Мария Домбровска
Усмивка на детството

Нашият дом

Кой може да те забрави, теб, която вече не съществуваш?

Кой може да те забрави, къща на детството?

Портата беше кадифена от мъх, портата беше кадифена, в горчивото прикритие на кестените.

Бергамотовата круша скърцаше ужасяващо в тъмния тунел на пътя, изпълнена с мек, кафяв гнилак.

Огромна леха беше обрасла като гробница с керемидени кремове. Трябваше да я заобикаляме.

Гладко сивия ясен нехаеше кому какво засланя. Сянката му беше толкова дебела, че по средата на лехата, до която растеше, цъфтяха само полудиви, мънички синьо-черни рози.

А стените бяха бели, бяха бели, разбира се, а стъклата на прозорците сапфирени и такива, каквито всеки си пожелае.

А покривът беше побит в синьото небе като прост и суров тон от тъмночервена стара песен. До върха беше далеч, а гълъбите по него изглеждаха тъй малки, като капки сребро.

Слънцето танцуваше по покрива сред бледорозови кръгове. Мургав мрак тъмнееше там, където се свеждаха ясените.

О ясени, които през ноемврийските дъждове удряхте водосточната тръба на покрива!

Кой може да ви забрави вас, нашите четири стаи!

В стаята на татко на прозореца винаги имаше шепа житни зърна. И нещо избеляло имаше в тази стая, като вечния прах на тътнещия безспирно труд. Струва ми се, че там винаги нещо тихо шумеше — сякаш баща ни донасяше със себе си отгласите на пшеница и слама и звъна на вършачката. Струва ми се, че зиме от някой ъгъл там винаги вееше малко от хлада на земеделците, а през лятото се усещаше леко миризмата от потта им.

Виждам старото, чудесно, ясеново бюро, в което трепти шумоленето на прояждащите го дървоядци.

Чувам стъпките на баща ми из тази стая. Ще го виждам, ще го чувам винаги.

В стаята на майката и на децата сапфирената сянка от клоните на ясена се разминаваше със сребърната светлина по прозореца — полукръглата уста на камината се облизваше с езици от пламък. Миришеше на чисто бельо.

Гостната беше на златни листа и китайската ваза стоеше там на масата.

В столовата на една от стените висяха портретите на дядо и баба. Тук беше като в храм. Баба ни беше с гранати, които блестяха ситно на шията й и с шал с цвета на вино, наметнат върху рокля от черно кадифе.

До другата стена зиме квасеха кисело мляко.

Столовата беше тъмна, защото верандата пред нея бе обрасла с дива лоза. Решетката на верандата беше стара, пепелява и мека като бишкот. И навярно тъкмо дивата лоза я крепеше с яките си клони.

 

 

Веднъж през една ранна пролет децата се разболяха. И къщата заедно с тях. Люлееше се, клатеше се. Падаше от планини, които стигаха до небето, и се строполяваше с трясък в бездните. Разчупваше се с гръм. Разсипваше се на парчета. Танцуваше в бесен галоп като тропаше и крещеше. Къщата, в която всички се бяхме родили и в която никой от нас нямаше да умре.

Дърветата напролет

Всичко винаги е чудесно, но никога не по такъв начин, както когато бяхме малки.

Тогава животът удряше право в нашите сърца.

Във всяка частица от деня и на всяка педя от пространството ставаха неща, ужасяващи или възхитителни. Случваха се хиляди произшествия, дълбоки и безсмъртни в своята маловажност, но все пак достатъчно съществени, да пораждат мълниеносни омрази, дяволии и внезапни влюбвания.

А какво да кажем, когато дърветата започваха по неразбираем начин да се обличат с пуха на пролетната зеленина.

Най-напред бяха същите като през всички месеци на зимата. Клатеха се и биеха с черни грани небето.

А внезапно, помниш ли, започваха да се въртят в същински танц. Това беше страстният южен вятър, разиграл се из сиромашката им голота.

Нямаше още нищо пролетно, освен петното вода на рижата ливада. Но този вятър, този вятър…

Как го поглъщахме, тичайки кой знае защо и закъде, сред свирещия под стъпалата ни мочурляк.

И на следващия ден клоните на дърветата сияеха; сякаш сребро, злато и кръв течаха в стройната им вътрешност.

Пак тичахме наоколо, ту всички заедно, ту всеки по своята безпътица, а студеният лъх на топящия се сняг удряше лицата ни. Да не би да се случи нещо, без да видят очите ни, да сварим това мигновение, когато от разлагането на плъзгавата гнилост разцъфтява пролетта. Искахме да видим това, както искахме да видим мига, в който човек заспива. И не можехме. Тъй тайнствено изчезваше този блясък на времето, когато, шавайки като животинки, от прикритието на пъпките излизаха листата.

Докато гонехме пролетта, пресипвахме. Не можехме глас да добием от гърлото, прорязвано с искри от болка. Тогава целият свят, самата пролет, всичко се превръщаше в нежността на мама.

А после една от нас беше вече по-здрава и свиреше на пиано. Минзухарите светлееха в канчето на махагоновата масичка. Зад прозореца течаха въздушни вълни — розови, сини, виолетови и се люлееше умислено чепатият клон на ясена. Отваряхме с усилие очи, но сънят ни хващаше изведнъж, напук, точно за да не видим как ще се източи лист от черно-червените му пъпки.

Вечерта пихме сок от малини, поднесен ни от ръцете на мама и когато ни гледаше тревожно и ни питаше не ни ли е студено, викахме намръщени: — Мамо, на нас винаги ни е топло. На нас никога нищо няма да ни стане.

Мама седеше до нас като монахиня, край която животът тече отдалече. На нас ни беше все едно. Искахме да си идем колкото може по-скоро.

Болестта не ни държеше дълго. Пак хвърчахме, като разпръсвахме с бързите си стъпала сапфирите на локвите из ливадата и по пътя.

Но вече всичко се беше случило. Неизвестно кога, без нас, пролетта се бе пробудила. Може би през нощта. Понеже всички най-странни неща стават нощем.

Ето върбова клонка, цялата на мъхнати муцунки, копринени при докосване, на върха вече нагиздена със зелена китка.

Над зеления ров трънаците се изправят в бяла тъничка батиста.

Над мократа пътечка в градината, зад редицата от бели камъни, твърдите, бодливи клонки на немското грозде се покриха със зъбчетата на малки листенца.

Меки, бели и мъхнати се подадоха от искрящите пантички листата на кестените, а на клоните на клена като че ли се бяха натрупали маслинени, нескопосани, влажни бръмбари.

В черните клонаци на високия габър лети зелено пламъче. Зелени искри изскочиха от черните гранки на брезата, а блясъкът на слънцето се клати и люлее над ливадата, над къщата, над градината.

Пурпурните пухчета на тополите падаха, стелейки се като прашни рубини около стъблото. От различни места на огромния клон изникваха надиплени златнозелени якички.

И така бързо растеше всичко.

Скоро след това кафявият път към дома и тревните площи целите се покриваха със звезди от глухарче и всички пътечки в градината лежаха под възхитителното крило на зеленината.

Ах, ти прелестна алея, отделена от езерцето със смачканата коприна на горчиво ухаеща майска зеленина.

Ти алея, втъкана под тъмния свод на кестените и с прорязан на зъби воал от листа плътно забулена. Тичахме по тебе, викайки, а ти се опираше о самата небесна шир.

Достигнахме до края, чак до трите дъски на оградата, побити в тебе, и потапяхме лицата си в бяло-синята бездна на небето. Полята и ливадите изглеждаха оттам като тъничка ивица!

Повяваше лекичък вятър и, въртейки се, падаха на алеята цветовете на кестените, които приличаха на панаирджийски бонбони. И това беше някак приятно тъжно. Помниш ли как меко, как примамливо се полюляваха кестените от този полъх, как прелестно се разклащаха всички клони?

Не успявахме, както се казва, да се обърнем и дърветата се покриваха с цвят.

На тревата, сред смърчовете, смрадликите без мярка изпълваха въздуха с бадемова миризма, която замайваше главата.

Черешите и крушите цъфтяха с необяснимата си, сънена белота, която и най-лекият вятър отвяваше. Наситенобели, очарователно розови, едри и уханни, блестяха цветовете на ябълките.

И непонятна беше мекотата на въздуха, в който като сред бледен атлаз невинно отдъхваха всички цъфтящи клони.

Когато гледахме и когато не гледахме, пламтяхме с безполезно недодялано задоволство, застанали в сенките на тези дървета, които се развиваха напролет.

Но от възторг можехме само да се търкаляме по тревата, да късаме младите клонки на върбата и да свистим с тях във въздуха. Можехме само да обхващаме с крака и ръце тези чудни стъбла и да се катерим по тях до самия връх и там, в ухаещия шум на младите листа да отваряме уста, когато прииждаше облак, и да пием майски дъжд.

Дивата лоза

Първият знак на есента беше, че подкастряха дивата лоза над беседката откъм столовата. Тя ставаше през лятото толкова гъста, че верандата тънеше в мрак, а столовата се намръщваше и не можеше да си възвърне усмивката, даже когато вратата беше отворена.

Докато изведнъж един ден, когато дойдохме на закуска, столовата беше светла. В нея цареше безслънчева, но ярка светлина, която идва от огромните въздушни пространства.

Поглеждахме към вратата на верандата. Върху светло сребърния въздушен фон се люлееха леко две или три листа на дивата лоза. Едно от тях беше червено.

Множество сплетени като въжета клони висяха печално съвсем без листа, в черния, скован от дъски покрив на верандата като че ли се отваряше огромен прозорец. Показа се решетката, която прорязваше синевата на небето. На земята купчина отрязани клони и листа, като купчина въжета и водорасли, измъкнати от морето.

Безумно се радвахме от новата светлина. На тази прозрачност на верандата, чийто покрив образуваше сега, щом повдигнехме глави, като че ли нежен фриз на небосклона.

Радвахме се на неуловимото усещане, че есента наближава, че наближава нещо ново, нещо все още непознато, треперехме от странната страст да изживеем нови чувства — бяхме се наситили на лятото. Още не ни беше жал за нищо.

Това, което трябваше да дойде, винаги изцяло и до безумие ни объркваше главите.

Обедът и следобедната закуска в деня, когато подкастряха лозата, имаха за нас особено очарование.

Блясъкът, който нахлуваше в тъмната толкова време столова, изглеждаше като някакво ласкаво същество, което беше дошло да изяде заедно с нас даровете на земята и на стопанството. Бяхме смаяни от изобилието на тази особена светлина. Струваше ни се, че тя е способна да чувствува, проникваше през покривката, насищаше ръцете, дрехите, като че ли звънтеше.

Лягахме си замаяни, като многократно си припомняхме случките от деня, като призовавахме пред затворените си очи спомените за сноп светлина, нахлула от небето, за черния фриз на решетката върху него и тези няколко листа, люлеещи се леко.

О, защото ние обичахме нашата веранда и бяхме напълно съпричастни на нейните преживявания всяка година. Както пръв вестител на края на лятото беше подкастрянето на твърде буйните филизи, така първият вестител на пролетта беше отварянето й, а на зимата — затварянето. Всичко това бяха цели епохи за децата.

Една сутрин извикваха коларя. Той избиваше сложно закованите гвоздеи — отваряха първата врата. Удряше ни спарената миризма на сламата — изхвърляха я заедно с мъха. После победоносно отваряха външната врата.

И изведнъж тишината и сладостта на пролетта нахлуваха в стаята. Нейде далеч трептеше гласът на чучулигата, златните глухарчета светеха на слънцето сред тревата, прозрачната зеленина сладко ухаеше. Изведнъж запя славеят. През отворената веранда гласът му се разнесе из всички стаи.

Децата застанаха на вратата, тихи, празнично възхитени, застанаха като свита от възхитени пажове.

По прогнилия стар под на верандата пролетта вървеше сред тях към вътрешността на къщата.

Когато идваше зимата, а скрежът сковаваше последните, заблудени чак до ноември астри — някой следобед прочитаха строгата присъда — затваряме верандата.

Ах, имаше нещо тъжно в това, но едновременно и поразително мило. Селото, което досега беше оазис на щастие сред огромния незнаен, опасен свят, сега като че ли цялото навлизаше в къщата ни — сега тя ставаше безопасно убежище, съдържащо в себе си цялата тайна на щастието и на живота. Затворената веранда се превръщаше в укрепление и редут на малката крепост на смеха, топлината и детството.

Затваряха с резе и заключваха първата й врата, запълваха с маджун всички пролуки, с изключение на малкото прозорче за проветряване. После със звънлив шум внасяха наръчи слама. Те изпълваха цялото пространство между двете врати. Най-отгоре туряха мъх, окичен с безсмъртничета. После затваряха с резе и уплътняваха с маджун и втората врата.

Довиждане, скъпа верандо, чак до пролетта. Сега ни се струваше, че тя е отдалечена от нас на сто мили. Децата сега се страхуваха от верандата.

Те дотърчаваха, гледаха още и още клюмналата, потъмняла стая, черните кичури на дивата лоза, която щеше да мръзне навън. Това беше лошо усещане за самотността.

А там в далечината се виждаха рози, завити със слама. Те сякаш протягаха сламени ръце към вятъра и крачеха заедно с него, като развяваха сламените си коси.

Децата, излизайки на разходка, нахлуваха изведнъж на верандата, откъм градината, но веднага бягаха от нея, тъй беше тъжна и изоставена. Рано затваряха капаците — запалваха лампата. И единственото утешение беше това, че майка ни отваряше прозорчето и от мъха на верандата, който служеше за килер с продоволствия, пристигаха на масата: свинска мас, мед, сливов мармалад и разни конфитюри.

Скъпата ни веранда — сред кичурите на дивата лоза! Толкова дълго ни бе служила.

А една нощ тя се сгромоляса с трясък. Беше вече стара, прогнила. Дивата лоза обви тогава покрива на къщата.

Янек

Янек беше най-чудесното момче на света. Беше на три години и половина. Но бащата казваше за него:

— Става за осемгодишен.

И така беше наистина.

Голям, широкоплещест и строен, виреше високо кръглата си мазурска красива глава.

Косите му бяха сиви като светата земя, а по тях ивици лилави от слънцето (ходеше без шапка) като на прясно разорана нива. Отблизо тези коси изглеждаха блестящи и по-тънки от пепелява коприна. Очите му сини. Лицето златно и розово, сияеше, весело, юнашко.

И беше силен. Просто роден пехливан. Хващаше и повдигаше с една ръка тумбестите столове от гостната и си ги изнасяше в градината. Там яхваше тези коне, а те всички бяха буйни и своенравни. Летяха под него в галоп. Вятърът свистеше в ушите, чифликът и градината галопираха пред очите му. Шумеше огромна гора, гора, до която никога не можеше да се стигне, или може би кръвта шумеше в безумните артерии на Янек.

Янек нямаше още две години, когато баща му го качи на истински кон. Момчето обезумя.

— Троп-троп-троп.

Троп-троп-троп — тича конят по паважа на главната алея. Пролет е. Дърветата са обсипани с резедави младички листа. Между златните клони плува тъмна синева.

А по-нататък се простира ливадата. Из ливадата звездички. Това са цветя. И пак синева — но сега на земята. Това е водата.

Колибите чак подскачат от радост в Янковите очи.

До пътя стои окъсано момче и свири на хармоника.

Янек вика от радост, а гласът му не е детски, а плътен, нисък, вибриращ.

— Хоп!

— И хоп! Хоп!

Бащата вика:

— Къде отиваш, Янек?

И двамата крещят:

— На бой! На бой, Кашо!

Хармониката бръмчи вече отдалече, като комар до ухото. Янек прегръща шията на коня, а в коня нещо трака и шуми. — Ж-ж-уж-жжух…

Бащата държи сина си здраво с ръка през гърдите, а зад себе си Янек усеща наведените гърди на баща си и „туп-туп!“ чува как тупти мъжкото му сърце.

Янек плаче от щастие.

Бащата завеща на сина си всичко най-хубаво от живота си. Въстаник от 63-та година^[1], в околностите на Журомин бил прострелян. Лекувал се дълги, дълги месеци. Едва се привдигнал от леглото, подстригали го и го зачислили във войската.

Оскърбил офицера при първото му грубо държание, той избягал и се скитал десет години в чужбина. Захващал всякакви занятия, за да се препитава, поради това умееше да направи всичко сам.

