да се ядосвам от непрекъснатото споменаване на някаква все още неидентифицирана личност и стиснах ръце в знак на молба, зад която се криеше искрено раздразнение, изострено любопитство й наченки на тръпка от благочестив страх:
— Умолявам ви да ми кажете за кого говорите.
Тя повдигна рамене, отмествайки очи от мен, сякаш за да се отърси едновременно от досегашната си въздържаност и отговорност:
— Сър Едмънд Орм.
— И кой е Сър Едмънд Орм?
Още преди да доизрека въпроса си, тя подскочи:
— Шшш… Идват!
Проследих погледа й и видях Шарлот вън на терасата, съвсем близо до прозореца ни.
— Не се издавайте никога, че сте го забелязали — НИКОГА! — добави тя и думите й прозвучаха като настойчиво предупреждение.
Момичето, което бе заслонило очи с двете си ръце, се взираше през стъклото и се усмихваше, после ни направи знак, че ще дойде при нас и аз се приближих, за да й отворя високия прозорец. Майка й се извърна, а тя влезе, предизвикателно засмяна:
— Какво заговорничите тук двамата?
Оказа се, че за следобеда има някакъв план, вече не помня какъв, за който беше необходимо съгласието или участието на г-жа Мардън — моето включване се считаше за автоматично — и Шарлот бе обикаляла напразно наоколо, търсейки майка си. Бях смутен, както между впрочем и по-възрастната дама; когато се обърна с лице към дъщеря си, тя се опита да скрие смущението си по твърде пресилен начин, като се хвърли на врата на момичето и започна да го прегръща — аз пък в старанието си да отвлека вниманието й попрекалих с галантността си.
— Току-що помолих майка ви за ръката ви.
— Така ли? А тя даде ли ви я? — запита г-ца Мардън закачливо.
— Точно щеше да ми я даде, когато вие се появихте.
— Ама аз само за минутка — веднага ви оставям сами.
— Харесваш ли го, Шарлот? — запита г-жа Мардън със съвсем неочаквана за мен откровеност.
— Трудно е да ти отговоря ПРЕД него, нали? — продължи очарователното същество с все същия закачлив тон, но поглеждайки ме по начин, който потвърждаваше по-скоро обратното.
Щеше да й се наложи да отговаря и пред още един джентълмен, който влезе в този момент в стаята през терасата — прозорецът беше останал отворен; този господин се появи пред очите ни, поне пред моите, мигновено. Познах в него човека, който беше седял до нас в църквата. Този път го разгледах по-добре — лицето и дрехите му бяха твърде странни. Нарекох го джентълмен, тъй като необяснимо защо присъствието му внушаваше чувството, че в стаята е влязла знатна особа. Имаше царствен вид, с който сякаш подчертаваше, че се различава от останалите. Загледа ме сериозно и втренчено и аз започнах да се чудя какво очаква от мен. Може би смяташе, че трябва да му се поклоня и целуна ръката му? Изгледа по същия начин и г-жа Мардън, но тя знаеше какво да прави. След първото вълнение, предизвикано от появата му, тя престана да го забелязва, с което ми напомни за неотдавнашната си страстна молба. Последвах примера й с огромно усилие, защото макар да не знаех за него нищо повече от това, че е Сър Едмънд Орм, присъствието му упражняваше силно приковаващо и почти угнетително въздействие. Стоеше там безмълвен — млад, бледен, красив, гладко избръснат, благопристоен, с невероятно светлосини очи, а в главата и в прическата му имаше нещо старомодно, напомнящо на портрет от минали времена. Беше в траур и създаваше веднага чувство за много елегантно облечен човек, а шапката си държеше в ръка. Отново ме погледна втренчено, никой на този свят не ме е гледал така втренчено, след което се вкочаних и изпитах силно желание да ми каже нещо. Ничие мълчание не ми беше изглеждало толкова беззвучно. Естествено всичко това бе мимолетно впечатление, но то все пак бе продължило известно време — забелязах го по изражението на Шарлот Мардън, която гледаше удивено ту мен, ту майка си, нея той не погледна нито веднъж, а и тя сякаш не го виждаше, преди да възкликне:
— Какво, за бога, става с вас? Какви са тия странни физиономии?!
Усетих, че лицето ми придобива отново цвят, а тя продължи в същия дух:
— Човек би казал, че сте видели призрак!
Съзнавах, че започвам силно да се изчервявам. Сър Едмънд Орм изобщо не промени цвета си и аз съм убеден, че не изпитваше ни най-малко смущение. Такива хора има естествено, но чак такова безразличие не бих срещал.
— Не ставай нахална, а отиди и кажи на останалите, че след малко ще отида при тях — заяви г-жа Мардън с глас, изпълнен с много достойнство, но и с известен трепет в него, който аз не можах да не доловя.
— И ВИЕ ли ще дойдете? — запита момичето на излизане.
Не отвърнах, защото помислих, че говореше на него. Но той остана по-безмълвен и от мен, а когато стигна до вратата — беше решила да излезе оттам — тя спря с ръка на дръжката и ме погледна, повтаряйки въпроса си. Аз потвърдих, като се спуснах да й отворя вратата, а тя, тръгвайки си, ми подхвърли насмешливо:
— Вие май не сте на себе си — няма да получите ръката ми!
Затворих вратата, обърнах се и установих, че докато съм бил с гръб към него, Сър Едмънд Орм е излязъл през прозореца. Г-жа Мардън си беше на мястото и ние дълго се гледахме. Едва когато момичето си бе отишло осъзнах, че то не бе разбрало какво става. Именно ТОВА, колкото и да е странно, ме накара внезапно да изтръпна, а не личното ми възприятие, свързано с гостенина, което беше някак съвсем естествено. Спомних си, че тя не бе усетила присъствието му и в църквата и тези две неща заедно, макар и вече отминали, ускориха пулса ми. Избърсах потта от челото си, а г-жа Мардън изстена сърцераздирателно:
— Сега познавате живота ми — сега познавате живота ми:
— За бога, кой е той — КАКВО е той?
— Това е човекът, с когото постъпих несправедливо.
— Как?
— Ужасно несправедливо, преди много години.
— Преди много години? Че той е съвсем млад.
— Млад? Млад! — извика г-жа Мардън. — Той е роден преди мен.
— Тогава защо изглежда толкова млад?
Тя се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми, а в лицето й имаше нещо, което ме накара да потръпна.
— Нима не разбирате? Нима не ЧУВСТВАТЕ? — запита ме тя настойчиво.
— Чувствам се много особено — засмях се аз, макар да знаех, че гласът ми го издава.
— Той е мъртъв! — каза г-жа Мардън, бяла като платно.
— Мъртъв? — изхриптях. — Тогава този господин е бил… — не бях в състояние да произнеса думата аз.
— Наричайте го както щете, за това има достатъчно названия, но не можете да отречете, че има съвършено присъствие.
— И то какво, о боже! — провикнах се. — Значи тук има призраци. ПРИЗРАЦИ! — опиянявах се аз от думата, сякаш олицетворяваше всичките ми мечти.
— Не става дума за ТУК — за съжаление! — отвърна отсечено тя. — Мястото няма нищо общо с това!
— Значи призракът е с вас, мила госпожо? — казах аз, сякаш това би ме зарадвало още повече.
— Де да беше така, но не е!
— Може би АЗ съм споходеният от призрака? — подхвърлих с крива усмивка.
— Не сте вие, а детето ми — моето невинно, чисто дете! — Това сякаш я довърши, тя се отпусна върху един стол и зарида.
Опитах се да й задам още един доста нечленоразделен въпрос, настойчиво отправих към нея объркана молба, но тя ме прекъсна най-неочаквано и с много плам. Продължих да настоявам — няма ли как да й помогна, да се намеся по някакъв начин.
— Вие ВЕЧЕ се намесихте — ридаеше тя, — вие сте ВЪТРЕ, ВЪТРЕ в цялата работа.
— Радвам се да бъда замесен в нещо толкова необикновено — заявих дръзко аз.
— Радвате ли се или не, вече не можете да се измъкнете.
— Но аз и не искам — твърде интересно е.
— Радвам се, че ви харесва! — беше се извърнала и бързо, бързо триеше сълзите си. — А сега си вървете.
— Искам да знам повече.
— Сам ще видите всичко. Вървете!
— Искам да разбирам онова, което виждам.
— Как бихте могли, когато самата аз не разбирам нищо? — извика безпомощно тя.
— Ще се опитаме заедно, заедно ще разгадаем всичко.
При тези думи тя стана, опитвайки се за последен път да премахне следите от сълзите си.
— Да, заедно ще бъде по-добре, затова ви харесах толкова.
— О, непременно ще се справим! — отвърнах аз.
— Но трябва да се владеете по-добре.
— Обещавам, обещавам, още съм доста неопитен.
— Ще свикнете — каза приятелката ми с глас, който няма никога да забравя. — Вървете сега при другите — аз ще дойда след малко.
Излязох на терасата със съзнанието, че ми предстои да изиграя определена роля. Бях далеч от мисълта да се боя от нова среща със „съвършеното присъствие“, както бе го нарекла тя, това би било за мен по-скоро удоволствие. Надявах се, че щастието да го видя ще ми се усмихне отново, подготвях се за впечатленията, обикалях забързано къщата, сякаш се надявах, че ще настигна Сър Едмънд Орм. Не го настигнах, но преди да свърши денят, имах възможността да се убедя, което и потвърди думите на г-жа Мардън, че ще го срещам по-често, отколкото бих желал.
Следобеда предприехме традиционната за английската провинция разходка, която е — или беше навремето — задължителна част от неделния ден. Трябваше да съобразяваме хода си с възможностите на дамите и тъй като следобедите бяха къси, някъде около пет часа ние се озовахме отново на топло край камината в гостната с чувството, поне що се отнасяше до мен, че бихме могли да се потрудим повече, за да заслужим чая си. Макар г-жа Мардън да беше казала, че ще се присъедини към нас, тя не се появи и дъщеря й, която я бе видяла отново, преди да излезем, обясни, че майка й е изморена. Отсъства цял следобед, но това бе подробност, на която обърнах точно толкова малко внимание, колкото и на факта, че не останах дори пет минути насаме с Шарлот през цялата разходка. Бях прекалено погълнат от други мисли, за да може това да ме разтревожи — усещах под краката си прага на странна врата, която се бе отворила внезапно в живота ми и от която идеше непознат дотогава за мен полъх на нетърпение с вкус, по-силен от виното. Откакто се помнех, бях слушал за привидения, но едно беше да си видял привидение и друго — поне така ми се струваше — да знаеш със сигурност, че ще го видиш отново. Търсех го като кормчията — въртящата се в кръг светлина на фара, готов да обобщавам и да убеждавам заинтересованите по въпроса, че призраците не са никак страшни и са много по-любопитни, отколкото обикновено се предполага. Нямаше ни най-малко съмнение, че бях в приповдигнато настроение. Опиянявах се от привилегията, която ми бе дадена, от изключението, спадащо към порядъка на мистичното прозрение, което бе направено в моя полза. Мисля, че едва тогава разбрах истински г-жа Мардън и нейното отсъствие — направих го под формата на коментар върху забележката й: „Сега познавате живота ми“. Вероятно години наред посетителят бе витал около нея и, лишена от твърдостта на моя характер, тя не бе издържала. Просто нервите й не бяха издържали, макар да ми бе казала, че човек свиквал донякъде с него. Тя бе свикнала по-скоро със собственото си малодушие.
В преждевременно падналата привечер времето на следобедния чай в Трантън бе особено приятно — огънят в камината проблясваше по високите бели стени на строената през миналия век гостна, хората неволно споделяха взаимната си добронамереност и отпуснати върху меките канапета, с кални още ботуши, обсъждаха за последен път разходката, преди да се оттеглят, за да се преоблекат за вечеря. Дори самотното вглъбяване в поредния трети том на някой роман, който и друг би желал да чете, се приемаше като признак на всеобщата сърдечност. Изчаках да настъпи и моят час и се приближих до Шарлот в момента, когато видях, че си тръгва. Дамите се бяха разпръснали, а мъжете, които бяха наблизо, се отдалечиха, забелязвайки, че искам да говоря лично с нея. Разменихме няколко неопределени фрази — вероятно и тя бе загрижена, да не говорим за МЕНЕ, след което каза, че трябва да тръгва, за да не закъснее за вечеря. Убедих я с факти, че има още много време, но тя заяви, че трябвало да се качи да види майка си, защото се бояла, че не била добре.
— Напротив, по-добре от всеки друг път е, гарантирам ви — казах аз. — Разбра, че може да ми се довери и това й повлия много положително.
Г-ца Мардън се отпусна отново на стола си. Стоях изправен пред нея и тя повдигна главата си към мен с едва доловима усмивка и неясна тревога в красивите си очи — в тях имаше не толкова упрек, че й причинявам болка, колкото намерение да не приема повече като шега онова, което се бе случило, каквото и да беше то, но същевременно и убеденост, че няма основание за онази крайна тържественост, в която бяхме изпаднали с майка й. Можех да отговоря на въпроса й чистосърдечно и откровено, защото знаех, че бедната дама бе прехвърлила действително част от бремето си върху моите рамене, което съответно я бе успокоило и облекчило.
— Убеден съм, че днес следобед е спала така, както не е спала от години — продължих аз. — Попитайте я и сама ще се убедите.
Шарлот отново се надигна:
— Изкарвате се изключително полезен.
— Имате на разположение повече от четвърт час — отвърнах аз. — Нима нямам право да побъбря с вас насаме за тези неща, особено след като получих от майка ви ръката ви? А може би ВАШАТА майка ми е дала вече вашата ръка?
— Ако е така, много съм й задължена, но не я искам. Мисля, че ръцете ни не принадлежат на майките ни — за съжаление, господине, те са си лично наши! — изсмя се момичето.
— Седнете, седнете, нека ви обясня — помолих я аз.
Нарочно останах на мястото си, за да видя дали ще ме послуша. Тя се размърда, погледна разсеяно наляво и надясно, сякаш настойчивостта ми й бе неприятна. Празната гостна бе тиха, чуваше се силното тиктакане на часовника. Най-сетне тя бавно се отпусна и придърпа един празен стол до себе си. Това ме накара да се извърна с лице към огъня и да установя със смущение, че не сме сами. В следващия миг, колкото и странно да ви се струва, объркването ми, вместо да нарасне, се стопи, защото човекът пред огъня бе Сър Едмънд Орм. Стоеше там, както тогава в Индийската стая, и ме гледаше с онова безизразно внимание, което придаваше сериозност на мрачната му изисканост. Бях вече достатъчно осведомен за него, поради което се наложи да потисна жеста на приветствие, за да не издам присъствието му. Но веднъж усетил това присъствие, както и факта, че ще продължи, чувството, че двамата с Шарлот не сме сами, внезапно изчезна — дори напротив, сякаш нещо ми внушаваше, че по този начин сме още по-свързани. Нашият спътник нямаше никакво влияние върху нея и аз направих невероятен и почти успешен опит да прикрия собственото си положение, така различно от нейното, както и опънатите ми като струни нерви. Казвам „почти успешен“, защото за миг, точно когато бях напълно онемял, тя се взря в мене така, сякаш отново щеше да каже, както в Индийската стая: „За бога, какво става с вас?“.
Тогава аз бързо-бързо й разказах какво става с мен, навярно защото при вида на нейното трогателно неведение ми проблесна цялата истина. А то бе наистина трогателно в присъствието на това изключително знамение. Знамение за какво — за опасност или скръб, за блаженство или проклятие — беше вече второстепенен въпрос. Единственото, което съзнавах, докато Шарлот, невинна и очарователна, седеше там, бе, че е на косъм от нещо страховито — поне така тя би го възприела: нещо, което поради някаква случайност не виждаше, но което можеше да й се разкрие всеки миг. Току-що бях установил, че на мен то не ми пречеше особено, не беше непоносимо: за нея обаче би било най-вероятно именно такова, защото, ако човек не съзираше в него любопитното и интересното, щеше да е наистина ужасяващо. Миг по-късно разбрах, че не ме е грижа за мен само защото съм изцяло погълнат от мисълта да я предпазя. При тази мисъл сърцето ми заби още по-силно и аз реших да направя всичко възможно тя да остане завинаги в неведение. Вероятно нямаше никога да узная какво точно да направя, ако в тези няколко мига не бях обзет от ясното съзнание, че я обичам. Единственият начин да я спася беше да я обичам, а начинът да я обичам — да й го кажа сега и тук. Сър Едмънд Орм не ми попречи, дори след известно време се обърна с гръб към нас и се загледа деликатно в огъня. Малко по-късно сложи ръка на камината и облегна върху нея главата си, изпадайки постепенно във все по-дълбоко униние.
Излъчваше по-скоро умора, отколкото деликатност. Щом чу думите ми. Шарлот Мардън се надигна стреснато, по-скоро подскочи, сякаш за да избяга от тях, но не се засегна: чувството, на което бях дал воля, бе твърде искрено. Тя само се заразхожда из стаята, като мърмореше нещо неодобрително, а аз бях толкова погълнат от стремежа да се възползвам от малкото благоволение, което бях получил, че изобщо не забелязах кога Сър Едмънд Орм е изчезнал. Само установих, че мястото му пред камината е празно. Това нямаше никакво значение и не създаваше особени затруднения, но си спомням, че бях внезапно поразен от нещо непреклонно в милото, тъжно кимване, с което Шарлот ми отвърна.
— Не очаквам от вас никакъв отговор сега — казах аз, — искам само да бъдете уверена, да знаете колко много ще зависи от него.
— Но аз нямам изобщо желание да ви давам отговор — нито сега, нито по-късно! — извика тя. — Самата тема ми е омразна, о, не може ли човек поне за миг да остане на спокойствие!
После, вероятно досещайки се, че този спонтанен и откровен вик на обсадена красавица би могъл да ми се стори твърде груб, тя добави бързо, неопределено, но мило, преди да напусне стаята:
— Благодаря ви, благодаря ви — много ви благодаря!
На вечеря, когато забелязах, че е седнала от същата страна на масата и се намира извън полезрението ми, намерих у себе си достатъчно душевна широта, за да се зарадвам заради нея. Майка й седеше точно срещу мен и малко след като се настанихме, ми хвърли дълбок, настойчив поглед, който в крайна сметка изразяваше нашето съзаклятничество. Този поглед естествено означаваше: „Тя ми каза“, но заедно с това съдържаше и още много други неща. Знам в какво се състоеше безмълвният ми отговор: „Видях го отново, отново го видях!“ Това обаче не попречи на г-жа Мардън да се държи със съседите си с обичайната за нея грижовна любезност. Когато след вечеря господата се смесиха с дамите в гостната, аз се отправих право към нея, за да споделя желанието си да разменим няколко думи насаме, но преди да кажа нещо, тя прошепна съвсем тихо, взряна във ветрилото си, което нервно сгъваше и разгъваше:
— Той е тук, тук е.
— Тук? — огледах се аз, но останах разочарован.
— Погледнете там, където е тя — каза г-жа Мардън със съвсем лек оттенък на грубост в гласа.
Шарлот не беше в главното помещение, а в съседното, по-малко, чиито врати бяха отворени и което беше известно като Сутрешната стая. Отместих се и я видях през вратата, изправена в средата на стаята и разговаряща с трима господа, които бяха обърнати с гръб към мен. За миг ми се стори, че търсенията ми са напразни, след което осъзнах, че единият господин — средният — не беше никой друг, освен Сър Едмънд Орм. Онова, което ме учуди този път, бе, че другите не го виждаха. Що се отнася до Шарлот, човек оставаше с впечатление, че тя се обръща именно към него и го гледа право в очите. Скоро ме забеляза и моментално се извърна. Отправих се към майка й с изострено чувство на страх, че момичето ще си помисли, че я следя, което не би било справедливо. Г-жа Мардън бе намерила едно канапе малко встрани и аз седнах до нея. Имаше няколко въпроса, които горещо желаех да разясня, и затова съжалявах, че не се намираме отново в Индийската стая. Скоро обаче се убедих, че сме достатъчно усамотени. Вече общувахме с такава близост, така пълноценно и с толкова мълчалива взаимност, че всяка обстановка беше подходяща.
— Да, той е тук — заявих аз, — а в седем и четвърт беше в приемната.
— Усещах го и бях толкова доволна! — отвърна ми тя прямо.
— Доволна?
— Че най-сетне е ваша работа, а не моя. Това е облекчение за мен.
— Цял следобед ли спахте? — запитах аз.
— Да, и то така, както не съм спала от месеци насам. Вие откъде знаете?
— Както и вие сте знаели, струва ми се, че Сър Едмънд Орм е в приемната. Явно, че отсега нататък всеки от нас ще знае неща, които засягат другия.
— Които засягат НЕГО — поправи ме тя. — Чудесен е начинът, по който го приемате — добави тя с дълга лека въздишка.
— Приемам го — отвърнах незабавно аз, — като човек, който е влюбен в дъщеря ви.
— Разбира се, разбира се.
Колкото и да беше силна страстта ми към девойката, не можех да не се усмихна на тона, с който произнесе тези думи. Това накара събеседничката ми да каже:
— Иначе нямаше да го видите.
Естествено ценях високо тази привилегия, но възразих:
— Нима всеки, който е влюбен в нея, го вижда? Ако беше така, би трябвало да са доста хора.
— Те не са влюбени в нея така, както сте вие.
Изслушах обяснението и естествено го приех:
— Мога, разбира се, да говоря само за себе си и намерих преди вечеря подходящ момент да го сторя.
— Каза ми веднага, щом ме видя — отвърна г-жа Мардън.
— А имам ли според вас надежда, има ли някаква вероятност?
— Копнея да има, моля се да е така.
Болезнената й откровеност ме трогна:
— Безкрайно съм ви благодарен — промърморих.
— Мисля, че всичко ще отмине, стига тя да ви обича — продължи горката жена.
— Всичко ще отмине? — бях леко озадачен.
— Искам да кажа, че тогава ще се отървем от него — няма да го виждаме повече.
— О, ако тя ме обича, ще ми е все едно дали го виждам или не! — отвърнах убедено аз.
— Виждам, че го приемате по-добре от мен — каза събеседничката ми. — Вие имате предимството да не знаете и да не разбирате.
— Наистина не знам и не разбирам. Какво, за бога, иска той?
— Иска да ме накара да страдам — тя извърна посърналото си лице към мен и аз за първи път видях, видях много добре, колко успешно бе постигнал нашият посетител целта си, ако тя действително се състоеше в това. — Заради онова, което му причиних.
— И какво му причинихте?
Тя ми хвърли поглед, който няма да забравя:
— Убих го.
Тъй като го бях видял на петдесет ярда от мен само преди пет минути, думите й ме стреснаха.
— Да, накарах ви да подскочите, но внимавайте, въпреки че е все още там, той се самоуби. Аз разбих сърцето му и той ме смяташе за ужасно лоша жена. Щяхме да се оженим, но скъсах с него в последния момент. Срещнах човек, когото харесвах повече, това беше единствената причина. Не заради интереси, пари, положение или нещо недостойно от този род. Той притежаваше всичко това. Просто се влюбих в майор Мардън. Когато го видях, разбрах, че никога не ще мога да се оженя за друг човек. Не бях влюбена в Едмънд Орм, майка ми и по-възрастната ми омъжена сестра уредиха цялата работа. Но той ме обичаше и аз знаех, тоест почти знаех, колко много ме обича! Но му казах, че не съм влюбена в него и че няма, че не мога никога да го обичам. Отблъснах го и той нагълта някакви ужасни хапчета или течност, които бяха фатални. Беше ужасно, страшно, когато го откриха и той издъхна в страхотни мъки. Омъжих се за майор Мардън, но не преди да изтекат пет години. Бях толкова щастлива, толкова щастлива — времето носи забрава. Но когато съпругът ми почина, започнах да го виждам.
Слушах внимателно и учудено:
— Да виждате съпруга си?
— Не, не, никога под ТАЗИ форма, слава богу! Да виждам НЕГО — и винаги с Шарти, винаги с Шарти. Първия път едва не умрях — беше преди около седем години при първото й влизане в обществото. Не го виждам никога, когато съм сама, само с нея. Понякога не го виждам по цели месеци, след което се появява всеки ден. Опитах всичко, за да прогоня видението — лекари, режими, климати, молих се коленопреклонно на Бога. Онзи път на булеварда, когато си помислихте, че ми е лошо, го видях отново след много дълго време. И после вечерта, когато излях чая си върху вас, и в деня, когато бяхте пред вратата с нея и аз ви гледах от прозореца — всеки път той беше там.
— Разбирам, разбирам — бях крайно възбуден. — Той е чисто и просто привидение.
— Чисто и просто? Нима сте виждали и други привидения? — извика тя.
— Не, имам предвид нещата, за които разказват хората. Страшно е интересно да се сблъскаш лично с подобен случай.
— Нима ме наричате „случай“? — провикна се приятелката ми с искрено възмущение.
— Имах по-скоро предвид себе си.
— О, вие сте човекът, който ми трябва! — заяви тя. — Не сбърках, че ви се доверих.
— Изключително съм ви признателен, че го сторихте, но какво ви накара да ми се доверите? — запитах аз.
— Бях премислила всичко. Имах достатъчно време за това през всичките тези ужасни години, през които той ме наказваше чрез дъщеря ми.
— Едва ли е така — възпротивих се аз, — след като г-ца Мардън не е знаела.
— Именно в това се състоеше ужасът ми всеки път — че ще научи. Безумно се боях от въздействието, което това би имало върху нея.
— Няма да научи, няма! — казах аз толкова високо, че няколко души ни погледнаха. Г-жа Мардън ме накара да стана и с това разговорът ни за вечерта приключи. На следващия ден й съобщих, че се налага да напусна Трантън — не бе нито удобно, нито деликатно да остана там в ролята на отхвърлен обожател. Това я пообърка, но тя прие доводите ми и само каза с умолително тъжни очи:
— Значи ме оставяте сама с бремето ми?
Споразумяхме се да не ги безпокоя дълги седмици наред — би било неделикатно от моя страна „да тревожа горкичката Шарлот“ — както се изрази тя относно най-подходящото за случая поведение, проявявайки характерната за всички жени и майки странна непоследователност. Бях готов да бъда героически дискретен, но сметнах, че тази деликатност не ми пречи да кажа няколко думи на г-ца Мардън, преди да си тръгна. След закуска я помолих да се разходим на терасата и тъй като тя се поколеба, гледайки ме отчуждено, аз й обясних, че искам само да я попитам нещо и да се сбогувам — отивах си заради НЕЯ.
Тя се съгласи и ние обиколихме няколко пъти къщата. Няма нищо по-хубаво от просторната, открита тераса, от която всеки поглед обгръща безпрепятствено цялата природа наоколо и стига чак до морето. Помислих си, че може би приятелите ни вътре в къщата ще ни забележат, когато минаваме край прозорците, и че ще се зачудят не без известен сарказъм как така съм толкова многозначително смел. Но това не ме засягаше, единственото, което ме занимаваше, беше дали няма да видят Сър Едмънд Орм, който се присъедини към нас при една от обиколките, вървейки бавно от другата страна на Шарлот. Не знам от какво странно естество беше направен той, нямам теория по този въпрос и оставям това да решат други. Единственият начин бе да го възприема така, както възприемах простосмъртните си братя и ТЕХНИЯ закон на съществувание, в който животът ме отъркваше всеки ден. Точно като тях той бе абсолютен, индивидуален и неоспорим факт. А и както личеше по всичко, представляваше такава смесица от чувствителност и почтеност, че изобщо не би ми минало и през ум да си позволя някаква волност, някакъв експеримент с него, като например да го докосна или заговоря, след като той мълчеше — по същия начин не би ми минало и през ум да наруша по друг повод нормите на благоприличие. Едва по-късно си дадох изцяло сметка, че той бе винаги безупречно изряден — изглеждаше винаги елегантен и пригладен и всеки път се държеше точно така, както го изискваше случаят. Правеше странно впечатление, но то бе винаги и впечатление за благопристойност. Много скоро започнах да свързвам неговото непризнато от другите присъствие с идеята за красота, красотата на някаква стара история, на любовта, страданието и смъртта. Докато накрая започнах да изпитвам чувството, че е на моя страна, че се грижи за моите интереси, че внимава да не ме изиграят и да не разбият сърцето ми. О, да, той бе възприел твърде сериозно собствената си рана и собствената си загуба и го бе доказал на времето. И ако горката г-жа Мардън, виновница за всички тези неща, бе имала, както самата тя ми каза, време да премисли случая, то и аз го подложих на най-тънкия анализ, на който бях способен. Ставаше дума за справедливо възмездие, когато греховете на майките заплашват децата — в случая това не засягаше бащите. Тази нещастна майка трябваше да плаща със страдания, защото беше причинила страдания и тъй като склонността да се играе със справедливите очаквания на един почтен човек можеше да се прояви отново у дъщерята, и то в моя вреда, то последната трябваше да бъде изучавана и наблюдавана, та да може и ТЯ да страда, ако извърши подобна несправедливост. Тя би могла дори да надмине майка си в характерното й своенравие, още повече че беше наследила нейния чар и ако подобен подтик се проявеше у нея, тоест, ако бе уловена в престъпване на думата си или в безсърдечна постъпка, очите й щяха да бъдат незабавно и безмилостно отворени по силата на една коварна логика за „съвършеното присъствие“ и тя да се принуди според силите си да му намери място в своето светоусещане на млада дама. Не се боях особено за нея, защото не мислех, че ме подвежда от суета, а и знаех, че ако бях обезпокоен, то бе само защото бях прибързал с признанията си. Трябваше да изминем още доста път, преди да се окажа в положение, в което тя би могла да ме пожертва. Не можеше да ми вземе нещо, преди да ми го е дала. Дали очаквах да ми го даде, беше друга работа и въпросът, който й зададох на терасата през онази сутрин, бе дали мога да продължа да посещавам къщата на г-жа Мардън и през зимата. Обещах да не го правя прекалено често и да не й говоря в продължение на три месеца за онова, за което бе станало дума вчера. Тя отвърна, че съм свободен да правя каквото пожелая, след което се сбогувахме.
Устоях на обещанието си и през тези три месеца си държах езика зад зъбите. Най-неочаквани за мен през това време бяха миговете, в които оставах с впечатлението, че макар и безразлична към моето щастие, на нея все пак й липсваше честта, която й бях оказал с признанието си. Желанието ми да ме хареса бе толкова силно, че станах проницателно изобретателен, изключително внимателен и дипломатично търпелив. Понякога имах чувството, че най-сетне съм извоювал наградата си и че тя всеки миг ще ми каже: „Да, вие сте най-добрият от всички, разрешавам да повторите признанието си“. Красотата й ставаше все по-смайваща и имаше дни, когато съзирах насмешливи пламъчета в очите й, сякаш казваше: „Ако не внимавате, ще се наложи да ви отговоря с «да», с което ще ви довърша по-успешно“. Г-жа Мардън беше голяма подкрепа за мен поради простия факт, че ми вярваше и аз ценях особено високо доверието й, защото то продължи и през промеждутъка, в който чудото, на което бях станал свидетел, сякаш бе престанало да съществува. След посещението ни в Трантън Сър Едмънд Орм ни даде почивка и трябва да призная, че в началото това дори ме разочарова. Чувствах се по-малко белязан, по-малко замесен и по-малко свързан — имам предвид отношенията си с Шарлот.
— О, не съжалявайте, преди да сте изсърбали цялата попара — беше коментарът на майка й, — понякога ме е оставял на спокойствие в продължение на цели шест месеца. Ще се развихри отново, когато най-малко го очаквате — той си знае работата.
За нея тези седмици бяха щастливи и тя бе достатъчно мъдра да не говори на момичето за мен. Беше така добра да ме убеди, че съм на прав път, и аз се чувствах по-сигурен, вярвайки, че жените отстъпват в крайна сметка пред подобна тактика. Знаела, че това е така дори в случаи, когато кандидатът е във всяко отношение много по-лековерен и сляп. Самата тя се чувстваше чудесно, това бе едва ли не най-хубавото време в живота й, истински отдих за душата й. От години не й било толкова добре и всичко дължала на мен. Явно не се тормозеше от очакването да го види — очите й не се изпълваха с ужас всеки път, когато се оглеждаше наоколо. Шарлот непрекъснато ми противоречеше, но затова пък влизаше в още по-големи противоречия със самата себе си. Зимата край морето в стария Съсекс бе невероятно мека и ние често се припичахме на слънце. Аз се разхождах със своята млада дама, а г-жа Мардън, приседнала на пейка или излетната в шезлонг, чакаше да се върнем при нея и ни се усмихваше, когато я подминавахме. Всеки път очаквах някакъв знак по лицето й: „Той е с вас, с вас е“ (логично бе да го види преди мен), но нищо подобно не се случи, сякаш сезонът ни бе донесъл някаква душевна мекота. В края на април времето беше топло като през юни и една вечер, когато се срещнах с приятелките си на една вечеринка с любителски оркестър, аз не се сдържах и изведох по-младата на балкона през широко отворения френски прозорец. Нощта беше тъмна и непрогледна, звездите блещукаха съвсем слабо, а долу под скалите се чуваше приливът. Постояхме, заслушани в бученето му, което се примеси с долетелия от къщата звук на цигулка в акомпанимент с пиано — именно тази музика беше претекстът да напуснем.
— Харесвате ли ме малко повече? — запитах я аз след малко. — Бихте ли желали да ме изслушате отново?
Още не бях довършил, когато Шарлот сложи доста рязко ръка на рамото ми:
— Шшшш! Тук май има някой! — взираше се тя през мрака в другия край на балкона, който опасваше цялата къща — една от най-големите и хубави стари къщи в Брайтън. Отзад леко ни осветяваше отвореният зад гърба ни прозорец: спуснатите пердета на останалите прозорци обаче не пропускаха никаква светлина, тъй че единственото, което видях, беше мъглявият силует на някакъв господин, който стоеше там и ни гледаше. Беше облечен като всички гости — с вечерен костюм — и аз различих неясните очертания на бялата му риза и бледия овал на лицето му; беше напълно възможно наистина да е някой от гостите, излязъл преди нас да подиша чист въздух. Шарлот си помисли отначало същото: след това обаче забеляза нещо твърде необичайно в неговия поглед. Какво друго видя, не зная, бях прекалено погълнат от собствените си впечатления, за да мога да усетя нещо повече от нейното, предало се бързо и на мен, смущение. А моите впечатления бяха изключително силни — изпитах чувство, граничещо с ужаса — та нали всичко това означаваше, че момичето най-после ВИЖДА? Чух внезапното й, уплашено възклицание: „А!“, след което тя бързо се прибра в къщата. Едва по-късно осъзнах, че чувството ми е напълно ново — ужасът ми беше преминал в гняв, а гневът — в бързи крачки напред и в жест на неодобрение. Целият „случай“ беше опростен и сведен до факта, че нещо е заплашвало и ужасявало една очарователна девойка. Бях тръгнал да браня нейната безопасност, но насреща ми нямаше никого. Или всичко бе една грешка, или Сър Едмънд Орм бе изчезнал.
Последвах я веднага в къщата, но и там ме очакваше голямо объркване. Една от дамите беше припаднала, музиката бе спряла, всички разместваха столове и се бутаха напред. Дамата, слава богу, не бе Шарлот, а г-жа Мардън, на която внезапно й бе призляло. Спомням си облекчението, с което научих това, защото, ако беше Шарлот, щях да изпадна в крайно безпокойство, докато случилото се с нейната майка й даваше възможност да излее в определена посока чувствата си. Естествено оттук нататък всичко бе грижа на домакините и на останалите дами и аз нямах основание да бъда в услуга на приятелките си, както не беше и моя работа да ги заведа у дома им. Г-жа Мардън се съвзе и настоя да си тръгне, след което аз се оттеглих твърде разтревожен.
Отбих се на другата сутрин, за да разбера как са. Казаха ми, че тя е по-добре, но когато помолих за среща с Шарлот, отговорът беше отрицателен. Не ми остана нищо друго, освен да се скитам цял ден безцелно и с разтуптяно сърце. С настъпването на вечерта получих бележка, написана с молив и изпратена по човек: „Моля ви, елате, майка ми иска да ви види“. Пет минути по-късно стоях на входната врата и бях поканен в гостната. Г-жа Мардън лежеше на канапето, погледнах я и веднага съзрях сянката на смъртта върху лицето й. Въпреки това обаче тя ме посрещна с думите, че се чувства много по-добре, много, много по-добре, нещастното й, разхлопано сърце й погодило отново номер, но сега вече биело равномерно. Подаде ми ръка и аз се надвесих над нея с очи, впити в нейните, та да мога да прочета в тях онова, което нямаше да каже: „Аз съм наистина много болна, но, моля ви, престорете се, че вярвате на думите ми“. Шарлот стоеше права до нея, видът й не беше изплашен, а много сериозен и тя избягваше погледа ми.
— Тя ми каза, каза ми! — прошепна майка й.
— Каза ви? — гледах ту едната, ту другата аз и се питах дали момичето е споменало нещо непонятното привидение на балкона.
— Че сте й говорили отново, че сте й останал верен.