Янек не беше нито скитник, нито герой на големи приключения, но въпреки това, като че ли всичко необикновено от живота на баща му съществуваше у него и шумеше и бликаше във веселия размах, в който той неспирно живееше.

Когато стана на три години, тичаше в конюшнята и заедно с големите момчета обяздваше конете. С лекота повдигаше, прехвърляше през гърбовете им и прикрепяше тежките юзди, ремъци и амуниции. Сприятели се с едно осемгодишно момче, същия този Михал, който свиреше на хармониката. Хармониката стана негова страст. Сам се научи да свири на нея и така си я подаваха от уста на уста. Но Янек най-много обичаше да слуша и после да пее. Пееше и гърмеше с чудния си, нисък глас, без думи: — Хо-хохохо-ху-хууу…

Но хармониката не можеше да се сравнява със самия Михал.

Двамата бяха почти неразделни приятели. Отиваха заедно „на работа“ и се връщаха „от работа“, яхнали ратайските коне, и заедно се скитаха по цели дни из полята, ливадите и горите.

Разговаряха с чичопеите и косовете, крещяха заедно с калугериците, а преди залез проследяваха папуняците, викайки: „Хут-хут!“

Янек не искаше да се храни с родителите си на масата. Трябваше да яде с Михал. Искаха да поканят Михал на общата трапеза, но Янек не се съгласи. Желаеше да яде само с Михал и с никой друг. Избра си мястото. То беше до самия вход, при извивката на стълбището, което водеше към горния етаж. Там сядаха двамата и се хранеха от една чиния, никога иначе. Михал донасяше комат ръжен хляб и го даваше на Янек. В замяна Янек му даваше всичкия си хляб с масло и така се гощаваха със сладкия кравай на приятелството. По време на обяда Янек се качваше високо по стълбите и крещеше в черната паст на мансардата, като че ли призоваваше незнаен враг.

Майката лудееше по Янек.

— Янек, ти ли си маминото най-скъпо синче? — питаше.

— Не.

— Янек, слънчице мамино ли си?

— Не.

— А кой си!

— Сам Янек — викаше и се мяташе на шията на майка си, за да й докаже, че „сам Янек“ обича силно, диво и завинаги.

Като навърши три години нямаше вече никаква бавачка и на човек му става смешно да си помисли как би изглеждал той с бавачка.

Излъчваше някаква весела смелост и сила. Майката беше страхлива и нервна, но въпреки това безропотно се съгласяваше Янек да скита сам далеч из полето, да язди кон и не се страхуваше да го пуска да ходи по тъмно.

Когато на Янек му забраняваха да излезе вън, понеже „дъждът валеше като из ръкав“ — момчето захващаше вкъщи някаква тежка ръчна работа. Без да обръща внимание на треските, които му нараняваха пръстите, строеше с донесените от Михал дъски мостове от стол до стол, минаваше по тях, чупеше ги, падаше и с разцепено чело или синина под окото строеше нов мост, „за да може да се премине“. — Веднъж в стаята на бащата заби в пода около сто гвоздейчета — понеже „дъската скърцаше и татко можеше да пропадне и да се намери в ада“.

Янек се вдигаше в зори, воден от трескавото любопитство какво става по света. Струваше му се, че светът тича и бяга и че всеки миг прекаран в сън му го отнема завинаги.

А светът беше всичко това, към което Янек можеше да отнесе думите „ще успея“.

Михал гледаше бледо златните череши.

— Ще успееш ли да се качиш на дървото? — питаше той.

— Ще успея! — викаше Янек и веднага опитваше.

Весел беше като младо слънце, но преживяваше понякога мигове на особена уплаха.

Веднъж, есенес, стоеше до лехата и гледаше червената зора, от която лъхаше студ. Лицето му беше алено от блясъка, а очите втрещени. Най-после извика страшно, а когато майката дотърча, каза с чужд глас:

— Мен не ме е стлах.

Веднъж беше в стаята и разговаряше с майка си, като й показваше сбирката си кестени.

Изведнъж около прозорците затрополи някой и се разнесе басовото, бясно „Вов, вов“ на британа Верин.

И викът на Михал.

С един скок Янек изхвърча през ниския прозорец навън.

Михал бе дошъл да му каже нещо. Злият пес, когото бяха забравили да вържат, се хвърли върху момчето и го събори.

В същия миг Янек се обви, викайки, около шията на кучето, и така го сполетя първото му детско приключение. Усети огромната муцуна на кучето върху лицето си и пронизваща болка.

Падна върху приятеля си, като го засланяше с тялото си и повтаряше с плач:

— Михал, Михал!

Когато майката го носеше на ръце вкъщи, плачейки също, кръвта течеше по лицето му, а той викаше:

— Не се стлахувам! Не се стлахувам!

Кучето го откараха веднага. После из цялата къща се носеше страшният вик на бащата:

— Къде е кучето?

Но Верни вече го нямаше.

На Янек му остана от това произшествие незаличим белег върху бузата.

Зимата дойде.

Всички пътища и полета затрупа бяло-синкав сняг. Студена блестяща тишина обхвана целия свят.

Янек растеше и възмъжаваше. Скоро щеше да подкара петата година от живота си.

Бащата имаше сега доста време и можеше повече да се занимава с него. Занимаваше се по прост, неучен и енергичен начин.

И беше щур от радост, понеже всички казваха, че има син, равен на когото няма. Ходеше из стаите и весело пееше тъжната войнишка песен:

„Тръбата тръби тра та-та-та

нямам ни татко, ни брат…“

И разказваше на Янек как по време на младостта си скитал из заснежените гори, как се криел и се борил, как умирал от глад и от рани, а сега има син, син над синовете, а сега има син Янек.

Един ден бащата нареди да впрегнат шейната и взе Янек на разходка. Сами двамата, без майката — ергенски излет. Янек стоеше изправен на шейната и се покланяше на майка си, размахвайки тъмносинята си конфедератка^[2].

Шейната свистеше по изхлъзгания сняг. Студът беше голям и вятърът удари Янек по лицето остро като с нож. Белегът на бузата побеля, очите се вцепениха от възхищение като небесносини кристали.

По полята лежат хиляди скъпоценни камъни, хиляди или повече; а бели облаци от стъклен прах покриват дърветата като листа. Янек отвори уста.

— Дишам чак до сърцето! — извика и почувствува в гърдите режещия хлад на студа. Тогава именно той глътна предателската смърт с дръзките си устни.

— Янек, устата ти е отворена. Затвори я. Дишай през носа! — извика бащата.

Янек затвори устата си и дишаше през носа.

Бащата го завиваше с шубата, засланяше устата му от вятъра, но момчето смъкваше всичко от жадуващото светлина лице и „успяваше“ да издържи на вятъра.

— Янек, хубаво е, нали?

Мълчеше.

— Нищо ли не казваш?

— Говоря духом.

И после пак:

— Не чуваш ли, татко, как говоря духом?

— Мислиш вероятно?

Таткото гледаше пред себе си със сините си очи, които бяха прозрачни и по-детски от тези на Янек.

Връщаха се. От кестените падаше върху тях сняг, мек като бели пера.

— Студът ще отпусне — каза бащата. Янек се разприказва и звънтеше милият му металически глас.

На другия ден вечерта Янек вдигна четиридесет градуса температура.

Скачаше от леглото, боричкаше се и се бореше като луд с неизвестен враг.

Но въпреки че гореше, беше в съзнание. Викаше: „Не искам!“ и сърцата ни се свиваха, понеже никой не искаше.

Пристигна старият доктор, който обожаваше Янек. Не можеше да определи болестта. Смееше се. Знаеше, че Янек е кален и че ходи бос по снега. Чудеше се и казваше:

— Може би е треска. Е, нищо няма да му стане. Такъв силен юнак.

И наистина температурата спадна. Янек стана, облече се и сновеше из стаите във великолепно настроение. Стигна до антрето, но бащата заключи входната врата. Майката не му позволи да мине през кухнята, слугините му се скараха. Два дена по-късно тичаше като бесен из градината. След четири дена температурата се върна неочаквано и безнадеждно.

Дифтерит.

Бащата и майката изгубиха ума си и не можеха дори да плачат.

Момчето беше в съзнание и ги утешаваше. Правеха му горещи компреси, промиваха му гърлото и го наливаха с лекарства без мярка. Подчиняваше се на всичко охотно и във всяко негово движение се виждаше, че се бори. Мръщеше изруселите си вежди, със сините си очи хвърляше светкавици. Скачаше по кревата, силеше се да играе и да събужда смеха на родителите.

Надвечер лекарят изгуби надежда. На смрачаване дойде агонията. През прозорците се виждаше синият като гангрена мрак. Снежните преспи набъбваха като виолетова подутина. Луната изгряваше.

В къщата се възцари тишина. Янек прочете по лицата присъдата и прекъсна тишината с вик:

— Аз няма да умла! Мамо, аз няма да умла!

После застина в задавящо мълчание и гледаше през прозореца, зад който любимият му свят синееше така ужасно. Около седем часа вечерта помоли да му донесат малката, едногодишна сестра, която обикновено носеше на силните си ръце като кукла. Това беше неговото последно желание. А имаше такава несломима и такава особена власт в това момче, че въпреки страшната болест донесоха му сестрата. Играеше си с нея и я целуваше. После я отмести и заспа. Убеждаваше кротко майка си:

— Няма да умла, мамо.

Беше сигурен в това.

Докато Янек спеше, бащата стоеше на прага и целият му живот беше увиснал върху малките пурпурни уста на сина му.

Около десет часа Янек започна да се задушава. Докторът се втурна към бащата, като крещеше да закарат Янек в града, колкото може по-бързо, за да му прережат гърлото. — Все едно! Тук и така ще умре! — викаше.

Бащата стоеше като пиян на прозореца — а навън петнадесет градуса студ!

А хранеше все още, а хранеше все още безумна надежда, стенеше и не слушаше доктора. Изскочи от стаята на двора, в градината, на студа — ругаеше всички врагове на Янек.

Майката я отдръпнаха. Докторът плачеше в другата стая.

Янек издъхна сам.

Китайчето

Никой не можеше да се мери с Янек.

Че как можеш да се мериш с тези, които ги няма?

С тези, които умряха, когато бяха на четири години и само къдрица от избелелите им коси стои в сребърния медальон на полицата сред ухаещото бельо на мама.

На най-голямото момиченце твърде лесно му се замайваше главата и то губеше мярка за всичко и много прибързано приспособяваше целия кръговрат на живота към страстните си мечти.

Когато решаваше да не спи, превръщаше нощта в танц и забава, играеше на топка с бавачката си, като викаше: „Дръж“, караше всички да я носят до прозореца и с часове гледаше черните пейзажи на нощта, а после: туп, туп, туп, тичаше из цялата къща, като сплашваше полунощната тишина.

Ту пък разглеждаше всичките шест тома на татковата „Земеделска енциклопедия“, като викаше „пам!“. Хващаше молива и изписваше по видовете расов добитък и сортовете зърнени храни крехка паяжина от неразбираеми детски композиции.

На разсъмване благоволяваше да си легне. Всички бяха уморени, но й прощаваха, защото неотдавна бе умряло братчето й Янек, а и тя накрая целуваше така нежно ръцете на мама и ръцете на татко, като прикриваше с дланите им цялото си личице.

Когато беше на шест години, изтича до старата порта и се мъчеше на върха й да окачи розовата си шапка. Мъх покриваше портата, като зелен плюш. Пантите бяха целите в ръжда, като в кафяво кадифе.

А момиченцето държеше здраво прътовете и искаше да ги разлюлее, също като малката портичка на двора. Та нали да се возиш на дверите в полукръг е по-приятно и от люлката, особено пък когато на върха на портата си окачил шапката си.

Но портата беше стара и никой не помнеше, кога бе затваряна за последен път. Започна да се сгромолясва под тежестта на момиченцето, като кършеше буренака и пухкавото биле, сред които бе стърчала толкова дълго. Изведнъж всичко се намери на земята.

Момиченцето навярно бе извикало, защото се появиха всички като изпод земята: мама, леля, гостите.

Мама я носеше на ръце…

Тичаха покрай старата круша, на която имаше звънец.

Коларят звънеше да започват доенето. Дали някой е обърнал връз себе си старата порта или не, всичко трябва да става, както му е редът, навреме.

Момиченцето знаеше, че сега минават мостчето, на което липсва една дъска и искаше да викне: „внимателно!“

Но изведнъж стана така, че нямаше вече нито мостче, нито алея, всички изчезнаха! Само звънеше звънецът на крушата.

Момиченцето се свести и се видя очи в очи с непознат господин, който се усмихваше. Нещо я болеше много, а пред нея лежеше бял свитък. Там именно болеше, в този свитък от марля, който миришеше на доктор и аптека.

— Какво е това? — попита момиченцето.

— Това е кракът ти — обясни докторът и притисна ръчичката на момиченцето до гърдите си.

А тя се почувствува изпълнена с вина и срам и с хълцане, надигащо се в гърдите й, усетила, как кръвта нахлува в лицето й, тя шепнеше бързо:

— Къде е мамичка, мамичка, мамичка?

— Тука е, тука.

И можеше да обгърне с двете си длани ръката на мама; да я притиска и да моли за прошка и да се срамува, и да се вълнува тъй много.

Но никой не се сърдеше. Донасяха цветя, играчки, милувки и имаше сега толкова щастие, както никога.

Кракът зарасна, момиченцето се научи отново да ходи и изтича да се люлее чак до небето. Когато люлката хвръкна на високо, успя да хване внезапно със зъби зелените пера на листата на акацията, които само по този начин можеше да достигне.

Изведнъж въжето на люлката се скъса и момиченцето лежеше далече със счупена глава и очи, облени с гореща кръв.

След тези тежки приключения, момиченцето стана голямо, разказваше си приказки, не беше вече така лекомислено. А през нощта, когато никой не вижда и не чува, измисляше стихчета:

Идва пролетта с цветенцата

и зелени птиченца.

Буди земята заспала,

що е много сънувала

под белия сняг.

И ги пишеше с пръст по стената, така, че чак почнаха да блестят с букви от бял огън.

Средната сестричка умееше да прави различни прелестни физиономии. Тя казваше тогава, че се „смее с лявата си буза“.

Беше толкова хубава, че нищо повече не се знаеше за нея.

Най-малката сестричка беше чернокоса и мургава. Казвахме й: „Иди да пасеш козите, понеже си циганка“, а тя започваше да плаче.

Изобщо най-малката сестричка постоянно плачеше. Губеше за това толкова време, че никога не можеше да ни настигне.

Освен това през нощта, колкото пъти се пробуждаше, трябваше да каже на мама „лека нощ“. Веднъж каза „лека нощ“ в шест часа сутринта.

— Боже мой, та нали вече се съмва — зачуди се мама.

„Циганката“ ставаше късно, понеже никога не можеше да се реши да си тури чорапите. Всяко парченце бельо я дразнеше и всичко беше винаги твърде грубо и бодливо. За да я развлекат, учеха я в леглото да чете. Това й харесваше тъй много, че без съпротива си намъкваше гащите и чорапите.

На масата беше още по-голяма дама. Ядеше само сметаната от салатата и шийката на кокошката. При всички други ястия ронеше сълзи.

Но когато участвуваше във весели игри с братчетата си, ставаше мил палавник, верен рицарски другар във всички лудории.

Ах, братчетата!

По-голямото братче, тягост на всички, жал и срам. Малък, несъзнателен лъжец, нетърпелив сърдитко, който оскърбяваше всички и на колене молеше прошка.

Той, за когото никога не се знаеше какво ще направи след миг, невралгично място в сърцата на всички, което всеки момент с болка се обажда.

И най-малкото братче, което майката глезеше най-дълго. Беше тихо, спокойно, галено и едновременно някак си безразлично.

То си направи от пръчка цигулка и на нея свиреше с лък от бели конци. Най-много обичаше кокошките. Когато вече умееше да рисува, рисуваше ги със стотици, изрязваше и подреждаше на масичката огромно множество кокошки и пилета. После отглеждаше гълъби, а когато отиде в града и на училище, обезумя по театъра.

Той си залепваше вкъщи мустаци, изписваше си веждите и така ходеше и седеше с часове, като разговаряше сам със себе си и с въображаеми хора. Предпочиташе въобще да не обядва, отколкото да си развали грима. Затова истинският обяд трябваше да получи жена му, която изобщо не съществуваше.

Ние имахме свои думи, които трябваше от време на време да бъдат изговаряни. Например: пропадатка.