Изпитах тръпка на радост, паметта ми възпроизведе ясно сцената на балкона, но същевременно знаех, че в момента дъщеря й ще каже само онова, което би успокоило майка й. И въпреки това бях сигурен, толкова сигурен, сякаш самата г-жа Мардън ми го беше казала, че знае и че е знаела и тогава какво е видяла дъщеря й.
— Да, говорих й, наистина й говорих отново, но тя не ми даде отговор.
— Ще го стори сега, нали, Шарти? Искам това, о, как го желая! — прошепна нашата събеседничка с неизразима тъга.
— Вие сте много мил с мен — обърна се към мен Шарлот, сериозно и мило, но с вперени в килима очи. Имаше нещо различно у нея, различно от всичко досега. Нещо беше осъзнала и сякаш се намираше под нечия принуда. Забелязах, че трепери и не може да се овладее.
— О, само ми разрешете да ви покажа колко ДОБЪР мога да бъда! — извиках аз с протегнати към нея ръце. Когато произнесох тези думи, усетих внезапно някаква промяна наоколо. От другата страна на канапето се бе появила една фигура и тази фигура се наведе над г-жа Мардън. Цялото ми същество се концентрира в безмълвната молитва Шарлот да не види това и аз да намеря достатъчно сили да не се издам. Желанието да погледна майката бе едва ли не по-силно от желанието да погледна Сър Едмънд Орм, но успях да устоя и на него, може би защото г-жа Мардън не отрони нито звук. Шарлот се приближи, за да ми подаде ръката си и в този миг на решителния й жест тя прогледна и го видя. Втренчи се ужасено и нададе писък — в това време аз чух един друг звук, чух стенанието на прокълнатите. Вече се бях хвърлил към любимото същество — да го предпазя с тялото си, да покрия лицето му — и тя се беше хвърлила със същата страст в прегръдките ми. Задържах я там за миг, притисках я, изцяло отдаден единствено на нея, усещайки ударите на сърцето й едновременно с моите, без да знам чие сърце бие — после, изтрезнял, внезапно разбрах, че сме сами. Тя се освободи от обятията ми. Фигурата край канапето бе изчезнала, но г-жа Мардън лежеше все така със затворени очи. Нещо в нейната неподвижност ни накара отново да изпитаме тръпка на ужас. Шарлот го изрази в един вик: „Мамо, мамо!“, с който се спусна към нея. Аз коленичих — г-жа Мардън бе предала богу дух.
Дали звукът, който бях чул, когато Шарлот изпищя, не беше отчаяният предсмъртен вик на нещастната умираща, или пък беше стенанието, подобно на повей от страховита буря на освободения и умиротворен дух? Вероятно последното, защото повече не видяхме Сър Едмънд Орм.
Искам да споделя някои бележки, които нахвърлих, докато прекосявах Европа от Лондон до Трансилвания, хем за да си освежа паметта, хем да припомня пътешествията си на скъпата ми Мина.
Всъщност още преди да стигна до нея, вече усещах какво ме очаква. Една нощ не спах добре, макар че леглото бе много удобно, и сънувах безброй причудливи сънища. Някакво улично псе виеше под прозореца ми безспир и сигурно заради него — или заради лютия пипер във вечерята, който ме накара да пресуша цяла кана вода — се въртях неспокойно в кревата, преследван от кошмари. Сънувах някаква морга в Мюнхен. Колкото пъти оттогава се сещам за тази нощ, нещата стават все по-странни и по-ужасни, толкова стряскащи и тайнствени…
През деня бях решил да отида на разходка. Слънцето грееше ярко над Мюнхен, въздухът трептеше от радостта на настъпващото лято. Точно преди да потегля, господин Делбрюк, управителят на хотел „Четири сезона“, в който бях отседнал, дойде да ме изпрати и като се приближи досами файтона ми, ми пожела „Приятна разходка!“, след което се обърна към кочияша с думите:
— Нали помниш, че трябва да се върнете преди полунощ? Сега е слънчево, но кой знае, може да излезе някоя буря. Затова недейте да окъснявате. — И сетне прибави с нервен смях: — Пък и знаеш каква нощ иде…
Кочияшът Йохан отговори с почтително кимване и пришпори конете. Чак извън града му почуках да спре и го попитах:
— Йохан, за какво говореше Делбрюк? Каква нощ иде?
Файтонджията се прекръсти и отвърна лаконично:
— Валпургиевата, господине — и извади часовника си — голям, старомоден немски сребърен часовник, тежък като гюле, впери в него очи, сбърчи вежди и вдигна рамене.
Разбрах, че изразява нетърпението си заради излишното спиране. Потупах по файтона в знак да тръгва. Той подкара бързо, сякаш за да навакса изгубеното време. Стори ми се, че от време на време конете отмятат глава и душат въздуха подозрително. И всеки път това ме караше да се озъртам тревожно. Ала пейзажът си беше все така скучен и еднообразен — обширни високи полета, брулени от вятъра. По едно време забелязах широка пътека, която пресичаше платото и се губеше в тясна, лъкатушеща долина. Изглеждаше симпатична и затова викнах на Йохан да спре. Настоях да минем по нея, а той запротестира с всевъзможни абсурдни аргументи, като не спираше да се кръсти. Това обаче събуди любопитството ми и започнах да го разпитвам, но той само нервно гледаше часовника си и се дърпаше. Накрая рекох:
— Добре, разбирам, че не искаш да тръгнеш натам, няма да те карам насила. Аз обаче ще ида там и затова искам да знам защо ти се дърпаш?
В отговор той пъргаво скочи на земята, застана пред мен и сключи умолително длани. Започна да ме увещава да се откажа от намерението си, във вълнението си преминаваше на немски и трудно разбирах речта му, явно се мъчеше да ми каже нещо, но дори само мисълта за него го възпираше и той повтаряше: „Валпургис нахт!“. Безсмислено беше да споря, пък и не знаех толкова добре езика му. Той продължаваше с излиянията си, непрестанно поглеждаше часовника си, кръстеше се. Конете също станаха неспокойни и душеха въздуха. Като забеляза това, той пребледня, огледа се изплашено, хвърли се внезапно към тях, хвана ги за юздите и ги отведе няколко метра по-нататък. Последвах го и попитах защо го прави. Той се прекръсти в отговор, посочи мястото, където стояхме току-що, и обърна файтона към другия път, показа ми един кръст и рече първо на немски, а после на английски:
— Погребаха го — него, който се уби.
Спомних си стария обичай, според който са погребвали самоубийците на кръстопът:
— А, ясно, някой самоубиец. Любопитно! — ала си давах сметка, че това не обяснява защо конете се изплашиха.
Както си говорехме, чухме някакъв звук — нещо средно между квичене и лай. Идеше отдалече, но конете станаха отново неспокойни и Йохан положи много усилия, за да ги усмири. Беше пребледнял, когато каза:
— Прилича на вой на вълк, а по тези места вълци вече няма…
— Няма ли? — изненадах се аз. — Е, възможно е да са дошли от другаде?
— През зимата може, но сега — не, изключено е! Трябва да има сняг… — Йохан потупваше конете и се опитваше да ги усмири. В това време черни облаци се понесоха бързо по небето. Слънчевата светлина се скри и около нас сякаш лъхна студен вятър. Беше само повей, по-скоро предупреждение, отколкото факт, защото слънцето изгря отново. Йохан засенчи с ръка очите си, погледна хоризонта и каза: — Явно не е изключено да дойде и сега… — И пак погледна нервно часовника си в знак, че е крайно време да тръгваме.
Обзет внезапно от упорство, аз не се качих обратно във файтона, а попитах:
— А къде извежда този път? — и посочих надолу.
Той отново се прекръсти и зашепна някаква молитва, преди да ми отговори:
— То е нечестиво.
— Кое е нечестиво? — настоях аз.
— Селото.
— А, значи там има село.
— Не, не, там не е живял човек от сто години.
Любопитството ми бе възбудено:
— Но ти току-що каза, че там има село.
— Имало е.
— Къде е то сега?
След което последва дълга история, но не успях да разбера всичко от нея, защото той често минаваше на немски. Само схванах, че преди няколко века там умирали хора и били погребвани както си е редът, но се чували звуци под пръстта, и когато отворили гробовете, мъртвите вътре били свежи и пълни с живот, а по устните им имало прясна кръв. Тогава местните побягнали от домовете си и се заселили другаде, където живите живеели, а умрелите умирали, а не като това там… Явно се боеше да го назове. Колкото повече навлизаше в разказа си, толкова повече се вълнуваше, докато накрая получи нещо като гърч — изпоти се целият, пребледня, озърташе се, изпадна в истерия и закрещя: „Валпургис нахт!“.
С жестове настояваше да се кача на файтона, но цялата ми английска кръв се разбунтува срещу това да получавам заповеди от коняр, затова твърдо заявих:
— Щом толкова се страхуваш, Йохан, върви си у дома, аз ще се поразходя. — Взех си дъбовия бастун от каретата, затворих вратичката и махнах по посока на Мюнхен: — Хайде, върви, твоят „Валпургис нахт“ не може да ме притесни.
Конете вече много тревожно риеха с копита и опъваха юздите и на Йохан му беше трудно хем да ги удържа, хем да ме убеждава да се откажа от намеренията си. Удари го на молби, а после съвсем забрави за английския, което ме накара да се разсмея. Как да го разбера и послушам, като ми бърбореше несвързано на немски?! Взе да ми омръзва, затова махнах властно с ръка да се маха и като демонстративно му обърнах гръб, заслизах към долината. Зад мен Йохан измърмори нещо и с неохота обърна конете към града.
Проследих го с поглед, подпрян на бастуна си. Отпървом той караше кротко, после при билото на хълма се появи висок слаб човек, а конете започнаха да се дърпат и да цвилят неспокойно. Каретата подскочи и се катурна стремглаво надолу, сетне я изгубих от очи. Потърсих с поглед какво ще стори високият непознат, ала и той беше изчезнал. Продължих пътя си по виещата се надолу пътека и скоро стигнах долината. Не виждах ни най-малка причина Йохан да протестира толкова срещу разходката тук — вярно, областта бе съвсем пуста, бродих цели два часа без да срещна ни човек, ни къща. Пейзажът беше съвсем еднообразен, затова леко се стреснах, когато иззад един завой се озовах току пред малка гора. Седнах да си почина и се огледах. Дадох си сметка, че тук е по-хладно, отколкото беше горе на хълма. От полъха на вятъра близките дървета издаваха звук, подобен на въздишка, а някъде в далечината се чуваше тътен като от приглушен рев. Вдигнах глава и видях, че по небето са се струпали плътни тъмни облаци и по всичко изглеждаше, че приближава буря. Поднових разходката си с надеждата да се сгрея. Местността беше особено живописна и постепенно загубих представа за времето. Чак когато съвсем притъмня, се замислих как точно ще се прибера в хотела. В отговор на мислите ми отнякъде долетя същият тайнствен вой, за който кочияшът бе казал, че е от вълк. Потреперих — вече не само от студ. Ала понеже съм твърдоглав, а бях решил, че на всяка цена ще видя изоставеното село, продължих устремено напред и скоро стигнах открито поле, обградено отвсякъде с хълмове. Пътят се виеше през него чак до едни скупчени храсталаци. В този миг изневиделица заваля сняг. Явно нямаше да успея да се върна до широкия друм на билото, затова трябваше да потърся убежище насред пустошта. Притъмня съвсем, пътеката вече не се различаваше и бързо се губеше под натрупващите се парцали сняг. Вятърът се усили, а за капак се прибавиха и ослепителни светкавици, които прорязваха небосвода и на тяхната светлина зърнах горичка от тисове и кипариси, отрупани със сняг. Подслоних се под тях в очакване бурята да утихне. Тук беше завет и по-тихо, ала вълчият вой се чуваше по-отчетливо. След няколко часа поривите на вятъра стихнаха съвсем, снегът престана да вали и вече дори от небето измежду облаците за кратко се появяваше луна. Излязох от убежището си, за да потърся място за пренощуване — останки от някогашна къща или други развалини. В края на горичката напипах нисък порутен зид и тръгнах по него. Изведе ме до някакъв вход, след който кипарисите се разделяха в шпалир покрай някогашна алея към парадния вход на някаква неясна сграда. В този миг луната проби пелената на облаците и аз осъзнах, че се намирам в центъра на обширно гробище. Сърцето ми замря и потреперих. Към страховете ми се прибавиха усилилият се вълчи вой, както и нарастващият студ. Зърнах голяма мраморна гробница и се приближих да я огледам. Обиколих я и прочетох върху вратата й следния надпис на немски: „ГРАФИНЯ ДОЛИНГЕН ОТ ГРАЦ, ОТКРИТА МЪРТВА, 1801 г.“. На върха на гробницата стърчеше голям железен кол. На задната страна прочетох следното, издялано с руски букви: „Мъртвите пътуват бързо“. Звучеше толкова зловещо, че от сърце съжалих, задето не послушах съвета на Йохан.
Тогава внезапно ми хрумна още нещо. Валпургиевата нощ, която толкова плашеше кочияша, във фолклора е времето, когато самият дявол излиза на земята, гробовете се отварят и мъртвите пируват на воля. Сигурно от това се е боял неукият файтонджия! Стоях в опустялото отпреди векове село, насред гробището на самоубийците, в разразилата се отново буря през най-нечестивата нощ от цялата година! Трябваше да изцедя всичките си скептични доводи, цялата си нихилистична философия, присъщите ми английски безразсъдност и присмех, за да овладея настъпващия пристъп на ужас.
И наистина — вятърът отново се усили, земята потрепери така, сякаш през нея препускаха стадо диви коне, но този път лошото време изсипа не сняг, а тежка градушка. Едри ледени късове забарабаниха по очуканите надгробни камъни наоколо. Клоните на кипарисите се превиха и пречупиха като стръкчета трева. Само мраморната гробница предлагаше сравнителна защита от природната стихия, затова се приютих плътно до масивната й бронзова врата. Когато се притиснах съвсем към нея, тя поддаде и се открехна. За да избягам от безмилостната буря, бях готов да се подслоня дори в ада и тъкмо се канех да вляза по-навътре, когато една светкавица раздра тъмнината и освети ярко вътрешността на гробницата. Там, точно върху поставката за саркофага, лежеше красива жена с бледо, но живо лице, с алени страни и устни — спокойно отпусната, сякаш бе заспала. В този миг проехтя гръмотевицата и сякаш невидима ръка ме грабна и ме запокити обратно навън във виелицата. Всичко стана така внезапно, че преди да осъзная удара — морален и физически — аз вече се бях озовал под безмилостната градушка. И въпреки болката от ударите на ледените късчета от небето съвсем ясно осъзнах, че не съм сам. Огледах се. Взирах се в мрака да видя идва ли някой откъм гробницата. И тъкмо в този миг ослепителна светкавица проряза мрака и се стовари с тътен върху железния кол на върха на гробницата, изля се през него в земята и сред лумналия пожар мраморът се разцепи. Мъртвата жена се изправи в предсмъртна агония, пламъците я погълнаха, а раздиращият вик на болка бе заглушен от гръмотевицата. Проехтя воят на вълците — този път някъде съвсем наблизо, сетне, в настъпилия мрак отново бях понесен от невидима сила. Преди да изгубя свяст, със сетни сили зърнах неясна бяла мъгла, която пълзеше над всички гробове — сякаш призраците им ги бяха напуснали и се стелеха ниско над земята.
Когато дойдох на себе си, се чувствах физически и душевно отмалял. Отпървом ми бе трудно да осъзная къде съм, сетне почнах да си връщам спомените и възприятията. Болка раздираше краката ми, сякаш бяха измръзнали и вкочанени. Студ усещах и по целия си гръб. Не виждах и не чувах нищо, само в гърдите ми нещо приятно пламтеше, въпреки че бях притиснат от непоносима тежест, която ми пречеше да дишам. Сякаш сънувах ужасен кошмар. Когато отново се свестих, чувствах само непреодолимото желание да повърна, за да се освободя от всичко, което се е натрупало в мен. Пак цареше пълна тишина, което ме караше да мисля, че съм оглушал или просто целият свят е изчезнал. Напрегнах сетива и установих, че греша — дочуваше се пръхтенето на някакво диво животно, и да, именно това животно се беше излегнало върху мен и от време на време ближеше шията ми. Изтръпнах от ужас при това прозрение. Боях се да мръдна, боях се да издам, че всъщност съм жив, опасявах се, че звярът мигом ще ме погълне, ако усети признаци на размърдване. Но колкото и да се стараех да съм неподвижен, животното сякаш долови събуждането ми, защото повдигна глава и видях огромните тъмни очи на гигантски вълк. Видях и зъбите му, проблясващи в зейналата червена паст, усетих дъха му по лицето си. От страх пак съм изгубил съзнание, но се свестих от пронизителен вой, последван от излайване, което се повтори отново и отново. Някъде отдалеч дочух и човешки гласове, които повтаряха: Ехо! Хей! Ехо! Надигнах глава по посока на виковете, ала гробището препречваше погледа ми. Вълкът издаде дълбок гърлен звук, сякаш за да привлече потерята. Махна се от мен едва когато конниците и кучетата им се приближиха на един хвърлей място. Някой изстреля червена сигнална ракета, чу се суетене и изстрел по посока на вълка, който изчезна в гората отвъд гробището. Аз все още не можех да помръдна. Един от хайката скочи от коня и се втурна при мен. Част от групата се впусна да преследва вълка, другите надойдоха да ме видят.
— Добра новина, другари! — извика първият, който ме достигна, когато допря ръка до гърдите ми. — Сърцето му още бие, ще го спасим!
Наляха малко бренди в устата ми и повдигнаха главата ми. Успях да отворя очи и да се огледам. Светлини и сенки се движеха между дърветата, много хора изведнъж изпълниха околността. Чух как някои питаха тревожно:
— Открихте ли го?
Отговорът дойде веднага:
— Не, не! Хайде, вдигайте го и да се махаме оттук! Не ща да остана и секунда повече на такова място в такава нощ!
— Как изглеждаше то? Видяхте ли го? — питаха други от по-задните кръгове.
Отговаряха им несвързано, един през друг, без съществена информация, просто като отклик на нуждата да се говори за онова, което ги плаши.
— Как — като същински дявол! — пелтечеше един, загубил ума и дума.
— Като вълк, ама не е вълк! — добави друг, целият разтреперан.
— Не можеш да го уцелиш с куршум! Безполезно е да опитваш… — добави трети.
— Е, поне си заслужихме паричките. Да правим потеря в такава нощ! Трябва да ни платят двойно! — обади се четвърти.
— По натрошения мрамор имаше кръв — обади се пети. — Може да сме ранили звяра.
— Ама ако англичанинът е жив, значи звярът го е пазел, не е искал да го изяде…
— Да, да, видяхме го да лежи отгоре и сякаш искаше да го сгрее с тялото си…
Този, който ги водеше, се обади:
— Изобщо нямаше да го открием, ако животното не ни насочваше с виенето си…
— А къде ли избяга? Какво ли е станало с него? — попита помощникът му, но другите заглушиха въпроса му с призиви час по-скоро да се махат от това прокълнато място.
Няколко чифта ръце като по команда ме вдигнаха и ме положиха върху един кон. Водачът се качи на седлото зад мен, обгърна ме с ръце, даде знак за тръгване и всички пришпориха животните обратно към града.
Трябва да съм заспал или изпаднал в несвяст, защото следващото, което си спомням, бе, че в покрайнините на Мюнхен ме прехвърлиха в един файтон, а водачът даваше нареждания на останалите мъже:
— Помнете! Намерили сме англичанина, охраняван от огромно куче.
— Куче!? Това не беше никакво куче! — възрази един. — Беше си вълк!
А водачът отвърна спокойно:
— Казах, че беше куче.
— Кой ще ни повярва? Вижте му шията! Нима това е дело на куче, а?
Несъзнателно вдигнах ръка към гърлото си и изкрещях от болка при допира. Другите се обърнаха към мен и се прекръстиха. Водачът отново рече:
— Казах куче, и точка. Ще ни се смеят, ако чуят друго…
Сетне файтонът потегли към хотел „Четири сезона“, а там ме посрещна разтревоженият управител Делбрюк. Той ме придружи до стаята и обясни, че е пратил потерята да ме търси веднага щом видял потрошения файтон на кочияша. Повдигнах вежди в недоумение — да организира и плати на толкова хора, за да ме търсят, при условие че каретата може просто да е претърпяла катастрофа? А в отговор на неизречения ми въпрос Делбрюк ми показа телеграма от Трансилвания, закъдето се бях запътил, със следния текст:
Грижете се добре за госта ви — неговата безопасност ми е скъпа. Ако му се случи нещо или ако изчезне, не жалете средства, за да го върнете невредим. Той е англичанин и обича приключенията, а при вас дори през май често излизат снежни бури нощно време. Не губете време, ако имате и най-малкото съмнение, че нещо го грози. Ще възнаградя богато старанието ви.
Както държах телеграмата, стаята внезапно се завъртя пред очите ми и ако управителят не ме бе подхванал през кръста, вероятно щях да се строполя на земята. Беше толкова странно, толкова злокобно и невероятно да се получи телеграма от толкова далеч — вест, в която тъй точно да се опише почти всичко, което ми се случи. Обзе ме чувството, че съм играчка в ръцете на свръхестествените сили и че само по тяхната милост все още съм жив.
Преди много години в далечната провинция Тамба живял богат търговец на име Инамура Генсуке. Имал дъщеря на име Осоно — била хем умна, хем красива, затова търговецът си рекъл, че ще е грехота да пропилее достойнствата й само с началното образование на селския даскал. Първо я отглеждали верните му слуги, а сетне я изпратил в Киото, за да получи там по-изискано обучение, да придобие маниерите на столичните девойки и да опознае светския живот. Като завършила образованието си в Киото, Осоно се омъжила за изгодна партия — търговеца Нагара, приятел на семейството от години. Младите живели щастливо цели четири години, през които им се родило и прелестно момченце. Ала на четвъртата година от сватбата Осоно се разболяла и умряла.
Ден след погребението й невръстното дете на заранта разказало, че през нощта майка му се е явила в стаята на горния етаж, погледнала го ласкаво и му се усмихнала. Детето споделило още, че тя не продумала нито дума, затова то се изплашило и избягало. Слугите в дома на Нагара се качили в посочената стая — спалнята на покойницата, но не открили нищо. На следващата нощ историята се повторила. Затова бащата наредил на своите хора да дежурят в спалнята на Осоно и да го известят, ако нещо се случи.
Още същата вечер след полунощ в спалнята на починалата под бледата светлина на кандилото и свещите се явил смътен силует. В очертанията му слугите разпознали господарката си, която стояла пред скрина, в който все още лежали дрехите и накитите й. Лицето и тялото донякъде се виждали добре, а надолу фигурата изтънявала и почти се губела като призрак. Цялото същество излъчвало странна, прозрачна светлина, като блещукащо отражение във водна повърхност. Слугите много се уплашили и хукнали презглава към покоите на господаря. Нахълтали и един през друг взели да обясняват. Търговецът Нагара и майка му се зачудили какво да направят. Накрая възрастната жена предложила:
— Смятам, че като всяка нормална жена Осоно все изпитва сантимент към вещите си, може би й се иска да се издокара с някой от накитите или с дрехите си. Сигурно е дошла да им се полюбува или пък да се опита да си ги вземе в отвъдното. Затова най-добре е да ги дарим в местния храм или да ги раздадем на други хора. Сигурна съм, че ако сторим така, духът й ще намери покой.
Търговецът се съгласил, послушал майка си и накарал слугите да опразнят чекмеджетата на скрина. Рекъл им да отнесат всички вещи на покойната му съпруга в близкия храм. Ала през нощта призракът на Осоно отново се върнал и отново гледал втренчено към скрина. Дошла и на следващата, и на по-следващата нощ, и така всяка нощ, докато къщата не се превърнала в обител на страха.
Тогава свекърва й отишла в храма, разказала всичко на настоятеля и го помолила за съвет. Той бил учен и мъдър старец, известен с името Дайген Ошо. Когато я изслушал, мъдрецът рекъл:
— Явно в този скрин има нещо, което не й дава покой в смъртта. Нещо в скрина или край него. Потърсете по-внимателно!
— Но ние изпразнихме всички чекмеджета, вътре не остана нищо! — възразила свекървата.
— Ако искате, довечера ще дойда у вас, за да бдя в тази стая и преценя на място — предложил настоятелят. — Но ако се съгласите, ще трябва да наредите на слугите да не ме безпокоят, докато съм вътре. Въобще никой да не влиза, освен ако не го повикам.
Старата жена се съгласила и след залез-слънце настоятелят Дайген Ошо отишъл в дома им. Качил се в стаята и останал доволен от всички приготовления, които били направени за бдението на покойната. Настанил се удобно и се отдал на молитви и медитация. Минало известно време и наближило полунощ. Нищо не се случвало. Дайген Ошо извадил свещените сутри и почнал да ги чете. Не след дълго призракът на Осоно внезапно се очертал пред скрина. Ошо погледнал въпросително. Тя не помръдвала, само гледала втренчено в шкафа и очите й излъчвали необясним копнеж. Настоятелят изчел една заупокойна сутра, сетне се обърнал спокойно към привидението:
— Здравей, Осоно! Аз съм монах. Тук съм, за да ти помогна. Разбирам, че в този скрин има нещо, което те кара да се връщаш за него всяка нощ. Разбирам, че без него няма да намериш покой. Насочи ме и ако желаеш, аз ще намеря тази вещ вместо теб!
Сянката кимнала леко, сякаш в знак на съгласие. Настоятелят станал и отворил най-горното чекмедже. Било празно. Той отворил едно след друго и второто, и третото, и четвъртото, претърсил ги, погледнал внимателно и зад, и под тях, но не открил нищо. А призракът стоял там все така непоколебимо. Монахът отново огледал всичко, но не виждал и следа от скрит предмет. „Какво ли може да е?“, запитал се настоятелят. И тогава съвсем случайно му хрумнало да провери под тапицерията на чекмеджетата. Пак отворил първото — нищо. Във второто и третото — също. Ала в подплатата на най-долното напипал лист хартия. Повдигнал внимателно облицовката и извадил писмо. Монахът се обърнал към призрака:
— Това ли не ти даваше покой, Осоно? — попитал той.
Силуетът на покойната кимнал с глава, а погледът не се откъсвал от писмото.
— Предполагам, че е твоя тайна, която не искаш да излезе наяве?
Призракът кимнал.
— Да го изгоря ли вместо теб? — предложил мъдрецът.
Вместо отговор привидението приклекнало в поклон.
— Добре, ще го изгоря и никой няма да го прочете. Никой освен мен, а аз ще отнеса тайната ти в гроба — обещал монахът. Призори напуснал стаята, а на всичките обитатели на дома, които го чакали долу, обяснил: — Вече няма да се тревожите, няма от какво да се безпокоите. Тя повече няма да се върне. Никога повече.
Така и станало.
А монахът удържал на думата си и изгорил хартията. Било любовно писмо, което девойката получила по време на учението си в Киото. До края си настоятелят на храма отказвал да разкрие съдържанието му и тайната била погребана с него.
Когато господин Хайрам Б. Отис — американският пълномощен министър — купи ловното имение Кентървил, всички му заразправяха каква глупост е извършил, защото нямало никакво съмнение, че в имението витае призрак. Дори самият лорд Кентървил, човек с изтънчено чувство за чест, сметна за свой дълг да спомене този факт пред господин Отис, когато уговаряха сделката.
— И ние се отказахме да живеем в имението — заяви лорд Кентървил, — откакто пралеля ми, вдовстващата херцогиня Болтън, припадна от ужас и никога вече не се съвзе напълно, след като две скелетни ръце легнали връз раменете й, докато се преобличала за вечеря. Смятам се задължен да ви кажа, господин Отис, че призракът е виждан от не един жив човек на моя род, та дори и от енорийския пастор, преподобния Огъстъс Дампиър, възпитаник на колежа „Кингс“ в Кеймбридж. След злощастното премеждие на херцогинята всички по-млади прислужници ни напуснаха, а лейди Кентървил често не мигваше по цели нощи поради загадъчните шумове, които долитаха нощем от коридора и библиотеката.
— Уважаеми лорде — отвърна министърът, — съгласен съм да включим призрака в оценката на мебелите. Произхождам от съвременна страна, където има всичко, каквото се купува с пари; а тъй като нашите пъргави младежи са хукнали да се забавляват из Стария свят и да отмъкват най-добрите ни актриси и примадони, уверен съм, че ако в Европа имаше един-едничък призрак, на бърза ръка би се озовал у нас в някой обществен музей или пътуващ цирк.
— За жалост, привидението наистина съществува — възрази лорд Кентървил с усмивка, — но явно е устояло на уловките на нашите предприемчиви импресарии. То е известно вече цели три века, по-точно от 1584 година, и редовно се появява преди смъртта на някой член от нашия род.
— Същото прави и семейният лекар, лорд Кентървил. Но призраци все пак няма, сър, и смятам, че природните закони не ще бъдат отменени заради хрумванията на английската аристокрация.
— Вие в Америка очевидно сте запазили природната си първичност — отвърна лорд Кентървил, който не проумя напълно последната забележка на господин Отис, — а щом нямате нищо против един призрак в дома си, всичко е наред. Но не забравяйте, че съм ви предупредил.
Няколко седмици по-късно сделката беше сключена и в края на сезона министърът и неговото семейство се пренесоха в замъка Кентървил. Госпожа Отис, която на младини под името Лукриша Р. Тапан от Западна Петдесет и трета улица, се славела като една от красавиците на Ню Йорк, сега бе много хубава зряла жена с изразителни очи и прекрасен профил. Щом напуснат родната си страна, много американски дами усвояват поведението на хронично болни, като го смятат за един вид европейска изтънченост, ала госпожа Отис не се поддаде на тази заблуда. Тя се радваше на великолепно здраве и неизчерпаема първична енергия. Всъщност в много отношения тя приличаше на същинска англичанка и се оказа чудесно потвърждение на факта, че в днешно време ние не се различаваме от американците по нищо освен, то се знае, по езика. Най-големият й син — кръстен от своите родители в изблик на патриотизъм Уошингтън, за което той дълбоко съжаляваше — беше русокос, хубав младеж, доказал своята годност за американска дипломатическа служба, като три поредни сезона бе начело на котильона в нюпортското казино и се прослави дори в Лондон като отличен танцьор. Единствените му слабости бяха гардении в петлика и влечение към аристокрацията. Иначе се проявяваше като изключително разумен. Госпожица Вирджиния Е. Отис бе петнайсетгодишно девойче, кръшно и чаровно като сърничка, а големите й сини очи изразяваха непринудена откровеност. Умееше да язди отлично и веднъж бе надбягала с понито си стария лорд Болтън на две обиколки около парка, като го изпревари с дължина и половина на коня точно пред статуята на Ахил, за огромна радост на младия Чешърски херцог, който мигновено й направи предложение и още същата вечер бе изпратен обратно в „Итън“ от своите настойници, целият облян в горчиви сълзи. След Вирджиния идваха близнаците, наричани обикновено „звезди и черти“, защото постоянно ги пердашеха с пръчка. Бяха чудесни момчета и — като изключим достопочтения министър — единствените истински републиканци в семейството.
Тъй като имението Кентървил отстои на седем мили от Аскот — най-близката железопътна гара, господин Отис бе телеграфирал да ги посрещнат с кола и всички те препуснаха към замъка в повишено настроение. Беше хубава юлска вечер и въздухът ухаеше нежно на бор. Сегиз-тогиз дочуваха някой горски гълъб, прехласнат в своето сладко гукане, или пък зърваха сред шумолящия папрат ръждивочервената гръд на фазан. Малки катерички ги гледаха втренчено от буковите клони, докато отминат, а зайците се стрелкаха с вирнати бели опашки през храсталаци и мъхести бабуни. Но щом навлязоха в алеята към Кентървилския замък, небето изведнъж притъмня от облаци, страшно затишие сякаш скова природата, грамадно ято гарвани прелетя безшумно над главите им и преди да достигнат дома, закапа едър дъжд.
На стъпалата ги очакваше възрастна жена, докарана в черна копринена рокля, с бяло боне и бяла престилка. Представи се като госпожа Ъмни, икономката, която — по настояване на лейди Кентървил — госпожа Отис реши да задържи на досегашната й служба. Тя правеше дълбок реверанс пред всеки, който слизаше от колата, и по някак старовремски, отживял начин изричаше приветствието:
— Бъдете добре дошли в имението Кентървил.
Те я последваха през красивата зала в стил Тюдор и влязоха в библиотеката — дълго ниско помещение, облицовано с черен дъб, в дъното на което имаше голям прозорец със стъклопис. Там ги очакваше маса, сложена за следобедния чай, и след като свалиха връхните си дрехи, те насядаха и взеха да оглеждат обстановката, докато госпожа Ъмни ги обслужваше.
Внезапно госпожа Отис забеляза на пода пред камината тъмночервено петно и без да се замисли какво би могло да представлява, каза на госпожа Ъмни:
— Изглежда, тук нещо се е разляло.
— Да, госпожо — отвърна тихо старата икономка, — на това място се е проляла кръв.
— Ужасно! — извика госпожа Отис. — Не мога да понасям кървави петна из салоните. Трябва незабавно да се изчисти.
Старата жена се усмихна и отговори със същия тих, тайнствен глас:
— Това е кръвта на лейди Елианор Кентървил, убита точно тук от собствения си съпруг, сър Саймън Кентървил, през 1575 година. Сър Саймън я надживял с девет години и починал внезапно, при много загадъчни обстоятелства. Трупът му изобщо не бил намерен, но грешният му дух витае из замъка до ден-днешен. Кървавото петно буди възхищение у туристи и други посетители и не може да се изчисти.
— Празни приказки! — възкликна Уошингтън Отис. — Първокласният препарат против петна и ненадминат чистител „Пинкъртън“ ще го премахне начаса!
И преди ужасената икономка да го възпре, той коленичи и бързо затърка пода с някаква черна пръчица, която приличаше на козметично мазило. След миг от кървавото петно не остана и помен.
— Знаех си, че „Пинкъртън“ ще го оправи! — извика той доволно и изгледа възторгнатите си близки, но едва изрекъл тези думи, и страховита мълния освети мрачната стая, оглушителна гръмотевица ги накара да скочат на крака, а госпожа Ъмни припадна.
— Какъв отвратителен климат! — отбеляза спокойно американският министър, като палеше дългата си пура. — Очевидно старата родина е тъй пренаселена, че хубавото време не стига за всички. Винаги съм бил на мнение, че емиграцията е единственото спасение за Англия.
— Скъпи ми Хайрам — обади се госпожа Отис, — какво ще правим с жена, която припада?
— Ще й налагаме удръжки като за счупени вещи — отвърна министърът — и ще престане да припада.
Действително подир малко госпожа Ъмни се свести. Но тя, без съмнение, изглеждаше дълбоко разстроена и строго предупреди господин Отис да се пази, защото някакво нещастие щяло да сполети дома.
— Очите ми са виждали такива страхотии, сър — каза тя, — от които биха настръхнали косите на всеки християнин, и безброй нощи не съм могла да мигна от ужасите, дето стават тук.
Ала господин Отис и съпругата му настойчиво увериха почтената душица, че не се боят от призраци, а след като призова благословията на провидението върху новите си господари и си направи устата за повишение на заплатата, старата икономка потътри нозе към своята стая.
Бурята вилня страшно през цялата нощ, но нищо особено не се случи. На следващата сутрин обаче, като слязоха за закуска, отново откриха на пода ужасното кърваво петно.
— Не вярвам вината да е в ненадминатия чистител „Пинкъртън“ — каза Уошингтън, — защото съм го изпробвал на какви ли не петна. Сигурно е привидението.
Той повторно изтърка петното, ала на другата заран то пак се появи. На третата също беше там, въпреки че вечерта господин Отис лично заключи библиотеката и взе ключа със себе си на горния етаж. Сега вече цялото семейство бе силно заинтригувано; господин Отис взе да подозира, че се е отнесъл твърде догматично, отричайки съществуването на привидения, госпожа Отис изяви намерение да стане член на Окултното дружество, а Уошингтън съчини дълго писмо до господата Майърс и Подмор, създатели на Дружество за психологически изследвания и автори на двутомния труд „Видения на живите“, по въпроса за „неизличимостта на кървавите петна от престъпен произход“. Тази нощ всички съмнения относно конкретното съществуване на призраци бяха разсеяни завинаги.
Денят премина, топъл и слънчев, а с настъпването на вечерната прохлада цялото семейство излезе на разходка. Върнаха се чак към девет и хапнаха леко. Изобщо не се отвори въпрос за привидения, тъй че дори не съществуваха онези основни предпоставки, които предразполагат към очакване и често предшестват възникването на окултни явления. Както по-късно научих от господин Отис, засегнати били само въпроси, насъщни за обикновения разговор между културни американци от по-горните класи, като например несравнимото превъзходство на мис Фани Давънпорт над Сара Бернар като актриса; трудността да се намерят млада царевица, питки от елда и царевично брашно дори и в най-изисканите английски магазини; значението на Бостън за развитието на световната духовност; предимствата на фургонната багажна система при пътешествия с влак; и благозвучието на нюйоркския акцент в сравнение с провлачения лондонски говор. За свръхестественото изобщо не станало дума, а за сър Саймън Кентървил дори и не намекнали.