Когато имаше гости, тичахме бързо в някаква празна стая — никой да не чува — и там трябваше гласно и изразително да кажем тази дума. Инак много бихме се мъчили.

Изобщо трябваше да правим това, което само на нас ни скимваше, а между желанието и изпълнението нямаше място за мисъл.

Ако искахме на лехата да се опънат блестящите палатки на княза на Изтока, те веднага се появяваха там без никакви магии, построявахме ги от такава лека материя, от въздуха.

И все пак понякога идваха неразбираеми бедствия, поражения и обърквания.

Братята си играеха на коне. Най-малкият брат опитваше да се чувствува кон и колкото може повече кон. Но кожата му не бе покрита с косми и не лъхаше на конска пот. Напразно миришеше рамото си. Ах, защо не бе забелязал това досега! Та нали винаги досега успяваше да бъде кон!

Напразно изяде цяло корито със заешко зеле и вода. Дали конят би се разболял от това? А той се разболя и трябваше да гълта рициново масло. Поне да се беше подул като конете!

После се скарахме много по повод на приказките.

Алфред от приказката на най-малкото момиченце реши да се ожени за Зоша, която беше в приказката на сестричето. Но тази Зоша не искаше това. Тя искаше да се омъжи за истинската кукла Балбина, която съвсем не беше момче.

Братята поддържаха Алфред и бяха нетърпеливи. По-малкият брат стоеше до портата с черната кобила, с която Алфред щеше да отиде на сватбата.

Тогава дойде мама и настъпи черната кобила.

Когато мама се озова на мястото, където спокойно пасеше кобилата, ние извикахме, че тя рита. Но кобилата не направи нищо, просто позволи да я разтъпчат.

Разочаровани и тъжни, отидохме да четем „Семейните вечери“.

Най-голямото момиченце обичаше най-много разказчето за китайчето, което събира за него чай. Там беше написано така:

„На толкова хиляди километра от тебе това малко китайче, което не те познава, събира за теб чай“.

Ах, как чакахме, кога най-после ще го донесе.

Когато щеше да се завърне от заточение дядо ни и всички го очакваха празнично, ние си казахме тихичко: — Той ще бъде този китаец.

Понеже китаец за нас означаваше онези, които са далече, а все пак трябва да ги обичаме и да направим нещо за тях, въпреки че са жълти и че очите им са полегати.

Та дали не е най-хубаво, когато някой е далече?

Но дядото — китаец не пристигна този ден, а вече започваше да се мръква.

Изтичахме сами да берем чай от бъзовия храст и викахме китаеца, но той не се появяваше.

Самоварът стоеше пред кухнята и леко свистеше. Усещаше се приятната миризма на дървените въглища.

Насипахме в комина му много бъз, за да се запари. Ухаещият дим се надигаше нагоре, а дърветата и храстите се диплеха и трепереха.

— Ела, китаецо — викахме.

Един от нас измъкна крана, а когато врялата вода с шум, обвита с пуховете на парата, потече на земята, избягахме колкото можем по-бързо в кухнята при слугите.

Готвачката ни даде картофи от фурната. То се знае, че картофите от фурна са по-вкусни от всички други. Затова ги дават на прасетата и на конете.

Но ставаше все по-тъжно и из храстите ехтеше гласът на готвачката, която къткаше кокошките.

Покатерихме се на старите, разраснали се стъбла на люляка, но никой не сбърка и не ни взе за кокошки.

Изтичахме да растем като върби над езерцето, но въпреки че протягахме ръце, вятърът не искаше да ни люлее и те не се превърнаха в клони.

Братчето затъна с един крак във водата. Ние го измъкнахме и отидохме да го сушим в помещението, където се суши хмелът. То се намираше над кочината. Влизаше се в него сред задушлив мрак по една стълба и като застанеш високо, през процепите в пода можеш да видиш свинете, които лежаха в боксовете си, като заклани.

На проветривия таван от муселинените сита наскоро събраният хмел биеше в ноздрите с алкохолната си миризма.

Оттам през вратата, която водеше от тавана право във въздуха, скачахме на двора в чупливия звън на сламата.

Запъхтени, потънали в пот и прах и най-сетне измити, лягахме да спим, отново щастливи и уверени, че утре ще направим всичко, каквото поискаме, че във всичко ще успеем и че утре ще пристигне китаецът.

Кучето

Това беше младичка кафява хрътка, с бяло елече.

— Как се казва?

— Тумри, господине — отговори непознатият с кожуха, който я държеше на ремъка.

Кучето, като чу името си, повдигна глава и за миг я държеше вдигната нагоре, гледайки господаря си. Накрая я сведе и не гледаше вече никъде.

Ушите му бяха смешно отметнати назад. Изглеждаше като старателно вчесано с мокра четка, но същевременно си даваше вид, че в момента не държи на външността си. Напротив, по-скоро иска да бъде отблъскващо.

От време на време помръдваше на място краката си и се силеше с поглед да срещне очите на господаря си.

Като че ли си мислеше:

— За нищо на света не искам да те оскърбя, защото те обичам. Ако можем обаче да си идем оттук…

Човекът с кожуха неочаквано го погали: „Не бой се“ — и откопча ремъка на гердана му. Кучето се зарадва и скочи връз господаря си, който нави ремъка и го пъхна в джоба на панталона си, след което и двамата с баща ни излязоха.

Когато на Тумри му затвориха вратата под носа, в кестенявите му очи се изписа безумно огорчение. Огледа ни два пъти, а после вече безспирно гледаше бравата на вратата, зад която бе изчезнал господарят му.

Този ден студът беше лют. Дърветата навън се възправяха съвсем розови от скрежа и утринното слънце.

По-големият брат, като видя, че Тумри е измръзнал по пътя и че целият трепери, смъкна кадифената салфетка от масичката и внимателно го покри с нея.

Кучето погледна изкосо, без да извърне глава.

Когато мислеше, че никой не го вижда, подуши крадешком салфетката и я изтърси от себе си.

Викахме го, но не обръщаше внимание на това, че сме наоколо.

Най-после отегчен премина помежду ни до другия край на стаята, легна, опря глава на протегнатите си лапи и без да мига с очи, продължаваше да гледа неподвижно вратата. От време на време ушите му щръкваха леко.

Когато бравата трепна, докосната с ръка от другата страна, Тумри светкавично скочи.

Човекът с кожуха се върна и се усмихна тъжно. Това стигаше. Тумри скочи внезапно на гърдите му, отблъсна се със скок, изразяващ интимна милувка, и близна ръката на господаря си, след което падна отново на четири лапи.

Ние заради него не отидохме на разходка с шейна, а сега гледахме — и ревнувахме.

Но Тумри не забелязваше това и му беше все едно какво правим за него. Махна с опашка, изтича към кухненския вход — и няколко пъти се изправяше нагоре с предните си лапи.

Човекът с кожуха го потупа с грапавата си ръка по кадифената кафява муцуна.

Той вече не се усмихваше.

— Е, Тумри — каза, — довиждане. Ще останеш на добро място. Господарят ти заминава далече.

Кучето смяташе тази реч за излишна, но от любезност я слушаше кокетно, като гушеше глава в коленете му и примижаваше с очи под милувката на грапавата ръка.

Изведнъж беше грубо отблъснат — така, че чак залитна. Непознатият излезе.

Тумри направи това, което в такъв случай прави човекът. Не повярва, че е отблъснат и изоставен.

Изправи се пак до затворената врата, с леко сведена глава.

Челото му се набразди, но очите му още се смееха. Следеше с тях процепа на вратата, като повдигаше и свеждаше глава.

Сега се приближихме към него.

Та нали неслучайно пропуснахме разходката, а може би и пързалката.

— Ела тук, куче, не се натъжавай. Виж, тука са нашите кукли: Розалия, Зоша и Балбина.

— Ще останеш с нас. С нас.

— Легни тук. Тук, където е слънчево.

— Виж колко е топъл подът тук.

— Ще си играем.

— Ще си играем на коне.

— Ти ще бъдеш нашия кон, искаш ли?

— Не? Е добре, ще си бъдеш куче. Ние също ще бъдем кучета. Ние ще бъдем кучета.

— Ние можем да ходим на четири крака. Какво, не вярваш ли? Гледай!

— Тумри, обичаш ли да танцуваш?

— Ще танцуваме. Дай си лапата.

— Виждаш ли, ти си по-голям от мене.

Вървеше кучето през овеса.

Кучката през житото,

даде кучето пари за бира…

Тумри изтръгна рязко своите лапи от ръцете ни и с внезапно движение ни отблъсна от себе си.

Затича се из стаята. Хвърляше се с лапи по ред на всички врати, а после — на прозорците. Горещ продължителен вой се изтръгна от муцуната му. Той беше като сподавен плач. На нас ни се струваше, че нощта се е спуснала наоколо и че някой е болен.

Най-после Тумри спря обиколката си, застана неподвижно и като ни гледаше, започна да лае.

Лаят му беше като пресипнали, резки, страшни въпроси: — Защо, защо се случи това? Отворете вратата! Още мога да го настигна.

Не искахме да го пуснем. Искахме да ни обича и растеше в нас ожесточеността на чувствата.

— Ние те обичаме повече.

— Ние не бихме те изоставили.

— Тогава защо лаеш, подло куче?

Изведнъж, напук на самите нас — отворихме вратата. Ще видим.

Тумри изхвръкна като бесен.

Във вестибюла се подхлъзна и падна.

Подтиквани от двойствени чувства, отворихме втората врата, която водеше непосредствено към градината.

Ухаещият, сух въздух на студа скочи в топлия вестибюл.

Нещо звучеше в светлото пространство.

По цветните снегове, под студения сапфирен емайл на небето, Тумри препускаше наслуки в неблагодарната далечина.

Но Тумри не знаеше, че господарят му бе отпътувал не към дома си, а в обратна посока, в града и за колата, която щеше да го откара на гарата. Отпътува с бричката на баща ни, която отиваше в града за сарача.

Тумри се обърка, изглежда изгуби разсъдък от прекалено много любов и отчаяние.

Побягна по старите следи, по пътя, откъдето бяха дошли, през огромните поля на север към далечната гора.

Не намери господаря си в празната къща на лесничея и изглежда реши да се върне към изходната точка, понеже надвечер изведнъж го зърнахме през прозореца.

Тичаше малко като в безсъзнание насам-натам, с нос в снега, търсеше следа.

Струваше му се, че я е намерил, и се хвърляше стремително напред. Отведнъж се връщаше пак, надничаше в храстите, заставаше изопнат и вдъхваше ледения въздух с пълни гърди. Все едно искаше да го изпие чак до това място, в което още се рееше сянка от миризмата на господаря му.

Умълчани, всички на прозореца, гледахме мъката му.

Ние също страдахме.

Слугите много се зарадваха, че „това куче се върна, господарю“. Затвориха го в склада за дърва.

През нощта се изви вятър. Клоните удряха по покрива.

От далечните поля се носеше еднообразният тътен на снежна буря.

Когато бурята за миг стихваше, чуваше се как Тумри вие в склада.

Наскачахме още по тъмно.

Та нали трябва нещо да се предприеме, нещо да се направи, когато някой страда така.

Изтичахме пъргаво в склада.

Бурята притихна, но нов сняг навя огромни преспи и продължаваше да вали. Стълбите на склада бяха като подути с белите възглавници на студения пух.

Леденият катинар ни пареше пръстите.

Когато отворихме, снегът веднага започна да нахлува косо навътре.

Тумри стоеше вътре, между ухаещите камари дърво, изправен, бдителен и трезвен. Изглежда още чакаше и не искаше даже да легне, за да не пропусне момента, когато той ще се завърне.

Като ни видя, грохна някак изведнъж и отпусна глава.

— Да, това е краят — говореше този жест.

Извикахме го. Доближи се безразлично.

Беше почти тъй студен при допир като снега, така че го прибрахме колкото може по-бързо вкъщи.

— Ето ти мляко.

— Е и кажи защо не ядеш?

— Нали сам виждаш как си измръзнал.

— Ще умреш.

— Нали виждаш, че няма как, че и у нас е приятно.

Тумри вече се държеше спокойно и с достойнство.

Но погледът му изразяваше, че животът му е безразличен и че всичко, всичко му дотяга. Не искаше да яде.

Постоя един миг. Отърси с плясък дългите си уши.

Изглежда чакаше можем ли да кажем нещо за този, за когото той тъгуваше.

Когато се досети, че искаме да спечелим приятелството му, седна и започна да се хапе по гърба, с изопнат преден крак.

После легна тежко, чак костите му изпукаха.

Едва сега погледна всички ни по ред с очи, които питаха:

— Е и какво? Не ви обичам и не мога нищо да направя.

Очите му започнаха да мижат, главата да се клати. Опря я на лапите. В стаята беше така топло.

Въздишка на чисто физическо облекчение повдигна кучешката му гръд.

Смяташе, че не е нужно да видим израза на муцуната му. Сви се на кълбо и я скри в свитите си лапи. Веднага се унесе в сън.

А като го видяхме успокоен, в сърцата ни се събуди винаги — готовата да възкръсне надежда, че ще ни обикне.

Но напрегнатите отношения между нас и Тумри продължиха още доста дълго време.

Дразнеше се все още от нас, а най-много свобода и веселие проявяваше по отношение на баща ни.

Понеже баща ни не изискваше от него никакви чувства. Просто го учеше да преследва дивеча и да търчи след него из полето.

Тумри можеше вероятно да размишлява през това време за своя господар и за мъката на живота.

А ние не се обезсърчавахме, постоянно дебнехме неговото приятелство.

— Видя ли? Отиде подире ми чак до края на градината.

— Ами! Отиде, понеже там сутринта имаше котка. Просто отиде да види дали още седи на дървото.

— Да, това не беше никакво доказателство.

Но веднъж се случи доказателство.

Играехме си на миене на овце на тревата пред къщи.

Тумри спеше наблизо.

Изведнъж всички въображаеми овце избягаха.

Отидохме да ги търсим отвъд портата.

Тогава видяхме как Тумри скочи — забеляза, че ни няма и, в порив на чувство, започна да ни търси.

Това беше малко, но все пак — доказателство.

През лятото Тумри се влюби в кучката на пазача, Филутка.

Той бе в самия разцвет на младостта си. Беше на около една година и не можеше да живее само в отчаяние. Впрочем, Филутка беше наистина мила, дружелюбна и сърдечна.

Очите на Тумри сега сияеха от щастие. Където и да се покажеше Филутка, появяваше се и той и тичаше до нея, без да я изпреварва нито с една крачка. На нас кимаше любезно с глава.

— Аз съм толкова щастлив. Обичате ли ме все още?

До такава степен беше забравил господаря си, че чак ни ядосваше.

Отвръщахме сега на милувките му малко грубо, но ни беше приятно.

В края на лятото се случиха разни неща.

Филутка започна да търчи с бялото куче на овчаря.

През нощта се чуваше как някакви кучета се ръфат под прозорците, а Тумри също беше там.

На заранта ушите и муцуната му бяха наранени и той спеше през целия ден, но през нощта пак се чуваше наоколо гълчавата на препускащите кучета и неговият лай.

Преживяваше бурни драми и авантюри.

И все пак тъкмо тогава стана към нас неимоверно любезен и мил.

Стараеше се да ни посвети колкото може повече от свободното си време.

Без миг колебание, уморен и пребит, скачаше от сън, когато викахме, че искаме да идем на разходка и тичаше заедно с нас. За нас имаше винаги усмивка в очите си.

Съвършено се промени. Стана добър и умен. Като че ли сам изстрадал много, бе разбрал, че не трябва да се причинява болка на другите.

Откликваше на чувствата ни меко и въздържано.

 

 

През август най-голямото момиченце се разболя от тифус.

Всички мислеха, че ще умре, но никой не вярваше това.

Таткото плачеше, всички стъпваха на пръсти, а момиченцето говореше несвързано, което впрочем се случваше и без тифус.

По-малките деца можеха безнаказано да се тъпчат с бакла в кухнята, понеже никой не им обръщаше внимание.

Мирисът на карамфили и жега лъхаше от прозорците на стаята.

Беше тъй тихо в жилището, че се чуваше как над резедата в градината бръмчат пчелите.

Тогава Тумри премина тихичко през всички стаи и тури глава на юргана на болното момиченце, до самите й стъпала.

Момиченцето отвори пламналите си очи за първи път в съзнание и каза:

— Тумри.