В единайсет часа цялото семейство се оттегли по стаите си, а в единайсет и половина всички лампи угаснаха. Малко по-късно господин Отис се събуди от странен шум пред спалнята си, в коридора. Звучеше като дрънчене на метал и приближаваше с всеки изминал миг. Господин Отис веднага се надигна, драсна клечка кибрит и погледна часовника. Той сочеше точно един часа. Господин Отис остана напълно спокоен и опипа пулса си, който никак не биеше трескаво. Особеният шум продължаваше, а освен него ясно се дочуха и стъпки. Той нахлузи чехлите си, извади от тоалетния несесер висок тесен флакон и отвори вратата. Точно срещу себе си видя под бледия светлик на луната старец с ужасяващ вид. Очите му се червенееха като разжарени въглени; дълга сива коса се спускаше до плещите на сплъстени кичури; одеждите му със старинна кройка бяха мръсни и дрипави, а на китките и глезените му висяха тежки вериги и ръждиви окови.
— Драги ми сър — рече господин Отис, — настоятелно ви моля да смажете тези вериги и за целта ви препоръчвам смазочното масло „Изгряващо слънце“, производство на „Тамани“. Казват, че било напълно ефикасно още при еднократна употреба, а на етикета има изявления на някои наши много видни богослови, които удостоверяват същото. Оставям ви го тук, до свещниците, и при нужда с удоволствие ще ви доставя още.
След тези думи министърът на Съединените американски щати положи шишето върху една мраморна масичка, затвори вратата и си легна да спи.
За миг Кентървилският призрак замръзна на мястото си от разбираемо възмущение; сетне яростно запрати стъкленицата върху лъснатия под и хукна по коридора, като надаваше глухи стонове и излъчваше зловеща зелена светлина. Но тъкмо достигна най-горното стъпало на голямата дъбова стълба, когато внезапно се отвори една врата, изскочиха две дребни фигурки, облечени в бяло, и покрай главата му профуча голяма възглавница. Очевидно време за губене нямаше, та прибягвайки до четвъртото измерение на пространството като към спасително средство, той се шмугна през ламперията и къщата притихна.
Когато се добра до малката тайна стаичка в лявото крило, призракът се облегна на един лунен лъч, за да си поеме дъх, и взе да обмисля своето положение. През цялата му блестяща и несмущавана кариера, продължила цели триста години, той ни веднъж не бе подлаган на толкова тежко оскърбление. Спомни си за вдовстващата херцогиня, която бе накарал да припадне от страх, както бе застанала пред огледалото, цялата в дантели и диаманти; за четирите прислужнички, получили пристъп на истерия само защото им се усмихна иззад завесите в една от спалните за гости; за енорийския свещеник, чиято свещ бе духнал, когато онзи излизаше в късна вечер от библиотеката, та оттогава стана постоянен пациент на сър Уилям Гъл[1] заради тежкото си нервно разстройство; и за старата мадам Дьо Тремуяк, която веднъж се събуди призори и видя как в креслото до камината седи скелет и чете дневника й, та цели шест седмици след това бе прикована на легло с мозъчно възпаление, а щом оздравя, се върна в лоното на църквата и сложи край на връзката си с прословутия безбожник мосю Дьо Волтер. Припомни си оная страшна нощ, когато намериха коварния лорд Кентървил полузадушен в тоалетната му стая, с карта вале каро, заседнала дълбоко в гърлото, а преди да умре, той призна, че именно с тази карта е оскубал Чарлс Джеймс Фокс с петдесет хиляди лири в игралния дом „Крокфърд“, и се закле, че призракът го накарал да я глътне. Всичките му знаменити постижения възкръснаха в паметта му, като се почне от камериера, който се застреля в килера, защото съгледа как една зелена ръка чука на прозореца, и се стигне до красивата лейди Стътфийлд, принудена вечно да носи черна кадифена панделка около шията си, за да прикрива следата от пет пръста, дамгосана върху бялата й кожа, докато най-сетне се удави в шарановото езеро в края на Кралската алея. С пламенното себелюбие на даровит артист той направи разбор на всички свои славни превъплъщения и горчиво се усмихна сам на себе си, когато се сети за последната си поява в ролята на „Рубен Рижия, или удушеното дете“, за дебюта си като „Гибиън Грозника — кръвопиецът от Бекслийското блато“ и за фурора, който произведе в една омайна юнска вечер, когато само си поигра на кегли със собствените си кости по затревения тенискорт. А след всичко това да дойдат някакви си жалки модерни американци, да му предлагат смазочно масло „Изгряващо слънце“ и да го замерят по главата с възглавници! Просто непоносимо. Освен това, откакто свят светува, нито един призрак не е бил подлаган на подобно отношение. Ето защо той реши да си отмъсти и осъмна в поза на дълбок размисъл.
На другата сутрин, когато семейство Отис се събра на закуска, надълго и нашироко бе обсъден въпросът за призрака. Министърът на Съединените щати, естествено, се почувства леко оскърбен, като разбра, че подаръкът му не е бил приет.
— Нямам никакво желание — каза той — да нанасям лични обиди на призрака, а като се има предвид колко дълго е живял тук, трябва да отбележа, че не е учтиво да бъде замерян по главата с възглавници. — (Напълно справедлива забележка, при която, за жалост, близнаците се заляха от смях.) — От друга страна — продължи министърът, — ако той наистина откаже да употребява смазочното масло „Изгряващо слънце“, ще трябва да му отнемем веригите. Иначе, при такъв шум пред спалните, не би било възможно да се спи.
До края на седмицата обаче нищо не смути спокойствието им и само постоянно подновяващото се кърваво петно на пода привличаше вниманието. Тази работа наистина изглеждаше странна, защото господин Отис всяка вечер залостваше вратата, а прозорците се държаха плътно затворени. Хамелеоновият цвят на петното също даваше повод за разисквания. Някои сутрини то беше тъмночервено, после пък ставаше алено, сетне наситенопурпурно, а веднъж, като слязоха за семейната молитва съгласно скромния обред на Свободната американска реформирана епископална църква, то се оказа яркоизумрудено. Тези калейдоскопични промени, разбира се, много забавляваха компанията и по този въпрос всяка вечер се сключваха неограничени облози. Единствено малката Вирджиния не се присъединяваше към шегите; по някакви необясними причини тя всеки път изпадаше в дълбоко опечаление при вида на петното и едва не се разплака онази сутрин, когато го видя изумруденозелено.
За втори път призракът се появи през нощта в неделя. Малко след като си легнаха, внезапно ги стресна ужасен трясък в залата. Втурнаха се към долния етаж и видяха, че едни огромни рицарски доспехи са се откачили от стойката си и са паднали на плочника; в креслото с високо облегало седеше Кентървилският призрак и разтриваше коленете си, а лицето му изразяваше силно страдание. Близнаците носеха прашките си и веднага изстреляха две камъчета с онази точност на мерника, която се постига само след продължителни и прилежни упражнения върху учителя по писане, а министърът на Съединените щати насочи към него револвера си и го призова, съгласно калифорнийската етикеция, да вдигне ръце! Призракът скочи с див, яростен крясък, плъзна се между тях като мъгла и на минаване угаси свещта на Уошингтън Отис, та останаха в пълен мрак. Щом достигна най-горното стъпало на стълбата, той дойде на себе си и реши да избухне в своя знаменит демоничен смях. В немалко случаи този смях му беше вършил добра работа. Говореше се, че от него перуката на лорд Рейкър побеляла за една нощ и без съмнение, по същата причина три от френските гувернантки на лейди Кентървил си подадоха оставката още преди да изтече пробният им месец. Затова той избухна в най-ужасяващия си смях, та сводестият таван отекна с многогласен тътен; но страшният екот едва отзвуча, и една врата се отвори, а от нея излезе госпожа Отис, загърната в светлосин пеньоар.
— Боя се, че не сте добре — каза тя — и ви нося шишенце „Доктор Добелова тинктура“. Ако страдате от стомашно разстройство, ще се убедите какво чудесно лекарство е тя.
Призракът я изгледа свирепо и начаса започна своите приготовления, за да се превърне в голямо черно куче — постижение, което с право му бе донесло слава и на което семейният лекар открай време приписваше неизлечимото видиотяване на почитаемия Томас Хортън, вуйчо на лорд Кентървил. Но звукът от приближаващи стъпки го накара да се разколебае в зловещото си намерение и той се задоволи само да излъчи бледо фосфорно сияние и се изпари с дълбок гробовен стон тъкмо когато близнаците застанаха до него.
Добрал се до своята стая, той просто рухна и се отдаде на необуздано раздразнение. Простащината на близнаците и недодяланият материализъм на госпожа Отис му се струваха крайно досадни, разбира се, но всъщност най-много го разстрои това, че се оказа безсилен да надене доспехите. До този миг се надяваше, че дори съвременни американци биха трепнали при вида на един призрак в доспехи — ако не заради друга, по-смислена причина, то поне от уважение към своя национален поет Лонгфелоу, с чиито изящни и запленяващи стихове самият той някога убиваше дългите скучни часове, когато Кентървилови ходеха в Лондон. На всичкото отгоре те бяха неговите собствени доспехи. С тях бе пожънал голям успех на бойния турнир в Кенилуърт и не кой да е, а самата кралица Елизабет I ги похвали с най-ласкави слова. А въпреки това, когато нахлузи огромната броня и стоманения шлем, тежестта им просто го повали и той се строполи на плочника, като натърти силно двете си колене и ожули кокалчетата на дясната си ръка.
След тази случка той няколко дни се чувстваше извънредно зле и почти не напускаше стаята си, освен за да поддържа в изправност кървавото петно. Но вследствие на добрите грижи, които положи за себе си, се съвзе и реши да направи трети опит да сплаши министъра и неговото семейство. Насрочи появата си за петък, 17 август, и прекара голяма част от деня да рови из гардероба си, като в края на краищата се спря на шапка с широка периферия и червено перо, погребална риза с волани на китките и врата и ръждясал кинжал. Привечер се надигна страшна дъждовна буря, а вятърът духаше толкова силно, че всички прозорци и врати в старата сграда хлопаха и тракаха. С една дума, времето беше точно по неговия вкус.
Възнамеряваше да действа по следния начин: ще се прокрадне до стаята на Уошингтън Отис, ще заломоти страшно, застанал до долния край на леглото му, а после ще се прониже три пъти през гръкляна под звуците на бавна музика. Имаше зъб на Уошингтън, защото много добре знаеше, че именно той има навика да премахва прословутото Кентървилско кърваво петно с помощта на „ненадминатия“ чистител „Пинкъртън“. След като докара безразсъдния и дързък младеж до състояние на безумен ужас, призракът щеше да продължи към стаята, където спяха министърът на Съединените щати и неговата съпруга, да положи ледена, влажна ръка върху челото на госпожа Отис, а в това време да нашепва в ухото на разтреперания й съпруг зловещите тайни на гроба. Колкото до малката Вирджиния, той още не беше наясно със себе си. Тя нито веднъж не го бе обидила по какъвто и да било начин, а радваше душата с хубостта и добрината си. Няколко глухи стенания откъм дрешника, мислеше си той, ще са напълно достатъчни или пък — ако не успееше да я събуди с тях — би могъл да задърпа юргана й с трескаво сгърчени длани. Що се отнася до близнаците обаче, той имаше твърдото намерение да им даде добър урок. На първо място, то се знае, трябваше да седне върху гърдите им, за да изпитат чувство на задух като в кошмарен сън. След това — понеже леглата им стояха доста близко едно до друго — той ще застане между тях във вид на зелен, леденостуден труп, докато двамата се вдървят от ужас, а най-сетне ще хвърли погребалната риза и ще запълзи из стаята с оголени бели кости и една-единствена въртяща се очна ябълка, в образа на „Даниел Дивака, или скелетът на самоубиеца“ — роля, в която неведнъж бе произвеждал силно впечатление и която той поставяше наравно със знаменитото си превъплъщение в „Мартин Маниака, или непроницаемата загадка“.
В десет и половина чу, че семейството отива да спи. Още известно време го смущаваха лудешките смехове на близнаците, които очевидно — с лекомисленото безгрижие на всички ученици — се забавляваха, преди да си легнат, но в единайсет и четвърт всичко утихна и щом удари полунощ, той се понесе. Бухали връхлитаха върху прозорците, гарвани грачеха от старото тисово дърво и вятърът бродеше около къщата с жаловити вопли, подобно на залутана душа; но Отисови спяха, без да подозират на какво са обречени, и над шума от дъжда и бурята призракът чуваше равномерното хъркане на министъра на Съединените щати. Той се измъкна из ламперията тихомълком, със зловеща усмивка на жестоките си сбръчкани устни, а луната скри лице в един облак, когато призракът се прокрадна край прозореца на еркера, където неговият личен герб и този на убитата му съпруга бяха изписани с небесносини и златисти багри. Плъзгаше се към целта си като злокобна сянка и самата тъмнина сякаш го обгръщаше в ненавист, докато я пресичаше. По едно време му се стори, че чува вик, и замря на място; но се оказа само кучешки лай откъм Червения чифлик и той продължи нататък, като брътвеше странни проклятия от шестнайсети век и току размахваше ръждивия кинжал в среднощния мрак. Най-сетне достигна ъгъла на коридора, който водеше към стаята на злощастния Уошингтън. Там се спря за миг, а вятърът развя дългите му сиви кичури и усука в нелепи и фантастични дипли неописуемо страшния му мъртвешки покров. После часовникът удари дванайсет и той реши, че времето му е настъпило. Изкиска се наум и зави зад ъгъла; но едва пристъпил, се отдръпна със сърцераздирателен вопъл на ужас и закри пребелялото си лице с дългите костеливи длани. Точно пред него стоеше страховито привидение, неподвижно като истукано и чудовищно като просъница на умопобъркан — с плешива и лъскава глава; с кръгло, тлъсто и бяло лице; а чертите му изглеждаха сгърчени от зловещ смях във вечна грозна усмивка. От очите му струяха два лъча алена светлина, устата представляваше огнена паст, а някакъв гнусен плащ, подобен на неговия собствен, обгръщаше исполинското чудовище с безмълвни белоснежни преспи. На гърдите му висеше табела и на нея се открояваше чудновато писание със старинни букви, навярно някакво свидетелство на позора, грамота за пагубни грехове или страшен летопис на престъпления, а в дясната си ръка то държеше вдигната нависоко къса извита сабя от блестяща стомана.
Тъй като никога дотогава не бе виждал привидение, призракът, естествено, се уплаши страшно и — след още един бегъл поглед към кошмарния фантом — побягна обратно към стаята си, препъвайки се в дългата погребална риза, докато летеше по коридора, а накрая изтърва ръждясалия кинжал в ботушите на министъра, където на сутринта го намери камериерът.
Добрал се до уединението на своите покои, той се тръшна върху тясното сламено ложе и скри глава под завивките. Ала подир известно време отколешният храбър Кентървилски дух се надигна в него и той реши, щом се съмне, да отиде и поговори с другия призрак. Ето защо точно когато зората посребряваше хълмовете, той се запъти обратно към мястото, където очите му по-рано бяха съгледали зловещия фантом, мислейки си, че в края на краищата два призрака са по-силни от един и че с помощта на своя нов събрат би могъл да излезе на глава с близнаците, без да се излага на опасност.
Ала когато се озова там, пред взора му се разкри страшна гледка. Явно нещо бе сполетяло привидението, защото светлината в хлътналите очи бе съвсем угаснала, блестящата сабя бе паднала от ръцете му и то се подпираше на стената в немощна, страдалческа стойка. Призракът се втурна напред и го обгърна с ръце, но за негов ужас в същия миг главата на провидението падна и се търкулна на пода, тялото съвсем се отпусна и той забеляза, че притиска в обятията си бяла бархетна завеса за легло, а в краката му лежаха метла с дълга дръжка, кухненски нож и голяма издълбана ряпа! Без да проумява това чудновато превъплъщение, той трескаво грабна табелката и в дрезгавата светлина на утрото прочете следните страховити слова: „ТОВА Е ПРИЗРАК ОТИСОВ, ЕДИНСТВЕНИЙ ОРИГИНАЛНИЙ ТАЛАСЪМ. ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ИМИТАЦИИ, ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ СА ФАЛШИФИКАЦИИ“. Изведнъж истината проблесна в съзнанието му. Бяха го измамили, подвели и надхитрили! Старият кентървилски поглед заискри в очите му; той скръцна с беззъби челюсти и — като вдигна високо над главата си съсухрените си ръце — се закле с образния език на едновремешната школа, че щом повторно прозвучи веселата тръба на Шантклер[2], кърваво ще почне дело и Убийството ще да е вредом.
Едва изрекъл тази страшна клетва, и от керемидения покрив на далечна къща изкукурига петел. Призракът избухна в продължителен, глух, горчив смях и зачака. Чака час… два… три — но по някаква необяснима причина петелът не пропя втори път. Към седем и половина приближаването на слугините най-сетне го застави да се откаже от злокобното бдение и той закрачи към стаята си, потънал в размисъл за своите напразни надежди и осуетени намерения. Там почерпи справки от няколко старинни рицарски книги, на които извънредно много държеше, и установи, че във всички случаи, когато е била прилагана тази клетва, Шантклер неизменно е кукуригал повторно.
— Дано жестока гибел постигне тая коварна птица — процеди той. — Помня времето, когато пронизал бих гръкляна й с якото си копие, за да я накарам да ми кукурига, пък ако ще да е в предсмъртния й час! — После се излегна в един удобен оловен ковчег и остана там до вечерта.
На следващия ден призракът се чувстваше много отпаднал и изтощен. Страшните вълнения през последните четири седмици започваха да му се отразяват. Нервите му бяха напълно разстроени и той се стряскаше при най-малкия шум. Пет дни остана да пази стаята и накрая реши да се откаже от оная игра с кървавото петно на пода в библиотеката. Щом като Отисови не го искаха, те очевидно не го и заслужаваха. Явно бяха хора на ниско, материалистическо равнище на битието, неспособни да оценят символичната стойност на някои сетивни феномени. Разбира се, въпросът със свръхестествените видения и образуването на астрални тела бе съвсем отделна работа и изобщо не зависеше от него. Тържествено му беше вменено в дълг да се появява в коридора веднъж седмично, а всяка първа и трета сряда от месеца да изломотва нещо през големия прозорец на еркера и той не виждаше как би могъл да се измъкне от тези си обязаности, без да се опозори. Не можеше да отрече, че животът му е бил изпълнен със злини, но затова пък се отнасяше извънредно съвестно към всичко свръхестествено. И така, през следващите три съботни нощи той бродеше из коридора както обикновено, между полунощ и три часа, вземайки всички възможни предпазни мерки, за да не бъде ни чут, ни видян. Сваляше ботушите си, стъпваше колкото се може по-леко върху старите, проядени от червеи дъски, загръщаше се в широк плащ от черно кадифе и не пропускаше да смаже веригите си с маслото „Изгряващо слънце“. Длъжен съм да отбележа, че му струва доста усилия, докато си наложи да се примири с последния защитен способ. Ала една вечер, докато семейството вечеряше, той се вмъкна в спалнята на господин Отис и задигна шишето. Отпърво се чувстваше малко унизен, но по-късно благоразумието надделя и той прие, че изобретението има добри страни и до известна степен облекчава задачата му.
Ала въпреки всичко не го оставяха на мира. Постоянно опъваха през коридора въжета, които го спъваха в мрака; а веднъж, издокаран за ролята на „Черния Айзък, или ловецът от Хоглийския лес“, той падна твърде злополучно, понеже стъпи върху мазната пързалка, която близнаците си бяха направили от вратата на салона с гоблените до горния край на дъбовата стълба. Това оскърбление така го вбеси, че той реши да предприеме последен опит да опази достойнството си и се врече още през следващата нощ да посети нахалните млади възпитаници на „Итън“ в своя знаменит образ „Дръзкия Рупърт, или безглавият граф“.
Не беше се появявал в тази премяна повече от седемдесет години — по-точно, откакто така изплаши с нея хубавата лейди Барбара Модиш, щото тя ненадейно развали годежа си с дядото на настоящия лорд Кентървил и забягна в Гретна Грийн с красавеца Джак Касълтън, заявявайки, че за нищо на света не би склонила да се омъжи за член на семейство, което търпи такъв отвратителен призрак да се разхожда напред-назад по терасата във вечерния здрач. По-късно клетият Джак бе застрелян при дуел от лорд Кентървил, на Уондзуъртските ливади, а лейди Барбара умря от мъка в Тънбридж Уелс още преди да е изтекла годината; та във всяко отношение работата излезе много успешна. Но този „костюм“, ако може да се употреби такъв театрален израз във връзка с едно от най-великите тайнства на свръхестествения или — нека използвам по-научен термин — на извънестествения свят, се натъкмяваше много трудно и затова той загуби цели три часа за своите приготовления.
Най-сетне всичко бе готово и призракът огледа външността си с радостно удивление. Високите кожени ботуши за езда, които бяха част от облеклото, се оказаха големички и той успя да намери само единия от двата дълги пищова, но общо взето, остана доволен и в един и четвърт се измъкна през ламперията и тръгна на пръсти по коридора.
Когато стигна до стаята на близнаците, която — би трябвало да спомена — наричаха Синята спалня заради цвета на завесите, завари вратата леко открехната. Тъй като искаше появата му да направи впечатление, той я отвори със замах и в същия миг някакъв тежък съд, пълен с вода, се изля отгоре му, измокри го до кости и мина само на два инча от лявото му рамо. Същевременно откъм голямото балдахинено легло долетяха сподавени смехове. Всичко това нанесе такъв шок на нервната му система, че призракът хукна обратно към стаята си колкото му държаха краката, а на другия ден остана на легло със силна простуда. Единственото, което донейде го утешаваше в цялата тази история, бе фактът, че не бе взел и главата си, защото ако я носеше, последиците можеха да се окажат много тежки.
Той вече изостави всяка надежда да уплаши някога недодяланото американско семейство и обикновено се задоволяваше да броди из коридорите по плъстени чехли, с дебел червен шал около врата, защото се боеше от течения, и с малък арбалет — в случай че го нападнат близнаците.
Съкрушителният удар, който му бе нанесен, дойде на 19 септември. В тази нощ той реши да слезе в обширното преддверие, убеден, че там поне ще остане необезпокоен, и се забавляваше с язвителни забележки по адрес на големите фотографии, дело на ателие „Сарони“, с образите на министъра на Съединените щати и неговата съпруга, които сега заемаха местата на Кентървилските семейни портрети. Облеклото му — скромно, но спретнато — се състоеше от дълга погребална риза, нашарена с гробищна пръст, жълта ленена ивица пристягаше челюстта му, а освен това носеше малък фенер и гробарска лопата. Това означаваше, че се е натъкмил за образа на „Джонас Безгробни, или крадецът на трупове от Чъртси Бари“, едно от най-забележителните му изпълнения, което семейство Кентървил имаше причина да помни, защото именно то бе станало повод за свадата със съседа им, лорд Ръфърд.
Часът наближаваше два и четвърт след полунощ и — доколкото той можа да установи — никой не помръдваше. Ала когато се запъти бавно към библиотеката, за да провери дали са останали някакви следи от кървавото петно, внезапно от един тъмен ъгъл към него се втурнаха две фигури, дивашки размахаха ръце над главите си и изкрещяха в ухото му: „БАУ!“. Обзет от паника, която при тези обстоятелства беше напълно естествена, той побягна към стълбището, но видя, че там го чака Уошингтън Отис с големия градински маркуч; обкръжен от своите врагове и едва ли не притиснат до стената, призракът изчезна в голямата желязна печка — за негово щастие, незапалена — и трябваше да се прибере през кюнците и комините, та пристигна в стаята си в ужасно състояние: мръсен, раздърпан и отчаян.
След тази случка повече не го видяха в нощен поход. Близнаците неколкократно залягаха да го издебнат и всяка вечер посипваха коридорите с орехови черупки, за голямо възмущение на своите родители и на прислугата, но без да постигнат успех. Призракът очевидно бе тъй дълбоко оскърбен, че не желаеше да се появи. Ето защо господин Отис отново се залови със своя велик труд върху историята на Демократическата партия, с който се занимаваше вече няколко години; госпожа Отис уреди чудесна градинска вечеря с миди, за чудо и приказ на цялото графство; момчетата се отдадоха на лакрос, юкър, покер и други американски народни игри; а Вирджиния яздеше своето пони по алеите, придружавана от младия Чешърски херцог, който дойде да прекара последната седмица от ваканцията в имението Кентървил. Всички единодушно смятаха, че призракът си е отишъл, и господин Отис дори изрази това в писмо до лорд Кентървил, а той в отговор сподели голямото си задоволство от новината и изпрати искрени поздравления по този случай на достопочтената съпруга на министъра.
Ала Отисови се мамеха, защото призракът все още витаеше в замъка и — макар че сега беше почти недъгав — нямаше никакво намерение да сложи край на цялата работа, особено след като узна, че между гостите е и младият Чешърски херцог, чийто прачичо, лорд Франсис Стилтън, веднъж се обзаложи на сто гвинеи с полковник Карбъри, че ще играе барбут с Кентървилския призрак, а на другата сутрин го намериха проснат на пода в игралния салон в безнадеждно паралитично състояние и макар да доживя до дълбока старост, никога вече не можа да каже друго освен „дюшеш“. Историята се разчу навремето, въпреки че от уважение към достойнството на двете семейства, естествено, се положиха големи старания да бъде потулена; а пълно описание на всички обстоятелства, свързани с нея, може да се намери в третия том от „Спомените на принц регента и неговите приятели“ с автор лорд Татъл. Затова призракът много държеше да покаже, че не е загубил влияние над семейство Стилтън, с които освен това го свързваше далечно родство, тъй като негова първа братовчедка бе омъжена повторно за благородния рицар Бълкли, от когото — както всеки знае — произхождат по права линия Чешърските херцози. И така, той взе необходимите мерки, за да се яви пред малкия обожател на Вирджиния в своето прославено въплъщение „Монаха вампир, или безкръвният бенедиктинец“ — тъй страхотно постижение, че когато старата лейди Стартъп го видя в злокобната нощ срещу новата 1764 година, тя взе да надава пронизителни писъци, завършили с остра апоплексия, и почина подир три дни, след като обезнаследи Кентървилови, най-близките си роднини, и остави всичките си пари на своя аптекар в Лондон. Но в последния миг ужасът от близнаците го възпря да напусне стаята си и малкият херцог спа спокойно под големия, великолепно украсен балдахин в кралската спалня и сънува Вирджиния.
Няколко дни по-късно Вирджиния и нейният къдрокос кавалер отидоха да яздят из Броклийските ливади, където — провирайки се през един жив плет — тя така лошо скъса костюма си, че щом се завърнаха вкъщи, реши да се качи по задната стълба, за да не я видят. Като минаваше тичешком покрай салона с гоблените, стори й се, че съзира някого през открехнатата врата и — припознала се в камериерката на майка си, която понякога сядаше там със своята работа — надникна вътре, за да я помоли да закърпи костюма й. Но за нейна изненада, там се намираше самият Кентървилски призрак! Той беше до прозореца и наблюдаваше как отроненото злато на пожълтелите дървета лети из въздуха и как червените листа се носят в лудешки танц по дългата главна алея. Подпираше глава на ръката си и цялата му стойка издаваше крайно униние. Изглеждаше толкова сломен и съсипан, че малката Вирджиния, която в първия миг помисли да побегне и да се заключи в стаята си, бе обзета от състрадание и реши да се опита да го утеши. Стъпките й бяха тъй леки, а неговата печал — тъй дълбока, че той не усети присъствието й, докато тя не проговори.
— Много ми е мъчно са вас — рече тя, — но утре братята ми ще се върнат в „Итън“ и сетне, ако се държите прилично, никой няма да ви огорчава.
— Що за нелепост да очаквате от мен прилично държане — възрази той, като се обърна изненадан и загледа хубавото девойче, осмелило се да го заприказва. — Що за нелепост! Аз трябва да дрънча с веригите си, да стена през ключалките и да бродя нощем из къщата, ако за това намеквате. То е единственото ми основание да съществувам.
— Това не е никакво основание да съществувате, а знаете добре, че сте били много лош. Госпожа Ъмни ни разказа още първия ден, когато пристигнахме, че сте убили жена си.
— Е, да, признавам — отвърна призракът заядливо, — но това си беше чисто семеен въпрос и не засяга никого освен мен.
— Лошо нещо е да убиеш някого — пророни Вирджиния, която понякога възприемаше благовидната пуританска тържественост, наследена от някой прадядо от Нова Англия.
— Ах, как мразя евтината строгост на отвлечени нравоучения! Жена ми беше много грозна, никога не колосваше както трябва воланите на ризите ми и изобщо не умееше да готви. Ето, веднъж ударих един сръндак в Хоглийския лес — превъзходно младо животно — а знаете ли как го поднесе тя на трапезата? Но това сега няма значение, защото отдавна е минало, а според мен не беше особено хубаво от страна на братята й да ме уморят от глад, въпреки че аз действително я убих.
— Да ви уморят от глад? О, господин призрак, искам да кажа, сър Саймън, гладен ли сте? В чантата си имам един сандвич. Искате ли го?
— Не, благодаря, сега вече нищо не ям; но все пак — твърде мило от ваша страна; вие изобщо сте далеч по-добра от останалите членове на вашето ужасно, нагло, просташко и непочтено семейство.
— Стига! — възкликна Вирджиния и тропна с крак. — Вие сте нагъл и ужасен, и простак, а като става дума за непочтеност, прекрасно знаете, че изпокрадохте боите от кутията ми, докато се мъчехте да поддържате онова жалко кърваво петно в библиотеката. Първо взехте всичките ми червени, включително алената, и вече не можех да рисувам залези, после взехте изумруденозелената и хромовожълтата и най-сетне не ми остана нищо освен синя „индиго“ и китайска бяла, та ми беше по силите да правя само лунни пейзажи, а те винаги действат потискащо, като ги гледаш, и съвсем не са лесни за рисуване. Никога не ви издадох, макар че бях много огорчена, и изобщо това беше просто смешно: та кой е чувал някога за зелена кръв?
— Но кажете ми — промълви призракът доста умърлушено, — какво можех да сторя? В днешни дни да се намери истинска кръв, е трудна работа, а тъй като брат ви сложи началото с онзи „ненадминат чистител“, не виждах причина защо пък аз да не взема вашите бои. Що се отнася до цвета, той открай време е въпрос на вкус: семейство Кентървил например има синя кръв, и то най-синята в цяла Англия; но зная, че вие, американците, никак не държите на подобни неща.
— Какво ли знаете вие изобщо! Най-добре ще е да емигрирате и да разширите кръгозора си. Баща ми с най-голямо удоволствие ще ви издейства безплатно пътуване и макар че сте спиритическо явление, а всички спиртни изделия се облагат с високо мито, няма да имате затруднения с митницата, защото всички служители там са демократи. Озовете ли се веднъж в Ню Йорк, положително ще пожънете голям успех. Познавам сума хора, които биха дали сто хиляди долара, за да си имат дядо, и много повече, за да имат семеен призрак.
— Не вярвам Америка да ми допадне.
— Сигурно защото си нямаме развалини и чудатости — подхвърли Вирджиния язвително.
— Развалини! Чудатости! — възкликна призракът. — Затова пък си имате морски флот и обноски.
— Приятна вечер! Отивам при татко и ще го помоля да издейства на близнаците една седмица допълнителна ваканция.
— Моля ви, не си тръгвайте, госпожице Вирджиния! — извика той. — Толкова съм самотен и нещастен и просто не знам какво да сторя. Искам да заспя, а не мога.
— Що за глупост! Трябва просто да си легнете и да духнете свещта. Понякога е много трудно да останеш буден, особено в църква, но със заспиването няма никакви мъчнотии. Дори бебетата знаят как се прави, а те не са особено умни.
— Не съм спал вече триста години — въздъхна той тъжно и хубавите очи на Вирджиния се разшириха от смайване, — цели триста години не съм спал и съм тъй уморен.
Вирджиния стана съвсем сериозна и устничките й затрептяха като листенца на роза. Тя пристъпи към него, коленичи до стола и се взря в старото повехнало лице.
— Бедничкият призрак — промълви тя, — нямаш ли си място, където да спиш?
— Далече, отвъд боровите гори — отвърна той с тих, замечтан глас, — има малка градина. Там тревата расте висока и гъста; там цъфтят белите звезди на татула; там славеят пее по цели нощи. Цели нощи пее той, хладната бистра луна гледа отгоре, а тисовото дърво простира исполинските си ръце над спящите.
— Говориш за Градината на Смъртта — прошепна тя.
— Да, Смъртта! Колко ли е красива Смъртта! Да лежиш в меката кафява пръст, над главата ти да се полюшват тревите и да се вслушваш в тишината. Да няма нито вчера, нито утре. Да забравиш времето, да простиш на живота, да почиваш в мир. Ти можеш да ми помогнеш. Ти можеш да ми отвориш дверите на Дома на Смъртта, защото Обичта е винаги с теб, а Обичта е по-силна от Смъртта.
Вирджиния сякаш зъзнеше, студена тръпка премина по тялото й, а в стаята за няколко мига се възцари тишина. Имаше чувството, че сънува страшен сън.
После призракът отново заговори и гласът му прозвуча като въздишка на вятъра:
— Чела ли си старото предсказание на прозореца в библиотеката?
— О, често! — възкликна девойката и вдигна глава. — Зная го наизуст. Изписано е със старинни, черни букви и трудно се чете. Има само шест стиха:
Изтръгне ли девойката добра
молитва от устата на греха,
бадемът ялов ако плод даде
и сълзи ако рони малкото дете,
тогаз домът ще се е умирил —
в покой тогава ще е Кентървил.
— Но не разбирам какво означава.
— Означава — изрече той тъжно, — че ти трябва да плачеш вместо мен за греховете ми, защото аз нямам сълзи, и да се молиш заедно с мен за греховете ми, защото нямам вяра, и тогава — ако винаги си била добра и кротка — Ангелът на Смъртта ще се смили над мен. Ти ще видиш страшни образи в мрака, а зли гласове ще шептят в ушите ти, но те няма да ти сторят зло, защото пред чистотата на едно дете са безпомощни силите на Ада.
Вирджиния не отговори и призракът закърши ръце в пълно отчаяние, докато се взираше в склонената й златиста главица. Изведнъж тя се изправи, много бледа и със странен блясък в очите.
— Не ме е страх — каза тя твърдо — и ще помоля Ангела да се смили над теб.
Той скочи от стола с тих радостен вик, хвана ръката й, наведе се със старовремска изисканост и я целуна. Пръстите му бяха студени като лед, а устните му пареха като огън, но Вирджиния не трепна, когато той я поведе през помръкналата стая. По избелелите зелени гоблени имаше извезани малки ловци. Те надуха тръбите си, украсени с пискюли, и размахаха мъничките си ръце, призовавайки я да се върне.
— Върни се, малка Вирджиния — завикаха те, — върни се!
Ала призракът стисна по-здраво ръката й, а тя замижа, за да не ги вижда. Отвратителни животни с гущерови опашки и изцъклени очи й намигаха откъм ваяната рамка на камината и нашепваха:
— Пази се, малка Вирджиния! Пази се! Може би никога вече няма да те видим.
Но призракът се понесе още по-бързо и Вирджиния не ги послуша. Когато стигнаха в дъното на салона, той спря и промърмори някакви слова, които тя не можа да разбере. Тогава отвори широко очи и видя как стената бавно се стопи като мъгла, а пред нея зина черна бездна. Леден вятър задуха около тях и тя усети, че нещо задърпа роклята й.
— Бързо, бързо — викна призракът, — иначе ще бъде късно!
В следващия миг ламперията се затвори зад тях и салонът с гоблените опустя.
Около десет минути по-късно гонгът извести следобедния чай, но Вирджиния не слезе и госпожа Отис изпрати един лакей да й съобщи. Подир малко той се върна и каза, че никъде не успял да намери госпожица Вирджиния. Тъй като тя имаше навика всеки подиробед да ходи в градината, за да набере цветя за вечерната трапеза, госпожа Отис отначало не се разтревожи, но когато удари шест часът и Вирджиния все още не се появяваше, истински се притесни и проводи момчетата да я подирят, а тя и господин Отис претърсиха всяка стая в зданието. В шест и половина момчетата си дойдоха и заявиха, че никъде не могли да открият и следа от сестра си. Всички изпаднаха в дълбока тревога и се чудеха какво да сторят, но тогава господин Отис внезапно си спомни, че преди няколко дни бе разрешил на група цигани да стануват в парка. Ето защо веднага потегли към Блакфел Холоу, където знаеше, че са се настанили, придружен от големия си син и двама прислужници. Малкият Чешърски херцог, обезумял от безпокойство, настойчиво му се молеше да го вземе със себе си, но господин Отис отказа, защото се опасяваше, че работата би могла да стигне до бой.
Когато се озова на въпросното място, той установи, че циганите ги няма и очевидно са потеглили съвсем набързо, тъй като огънят още гореше, а в тревата лежаха няколко чинии. Натовари Уошингтън и двамата слуги да претърсят околността, а сам той хукна към дома си и разпрати телеграми до всички полицейски инспектори в графството, с които им възлагаше да търсят едно малко момиче, отвлечено от скитници или цигани. После нареди да му доведат коня и след като настоя съпругата му и трите момчета да вечерят, пое с един прислужник по пътя за Аскот. Още не беше изминал и две мили, когато чу, че някой препуска подире му, обърна се и видя малкия херцог, който го настигаше на своето пони, със силно зачервено лице и без шапка.
— Много съжалявам, господин Отис — задъхано каза момчето, — но не мога да вечерям, докато Вирджиния не се намери. Моля, не ми се сърдете. Ако бяхте ни разрешили да се сгодим миналата година, цялата тази беда не би ни сполетяла. Няма да ме върнете, нали? Невъзможно ми е да си тръгна! Не искам да си тръгна!
Министърът не успя да се въздържи и се усмихна на хубавия млад нехранимайко, пък и беше твърде трогнат от неговата привързаност към Вирджиния, та навеждайки се от коня, го потупа благосклонно по рамото и рече:
— Добре, Сесил, щом не искаш да се върнеш, не остава друго, освен да дойдеш с мен, но в Аскот трябва да ти купя шапка.
— Уф, каква шапка! Искам Вирджиния! — извика малкият херцог с усмивка и двамата продължиха в галоп към железопътната гара.
Там господин Отис запита началника дали на перона е виждано лице, отговарящо на описанието на Вирджиния, но не научи нищо ново за нея. Началникът обаче телеграфира в едната и в другата посока на линията и го увери, че ще установят строг надзор. След като купи на малкия херцог шапка от един търговец на платнени изделия, който тъкмо спускаше кепенците, господин Отис пое към Бексли — село, отстоящо на около четири мили, за което му казаха, че било известно свърталище на цигани, понеже край него имало обширна мера. Там разбудиха местния полицай, но не получиха от него никакви сведения, и след като обиколиха целия участък надлъж и шир, насочиха конете към дома и пристигнаха в имението около единайсет часа, смъртно уморени и почти отчаяни. Уошингтън и близнаците ги чакаха в къщичката на пазача до портала, с фенери, защото главната алея тънеше в мрак. От Вирджиния нямало и помен. Циганите били настигнати из ливадите край Броксли, но тя не била с тях, а те обяснили внезапното си тръгване с това, че объркали датата на Чортънския панаир, и потеглили презглава от страх да не закъснеят. Дори доста се обезпокоили, като чули за изчезването на Вирджиния, понеже се чувствали твърде признателни към господин Отис, загдето им разрешил да стануват в парка, та четирима от тях останали, за да помогнат при издирването. Претърсили с куки шарановото езеро, обходили всяко кътче на имението, но без никакъв резултат.
Изглеждаше очевидно, че тази нощ поне няма да видят Вирджиния, та господин Отис и момчетата поеха към дома в потиснато настроение, последвани от слугата и двата коня и понито. В залата ги посрещнаха изплашени лакеи, на канапето в библиотеката лежеше клетата госпожа Отис, не на себе си от ужас и тревога, а старата икономка разтриваше челото й с одеколон. Господин Отис незабавно заяви, че тя трябва да хапне нещо, и разпореди да донесат вечеря за всички. Трапезата беше много печална, защото почти никой не продумваше, и дори близнаците изглеждаха потресени и сломени, тъй като много обичаха сестра си.
Въпреки горещите молби на младия херцог, щом привършиха, господин Отис нареди на всички да си легнат, като добави, че засега не може да се направи нищо повече и че идната сутрин ще телеграфира на Скотланд Ярд да изпратят незабавно няколко детективи. Тъкмо напускаха трапезарията, когато камбаната на часовниковата кула взе да бие полунощ и с отзвучаването на последния удар те чуха някакъв трясък и внезапен остър вик; страшен гръм разтърси къщата, наоколо се разнесе неземна музика, навръх стълбата със силен шум се отмести една дъска от ламперията и на площадката — бяла-пребеляла, с малко ковчеже в ръка, пристъпи Вирджиния.
В миг всички изтичаха при нея. Госпожа Отис горещо я запрегръща, херцогът я обсипа с бурни целувки, а близнаците изпълниха около групата дивашки боен танц.
— Боже мой, дете! Къде беше досега? — каза господин Отис доста ядосано, тъй като мислеше, че си е позволила някоя глупава дяволия. — Със Сесил обиколихме на кон цялата местност, за да те търсим, а майка ти се изплаши до смърт. Да не си посмяла друг път да правиш такива шеги.
— Само на призрака! Само на призрака! — ревнаха близнаците и се запремятаха.
— Мила моя рожбо, благодаря на Бога, че се намери! Никога вече не се отдалечавай от мен — шепнеше госпожа Отис, целуваше треперещото дете и приглаждаше разбърканите му златисти коси.
— Татко — изрече Вирджиния сдържано, — бях с призрака. Той е мъртъв и искам всички да дойдете да го видите. Вършил е много злини, но искрено се разкая за всичко и преди да умре, ми даде тази кутия с красиви накити.
Нейните близки я зяпнаха, онемели от почуда, но тя остана сериозна и спокойна; сетне се обърна и ги поведе през пролуката в ламперията по тесен таен коридор, а Уошингтън ги последва със запалена свещ, която грабна от масата. Най-подир стигнаха пред тежка дъбова врата, обкована с ръждясали гвоздеи. Когато Вирджиния я докосна, тя се отвори на тежките си панти и те се озоваха в тясна ниска стая със сводест таван и един-единствен малък прозорец с решетка. В стената имаше зазидана огромна желязна халка, а за нея бе прикован с верига източен скелет, проснат с целия си ръст на каменния под, сякаш се мъчеше да докосне с дългите си безплътни пръсти старинния дървен поднос и делвата, поставени така, че за мъничко не смогваше да ги достигне. В делвата някога навярно бе имало вода, защото отвътре тя беше покрита със зелена плесен. На подноса нямаше нищо освен купчинка прах. Вирджиния коленичи до скелета, сключи ръчици и започна тихо да се моли, а останалите съзерцаваха изумени ужасната трагедия, чиято тайна сега се разкриваше пред тях.
— Я погледнете! — внезапно се провикна един от близнаците, който надничаше през прозореца, за да разбере в кое крило на сградата се намира стаичката. — Погледнете, старото бадемово дърво е цъфнало, на лунната светлина съвсем ясно виждам листенцата!
— Бог му е простил — промълви Вирджиния тържествено и се изправи, а лицето й се озари от прекрасно сияние.
— Какъв ангел си ти! — възкликна младият херцог, прегърна я и я целуна.
Четири дни след тези необикновени събития, към единайсет часа вечерта, от имението Кентървил потегли погребално шествие. Катафалката теглеха осем черни коня, всеки с голям сноп от веещи се щраусови пера на главата, а върху оловния ковчег бе разстлан разкошен пурпурен покров, върху който със златна сърма бе извезан семейният герб на Кентървилови. Покрай катафалката и каляските вървяха слуги със запалени факли, та цялото шествие имаше извънредно внушителен вид. Главният опечален, лорд Кентървил, пристигнал специално от Уелс, за да присъства на погребението, седеше в първата каляска заедно с малката Вирджиния. След тях се возеха министърът на Съединените щати и съпругата му, после Уошингтън и трите момчета, а в последната каляска седеше госпожа Ъмни. Всички бяха единодушни, че — тъй като призракът я е плашил цели петдесет и няколко години от живота й — тя има право да го изпрати. В ъгъла на гробището, точно под старото тисово дърво, беше изкопан дълбок гроб и преподобният Огъстъс Дампиър отслужи заупокоя по най-тържествен начин. След обреда, по стар обичай, спазван от рода Кентървил, слугите угасиха факлите и докато спускаха ковчега в земята, Вирджиния пристъпи напред и положи върху него голям кръст, изплетен от бели и розови бадемови цветове. Тъкмо тогава луната се подаде иззад един облак и заля малкото гробище с безмълвната си сребриста светлина, а в далечен храсталак пропя славей. Вирджиния си спомни как призракът описваше Градината на Смъртта, очите й се замъглиха от сълзи и тя почти не продума през целия обратен път към дома.
На другата сутрин, преди лорд Кентървил да замине за Лондон, господин Отис проведе с него разговор по повод на скъпоценностите, които призракът бе дал на Вирджиния. Те се оказаха просто великолепни — особено една огърлица с рубини в старинен венециански обков, която наистина представляваше прекрасен образец за златарството от шестнайсети век — и притежаваха такава висока стойност, че господин Отис много се колебаеше дали да позволи на дъщеря си да ги приеме.
— Драги лорде — каза той, — известно ми е, че в страната ви непрехвърляемото право на владение се прилага еднакво за накити и за поземлен имот, и ми е напълно ясно, че тези накити са — или би трябвало да бъдат — наследство на вашето семейство. Ето защо ви моля да ги отнесете със себе си в Лондон и просто да ги смятате за част от имуществото си, която ви е била възстановена при известни необичайни обстоятелства. Колкото до дъщеря ми, тя е още дете и за моя радост, засега слабо се интересува от подобни атрибути на безсмислен лукс. Освен това бях уведомен от госпожа Отис — която, мога да твърдя, е нелош познавач на изкуствата, защото като девойка е имала преимуществото да прекара няколко зимни сезона в Бостън — че тия украшения имат голяма парична стойност и ако се обявят за продан, биха достигнали висока цена. При това положение, лорд Кентървил, вярвам, че ще разберете до каква степен ми е невъзможно да допусна те да останат притежание на член от моето семейство; и най-искрено ви казвам, колкото и да изглеждат подходящи или необходими за достойнството на британската аристокрация подобни суетни дрънкулки и залъгалки, те биха били съвсем не на място сред хора, възпитани в строгите и според мен безсмъртни принципи на републиканска скромност. Нека все пак добавя, че Вирджиния много държи да й позволите да запази кутийката като спомен от вашия злочест, но блуден праотец. Тъй като кутийката е много стара и поради това — доста повредена, вярвам, че ще намерите за уместно да удовлетворите молбата й. Що се отнася до мен, признавам, доста съм изненадан, че мое дете проявява влечение към Средновековието в каквато и да било форма, и си го обяснявам само с едно: Вирджиния се роди във ваше лондонско предградие наскоро след като госпожа Отис се завърна от пътешествие до Атина.
Лорд Кентървил изслуша съсредоточено словото на достопочтения министър, като сегиз-тогиз подръпваше сивия си мустак, за да прикрие някоя неволна усмивка, а когато господин Отис замлъкна, той сърдечно стисна ръката му и рече:
— Драги господине, вашата очарователна дъщеря направи изключително голяма услуга на злощастния ми прародител сър Саймън; аз и моето семейство сме й много задължени за нейната удивителна храброст и решителност. Скъпоценностите безспорно са нейни и бога ми, ако бих проявил безсърдечието да й ги отнема, до две седмици злобният старец би се вдигнал от гроба, за да превърне живота ми в ад. Колкото до това дали те са наследство, ще ви кажа, че нищо не е наследство, щом не е споменато в завещание или друг законен документ, а досега съществуването на тези скъпоценности беше напълно неизвестно. Уверявам ви, че нямам повече права върху тях от вашия камериер, а когато госпожица Вирджиния порасне, без съмнение ще бъде твърде доволна да притежава и носи красиви накити. Освен това вие забравяте, господин Отис, че включихте призрака в оценката на покъщнината и следователно всичко, което е принадлежало на призрака, е преминало във ваше владение, защото — каквато и дейност да е развивал сър Саймън нощем по коридора — от гледна точка на закона той е бил покойник и вие придобивате неговото имущество чрез покупка.
Господин Отис доста се опечали от отказа на лорд Кентървил и го помоли да преосмисли решението си, но добродушният благородник остана твърд и накрая склони министъра да позволи на дъщеря си да задържи подаръка от призрака; и когато през пролетта на 1890 година младата Чешърска херцогиня по случай сватбата си бе представена на кралицата при сутрешния дворцов прием, нейните накити предизвикаха всеобщо възхищение. Защото Вирджиния наистина получи благородническа коронка — наградата за всички добри американски момиченца, и се омъжи за своя обожател от детските години веднага щом той навърши пълнолетие. Двамата бяха така очарователни и тъй силно се обичаха, че всички посрещнаха брака им възторжено, с изключение на маркиза Дъмбълтън, която дълго се бе мъчила да сватоса херцога за една от седемте си неомъжени дъщери, давайки за целта не по-малко от три разсипнически вечери, и — колкото и странно да звучи — на самия господин Отис. Той много обичаше младия херцог като човек, но на теория възразяваше против титлите, а освен това, както сам се изразяваше: „Изпитвам известни опасения да не би сред досадните влияния на една охолна аристокрация да бъдат забравени верните принципи на републиканската скромност“. Ала възраженията му бяха направени на пух и прах и смятам, че докато пристъпваше по пътеката към олтара на църквата „Сейнт Джордж“ на Хановерския площад, хванал под ръка дъщеря си, нашир и длъж из цяла Англия не би се намерил по-горд мъж от него.
След медения месец херцогът и херцогинята отпътуваха за имението Кентървил и щом пристигнаха, още идния ден подир обяд се разходиха до самотното гробище край боровата гора. Надписът върху надгробната плоча на сър Саймън отпървом бе създал на всички големи главоболия, но най-сетне решиха на нея да се издълбаят само инициалите на стария господин и стиховете от прозореца в библиотеката. Херцогинята бе донесла няколко прелестни рози, които пръсна върху сетната му обител, и след като постояха там известно време, те бавно поеха към рухналия олтар на едновремешната църква. Там херцогинята приседна върху една паднала колона, докато съпругът й, легнал в тревата, пушеше цигара и гледаше красивите й очи. Неочаквано той захвърли цигарата, хвана я за ръката и й рече:
— Вирджиния, една жена не бива да има тайни от съпруга си.
— Но, мили Сесил! Аз нямам тайни от теб.
— Как да нямаш — отвърна той с усмивка, — никога не си ми казвала какво ти се случи, докато стоя затворена с призрака.
— Не съм го казвала никому, Сесил — продума Вирджиния замислено.
— Това зная, но на мен би могла да кажеш.
— Моля те, не ме питай, Сесил, не мога да ти кажа. Бедният сър Саймън! На него дължа толкова много. Не се смей, Сесил, наистина е така. Той ми даде да проумея какво е животът, какво означава смъртта и защо любовта е по-силна от двете.
Херцогът се изправи и влюбено целуна своята съпруга.
— Задръж си тайната, но ми остави сърцето си — прошепна той.
— То винаги е било твое, Сесил.
— А някой ден ще я разкриеш на нашите деца, нали?
Вирджиния поруменя.
Доколкото си спомням, беше през септември 1811 година, когато една пощенска кола спря пред вратата на имението Осуърби в самото сърце на Линкълншър. Малкото момче, което беше единственият пътник, скочи от колата веднага щом тя спря и докато още звънеше и чакаше да му отворят вратата, започна да изучава с изключително любопитство всичко наоколо. Това, което видя, беше голяма квадратна къща от червени тухли, строена по времето на кралица Анна, с портал, издигнат върху каменни колони в по-чистия класически стил от 1790-а и с множество високи и тесни прозорци, чиито малки стъкла бяха здраво обрамчени от бели черчевета. Фасадата бе украсена с фронтон, по средата на който имаше кръгъл прозорец. Отляво и отдясно две странно остъклени и крепящи се също на колони галерии свързваха къщата с крилата й. Явно, че там се помещаваха оборите и канцелариите. Върху сградите на двете крила имаше по един орнаментален купол с позлатен ветропоказател.
Залезът хвърляше светлината си върху къщата и прозорците й проблясваха в безброй огньове. Пред имението се простираше равнинна площ, цялата обрасла с дъбове и оградена с борове, които се открояваха върху вечерния небосвод. Часовникът на църковната кула, скрита сред дърветата в края на парка и чието златно петле ветропоказател единствено отразяваше светлина, отброи шестия час и вятърът пое и разнесе мекия му звук. Като цяло впечатлението беше приятно, макар да навя на момчето, застанало на портала в очакване да се отвори вратата, вечерната меланхолия, характерна за настъпващата есен.
Пощенската кола бе докарала момчето от Уоруикшър, където преди шест месеца то бе загубило всичките си близки. Дойде да живее в Осуърби благодарение на щедрото предложение на по-възрастния си братовчед, господин Абни. Поканата бе съвсем неочаквана, тъй като всички, които познаваха поне малко господин Абни, бяха с впечатлението, че е твърде неприветлив отшелник и появата на малкото момче в улегналото му домакинство би била най-малкото неподходяща. В действителност хората не знаеха почти нищо за нрава и заниманията на господин Абни. Някой бе чул професора по гръцки от Кеймбридж да казва, че няма човек, който да е запознат по-добре с религиозните вярвания на късните езичници от собственика на имението Осуърби. Несъмнено библиотеката му съдържаше всички достъпни за онова време книги, свързани с Мистериите, орфическите поеми, култа към бог Митра и неоплатонистите. В облицования с мрамор вход на къщата се издигаше чудесна скулптурна група, която показваше как Митра посича бика и беше докарана от собственика с цената на много разноски направо от Леванта. В дописка до „Списание за джентълмени“ той бе описал групата и бе публикувал забележителна серия от статии върху суеверията на римляните от ранната империя в „Критически музей“. С една дума, славеше се като човек, изцяло погълнат от книгите си, поради което — и голямото учудване на съседите му, че изобщо е чул за осиротелия си братовчед Стивън Елиът, да не говорим за поканата му да живее с него в Осуърби.
Нямаше никакво съмнение обаче, че независимо от очакванията на съседите господин Абни, високият, слаб отшелник, имаше намерение да даде топъл прием на братовчед си. В момента, когато входната врата се отвори, той изхвърча от кабинета си, като потриваше ръце с явно удоволствие.
— Как си, момчето ми? Как си? На колко си години? — питаше той. — Не си много уморен, нали? Надявам се, че пътуването няма да ти попречи да вечеряш?
— Не, господине, благодаря ви — отвърна младият Елиът, — чувствам се отлично.
— Това се казва добро момче — продължаваше господин Абни. — Та на колко си години, момчето ми?
Този въпрос, зададен два пъти в първите мигове на срещата им, прозвуча малко странно.
— На следващия си рожден ден ще навърша дванайсет, господине — отвърна Стивън.
— А кога ти е рожденият ден, мойто момче? На 11 септември, нали? Това е чудесно, това е повече от чудесно. Дотогава има почти цяла година, нали? Много обичам да си записвам тези неща, ха-ха-ха! Сигурен ли си, че ще станеш на дванайсет? Ама абсолютно сигурен?
— Да, абсолютно съм сигурен.
— Добре, добре, миличък. Паркс, заведи го в стаята на госпожа Бънч, нека вечеря — чай и всичко необходимо.
— Да, господине — отвърна сериозният Паркс и поведе Стивън към долните помещения.
Госпожа Бънч беше най-непретенциозното и мило същество, което Стивън срещна през първата си вечер в Осуърби. Тя го накара да се почувства напълно у дома си — само след четвърт час те бяха вече големи приятели и такива си останаха до края. Госпожа Бънч беше родена в тази област петдесет и пет години преди пристигането на Стивън, а пребиваването й в имението датираше отпреди двайсетина години. Следователно ако някой познаваше добре движението в къщата и околността, това беше госпожа Бънч, а тя споделяше на драго сърце всичко, което знаеше.
Несъмнено около имението и градините имаше безброй неща, които Стивън, по природа любопитен и склонен към всякакви приключения, умираше от нетърпение да научи. „Кой е построил храма в края на вишневата алея? Кой е старецът на портрета на стълбището, седнал на масата и положил ръка върху нечий череп?“ Тези и много други подобни неизвестни бяха осветлени благодарение на изключителните интелектуални способности на госпожа Бънч. Естествено, останаха и въпроси, които не бяха напълно задоволително разяснени.
Една ноемврийска вечер Стивън седеше край камината в стаята на икономката и размишляваше върху обкръжението си.
— Добър човек ли е господин Абни и ще отиде ли на небето? — попита внезапно той с онази характерна за децата увереност, че възрастните могат да разрешават и проблемите, които ние, възрастните, обикновено оставяме на по-висши съдници.
— Добър ли? Как да не е, мило момче! — възкликна госпожа Бънч. — Господарят е най-добрият човек, когото съм срещала! Не съм ли ти разказвала за момченцето, което прибра от улицата, ама направо от улицата, преди седем години? А за момиченцето, което взе на втората година от моето идване тук?
— Не, разкажете ми за тях, госпожо Бънч — ама сега, веднага!
— Добре — каза госпожа Бънч, — за малкото момиченце не си спомням много. Знам, че господарят я доведе един ден, като се прибираше от разходка, и заповяда на госпожа Елис, тогавашната икономка, да се грижи за нея. Горкото дете, не носеше нищо със себе си, нищичко си нямаше — самото то ми го каза — и прекара у нас около три седмици, май толкова беше. И после, дали имаше циганска кръв или знам ли какво, но една сутрин изчезна, ей така, изпари се от леглото си още преди да се събудим и оттогава ни вест, ни кост от нея. Господарят, ама как се разтревожи! Претърсиха дъното на всички езера наоколо, а пък на мене до ден-днешен ми се чини, че тръгна нанякъде с циганите. Пееха те тогава, огласяха с песни нощта около час преди да изчезне. Паркс пък твърдеше, че цял следобед я викали от гората. Боже, боже, странно дете беше, нищо не говореше, но аз много се привързах към нея — една такава кротичка, просто да се чудиш.
— А с момченцето какво стана? — разпитваше Стивън.
— И то, горкичкото! — въздъхна госпожа Бънч. — Чужденче беше, Джовани се казваше. Пристигна един зимен ден с латерната си, шляеше се нагоре-надолу и дрънкаше с нея. Господарят веднага го покани, попита го отде иде, на колко е години, как преживява, къде са родителите му, има ли роднини… Мило все тъй го питаше… Но и с него не му провървя. Не можеш им хвана края на тия чуждоземни племена, тъй ми се чини на мене, защото и Джовани изчезна една сутрин, досущ като момиченцето. Защо си тръгна и къде отиде — чудихме се повече от година. Не си взе дори латерната — ей я там на лавицата.
Стивън прекара остатъка от вечерта, подлагайки на кръстосан разпит с най-разнообразни въпроси госпожа Бънч, като през цялото време се опитваше да изтръгне някаква мелодийка от латерната.
Тази нощ сънува странен сън. В края на коридора на последния етаж на къщата, където се намираше спалнята му, имаше една неизползваема баня. Държаха я заключена, но горната част на вратата беше остъклена и тъй като муселиновите завески, които някога я покриваха, бяха отдавна изчезнали, можеше да се надникне вътре и да се види чугунената вана, вградена в стената отдясно с предница към прозореца. През нощта, за която говоря, Стивън се бе озовал, или поне така му се стори, пред остъклената врата и надничаше вътре в банята. Луната грееше през прозореца и той се взираше в някакъв силует, легнал във ваната. Описанието на това, което бе видял, ми напомня много на нещо, преживяно от самия мен в подземията на църквата „Свети Майкъл“ в Дъблин, прочути със зловещата си слава да запазват от разложение оставените там в продължение на векове трупове. Една фигура, неописуемо слаба и трогателна, прашна, с оловносив цвят, увита в нещо като покров… Тънките устни — изкривени в някакъв ужасяващ намек за усмивка, ръцете — плътно притиснати там, където е сърцето…
Както я гледал, изведнъж дочул далечно, едва доловимо стенание, което сякаш извирало от устните, а ръцете се раздвижили. Ужасът от гледката накарал Стивън да отстъпи назад и в този миг той се събудил, като установил, че се намира наистина в края на коридора върху ледените дъски, огрян от лунната светлина. Със смелост, която, струва ми се, не е присъща за момчетата на неговата възраст, той се приближил до вратата на банята, за да се увери дали фигурата от съня му е наистина във ваната. Там нямало нищо и той се върнал обратно в кревата си.
На заранта госпожа Бънч бе силно впечатлена от разказа му и предприе такива драстични мерки като окачването на нови муселинови завески на вратата. Господин Абни, с когото на закуска Стивън също сподели нощните си преживявания, бе не по-малко заинтригуван и записа случилото се в онова, което наричаше „бележника ми“.
Наближаваше пролетното равноденствие, факт, който господин Абни не пропускаше да напомни на братовчед си, добавяйки, че според древните това е време, особено критично за младите хора, и Стивън трябва да бъде много внимателен и да затваря нощем прозореца си.
По това време станаха две събития, които поразиха съзнанието на Стивън.
Първото се случи след една необичайно неспокойна и потискаща нощ, макар той да не си спомняше да е сънувал нещо особено. На следващата вечер госпожа Бънч се зае да кърпи нощницата му.
— Господи, малки ми господарю! — избухна тя доста раздразнена. — Как успявате да накъсате почти на парцали нощницата си? Вижте колко излишна работа създавате на горката прислуга, чието задължение е да кърпи и шие дрехите ви!
И действително по нощницата имаше толкова дупки и раздрани места, че се изискваше голямо умение те да бъдат отново съшити. Всички бяха отляво на гърдите — продълговати, успоредни цепки с дължина около една педя, като тук-таме ленената тъкан не бе напълно разкъсана. Единственото обяснение, което Стивън можа да даде в отговор, бе, че не знае нищо за произхода им, но е убеден, че предишната вечер не ги е имало.
— Но, госпожо Бънч — възкликна той, — та те са също като драскотините от външната страна на вратата на спалнята ми, а поне за тях съм сигурен, че не съм ги направил аз.
Госпожа Бънч го зяпна, след което грабна една свещ и изхвърча като фурия нагоре по стълбите. Скоро се върна отново долу.
— Да, да — заяви тя, — не мога да разбера, малки ми господарю, наистина не мога да проумея как са се появили там тия драскотини и белези — много е високо, за да са дело на котка или куче, да не говорим за плъх — приличат на следите от ноктите на китаеца, за когото ни разказваше чичо ми, когато бяхме малки. На ваше място не бих казала на господаря, миличък мой. И не забравяйте да превъртите ключа на вратата, преди да си легнете.
— Винаги се заключвам, госпожо Бънч, веднага след като си кажа молитвата.
— Това се вика добро дете! Казвайте си молитвата и никой няма да може да ви стори зло.
След тези думи госпожа Бънч се зае отново с кърпенето на нощницата, все тъй умислена, докато не дойде време за лягане. Беше март 1812 година, петък вечер.
На следващата вечер обичайната двойка — Стивън и госпожа Бънч — се увеличи вследствие на внезапното пристигане на господин Паркс, който по правило предпочиташе самотата на собствените си покои. Той не забеляза Стивън — пък и беше развълнуван, поради което се изразяваше по-бързо от друг път.
— Господарят да си качва сам виното, ако иска да пие вечер — беше първата му забележка. — Или ще му го качвам през деня, или да не ме търси, госпожо Бънч. Не знам какво става — много е възможно да са плъхове или просто да е от течението в избата — но вече не съм млад, не издържам както по-рано.
— Знаете, господин Паркс, че плъховете в имението са странни, нали?
— Не отричам, госпожо Бънч, пък и съм чувал не един път какво говорят хората от корабостроителницата за плъховете. Никога не съм им вярвал, но днес паднах дотам, че допрях ухо до вратата на избата с бутилките вино и доста ясно различих какво си говореха.
— Ама стига, господин Паркс, прекалявате с измишльотините си! Плъхове, които говорят в избата за вина, ама че работа!
— Нямам никакво намерение да споря с вас, искам само да ви кажа, че ако отидете сега там и допрете ухо на вратата, сама ще се убедите в думите ми.
— Глупости, господин Паркс, пълни глупости — пък и приказки ли са това за пред малко момче! Точно колкото да му изкарате акъла.
— Какво!? Малкият господар тук ли е? — възкликна Паркс, проумял едва сега, че момчето е в стаята. — Господин Стивън е достатъчно умен, за да се досети, че се шегувам.
И наистина господин Стивън бе достатъчно умен, за да предположи, че Паркс бе дошъл с намерението да се пошегува. Заинтригуван, и то съвсем не неприятно, от така създалото се положение, той напразно се опита да получи по-подробна информация за преживяванията на прислужника в избата с вината.
Такива бяха събитията до 24 март 1812 година. За Стивън това беше ден, изпълнен със странни преживявания — ветровит, шумен ден, тегнещ над къщата и градините с неспокойната си атмосфера. Застанал до оградата на имението и взрян отвъд нея в парка, Стивън имаше чувството, че покрай него, понесена от вятъра, се изнизва безкрайна върволица от невидими хора, издухвани с лекота и безцелно нанякъде, напразно опитващи се да се спрат, да се хванат за нещо, което да преустанови полета им и да ги свърже отново със света на живите, от който и те някога са били частица. Следобеда този ден господин Абни му каза:
— Стивън, момчето ми, ще можеш ли да дойдеш късно довечера в единайсет часа в кабинета ми? Дотогава ще съм зает, а искам да ти покажа нещо много важно, свързано с теб и с бъдещето ти, нещо, което трябва непременно да узнаеш. Не бива да споменаваш за това нито пред госпожа Бънч, нито пред когото и да било друг от къщата — най-добре ще е да се оттеглиш в стаята си в обичайното време.
Ето че животът му предлагаше ново разнообразие — Стивън откликна с удоволствие на възможността да стои буден до единайсет часа. Когато се качваше в стаята си тази вечер, той надникна през вратата на библиотеката и забеляза, че мангалът, който обикновено стоеше в ъгъла на стаята, е преместен пред камината — на масата бе поставена инкрустирана със сребро старинна чаша, пълна с вино, а до нея имаше някакви изписани листа. Господин Абни посипваше мангала с тамян от една сребърна кутийка и изглежда, не забеляза Стивън.
Вятърът беше утихнал, луната бе пълна и нощта спокойна. Към десет часа Стивън стоеше на отворения прозорец на спалнята си и гледаше природата навън. Въпреки тихата нощ тайнствените заселници на осветената от лунната светлина гора все още будуваха. От време на време странни викове, сякаш на загубени и отчаяни скитници, долитаха от езерото. Може би това бяха нощните викове на совите или на водните птици, макар никак да не приличаха на тях. Не се ли приближаваха? Сега долитаха от отсамния бряг на езерото, а само след миг сякаш вече се носеха над храсталаците. После замряха, но точно когато Стивън понечи да затвори прозореца и да продължи да чете „Робинзон Крузо“, той съзря две фигури, застанали върху покритата с чакъл тераса около къщата откъм градините — фигурите на момче и на момиче, както му се стори. Те стояха едно до друго и гледаха нагоре към прозорците. Нещо в силуета на момиченцето властно му припомни съня с фигурата във ваната. Момчето обаче му вдъхваше по-осезаем страх.
Докато момичето стоеше неподвижно, почти усмихнато, притиснало ръце към сърцето си, момчето — тъничко, с черна коса и парцаливи дрехи — вдигна ръце във въздуха с израз на заплаха, неутолим глад и копнеж върху лицето. Луната огря почти прозрачните му ръце и Стивън видя, че ноктите му са ужасяващо дълги и че светлината преминава през тях. Застанало така с вдигнати ръце, то представляваше смразяваща гледка. От лявата страна на гърдите му зееше черна дупка — и тогава един от онези ненаситни и отчаяни викове, които бяха кънтели през цялата вечер над гората на Осуърби, се вряза по-скоро в съзнанието на Стивън, отколкото в ушите му. След миг страшната двойка се понесе безшумно по чакълената настилка и изчезна.
Колкото и да бе изплашен, Стивън реши да вземе свещта и да слезе в кабинета на господин Абни, тъй като часът на срещата им наближаваше. Кабинетът, който служеше също и за библиотека, се намираше встрани на антрето откъм главния вход. Оказа се обаче, че да влезе вътре, не бе толкова просто. Вратата не беше заключена, той бе убеден в това, защото ключът беше както винаги от външната страна. Никой не отвърна на неколкократните му почуквания. Господин Абни беше зает — разговаряше с някого. Какво!? Нима се опита да извика? И защо викът замря в гърлото му? Нима и той беше видял тайнствените деца? Но ето че всичко утихна отново и вратата отстъпи пред паническия напор на ужасения Стивън.
* * *
На следния ден на бюрото в кабинета на господин Абни бяха намерени книжа, които помогнаха на господин Стивън Елиът да си обясни събитията едва когато порасна дотолкова, че да може да ги разбере. Най-важно в тези книжа бе следното:
„Едно от най-разпространените и силни вярвания у древните — в чиято мъдрост съм се убедил от личен опит, поради което имам всички основания да не се съмнявам в техните твърдения — е, че вследствие на извършването на определени ритуали и действия, които са твърде варварски в очите на съвременния човек, може да се постигне забележително просветление в духовните способности на даден индивид. Например при поглъщането на личностите на определен брой нему подобни същият би могъл да придобие пълна власт над онази част от духовните сили, които управляват елементите на Вселената.
Записано е от Симон Мага, че е можел да лети във въздуха, да става невидим и да приема всякакви форми посредством душата на едно момче, което, и тук ще използвам клеветническата дума, употребена от автора в «Признанията на Клементина», Симон е «убил». Намирам същото, описано с по-големи подробности, в писанията на Хермес Трисмегистус, в които се казва, че подобни сполучливи резултати могат да се постигнат посредством поглъщането на сърцата на не по-малко от три човешки същества на възраст под двайсет и една година. Посветих по-голямата част от последните двайсет години от живота си на проверката на истинността на тези твърдения, избирайки за този свой експеримент хора, които могат да бъдат безболезнено премахнати и няма да оставят чувствителна празнина в обществото. Първата ми стъпка се състоеше в премахването на личността Фиби Стенли, момиче от цигански произход, което стана на 24 март 1792 година. Втората беше премахването на едно скитниче италианче на име Джовани Паоли през нощта на 23 март 1805-а. Последната «жертва» — употребявам дума, която отвращава в крайна степен чувствителността ми — ще бъде братовчед ми Стивън Елиът. Неговият ден ще бъде вероятно 24 март 1812 година.
Най-добрият начин да се извърши необходимото поглъщане е да се изтръгне сърцето от живия обект, да се превърне в пепел и да се примеси с четвърт червено вино, по възможност порто. Добре е да се скрият останките поне на двата първи обекта — някоя неизползваема вана например или изба за вино са твърде подходящи за тази цел. Експериментиращият може да има известни неприятности с психическата субстанция на обектите, която народният език възвеличава под названието «духове». Но онзи, който е с философска нагласа и единствено за когото този експеримент е препоръчителен, едва ли би бил склонен да отдаде някакво значение на немощните опити за мъст на последните. Очаквам с най-висше удовлетворение разгърнатото и свободно съществувание, което експериментът, ако се окаже успешен, ще ми осигури, като ме постави не само извън обсега на човешкото правосъдие (както обикновено го наричат), но и като ме освободи до голяма степен от евентуална смърт“.
Господин Абни бе намерен на стола си, със застинало в гримаса на гняв, ужас и смъртна болка лице. Отляво на гърдите му зееше страшна рана от разкъсвания, през която се виждаше сърцето му. По ръцете му нямаше кръв и дългият нож на масата беше абсолютно чист. Всяка побесняла твар би могла да причини раната. Прозорецът на кабинета му беше отворен и според мнението на съдия-следователя смъртта му е била причинена най-вероятно от див звяр.
Ала след като Стивън Елиът изучи внимателно цитираните от мен книжа, той стигна до съвсем различно заключение.
Господин Бесъл беше най-възрастният сътрудник във фирмата „Бесъл, Харт и Браун“ в Сейнт Полс Чърчярд и се славеше като свободомислещ, но също крайно старателен в работата си. Беше ерген, но вместо да живее скромно в предградията като повечето учени на неговата възраст, той си бе наел квартира близо до „Пикадили“. Сред научните му експерименти в областта на физиката се открояваше интересът му към възможностите за пренасяне на мисли и образи от живи хора към други приемници. През ноември 1896 година Бесъл заедно с колегата си Винси от Стейпъл Ин започна серия от опити за установяване с положителност на предполагаемата възможност човек да предава образа си през пространството чрез силата на волята.
В основата си научните им експерименти се състояха в следното: в предварително уговорен час Бесъл се затваряше в квартирата си, а колегата Винси — в своята всекидневна, след което всеки от тях насочваше мисълта си колкото може по-силно към другия. Бесъл донякъде владееше изкуството на самохипнозата и се мъчеше чрез нея да се пренесе като призрак до апартамента на Винси, който бе на около три и половина километра. Първите няколко вечери всички опити се проваляха, ала на петия или шестия път на Винси почти му се стори, че вижда Бесъл да се появява във всекидневната му. Вярно, видението беше кратко, ала много живо и реално. Като доказателство приведе факта, че лицето на Бесъл било бледо, а косата му — разчорлена. Видението даже погледнало през рамо, преди да изчезне. Тук трябва да споменем, че двамата колеги се бяха уговорили да фотографират всяко привидение, ала Винси бил толкова изненадан, че не успял да заснеме навреме видяното. Много въодушевен обаче дори от този частичен успех, той си отбеляза точното време и веднага хвана файтон за Олбъни, за да осведоми господин Бесъл за този резултат.