И сълзите й потекоха отстрани на слепоочието, изпод мижащите клепачи.

Протегна ръка и Тумри внимателно и нерешително, но охотно, се доближи и постави лекичко на дланта й своята муцуна. Сега се издаде окончателно. Той ни обичаше.

След бурите и раздорите на младостта, Тумри живееше цялостно зрелия си живот. Неговото естествено веселие се изявяваше по-пълно, засили се и се закрепи. Оставяше да се шегуват с него и обичаше да си играе. Беше наистина жизнерадостен и слънчев, като всеки, който е много добър.

Когато му се смеехме, скачаше високо и ръмжеше, за да прикрие стеснението си.

Хващаше ни с леко треперещи зъби за роклите или за дланите, изведнъж се обръщаше и с пълен и луд галоп обикаляше няколко пъти лехата, а щом се окажеше срещу нас, лягаше на земята, навеждаше глава, смееше се и ръмжеше из тихо, а после пак тичаше наоколо.

Когато привечер отивахме с мама на разходка в розовеещите поля, Тумри вървеше отпред с най-красивата си походка, бавно, ритмично и в такт на всяка стъпка махаше с опашка наляво и надясно.

Вървеше си така, пълен със спокойна жизнерадост, както понякога върви човек и тананика в мислите си някоя песен.

Вечер идваше да ни каже лека нощ.

Туряше глава на възглавницата, а ние прегръщахме шията му и така мълчаливо се гледахме.

Тогава не само кучето не можеше да изкаже чувствата си. Ние също не можехме.

През един есенен ден Тумри се разболя.

Беше топло и тихо на двора. Ухаеха джанките и крушите. Из полето бучеше локомотивът, а в градината това звучеше като далечна песен.

Циганското лято блестеше в сапфира на небето.

В тихия, отрупан със слама двор, скърцаха самарите и кресливо разговаряха жените.

Тъй хубаво си играехме. Тумри беше слон и изведнъж всичко свърши.

Той залитна и падна.

Пак се повдигна и застана така, като че ли краката му бяха от слама. Огъваха се и се разкрачваха.

Изведнъж започна да върви само на предните, а задните влачеше зад себе си.

Очите му блеснаха с израз на отчаяние, както някога, много отдавна.

Тичахме с крясък и викахме помощ.

Тумри искаше да върви след нас, но закъса изведнъж в средата на лехата, между астрите.

Стоеше сред розовите и лилави кичури, отваряше муцуна, искаше да лае или да скимти, но само съскане излезе от гръкляна му.

Баща ни разбра веднага. Вид бяс, който се проявява в постепенно парализиране на всички членове, неизлечим и смъртоносен.

— Не трябва да се страхувате. Не може да ви ухапе. Челюстта му е парализирана.

— Тумри нас? Да ни ухапе?

Колко е лош светът, щом като татко можеше да си помисли такова нещо.

Въпреки това вкараха ни насила в стаята и затвориха вратата.

Баща ни отиде за пушката си.

Във всичко това имаше толкова ужас, че не смеехме да се помръднем. Стояхме до вратата на верандата. Видяхме, как Тумри се домъкна до нея, като влачеше задните си крака, с полуотворена муцуна, как пълзеше по стълбите.

Надигна се тежко. Застана още веднъж изправен срещу нас, залитайки. Гледаше мълчаливо и с ужас.

Той не можеше да разбере защо избягахме от него, когато той страдаше.

Сега казвахме:

— Ах, защо не остана при първия си господар. Може би нямаше да побеснее.

И искахме, така както човек иска понякога в живота, всичко да започне отначало.

Да не ни беше обиквал. Де беше намерил господаря си тогава. Да не го виждаме повече. Само да бъде жив.

Но никога не може да бъде друго, освен това, което вече е настъпило, и Тумри умираше.

Видяхме как баща ни отиде при него.

Кучето се хвърли с последен жест на надежда и благодарност в ръцете на господаря си.

А баща ни, въпреки че се владееше, трепна и се оттегли леко на половин крачка.

Тумри клекна, а после падна с предните лапи и муцуната си на земята, сломен напълно.

Беше тъй, като че ли отивате при някого с всичките си чувства — с болка и мъка, с последна надежда и отстъпват от вас леко, само на половин крачка, с прикрито, неволно отвращение.

Усещаше се, че Тумри е убит преди смъртта си.

Баща ни извика тихо и тъжно името му. Тумри покорно запълзя след него по пътеката между цъфтящите астри чак до езерцето, над което пламтяха есенните листа на кестените.

Чу се изстрел и ние паднахме, хълцайки, на колене.

Баща ни се върна и не продума никому нищо тази вечер.

Погребаха Тумри далеч зад езерцето, на мястото, което беше неприятно, чужбинско и го наричахме Австралия.

Там имаше яма, останала от стара ледница, и се ходеше по пласт от пепелява тръстика. Вятърът шушукаше из храстите на дивия люляк, а водните кокошки тършуваха край брега сред острите зелени кинжали на тръстиките и дигаха глъчка, като хората.

Ние често ходехме там. Хващахме се за ръце и като обикаляхме бавно около гроба на Тумри, повтаряхме:

Тук лежи Тумри погребан,

тук, където няма нищо,

в Австралия

под сухата тръстика

лежи Тумри,

Тумри, нашият приятел.

Птиците

Като прелестно звучно ридание най-после се чу един ден отдавна очакваният глас на първия славей.

Слънцето току-що беше потънало в трепетливите, зелени дълбини на пролетните дървета.

Песента на славея се носеше сред стихналия ден нежно, като че ли влажна от плач, проникваше отчетливо в тишината.

Децата тичаха с всички сили между лехите, в които стърчаха зюмбюлите, студени и бели като последния сняг.

Стигнаха. Прескочиха широкия ров и притаиха дъх до мрачната стена на гъсталака, замъглена от прясно разцъфнала зеленина.

Оттам долиташе тази чаровна и чиста песен, както е чаровен и чист пролетният въздух.

Но когато децата застанаха с очи, изпълнени със сълзи, които се събраха от бързината, студа или от песента, славеят прекъсна наполовина своите провлачени жалби и навярно отлетя.

— Ти го изплаши! — извикаха децата на най-малкия брат, въпреки че той стоеше тихо като тях.

Цъфтяха тогава огромно количество жълтурчета из тревата.

Слънцето залязваше отново и отново. Денят беше ненаситен, ставаше все по-голям с всеки миг бледнееше напук на нощта.

Няколко седмици по-късно майката показа на децата нещо необикновено. Обещаваше им това в продължение на няколко дена, най-после каза:

— Елате сега.

И тръпна напред по розово пепелявата пътека, като стъпваше извисоко, като че ли с всяка крачка искаше да се възвиси нагоре. С ръце даваше знаци във въздуха, които повеляваха да се пази тишина.

Децата крачеха подире й, като се люлееха на върховете на пръстите си и клатеха ръце за равновесие.

Нахлуха в пространството от светла трева като зелена светлина, просната от пътека до пътека. Неподвижното немско грозде по лехата беше обсипано с дребни листенца като с мъниста.

По средата на тревната площ огромни люлякови храсти в бледовиолетовата пяна на цветчетата ухаеха с приспиващ мирис.

Без да докосва клоните и листата, майката накара децата да гледат.

— Къде? — питаха с шепот, беше им доскучало и се чувствуваха разочаровани. Най-после зърнаха.

Във вътрешността на храсталака слънцето бе окачило навсякъде златни, розови и зелени фенерчета. Черните клони се сплитаха и кръстосваха по необясним начин, а между тях се намираше, невероятно красиво гнезденце, като че ли не беше скалъпено от клони, пера и слама. От това гнезденце гледаха мънички птичи очички, пълни с тревога и грижа, тъжни и чак мъчително бдителни.

Очите на децата не можеха да се наситят. Но майката ни отмести изведнъж от храста и им каза да се връщат.

— Не може да се гледа скришом — каза тя строго и като че се оправдаваше, добави — толкова дълго.

Също така тихо, като повдигаха високо ръце и крака, всички се завърнаха.

— Това беше женската на славея — обясни майката.

Децата признаха, че най-много биха искали да видят как птиците правят гнездото. Дали все пак това не е приказка, защото никой не ги беше видял.

Върху малките си масички, които бяха побити в земята под кестените, започнаха да майсторят гнезда от клони и трева. Но всичко това нищо не струваше и трябваше да бъде с презрение изхвърлено.

Мръкваше. Под широките куполи на кестените се простря влажна, тъмносиня сянка.

Женската на славея изведнъж извика: „Фитт-ррр.“

— Котка, сигурно има котка в градината — викаше майката.

Но всички котки демонстративно обикаляха кухнята, като се триеха о всеки предмет и се връщаха, ако пропуснеха някой.

— Изглежда, че е котка от селото — тревожеха се децата. — Дошла е тук да изяде славеите.

Момчетата решиха да уредят въпроса веднъж завинаги и затичаха да викат кучетата.

Те се появиха всичките, подскачайки наизлизаха от различни кътчета, където тършуваха или се излежаваха.

Децата крещяха: „Дръжте котката!“, а кучетата търчаха в незнайна посока като бесни, връщаха се, душеха въздуха и земята, кихаха и отново се хвърляха напред.

В дъното на градината женската на славея непрекъснато викаше: „Фитт-рр.“

А мракът прииждаше бледен, пролетен и уморен.

Нощем, когато славеите млъкваха, започваше да кука кукувицата.

Най-голямото момиченце се пробуждаше и я слушаше със свито сърце. Вероятно кукувицата прелиташе от дърво на дърво, ту по-наблизо, ту по-надалеч, неспокойна, съвсем сама.

Понякога я виждахме и денем. Струваше ни се, че не лети, а пада от клон на клон, зла, бездомна, безсънна и неумолима в страстния си стон: „ку-ку, ку-ку.“

Децата обичаха да се събуждат преди разсъмване. Виждаше се тогава как бледнеят процепите на капаците и как се наливат със сребро.

Тогава се чуваше пробуждането на птиците. Техните първи песни и викове вдъхваха на света радост без причина и без цел, веселие само по себе си, толкова огромно, че чак тъжно в своята безкрайност.

Първи започнаха да свирят косовете — още преди идването на деня.

Косовете през деня свирят като че от скука и по милост. Но сутрин първата свирка на коса е тъй силна и чиста, и звучна, че би могла да се носи из рая сред първите чудеса на сътворението.

На децата им се струваше понякога, че тайнствени флейти свирят над пропасти от приказките.

Изведнъж нейде в недостъпните висини започваше да се носи звук, като че някой разтърсва шепа стъклени топчета. Лястовичките…

Пръв врабецът извика до самите сребърни очертания на капаците. След него се разкрещяха всички. Синигерът започваше да се кикоти, а сипката около най-горните прозорци, в тополите, където беше гнездото й, се обади: „Сип-сип“.

Неизвестни по имена птичета чуруликаха вече от всички страни. Плувна бисерното пеене по целия въздух, а през капаците, около чеповете, заблестяха пурпурни кръгчета. Златист блясък изпълни стаите и от време на време из тях плуваха мимолетни сенки, когато там, зад процепа на капаците прошумоляваха тихо листата.

Децата се втурваха и към прозорците. Отваряха ги шумно към изпълнената с щастие глъчка на затъналата в синева градина.

Тогава можеше изведнъж да познаеш лудешката песен на коприварчето, все едно се разнасяше до самото ти ухо. Веселото птиче, коприварчето, танцуваше из дърветата кръшното си хоро.

— Просто можеш да танцуваш това, което пее коприварчето! — викаха децата. И питаха: — Защо? — и оставаха без отговор.

Сойката децата видяха само веднъж. Прелетя тихо, когато най-голямото момиченце лежеше на топлата от слънцето трева, а братята му седяха на върха на бялата череша, като се тъпчеха с бледокехлибарените й плодове.

Прелетя, прилична на късче дъга, изчезна сред сивите листа на ябълката и пак прониза със светкавичен полет зеления въздух на градината, ниско под клоните на дърветата, малко над момиченцето. После изглежда се издигна над върха на черешата, понеже момчетата започнаха да викат:

— Виж каква птица! Виж каква птица!

Децата с все сили се затичаха да разкажат на майка си, че са видели птица, която сияе с всички цветове, как хвърчи из градината. Сестричките я видяха също около парниците. Тя полетя към близките гори.

Започна разследване каква ли птица е била.

Децата я описваха отново, а майката отгатваше.

— Огромна, огромна. Такава!

— Може би каня?

— Не, не. Червена.

— Тогава вероятно червенушка?

— Нищо подобно! Това беше синя, синя, синя птица.

— Тогава може би сойка — отгатна майката.

Децата за първи път чуваха за сойка, но с възмущение отрекоха.

— Не, не. Не може да е била сойка.

Написаха писмо на вуйчото, който разбираше от птици.

Всяко от тях добави по нещо. Образува се същинска повест, на която вуйчото отговори.

— Това ви се е присънило.

Слънцето беше вече извън ясените, на заник. От време на време, когато някои листа тихо помръдваха, се образуваха между тях неочаквани пролуки, разтваряха се като че ли пламенните очи на следобеда.

Над зелената навалица от люляци и жасмин светеха златно рижите фризирани върхове на акациите. Около къщата се разпростираше тогава тъмнорозовото пространство от привечерните блясъци, отрязано с равната напречна линия на сянката от къщата.

Лястовиците прелитаха ниско, като се пързаляха с копринените си гърди по румения пясък.

Около кухнята стояха децата и пиеха вода, която ухаеше на кладенец и мъх. Лицата на децата бяха още набъбнали от тичането в жегата. Пиеха шумно, като пъхтяха от умора, чак тенекиеното канче бълбукаше. А после откъсваха уста и гледаха лястовичките. Имаше в тях нещо от мореплавателите, които жадуват вечер за сушата, и толкова нетърпение имаше в тях. Току кацаха на корнизите и зидовете на къщата като крехки черни камбанки. Понякога майката поглеждаше от прозореца и нямаше нищо по-тихо от този миг, когато тя през летния следобед гледаше лястовиците.

По-близки отношения ни свързваха винаги с врабците.

Момиченцата всъщност не ги обичаха особено, а момчетата направо ги презираха. Въпреки това, човек постоянно си имаше с тях работа.

Навсякъде гъмжеше от тях. Особено на таваните така си разпростяха чергата, че майката се страхуваше да не изхвърлят оттам домашните вехтории и да не заграбят цялата горна част за себе си.

Тези очевидни хрантутници и немарливци така небрежно си правеха гнездата, че младите врабци току падаха от тях на твърдите павета под издадената част на покрива. Понякога се утрепваха, но понякога пиленцето се спасяваше по някакво чудо и пищеше ужасно, като викаше помощ.

То беше отвратително, голо и горещо, лежеше пльоснато, крещеше сляпо, с широко отворена човка.

Но децата със свещена бързина повдигаха врабеца, туряха го в кошничка, постлана с памук и обкръжаваха това същество от простолюдието с най-изискани грижи. Лека-полека той ставаше тиранин на дома. На разсъмване започваше да крещи като бесен, а когато усетеше доближаващата се ръка, пълна с мухи, трепереше от невероятно лакомство. Тиранизираните деца го обичаха от все сърце и с писъци на възторг приветствуваха всяко ново перце на този голтак.

Когато птицата израстваше, отлиташе нанякъде, млада, красива и весела, без да каже никому довиждане.

Случи се обаче сред тези възпитаници един романтик, когото децата никога не можаха да забравят.

Той, когато вече израсна, след като беше изял цели пудове мухи, съвсем не мислеше да напусне гостоприемната къща.

Когато децата великодушно му отваряха кошничката, отлиташе и се връщаше на мръкване.

Кацваше на отворения прозорец като чуруликаше високо, а после отиваше да спи в кошничката.

През деня в градината се спускаше понякога на рамото на някое от децата. Когато си играеха близо до мястото, където бе кацнал на някое дърво или на покрива, викаше по тъй особен и натрапчив начин, че го познаваха веднага.

Един ден падна като топка върху масата по време на обеда и започна най-спокойно да кълве картофи от чинията, без да го е грижа за гръмкия смях на всички.

Така си живееше то, самотно сред птичия си народ, тъгуващо, отчуждено и благодарно.

Една вечер по-малкият брат го изнесе с кошничката на верандата, за да види как е навън през нощта. Птицата се събуди. Погледна в чаровните глъбини на нощта, като обръщаше главичка ту на една, ту на друга страна. Тя видя. Изхвърча и вече не се върна. Децата плакаха.