Какво бе учудването му, когато намери външната врата на Бесъл отворена посред нощ, а вътрешните помещения — осветени и разхвърляни. На пода се търкаляше строшена празна бутилка от шампанско: гърлото й се бе счупило о мастилницата на бюрото и лежеше до нея. Една осмоъгълна лека масичка, на която обикновено имаше бронзова статуетка и няколко отбрани книги, бе грубо преобърната, а по светложълтите тапети на стената личаха отпечатъци от намастилени пръсти, сякаш направени заради самото удоволствие да се цапа. Едно от тънките пердета беше изтръгнато от халките и захвърлено в огнището, където се бе овъглило и сега в стаята миришеше неприятно. Няколко минути господин Винси, който бе влязъл уверен, че ще завари господин Бесъл да го чака в своето кресло, просто не можеше да повярва на очите си и стоеше вторачен безпомощно. После, изпълнен със смътно предчувствие, че се е случило нещо лошо, потърси портиера в стаичката при входа.
— Къде е господин Бесъл? — попита той. — Знаете ли, че всички мебели горе са изпочупени?
Портиерът не отвърна нищо, само го последва до стаята на Бесъл, за да види какво е положението.
— Господин Бесъл излезе. Той е луд! — каза той, оглеждайки адската бъркотия. И разказа на приятеля му, че преди около половин час, тоест приблизително по времето, когато видението се бе появило в квартирата на Винси, отсъстващият джентълмен изхвърчал като ужилен навън и хукнал по посока на улица „Бонд“. — А когато минаваше край мен — добави портиерът, — се смееше с облещени очи, направо ме уплаши! Размахваше ръка със закривени пръсти и прошепна: „Живот! Живот!“.
„О, боже“ — изохка господин Винси. Нищо друго не му идваше наум. Беше крайно учуден. Надяваше се Бесъл да се върне скоро и да обясни какво се е случило и сподели това с портиера, който предположи:
— Може пък изведнъж да го е заболял зъб — тъй силно, че да го е накарал да обезумее. Аз самият при един такъв случай чупих разни неща… — Той се замисли. — Но защо тогава ще ми вика „живот“?
Винси не знаеше, а Бесъл така и не се връщаше, затова Винси надраска една бележка с молба за обяснение и я остави на видно място върху бюрото, след което се прибра в крайно объркано душевно състояние. Тази работа го бе уплашила и не бе в състояние да си обясни поведението на господин Бесъл с никаква разумна хипотеза. Опита се да чете, но не можа; излезе да се поразходи, но беше толкова разсеян, че в горния край на „Чансъри Лейн“ едва не го прегази някакъв файтон; накрая — цял час преди обичайното време — си легна. Дълго не можа да заспи, като си спомняше безмълвната бъркотия в апартамента на господин Бесъл, а когато най-после успя да се унесе в неспокойна дрямка, тя веднага бе смутена от много живо и тягостно съновидение — сънува господин Бесъл. Виждаше как колегата му ръкомаха неистово с пребледняло и изкривено лице, сякаш настойчиво го караше да предприеме нещо. Струваше му се дори, че чува гласа на Бесъл, ала го отдаде на халюцинации. Когато се събуди, странният сън продължаваше да го владее. Известно време стоя разтреперан в мрака, обзет от оня смътен страх пред необяснимото, типичен дори за образованите и за извънредно смелите люде. Мислите му постепенно се успокоиха и той си легна отново, но сънят пак го затисна с ярките си образи, та Винси скочи от кревата с пълното убеждение, че Бесъл е в огромна беда и спешно се нуждае от помощ. Физически усещаше, че приятелят му е сполетян от ужасно нещастие, ала умът му не можеше да измисли какво трябва да направи. Затова се остави на инстинктите си, стана, облече се и излезе по пустите улици. Първо тръгна към дома на Бесъл да провери дали се е прибрал, но не успя да стигне там, защото необясним подтик го отклони от посоката и го прати към Ковънт Гардън, по чийто пазар вече се забелязваха първите признаци от събуждането на града — припламващи светлини, забързани силуети, патрулиращ полицай, разносвачи на вестници и стоки. Отстрани долетяха викове и в една фигура, която с тичане завиваше край хотела, Винси безпогрешно разпозна Бесъл. Ала какъв Бесъл! Гологлав, разчорлен, с раздърпани дрехи, в зловеща гримаса, неестествено пъргав и крайно променен. „Бесъл!“, извика Винси, но в отговор онзи размаха яростно ръце, готов да го удари, като с нищо не показа, че познава приятеля си или че помни името си.
Смаяният Винси политна назад, загуби равновесие и се строполи тежко на паважа, а в този миг Бесъл стъпи върху него и го подмина. Когато сви зад ъгъла, от противоположната страна се появиха полицай и няколко градински пазачи, които явно преследваха някого. Профучаха край него и продължиха да гонят Бесъл.
Винси се изправи и отупа дрехите си от прахта, хората го наобиколиха да видят дали е ранен. Взеха да го успокояват, че леко се е отървал, защото досега лудият Бесъл вилнеел на пазара, крещял: „Живот!“, удрял наред, а сетне се смеел гръмогласно. Пукнал главите на едно момче и на две жени и счупил китката на някакъв мъж, сетне повалил невръстно дете, гонел и плашел минувачите, държал се като освирепял. Счупил витрината на отсрещното кафене, след това запокитил камък по прозорците на пощенската станция, пак побягнал, нахвърлил се даже на полицая, който се опитал да го спре.
Винси осъзна, че нещо неестествено става с приятеля му и отначало реши да се присъедини към преследвачите на Бесъл, за да успее да го предпази от гнева на тълпата. Но в това време сред хората с викове се разнесе вестта, че лудият се е изплъзнал от преследвачите си и полицаите са го изгубили от поглед. Винси осъзна, че няма смисъл да се върти тук повече, затова си тръгна обратно към Стейпъл Ин, ядосан, озадачен и объркан. Докато вървеше, премисляше станалото. Бесъл очевидно е полудял след опита си за пренасяне посредством мисли, това — ясно, но защо в същото време се яви в сънищата му като нормален, с бледо и измъчено лице, умоляващ. Не можеше да измисли друго обяснение освен това, че сигурно нещо тотално се е объркало, редът на нещата съвсем се е изменил. Ала що да стори? Не смееше да си легне отново от страх да не почне да сънува. Но и да бодърства, не беше по-добре, защото съзнанието му долавяше странното впечатление, че Бесъл се опитва да му говори, опитва се да стигне до него през някаква гъста мъгла. Към душевния смут на Винси се прибавяше и болката в лицето и носа от удара на побеснелия. Затова щом съмна, той се запъти към Сейнт Полс Чърчярд при господин Харт, сътрудник на Бесъл и негов близък приятел. Събуди го и му съобщи за среднощните премеждия на общия им познат.
Харт бе изненадан и втрещен. Когато седнаха да пият чай, Винси с изненада научи, че Харт също бил обезпокоен от видение на измъчения Бесъл, който моли за помощ. Сетне двамата джентълмени решиха да запитат в Скотланд Ярд има ли вести от техния изчезнал приятел. Ала удариха на камък. Полицаите само можеха да регистрират нарастващите буйства на Бесъл, но не и да го заловят, защото откаченият успявал изумително ловко да се изплъзва от преследвачите си. За последно бил забелязан да тича по „Юстън Роуд“ към улица „Бейкър“, да размахва кутия с горящо рапично масло и да плиска от него пламтящи струи по прозорците на къщите, край които минавал. Но оттатък Музея на восъчните фигури следите му се губеха вече няколко часа.
Това накара господин Винси отново да изпадне в недоумение. Двамата с Харт решиха да наемат частен детектив с надеждата, че ще има по-голям успех от полицията. Ала и там удариха на камък — въпреки дружните усилия на толкова много хора местонахождението на господин Бесъл така и не можа да бъде установено и през следващото денонощие. А Винси неизменно долавяше усещането, че приятелят му отчаяно се мъчи да привлече вниманието му. През нощта сънува не само измъчения Бесъл, но и цяла галерия от други лица — неясни, злобни, враждебни към горкия Бесъл.
На другия ден Винси си спомни за една жена медиум — госпожа Бълок, която напоследък бе нашумяла в аристократичните кръгове. Обитаваше квартира в дома на известния изследовател д-р Уилсън Паджет. Винси не ги познаваше лично, но пренебрегна обичаите и тутакси пристигна в дома на Паджет, за да помоли мадам Бълок за помощ. Едва спомена името Бесъл, и доктор Паджет го прекъсна:
— Нощес… точно накрая — каза той, — получихме съобщение от него… — Той излезе от стаята и се върна с някаква плочка, на която бяха написани няколко разкривени думи с почерка на Бесъл.
— Откъде имате това? — попита Винси. — Нима…
— Нали ви казах, получихме го нощес — отвърна Паджет. И поясни, че в своите сеанси госпожа Бълок изпада в транс, при който върти очите си под клепките и тялото й се сковава. После започва да говори много бързо, обикновено с чужди гласове, а ръцете й могат да пишат с чужди почерци и да предават съобщения до близките им. Снощи в края на сеанса изведнъж се включил някой си господин Бесъл и накарал медиума да запише осем думи за господин Винси. Звучаха несвързано: „Джордж Бесъл… опитай разкош… улица «Бейкър»… помощ… глад“. В същото време нито доктор Паджет, нито медиумът, нито двамата колеги, присъствали на сеанса, не подозираха за изчезването на Бесъл и за буйствата му посред нощ. Ала — оказа се — бележката много помогна за откриването на горкия господин Бесъл. Лежеше на дъното на една отдалечена шахта, изкопана за прокарването на нова електрическа железница близо до улица „Бейкър“ и старателно обезопасена с висока дъсчена ограда. Оставаше загадка как пълничкият Бесъл я бе прескочил, за да тупне в шахтата, ала ръката му, единият крак и две ребра бяха счупени. Освен това целият беше залят с рапично масло и лудостта му бе преминала напълно. Като видя спасителите си, искрено се разрида.
Отнесоха го в къщата на доктор Хатън, където бе подложен на интензивно лечение и на втория ден се чувстваше достатъчно добре да даде изявление. Разказът му се свежда в общи линии до следното:
При опитите му да се самопренася от разстояние той напрягал всичките си сили да се отдели от своето тяло и най-неочаквано успял. С усилие на волята наистина напуснал тялото си и преминал в някакво място или състояние извън този свят. Станало изведнъж — както си седял в креслото и гледал стената отсреща, внезапно започнал да вижда себе си в креслото — отпуснат, сякаш е заспал. Чувствал се освободен и неосезаем — очаквал това, но не предполагал, че ще се окаже толкова огромен. Имал едва ли не размерите на облак, ала закотвен за тялото в креслото. Съзнавал, че вижда едновременно много неща, достатъчно раздалечени едно от друго, за да не е по силите му да ги обгърне с очи. Ала явно за освободената му душа не било проблем да наднича във всички стаи и кътчета на къщите от цял квартал в един и същи миг — сякаш гледал огромен кошер. Новото състояние го накарало да забрави за опитите с колегата Винси, а изучаването на усещанията в това ново състояние го разсеяло дотолкова, че почти загубил представа колко време е минало. Подтикван от любопитство до каква степен е невидим и недоловим, той се навел и с призрачната си ръка опитал да докосне един човек. Не успял — пръстът му сякаш минал през човека. Сякаш от останалия свят го деляла невидима мембрана или гъвкаво стъкло. Ала преградата не била толкова непроницаема — в нея имало ред пролуки, през които можело да се преминава отново в материалния свят. Най-странното и потискащото в този отвъден свят била абсолютната тишина. И докато мисълта му била заета главно с възприятията от новия свят, той изведнъж си спомнил за уговорката си с господин Винси. Понечил да раздвижи новото си тяло, ала само се люшкал, свивал, разтягал и гърчел. В един миг усетил, че връзката му с физическото тяло в креслото се къса — всичко изчезнало в нещо като въртящи се кълба тъмна пара, а след това отпуснатото му тяло рухнало безсилно. Сторило му се, че го подема някакво невидимо течение и той се рее като птица над улиците на Лондон. Край него имало други облаци, ала скоро забелязал, че не са облаци, а нещо повече — бил заобиколен от лица. И то какви лица! Лица като тънки сенки, злобни, кръвожадни лица, изпълнени с хищно любопитство. Мъглявите им ръце посягали към господин Бесъл съвсем безмълвно. Притискали го от всички страни като кошмари и като безплодно желание — създания, лишени от щастието да живеят, водени само от завист и от жажда за живот.
Тогава именно отново се сетил за приятеля си Винси и направил усилие да се яви на Стейпъл Ин. Известно време безрезултатно се мъчел да привлече вниманието на приятеля си — пробвал да мести предметите в стаята му, да го докосне, да издаде някакъв звук, ала уви — Винси оставал безучастен. Най-после прибягнал до крайност, понеже, освен отвън, можел да вижда хората и отвътре. Затова протегнал призрачната си ръка и пъхнал мъглявите си, черни пръсти в главата на Винси. В този миг приятелят му трепнал като човек, който се отърсва от блуждаещи мисли, а едно малко тъмно място в мозъка му набъбнало и заблестяло — било тъкмо там, където лекарите твърдят, че се намира епифизното око. Да, колкото и чудно за мнозина, дълбоко в мозъците си — откъдето вероятно не може да се съзре никаква земна светлина — ние имаме око! Като забелязал, че Винси реагира, Бесъл отново протегнал пръст и докоснал това местенце. Вече знаел, че Винси го е видял, ала преди да стори друго, доловил, че нещо лошо се е случило с тялото му у дома — безжизнената материална обвивка в креслото била вдигната от някаква сила и воля извън тази на самия Бесъл и сега стояло с вторачени очи, протегнало неуверено крайниците си и постепенно осъзнало, че е живо. Бесъл с ужас се втурнал към дома си, ала невидимата мембрана или стъклената преграда отново се изпречила отпреде му. Той се блъскал яростно в нея, а навред край него духовете на злото се хилели, сочели го и му се подигравали. Тогава изпаднал в бесен гняв. А тялото, което преди било негово, сега подскачало от радост, крещяло, разхвърляло всичко наред, за да се увери, че може да докосва, буйствало в безумната си наслада от живота, тичало и удряло, страшно доволно, че съществува. Бесъл следял тези действия, скован от изумление. Тогава отново се хвърлил към непреодолимата бариера, а после заедно с цялото това заобикалящо го пълчище от присмиващи се духове полетял обратно в стаята на Винси, за да му разкаже на какво посегателство е подложен. Ала в това време мозъкът на приятеля му вече бил затворен за видения, защото бил зает с други дела — тичал към квартирата на Бесъл, докато похитеното му тяло пък тичало в друга част на Лондон с крясъци и в пълен делириум.
Двайсет часа горкият Бесъл се реел в света на призраците и напразно търсел помощ. Дълги часове се мъчел да проникне в съзнанието на Винси и на приятеля си Харт. През цялото време в съзнанието му се натрупвало убеждението, че ей сега тялото му ще бъде погубено от неговия побеснял обитател и той ще бъде принуден да остане за вечни времена в тази призрачна страна. Затова тези дълги часове били изпълнени със засилващ се мъчителен страх. И докато се мятал насам-натам и се вълнувал, неспособен да направи нещо, безброй духове от заобикалящия го свят непрекъснато връхлитали върху него и обърквали съзнанието му. А крадецът на тела долу продължавал веселия си бяг и необузданите безчинства.
Всъщност господин Бесъл не бил единствената човешка душа в онзи свят. Първо срещнал един, а после още няколко призрака на хора, които явно като него били загубили телата си и бродели отчаяно, неспособни нито да живеят, нито да умрат. Не можели и да говорят, защото този свят е безмълвен, но Бесъл разбрал, че са човеци, по мъглявите им човешки тела и тъжните им лица. Обичали да се събират на място, където се извършвали спиритически сеанси. Промъкнал се и той на едно такова място и видял четирима-петима мълчаливи мъже и една пълничка жена, облечена в черно, с отметната назад глава. От снимките в пресата разпознал, че това е нашумелият медиум госпожа Бълок и забелязал, че някои части в мозъка й блестят и се движат — досущ като заблестялото епифизно око в мозъка на господин Винси. Ала били непостоянни — ту като силно сияние, ту само смътно, мъжделиво петънце, а и се местели непрестанно. В същото време тя говорела и записвала нещо. Бесъл забелязал, че много безплътни сенки като него напират да докоснат някое от тези светли петна, блъскат се и се изместват, затова и резултатът от казаното и написаното в голямата си част било безредно и объркано. Чак тогава господин Бесъл разбрал, че тя говори от името на духа, който я докосне, и започнал яростно да си пробива път към нея. Но се сетил, че първо трябва да разбере какво е станало с тялото му, за да предаде съобщение за помощ.
Дълго се лутал и търсил напразно, ала най-сетне го намерил — на дъното на шахтата на улица „Бейкър“ — там то се гърчело бясно и ругаело от болка. Кракът, ръката и две от ребрата му били счупени при падането. Не стига това, но злият дух, освирепял от болката и от това, че времето му е толкова кратко, се мятал яростно и подхвърлял тялото насам-натам.
Тогава господин Бесел се върнал двойно по-настойчив в стаята, където ставал сеансът, и веднага щом успял да се провре до мястото, видял, че един от мъжете, наобиколили медиума, поглежда часовника си, сякаш чака с нетърпение кога сеансът ще свърши. И тогава много от сенките, които напирали, се отдръпнали с отчаяни жестове. Но поради мисълта, че сеансът е почти към края си, господин Бесъл станал още по-настойчив и така решително изправил волята си срещу другите, че бързо се добрал до мозъка на жената. Точно в този момент петното заблестяло много ярко и в същия миг тя записала посланието, което доктор Уилсън Паджет предал на Винси. А след това другите призраци и роякът от зли духове около него изблъскали Бесъл далеч от жената и до края на сеанса той не могъл вече да се добере до нея.
Затова се върнал обратно и дълги часове гледал към дъното на шахтата, където лежал злият дух в откраднатото тяло, осакатено от него, гърчел се и проклинал, плачел и пъшкал, и разбирал що е болка. А призори станало това, което очаквал — мозъкът светнал ярко, злият дух излязъл и господин Бесъл се върнал в тялото, в което се страхувал, че никога вече няма да влезе. А всепоглъщащата тишина престанала да съществува и той вече чувал шума на уличното движение и гласовете на хора над главата си. Онзи странен свят, сянка на нашия собствен, изпълнен с безплодно желание и залутани същества, изчезнал безследно.
Лежал там около три часа, докато го намерили. И въпреки болките и страданията от раните и от тъмното влажно място, въпреки сълзите, изтръгнати от телесните му мъки, сърцето му било изпълнено с радост от съзнанието, че след всичко случило се той се намира отново в добрия свят на човеците.
В началото разговаряхме на общи теми, после вниманието се прехвърли върху един от присъстващите — нисък, набит мъж, голобрад и смугъл, който седеше встрани от масата и аленият абажур на лампата оставяше лицето му в сянка, ала се виждаше, че е пребледнял. Беше се обадил с възтънък глас и домакинът сега му възрази:
— Нима отричате живота? — отпи от порцелановата си чаша и додаде: — Вие сте най-странният човек, когото някога съм срещал. Тогава всички ние навярно сме призраци?
Ниският мъж сложи ръце на коленете си и лекичко се отмести.
— Не — отвърна. — Само казах, че всичките ми пет сетива ми причиняват постоянна, обичайна болка. Навремето ме оперираха, ако мога така да се изразя. Не знам кой беше хирургът, ала знам, че той не дойде от света на живите.
— Бил е от оня свят? — възкликна журналистът. — Простете, не вярвам в духове! Е, ако наистина ви е провървяло и някой дядо ви е удостоил с интервю, това все още не е достатъчно добра тема за фейлетон.
Тогава ниският, на име Бирк, бавно огледа компанията. Напрегнатото очакване явно го забавляваше. Той заговори:
— Бих могъл и да не разказвам, тъй като няма почти никаква надежда да ми повярвате. Самият аз, ако някой ми беше разказал тази история, силно щях да се усъмня. Но все пак ще се опитам да ви предам нещата, както бяха, с надеждата да спечеля доверието ви. Всички знаят, че съм човек, абсолютно лишен от всякакво въображение, защото не притежавам способността на интелекта да си представя случилото се не с абстрактни понятия, а с образи. И съвсем не съм в състояние да разкажа правдоподобно примерно за корабокрушение, ако не съм бил свидетел на катастрофата. Казвам го, защото тази история е пълна с онези дребни факти и подробности, които единствени — независимо колко са странни или обикновени, правят събитията правдиви. Имам предвид, че ако във вестника прочетем: „Тази сутрин господин X е прострелян от неизвестен извършител“, няма да обърнем внимание, но ако пише същото с уточнението, че „креватът е преместен, бюрото е изтърбушено, липсват следи от взлом“, то веднага ще привлече интереса ни и веднага ще си го представим картинно…
Бирк замълча. Една от дамите се възползва от това, за да вмъкне следната забележка:
— Разказвайте, стига да не е страшно!
— Страшно ли? — вдигна вежди Бирк. — Не, ни най-малко. Нима е страшно онова, което живее в душите на толкова много хора? — В тона му имаше тъжна сериозност. Всички мълчаха и чакаха. Може би не само аз долавях странното нервно напрежение на Бирк, когато заговори: — Още като млад силно се противях срещу еднообразието. С времето това се превърна в истинска болест, цялото ми същество се стремеше да живее напук, редовно правех необмислени, спонтанни неща, за да разсея меланхолията си. Просто в началото не разбирах причината за своята меланхолия и изпитвах подсъзнателна враждебност към всичко, което се възприема с петте сетива. Всеки от вас, разбира се, е изпадал в подобно кисело настроение, когато всичко наоколо губи смисъла си. За мен обаче това бе постоянно състояние — абсолютна апатия, липса на всякакви радости или тревоги, без емоции, любопитство или съжаление — пълна неспособност да живея пълноценно във времето и пространството, която стигаше дотам, че да бъркам дните и дори да загубвам паметта си. С две думи, бях стигнал до състояние на жив труп. На площада, пред очите ми и посред бял ден, огромен фургон сгази някакво слугинче, аз се приближих като останалата тълпа — но не от любопитство, а съвсем машинално. Гледах неестествено извитото тяло, смазаното в кръв личице, слушах разправиите на кочияша и полицаите, ропота на тълпата, виждах негодуванието и сълзите в нажалените лица наоколо, но оставах напълно безчувствен, накрая им обърнах гръб и си отидох. Регистрирах чуждите емоции, но аз самият оставах безучастен. Край мен животът кипеше с пълна сила, но аз само галванично го отразявах. И всичко това вероятно не би ме тревожило особено, ако не беше неимоверната скука, която ме правеше раздразнителен и нервен. Не можех място да си намеря; роднините с тревога наблюдаваха поведението ми, тъй като губех апетит, слабеех и станах непоносим до степен да създавам непрестанни раздори сред близките и семейството ми.
След серия самонаблюдения установих, че известно удовлетворение ми носят новите впечатления и усещания. Започнах да правя разходки извън града, далеч от сградите, встрани от вече познатото, да търся различните форми, неочакваните нюанси, причудливите комбинации от елементи, за да задоволявам зрителния си живот, който явно променяше настроението ми. Продължавах да се вглъбявам в себе си и стигнах до убеждението, че тъкмо еднообразието, което възприемах болезнено, е несъмнената причина за угнетеното ми състояние. Поисках да проверя това и се върнах към миналото. Там нямаше нищо, което да не са преживявали другите хора, и обратно, нямаше нищо достойно за човешката душа, което да не бях изпитал и аз. Разликата беше само във формата, обстановката и интензивността. Разложих живота си на съставните му елементи и бях поразен от оскъдността на човешките преживявания; всички те не излизаха извън границите на малкото, еднообразно, несъвършено тяло, две-три десетки основни чувства, най-важните от които, трябва да призная, бяха утоляването на глада, задоволяването на любовта и удовлетворяването на любопитството. Последното включваше и жаждата за знания. По това време бях двайсет и четири годишен, а на младини човек е по-склонен към категорични заключения и изводи.
Една лятна вечер — бях полусъблечен заради жегата — взех едно такова твърдо решение. Заредих пистолета си със седем куршума, не написах бележка да обяснявам намерението си — просто нехаех как ще го приемат другите. Вдигнах спусъка, изпънах се като войник на парад, опрях дулото до сляпото си око и в същия миг на стената отляво видях сянката си — това беше последният ми спомен. Сетне конвулсивното свиване на пръстите се предаде на спусъка и аз изпитах нещо, което не се поддава на описание.
В съзнание ме върна рязкото почукване на вратата. Мигновено си припомних всичко — пистолетът, макар и засякъл, предизвикваше в мен невъобразимо отвращение, затова го изритах под масата и отидох да отворя вратата. Беше прислужницата, която ми носеше поднос с кафе. Като ме видя, направо се уплаши. Аз оправдах вида си с безсънието — вече беше ден, значи съм бил в безсъзнание близо седем часа! Изпратих я и се отдадох на размисли — разсъждавах върху преживените чувства. Удивяваха ме ужасът преди момента на дръпването на спусъка и инстинктът, неподвластен на логиката, който ме държеше вкопчен в живота. И двете ми бяха крайно противни, но явно нямаше как да се съпротивлявам. В резултат изпаднах в такова отчаяние, че шест дни не излизах от къщи. Не можете да си представите какво количество алкохол погълнах за това време. Кръстосвах стаята си, люшках се от молитви в богохулства, сменях кикот с рев, покой — с пристъпи на ярост. Разсъждавах на глас и намирах огромна наслада в звуците на собствения си глас, лежах часове наред с усещането за стремително падане, съчинявах мелодии, бях всичко, което може да си представи човешкото съзнание — птица и крал, просяк на църковен вход и тайнствен лилипут, строящ космически кораб.
На седмия ден посред нощ се събудих от необяснима тревога, от която ми настръхнаха косите, и веднага запалих лампата. Освен мен в стаята нямаше никого, а от огледалото на стената ме гледаше собственото ми лице, подпухнало от пиянство, страшно и жалко. Станах и се облякох, подтикнат от безпокойството и от желанието да се раздвижа на чист въздух. Градът бе потънал в сън. Запътих се към Новия мост. Вървях без цел, но бързо, като човек, който се страхува да не закъснее. При моста се спрях и свих в една странична улица, отминавах квартал след квартал и стигнах до пазара. По хлъзгавия от смачкани плодове калдъръм притичваха бездомни кучета. Бях задъхан и уморен, затова седнах на един обърнат сандък да изпуша една цигара. В това време двама души се показаха иззад ъгъла и внимателно се огледаха, като светеха с джобни фенерчета. Стояха само на пет крачки от мен, но не ме забелязваха иззад колоната на навеса на сергията, при която бях спрял. Единият беше с къс жакет и килнато на тила бомбе, а другият — дребен, нервен, с вехто палто и набръчкано като на маймуна лице. Стискаше конвулсивно фенерчето с лявата си ръка и в снопа светлина забелязах, че са пред някаква заключена врата. Дочувах, че си говорят, но не разбирах думите им. В един миг двамата почти едновременно пъхнаха ръце в джобовете и с делова крачка си тръгнаха. Аз, естествено, тръгнах подир тях, за да видя какво са намислили двамата апаши. Не познавах нощния живот и се надявах да ми донесе някакво развлечение. Следвах мъничкото петно на фенерчето, като гледах да не вдигам много шум. Ония отминаха църковния площад и завиха към реката, след което спряха пред една каменна пететажна къща с огромен вход и тихомълком пристъпиха към работа. Скрит зад ъгъла на къщата, можах да видя как нисичкият завъртя с ръце ключалката и се опита да я разбие. Сигурно това не се оказа леко, защото сухото стържене на желязото се повтори пет пъти — ту по-слабо, ту рязко. Другият помагаше, като пъхаше нещо, ниският го взимаше, пъшкаше от нетърпение и отново започваше да стърже. В този миг у мен се появи желание сам да опитам щастието си, да стана крадец за кратко време, да се промъквам дебнешком и да се крия, да разрушавам безшумно, да ходя на пръсти из непознато жилище и да грабя със страх, да тършувам по писалищата и сандъците и предпазливо да се взирам в лицата на спящите през светлата пролука на фенерчето. Без да мисля, се показах от скривалището си и с твърди стъпки тръгнах към входа. Ония като по команда се преобразиха — станаха досущ като нормални окъснели минувачи. Този с бомбето рече на ниския:
— Имаш ли огънче, загубил съм си кибрита…
— Да, заповядай — без колебание отвърна дребният и ми хвърли бегъл поглед. — Уф, къде ли съм го сложил — и припряно взе да се пребърква.
— Кибрит ли търсите? — рекох им аз. — Ето ви, вземете — и им подадох кибритената кутия.
Бомбето я взе и ме изяде с очи. Дребничкият суетливо се поклони и изписка:
— Много сте любезен, господине!
— Да, времето е приятно и никак не ми се прибира. И на вас, нали?
А оня отвърна:
— Времето е приятно, но въздухът с малко влажен и не е съвсем здравословен, по-добре си вървете у дома…
— Ааа, значи ви преча? — усмихнах им се аз. — Тази врата изглежда с много здрава конструкция…
Те се спогледаха тревожно и понечиха да отстъпят в бягство. Аз обаче настоях:
— Вие сте двама, аз съм сам, значи няма от какво да се страхувате, пък и не искам да ви напакостя. Просто съм любопитен и обичам приключенията. Нека тази вечер вляза тук заедно с вас и да открадна за спомен нещо, което ми хареса. Не ме вълнуват скъпоценностите, значи няма да ви ощетя. Пък и може да ви помогна, съгласни ли сте?
Ония двамата моментално си плюха на петите и стъпките им заглъхнаха в далечината. Не се бояха от мене, просто не приеха нахалството ми. Когато останах сам, приближих до вратата и внимателно я разгледах. Беше голяма врата на стилна къща, с бронз и матови стъкла. Драснах клечка кибрит и осветих ключалката; върху нея имаше следи от взлом, медната халка беше свалена и освен това до дръжката на вратата зееха две прясно направени дупки. Машинално натиснах дръжката; за огромно мое учудване, вратата се отвори съвсем свободно както денем. Една минута стоях неподвижно, тъй като не очаквах подобно нещо. Сега можех да се възползвам от плодовете на чуждия труд и ако предпазливостта и съобразителността ми дойдат на помощ, да вляза във всяко жилище. Тази мисъл крайно ме възбуди — да почувствам как би реагирал крадец, да се втурна в неизвестното, което се крие зад чуждия праг. Внимателно затворих зад себе си вратата и полекичка отворих втората, вътрешната. Беше тъмно и тихо, дебелият килим на площадката меко докосна краката ми, сякаш ме подканяше да вървя по-смело. С разтуптяно сърце минах покрай стаичката на портиера, изкачих се по стълбището и се спрях пред първата врата.
И веднага напрежението ми се смени с чувство на умора, примесено с тревожно разочарование. Нямаше с какво да отворя вратата. Без инструменти и ключове — и дори да имах инструменти, не знаех как да ги употребя — трябваше неизбежно да се върна обратно със съзнанието, че съм постъпил като глупак. Значи всичко, станало през нощта, беше безсмислено; целият низ от случайности — пазарът, разговорът между двамата, разбиването на вратата и това, че бях влязъл тук, в спящата къща — всичко се беше случило само за да си изляза обратно, безшумно и незабелязано.
Тази мисъл ми се стори толкова абсурдна, че високо се разсмях. Разбира се, не бях обикновен крадец, иначе вече щях да бъда в друго жилище и да се чувствам там собственик. Не бях крадец дори защото не ме ръководеше интересът, свързан с риска от престъплението. Не исках нищо да открадна; вървях, примамен от тайната, от предусещането за неизвестното зад прага на чуждия живот, тревогата от безсъницата и смътното предчувствие за логическия край. И от това удовлетворение ме отделяше вратата, която не можех да отворя.
— Ако трябва да има край, вратата ще се отвори.
Машинално прошепнах тези думи, но тутакси смисълът им пламна като барут. Наистина още не бях се опитал да отворя вратата! Тогава, примрял от очакване, хванах дръжката и тихо, бавно я натиснах, и дръпнах към себе си вратата. Тя беше заключена.
Новият прилив на възбуда се отдръпна — аз се отдалечих и седнах на перваза на прозореца, краката ми трепереха. Разстроен, без да съм в състояние да предприема каквото и да било, извадих табакерата си и запалих цигара.
Минаха една-две минути; тютюнът постепенно оказваше въздействието си. Вълнението премина, мисълта ми течеше по-спокойно, но също така напрегнато и рязко, с болезнена яснота се появяваше всяка дума, като че ли отпечатана буква по буква. Какъв може да бъде краят? Представих си, че вратата е отключена и аз бродя из тъмните стаи. Антрето, гостната, салона, кабинета, спалнята и кухнята — ето пространството, което можех да обиколя и да видя познатото — обстановка на средна ръка хора; най-вече лицата на спящите. И така, като постоях около пет минути в тъмното с риск да бъда заловен като разбойник, трябваше да си отида тихо и предпазливо като същински крадец. Оттук можеше да се направи изводът или че влизането ми е било безсмислено, или че няма да има край. И макар че явно разсъжденията ми бяха правилни, глухата ярост ме поведе напред. Пристъпих с дръзкото отчаяние, със страстното желание да вляза и да се убедя, че няма нищо. Логиката ме довеждаше до безсилие, разсъждението — до отказ, премислянето — до безизходица. За няколко секунди преживях двубоя между съмнението и увереността, иронията и екстаза, страха и трепета. Накрая твърдата решимост взе връх и прекрати двубоя. Чувствах се омаломощен, но уверен в успеха. Стоях на прага на чудото. Стоях пред всичко и пред нищо. Тогава против волята ми, несъзнателно, като собственик, извадих ключ от страничния си джоб. Моментът, когато ми се стори, че всичко това вече е било, странното дежавю, беше краткотраен като полъх от криле на птица. Потънал в мисли, замрях в очакване. Ключът беше в ръцете ми — малък метален ключ, за който със сигурност знаех, че ще пасне. Увереността ми беше толкова голяма, че дори не се учудих, когато го пъхнах в ключалката, а той прищрака меко, със странно познат звук. Вълнението ми беше толкова силно, че трябваше да овладея пристъпа на сърцебиенето. После отворих вратата и като прекрачих вътре, попаднах в спарена тъмнина. Направо имаше коридор — знаех го, усещах теснотата, макар да не докосвах стените. Тръгнах по него като в сън, без да паля кибрит, воден от инстинкта, и когато направих десетина крачки, разбрах, че трябва да спра. И сам не знаех защо, просто тялото ми по навик се насочваше направо, където, по смътно мярнало се убеждение, трябваше да се намира врата. Вървях на пръсти, със затаен дъх, ала съвсем уверено… Машинално се обърнах надясно, протегнах ръка, напипах врата и тогава за втори път — неуловимо като следа от изстрел — ме проряза споменът, че всичко това вече е било, че този момент го е имало. По същия начин, но кой знае кога, бях стоял в коридора и бях напипвал вратата. Ужасен страх парализираше крайниците ми. Ясно, с цялото си същество чувствах, че сега ще се случи нещо невъобразимо, абсурдно, невъзможно. С разтреперани ръце извадих клечка кибрит, запалих я и преди да се огледам, затворих неволно очи. Не помня колко време съм стоял така, но когато пламъкът се приближи до пръстите ми и болката от опарването ми напомни, че пак ще стане тъмно — погледнах и в същия миг клечката угасна, тлеейки с крива искрица. Но в краткия миг видях, че на стената вдясно действително има врата и че аз стоя в коридор. Тогава разтворих широко вратата, влязох и отново светнах. Това беше моята стая; всичко, като започнеш от мебелите и свършиш с дребните украшения на камината — беше мое: картините, пердетата на прозорците, книгите, съдините, подът, таванът, тапетите по стените, писмените принадлежности — всичко това ми беше по-познато от собственото лице. С натежало сърце, безпомощен да съобразявам каквото и да било, аз обходих всички ъгли и всеки предмет, който виждаха очите ми, беше мой. Нямаше нито една вещ, способна да пропъди кошмара от чудовищното сходство. Бях си у дома. Вкопчих се за последната отчаяна надежда — отидох до леглото, дръпнах одеялото и видях спящ човек. Този човек бях аз. — Тук Бирк спря да говори, сякаш да подреди спомените си. Последните му думи накараха мнозина да се спогледат. Той продължи: — Излязох на стълбището, спуснах се при портиера, събудих го и видях съненото, бръснато, познато лице. Овладях се и го помолих да отиде в стаята ми, да я огледа и да се върне. Той се подчини, малко учуден; помня, че шляпането на чехлите му ми достави огромно удоволствие. Подир минута се върна и помежду ни се завърза следният разговор:
„Разгледахте ли стаята?“
„Да.“
„Имаше ли някого?“
„Не.“
„Видяхте ли и в леглото?“
„Да.“
„Кой беше в него?“
„Никой, беше празно.“
„Сега — казах аз, — бъдете така добър да погледнете входната врата.“
Още по-изумен отпреди, той излезе на тротоара. Чувах суетенето му, нещо си мърмореше, нещо тракаше… И изведнъж се провикна:
„Тук е имало крадци! Вратата е разбита!“ — Последва куп ругатни.
Тъй като Бирк замълча, аз го запитах:
— После прибрахте ли се?