 

 

Друг път пък бащата си имаше работа с птиците.

Веднъж зимата беше твърда и несломима като меч.

Зайците си изскубваха по малко от купите сено, но яребиците бяха гладни. Лутаха се из нивите, оваляни в сняг и без никаква надежда.

Нощем сигурно се доближаваха до самата къща, защото на следващия ден, ако не бе навалял нов сняг, се виждаше в стъклените блясъци как сапфирена сянка очертава дребните кръстчета на следите им.

Тогава бащата започваше да изсипва за тях из тревните площи откъм полския път, под изтръпналите от студ тополи, остатъци от житно зърно.

Когато настъпваше студената вечер, а на небето се показваше също така студената металическа луна, децата угасваха лампата.

През прозорците се виждаше сгъстеният свят и снеговете, които светеха бледно и бяха изпъстрени със сапфирена арабеска от сенки.

От потъналите в мъглива синева поля прииждаха яребици.

В ледените бездни на студа те се движеха тревожно и тихо. Идваха да кълват скришом зърното под тополите. Като смешни малки чукчета прелестните им главички бързо биеха безмилостния към тях сняг, като го гълтаха заедно с житните остатъци.

А после, като се озъртаха тихо, без да прелитат, си отиваха в безбрежните полета.

Баба ни

В мургавия мрак на гостната, до сапфирения прозорец, с вишневи лица от пращящия в камината огън, ядяхме за следобедна закуска топли кифлички с конфитюр.

Гостната все още бе изпълнена със светлините на зимния здрач и през прозорците се виждаше как зад черната мрежа на гъсталака, зад искрящата повърхност на замръзналите езера, безбрежните снежни поля лягат в пепелта на предвечерния час.

Баба ни седеше в гостната и плетеше дантели. Та-та-так-так-та-так.

От махагоновата масичка й се усмихваше стрелец от майолика, с букет от рози до гърдите, яхнал буйно конче.

Изтичахме до столовата и всички насядахме на килима около баба ни.

Като държахме с ръце стъпалата си и се клатехме на всички страни, пяхме заедно с баба, както тя ни беше учила:

В зелената горица

брала мома боровинки,

брала мома боровинки;

на врано конче

препусна младо ергенче.

В стаята ставаше все по-тъмно, а ние тънехме в сълзи. Колко ни беше мъчно, колко мъчно. Родителите ни отидоха на бал с голямата ни братовчедка Манюшка, цялата потънала в мъглите на розовата си рокля.

Братовчедката ни Манюшка! Очите й се променяха, не се знае дали бяха красиви, но сутрин бяха зелени, по пладне модри, а вечер черни.

Тя толкова обичаше да танцува, че когато отиваше с нас за урок, танцуваше по пътя менует. Всички ни научи да танцуваме и благодарение на нея цялата къща ехтеше от песента на Кармен:

Любовта е немирна птица,

Там дето иска, тя лети…

Така я обичахме, боже мой!

Не знаехме как ще преживеем тази нощ, когато тя няма да спи горе, в стаята над нас.

Но нека върви да се забавлява, щом като предпочита да е без нас. И с ожесточена гордост викахме:

— Заминавай по-скоро!

Поне да бяха останали родителите ни! Но и те заминаха.

Какво ще стане сега?

Затвориха с трясък капаците и всички слуги ходеха из къщата със свещи.

Баба сама запали червеното кандило пред Света Богородица и отведнъж бичовете на сенките започнаха да се люлеят по стените.

Поглеждахме с тревога черната врата на гостната, като пеехме с баба, бавачката и готвачката.

И като усещахме зад прозорците щипещата студена нощ, си мислехме колко е весело в града у леля ни, всички са заедно и се готвят за бала.

„Пристигат — си мислехме — златни каляски; един принц, облечен в зелено кадифе, с наметало, бродирано със златни конци, подава ръка на братовчедка ни, пажове с факли тичат по улиците.“

— Най-добре веднага да си затворите очите и да заспите — казваше баба. — Няма, наистина няма от какво да се страхувате.

Завивахме се през глава, притискахме си очите и ни се струваше, че почти, почти сме заспали.

Но очите ни се отваряха веднага отново, изтрезнели и бдителни.

Светилникът, пълен с масло, гореше вече на масата, но от нийде не лъхаше поне малко спокойствие.

Баба горещо се молеше с броеницата си, а гледката на бързо прехвърляните зърна будеше мисъл за някаква страшна опасност.

Над баба се навеждаше по стените и тавана огромната й сянка, която кълвеше с клюнестия си нос ръба на печката.

От време на време, когато пламъчето на светилника трепваше, тази сянка се бъхтеше в ужасяващи тръпки на длъж и шир из цялата стая.

Чувствувахме се загубени, като че домът ни беше корабът на Робинзон Крузо и плуваше към безлюдни острови.

Та не се ли люлееше заедно с нас из черните бездни на нощта като по вълните на океана?

Турихме си възглавниците на главите, но и през тях чувахме как влезе слугинята Юлка и каза отчетливо на баба:

— В градината под крушата гори ей такъв огън! И свещеникът е облечен в бяло — добави, — постоянно броди по пътеката, из този мраз.

Възглавниците отскочиха; изведнъж наскачахме на крака.

— Какво?!!

— Нищо, нищо, спете, деца — слагаха ни пак да спим.

Но ние знаехме! Ние знаехме, че дяволите топят злато в градината под крушата и че духът на свещеника в бяло се явява на пътечката при парника по пладне и в полунощ.

А сега, когато родителите ни ги няма, кой ще спре всички духове, когато поискат да дойдат и какво ще стане, какво ще стане!

Междувременно баба ни стана от креслото си.

Измина около две крачки и изведнъж клекна върху чергата на пода:

— В името на отца и сина…

Тогава с трясък се отвори капакът на прозореца.

Децата скокнаха с белия блясък на нощниците си в леглото на най-голямото момиченце… Само най-малкото братче спеше и не знаеше какво става.

— Какво е това! Какво е това! Какво е това!

Прегърнахме се и изведнъж се успокоихме.

Защото през твърдата, сияеща в прозорците нощ, през ивиците от скреж забелязахме, че откъм входната врата се приближава, като скърца по снега, каретата на родителите.

Кучетата лаеха вече, а светлините на фенерите се просваха по белите камъни на пътя.

Ах, връщат се, все пак се връщат!

Баба ни се доближи до прозореца като се смееше:

— Видяхте ли.

А каретата се отри изведнъж с едната си страна о стената на къщата — всички чуха това — блясъкът се проточи през стаята и изведнъж угасна.

Никой не пристигна.

— Да бъде благословено името господне — кръстеше се баба.

Вкаменени, виждахме сега как белият кон, който всяка нощ обикаляше чифлика, се премести под прозорците.

Идваше от замъглените равнини, от околните поля, отникъде.

— Вратата на гостната! — извикаха децата, но вече беше твърде късно, и студената муцуна, муцуната като от разтопен скреж се навеждаше над нас.

— Прекръстете се, деца — промълви баба ни и запълзя на колене към мястото, където на стената висеше дебелата светена свещ.

Овчарят, който бе умрял лятос сред полето, проникна сега през отворените капаци на прозорците и закрачи бавно към масата.

Стоеше там, такъв, какъвто всички тогава го видяха, кафяв, сух, с опрашени ресници, с оголена гръд, твърда и студена като метал.

Децата се търколиха пъшкайки на земята и видяха как от заканителния траур на нощта дойде Тумри. Тумри, убитата хрътка, мъртвият приятел, бледосин и прозрачен, клатеше меко муцуна насам и натам.

Това не го издържа никой и децата зареваха със страшен плач.

През всички врати прииждаха слугите.

— Никой няма да заспи в тази къща!

— Каква нощ!

— Горе нещо така мляска, че пази боже — извести готвачката.

Вкочанясалите на пода деца слугините туряха обратно в леглата.

Баба смени фитила на лампичката.

Пожарът от страхотния ужас започна да се уталожва в сърцата ни.

Стана светло, весело и тихо.

Баба се съблече и си легна в леглото на мама и най-голямото момиченце задряма с чувството на незнайна радост, като човек изтощен от мъка.

Но когато още веднъж отвори очи, видя, че на масата до нощната лампа започнаха лека-полека, сами, една по една, да се обръщат страниците на книгата, която лежеше там.

— Кой обръща страниците? — извика изпод възглавницата по-малкото момиченце.

Най-голямото момиченце опря глава на ръцете си, а кръвта му се разсипа из цялото тяло като ледени иглички.

— Аз — каза то мъжествено.

И като плачеше безгласно, гледаше масата през звезди от изгарящи сълзи, а страниците се обръщаха безвъзвратно, като годините, които ще дойдат, донасяйки щастие и възбуда, докато не донесат мъка безбрежна и в сърцата не разпрострат за дълго черната ужасяваща нощ.

Такава беше нашата нощ с баба.

 

 

Ах, баба, нашата баба, гордата дама облечена в дантели и кадифе, с огърлица, брошка и обици от гранати.

Не се огъваше под ударите, които падаха връз нея през живота й, мъжествено им се противопоставяше, но наред с това се страхуваше от всичко и трепереше наметната с шала от копринени дантели, който беше мек като черен топъл пух.

Тъгуваше за сина си, който от двадесет години не искаше да се върне от Петербург и тананикаше:

Махни се, тиранино, от мен,

ти любиш друга навеки.

или пък:

На Ебро вълната гонеше с поглед,

младата циганка

със звука на китарата, с тиха въздишка

слушаше шумоленето на вятъра.

Но кой ли можеше да знае коя е тази Ебровълна?

Освен това знаехме всичко друго, понеже баба ни го беше разказвала много пъти.

Когато била млада, паднала от стълбата и си избила зъбите.

И в нея бил влюбен господин Хофман, но й забранили да се омъжи за него.

Защото той бил само господин Хофман.

Така че се чувствувала много нещастна и ходела със своята приятелка, графската дъщеря, из полето, за да чете в купите сено френска поезия.

А най-после баба се омъжила, облечена със синя рокля и с пантофки целите от коприна.

Нашият дядо обичал хубаво да си хапне и пийне, но скоро охолството на дома изчезнало, неизвестно къде. Изчезнало всичко това, заради което господин Хофман не можел да се ожени за баба ни.

Гръмоотводът също бил развален и по време на буря дядо ни го убила гръмотевица.

А после баба почти в мизерия е трябвало сама да възпитава в градчето петте си деца, докато момчетата не избягали, за да вземат участие във въстанието и тогава за втори път всичко се изплъзнало от ръцете й.

Един ден на пролет баба ни загледа и рече:

— Кой е тук?

— Ние сме.

— А конете готови ли са?

— Къде ще ходим?

— При господин Хофман.

Впрегнахме нашите най-хубави коне и докарахме пред баба златиста карета.

Беше като в приказка от „Хиляда и една нощ“. Морето в стаята бе лазурно, небето горещо, цветята пурпурни, къщите бели, изваяни, прозрачни като бабините дантели, фонтани, фонтани от алабастър струяха в небето с брилянтни капки.

— Бабо, конете дойдоха.

Баба се изправи и без да се усмихне ни отмина, отмина каретата, арабските коне и лехите с червени рози.

Отмина стаята, верандата, слезе в градината ни вървеше ли, вървеше.

Градината я обгръщаше със зелени прегръдки.

Най-после всички се изплашиха и изтичаха подир баба.

Тичахме всички и викахме:

— Бабо, та нали конете са в гостната!

Скоро след това баба умря.

Гостите

От сутринта къщата и градината са като обхванати от огън.

Ние сме облечени в почти прозрачни бели батисти. Юли е.

Слугините беряха под прозорците тежко ухаещите кремове, кафявите цинии, бледата резеда, вишневите флокси, алената върбинка.

Ние тичахме из полето за макове и синчец.

Ах, полята, полята безкрайни, със съскането на зрелите жита, плувнали до самото бледно от жега небе, поля, ухаещи на червена детелина, поля, из които се разтваряха изведнъж трапове и синори, пълни със звънтящи оси, земни и диви пчели. Те задушаваха с ухаещо биле, пръскаха във въздуха маслените си аромати, от сладостта, на които устата чак лепнеха.

Полята в неделна сутрин, малко преди жътва.

Жита още не ожънати. Криехме се в тях и гледахме как в синевата на небето се потапят звънтящите класове!

Завръщахме се с пълни с цветя ръце, с очи изписани със сенките на умората, загорели, запъхтени, омагьосани от дъха на жегата.

Тогава пристигаха гостите.

Вуйчото, който приличаше на напудрен маркиз, изящен, плашлив, винаги чаровно усмихнат в компанията на дамите.

У нас той забравяше аз миг, че е бил победен в живота си от всичко и от всички.

Лелята, на чиято глава се бе стоварил целият свят, всички проблеми, с които се борят хората, а освен това тя имаше магазин и четирима сина, които бе възпитала сама, като се стремеше заедно с тях към далечния север, към Питер^[3].

— Кажи ми — питаше вуйчо майка ни — какво виждат те в този Петербург. Там няма и водна кула. Хронична холера — и гледаше с уплаха как по-големите му синове сноват със златните си яки със смешни студентски шпаги под зеленото сукно на мундирите.

Същевременно по-малките, узряващи гимназисти, преобръщаха заедно с нас къщата на опаки.

Единият от тях ни научи да играем играта: „Как се чувствуваш — а съседът ти“.

Другият пък пееше:

В пивница тъмна аз седя

над пълна халба с бира…

Очите му бяха като небесния допир, а устата му бе мека и ухаеше на хубави плодове и той целуваше момиченцата, а те го обичаха.

Никой тогава не знаеше, че ще умре тъй млад.

Най-малкото братовчедче си играеше с нас на коне.

То четеше само научни книги и не признаваше романите.

— Никаква душа няма — каза той на голямото момиченце, а когато то искаше да му се изкопчи, задържа я и добави с хитра жестокост:

— За мен душата е това, което е и бифтекът.

— В такъв случай аз не играя — казваше момиченцето.

— Е, тогава максимум толкова, колкото вътрешността на ютията^[4] — отстъпваше той.

След обяд всички имаха в главите си по малко коняк, бира и вино.

Настаняваха се на верандата — всички изглеждаха щастливи, като че ли никого от тях никога през живота му не бе сполитала никаква тревога.

Децата кръжаха от ръце на ръце сред лениви милувки и сред полугласното тананикане на старата песен:

Когато тръгвах аз на бой,

моята Ханна ми рече…

Вуйчо и баща ни сияеха, понеже това беше песента на тяхната младост, но разговорите продължаваха и се смесваха тонове и думи.

Изведнъж някой подхващаше бодрата песен на веселия полет към далечни страни:

Възседни ти моя кон.

Ще отидем в свят незнаен,

там са други обичаи,

а дворците тъй красиви,

а дворците тъй красиви.

Децата обичаха тази песен и когато я чуеха, изведнъж им израстваха криле.

Всичко, което може да бъде завоювано на този свят, се намираше на разстояние една протегната ръка.

Точно зад езерцето на север се разстилаха безкрайните ледени полета, светеше полярното сияние и започвахме, без да се бавим, огромно, откривателско пътешествие към северния полюс.

Зад входната врата на юг, съвсем наблизо се простираха знойни субтропични дебри, имаше колибри, папагали, лиани, мангрови дървета, хлебни дървета, каучук, захарна тръстика, всичко.

Една крачка, едно движение с ръка и ще изпълним света с подвизите си, и ще докараме на всички познати плячката от големите пътешествия, пера от щраус, райски птици, кожи от тигри и тюлени.

А там, из далечните земи, ще оставим навсякъде някого, който ще ни обича и ще умре от мъка по нас, а на нас ще ни е все едно.

Ах да, ние бяхме много коравосърдечни.

Особено пък, когато виното и жегата ни замайваха главите.

Неочаквано, след следобедната закуска, ни взеха в селото, в постройките на селските ратаи.

Леля ни вървеше отпред, висока, черна и пурпурна, с очи като златни парици.

Целуваше мъжете, жените и децата, а беше много красива и това помагаше на всички грижи.

После държеше огнена проповед за необходимостта да се садят дръвчета.

През това време вуйчо вървеше от другата страна на пътя и казваше:

— Сега сигурно ще се зарази от някоя болест.

Ние пък се гордеехме, че става всичко това.

Знаехме тук всякое кътче, усмивката на всяка жена и крясъка на всяко дете.