— Не — рече той, — нощувах в хотел. Можех да се прибера, естествено, ала трябваше да се успокоя…
— А после? — попита журналистът с очакване. — Какво се случи после?
— Нищо — отвърна замислен Бирк. Изглеждаше уморен и сега подпря с ръка главата си. Повече не му задаваха въпроси, но в общото мълчание тегнеше неясно очакване.
Най-сетне домакинът каза:
— Историята ви действително е извънредно интересна. Пълна е с напрежение, експресивност и… и…
— И скръб! — добави жената, която бе помолила да не се разказват страшни неща.
P. S. Когато записах този разказ, стигнах до убеждението, че дамата се е излъгала в предположението си, че в историята на Бирк има елемент на скръб. Този мъж беше известен на всички ни като много богат земевладелец, пътешественик и чревоугодник. Наистина, никой нито веднъж не беше го уличил в лъжа. Но как да гарантирам, че не му е хрумнало желанието за ловка и всъщност невинна мистификация? Странно е също, че той говореше за себе си като за човек, лишен от въображение; според мен мястото в разказа му, където мечтае пред заключената врата, доказва обратното. Още по-подозрителни са думите му в самото начало: „Самият аз, ако някой ми беше разказал тази история, силно щях да се усъмня. Но все пак ще се опитам да ви предам нещата, както бяха, с надеждата да спечеля доверието ви“. В негова полза говори само едно: той нито веднъж не се усмихна.
Не вярвам в духове. А вероятно не вярвам, защото отказвам да вярвам — просто умът ми отхвърля подобна възможност и търси други обяснения. В аферата със семейство Трой тези обяснения се свеждаха до желание за смърт, халюцинации, комплекс за вина, възмездие, самонаказание, раздвояване на личността. Всичко това обаче е извън моята компетентност — аз не съм психиатър, а частен детектив. Има хора, които не са съгласни с моите заключения: може би и вие ще се окажете сред тях. Нека. Единственото, което мога да направя, е да предам събитията такива, каквито бяха, като започна с онзи яркобял януарски следобед, когато секретарката въведе в бюрото ми госпожица Силвия Трой.
— Госпожица Силвия Трой — обяви моята секретарка и напусна стаята.
— Казвам се Питър Чеймбърз — казах аз. — Няма ли да седнете?
Беше дребна, доста хубавичка, много женствена, на около трийсет. Късо подстригана, рижа, чуплива коса обгръщаше нежно кръгло лице, чиито огромни тъмнокафяви очи щяха да са красиви, ако не беше онова изражение в тях, което ми е почти невъзможно да опиша с думи. Впрочем има една дума — призрачно! — но тя естествено може да се изтълкува по най-различни начини. Очите й бяха далече, прогонени, извън нея, независими от нея, зареяни и изгубени. Остана права, а аз, все още зад писалището, се гърчех от смущение.
— Моля, седнете — казах с възможно най-сърдечния тон, който успях да налучкам, докато се мъчех в объркването си да избегна тези странно бляскави очи, подозрително отсъстващи и изплашени.
— Благодаря — отвърна тя и седна на стола до писалището. Гласът й беше мек и хубав, някак обработен като глас на професионална певица — с ясно закръглени гласни, звучен, добре поставен, много женствен, мелодичен. Беше с червено вълнено палто с черна кожена якичка, а в ръцете си държеше черна лачена чанта. Отвори чантата, измъкна триста долара, затвори шумно закопчалката и сложи парите на писалището. Погледнах ги, без да ги докосвам.
— Не са ли достатъчно? — попита тя.
— Моля? — отвърнах.
— Ами така ги гледате…
— Какво гледам? — подхвърлих аз.
— Парите. Хонорара си. Съжалявам, но нямам повече.
— Не ги гледам по никакъв особен начин, госпожице Трой. Просто ги погледнах и толкова. Триста долара може да са достатъчно, а може и да не са достатъчно — зависи какво искате от мен.
— Да прогоните един дух.
— КАКВО?
— Извинете, господин Чеймбърз — каза тя, — но аз ви говоря напълно сериозно.
— Дух…
— Дух, който вече уби един човек и заплашва да убие още двама.
Осмислих нервните си движения с ровене по джобовете и намиране на цигара. Запалих я и заявих:
— Г-це Трой, прогонването на духове не е съвсем от моята компетентност. Ако този така наречен от вас дух е убил някого, тогава вие сте на погрешен адрес. За това има упълномощени власти — полицията…
— Не мога да се обърна към полицията.
— А защо не?
— Защото ако се обърна към полицията, ще улича себе си и двамата си братя в… — тук тя замълча.
— В какво?
— В убийство.
Настъпи пауза. Тя седеше отпусната и пушеше нервно.
Запитах я:
— Имате ли намерение да ми разкажете историята си?
— Да.
— А това няма ли също да ви уличи?…
— Съвсем не — заяви тя. — ТРЯБВА да ви кажа, защото нещо трябва да се направи, защото някой — надявам се вие — трябва да помогне. Но ако повторите пред полицията това, което ви кажа, аз ще го отрека и тъй като вие нямате никакви доказателства, а аз отричам, никой няма да бъде уличен.
Май все пак беше от моята компетентност. Хора в беда са моята компетентност. Ако не ставаше дума за дух, щеше да бъде напълно свойствено за моята компетентност. И все пак беше достатъчно от моята компетентност, за да тръсна пепелта от цигарата си в пепелника, да придърпам парите по-близо и да кажа:
— Добре, г-це Трой, кажете каква е работата.
— Започна преди около година. През ноември преди една година.
— Да — казах аз.
— В нашето семейство сме — или по-скоро бяхме — четирима.
— Семейство от четирима души — заявих аз.
— Трима братя и аз. Адам беше най-големият. Адам Трой беше на петдесет, когато умря.
— А другите?
— Джоузеф беше на трийсет и шест. Саймън е на тридесет и две, а аз съм на двайсет и девет.
— Казахте Джоузеф БЕШЕ на трийсет и шест?
— Брат ми Джоузеф се самоуби — твърдят, че се е самоубил — преди три седмици.
— Извинете — измънках аз.
— А сега, ако ми разрешите, малко предистория.
— Разбира се — кимнах аз.
— Адам, който беше толкова по-голям от нас, беше за всички ни като баща. Беше ерген, богат и преуспяващ и знаеше как се печелят пари, докато ние — тя повдигна рамене, — поне що се отнася до парите, не можехме да се похвалим с бляскави успехи. Джоузеф беше търговец на обуща, а Саймън аптекар, аз пък работя в нощно заведение, артистка съм, но трябва да призная, доста посредствена.
— Артистка в нощно заведение, много интересно.
— Имитирам гласове. Бях навремето вентриложка. Сега съм имитатор, подражавам гласове, нещо от този сорт. Всъщност нищо особено, но преживявам.
— А Адам — запитах я аз, — с какво се занимаваше Адам?
— Беше агент на недвижими имоти и хитър борсов инвеститор. Беше скучен и стиснат човек — вероятно и затова не се ожени. Той наистина ни беше като баща, но с пари ни помагаше само в краен случай. Виж — съвети, колкото щеш. Критика — също. Не мога да кажа, че се отнасяше ЗЛЕ с нас, но пък и не беше особено ДОБЪР към нас. Дано да говоря ясно.
— Да, съвсем ясно, г-це Трой.
— Стигнахме до завещанията.
— Завещания? — учудих се аз.
— Да, до завещанията и последната воля. Бяхме направили онова, което се нарича взаимно завещание — ако някой умре, всичко, което остави, се разпределя между останалите живи. Не може да не сте чували за взаимните завещания.
— Да, естествено.
— И така, миналата година Адам спечели огромна сума на борсата и предложи да ни заведе всички на зимна ваканция, като поеме изцяло разноските. Две седмици ски и чист въздух горе във Върмънт. Две седмици в зимната страна на чудесата или нещо от тоя род, нали разбирате?
Кимнах.
— Ние — Джоузеф. Саймън и аз — се освободихме за тези две седмици — двете седмици в средата на ноември — и отидохме в една хижа на връх Килингтън в Зелените планини на Върмънт — тя потрепери и млъкна. След малко продължи: — Не знам как започна. Може би и тримата сме си го мислили, може би оттам и отровата на вината, но Джоузеф го каза първи.
— Каза какво, моля?
— Каза да се отървем от Адам. Адам спеше горе, а ние тримата седяхме долу пред разпаления буен огън в камината, пиехме и вероятно бяхме леко опиянени, когато Джоузеф ни го предложи и ние толкова бързо се съгласихме, че беше без значение кой го е казал пръв. Не искам да виня никого. Повтарям, и тримата сме еднакво виновни. Никой от нас не беше имал никога пари, наистина пари, а бяхме все още достатъчно млади, за да си поживеем — тя отново потръпна и закри лицето си с ръце. Продължи през дланите си: — Сега ще разказвам много бързо. Може ли?
— Дадено — отвърнах аз.
— На следващия ден — отпусна ръце в скута си тя, — добре опаковани в скиорските си костюми, предприехме експедиция из планинските върхове. По едно време, след дълго изкачване, Адам застана близо до нещо като пропаст — едно дефиле, дълбоко около две хиляди фута, на дъното, на което се виеше тясна речица. Джоузеф се приближи до него, бутна го и Адам падна. Това е всичко. Падна. На дъното. Чухме нещо като ехо и после — нищо. Върнахме се обратно и съобщихме. Казахме, че се е подхлъзнал и паднал. Полицията се изкачи, за да разследва случая, съставиха съдебен протокол и с това всичко приключи.
— Тоест?
— Заключението на съдия-следователя беше смърт при нещастен случай.
Станах от стола си. Започнах да се разхождам из стаята, минах пред нея, зад нея и около нея. Тя не помръдна. Седеше и стискаше ръце в скута си. Казах:
— Добре. Значи приключихме с уличаващите факти. Сега, ако обичате, ми кажете духът на кого уби кого.
Тя не помръдна. Само устните й се раздвижиха:
— Духът на Адам уби Джоузеф.
— Скъпа г-це Трой — казах аз, — само преди няколко минути ми казахте, че Джоузеф се е самоубил.
— Съжалявам, г-н Чеймбърз, но такова нещо НЕ СЪМ ви казвала.
— Но вие…
— Казах, ТВЪРДЯТ, че се е самоубил.
Макар и неохотно, признах грешката си.
— Наистина казахте така. Но какво значение има? Искам да кажа…
— Нека ви съобщя моето мнение?
— Моля.
Върнах се обратно на стола си и, седнал, я наблюдавах, докато говореше, без обаче да срещам очите й. Неизвестно защо в този яркобял, съвсем обикновен януарски следобед, в обичайните предели на собствената ми канцелария, не намирах сили да погледна право в очите на тази жена.
— Живея на улица „Уест трийсет и трета“, номер сто трийсет и три — заяви тя.
— Аха — казах аз и щастливо и делово записах адреса й, доволен, че най-после мога да свърша нещо прозаично.
— Апартаментът е едностаен, на четвъртия етаж, 4С.
— Да, да — мърморех аз и усърдно записвах.
— Преди два месеца, на петнайсети ноември, точно една година след смъртта си, Адам ме посети.
— Адам ви посети — промърморих аз, записвайки, — но… — и стреснат захвърлих молива. — Почакайте, г-ца Трой!
Тя отвърна много мило:
— Да, г-н Чеймбърз?
— Адам е умрелият, нали? Адам е онзи, когото според вас сте убили, или греша?
— Да, той е Адам.
— И той ви посети?
— Точно така.
Въздъхнах:
— Къде?
— Следобеда на петнайсети ноември отскочих до супермаркета да напазарувам. Когато се върнах у дома, той беше там, седеше мълчаливо на един стол и ме чакаше.
Взех отново молива и се престорих, че си записвам.
— Сигурна ли сте, че беше Адам?
— Духът на Адам. Адам умря.
— Тъй де, духът на Адам. Как изглеждаше?
— Точно както в деня на смъртта си. Дори носеше същите дрехи — високите ботуши, зеления скиорски костюм и зелената скиорска шапка.
— Разговаряхте ли?
— Да.
— Как звучеше?
— Както винаги. Адам имаше дълбок басов глас. Стори ми се тъжен, огорчен, но не истински сърдит.
— Какво каза?
— Каза, че се е върнал, за да въздаде възмездие. Това бяха буквално думите му — да въздаде възмездие. Каза, че първо ще убие Джоузеф, после Саймън и накрая мене. След това стана, отвори вратата и излезе.
— А вие?
— Аз се обадих на братята си и те дойдоха у дома, след което им разказах за случилото се. Естествено не ми повярваха. Заявиха, че си въобразявам и че напоследък съм много изнервена. Предложиха ми да се консултирам с лекар. Накратко, убедиха ме. Не предприех нищо — дори когато Джоузеф бе убит.
— Самоубийство, макар и предполагаемо…
— Джоузеф си преряза вените и умря. НО НЯМАШЕ ОРЪЖИЕ. Никакво оръжие не бе намерено край тялото — никакъв окървавен предмет в целия апартамент.
Запалих нова цигара. Пламъкът на кибритената клечка трепна. Духнах го бързо и я сложих в пепелника. Вдъхнах дълбоко дима. И казах:
— Г-це Трой, тогава не сте предприели нищо — защо решихте да направите нещо сега?
— Защото снощи Адам ме посети отново. Когато се върнах от работа, той седеше на същия стол, облечен точно както преди. Каза, че е постигнал целта си с Джоузеф — следващият ще бъде Саймън. После стана, отвори вратата и излезе.
— А вие?
— Припаднах. Когато дойдох в съзнание, изпаднах в истерия. Мина ми, гримирах се отново и отидох право у брат ми Саймън. Саймън живее на „Уест Четвърта“, много близо до работата ми. Звъних, докато се събуди и ми отвори. Съобщих му за случилото се и той отново не ми повярва. Настоя да отида на лекар и каза, че той ще се заеме да го уреди. Днес реших, че ТРЯБВА да направя нещо. Бях чувала за вас и дойдох. Моля ви, г-н Чеймбърз, помогнете ми! Моля ви, много ви моля.
— Ще направя каквото мога — отвърнах аз. Разпитах я и си записах имена, адреси и телефонни номера — на работата й, на работата на братята й и така нататък. След това записах на една от визитните ми картички домашния си телефон и й я дадох: — Можете да ми се обадите тук или у дома, винаги, когато пожелаете — казах аз.
— Благодаря ви.
Усмихна се с първата си усмивка и тя бе благодарна.
Сложих тристате долара в едно чекмедже на писалището си и заявих:
— Добре. Да тръгваме.
— Да тръгваме? Къде?
— Искам да разгледам апартамента ви. Възможно ли е?
— Да, разбира се — и стана. — Много сте прецизен, нали?
— Такъв ми е стилът на работа — отвърнах.
Намираше се на четвъртия етаж в една наскоро ремонтирана и прекроена шестетажна сграда без асансьор. Беше малък едностаен апартамент: малка дневна с малка ниша за спалня, малка баня и кухничка. В кухнята нямаше прозорец, в банята имаше един, а в дневната два — всички прозорци бяха със здрави резета, затварящи се отвътре.
— Чудесно — казах аз. — Вие ли сложихте тези резета?
— Не, предишният наемател.
— Резетата са отлични и при това в много добро състояние — кимнах одобрително аз и продължих огледа.
— Виждам, че на фасадата няма противопожарна стълба.
— Не е необходимо — отвърна тя. — Беше много грозна и я махнаха, когато ремонтираха къщата, защото я обезопасиха при пожар.
Бравата на вратата беше напълно негодна. Проста и много стара, тя не изискваше експертни познания, за да бъде отворена, а при това нямаше никакви допълнителни укрепления, като резе например.
— Тая няма да я бъде — промърморих аз.
— Моля? — попита тя.
— Вижте, не знам кой ви е посещавал, дух ли е или не е дух, но тук всеки ще влезе с първия му попаднал ключ, а касоразбивач може да накара тази ключалка да танцува. Трябва да я сменим.
— Да я сменим? — учуди се тя. — Да я сменим?
— Къде е указателят със служебните номера?
Донесе ми го и аз намерих номерата на няколко ключари, обадих им се, открих един, който беше свободен, и му обясних какво искам. Обеща да дойде до половин час и госпожица Трой направи кафе и сандвичи — дъвчехме и бърборехме, без да споменаваме за призраци. Тя се оживи, започна да се усмихва все по-често, а аз открих, че прекарвам доста приятно следобеда си.
— Защо не дойдете да ме гледате в клуба довечера? — запита тя. — Казах ви адреса, когато си правехте подробни бележки в канцеларията. Кафе „Бела“ на „Уест Трета“ в Гринич.
— В колко часа е вашият номер?
— Представлението започва в девет и е нонстоп. Общо номерата са шест — нито един не си заслужава истински, но пък и не ни плащат много. То и ние не се престараваме, но затова пък всеки си има отделна гримьорна, което не е малко. Представлението продължава до два часа, а понякога и повече, зависи от посетителите. Между появяванията си на сцената обикновено седя в гримьорната. Не обичам да общувам с клиентите, а собственикът и не очаква това от нас. Много ще ми е драго, ако дойдете да ме видите.
— Може да дойда.
Междувременно пристигна ключарят и изпълни поръчката ми. Постави здрава съвременна брава и солидни стоманено резе. Платих му с джобните си пари и отхвърлих предложението на г-ца Трой да ми ги върне.
— Това влиза в хонорара — заявих аз. — А може и да свърши работа — представете си, че никога вече не ви безпокоят.
— Дано, дано — отвърна тя. — Да сте жив и здрав. Вече се чувствам по-добре. Нещо като да отидеш при добър лекар — успокоява те. Самото ви присъствие и цялото ви отношение… цялото това безумие ми се струва като сън, кошмар, и изведнъж е отново утро и всичко е било наистина страшно, но и много глупаво, нали разбирате?
— Да, разбирам ви и се радвам, че е така. Продължавайте да мислите по този начин. Довиждане и благодаря за чудесния обед.
— О, няма защо. Ще дойдете ли довечера?
— Ще се опитам.
Саймън Трой работеше в една аптека на ъгъла на 74-та и Кълъмбъс авеню. Беше малък магазин, претъпкан и старомоден и нямаше сифон за сода. Миришеше на билки, на лекарства и дезинфектанти, по лавиците се стелеше прах, а прахта във въздуха те караше да кихаш. Саймън Трой беше дребен, хилав човек с тъжни като на пале очи, с щавен цвят на лицето и ситни жълти зъби. Усмивката, с която ме поздрави, беше автоматична: аптекар поздравява клиент. Казах му кой съм и защо съм дошъл и израз на безпокойство сбръчка лицето му, прогонвайки усмивката.
— Нека отидем отзад — помоли ме той, — там ще можем да си поговорим.
Отзад помещението беше отделено от предното с дебело стъкло, тясно и почти изцяло заето от дървен тезгях с безброй малки чекмедженца, на които той изпълняваше рецептите. Освен това имаше няколко разнебитени стола с метални облегалки за гърба, но не и за ръцете. Посочи ми един от тях. Преди да седна, попитах:
— Нали ВИЕ сте Саймън Трой?
— Да, естествено, че съм аз — отвърна ми нетърпеливо той.
Извадих цигари, предложих му една и той я грабна с тънките си, кокалести, пожълтели от тютюна пръсти. Запали моята, после своята, смукна бързо и шумно, но не дълбоко. Аз говорех, а той слушаше. Разказах му всичко, което Силвия Трой ми беше казала, казах му и за хонорара си. Когато свърших, той бе изпушил цигарата и си запали втора, от своите, като използва неугасналия фас на подарената от мен.
— Г-н Чеймбърз — заяви той, — надявам се, че разбирате колко сериозно съм разтревожен за сестра си.
Кимнах, без да кажа нищо.
— Тя е болна, г-н Чеймбърз. Сигурен съм, че сте го забелязали.
Отново кимнах и отвърнах:
— Ще ми разкажете ли какво точно стана там горе на връх Килингтън?
— Имате предвид Адам?
— Да, моля ви.
И той ми разказа:
— Ние бяхме далеч от него. Беше отишъл нагоре, за да надзърне в стръмното дефиле. Бяхме доста далече, на много ярда разстояние от него и тримата заедно. Получил е вероятно някакъв пристъп или просто му се е завило свят. Изкрещя, когато се подхлъзна, прекатури се и изчезна. Полицията във Върмънт, която уведомихме, огледа мястото. Беше започнало да вали сняг, така че по ръба не забелязаха никакви следи. Но надолу по назъбените чукари, докъдето успяха да стигнат, откриха натрошени кости, месо и парчета плат от скиорския костюм, който носеше. Естествено тялото не бе намерено.
Мушна върха на десния показалец между зъбите си и шумно започна да хапе нокътя.
— Г-н Трой — казах аз, — имате ли представа откъде й е хрумнала на сестра ви тази безумна история?
— Боя се, че има само едно обяснение. Убеден съм, че страда от сериозно нервно заболяване.
— Но има ли основание за това? Нещо в миналото й? Някаква причина?
— Тя вероятно ви е споменала за взаимните ни завещания?
— Да — отвърнах аз.
— След като платихме всички данъци върху имуществото на Адам, на всеки от нас се паднаха по около петдесет хиляди долара. Брат ми Джоузеф, бездетен вдовец, беше доста консервативен човек, какъвто съм впрочем и аз. Вложихме парите и продължихме да живеем по предишния уравновесен начин — за разлика от Силвия. Тя напусна работата си в нощното заведение, замина за Европа и само за една година профука цялото си наследство. Мисля, че това й се отрази, разстрои я — това, че само след една година се оказа в същото положение както преди. Наложи се да се върне на работа, за да преживява, и още тогава, още от самото начало започна да се държи странно. Разбърбори се за някакъв заговор, нашия заговор да убием Адам. А сега тази ужасна история за духа на Адам.
— А Джоузеф? — запитах аз. — Самоубийството му. Ще ми разкажете ли за него?
— Няма нищо за разказване. Джоузеф беше мил, непретенциозен и педантичен човек. Беше хипохондрия, макар че изпитваше ужас от доктори. Преди около шест месеца започна да се оплаква от болки в стомаха, гадене и повръщане. Отказваше да отиде на лекар, но аз успях да го замъкна. Рентгеновите снимки показаха тумор в стомаха. Лекарите бяха убедени, че е доброкачествен, но Джоузеф беше на друго мнение. Бяхме уредили операция, но той се самоуби, без да я изчака.
— Да, зная, прерязал си е вените — казах аз. — Но какво ще кажете за това, че не е намерен предметът, с който го е направил?
Той се усмихна тъжно, като оголи жълтите си зъби.
— За полицията бе достатъчно обяснение това, че Джоузеф се самоуби в банята. Прерязал си вените и умрял от загуба на кръв. Тъй като познавам Джоузеф, зная точно какво е направил, след като е решил да умре. Наблизо бе намерен отворен бръснач без ножче. Той е извадил ножчето от бръснача, прерязал си е вените, хвърлил е ножчето в тоалетната чиния, пуснал е водата и се е приготвил да умре. Имаше много кръв из цялата баня, но „оръжие“ отсъстваше. Джоузеф беше педантичен човек, човек на навика. Той е изхвърлил ножчето в тоалетната. Полицията се съгласи напълно с моето мнение по въпроса. В края на краищата аз му бях брат и го познавах най-добре.
— Благодаря ви — казах аз и станах.
— Г-н Чеймбърз, моля ви — и той се размърда нервно, колебливо и смутено.
— Да? — запитах аз.
— Г-н Чеймбърз — изтърси той, — мисля, че трябва да върнете парите на сестра ми.
— Защо?
— Тя няма нужда от частен детектив. Има нужда от лекар.
— Склонен съм да се съглася с вас.
Той се усмихна, олекна му, че разбирам и съм съгласен.
— Вече проучих възможностите — продължи той, — избрах лекар, невролог, психиатър, или там както ги наричат днес. Ще намеря повод да я заведа при него.
— Много добре — казах, — а що се отнася до хонорара ми, съгласен съм с вас. Полага се по-скоро на лекар, отколкото на мен.
— Много сте любезен и аз ви благодаря.
— Струва ми се, че не бива да й го връщам лично — продължих аз, — няма никакъв смисъл да я разстройваме допълнително. Ще го дам на вас. В момента не е у мен, но ще го донеса по-късно у дома ви.
— Моля ви, задръжте петдесет долара от него, г-н Чеймбърз. Поне това сте заслужили.
— Благодаря ви. Ще се видим по-късно.
— Знаете ли къде живея?
— Госпожица Трой ми даде адреса ви на Четвърта улица.
— Апартамент номер ЗА. О, щях да забравя!
— Да?
— Тук работя вечерните смени. От два до десет вечерта. После се прибирам, хапвам, изкъпвам се и си почивам. Това означава, че ще съм си вкъщи доста късно.
— В известен смисъл и аз работя вечер — отвърнах аз. — Какво ще кажете, ако дойда около полунощ. Това устройва ли ви?
— Да, да, много мило от ваша страна, г-н Чеймбърз.
Стисна ми ръката и аз си тръгнах.
В десет часа същата вечер с двеста и петдесет долара от хонорара в джоба аз седях на една маса в дъното на кафе „Бела“ и наблюдавах номера й. Кафе „Бела“ беше мрачно и непретенциозно, с лошо обслужване и лоши напитки — това важеше и за номера на Силвия Трой. Появи се на сцената в черни панталони и черна блуза и започна да имитира звезди, както мъже, така и жени. Възможностите на гласа й бяха забележителни — мъжки баритон, тенор, мъжки алт, женски контраалт, мецосопрано, та чак до кресливия сопран на по-възрастните жени. Но имитациите бяха просташки, материалът — ужасен, синхронът — отвратителен, а окаяните си вицове тя разказваше без искрица талант. Тръгнах си посред изпълнението й.
Вечерях късно и се пошлях из клубовете на Гринич вилидж — пих две-три питиета, изгледах няколко танца, след което в полунощ се отправих към номер 149 на улица „Уест Четвърта“, където живееше Саймън Трой. Един асансьор на самообслужване ме качи на третия етаж и там натиснах звънеца на ЗА. Не получих никакъв отговор. Натиснах отново — и отново никакъв отговор. Натиснах бравата. Вратата беше отворена и аз влязох.
Саймън Трой седеше, вперил очи пред себе си, с лакти, опрени на една маса за двама. Пред него имаше голяма чаша за коктейли — празна, с изключение на една череша на дъното. Той бе вперил очи в празното място отсреща. Там, от другата страна на масата, пред празния стол, имаше още една подобна чаша, пълна догоре и недокосната. Приближих се бързо до Саймън Трой, огледах го и набрах номера на полицията, за да съобщя за смъртта му.
Дежурният полицай беше приятелят ми лейтенант Луис Паркър от отдел „Убийства“. Експертите установиха бързо причината за смъртта — отравяне с цианид. Черешата в празната чаша беше пропита от него. По столчето на чашата имаше отпечатъци от пръстите на Саймън Трой. В другата чаша нямаше отрова, нямаше и отпечатъци. При обиска не се намери нито капсула, нито шишенце с остатъци от отровата. След като изнесоха тялото и веществените доказателства и лейтенант Паркър и аз останахме сами, той попита:
— Хей, каква е тая работа? Какво имаш да ми казваш? Какво търсиш тук?
— Вярваш ли в духове, лейтенанте?
— Понякога — отвърна той загадъчно. — Защо? Да не би да ми разкажеш някоя история за духове?
— Май така излиза — отвърнах аз. И му разказах цялата история, като обясних какво търся в апартамента на Саймън Трой.
— Ама че работа — заяви той. — Хайде да отидем да поговорим с малката госпожичка.
Тя беше в гримьорната си. Твърдеше, че е била или в гримьорната, или на сцената през цялата вечер. Вратата към гримьорната се намираше на коридор със заден изход направо на улицата. Паркър разпита всички присъстващи. Никой не можа да отрече твърденията на госпожица Трой. Паркър я поведе към участъка и аз ги придружих. Там той я разпитва отново и отново часове наред, но тя твърдо поддържаше, че не е напускала гримьорната, освен когато й е било ред да излезе на сцената за номера си. Влизаха и излизаха полицаи и разпитът беше често прекъсван от проведени шепнешком консултации. Накрая Паркър вдигна рамене:
— Тръгвайте си — каза той, — вървете си вкъщи и ви съветвам да останете там, в случай че ни потрябвате.
— Да, сър — отвърна тя смирено и си тръгна.
Мълчахме. Паркър запали пура, а аз — цигара. Най-сетне промълвих:
— Е, какво мислиш?
— Мисля, че това маце се прави така успешно на ударена, че ще ни сложи всички в джоба си — нямаме ни най-малко доказателство срещу нея.
— Как така, приятелю? — запитах аз.
— Нали знаеш за взаимните им завещания?
— Да.
— Първото — на Джоузеф — е все още при нотариуса. Сега и второто ще отиде там. С тия двама свои мъртви братя мацето ще наследи сто хиляди долара.
— Е, и?
— Джоузеф е регистриран като самоубиец, но оръжие не е намерено, така че е могло спокойно да бъде и убийство. Саймън също може да мине за самоубиец, нали? Само че нито следа от отровата — махна с ръка Паркър. — Съдът просто сам е изчезнал.
— Може да е духът? — подхвърлих несмело.
— Мацето — заяви той. — Тя ги е убила и двамата. Измислила е тази история с призрака — най-безумното прикритие, за което съм чувал. При това нямаме никаква улика срещу нея. Няма да се предаваме, мили мой — в това може да си напълно сигурен. — Усмихна се уморено и добави: — Хайде, върви си у вас. Едвам гледаш.
— А ти? — попитах го.
— Аз оставам. Ще стоя тук и ще работя.
Прибрах се вкъщи в четири часа. Още докато отключвах, чух, че телефонът звъни. Изтърчах до него и вдигнах слушалката. Беше Силвия Трой.
— Г-н Чеймбърз! — каза тя. — Моля ви, г-н Чеймбърз! — Ужасът в гласа й ме накара да настръхна.
— Какво става? — попитах. — Става ли нещо?
— Той ми се обади.
— Кой?
— Адам.
— Кога?
— Ей сега, ей сега. Каза, че идва… за мен — гласът замря.
— Г-це Трой! — извиках аз. — Г-це Трой!
— Да? — гласът беше много слаб.
— Чувате ли ме?
— Да.
— Затворете всички прозорци и пуснете резетата.
— Вече го направих — каза тя все с този детски напевен глас.
— Заключете и залостете входната врата.
— И това вече направих.
— И не отваряйте на никого, освен на мен. Ще ви позвъня и ще ви говоря през затворената врата, за да сте сигурна, че съм аз. Ще познаете ли гласа ми?
— Да, г-н Чеймбърз, ще го позная.
— Добре. Сега само стойте там и ме чакайте. Идвам веднага.
Затворих, обадих се на Паркър и му разказах всичко.
— Това е — казах, — каквото и да е то. Докарай много хора и картечница. Вероятно ще заловим убиеца. Ще се срещнем долу. Нали знаеш адреса?
— Естествено.
Затворих и изхвърчах от къщи.
Освен Паркър имаше още трима детективи и трима полицаи в униформи — единият от тях с картечница. Докато влизахме в коридора, детективите и двамата полицаи измъкнаха пистолети от кобурите си. Пред 4С Паркър ми направи знак и натисна звънеца.
Дълбок басов мъжки глас отговори.
— Да. Кой е?
— Питър Чеймбърз. Искам да говоря с г-ца Трой.
— Няма я — изкънтя гласът.
— Лъжете. Знам, че е там.
— Не иска да говори с вас.
— Вие кой сте?
— Не е ваша работа — избоботи гласът. — Махайте се.
— Съжалявам, но няма да се махна, господине.
В дълбокия глас се прокрадна нотка на раздразнение:
— Слушайте, в ръката си държа пистолет. Ако не си тръгнете, ще стрелям през вратата.
Паркър ме издърпа встрани и се провикна през вратата:
— Отворете! Полиция!
— Не ме интересува кой сте — избоботи гласът, — предупреждавам ви за последен път. Или се махайте от вратата, или ще стрелям.
— Аз също ви предупреждавам — провикна се Паркър. — Или ще ми отворите вратата, или НИЕ ще стреляме. Ще броя до три. Ако не отворите, ще разбием вратата с куршуми. Едно!
Никакъв отговор.
— Две!
Дълбок, басов подигравателен смях.
— Три!
Никакъв звук.
Паркър направи знак на полицая с картечницата и той се прицели. Паркър вдигна ръка с насочен нагоре показалец.
— Отворете! Последно предупреждение!
Никакъв звук.
Паркър насочи показалеца си към полицая и кимна. Дъжд от куршуми нацепи вратата. Чухме пронизителен писък, тупване и тишина. Паркър махна на двама от детективите — яки мъжаги… Те знаеха какво да правят. Хвърлиха се към вратата рамо до рамо, заедно, отново и отново. Вратата проскърца, проскърца, поддаде и изскочи от пантите си.
Силвия Трой лежеше на пода, простреляна от куршумите на картечницата. В апартамента нямаше никой друг. Вратата беше затворена и залостена. Прозорците бяха затворени и залостени отвътре. Огледът беше бърз, професионален и недвусмислен, но освен тялото на Силвия Трой — и сега вече самите ние — в апартамента нямаше друг човек.
Лейтенант Паркър се приближи до мен с войнствени, но и смутени очи. Лицето му блестеше ядовито под избилата пот. Хората му, въоръжени до зъби, високи и със здрави мускули, се скупчиха като деца около него.
— Какво става, по дяволите?! — каза лейтенант Паркър, процеждайки думите си в странен пресипнал шепот. — Какво мислиш, Пийт?
Наложи се да преглътна, преди да проговоря, но останах верен на убежденията си.
— Не вярвам в духове — заявих аз.
Вероятно не вярвам в духове, защото отказвам да вярвам в духове — умът ми отхвърля тази възможност и търси други обяснения. В аферата със семейство Трой тези обяснения се свеждаха до желание за смърт, халюцинации, комплекс за вина, възмездие, самонаказание и раздвояване на личността.
Има хора, които не са съгласни с моите заключения. Може би вие ще се окажете сред тях.
Когато дращенето започна, Хауърд Митла седеше сам в апартамента си в Куинс, където живееше със съпругата си. Хауърд беше един от не дотам известните дипломирани счетоводители в Ню Йорк. Вайълет Митла, една от не дотам известните зъботехнички в Ню Йорк, бе изчакала докато свършат новините, преди да отиде до магазина на ъгъла, за да купи половин килограм сладолед. След новините беше телевизионното състезание „Заплаха“, но тя не проявяваше интерес към това предаване. Казваше, че Алекс Требек й приличал на лукав евангелист, но Хауърд знаеше истината: когато гледаше „Заплаха“, тя се чувстваше тъпа.
Стърженето идваше от банята, от другата страна на антренцето, което водеше към спалнята. Когато го чу, Хауърд се напрегна. Не можеше да е наркоман или крадец, защото той бе поставил тежки метални решетки на прозорците за своя сметка. Звучеше по-скоро като мишка в умивалника или ваната, или може би дори плъх.
Той изчака първите няколко въпроса от състезанието, с надеждата, че стърженето ще престане, но не се получи така. Когато започнаха рекламите, той неохотно се надигна от стола си и тръгна към вратата на банята. Тя бе леко открехната и така стържещият звук се чуваше още по-добре.
Почти сигурно мишка или плъх. Малки лапички, които почукват по порцелана.
— Дявол да го вземе — каза Хауърд и отиде в кухнята.
В малкото пространство между газовата печка и хладилника стърчаха разни пособия за почистване — бърсалка от влакна с дълга дръжка, стари парцали в една кофа, метла и лопата със счупена дръжка. Хауърд взе метлата в една ръка, като я хвана доста по-надолу от дръжката, а в другата лопатата. Така въоръжен прекоси неохотно дневната и се отправи към вратата на банята. Вирна главата си напред. Ослуша се.
Хъррр, хъррр, хъррр, хъррр.
Съвсем тих звук. Може би не беше плъх. Но съзнанието му успя да роди само този образ. Не просто плъх, а Нюйоркски плъх, едно грозно, космато нещо с малки черни очички и дълги, прилични на тел мустаци, с остри зъби под сцепената горна устна. Специален плъх.
Звукът бе съвсем тих, почти нежен, но въпреки това…
Зад гърба му Алекс Требек каза:
— Един луд руснак е бил застрелян, прободен с нож и удушен… всичко това за една нощ.
— Да не е бил Ленин? — реагира един от участниците.
— Да не е бил Распутин, бе тъпчо — промърмори Хауърд Митла. Той премести лопатата в дясната си ръка, в която държеше метлата, след това провря лявата си ръка в банята и запали осветлението. Влезе вътре и бързо отиде до ваната, свряна в ъгъла под мръсния, покрит с решетка прозорец. Мразеше мишки и плъхове, мразеше всякакви космати животинки, които цвърчаха и дращеха с лапички (а понякога и хапеха), но още като момче беше открил, че ако човек трябва да се справи с някое такова животинче, най-добре беше да го направи час по-скоро. Нищо нямаше да се промени, ако останеше да си седи на стола и да се прави, че не чува звука. Вайълет си бе пийнала две бирички по време на новините и като се върнеше от пазар, първо щеше да се отбие в банята. Ако във ваната имаше мишка, тя щеше да вдигне къщата на главата си… и щеше да го накара да изпълни мъжкия си дълг и да ги отърве от нея. По най-бързия начин.
Ваната беше празна, но маркуча на душа лежеше върху емайла като мъртва змия.
Стърженето бе спряло когато Хауърд бе запалил лампата, но сега започна отново. Той се обърна и направи три крачки към умивалника, като едновременно с това вдигна дръжката на метлата.
Ръката, в която бе стиснал метлата, се вдигна към брадата му и замръзна на това ниво. Той престана да се движи. Долната му челюст увисна. Ако се беше погледнал в опръсканото с паста за зъби огледало, щеше да види тънки лиги, като нежна паяжина, да проблясват между езика и небцето му.
Един пръст се беше проврял и се показваше от каналчето на умивалника.
Човешки пръст.
За момент той замръзна, сякаш усети, че са го открили. След това започна да се движи отново, опипвайки пътя си като червей върху розовия порцелан. Стигна до бялата гумена запушалка на умивалника, опипом премина върху нея, после пак слезе върху порцелана. В крайна сметка стърженето не е идвало от крачетата на мишка. Звукът идваше от нокътя, който почукваше по порцелана, докато обикаляше ли обикаляше.
Хауърд нададе прегракнал, объркан вик, изпусна метлата и хукна към вратата на банята. Не успя да я улучи, удари облицованата с плочки стена с рамото си, отхвръкна назад, после опита пак. Този път се измъкна, тръшна вратата след себе си и остана, подпрял гръб върху вратата, като дишаше тежко. Пулсът му приличаше на отсечен, беззвучен морзов сигнал, качен някъде горе в гърлото му.
Явно не беше стоял дълго така, когато се съвзе и пак започна да контролира мислите си, Алек Требек тъкмо повеждаше тримата състезатели за тази вечер към втори кръг — но за момента той беше загубил чувството си за време, за място и даже къде се намира, дори кой е той самият.
Това, което го върна към действителността бе изжужаването на електронния звънец, който даваше старт на въпросите с повишена трудност. „Състезавате се в категория космос и авиация“ — говореше Алекс Требек. — „Дотук имате седемстотин долара, Милдред — колко бихте искали да заложите?“ Милдред, която се притесняваше пред камерата, за разлика от водещият на телевизионното състезание например, измърмори в отговор нещо неразбираемо.
Хауърд тръгна към дневната с омекнали крака. Продължаваше да държи лопатата в едната си ръка. Погледна я за миг, после я пусна на килима.
— Това нещо аз въобще не го видях — каза Хауърд Митла с треперещ гласец и се отпусна в стола.
— Добре, Милдред — за петстотин долара: първоначалното название на тази опитна площадка на Въздушните сили е било Опитно Поле „Мирок“.
Хауърд погледна към телевизора. Милдред, дребна женица с мише лице и слухов апарат, голям колкото радио-часовник прикрепен към ухото й, се беше замислила дълбоко.
— Това нещо аз въобще не го видях — каза той, още по-убедено.
— Не е ли… Въздушната база Ванденберг? — попита Милдред.
— Не е. Въздушната база Едуърдс, ма патко! — каза Хауърд. И когато Алекс Требек потвърди това, което Хауърд Митла вече знаеше, той повтори. — Това нещо аз въобще не го видях.
Вайълет скоро щеше да се върне, а той бе оставил метлата в банята.
Алекс Требек каза на състезателите — и на публиката, — че играта е отворена за всички, че следващия път могат да гледат състезанието, а резултатът ще може да се промени наистина много бързо, просто докато мигне човек с очи. Появи се някакъв политик и започна да обяснява защо трябва да го преизберат. Хауърд неохотно се изправи на крака. Сега краката му не бяха чак толкова омекнали, но все така не му се искаше да се върне в банята.
Виж сега — каза си той. — Всичко е съвсем просто. Такива неща винаги имат прости обяснения. Имал си моментна халюцинация, това е нещо, което сигурно непрекъснато се случва на хората. Човек рядко чува за тях, защото хората не обичат да говорят по тези въпроси… някак неудобно е човек да има халюцинации. Като говорят за тях, хората се чувстват така, както ти ще се чувстваш, ако тази метла продължава да е на пода в банята, когато Вай се върне и те пита защо изглеждаш така.
— Вижте — казваше политикът по телевизията с дълбок, самоуверен глас. — Ако се вгледаме в конкретните случаи, ще видим, че стигаме до много просто нещо: дали вие искате един честен, компетентен човек, който да ръководи Държавния Архив на окръга, или искате един човек, изпратен отгоре, който дори не е…
— Сигурно е било от въздуха по тръбите, бас държа — каза Хауърд и въпреки че звукът, който го бе накарал да иде в банята, съвсем не приличаше на въздух по тръбите, само от това, че слушаше гласа си, разумен, контролиран, вече започваше да се чувства малко по-уверен.
Освен това Вай щеше да се прибере съвсем скоро. Вероятно всеки момент.
Хррр-хррр-хррр. Звучеше така, сякаш най-мъничкият слепец на света чукаше по порцелана и опипвайки пътя си, проверяваше дали всичко си е на мястото.
— Въздух в тръбите — заяви Хауърд категорично и със смел замах отвори врата на банята. Той се наведе, грабна метлата за дръжката и я измъкна навън. Не направи дори и стъпка в малкото помещение с протрития, набръчкан линолеум и мръсната, набраздена от решетка гледка към шахтата, и съвсем определено не погледна към умивалника.
Застана отвън и се ослуша.
Хррр-хррр. Хррр-хррр.
Той върна метлата и лопатата в тясното пространство между печката и хладилника и пак отиде в дневната. Остана за момент прав, загледан във вратата на банята. Тя бе открехната и през отвора в малкото антренце се процеждаше жълта, ветрилообразна светлина.
По-добре иди да загасиш лампата. Знаеш, че Вай вдига къщата на главата си за такива неща. Дори не е нужно да влизаш вътре. Просто проври ръката си и щракни ключа.
Ами ако нещо го хване за ръката, докато гаси лампата?
Ами ако някакъв друг пръст докосне неговия пръст?
Тогава какво, дами и господа?
Още чуваше този звук. В него имаше нещо безжалостно. Беше просто влудяващо. Хррр. Хррр. Хррр.
По телевизията Алекс Требек четеше категориите, по които щяха да се състезават в последния кръг. Хауърд увеличи леко звука. После седна и си каза, че нищо не е чул в банята, абсолютно нищо.
Освен може би малко въздух по тръбите.
Вай Митла бе от онези жени, които се движат толкова елегантно и изящно, че изглеждат крехки, почти чупливи… но Хауърд бе женен за нея от двадесет и една години и знаеше, че у нея въобще няма нищо крехко. Тя ядеше, пиеше, работеше, танцуваше и се любеше точно по един и същи начин: с жар. Тя връхлетя в апартамента като малък ураган. С ръка бе обгърнала огромна книжна кесия и я притискаше към гърдите си. Внесе я направо в кухнята, без да спира. Хауърд чу как шумоли кесията, чу как се отвори вратата на хладилника, после как се затвори. Тя се върна и подхвърли палтото си на Хауърд.
— Закачи ми го, моля те — каза тя. — Много ми се пишка. Пфу!
Пфу! беше едно от любимите възклицания на Вай. То бе римуваната версия на детското възклицание Пу!
— Разбира се, Вай — каза Хауърд и бавно се надигна, хванал тъмносиньото палто на Вайълет. Погледът му я проследи, докато тя мина през антрето и след това през вратата на банята.
— Кон Ед направо си умира от кеф, когато оставяш лампата светната, Хауи — извика тя през рамо.
— Нарочно я оставих — каза той. — Знаех, че като се върнеш, първо там ще се отбиеш.
Тя се засмя. Той чу как шумолят дрехите й.
— Толкова добре ме познаваш… хората ще помислят, че сме влюбени.
Трябва да й кажеш… да я предупредиш, мислеше Хауърд, но знаеше, че не може да направи нищо подобно. Какво можеше да й каже? Внимавай, Вай, от каналчето на умивалника се показва пръст, гледай да не ти бръкне в окото, когато се наведеш да си налееш чаша вода?
Освен това, всичко е било просто една халюцинация, предизвикана от малко въздух в тръбите и неговия собствен страх от мишки и плъхове. Сега, след като бяха минали няколко минути, това му изглеждаше съвсем правдоподобно.
Въпреки това, той стоеше, без да мръдне с палтото на Вай в ръце, чакаше да чуе дали тя ще изпищи. След десет или петнадесет безкрайни секунди, тя изпищя.
— Господи, Хауърд!
Хауърд подскочи и още по-силно притисна палтото до гърдите си. Сърцето му, което бе започнало да успокоява темпото, отново започна да предава по морза. Той се опита да каже нещо, но гърлото му се беше свило до крайност.
— Какво? — успя да каже той накрая. — Какво, Вай? Какво има?
— Кърпите! Половината са на пода! Ей! Какво е станало?
— Не зная — извика той в отговор. Сърцето му биеше по-силно от всякога и бе невъзможно да каже дали гадното усещане някъде дълбоко в стомаха му е облекчение или ужас. Предположи, че е съборил кърпите от полицата при първия опит да излезе от банята, когато се беше блъснал в стената.
— Сигурно е някой призрак — каза тя. — И не ми се ще все да ти повтарям, но пак си оставил дъската вдигната.
— О, извинявай — каза той.
— Да, ти все това казваш — долетя гласът й. — Понякога си мисля, че искаш да падна вътре и да се удавя. Наистина! — Чу се тракване, когато тя свали дъската. Хауърд изчака с туптящо сърце, продължавайки да притиска палтото й до гърдите си.
— Негов е рекордът за най-много удари в рамките на една игра — прочете Алек Требек.
— Може би Том Сийвър? — бързо отговори Милдред.
— Роджър Клеменс, тъпанарко — каза Хауърд.
Пшшш! Пусна водата. И сега предстоеше моментът, който бе чакал (Хауърд току-що го осъзна). Чу как изскърца крана с топлата вода (все се канеше да го смени и все забравяше), последва шуртенето на водата в умивалника. Вай си миеше ръцете. Никакви писъци.
Разбира се, че никакви писъци, защото нямаше никакъв пръст.
— Въздух в тръбите — каза си Хауърд още по-убедено и отиде да закачи палтото на жена си.
Тя излезе от банята, като си оправяше полата.
— Купих сладоледа — каза тя, — череши и ванилия, както го искаш. Но преди да го опитаме, защо не ми направиш компания за една бира, Хауи? От тази новата, „Американ Грейн“ се казва. Не бях я чувала, но предлагаха с намаление и купих една опаковка от шест. Риск печели, риск губи, нали така?
— Голяма смелост! — каза той и сбърчи нос. Слабостта на Вай към разни поговорки му се стори много привлекателна на времето, когато се запозна с нея, но с годините бе започнала да дава фира. Въпреки това, сега, когато вече се съвземаше от страха си, една бира щеше да му дойде много добре. Когато Вай отиде в кухнята, за да му донесе една чаша от новото си откритие, той си даде сметка, че съвсем не беше се съвзел. Струваше му се, че да имаш халюцинации е по-добре от това да видиш истински пръст в умивалника, жив пръст, който се движи насам-натам, но и халюцинациите не бяха приятно нещо.
Хауърд пак си седна на стола. Докато Алекс Требек обявяваше регламента в последния кръг на „Заплаха“ — Шейсетте години — той се улови, че си мисли за разни телевизионни предавания, в които се оказваше, че героят, жертва на халюцинации, всъщност е болен от: а) епилепсия; б) мозъчен тумор. Откри, че си спомня много въпроси от този род.
— Знаеш ли — каза Вай, идвайки от кухнята с две чаши бира. — Не ми харесват виетнамците, дето държат този магазин. И не мисля, че някога ще ми харесат. Струва ми се, че в тях има нещо потайно.
— А хващала ли си ги да вършат нещо потайно? — попита Хауърд. Той самият считаше, че семейство Ла са изключителни хора… но тази вечер не му беше до тях.
— Не — каза Вай — и затова ми изглеждат още по-подозрителни. Освен това непрекъснато се усмихват. Баща ми казваше: „Не се доверявай на усмихнат човек“. Той казваше също… Хауърд, добре ли си?
— Наистина ли е казал такова нещо? — попита Хауърд и направи слаб опит да изглежда весел.
— Много смешно, шери. Бял си като платно. Да не се разболяваш от нещо?
Не — искаше му се да каже — не се разболявам — прекалено е меко да се каже така. Мисля, че имам епилепсия или мозъчен тумор, Вай — как ти изглежда едно такова „разболяват от нещо“?
— Предполагам, че е от много работа — каза той. — Нали ти казах за данъчното облагане на болницата „Света Ана“?
— Не си ми казал.
— Само като види документите и на човек му се приисква да се скрие в миша дупка — каза той и веднага се сети за банята. — На монахините трябва да им бъде забранено да се занимават със счетоводство. Някой е трябвало да го запише в библията за всеки случай.
— Позволяваш на господин Латроп да те разиграва както си иска — каза Вай с категоричен глас. — И това ще продължи докато не му се противопоставиш и не се защитиш. Да не искаш да получиш инфаркт?
— Не. — И епилепсия не искам, нито мозъчен тумор. Моля те, Господи, дано да е еднократно. Какво ще кажеш, а? Някаква особена мозъчна конвулсия, която се появява веднъж и после никога повече не се повтаря. А? Моля те! Много те моля! Най-много те моля!
— Разбира се, че не искаш — каза тя зловещо. — Оня ден Арлийн Кац каза, че когато мъжете под петдесет получат инфаркт, в повечето случаи вече не излизат от болницата. А ти си само на четиридесет и една. Трябва да се пазиш, Хауърд. Не трябва да им се оставяш така.
— Сигурно — каза той навъсено.
Алекс Требек пак се появи и зададе последния въпрос от финалния кръг на „Заплаха“:
— Коя е групата хипита, която е прекосила Америка с автобус с писателя Кен Киси.
Засвири финалната мелодия на „Заплаха“. Двама от състезателите мъже, започнаха напрегнато да пишат. Милдред, жената с микровълновата печка в ухото, имаше съвсем безнадежден вид. Накрая и тя започна да пише нещо. Правеше го със съвсем явна липса на ентусиазъм.
Вай отпи голяма глътка от чашата си.
— Охо! — каза тя. — Не е лошо! И само за два и шестдесет и седем опаковката.
Хауърд също отпи. Не беше нищо особено, но поне беше някаква течност. Студена. Успокояваща.
И двамата състезатели бяха много далече от отговора. Милдред също бе сгрешила, но тя беше по-близо до истината. Бе написала: „Веселите мъже“.
— Веселите Шегобийци, тъпанарко — каза Хауърд. Вай го погледна с възхищение.
— Ти знаеш всички отговори, нали, Хауърд?
— Ще ми се да ги знаех — каза Хауърд и въздъхна.
Хауърд не си падаше много по бирата, но тази вечер изпи три кутии от новото откритие на Вай. Учудена тя каза, че ако е знаела, щяла да му купи система за венозно преливане на бира. По друго време той би оценил характерния й хумор, но сега се насили само да се усмихне. Всъщност се надяваше от бирата да му се доспи по-бързо. Страхуваше се, че без външна помощ, може би нямаше да може да заспи, щеше да си мисли за това, което му се бе привидяло на дъното на умивалника. Около осем и половина, когато Вай се бе оттеглила в спалнята, за да си облече нощницата, Хауърд неохотно се отправи към банята, за да се облекчи.
Първо се приближи до умивалника и се насили да погледне в него. Нищо.
Изпита облекчение (той откри, че все пак халюцинацията е нещо по-добро от действителен пръст в умивалника, въпреки опасността от мозъчен тумор), но продължаваше да не му се ще да надникне в канала. Месинговата кръстачка в каналчето, която трябваше да спира валмата косми или изпуснатите фиби, бе изчезнала преди години, така че бе останала само зееща дупка, обградена с потъмняла стомана. Приличаше му на зейнала очна ябълка.
Хауърд хвана гумената запушалка и затвори дупката.
Така беше по-добре.
Той се дръпна встрани от умивалника и вдигна дъската на тоалетната (Вай се оплакваше до Бога, ако той забравеше да я свали, въпреки че тя самата не изпитваше никакъв подтик да я вдигне на мястото й, след като си свършеше работата). Той бе от мъжете, които започват да уринират незабавно, когато нуждата е голяма (и които въобще не могат да уринират в претъпканите обществени тоалетни — мисълта за всички тези мъже, които чакаха на опашка зад него, просто му изключваше всички вериги) и сега той направи това, което правеше обикновено в тези няколко минути между насочването на инструмента и самото атакуване на целта: броеше наум.
Беше стигнал до тринадесет и беше на ръба да пусне една вода, когато зад гърба му се чу „пук!“. Мехурът му, който разпозна звука, с който гумената запушалка изхвръкна от канала, дори преди мозъкът му да го асимилира, се стегна веднага (толкова бързо, че чак го заболя).
Само след миг този звук — звукът на нокът, който потраква по порцелана, докато пръстът опипва пътя си — отново се чу. Кожата на Хауърд изстина и сякаш се сви, докато стана прекалено тясна, за да покрие плътта под нея. Една единствена капка урина се изцеди от него и капна в тоалетната чиния, преди пенисът му да се свие в ръката му, опитвайки да се скрие като костенурка, която търси сигурността на своята черупка.
Хауърд се приближи до умивалника с не много уверена походка и погледна вътре.
Пръстът се беше върнал. Беше доста дълъг пръст, но иначе изглеждаше съвсем нормален. Хауърд виждаше нокътя, който не беше нито изгризан, нито прекалено дълъг, и двете кокалчета. Докато го наблюдаваше, той почукваше и опипваше пътя си из умивалника.
Хауърд се наведе и погледна под умивалника. Тръбата, която идваше от пода беше с диаметър не по-голям от седем сантиметра. Освен това правеше рязък завой. В такъв случай към какво беше прикрепен този пръст? Към какво би могъл да е прикрепен?
Хауърд пак се изправи и за един напрегнат миг имаше чувството, че главата му може просто да се отдели от тялото и да се понесе встрани. Притъмня му и пред погледа му се появиха черни петна.
Ще припадна! — помисли си той. Той хвана дясното си ухо и го дръпна изведнъж, силно, така както един изплашен пътник, който вижда някаква опасност по линията пред него, би дръпнал кордата на внезапната спирачка на вагона. Замайването му премина, но пръстът продължи да е там.
Не беше халюцинация. Как би могло да бъде? Той виждаше мъничка капчица вода върху нокътя, а под него малка бяла ивичка — сапун, беше почти сигурен, че е сапун. Вай си бе мила ръцете, след като бе ходила до тоалетната.
Въпреки всичко, би могло да бъде халюцинация. Можеше да бъде. Просто, защото виждаш вода и сапун, означава ли това, че не е плод на твоето въображение? И слушай, Хауърд, ако не е плод на въображението ти, тогава какво прави в умивалника? Откъде се е взел тогава? И как така Вай не го забеляза?
Извикай я тогава — извикай я да дойде! Мозъкът му даваше нареждания, но следващата част от секундата отменяше собствените си инструкции. Не! Не го прави! Защото, ако ти продължиш да го виждаш, а тя не го вижда…
Хауърд плътно затвори очи и за миг остана в един свят, където проблясваха само червени линии и сърцето му биеше лудо.
Когато отвори очи, пръстът продължаваше да е там.
— Какво си ти? — прошепна той със здраво стиснати устни. — Какво представляваш и какво правиш тук?
Пръстът веднага престана сляпото си опипване. След това се изви — и посочи директно към Хауърд. Хауърд отстъпи крачка назад, ръцете му се вдигнаха към устата, за да заглушат надигналия се вик. Искаше да откъсне очи от това ужасно нещо, искаше да се втурне навън от банята (все едно какво ще си помисли Вай, или какво ще каже, или какво ще види)… но за един миг той почувства, че е парализиран и не може да откъсне очи от това розово-бяло присъствие, което сега не приличаше на нищо друго, освен на органичен перископ.
След това той се сви на второто кокалче. Върхът на пръста се наведе, докосна порцелана и пак продължи да почуква и да изследва в кръг.
— Хауи? — извика Вай. — Да не падна вътре?
— Веднага идвам! — извика той с неестествено весел глас.
Пусна водата върху единствената капчица урина, която бе паднала в тоалетната, после тръгна към вратата, като отдалече заобиколи умивалника. Въпреки това успя да види отражението си в огледалото: очите му бяха огромни, кожата му бе окаяно бледа. Той бързо се ощипа по двете бузи, преди да излезе от банята, която за един час се бе превърнала в най-ужасното и необяснимо място, което бе посещавал някога в живота си.
Когато Вай дойде в кухнята, за да види защо той се бави толкова, намери Хауърд да тършува в хладилника.
— Какво искаш? — попита тя.
— Пепси. Мисля да сляза до магазина на Ла да купя една бутилка.
— След като изпи три бири и изяде цяла купа сладолед? Ще се пръснеш, Хауърд!
— Няма да се пръсна — каза той. Но ако не успееше да разтовари съдържанието на бъбреците си, можеше и това да стане.
— Ти добре ли си наистина? — Вай го оглеждаше с критичен поглед, но сега тонът й бе станал по-мек — в него се усещаше истинска загриженост. — Изглеждаш ужасно. Честна дума.
— Ами… — каза той неохотно, — в офиса има грип. Предполагам…
— Ще ида да ти купя едно тъпо Пепси, щом толкова настояваш — каза тя.
— Не, няма да ходиш — бързо й се противопостави той. — По нощница си. Виж, аз ще си облека палтото.
— Кога за последен път си си правил основен преглед, Хауърд? Било е толкова отдавна, че вече съм забравила.
— Утре ще проверя — каза той малко неясно, докато вървеше към коридорчето, където бяха окачени палтата им. — Трябва да е отбелязано някъде в застрахователните папки.
— Трябва непременно да го направиш! И ако толкова настояваш да се правиш на луд и да излизаш по това време, най-добре е да сложиш моя шал!
— Добра идея. — Той облече палтото си и се обърна с гръб към нея докато го закопчаваше, за да не види тя колко му треперят ръцете. Когато се обърна, Вай тъкмо изчезваше в банята. Той остана в мълчалив унес в продължение на няколко секунди, очакваше да разбере дали тя ще изпищи този път, след това чу водата да шурти в умивалника. След това чу как Вай си мие зъбите по обичайния за нея начин: con brio.
Той остана още един миг и изведнъж съзнанието му подсказа своята присъда в четири плоски, ясни думи: Губя почва под краката.
И така да беше… това не променяше факта, че ако не успееше да се облекчи достатъчно бързо, щеше да му се случи неприятна случка. Това, поне, беше проблем, който можеше да разреши и той се почувства по-спокоен. Отвори вратата, тръгна навън, после се спря и дръпна шала на Вай от закачалката.
Кога ще й разкажеш за това най-ново преживяване на Хауърд Митла? — Изведнъж съзнанието му зададе този въпрос.
Хауърд задраска въпроса в съзнанието си и се съсредоточи в това да затъкне краищата на шала под реверите на палтото си.
Апартаментът на семейство Митла се намираше на четвъртия етаж на девет етажна сграда на улица „Хокинс“. Надясно, малко по-надолу, на ъгъла на улица „Хокинс“ и булевард „Куинс“, се намираше Денонощният магазин на Ла за деликатеси и стоки от първа необходимост. Хауърд сви наляво и стигна до края на сградата. Тук имаше тясна алея, която водеше към шахтата от задната страна на сградата. От двете страни на алеята бяха подредени кофи за боклук. Между тях имаше местенца, където бездомниците често постилаха неудобните си легла от стари вестници. Изглежда тази вечер никой не беше се настанил край кофите и Хауърд беше много благодарен. Той застана между първата и втората кофа, свали си ципа на панталона и уринира обилно. Отначало облекчението бе толкова голямо, че той се почувства направо благословен, въпреки всички преживявания, но когато струята започна да отслабва, той пак започна да разсъждава върху положението си и пак започна да се чувства притеснен.
Положението му беше, с една дума, незащитимо. Ето го сега, изправен да пикае на стената на сградата, в която има топъл, сигурен апартамент, като през цялото време гледа през рамо дали случайно не го наблюдават. Докато е в това беззащитно положение, пристигането на един бездомник щеше да е лошо, но не знаеше дали няма да е по-лошо, ако дойде някой, когото той познава, като например някой от семейство Фенстър от втория етаж, или Датълбаум от третия. Какво можеше да каже в този случай? И какво ли щеше да каже онова кречетало Алиция Фенстър на Вай?
Той свърши, вдигна ципа си и тръгна към изхода на алеята. След като се огледа внимателно в двете посоки, продължи към магазина на Ла и си купи кутия пепси кола от усмихната госпожа Ла.
— Тази вечер сте малко блед, господин Митра — каза тя, като непрекъснато се усмихваше. — Добре ли сте?
О, да, помисли си той. Много съм добре, госпожо Ла. По отношение на бледността не съм се чувствал по-добре.
— Струва ми се, че съм хванал някой вирус в умивалника — каза й той. Зад усмивката тя се намръщи и той си даде сметка какво бе казал. — В офиса, искам да кажа.
— Добре е да се обличате топло — каза тя. Бе престанала да мръщи почти безплътното си чело. — Радио казало, че времето ще се застудява.
— Благодаря — каза той и си тръгна. По обратния път към апартамента отвори кутията с пепси и я изля на тротоара. Като имаше предвид факта, че за него банята се бе превърнала във вража територия, последното нещо, което можеше да направи тази вечер, бе да продължи да пие.
Когато си отключи и влезе отново в апартамента, чу как Вай тихо хърка в спалнята. Трите бири бързо я бяха унесли. Той остави празната кутия от пепси на плота в кухнята, след това се спря пред вратата на банята. След миг-два наклони глава към дървената плоскост.
Тррр-тррр. Търрр-търрр-търрр.
— Копеле проклето — прошепна той.
Легна си, без да си измие зъбите за първи път, откакто дванадесетгодишен бе ходил на къмпинг за две седмици на „Високите Ели“ и майка му бе забравила да му сложи четка за зъби.
Лежеше до Вай, буден.
Чуваше как пръстът прави своите безкрайни опознавателни кръгчета в умивалника в банята, а нокътят почукваше и играеше степ. Всъщност той не го чуваше, защото всички врати бяха затворени, но си въобразяваше, че го чува, а само по себе си това си беше достатъчно зле.
Не, не е — каза си той. — Поне знаеш, че си го въобразяваш. Докато със самия пръст не си сигурен.
Това не го успокои особено. Продължаваше да не може да заспи и не можеше да реши въпроса си. Знаеше, че не може да изживее остатъка от живота си като търси извинения да излезе навън да се изпишка на алеята край сградата.
Съмняваше се, че ще успее да изкара така дори четиридесет и осем часа. И какво щеше да стане, когато му се доходеше по голяма нужда, дами и господа? Ето такъв въпрос не бе чувал да задават на последния кръг на „Заплаха“ и нямаше никаква представа какъв ли може да бъде отговора. Във всеки случай не алеята, в това беше сигурен.
Може би — внимателно предположи един вътрешен глас, — ще свикнеш с това проклето нещо.
Не, самата идея бе направо побъркваща. Беше женен за Вай от двадесет и една години и до ден днешен не можеше да използва тоалетната в нейно присъствие. Просто онези вериги се претоварваха и изключваха. Тя можеше да си седи весело върху тоалетната чиния, да си пишка и да му разказва как е минал денят й при доктор Стоун, докато той се бръснеше, но той не можеше да го направи. Просто беше устроен по различен начин.
Ако този пръст не си иде сам, тогава ще се наложи да направиш някои промени в начина, по който си устроен, му каза вътрешният глас, защото ми се струва, че ще ти се наложи да направиш няколко основни модификации на структурата.
Обърна глава и погледна часовника на нощното шкафче. Беше два без четвърт след полунощ… с мъка установи, че пак му се ходи до тоалетната.
Изправи се внимателно, измъкна се от спалнята, мина край вратата на банята, зад която се чувстваше непрестанното дращене и отиде в кухнята. Премести столчето, на което стъпваха, за да стигнат горните полици, качи се на него, внимателно се прицели в каналчето на умивалника, като през цялото време бе нащрек, да не би Вай да се събуди и да стане от леглото.
Накрая успя… но чак, когато стигна до триста четиридесет и седем в броенето на ум. Рекорд до този момент. Върна столчето на мястото му, като през цялото време си мислеше: Не мога да продължавам така. Не мога. Просто не мога.
Минавайки край банята се озъби на вратата.
Когато будилникът иззвъня в шест и тридесет сутринта, той се измъкна от леглото, дотътри се до банята и влезе в нея. Каналчето беше празно.
— Слава богу — каза той с тих, треперещ глас. Изведнъж го обзе такова облекчение — такова облекчение, че то му заприлича на божествено откровение. — О, слава б…
Пръстът се показа изведнъж, сякаш гласът му го беше повикал. Той се завъртя три пъти, много бързо, после се наведе и застина като ирландски сетер. И сочеше право към него.
Хауърд се отдръпна, а горната му устна се повдигна в едно неосъзнато, глухо ръмжене.
Сега върхът на пръста започна да се свива нагоре-надолу, нагоре-надолу… сякаш му махаше. Добро утро, Хауърд, приятно ми е, че пак съм тук.
— Майната ти — измърмори той. Обърна се с лице към тоалетната. Реши на всяка цена да пусне една вода… обаче нищо. Усети как го обзема страхотна злоба… вътрешен подтик да се спусне върху този противен натрапник в умивалника, да го изтръгне от дълбините, откъдето се показваше, да го запрати на пода и да го размаже с крака.
— Хауърд? — Вай почука на вратата. — Свършваш ли?
— Да — каза той, като се опитваше с всички сили гласът му да звучи естествено. Пусна водата.
Явно Вай нито щеше да забележи, нито щеше да й пука дали той звучи нормално или не, освен това почти не обръщаше внимание на това как изглежда той. Съвсем неочаквано изпита ужасен махмурлук.
— Не е най-тежкият, който някога ме е хващал, но пак е достатъчно зле — измърмори тя минавайки край него, вдигна нощницата си и се отпусна на тоалетната чиния. С една ръка подпря челото си. — Без повече гадости от този род, хиляди благодарности „Американ Грейн“, следващия път ще ми видиш задника. Защо никой не им е казал на онези сладурчета, че изкуствените торове се слагат върху хмела, преди да порасне, а не след като го наберат. Главоболие само след три кирливи бири! Боже! Така си е — купиш си нещо евтино, излиза ти през носа! Особено, когато ти го продават онези типове от семейство „Ла“. Ще бъдеш ли така добричък да ми дадеш един аспирин, Хауи?
— Разбира се — каза той и внимателно се доближи до умивалника. Пръстът пак беше изчезнал. Изглежда Вай пак го беше изплашила. Извади аспирина от аптечката и взе два. Когато посегна да върне шишенцето на мястото му, забеляза, че крайчецът на пръста се показа за миг от каналчето. Показа се не повече от половин сантиметър. Изглежда пак се опитваше да му махне, преди да се гмурне в дълбините.
Ще се отърва от теб, приятелче, помисли си той изведнъж. Чувството, което дойде заедно с тази мисъл, бе гняв — чист, обикновен гняв — и това му достави огромно удоволствие. Това чувство нахлу в объркания му мозък като един от онези огромни съветски ледоразбивачи, които се врязват и разбиват огромните ледени блокове, през които минават, почти без видимо усилие. Ще те пипна. Още не зная как, но ще те пипна.
Той подаде аспирините на Вай и каза:
— Почакай една минутка, ще ти донеса чаша вода.
— Няма нужда да си правиш труда — каза Вай унесено и схруска таблетките между зъбите си. — Така е по-бързо.
— Басирам се, че направо ще ти надупчи вътрешностите — каза Хауърд. Откри, че няма нищо против да е в банята, стига Вай да беше вътре заедно с него.
— Пет пари не давам — каза тя с още по-унесен глас. Пусна водата. — Ти как си тази сутрин?
— Не съм кой знае колко добре — каза той съвсем откровено.
— И теб ли те е хванал?
— Кой, махмурлукът ли? Не. Мисля, че е грипът, дето ти казвах. Боли ме гърлото и изглежда вдигам пръст.
— Какво?
— Температура — каза той. — Исках да кажа температура.
— Ами тогава си остани вкъщи — тя се приближи до умивалника, взе си четката и започна да си мие зъбите с всичка сила.
— Може би и за теб ще е добре да си останеш вкъщи — каза той. Никак не му се искаше Вай да си остане у дома. Тя трябваше да бъде до доктор Стоун, докато той правеше пломби и лекуваше каналчета, но щеше да изглежда съвсем безчувствено от негова страна, ако просто беше замълчал.
Тя го погледна в огледалото. Лицето й бе започнало да си възвръща цвета, а в очите й се появяваше блясък. Както всичко останало, тя идваше на себе си con brio.
— Денят, в който няма да ида на работа, поради махмурлук, ще бъде денят, в който изцяло ще се откажа от пиенето — каза тя. — Освен това докторът ще има нужда от мен. Днес ще вадим всички горни зъби на един пациент. Мръсна работа, но какво да се прави, все някой трябва да я свърши!
Тя се изплю точно в канала и Хауърд си помисли: Следващият път, когато се покаже, по него ще има паста за зъби. Господи!
— Ти си остани вкъщи, стой на топло и пий повече течности — каза Вай. Пак беше започнала да говори с тона на старша сестра, който сякаш намекваше: Ако не послушате съвета ми, сам си носете отговорността. — Почети си малко. Нека онова важно лайно господин Латроп да си даде сметка колко много работа остава несвършена, когато тебе те няма.
— Това е чудесна идея — каза Хауърд.
На излизане от банята тя го целуна и му намигна.
— Твоята вехнеща Виолетка също разбира от някои неща — каза тя. Когато тръгна за автобусната спирка след половин час, тя си пееше весело, изцяло забравила махмурлука си. Когато Вай излезе, Хауърд веднага придърпа столчето пред кухненския умивалник и пак се изпишка в канала. Сега, когато Вай не беше вкъщи, беше много по-лесно — едва беше стигнал до двадесет и три, и работата стана.
Като реши този проблем, поне за няколко часа напред, той се върна обратно в антрето и провря глава в банята. Веднага видя пръста и това беше грешка. Беше невъзможно, защото беше далече и умивалникът би трябвало да му пречи. Но той не му пречеше и това означаваше, че…
— Какво правиш, бе копеле? — изграчи Хауърд и пръстът, който се бе въртял напред назад, сякаш опитваше откъде духа вятърът, сега се обърна към него. Беше изцапан с паста за зъби, точно както Хауърд беше предположил. Наведе се към него. Само, че този път се прегъна на три места, и това също беше невъзможно, абсолютно невъзможно, защото, когато човек стигне до третото кокалче на даден пръст, той просто стига до началото на дланта.
Удължава се, започна да пелтечи неговият разум. Не мога да си обясни, как става, но се удължава. — Щом го виждам оттук, значи той трябва да е поне десет сантиметра… а може и повече!
Затвори внимателно вратата на банята и, залитайки, се върна в дневната. Краката му пак бяха омекнали и се гънеха като кашкавал. Оня ледоразбивач в съзнанието му беше изчезнал, смазан под огромната бяла тежест на паниката и объркването. Това въобще не беше айсберг, беше цяла ледена планина.
Хауърд Митла седна в стола си и затвори очи. Никога в живота си не беше се чувствал по-самотен, по-дезориентиран, по-безсилен. Поседя така доста време и накрая пръстите му започнаха да се отпускат върху облегалката на фотьойла и накрая той просто се унесе и заспа, защото не беше мигнал предишната нощ. В това време порастващият пръст в каналчето на банята обикаляше и почукваше, обикаляше и почукваше.
Сънува, че е участник в „Заплаха“ — не новата версия, където се печелеха многото пари, а първоначалното дневно издание. Вместо компютърни екрани, имаше един асистент, който измъкваше карта, щом някой от участниците посочваше определен въпрос. На мястото на Алекс Требек беше Арт Флеминг с пригладената черна коса и някак стеснителна усмивка, която напомняше на бедно момче, попаднало на голям бал. Жената в средата пак беше Милдред и продължаваше да носи сателитна антена в ухото си, само че косата й бе бухната в стил Жаклин Кенеди, а очилата й с телените рамки бяха заменени от рамки тип „котешко око“.
Всички бяха облечени в черно и бяло, включително и той.
— Добре, Хауърд, — каза Арт и посочи към него. Показалецът му беше гротескно дълъг, направо тридесет сантиметра, стърчеше от леко свития му юмрук като показалка на учител. На нокътя имаше засъхнала паста за зъби. — Твой ред е да посочиш въпрос.
Хауърд погледна таблото и каза:
— Избирам „Вредители и отровни змии“ за стотачка, Арт.
Вдигнаха квадратчето, върху което беше написано $100 и под него се откри въпросът, който Арт прочете:
— „Кой е най-добрият начин да се отървете от досадните пръсти в канала на банята?“
— Това е… — каза Хауърд, после замлъкна. Черно-бялата публика в студиото бе приковала цялото си внимание върху него, без да издава нито звук. Един черно-бял оператор се наведе за да даде близък план на обляното му в пот лице.