И по наше мнение те биха могли да ни научат на много неща и нас, и леля ни, а не ние тях.

 

 

Когато се върнахме и на тревата в топлия гъст мрак туряха масата за вечеря, като звънтяха със съдовете, изведнъж се задаваше по пътя галопираща бричката на съседите. От нея се изсипваха безкрай братовчедки, студенти, госпожици, господа, кандидати за женитба.

Други гости прииждаха, не се знае откъде, пеша. Вървяха под несигурния блясък на луната, сред хор от песни и смехове.

Мама поздравяваше всички с високи възклицания и на фона на белия ни дом разтваряше ръце, като че искаше да разгърне стените му, да ги разтегне и да обхване с тях всички гости.

А те изведнъж започваха да се чувствуват като у дома си. Цялата къща светеше и във всяка стая някой някому имаше какво да каже.

На пианото най-разгорещените глави от компанията пееха забранени песни.

Защо тъгуваш за своя дом, своя дом, своя дом.

Не си ли е добре зад решетката, зад решетката.

Госпожа Валя, по усмивката на която всички лудееха, потъваше в душните глъбини на градината, тананикайки цигански романс.

До пейката, под кестените, някой несъмнено коленичеше.

Госпожица Мария, наричана „куфарче“, защото роклята й беше стегната на гърдите с кожени ремъчета, танцуваше с най-малкото ни братче на ръце, а госпожица Малина декламираше в мрака на алеята, наобиколена от обожатели:

Толкоз камбани! Где са те?

Нима ехтят в главата ми?

Изведнъж всички пожелаха да танцуват на двора.

Оберекът^[5], тази мелодия, която причинява разкошно ридание, зазвуча от недрата на дома.

Ние, момиченцата, бяхме невероятно щастливи, когато големите момчета ни грабваха да танцуват с нас.

Когато се навеждаха към нас ниско, нисичко, а после ни дигаха нагоре към пламтящите си лица.

Баща ни окачи фенер между клоните на тихия ясен и мракът на градината се оттегли навътре и нависоко.

Мама питаше в тъмнината никой ли вече не помни песничката:

Танцувайки с мен в градина,

Станислав ми се кълнеше,

че приличам на богиня…

Но никой не я знаеше и кого ли интересуваше песента, която беше й пял някога този, когото тя бе любила!

Леля ни първа се впусна в танц със синовете си, след нея всички и ние също, без дъх, до забрава.

А когато спряхме, небето още се люлееше, а звездите се въртяха.

На края вече не знаехме с кого танцуваме и какво става с нас.

Тъмнина, жега, множество разпалени ръце, които обгръщат малките ни длани, целувки, които падат на смрачаване върху пламналите ни лица, всичко това се сля във вълшебно кълбо на обожание и любов, което се разпръсваше изведнъж като сапунен мехур и с тръпка се проточваше през нашите сърца.

Мама най-после ни излови, за да ни тури да спим. Вървяхме и възразявахме с все сила.

Че кога ли ще ни се случи по-голямо щастие?

Искахме времето да спре и да не тече повече.

И като се събудим, всички все още да танцуват под звездното небе, в жълтия кръг на фенера, обгърнати от тайнствената нощ.

От миенето се разпалвахме още повече и лягахме като горещи главни.

Звуците на пианото, които прииждаха отдалеч, бяха като убождания от шпора, от които се мятахме из хладните завивки.

Изведнъж заспивахме със светкавична бързина, без да успеем да помислим кого обичаме най-много.

А понеже щурците свиреха в стените на стаята, продължавахме да танцуваме насън.

Книгите

Герои на нашето детство бяха ратаите, които се занимаваха с конете.

Те символизираха всички приключения от историите, написани от Майн Рид и Верн. С безкраен ентусиазъм ни изпълваше гледката на каруца, която препуска по калдъръмения път и която караше изправен ратай, държащ с една ръка юздите на четири коня — честно казано не особено буйни.

Да подражаваме на песните и свирните на ратаите и на дрезгавия им и груб език, беше за нас същото, което е за сина на дебрите да учи диалекта на индианците.

Когато обаче се случваха такива необикновени неща, като извеждането на конете нощем от някакви крадци или обир на мазето, а последното ставаше всяка година, нашият ентусиазъм се насочваше в друга посока. Тогава самите ние ставахме крадци, които извеждат конете нощем и ограбват мазето.

В този наш мир, мирът на яворови хора, на еникабеника-клика и много неща „на ужким“ — попадна изведнъж нещо като подобие на голяма стъклена топка от елхата, нещо, което го изпълни със светлината на незнаен досега патос.

Помня, че тогава учехме стихотворението от Ленартович.

Стопи се снегът

и ледът се стопи

и свободно потече реката.

Изпод нейни води

лястовичка изхвърча…

А до самия прозорец цъфтеше сведен вишнев клон.

Тъкмо тогава четях „Трилогията“^[6]. И много скоро тя препълни и надрасна цялата къща и сякаш както в приказката за принц Каролек и змея, погълна я заедно с нас, майка, татко и градината. Всички се намерихме в черния том, с щампосания отгоре лик на Сенкевич, с черните, дребни букви по тънките страници.

Ние много неща не разбирахме.

Не можехме да разберем например защо Володийовски го наричат Хектор, след като Хектор беше нашата бяла хрътка на жълти петна.

Не можехме да схванем това, дори когато ни обясниха. Въпреки че вече „знаехме“, винаги като мислехме за истинския Хектор, изпълзяваше четирикракият Хектор.

Но аз четях и разказвах на братята и сестрите ми, които едва умееха да четат. Впрочем четях на глас навсякъде и всекиму, сама и не сама, на майка и татко, на слугите в кухнята, които казваха: „О, Света Богородице!“ и най-после на ратаите.

Извърши се нашествието на Полша връз нашето диво детство, с цялата й блестяща фантазия, показна храброст, с мъжеството, с гуляйджийското юначество, което се справя с всяко приключение и постоянно живее в корав допир с него.

Разкриха се пред нас предателските великолепия на палата на князете Радзивил. Кмичиц отне огъня на клепачите ни, обожавахме Володийовски, като проливахме горчиви сълзи за смъртта му и че не може вече да извърши подвиг по-голям от този на Скщетуски — това много ни измъчваше.

Слънчевите снегове из полята придобиха за нас блясъка на извоювани скъпоценности.

Белите ледени кичури по дърветата или пуха на пролетните цветове — всичко това бяха перата на славата върху невидими шлемове.

Отгатнахме неочаквано и разбрахме с безпогрешна сигурност, че сме част от някакво огромно дело, част от някакво с векове траещо невероятно приключение, от някаква страна, не страна, земя — не земя, където всичко ставаше рицарски и гръмко. Тръбите зовяха там на бой от сутрин до здрач.

Палатите на пановете бяха като че ли на края на света. В тях танцуваха рицари, сякаш стъклени от скъпоценните камъни, и откъснати от танца, веднага яхваха конете и препускаха. Жените там, като Баша, се изтръгваха победоносно от най-невероятните авантюри и сред снеговете на Дивото поле хвърчаха към дома, който сам беше като приключение от приказките.

Из всички краища на този героичен живот се чуваше постоянно предупредителното: „Бъди готов“ и „На оръжие“, и над тази прилична на пролетна буря, земя се носеше звучащата с тихи струни любов, поетична и силна, веднъж за цял живот, някакъв романтизъм чаровен и трогващ.

В блясъка, с който изведнъж бе озарен животът ни, ние ходехме тогава из света на нашите градини и поля, изпълнени с неосъзнати въпроси.

Къде бе изчезнала славата на тези огромни събития? Къде се бяха затрили границите, които трябваше да бъдат бранени по този начин?

Къде са онези саби, с които се сечеше врагът, къде са оръжията на нашето величие?

Къде са хората, къде са устата, който казваха: „Нищо от това!“ като Володийовски и „За тебе, Родино!“ като Кмичиц.

Къде са тези велики победи, които бе извоювал Кмичиц над самия себе си и над всички?

Сега ние ги извоювахме над измисления враг, укрит предателски в купчината съчки.

Ние определихме границите на Полша — от една до друга леха в градината, а Дивите полета търсехме отвъд гората, из ливадите, покрити с орхидеи.

По този начин скочихме право в загадъчния, наченат и прекъснат свят на Полша — през цветните порти на романите на Сенкевич.

После дойде още един вълшебник — най-прекрасният и безсмъртен — „Пан Тадеуш“.

Попаднахме на него случайно, както обикновено попадаш на всичко хубаво в живота, търсейки нещо друго.

Защото мама запя:

Какво се случи в Иран наскоро

ще разкажа на целия свят.

и забрави как е по-нататък.

Затова грабнахме дебелия като молитвеник том на Дунин, том зелен и грапав, но това не беше първият том, който ни бе нужен, а вторият. Там намерихме „Пан Тадеуш“.

Впрочем докато четяхме той самият, Тадеуш, ни се изгуби от погледа. Не знаехме с абсолютна сигурност за кого всъщност се беше оженил, нито пък защо му се караше Телимена, но това, че е глупава признавахме без уговорки.

Ала кой би издържал да не плаче и да не ридае, като над собственото си неотвратимо нещастие, над смъртта на Робак, кой би могъл да не гори, когато чете историята на неговата любов, поражение, триумф?

Робак, Робак, Яцек, Яцек Соплица — свети грешнико — ах ти, когото човек обича повече от всички, които са били винаги добри, защо не можехме да застанем поне до ложето, върху което ти умираше, и да целунем ръба на възглавницата, на която беше главата ти? Защо не можехме да се простим с теб — ние, които те обичахме повече от брат ти, повече от сина ти!

А Янкел! Музиката на Янкел? Та това бе първият концерт, който чухме в живота си.

И в ритъма и мелодията на тази музика се запознавахме с великите хора, които вървяха от песента на самотния воин през всички мъчения и препятствия, до триумфа и фанфарите на възклицанието: „Генерале — тебе Литва наша…“.

Побледнели четяхме как свещеникът Робак вика в кръчмата: „Изчистете дома, деца“ и пасажа, който започва с думите: „О годино велика, който не те бе видял в нашата страна“.

А когато Тадеуш казваше:

„На здраве за съгражданите, за свободните, равноправни поляци“, а генерал Домбровски викаше: „Вдигам тост за народа!“ — без да съзнаваме това, цели в огъня на тръпките и стисналото гърлото щастие, научавахме как става това, че един свят си отива, а в творчески екстаз се ражда нов — опознавахме революцията.

Като се затваряхме в гостната насаме с визията на Мицкевич, с пресекващ от ридание глас четяхме тези стихове на зелените стени, изписани със златни листа.

И изведнъж, на имения ден на единия от нас, под възглавницата намерихме книга с черна подвързия, книга за още една вселена, книга за вечния, незнаен човек. „Робинзон Крузо“!

Наситени все още от златната буря на чувствата, влюбени в хората от нашето минало, запъхтени от глъчката на прочетените битки, трябваше един ден изведнъж да потеглим с Робинзон Крузо, извън границите на отечеството, в океана, в земите, където има само човек и бог, и земя, и море.

За пръв път тогава разбрахме скуката на това, което е тук. И искахме да ни обича някой друг, а не хората, които ни обичат, и очите ни да гледат някакъв друг свят, този, който не съществува. И да стигнем до онова място, където човешкото сърце да престане най-после да тъгува, сърцето на всеки човек, също и на този малък, като нас, който е на десет години.

Претърпяхме заедно с Робинзон корабокрушение близо до страшен безлюден остров и в ужас видяхме какво значи наистина да си напуснал всичко и слепешката да бродиш из новия свят. Опознахме самотата, когато никой не чува гласа ни, а любовта на дивия човек трябва да ни замести сърцата на всички хора, които бяхме напуснали.

И заедно с Робинзон Крузо започвахме да градим отначало това, което бяхме напуснали, простия всекидневен живот, смешен и възвишен със своята шапка от бананови листа и с иглата си от трън на дърво.

И не съжалявахме за нищо, и с огъня на знойна любов обгръщахме самотния остров, и плачехме, когато Робинзон го напускаше. И ако тогава до градинската порта доплуваше кораб, кораб със светли платна, щяхме веднага да отплуваме с него, без да се простим с когото и да било.

О книги, наши книги! Мицкевич, Конопницка, Жул Верн, Майн Рид, „Тайнственият остров“, „Децата на капитан Грант“ и първата книга, която запомнихме „Картинки“.

Такава голяма книга и суровите цветове на картинките, изрисувани върху черен фон.

Не беше много красива. Вероятно не беше нито много добре написана, нито много умно, но я обичахме най-напред явно, а после тайно и страстно, така, както понякога обичаме хора, които не са нито много добри, нито особено красиви, но са такива, че човек ги обича.

Всичко започваше в нея с въпроси и гъмжеше от отговори, толкова ежедневни и прости, че чак изглеждаха измислени като в приказките. Там имаше следното стихотворение:

Градинарю, градинарю,

що ли караш за пазара?

— Тук ябълки, там малини.

— За кого са те, мой мили?

А под друга картинка се заплиташе интрига:

Какво ли е скрила госпожа Сърничка

в тази зелена, свежа горичка?

По-нататък имаше деца на шейна върху пепеляв сняг и за тях научавахме:

Пътуват весели деца,

със празничната си шейна,

закъде, аз само знам,

тайната ви ще издам…

— и по-нататък се изговаряше вече шепнешком.

Тази книга получихме, когато бяхме болни и я научихме наизуст и със затворени очи изброявахме всички картинки, изписани на редове, едни под други.

И когато се увличахме вече от други, чудесни книги, останахме верни на „Картинките“, но тъй като малко се срамувахме, четяхме ги скришом на куклите на най-малката ни сестричка и на дървените коне на братята ни.

Песента

Станахме толкова рано, че всички ни се сърдеха. Когато изскочихме навън, беше мургаво и влажно, сякаш въздухът бе изпълнен с вода.

Дълбоко сред храсталаците нещо шумолеше и шушукаше, нещо, което не се чува през деня.

Почувствувахме се някак неловко.

Дърветата и храстите бяха като че ли малко учудени и като че ли недоброжелателни към нас.

Но нивата отвъд портата светеше тъмно розово, като пяна от конфитюр, и те бяха вече там.

Можеше да се види колко рано става всяко живо същество на този свят, но кога стават те, това не можехме и да си представим.

Стигнахме там, газейки росното стърнище, и се заловихме за работа с мрачната решителност да не отстъпваме за нищо на света.

— По-високо, госпожичке. Хоп! — викаха ратаите, навеждайки се, за да достигнат снопа, който се мъчат да им подадат в каруцата момичетата.

— Стегнете поводите, че конете ще тръгнат!

А след това в залисията ни викаха по име:

— Сташко, дръж!

— Хелча, тежко е за тебе; помогни й, Марцина, хайде!

Говорят ни на „ти“ — чувате ли?

Ах, колко ни се искаше да приличаме на тях!

На наемните работници, на ратаите, на селските моми и момци!

Да имаме такива ниски, топли и толкова тънки гласове. Да имаме такива грапави и тъй чудно силни ръце.

Да можем това, което те могат.

По какво чудо от лекото движение на ръцете им по полето израстват кръстци, а в хамбарите житото се издига като златна стена?

Всичко, което ние правим в нашата игра, може тутакси да престане да съществува.

Когато построявахме къща, никой не я виждаше, а когато карахме жито — житото съвсем го нямаше.

А те, където и да стъпят, където и да идат, както и да вдигнат ръце или да наведат плещи, винаги и навсякъде благодарение на тях нещо се вършеше, нещо, което съществува и което вече не може да не съществува.

Житото се засяваше и растеше, житото падаше ожънато, земята се диплеше и раздипляше.

И затова искахме да бъдем като тях — и потънали в пот, черни от прах, със силно пулсиращи длани, вратове и крака, с туптящи в гърлата сърца се люлеехме под тежестта на сноповете.

А когато бяхме вече не на себе си от героичното опиянение, те запяваха строгата песен на наемните работници:

Казаха ни хора:

тук ще с добре,

а тук от умора

човекът ще мре.

Дрипав си и мръсен,

никой не те жали,

нощем си изпираш

старите парцали.

В тази песен се долавяше, че и те не искат да бъдат това, което са.

И ние също не искахме да бъдем това, което сме, искахме да бъдем всичко друго, но не и това.

И побратимени с тях, пеехме заедно горчивата песен на вечното недоволство и копнеж за живот, по-хубав от всичко, което е и което ще бъде.