— Това е… ъъъъ…
— Побързай, Хауърд, времето ти изтича — подкани го Арт Флеминг, като размаха към Хауърд гротескно удължения си пръст, но Хауърд не можеше нищо да каже. Щеше да се откаже от този въпрос и да намалят стоте долара от крайния му резултат. Щеше да мине в колоната с отрицателните резултати и да се провали напълно. Сигурно нямаше да му дадат дори най-тъпата награда — комплект енциклопедии…
Ауспухът на един камион за доставки изтрещя някъде отвън. Хауърд подскочи и седна толкова рязко, че щеше да падне от стола.
— Това е течен препарат за отпушване на канали! — изкрещя той. — Това е течен препарат за отпушване на канали.
Разбира се, че това беше отговорът. Това беше верният отговор.
Той се разсмя. Пет минути по-късно, без да престава да се смее, облече палтото си и излезе навън.
Хауърд пое пластмасовото шише от продавача, който предъвкваше клечка за зъби. Пред железарията „Щастливият майстор“ на булевард „Куинс“, имаше изрязана от картон жена с престилка. Тя стоеше с една ръка на хълбока си, а с другата изсипваше струя препарат за отпушване на канали в нещо, което приличаше или на индустриален умивалник или биде тип „Орсън Уелс“. „Дрейн ийз“ пишеше на етикета. С двойно по-голяма сила от водещите марки! Отваря канали на умивалници, на душ кабини, на вани, за по-малко от десет минути! Разтваря косми и органични вещества!
— Органични вещества — каза Хауърд. — Какво точно означава това?
Продавачът, плешив, с много брадавици по челото, вдигна рамене. Клечката за зъби, която се показваше между устните му се премести от единия край на устата в другия.
— Храна, предполагам. Но не бих оставил тази бутилка до течния сапун, нали ме разбираш?
— Да не би да прави дупки по ръцете? — попита Хауърд като се надяваше, че звучи достатъчно ужасен.
Продавачът пак вдигна рамене.
— Предполагам, че не е толкова силен, колкото препарата, който продавахме преди — оня, дето съдържаше силен алкален разтвор — но него вече го забраниха. Поне така мисля. Но вие нали виждате? — той почука с късия а дебел пръст по знака с черепа и костите, под който пишеше ОТРОВА. Хауърд внимателно огледа пръста му. Беше се уловил, че твърде много пръсти му се набиват в очите по пътя към „Щастливият майстор“.
— Да — каза Хауърд. — Виждам.
— Е, тези знаци не ги слагат само за да изглежда по-интересно. Ако имате деца, дръжте го по-далече от тях. И не го използвайте за плакнене на устата. — Той избухна в смях и клечката започна да подскача върху долната му устна.
— Няма — каза Хауърд. Обърна шишето и прочете надписа с дребен шрифт. Съдържа калиев хидроксид и натриев хидроксид. При контакт с кожата предизвиква сериозни изгаряния. Е, това беше добре. Не знаеше дали щеше да му свърши работа, но имаше начин да го разбере, нали така?
Гласът в главата му заговори с известни съмнения. Ами ако само го вбесиш, Хауърд? Тогава какво!
Ами… какво? Той си беше в канала, нали така?
Да… обаче по всичко личи, че расте.
И въпреки това — какъв избор имаше? На този въпрос слабият гласец не отвърна нищо.
— Много извинявайте, че ви карам да бързате — каза продавачът, — обаче тази сутрин съм сам, пък трябва да прегледам някои фактури, така че…
— Ще го взема — каза Хауърд и бръкна да си извади портфейла. Точно в този момент погледът му се спря върху нещо друго — стоки, изложени под един надпис, на който пишеше „Разпродажба на есенен инвентар“. — Какво представлява това? — попита той. — Ей онова там?
— Това ли? — попита продавачът. — Електрически ножици за подрязване на плет. Заредихме двадесет и пет през юни, но никак не ги купуват.
— Ще взема едни — каза Хауърд Митла. Тогава той се усмихна и след това продавачът каза на полицията, че тази усмивка никак не му е харесала. Ама никак.
Като се върна вкъщи Хауърд постави покупките си на плота в кухнята и бутна кутията с електрическите ножици настрана, с надеждата, че до тях няма да се стигне. Разбира се, че нямаше да се стигне. След това внимателно прочете инструкциите на шишенцето с „Дрейн ийз“.
Бавно налейте 1/4 от шишето в канала… оставете да действа в продължение на петнадесет минути. При необходимост повторете процедурата.
Да се надяваме, че и до това нямаше да се стигне… нали?
И за да не се стигне до това, Хауърд реши да налее половината от шишето, дори малко повече.
Наложи се доста да се бори с обезопасяващата запушалка, но накрая успя да я отвори. След това пресече дневната и се запъти към банята, стиснал бялото пластмасово шише в протегнатата си напред ръка, с мрачно изражение на иначе приветливото си лице — изражение на войник, който знае, че всеки миг ще му дадат сигнал да изскочи от окопа.
Почакай малко! — викаше гласът в главата му, докато той протягаше ръка към дръжката и ръката му се спря — Това е лудост! Ти знаеш, че е лудост! Нямаш нужда от препарат за канали, а от психиатър. Имаш нужда да полежиш на някоя кушетка и да кажеш на някого, че си въобразяваш — точно така, думата е въобразяваш си — че в умивалника в банята има пръст, пръст който расте през цялото време.
— О, не — каза Хауърд и разтърси решително глава. — По никой начин.
Не можеше, за нищо на света не можеше да си представи, че ще разкаже своята история на психиатър, че въобще ще я разкаже на някого. Ами ако това стигне до господин Латорп? Това беше напълно възможно, чрез бащата на Вай. Бил де Хорн бе работил като счетоводител във фирмата на Дийн, Грийн и Латорп в продължение на тридесет години. Именно той бе уредил на Хауърд първото прослушване при господин Латорп, той му бе написал бляскава характеристика… всъщност бе направил всичко, без самото назначение на работа. Господин де Хорн вече беше пенсионер, но те с Латорп все още се виждаха често, ако Вай разбереше, че нейният Хауи ходи на психиатър (а как можеше да го скрие от нея?), тя щеше да каже на майка си. Вай казваше на майка си всичко. Госпожа де Хорн щеше да каже на мъжа си, естествено. А господин де Хорн…
Хауърд се улови, че си представя двамата мъже, тъста и шефа си, седнали в кожените кресла на някой клуб, от онези кожени кресла, дето са обсипани с малки златни кабари. Видя ги как си пият шерито — кристалната гарафа с шери се виждаше на малката масичка до дясната ръка на господин Латорп. (Всъщност Хауърд не бе ги виждал да пият шери, но в тази болезнена фантазия това беше абсолютно наложително.) Видя господин де Хорн, който бе прехвърлил седемдесетте и бе способен на дискретност толкова, колкото бе способна една обикновена муха, да се навежда доверително напред и да казва: Никога няма да повярваш какво е решил да прави Хауърд, Джон. Ще ходи на психиатър! Разбираш ли, въобразил си е, че в умивалника в банята има човешки пръст. Как мислиш, дали не е започнал да взема наркотици?
А може би Хауърд всъщност не мислеше, че всичко това ще се случи. Считаше, че има вероятност да стане — може би не точно по този начин, но по някой друг. Ами ако не станеше? Не можеше да си представи, че ще иде на психиатър. Нещо у него, сродно с онова, което не му позволяваше да уринира в обществена тоалетна, когато зад него имаше опашка, точно това нещо не можеше да приеме тази идея. Той нямаше да легне на такава кушетка и да каже: — От канала на умивалника в банята се подава пръст — така, че психиатърът с козя брада да може да го залее с въпроси. Щеше да прилича на „Заплаха“, която се играе в ада. Пак посегна към дръжката.
Извикай тогава водопроводчик — извика отчаяно гласът. Поне това! Не е нужно да му казваш какво виждаш! Кажи му, че умивалникът е запушен! Или му кажи, че жена ти си е изпуснала пръстена в канала! Каквото искаш му кажи!
Но тази идея беше дори по-безсмислена от идеята да се обади на психиатър. Това беше Ню Йорк, не някакво малко градче. Човек може да изпусне в канала най-големия диамант в света и пак да чака цяла седмица, докато дойде водопроводчик. Нямаше намерение да прекара следващите седем дни като се прокрадва край улица „Куинс“, да търси бензиностанции, където служителят ще е по-благосклонен и срещу пет долара Хауърд Митла ще получи привилегията да освободи червата си в мръсната тоалетна, под тазгодишния календар на Бардал.
Тогава го направи бързо, каза гласът, който явно се предаде. Поне го направи бързо.
При това двете разнопосочни половини на съзнанието на Хауърд се сляха. Той съвсем искрено се страхуваше, че ако не действа бързо, въобще няма да започне да действа. Изненадай го, ако можеш. Свали си обувките. Хауърд реши, че тази идея е много добра. Веднага започна да действа като първо си свали едната обувка, а после и другата. Съжаляваше, че не беше си сложил гумени ръкавици, в случай, че се изпръска, и се чудеше дали Вай още ги държи под кухненския умивалник. Както и да е. Беше напрегнат до крайност. Ако сега се спреше, за да се върне за гумените ръкавици, може би щеше да изгуби кураж… може би временно, а може би завинаги.
Отвори внимателно вратата на банята и се промъкна вътре.
Банята на семейство Митла не беше от местата, които човек би могъл да нарече приветливи, но в тази част от деня беше поне относително светло. Видимостта нямаше да представлява проблем… от пръста нямаше и следа. Поне засега. Хауърд прекоси банята, здраво стиснал шишето с препарата за канали в дясната си ръка. Наведе се над умивалника и погледна в кръглата черна дупка в центъра на избелелия розов порцелан.
Само че вътре не беше тъмно. Нещо пълзеше нагоре през тази тъмнина, бързаше по тясната лепкава тръба, за да го поздрави, да поздрави своя добър приятел Хауърд Митла.
— На̀ ти! — изкрещя Хауърд и наведе шишето с „Дрейн Ийз“ над умивалника. Зеленикаво-синкава мътилка потече в умивалника и стигна канала точно, когато пръстът се подаде навън.
Резултатът бе незабавен и смразяващ. Разтворът покри нокътя и върха на пръста. Той сякаш полудя, започна да се върти като дервиш, отново и отново в тесния кръг на канала, като разпръскваше ситни капчици от препарата. Няколко пръски полепнаха по светлосинята риза, която Хауърд носеше в момента и веднага проядоха дупки в нея. Със съскане тези дупчици заприличаха по краищата на кафява дантела, но ризата му бе доста широка и нищо не попадна върху гърдите или корема му. Други капчици достигнаха до кожата на дясната му китка и на дланта, но той ги усети много по-късно. Адреналинът му не само се беше вдигнал, беше се вдигнал просто до небето.
Пръстът пак се показа от канала и се изтърси — става след става. Пушеше и миришеше на гумен ботуш, хвърлен в огъня.
— На̀ ти! Хапни си, копеле гадно! — изкрещя Хауърд, като продължи да налива, докато пръстът се надигна на повече от тридесет сантиметра височина, като кобра, която се надига от кошницата на укротител на змии. Почти бе стигнал до гърлото на шишето, когато през него премина тръпка, целият се разтърси и изведнъж се оттегли, сви се обратно в канала. Хауърд се наведе още повече над умивалника за да го види как изчезва и зърна само как проблясва нещо бяло долу в тъмнината. Бавно се надигнаха тънки струйки бял дим.
Той си пое дълбоко дъх и това беше грешката му. Напълни дробовете си с двойна доза па̀ри от „Дрейн Ийз“. Изведнъж страхотно му се повдигна. Повърна обилно в умивалника и след това се дръпна залитайки назад като продължаваше да чувства как всичко се вдига до гърлото му.
— Направих го! — извика той в екстаз. Главата му се беше замаяла от комбинирания мирис на разяждащи химикали и изгорена плът. Въпреки това, той се чувстваше направо екзалтиран. Беше се сблъскал с врага и врагът, слава на Бога и на всичките му светии, беше негов. Негов!
— Тра-ла-ла! Мамка ти, тра-ла-ла! Направих го! Направих…
Вътрешностите му пак се надигнаха нагоре. Той коленичи пред тоалетната, като продължаваше да стиска шишето с препарата в дясната си ръка и твърде късно осъзна, че тази сутрин Вай бе спуснала и седалката и капака на тоалетната, след като бе овакантила трона. Той повърна върху пухкавото розово покривало на капака, после падна напред в повърнатото, в пълно безсъзнание.
Едва ли е бил в безсъзнание много дълго, защото в банята проникваше дневна светлина не повече от половин час на ден, дори и през лятото, след това околните сгради препречваха пътя на слънчевите лъчи и помещението пак потъваше в сумрак.
Хауърд бавно повдигна глава, усещайки, че от челото до брадата е покрит с нещо лепкаво и вонливо. Но още по-ясно усещаше нещо друго. Тракащ звук. Идваше някъде зад него и се приближаваше все повече.
Той бавно извърна глава наляво и изпита чувството, че на раменете си има не глава, а препълнена торба с пясък. Очите му бавно се разшириха. Той пое дълбоко въздух и се опита да изкрещи, но гърлото му се беше свило до крайност.
Пръстът идваше към него.
Трябва да беше над два метра и непрекъснато се удължаваше. Беше се извил над умивалника и застинал като арка с десетина стави. Спускаше се към земята, после пак се извиваше (С двойна става! констатира с интерес някакъв далечен коментатор в неговото разпадащо се съзнание). Сега той почукваше и опипваше пътя си по плочките на пода, насочваше се към него. Последните петнадесет-двадесет сантиметра бяха обезцветени и димяха. Нокътят бе станал зеленикаво-черен на цвят. На Хауърд му се стори, че видя бяла кост под първото кокалче. Беше изгорен лошо, но колкото и да си напрягаше въображението човек, не можеше да го нарече „разтворена органична материя“.
— Махай се! — прошепна Хауърд и за един миг цялата гротескна, покрита със стави измишльотина се спря. Приличаше на новогодишна украса, измислена от луд. След това се плъзна директно към него. Последните няколко стави се свиха и върха на пръста се уви около глезена на Хауърд Митла.
— Не! — изкрещя той, когато двата хидроксидни близнака Калий и Натрий проядоха найлоновия му чорап и изгориха кожата чу. Той дръпна крака си с всичка сила. За миг пръстът го удържа — беше много силен, но след това той успя да се издърпа. Запълзя към вратата с огромен кичур прогизнала от повърнато коса, която висеше над очите му. Докато пълзеше се опита да погледне назад, но не успя да види нищо през лепкавата си коса. Сега гърлото му се беше отпушило и той нададе няколко лаещи, страховити крясъка.
Не виждаше пръста, поне временно, но го чуваше, а сега той се приближаваше бързо, тиктиктиктиктик точно зад него. Като продължаваше да гледа през рамо, той се блъсна в стената, наляво от вратата на банята. Кърпите пак паднаха от полиците на пода. Той се простря на пода и пръстът веднага се нави около другия му глезен, като го стисна здраво с овъгления си, прогарящ всичко връх.
Започна да го тегли обратно към умивалника. Всъщност той започна да го тегли назад.
Хауърд нададе мощен, първичен рев — звук, който досега не бе излизал от възпитаните му гласни струни на дипломиран счетоводител — и този звук се блъсна във вратата. Той хвана пръста с дясната си ръка и го дръпна бързо, беше се паникьосал. Ризата му цялата излезе от панталоните и един шев под мишницата му се разпра с тих, пърпорещ звук, но той успя да се измъкне, изгубвайки само единия си чорап.
Изправи се, залитайки, и видя, че пръстът пак опипва пътя си към него. Нокътят в края му бе сцепен и кървеше.
— Имаш нужда от маникюр, приятелче — помисли си Хауърд и нервно е засмя. След това се спусна към кухнята.
Някой чукаше по вратата. С всичка сила.
— Митла! Хей, Митла! Какво става тук?
Фийни от същия етаж. Едър и гръмогласен пиян ирландец. Поправка — едър, гръмогласен и шумен пиян ирландец.
— Сам ще се оправя, блатно ирландче! — извика Хауърд, докато отиваше към кухнята. Пак се изсмя и отметна кичура от челото си. Кичурът се закрепи за малко в това положение, но само след миг падна обратно и пак увисна на желирана буца. — Вярвай, сам ще се оправя! Разчитай на мен — можеш да внесеш думите ми в банката ида си получаваш лихвите!
— Ти как ме нарече? — отвърна Фийни. Гласът му, който до този момент бе само груб, сега стана направо зловещ.
— Мълчи! — изкрещя Хауърд. — Зает съм.
— Искам тези крясъци да спрат. В противен случай ще повикам полиция.
— Я се разкарай! — Хауърд направо му изкрещя. Отхвърли косата си от челото и пам! тя пак се върна на мястото си.
— Няма да ти слушам глупостите, дребосък с цайси!
Хауърд прокара пръсти през напоената си с повърнато коса и след това ги протегна напред с един удивително галски жест — Воала! сякаш казваше той. Топъл сок и безформени винени чаши започнаха да се търкалят из белите кухненски шкафове на Вай. Хауърд дори не забеляза. Отвратителният пръст се беше впил в глезените му и сега те горяха, сякаш им бяха надянали горящи пръстени. Хауърд и на това не обръщаше внимание. Той грабна кутията с електрическите ножици за подрязване на плет. На капака един усмихнат татко с лула в устата подрязваше плета пред къща с размерите на цяло имение.
— Ти да не си се дрогирал? — попита Фийни от антрето.
— Я се махай оттука, Фийни, защото ще те запозная с един мой приятел! — изкрещя му Хауърд. Това му се стори страшно остроумно. Той отхвърли главата си назад и се засмя към кухненския таван, а косата му стърчеше във всички посоки и блестеше от стомашните сокове. Приличаше на човек, който е бил в любовни отношения с туба брилянтин.
— Добре, стига толкова — каза Фийни. — Това е. Ще извикам полиция.
Хауърд почти не го чу. Денис Фийни трябваше да почака. Хауърд имаше по-важна работа, която трябваше да свърши. Той извади ножиците от кутията, огледа ги трескаво, видя гнездо за батерии и го отвори.
— Батерии тип C — избърбори той, смеейки се. — Добре! Това е добре! Няма никакъв проблем!
Отвори чекмеджето наляво от умивалника с такава сила, че то излетя, удари печката и се приземи с дъното нагоре върху линолеума в другия край на кухнята, със страхотен трясък и дрънчене. Сред цялата бъркотия от щипци, белачки, стъргалки, точила за ножове и връзки за торбите с боклука, се намираше малко съкровище с батерии, повечето тип C, както и четвъртити деветволтови. Като продължаваше да се смее — по всичко личеше, че той вече не можеше да се спре, Хауърд падна на колене и започна да рови из боклуците. Успя да пореже дланта на дясната си ръка доста лошо на един нож, преди да пипне батериите, но не го усети, така както не беше усетил изгарянията от пръските. Сега, когато Фийни беше затворил магарешката си ирландска уста, той пак чуваше почукването. Макар, че този път не идваше от умивалника — ха-ха, съвсем не беше от умивалника. Назъбеният нокът чукаше по вратата на банята… или може би по пода на антрето. Сега си спомни, че беше забравил да затвори вратата.
— На кой му пука? — попита Хауърд, след това изкрещя: КАЗАХ: НА КОЙ МУ ПУКА? ГОТОВ СЪМ ДА ТЕ ПОСРЕЩНА, ПРИЯТЕЛ! ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ, ЧЕ НЕ СИ ОСТАНА В КАНАЛА.
Пъхна батериите в гнездото им в дръжката на ножицата и натисна копчето. Нищо.
— Хвани ме за оная работа — измърмори Хауърд. Извади едната батерия, обърна я обратно и я върна на мястото й. Този път остриетата се съживиха с бръмчене, когато той натисна копчето. Толкова бързо се събираха и раздалечаваха, че човек не можеше да ги различи.
Той се запъти към вратата на кухнята, но се насили да изключи уреда и да се върне на кухненския плот. Не му се щеше да губи време за поставяне на капачката върху гнездото на батериите, особено, когато се бе настроил за битка, но последната капчица разум, която бе останала и проблясваше у него, го увери, че няма друг избор. Ако ръката му се изплъзнеше от дръжката, докато той се занимаваше с нещото, тогава какво щеше да прави? Все едно да е срещу банда гангстери с незаредена пушка.
Така че с мъка намести капачката на мястото й, като проклинаше, когато тя не искаше да се затвори и после я обърна обратно.
— Ти само ме почакай да дойда! — извика той през рамо. — Идвам! Още не сме свършили!
Накрая капачката върху гнездото на батериите щракна и се затвори. Хауърд се отправи с бързи крачки през дневната, хванал ножицата с две ръце. Косата му продължаваше да стърчи във всички посоки като на пънкар. Ризата му, сега разпрана под мишницата и изгорена на няколко места, се вееше пред стегнатия му, закръглен корем. Босите му крака шляпаха по линолеума. Разкъсаните остатъци от чорапите му се въртяха около глезените му.
Фийни изрева през вратата:
— Извиках ги, тъпанар такъв! Чу ли? Извиках полицаите и се надявам, че те всички ще са блатни ирландчета като мен!
— Що не си духнеш през оная работа? — каза Хауърд, но всъщност не обръщаше никакво внимание на Фийни. Денис Фийни беше същество в друга вселена, просто неговият грачещ, нищо не значещ глас долиташе през пространствата.
Хауърд застана от едната страна на вратата, приличаше на ченгетата от телевизията… само дето някой му беше подал неподходящ реквизит и сега той държеше градинарски ножици вместо пистолет 38 мм калибър. Той твърдо постави пръста си на копчето за включване върху дръжката на ножицата. Пое си дълбоко въздух… и гласът на разума, сега сведен до едва мъждукащо пламъче, подхвърли една последна мисъл, преди да изчезне завинаги:
— Ти сигурен ли си, че си готов да си повериш живота на чифт електрически ножици, които си купил, защото бяха намалени?
— Нямам избор — измърмори Хауърд с лека усмивка, след това се хвърли напред.
Пръстът продължаваше да е там, извит като арка над умивалника и все така напомнящ новогодишна украса. Беше отмъкнал едната обувка на Хауърд. Вдигаше я нагоре и след това сърдито я хвърляше върху плочките на пода, отново и отново. От вида на разхвърляните наоколо кърпи ставаше ясно, че пръстът се бе опитал да убие няколко от тях, преди да намери обувката.
Изведнъж Хауърд бе обзет от някаква странна веселост — имаше чувството, че подутата му, туптяща глава се изпълва със зелена светлина.
— Ето ме, тъпо същество! — ревна той. — Ела и ме хвани!
Пръстът се измъкна от обувката, изправи се чрез една вълна от стави (Хауърд дори чу как няколко от кокалчетата изпукват) и бързо се понесе във въздуха към него. Хауърд включи копчето на ножиците, които гладно забръмчаха. Дотук добре.
Изгореният, покрит с мехури връх на пръста се размаха пред лицето му, сцепеният нокът се носеше мистично напред-назад. Хауърд се спусна към него. Пръстът се дръпна наляво и се уви около лявото му ухо. Болката беше ужасна. Хауърд едновременно почувства и чу звука от разкъсано, в момента, в който пръстът се опита да му отпори ухото. Той скочи напред, хвана пръста с лявата си ръка и го сряза. Ножиците леко потрепериха, когато острието стигна до костта, жужащият звук на мотора се превърна в ръмжене, но в крайна сметка тези ножици бяха предназначени да режат малки здрави клончета, така че нямаше никакъв проблем. Никакъв проблем. Това бе вторият кръг от „Заплаха“, когато резултатът наистина можеше рязко да се промени и Хауърд Митла бе започнал да набира точки. Шурна кръв и тогава остатъка от пръста се дръпна назад. Хауърд слепешката залитна след него, последните двадесетина сантиметра увиснаха като закачалка за дрехи на ухото му, преди да паднат на земята.
Пръстът се спусна към него. Хауърд се наведе и той мина над главата му. Разбира се, той беше сляп. Това му беше предимството. Просто беше късмет, че бе успял да го сграбчи за ухото. Той се спусна напред с ножици, жест, който много приличаше на атака при фехтовка и резна още половин метър от пръста. Той глухо изтупка на плочките и остана да се гърчи на пода.
Сега останалата част от него се опитваше да се прибере обратно.
— Не, тази няма да я бъде — каза задъхано Хауърд. — В никакъв случай няма да я бъде.
Той се затича към умивалника, подхлъзна се в една локва кръв, за малко да падне, но успя да запази равновесие. Пръстът изчезваше обратно в канала, става след става, като товарен влак, който изчезва в тунел. Хауърд го грабна, опита се да го задържи, но не успя — той се изплъзна от ръката му като мазно, парещо въже за простиране. Въпреки всичко той успя да го клъцне още веднъж и да отреже последния метър от проклетото нещо, точна над мястото, където то се изплъзваше от юмрука му.
Той се наведе над умивалника (този път без да диша) и се загледа в тъмнината на канала. Пак успя да зърне само как изчезва нещо бяло.
— Моля, пак заповядайте! — изкрещя Хауърд Митла. — Заповядайте когато Ви е удобно. Ще бъда тук и ще Ви чакам.
Той се извърна и изпусна целия си въздух. Банята продължаваше да мирише на препарат за отпушване на канали. Не можеше да остави нещата така, особено когато имаше още много работа. Зад крана на топлата вода имаше опакован калъп сапун. Хауърд го хвана и го запрати към прозореца на банята. Той строши прозореца и се върна назад, отблъснат от решетката зад него. Спомни си как бе поставил тази решетка. Спомни си колко бе горд с нея. Той, Хауърд Митла, счетоводител с добри обноски, се ГРИЖЕШЕ ЗА СЕМЕЙНАТА КРЕПОСТ. Сега той си даде сметка какво значи наистина ДА СЕ ГРИЖИШ ЗА СЕМЕЙНАТА КРЕПОСТ. Имало ли го е въобще онова време, когато се страхуваше да влезе в банята, защото си мислеше, че може да има мишка във ваната и щеше да му се наложи да я убие с метлата? Май че да, но онова време — и онази същност на Хауърд Митла — му изглеждаха отдавна отминали.
Той бавно се огледа. Изглеждаше ужасно. По пода имаше локви кръв и две парчета от пръста. Още едно парче лежеше килнато в умивалника. Стените и огледалото бяха покрити с кървави пръски. Целият умивалник бе в струйки кръв.
— Добре — въздъхна Хауърд. — Време е да почистим, момчета. — Той пак включи ножиците и започна да реже различните по дължина парчета от пръста на парченца, достатъчно малки, за да може да ги пусне в тоалетната.
Полицаят беше млад и наистина се оказа ирландец — казваше се О’Баниън. До пристигането му пред затворената врата на апартамента на семейство Митла, няколко наематели вече се бяха събрали и се скупчиха зад гърба му, с изключение на Денис Фийни, който изглеждаше направо вбесен, всички имаха угрижен вид.
О’Баниън отначало почука по вратата, после похлопа по-силно и накрая започна да я блъска.
— По-добре да я разбиете — каза госпожа Хавиер. — Чух го чак на седмия етаж.
— Той е превъртял — каза Фийни. — Сигурно е убил жена си.
— Не — каза господин Датълбаум. — Видях я да излиза тази сутрин, както обикновено.
— Това не означава, че не се е върнала, нали? — попита ядосано господин Фийни и господин Датълбаум замълча.
— Господин Митър? — извика О’Баниън.
— Митла, с „л“ — каза госпожа Датълбаум.
— Много важно — каза О’Баниън и с рамо блъсна вратата. Тя с трясък се отвори и той влезе вътре, следван плътно от господин Фийни. — Вие останете тук, господине — нареди О’Баниън.
— Как ли пък не — каза Фийни. Той надничаше в кухнята, с разпръснатите инструменти по пода и изцапаните с повърнато кухненски шкафове. Очите му бяха мънички, светнали, пълни с интерес. — Този тип ми е съсед. И в крайна сметка, аз се обадих по телефона в полицията.
— Хич не ме интересува — каза О’Баниън. — Махай се оттук или ще дойдеш в участъка заедно с този тип Митъл.
— Митла — каза Фийни и се затътри с нежелание към входното антре, като непрекъснато хвърляше погледи към кухнята.
О’Баниън беше изгонил Фийни, защото не искаше Фийни да види колко е притеснен. Бъркотията в кухнята беше едно на ръка. Другото бе миризмата наоколо — на повърхността миришеше на химическа лаборатория, а под нея се усещаше някакъв друг мирис. Страхуваше се, че този мирис може би беше на кръв.
Той погледна назад, за да се убеди, че Фийни се е върнал до входа — че не се мотае из антрето, в което бяха окачени палтата — после бавно продължи през дневната. Когато се скри от погледите на любопитните, той откопча кобура си и извади пистолета. Отиде до кухнята и внимателно я огледа. Празна. С главата надолу, но празна. И… с какво бяха изплескани кухненските шкафчета? Не беше много сигурен, но ако се съдеше по миризмата…
Един шум някъде зад него, някакъв тътрещ звук прекъсна мисълта му и той бързо се обърна, като насочи пистолета си.
— Господин Митла?
Никакъв отговор, но пак се чу лекото тътрене. От другия край на антрето. Това означаваше или банята или спалнята. Полицаят О’Баниън продължи в тази посока, като вдигна пистолета си и насочи дулото към тавана. Носеше го почти по същия начин, по който Хауърд бе носил ножиците.
Вратата на банята беше открехната. О’Баниън беше почти сигурен, че шумът бе дошъл оттам, а оттам идваше и най-силната миризма. Той приклекна, след това отвори вратата с дулото на пистолета си.
— О, Боже — каза той тихо.
Банята приличаше на кланица след тежък ден. Стените и тавана бяха изпръскани с кръв, на едри алени букети от пръски. На пода имаше локви кръв, и още кръв беше изтекла вътре и навън от умивалника и бе оставила поточета гъсти червени следи, изглежда там беше най-зле. Виждаше се счупеният прозорец, захвърлена бутилка с препарат за отпушване на канали (която обясняваше ужасната миризма) и чифт мъжки обувки, на доста голямо разстояние една от друга. Едната беше доста наръфана.
И когато вратата се отвори изцяло, той видя мъжа.
Хауърд Митла се беше сврял в пространството между ваната и стената, след като бе свършил операцията по изхвърлянето на отпадъците. Държеше електрическите ножици в скута си, но батериите се бяха изтощили; в крайна сметка костите бяха по-здрави от клонките на живия плет. Косата му продължаваше да стърчи на клечки във всички посоки. По бузите и челото му имаше струйки кръв. Очите му бяха широко отворени, но погледът им бе съвсем празен — това изражение О’Баниън свързваше с лудите, които караха колите си със самоубийствена скорост и пълните откачалки.
Боже Господи, помисли си той. Този тип е бил прав. Той наистина е убил жена си. Или поне е убил някого. Тогава къде е тялото?
Погледна към ваната, но не можа да види нищо. Тя бе най-вероятното място, но от друга страна, изглежда тя беше единственият предмет в банята, който не бе изцапан с кръв.
— Господин Митла? — попита той. Не беше насочил пистолета си директно към Хауърд, но дулото сочеше някъде наоколо.
— Да, така се казвам — каза Хауърд с кух, възпитан глас. — Хауърд Митла, дипломиран счетоводител, на Вашите услуги. Вие да не би да сте дошли да ползвате тоалетната? Моля, заповядайте. Нищо няма да Ви безпокои. Аз се погрижих за проблема. Поне засега.
— Ами, ще имате ли нещо против да се освободите от оръжието, господине?
— Оръжие? — Хауърд го погледна с празен поглед, след това изглежда разбра. — Това ли? — Той вдигна градинарските ножици и за първи път дулото на пистолета на полицай О’Баниън се насочи към самия Хауърд.
— Да, господине.
— Разбира се — каза Хауърд. Той захвърли небрежно ножиците във ваната. Чу се изтракване от това, че капачката на гнездото с батериите се отвори. — Няма значение, батериите и без това са изтощени. Но… какво Ви казах за ползването на тоалетната? Като си помисля по-сериозно, бих Ви посъветвал да не го правите.
— Така ли ще ме посъветвате? — сега, когато мъжът беше без оръжие, О’Баниън не знаеше как да продължи. Щеше да е много по-лесно, ако се виждаше жертвата, реши, че ще е най-добре да сложи белезници на този тип и след това да повика подкрепление. Единственото нещо, за което нямаше съмнение бе, че му се иска да се махне от тази миризлива, противна баня.
— Да — каза Хауърд. — Помислете си по този въпрос, господин полицай: всяка ръка има по пет пръста… забележете само едната ръка… и… и мислили ли сте колко отвора има към канализацията в една обикновена баня? Като броим и крановете на водопровода? Аз ги изкарах седем. — Хауърд направи пауза, после продължи. — Седем е просто число — което означава, че е делимо само на себе си.
— Бихте ли протегнали ръцете си към мен, господине — каза полицай Баниън и извади белезниците от колана си.
— Вай казва, че зная отговорите на всички въпроси — каза Хауърд. — Но тя греши. — И бавно протегна ръцете си напред.
О’Баниън коленичи пред него и бързо щракна едната гривна на белезниците около дясната му ръка.
— Коя е Вай?
— Жена ми — каза Хауърд. Неговите пусти, блеснали очи гледаха право в очите на О’Баниън. — Тя никога не е имала проблеми да си свърши работата, докато в банята има някой друг, нали разбирате? Сигурно би го направила, докато и вие сте в банята.
В главата на полицай О’Баниън започна да се заражда една ужасяваща и въпреки това странно вероятна идея: че този странен дребен човечец е убил жена си с градинарски ножици и след това е разтворил тялото с препарат за отпушване на умивалници — и всичко това, само защото тя не искала да излезе от банята, докато той се е опитвал да пусне една вода.
Той щракна и другата гривна на белезниците.
— Жена си ли убихте, господин Митла?
За един миг Хауърд изглеждаше почти изненадан. След това пак се отпусна и изпадна в онова странно състояние на апатия.
— Не — каза той. — Вай е в кабинета на доктор Стоун. Днес ще изваждат всички горни зъби на някакъв пациент. Вай каза, че това е мръсна работа, но все някой трябва да я свърши. Защо да убивам Вай?
Сега, след като бе сложил белезниците на ръцете на този тип, О’Баниън се почувства малко по-добре, усещаше, че има повече контрол върху ситуацията.
— Всичко изглежда така, сякаш сте видели сметката на някого.
— Това беше просто един пръст — каза Хауърд. Продължаваше да стои с протегнати напред ръце. Една светлинна премина по веригата от едната гривна на белезниците до другата, като течно сребро. — Но на всяка ръка има повече от един пръст. Ами собственикът на ръката? — Очите на Хауърд опипаха банята, която не изглеждаше повече сумрачна, вече се беше изпълнила със сенки. — Аз му казах да заповяда по всяко време — прошепна Хауърд — но тогава просто бях изпаднал в истерия. Реших, че… повече няма да мога. Разбирате ли, той растеше. Растеше, когато се издигна във въздуха.
Изведнъж нещо изплиска в затвореното гърне на тоалетната. Очите на Хауърд бързо се насочиха в тази посока. Погледът на О’Баниън също. Плисъкът се чу още веднъж. Звучеше така, сякаш там вътре скачаше пъстърва.
— Не, аз съвсем определено не бих използвал тоалетната — каза Хауърд. — Ако бях на Ваше място, щях да се стискам, господин полицай. Ще се стискам колкото е възможно повече и след това ще си свърша работата на алеята встрани от сградата.
О’Баниън потрепери.
Дръж се, момче — каза си той строго. Дръж се, защото в противен случай ще превъртиш като този тук. Той се изправи и отиде да провери тоалетната.
— Лоша идея — каза Хауърд. — Наистина лоша идея.
— Точно какво се е случило тук, господин Митла? — попита О’Баниън. — И какво точно сте скрили в тоалетната?
— Какво се е случило ли? Приличаше на… на… — заглъхна гласът на Хауърд и тогава той започна да се усмихва. Беше усмивка на облекчение… но очите му все се връщаха към затворения капак на тоалетната. — Приличаше на „Заплаха“ — каза той. — Беше точно като финала на „Заплаха“. Категория „Необяснимото“. Последният въпрос в „Заплаха“ е „Защо понякога и на най-свестните хора им се случват ужасни неща?“ И знаете ли какъв е последният отговор в играта „Заплаха“, господин полицай?
Унесен, без да може да откъсне очи от Хауърд, полицай О’Баниън поклати глава:
— Последният отговор от играта „Заплаха“ — каза Хауърд с глас, пресипнал, прегракнал от крещене — е: „Защото така!“ Това е финалният отговор от играта. Всичко това ще трябва да се премисли много внимателно. Но аз имам време. Стига да се държа настрана от… дупките.
Пак се чу плисък. Този път по-силен. Обляната в повърнато тоалетна чиния се разтърси цялата. Полицай О’Баниън се изправи, приближи се и се наведе. Хауърд го наблюдаваше с известен интерес.
— Финалът на „Заплаха“, господин полицай — каза Хауърд Митла. — Колко ще заложите?
О’Баниън се замисли за миг… след това хвана капака на тоалетната чиния и заложи всичко.