Но когато наближаваше вечер, екваше песента на любовта.

Чучулигата звънтеше в зеленеещите се небеса, като че ли в светлите простори течеше благозвучен поток.

Житото миришеше на слама и на хляб, а от върха на люлеещата се, натъпкана със снопове каруца, се спускаше към земята гальовен въпрос:

Зад църквата, зад църквата

слънцето залезе.

Кажи, моме, кажи, мила,

искащ ли ме ти?

С напукани от жегата устни ние викахме заедно с Марцина:

Сиви гъски, сиви

тичат из ливади,

има да лудея,

има аз да тлея

по теб, момко млади!

И не ни беше ясно дали се връщаме вкъщи върху собствените си крака или върху палещи пламъци.

А сърцата ни преливаха от замайващото предчувствие за бъдещия ни живот.

Яш Слупецки вече седеше пред ратайската кухня и лекичко придвижваше пръсти по бутоните на хармониката. Сякаш случайно той свиваше и разгъваше надипления й мях и изтласкваше от инструмента бърза мелодия с тонове, които взаимно се поглъщат и преплитат така, щото не смогваш да се нарадваш на тяхната игривост и все жалиш за нещо.

Изведнъж той запя.

Че расте калина и че това момиче толкова му харесва. Никой не ще помогне тук. Че кой може да ти помогне да не обичаш, когато ти обичаш.

И кой може да го оправи, та да не обърква всичко, когато не я вижда:

Щом като я види и мракът се вдига —

работата спори, лека и игрива…

И продължава да пее:

Ще ти дам, момиче, три каруци сено

само да ме искаш, да ме вземеш само;

ще ти дам каруца, догоре със ръж,

само да направим със тебе годеж;

ще ти купя рокля бяла от коприна

сал да станеш моя, моя до амина…

Детелината мирише, но какво от това? Момичето не го иска. Нейното сърце мълчи и съвсем не слуша песента му.

Защо тогава светят звездите и слънцето! Защото светят. На тях им е все едно.

Песента угасва с дълга жална нотка.

Звездите идват под прозорците. Светят и се преплитат. В кухнята е горещо и бяло от пушек. Пържат се картофени питки.

На прозореца цъфти червено мушкато и миризмата на неговите листа се смесва с миризмата на пържените картофи. Сълзите на Маринка падат върху печката. Какво значат за нея картофените питки, мушкатото и свиренето на Яш!

Тя се храни само със сълзи, защото никой не знае къде се губи любимият й момък.

Сред дъбова шума

хубав жълъд дреме —

либе дума рече,

либе тъй отсече,

че ще да ме вземе…

Обещал й, а си тръгнал — и го няма нийде.

„Камъни да го затрупат, задето руменецът на лицето й угасна.“ Да загине, да пропадне, да изчезне, бял свят да не види.

Вий й помогнете

или от живота

нещастна лишете,

да не крета с тая мъка,

да не крета с тая мъка,

що сърцето й разяжда…

Защо е тази жестокост? Ти знаеш, че ще живееш. Че кой ще го люби, ако ти загинеш?

И няма нищо да му сториш и ще се молиш за него в църквата, защото го обичаш. И тук никой няма да помогне и нищо няма да промени.

И ще вървиш по пътя все тъй, без да знаеш къде се губи той. Ще погледнеш и ето:

… на бялото хълмче,

на бялото хълмче

Яшко нива оре.

Върна се, на теб не се обади. Че какво значиш ти за него?

Ще отидеш да напоиш коня му.

Той ще те извика и ще ти заповяда да донесеш вода още веднъж.

И ще донесеш още веднъж, защото той е заповядал и това е негов кон.

Страх ни беше да минаваме през градината вечер, но там, оттатък градината, до ратайските постройки, започваше веселба. Как да не отидем на веселбата?

Мелодиите на хармониката се люлееха във вечерната тишина, която усещахме в устата си с вкус като сок от плодове.

Тичешком преминахме снежнобелите пътеки на градината, прелитайки, гледахме вторачено и боязливо листата, които висяха в светлината на луната, сякаш това не бяха те.

Най-после живия плет от диво френско грозде.

А зад него вече всички танцуваха.

Момците се извиваха назад в такта на вихрения оберек и струваше ни се, че ей сега ще паднат изведнъж по гръб, а след това — ничком.

Одраскали ръце и лица, ние си пробивахме път през дивото френско грозде към тях. Всичко беше чудесно, задъхано, бързо и объркано.

Танцьорите размахваха ръце, отбелязваха ритъма с дишането си и спазматичен стон на блаженство се откъсваше от гърдите им. Други свиреха с уста.

И ние също танцувахме в миришещите на прах и жетва, потни прегръдки на ратаите и момите, с порещото им като огън дихание върху главите ни.

Внезапно екваха песни, припеви и намеци за това, което всички носят в сърцата си.

Анеля не можеше да се сдържа повече и подсказа на свирача песента си:

Засвири ми, ей, свирачо,

време недей губи,

либето ми да накараш

мене да залюби,

мене да залюби…

А той веднага промени свирнята и превърна предишната мелодия в нейната; с мъка, но усмихнат, засвири песента, която обича нейният любим:

Туй е лесно за свирача —

свири — не се труди,

но е тежко друг да караш

тебе да залюби,

тебе да залюби…

Да свириш е леко, но ти обичаш друг. Защо? Тази мелодия никога не свършва, защото на нея няма отговор.

Но момата не знае какво мисли свирачът.

Тя танцува.

Наведе си главата и с косите си докосва гърдите на танцьора.

Сега никой не вижда, че тя плаче.

Танцува и сама се чуди на себе си, че тъй хубаво играе. Всеки вижда това и не един я иска.

Ала един единственият на земята и сред звездите, по водите и сред небесните лъчи не вижда това и не я иска.

О, свят, свят, танцуващ свят!…

Тя танцува и хвърля червена ябълка. И когато отвсякъде я лъхва мъката, тя гледа дали ябълката „ще се търкулне към зелената папрат“.

Ако се търкулне, той ще се върне при нея.

Ако не се търкулне — и той няма да се върне.

Какво го е грижа за твоята ябълка?

И-и-и, у-ха!

Така говори песента.

Вече не се знае танцуват ли всички, или стоят на едно място, а наоколо светът се върти.

Оглушалите уши чуват свирене като насън, а обезумелите очи виждат как месечината се върти и подскача насам-натам.

Накрая ние мислехме, че месецът е голяма бледна череша. Отваряхме уста и искахме да я погълнем, за да навлажним обхванатите си от пожар гърла.

Късно през нощта всичко спираше.

Чуваме как ни викат от къщи из градината и скришом, крадешком изтичвахме подир ратаите в конюшнята. Още малко да останем с тях! А конюшните и хамбарите се въртяха пред нас в мургавите и позлатени сенки на нощта.

Людвик, ратаят, когото обичахме най-много, пееше:

Ех, да беше татко ми кръчмар,

да си отиграя както аз си знам,

но ратай съм аз на господаря —

кой на паша коне ще подкара?

Ах, ние щяхме да ги подкараме. Та нали сме искали това. Винаги сме били готови.

И не сме толкова слаби, колкото ни мислите.

В конюшнята ни намираха слугините и ни викаха вкъщи.

А когато бяхме вече при верандата, те се обръщаха и си отиваха не вкъщи, а в дълбоката нощ.

— А те кога ще си легнат? — питахме.

И вярвахме, че те не спят никога.

 

 

Есенните малини светеха мокри от роса сред сивите изсъхнали листа. Узряваха бърдачките сливи и бергамотовите круши.

Всичко изглеждаше готово за ядене и сок потичаше от всичко. Листата пожълтяваха и пожълтявайки, миришеха.

Тогава пристигаше шествието за жътварския празник.

Хората идваха право от полето, а сноповете след тях се приближаваха и повдигаха според ритъма на стъпките — би рекъл човек — и те вървят.

Хората всъщност не вървяха, а шествието като змия се провираше през портите. Виеше се като танцуващ змей, цял в зеленина, в червенина, в злато.

Вкъщи цареше суматоха.

Ние знаехме, че ще дойдат днес с венеца и от сутринта спираше нормалното течение на живота.

Не можахме да учим.

Не можахме да обядваме. Не давахме да се чисти. Че ей сега ще дойдат.

Когато наближаваха, нищо не беше готово, а ние — в отчаяние.

Начело вървяха с твърди и равни стъпки най-добрите жътварки, сякаш изписани икони.

Те носеха венеца върху бяла кърпа. Гледаха право в далечината с очи като метличини.

Първият жътвар, като бог на жътвата, с корона от пшеница на главата, пристъпваше до тях.

Всички други играеха, вървейки.

Изведнъж се спираха. Връщаха се назад и пак в малки кръгове пълзяха, търкаляха се и се извиваха, потръпвайки от танцова омая и предизвикателна дързост — трух-трух-трух!

Галещото и възбуждащо думкане на тъпана висеше в чистия въздух.

Чуруликането на цигулката гъделичкаше въздуха и танцьорите.

Зелените рокли на момите се носеха сред вълните на танца като по вода.

Цветистите елечета обвиваха всички с многобагрена лента, а ръкавите на ризите напомняха бели завивки.

Златните и червени като ябълки бузи на момите се повдигаха покорно към лицата на момците, към устните им, които миришеха на водка и на махорка.

Задавяха се от лудото си, недостижимо темпо.

Трудът иде посред песни, право от нивята!

Господарски момко-ратай, отвори вратата,

За да не се чуди никой, „че са надошли толкова хора, с отмалели от златното жито ръце“, те пееха със заканителна закачливост:

Не се крийте, господарю,

че прозорци има много,

от теб ние не се крием,

кога жънем из полето.

И баща ни не се криеше. Баща ни излизаше насреща им, облечен с бяла престилка, усмихваше се, покланяше се на първата мома и започваше да танцува.

Гледахме със затаен дъх, в очакване, щастливи и горди.

Баща ни танцуваше!

Заминаването

Вече е есен.

Дивата лоза на верандата почервеня.

Градинарят й подряза дългите филизи и в столовата отведнъж стана много светло.

Сред сивите и меки от старост като бишкоти решетки, се люлеят в сребърния въздух две пурпурни листа.

Всички ходят из стаите, като се побутват взаимно. Стигат до средата на стаята, искат да донесат нещо и забравят. Ръцете им тежат като олово. Очите блестят неестествено, усмивките като че са долепени до устните. Всички имат малко температура.

Децата заминават за училище.

Мама постоянно коленичи пред белия кош от лозови пръчки и слага нещо в него: покривки за леглата, батистени калъфки за възглавниците. Тъмносините униформи от грапав шевиот и черните блестящи престилки.

Донесоха плодовете, които ще заминат заедно с децата. Кошът е тъй напълнен, че плодовете падат от него на масата, по земята.

Ето и крушите масловки, като че направени от масло и обвити с тъничка златна кожичка, грапава от опаката страна като котешко езиче. Попски круши изпълнени със зелен сок. Ябълките „маслинки“, чиито семенца са натопени в капката ухаещо масло. Червената превъзходна, чак лепкава по повърхността от сладост, златната пармена, бергамотовите ренети, сиви, златни, розови.

Наоколо летят оси, като звънящи искри.

Децата отидоха да се простят с всичко и мъкнеха из пътеките горчивата си мъка като развалена играчка.

Вечерта наближаваше. Беше тъй, като че ли всичката светлина на слънцето бе турена на земята между дърветата. Тя насищаше купчината листа със златно вино, а все още сочната трева изпълваше със зелен ликьор.

Във висините нямаше слънце, само прозрачно и мокро небе.

Дърветата в градината изглеждаха като осветени от светлина, излъчвана от самите тях, от недрата им. Крушите блестяха със сух и ароматен пурпур, кестените изливаха постоянно ръждива вълна от листа върху тревата и алеята, а в синята глъбина на градината светложълтата морава пламтеше като огромна хризантема.

Децата, ронейки сълзи, изнамериха в шумолящите купчинки малко кестени.

Но това изобщо не помогна и напразно стените на дома се белееха така невинно.

Ето че през цялата лъчиста есен се проточваше неминуемо тънтенето на каретата и след миг дорестите коне спираха тихо пред входа на къщата.

Къде ли ще се дене тази къща, когато ние няма да сме тук. Как ли ще спим тази първа нощ тъй далече, обградени от чужди стени.

Бавно минават колоните на входа, угаснаха белите стени, изредиха се зад прозореца всички дървета в градината, после всички селски къщи…

Излаяха сънено всички кучета по ред.

В спотаяваното отчаяние, като плачат наведени над кошницата с плодове, децата мислят, че е все пак по-добре с векове така да пътуват с тази карета.

Само да не трябва да стигнат до този град и до тези чужди хора.

Само да седят до мама и да скубят парче кожа от яката й.

И заедно с чувството на вярната болка, видяхме през двойните прозорци от стъкло и сълзи разпръснатите фенери на града, който неочаквано ни наобиколи.

И усещахме как той ни обкръжава, мами, изкушава. Как в дълбините на улиците, като в черен мед, светещ с огньове, се спотайва нещо, за което бяхме тъгували тъй дълго, нещо, което е страшно, опасно и любимо — спотайва се бъдещето.

Лястовичките

Над нашия балкон лястовичките си свиха гнездо. Гнездото беше много хубаво. Младите лястовички бързо се излюпиха в него от яйцата и чуруликаха. Щом се начуруликаха, ядяха, щом се наяждаха, спяха. Възрастните лястовички обикаляха пъргаво наоколо. Когато времето щеше да е слънчево, летяха високо, а когато щеше да е дъждовно — ниско. Когато наближаваха гнездото, малките започваха да цвърчат толкова силно, че се чуваха из всичките ни стаи.

Сега следваше храненето. Малките отваряха човки, старите пъхаха в тях комари или мушици. Но над балкона имаше и паяжина. Жената на Марчин започна да я почиства, закачи с метлата — и, боже мой, събори гнездото.

Ние ужасно се изплашихме. Мислехме, че с малките е свършено, но не — съвсем не се убиха. Едното лежеше проснато на прага, а другите две седяха върху парче от разбитото гнездо.

Разбира се, ние им направихме ново гнездо. Взехме една кутия, натуряхме памук и поставихме там лястовичките.

Мислехме, че такова гнездо е даже по-хубаво от предишното и с чувство на гордост го турихме на балконското сандъче между цветята.

После всички се скрихме зад пердето и давай да гледаме как ще се зарадват старите, когато намерят децата си в такъв цветист приют.

Те скоро прелетяха право до мястото, където беше старото гнездо. Не намериха нищо и отлетяха с писък. Повториха същото още около три пъти. Прелитаха — отлитаха и пак отново.

Най-накрая чуха цвъртенето на децата си.

Навярно предполагате, че са паднали веднага върху измайстореното от нас пухено гнезденце.

Съвсем не! Те го виждаха. Та нали то стоеше до самия път. Но ще повярвате ли? Изобщо не можеха да го налучкат. А беше толкова лесно! Хоп! И вече са в кутията между цветчетата. А те не можеха да се спуснат отгоре му така, както трябваше — вкопчваха се в него отдолу така, като че ли искаха да направят дупка в сандъчето и да прелетят през нея или да минат отдолу през перилото на балкона.

— Какво правят тези лястовички? — казвахме нетърпеливо. — Да не би да са си изгубили ума?

А те горките викат и все хвърчат. Най-после разбрахме. Те попадаха в гнездото си винаги отстрана, отдолу. Влитаха под широкия навес. Сега не можеха да налучкат гнездото по друг начин.

Какво да правим — взехме гнезденцето от цветята, където беше тъй красиво и го турихме, прилепено с едната страна до стената на старото място, под сивия навес, като опряхме кутията на два стърчащи пирона и зачакахме.

Отлично! Старите скоро долетяха и веднага налучкаха кутията. Смятахме, че всичко е вече наред, но малките бяха в странно настроение. Постоянно така надничаха от кутията, като че искаха да изскочат от нея. И такива бяха сърдити! Страхувахме се, че ще преобърнат кутията и ще я съборят на земята.

Още повече се изплашихме, когато задухаха ветрове и заваля дъжд. Дъждът сечеше отстрани и кутията започваше да омеква, защото беше от картон. А вятърът я клатеше опасно.

— Няма що — казахме, — не може повече да стои там. Качи се, Кшиш, на масата и го свали.

Преместихме масата, Кшиш (нашият брат) се качи на нея и внимателно сне кутията.

Протегнахме ръце, за да я вземем. Турихме я внимателно на земята и започнахме да размишляваме какво да правим по-нататък.

Тогава ни стана ясно колко младите лястовички мразят кутията с памук. Щом разбраха, че подът е тъй близко, изскочиха за един миг и като отърсваха с отвращение остатъците от памука, се разбягаха.

А ние подире им — хоп, но те бързо се изплъзнаха отвъд балюстрадата на самия ръб на балконския под. Вцепенихме се. Страхувахме се да протегнем ръка, за да не се прекатурят изплашени от втория етаж върху калдъръма.

Наредиха се едно до друго. Гледат надолу като в пропаст и стоят.

И знаете ли какво? Стояха там цял ден, гушнати, като трепереха на дъжда. Старите долитаха до тях и като че ли нищо не се беше случило, ги хранеха. Защо сега те можеха да ги улучат, а тогава не можеха, това не знаем. Надникнахме на другия ден — а те стоят. Надникнахме на третия ден — все стоят. Стояха пет дни. Надникнахме на шестия ден — лястовичките ги нямаше.

И сега не знаем какво бе станало с тях — и няма и да узнаем.

Може би са паднали и са се претрепали? Не, защото биха лежали на улицата, а те не лежаха.

Може би са ги налапали котките? Но тук никога не е имало котки; поне никой не бе забелязал да се навъртат наоколо някакви котки.

Може би бяха пораснали и отлетели? Когато ги гледахме на петия ден, бяха вече покрити с тъмносини пера. Следователно може би бяха отлетели? А в такъв случай — довиждане, лястовички.

През един декемврийски здрач

През един декемврийски здрач тъгуващите вълни на езерото доплуваха до стъпалата ми и се разпръснаха в пясъка й, плачейки, отминаха в заруменената от залеза далечина.

А сега запалват светлини на брега. Езерото потъва в мъгла, разтапя се в течната синева с оловния облак, пламтят снежните планински върхове.

Но душата ми не разясни тези блясъци и тези планини и разплаканото езеро, тъй както слънцето разяснява стройните вази от алабастър и прави от тях чудо.

Аз мълча, когато хората казват, че са прекрасни планините и езерото и се връщам в града по дългата алея, която обграждат проточилите се към небето прави и тъжни клони на платаните.

Мисля за онази земя, където са огромните, любими полета и сред вдлъбнатините на полетата чифлици, скътани сред градини и паркове. За градината, из която бродят духове, където свирят върбови свирки за сестрата, която убила сестра си, а зад плуга върви селянин и вдига към небето тъжната си глава на патриарх и говори с чучулигите.

Където, боже мой, през горещата лятна вечер се носят жални, монотонни мелодии, като уханието на синчеца и узрелите класове.

В езерцето жабешки хор…

Господарят свири на цигулка в белия си дом…

А в селото мома плаче за своя любим.

Ходехме вечер на далечни разходки сред полята и белите широки шосета, а луната тихичко заставаше сред звездите на небето и острият августовски въздух ни пронизваше до костите с хлад.

По осребрената земя се сивеят в далечината купи сено и тъжни, тъжни телеграфни стълбове, които се точат в дълга, шумоляща върволица край шосето и се срещат в мрачната далечина.

А после към къщи, по тихия път през селото, а от селските къщи долита сладкото жужене на цигулка и устна хармоника и тихо, бързо, еднообразно ромони оберекът в изтощително темпо.

Братчетата ми и аз, и сестрите ми, всички тананикаме познатите мелодии. През огромната порта влизаме в градината, от глъбината на която се задават към нас странни дълги сенки. Върху душите ни ляга страхът и тихо минаваме страничната алея, от която всяка нощ се задава лукавият на бял кон и обикаля целия чифлик. А това става малко след полунощ и по това време никой не би излязъл от къщи, понеже в градината се случват необясними неща.

У дома пък, зад белите капаци на прозорците, децата се гушат във възглавниците и сънуват чудни сънища. Само в една от стаите понякога се събужда майка ни и дълго, дълго лежи с широко отворени очи, с бледичка ръка върху тъмния юрган — и гледа стените, и слуша как кучето вие под прозореца или се чуват тропот и шумове, като че някой си играе на гоненица около къщата.

Селото е разположено ниско и е влажно. От езерцата, които заобикалят чифлика като венец, се надигат вечер мокри изпарения, от нивите се вдигат мъгли и селото се прикрива като че ли с нежно було.

В черната алея над езерцето си играят децата. Но когато, уморени от врявата, млъкнат за миг, пак ляга върху детските души страхът — тъмните алеи плашат със сенките на дърветата, а пазачът ни разказва:

— Нощем, господата спят, но аз чувам. Из вашата къща такива някакви шумове идат, и врява, и глъчка. В стаята на госпожиците, казвам, нещо мести гардероба. А и в градината нещо се пречка. Ще станат вече две години, откак градинския Янек седи на прага и пази ябълките. И така до полунощ. Седи си, гледа, а изведнъж се показва монах — такъв беличък, ръцете му са сплетени на гърдите и казва: „Бягай, момко“. Стана момчето, премаляло от страх, гледа, а онзи сам, ей така като мъглата, развя се из градината.

Гледаме залетите с бяла лунна светлина пътеки чак там, където са двата ясена, а между тях развалините на стария манастир. Боже мой!

И такива наплашени деца приема домът в уютните си, светли стаи. Защото у нас във всички стаи вечер са запалени лампите. И после пресладкият силует на баща ни, който със свещ в ръка ни завежда горе, в стаята ни, и казва:

— Как може, как може да слушате такива бръщолевения.

 

 

Сняг! Сняг, бял, мек, покри земята. Изгрява слънцето и възпламенява прелестната дантела на побелелите клони и светлее небето, докато не стане толкова светло, толкова прозрачно, че изглежда ще можеш да зърнеш бога, моето дете, там в тези висини. Над селото се разгръща огромната тишина на зимната неделя.

Из бялата градина се трепят, хълцайки, чавките…

 

 

… И идат белите, чисти коледни празници. Ухае елхата. Децата говорят с треперещи от вълнение гласове…

Докато не дойде този един-единствен, с нищо несравним здрач, когато чакат първата звездичка, за да запалят свещите на елхата.

А в селото тогава говорят и децата разказват каква елха има в чифлика. Момчетата ходят да коледуват и пеят сред чудесно искрящата нощ.

Мястото света светих

Понякога, като си мисля, че имам всичко и че съм щастлива, изведнъж забелязвам, че нямам нищо на света — освен теб, роден дом, място света светих, което не съществува вече на света.

Никога вече няма да се завърнат в теб онези, които те взеха със себе си из широкия друм на живота, а после те изгубиха по пътя и ти изневериха сто пъти, а след това тъгуваха и ти бяха верни.

Един-единствен път става всичко на тоя свят и ти само веднъж беше наша, бащина къща.

Няма такъв откъслек от живота, в който да не витае сладкият ти образ, няма такава екзотична и далечна страна, сред която не би се появила ти, в отечеството ми отечество мое най-близко. Разговарям с теб, глезя се, ти си поразително красива. За каквото и да тъгувам на този свят, ти си образът на тъгата ми.

Навярно така става, защото там, сред тези четири стени са всички, за които тъгувам, всичко, за което въздиша сърцето ми. А нали те няма вече нийде по света, освен в сърцето ми.

Мисля за теб понякога с умиление, както за никой друг на света. Нежността и красотата на живота приемат връз себе си образа ти. Лоша родна къщо — трябва да те мразя понякога. Ти сладко могъщество, ти въплътена доброта, ти празничен спомен — от нищо в живота не успя да ме предпазиш.

Аз те носех пред себе си в грях, изневяра, безпътица и житейски изкушения, а ти оцветяваше всичко с багрите на очарователна нежност — всичко ми позволяваше. Ти беше без каквото и да било наименование, но по-важна от всичко, всичко изпълваше със себе си.

Не знам добра ли си, зла ли си. Нося те със себе си също като кръвта на рода си, ти родоначалничко на моите преживявания. Знам само едно, че имаш власт над мен, че господствуваш над разума ми, над моята мисъл, над любовта ми, борбата и греха и на целия ми живот придаваш багрите на детски празник. Ти, която вече не съществуваш.

Виждам правилния блок на къщата, съставен от две половини, виждам тъмно сапфирената задна стена по пладне и бледото злато на фасадата. Виждам как блестят тези стени, как се покриват с розовината на залеза, как върху тях като на розов атлаз ляга виолетовият оттенък на сянката от листата на ясена. Виждам тези два горделиви ясена до върха ти, които на пролет се обличат късно и скромно в прелестните пера на листата си.

Виждам кафяво пурпурните им цветове по голите клони как чукат по прозорците всред пролетния вятър — и как се обръща към тях от другата страна на прозореца червеното цвете на кактуса.

А над всичко късче небе и лудуващите по него лястовички. Във всичко това се вглеждах, когато бях болна от шарка — все през прозореца, през прозореца — а този клон на ясен, целуващ цъфналия кактус през стъклото на прозореца и препускащите заедно с лястовичките облаци навън — бяха целия ми свят, бяха за мен, болната, целия свят.

Виждам покрива, висок като копа сено, островръх и червен и нехайно опрените о него най-големи клони на ясена — и червенината на керемидите, виолетовия, сивия цвят — ей богу те сияеха с всички цветове. А над покрива надничаше върха на брезата, брезата, която растеше отвъд къщата и беше като от страната на приказките.

 

 

Между ясените — леха кремове с големи, тежки, меки цветове, бледорозови и още от стъблото си сладки и уханни като конфитюр.

Виждам лехите на майка, обезумелите от цветя лехи — цели пространства от астри, резеда, теменужки, невен, петунии, а тук прекрасни рози. Единият храст беше бял, разклонен, обсипан с цвят.

Толкова рози имаше! Едни от тях, розови, цъфтяха по всички пътища и безпътици на градината. Други, тъмночервени, окръжаваха високомерния явор на тревната площ, други бяха на лехата откъм входа. А пък там нежни принцеси с прелестни имена, бледорозови, златни. Розите танцуваха навсякъде.

Два черни друма се пресичаха под ъгъл, единият откъм селото, вторият откъм двора. Бяха мрачни, плътно покрити с кестени, които не пропускаха слънце, лъхаха на влага, същински коридори на стари църкви.

А гъсталакът на градината — великолепния, непроходим гъсталак от стари дървета. Слънцето по цял ден светеше през тях като през стъклописи. А на залез в тези глъбини от малахит пламваха тук-таме червени огньове. Най-напред изглеждаха златни, а после червени: сякаш петна от кръв изтичаха от дънерите на кестените, разливаха се на локви по земята; някакви кървави и светлеещи дрипи се окачваха по храстите на жасмина и люляка.

Люлякът! О, нежни ръце, разцъфтяващи за един пролетен миг виолетово и бяло… Ръце от люляк протягаше старата ни къща и обхващаше в прегръдките си входната алея. Толкова люляк има по земята, а ти беше един-единствен, ухаеше, ухаеше така, както ухае живият детски свят на незнайното щастие.

Стаи тихи, топли, където мебелите бяха незаменими, единствени на света, наши. Стаи, в които от всички прозорци се виждаше трептящата като орган вода на езерцата, блестяща като нажежен метал.

О езерца, езерца мои, о ливади, където на ръба, точно до шпалира от храсти, напролет имаше най-много теменужки.

О щастие, щастие неземно, което изпълваше въздуха на това място, като птича песен.

Майко, къде си?

Къде си, татко, погребан в самотен гроб, който напуснахме всички.

Сестри, братя мои. Колко далеко сте всички. Колко далеко съм аз. Толкова дни има помежду ни. Толкова нощи. Толкова тъга и радост. Толкова градове, села, хора. Толкова живот!

Няма да се намерим вече никога, няма вече никога да се срещнем, ние, който излязохме от едно място — света светих. Ние, които вече не можехме да се разберем, защото не можехме да си простим най-дребната разлика, така силно искахме да бъдем едно. Ние, които спяхме в една стая, слушайте.

Вас ще обичам в часа на смъртта си. Вас ще зова. Вие ще надхвърлите всичко, цялата приказка на многообразния живот и многостранната и огнена любов.

Родители мои, вие, на които не казах никога нежна дума, ще дойдете тогава при мен, погазвайки страховете на живота ми, вие, които ми завещахте злото, доброто, красотата и грозотата. Вие, който сте далеч, които не ме разбирате и не искате да бъдете, не ви трябва да бъдете разбрани. Вие, които сте тъй далеч.

То е така, както някога отдавна, когато бяхме деца и отидохме в гората и се изгубихме, а дърветата ни прикриха. Но нищо от това; само викахме „е-хо, е-хо“. И днес се зовем „е-хо, е-хо“. Напразно. Гората е безкрайна.

Единственото място на света, в което ще се срещнем пак, е моето сърце. Преди да се пръсне, елате там пак всички и ще седнем тогава около масата, а баща ни ще подхване своята недовършена приказка от времето на детството.

„Имало една планина, а в планината река, а на реката — мост.

Наближавала буря — хиляда овце гонела — а мостът е тесен. И започват да го преминават. Една след друга. Колко диво шуми потокът там. Чувате ли, деца. А щом спре, ще ви разкажа по-нататък…“

О приказко, приказко безкрайна.

Ванда Смоховска-Петрова
За авторката на „Усмивката на детството“

„Всичко винаги е чудесно, но никога по такъв начин, както когато бяхме малки“ — така започва един от поместените тук разкази на голямата полска писателка Мария Домбровска (1889–1970). Защо „никога по такъв начин?“. Защото само тогава притежаваме дарбата така да се радваме на цъфналите дървета, на чудната птица, разкрасена от нашето въображение, на песента, на танца, на дреболиите, който възрастните вече не забелязват. Само тогава така всеотдайно обичаме и така настойчиво се борим за любовта на другите, дори на едно кученце. Само тогава заспиваме така безгрижно, с толкова доверие към света и толкова бързо, че дори нямаме време да си отговорим кого всъщност обичаме най-много.

Но един ден пристига колата и ние трябва да си заминем от този приказен детски свят…

Тринадесет години след издаването на сбирката разкази, озаглавена „Усмивка на детството“ (1923 г.), голяма част от които са включени в тази книга, Домбровска написва най-голямата си творба, романа-епопея, „Нощи и дни“. В нея тя пак се завръща в бащиния дом, този, „родоначалник“ на всичките й преживявания. Централните образи в този роман — Богумил и Барбара — носят чертите на родителите на писателката, а техните деца, това са същите деца, които познаваме от „Усмивка на детството“. Тази творба буди у нас увереността, че всъщност с нищо не се прощаваме завинаги. Един свят не си отива без остатък, защото неговият залез е същевременно раждане на нов свят, по-сложен, но съвсем не лишен от всичко онова, което в предишния е било най-ценно — стига да умеем да го опазим, да му останем верни.

Мария Домбровска принадлежи към най-верните. Събудилата се у нея още през детските й години любов и почит към „хората от там“ (такова заглавие носи томчето й с разкази, излезли през 1925 г.) т.е. към хората от селото, обикновените прости жени и мъже, които работят, шетат по цял ден и умеят да се радват на своя труд, на пряката си връзка със земята и заобикалящите ги предмети, не я напуска до края на живота й.

След войната Домбровска посвети едни от най-хубавите си разкази на тези обикновени хора, които издигнаха от развалините любимия си град и отдадоха всичките си сили, за да направят живота по-хубав.

Мария Домбровска е в полската литература продължителка на светлата, утвърждаваща оптимистична струя, чиито най-големи представители са Адам Мицкевич (особено в „Пан Тадеуш“) и Хенрик Сенкевич. Творбите й са широко отворени към бъдещето. Михал Богуски от разказа „Сватба на село“ казва: „Според моя ум, животът е като път. Което си извървял е вече твое — това няма да загубиш. За него няма що да се боиш. Но за това, което е пред теб, се бой… Сбъркаш ли пътя няма да стигнеш, ще се залисаш. А накъде вървиш по този път на живота? В бъдещето вървиш“. В бъдещето, което ни води към все нови и нови светове, може би все по-трудни, но и по свой начин по-красиви. Защото животът, самият живот е за Мария Домбровска една велика, безкрайна приказка.

Допълнителна информация

$id = 10945

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Мария Домбровска

Заглавие: Усмивка на детството

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова; Алина Петрова-Василевич

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: разкази

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: август 1983 г.

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Галя Георгиева

Коректор: Елена Пеловска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14941